Жорж Сименон
Жълтото куче (2)

II
ДОКТОРА ПО ПАНТОФИ

Инспекторът Льороа, който бе на двадесет и пет години, приличаше повече, както се казва, на добре възпитан младеж, отколкото на полицейски инспектор.

Той току-що бе завършил учението си. Това бе първата му служебна работа и от няколко мига той с отчаян вид наблюдаваше Мегре и се опитваше, без да проявява това, да привлече вниманието му. Най-сетне, изчервявайки се, той промълви:

— Извинете, господин комисар… Ами… отпечатъците…

Навярно смяташе, че неговият началник бе от старата школа и не знаеше стойността на научните изследвания, защото Мегре, поемайки дълбоко от лулата си, рече нехайно:

— Щом искате…

Инспекторът Льороа веднага излезе, за да занесе предпазливо бутилката и чашите в стаята си, и прекара вечерта, нагласявайки една опаковка, чертежа за която носеше в джоба си, изработен така, че да могат предметите да пътуват, без да се изтрият отпечатъците.

Мегре бе седнал в един ъгъл на кафенето. Стопанинът на заведението, в бяла блуза и шапчица на готвач, гледаше имота си така, като че беше опустошен от циклон.

Аптекарят очевидно се беше разбъбрил. Чуваше се как навън шушукат хора. Пръв Жан Сервиер наложи шапката си.

— Не върви така! Аз съм женен и госпожа Сервиер ме чака… До скоро виждане, господин комисар…

Льо Помре прекъсна разходката си из залата.

— Почакай ме! И аз отивам да вечерям… Ти оставаш ли, Мишу?

Доктора отговори само със свиване на рамене. Аптекарят много искаше да играе една от първите роли. Мегре го чу, като казваше на стопанина:

— …и, разбира се, необходимо е да се анализира съдържанието на всички бутилки… А тъй като тук има човек от полицията, за него ще е достатъчно само да ми даде заповед да го направя…

В бюфета имаше повече от шейсет бутилки с аперитиви и ликьори.

— Какво мислите за това, господин комисар?…

— Не е лоша идея… Да, може би е благоразумно…

Аптекарят беше дребен, сух и нервен. Той се движеше три пъти повече, отколкото бе необходимо. Трябваше да му намерят кошница за бутилките. Сетне телефонира в едно кафене на стария град да съобщят на неговия помощник да дойде.

Гологлав, той ходи пет-шест пъти от „Адмиралски хотел“ до лабораторията си, забързай и все пак намирайки време да подхвърли някоя и друга дума към събраните на тротоара любопитни.

— Но какво ще стане с мене, ако ми вземат всички питиета? — хленчеше стопанинът. — И никой дори не смята да яде!… Вие няма ли да вечеряте, господин комисар?… Ами вие, Докторе?… Отивате ли си в къщи?

— Не… Майка ми е в Париж… Слугинята има отпуск…

— Значи ще нощувате тук?…

 

 

Валеше дъжд. Улиците бяха пълни с черна кал. Вятърът движеше щорите на първия етаж. Мегре вечеря в трапезарията, близо до масата, дето, потънал в мрачно настроение, се бе настанил Доктора.

През малките зелени стъкла на прозорците се мержелееха отвън любопитни, които понякога залепяха лица о стъклата. От половин час келнерката отсъствуваше — сигурно вечеряше. Сетне зае отново обикновеното си място, вдясно от касата, облакътена върху нея, с кърпа в ръка.

— Дайте ми бутилка бира — рече Мегре.

Докато пиеше, той почувствува, че Доктора го гледа, а така също и след това, сякаш да долови белезите на отравяне.

Жан Сервиер не дойде, както бе казал. Също и Льо Помре. Тъй че кафенето остана празно, защото хората предпочитаха да не влизат вътре и особено да не пият. Навън твърдяха, че във всички бутилки имало отрова.

— Целият град може да бъде изтровен!…

Кметът телефонира от вилата си в Белите пясъци, за да научи какво става. После настъпи мрачна тишина. В един ъгъл доктор Мишу прелистваше вестници, без да ги чете. Мегре, спокоен, пушеше и отвреме-навреме стопанинът идваше да хвърли поглед, за да се увери, че няма нова драма.

Чуваше се как часовникът от стария град отзвънява часовете и половините часове. По тротоара щапукането и шепотът престанаха, долиташе само еднозвучната жалба на вятъра и дъжда, който чукаше по стъклата.

— Тук ли ще спите? — попита Мегре Доктора:

Тишината бе такава, че обаждането на висок глас стряскаше.

— Да… понякога ми се случва… Аз живея заедно с майка си на три километра от града… Една грамадна вила… Майка ми е за няколко дни в Париж, а слугинята поиска отпуск, за да отиде на сватбата на брат си…

Той стана, подвоуми се и каза много бързо:

— Лека нощ…

После изчезна по стъпалата. Чу се как събува обувките си на първия етаж, точно над главата на Мегре. В кафенето останаха само келнерката и комисарят.

— Ела тук! — каза й той, като се облегна на стола си. И добави, тъй като тя стоеше права, изпъната: — Седни!… На колко си години?…

— Двайсет и четири…

Имаше в нея някакво прекалено принижение. Уморените й, с тъмни кръгове очи, начинът, по който се промъкваше безшумно, без да бутне нещо и трепваше тревожно при най-малката дума, отговаряха съвсем на представата за слугиня, свикнала с всички грубости. И все пак под тая външност се усещаха като че искри на гордост, които тя се мъчеше да не проявява.

Тя беше малокръвна. Плоските й гърди не бяха създадени да събуждат чувственост. И въпреки това привличаше с тоя смут, който се чувствуваше в нея, с тая безнадеждност и болезненост.

— Какво правеше, преди да заработиш тук?…

— Аз съм сираче, баща ми и брат ми загинаха в морето с голямата платноходка „Тримата влъхви“… Майка ми отдавна умря… Отначало бях продавачка в магазина за книжарски материали на Пощенския площад…

Какво търсеше нейният тревожен поглед?

— Имаш ли любовник?

Тя извърна глава, без да отговаря, и Мегре с очи, впити в лицето й смукна по-бавно от лулата си и отпи глътка бира.

— Има клиенти, които сигурно те задирят!… Тия, дето бяха преди малко, са постоянни посетители… Те идват всяка вечер… Обичат хубавите момичета… Хайде, кажи! Кой от тях?…

Тя побледня още повече и отсече с израз на умора:

— Специално Доктора…

— Негова любовница ли си?.

Тя го погледна с мимолетно доверяване.

Той има други любовници… Но понякога, когато го прихванат. Той спи тук… Вика ме да отида в стаята му…

Мегре рядко бе чувал толкова блудкава изповед.

— Плаща ли ти нещо?…

— Да… Не винаги… Два-три пъти през почивния ми ден ме е карал да отида у него… Дори оня ден… Използува, когато майка му пътува… Но той има други момичета…

— А господин Льо Помре?…

— Същото… С тази разлика, че у него съм ходила само веднъж, отдавна… Той имаше там една работничка от работилницата, за сардини и… и а, не исках!… Всяка седмица те си вземат нови любовници…

— Господин Сервиер също ли?…

— Не… Но той е женен… Изглежда, че ходи да гуляе в Брест… Тук той се задоволява с шеги и минавайки… с пощипвания…

Продължаваше да вали. Някъде в далечината виеше тръбата за предпазване от мъгла на кораб, който търсеше навярно входа на пристанището.

— И през цялата година все тъй ли!…

— Не през цялата година… Зиме те са сами… Понякога изпиват бутилка с някой търговски пътник… Но през лятото има много свят… Хотелът е пълен… Вечер те винаги се събират по десетина-петнадесет и пият шампанско или гуляят в някоя вила… Има автомобили, хубави жени… А ние имаме работа… През лятото не сервирам аз, а келнери… Аз съм тогава долу, дето мием съдовете…

Но какво търсеше тя наоколо си? Седеше неустойчиво на крайчеца на стола и сякаш едва се поуспокоила, и ей-сега пак щеше да се изпъне.

Чу се остър, слаб звън. Тя погледна Мегре, сетне електрическото табло зад касата.

— Може ли?

И се качи горе. Комисарят чу стъпки, смътен мълвеж на гласове в първия етаж от стаята на Доктора.

Влезе аптекарят, малко пийнал.

— Готово, господин комисар! — Четиридесет и осем бутилки анализирани! И то сериозно, заклевам ви се! Никъде следа от отрова освен в перното и калвадоса… Стопанинът може да си вземе стоката… Я, моля ви се, кажете, само между нас, мнението си? Анархисти, нали?…

Ема се върна, излезе на улицата, за да сложи капаците, и почака, за да може да затвори вратата.

— Е?… — рече Мегре, когато отново останаха сами.

Тя извърна глава, без да отговори, с някакъв неочакван свян, и комисарят имаше усещането, че ако я подкани още веднъж, тя ще избухне в плач.

— Лека нощ, момиченце! — каза той.

Когато слезе на другата сутрин, комисарят мислеше, че е станал пръв — толкова небето бе потъмняло от облаци. От прозореца си той видя пустинното пристанище, дето един самотен кран разтоварваше пясък от някакъв кораб. Из улиците няколко души с чадъри и мушами пробягваха край стените.

Посред стълбището срещна пристигащ търговски пътник с един хамалин, който му носеше куфара.

Долу Ема метеше помещението. На една от мраморните маси имаше чаша за кафе с утайка на дъното.

— Моят инспектор ли е пил кафе? — попита Мегре.

— Преди доста време той ме попита как се отива до гарата, за да отнесе един голям пакет.

— А Доктора?…

— Занесох му закуската… Той се разболял… Не иска да излиза.

И метлата продължи да вдига прах, смесен с дървени стърготини.

— Какво ще обичате вие?

— Само кафе…

За да отиде в кухнята, тя трябваше да мине съвсем близо до него. В тоя миг той я хвана за раменете с големите си ръчища и я погледна едновременно грубовато и сърдечно.

— Я кажи, Ема…

Тя направи само слабо движение да се дръпне, но остана неподвижна, трепереща и се смали колкото бе възможно.

— Между нас казано, какво знаеш ти по това?… Мълчи!… Ще излъжеш!… Ти си клето малко момиче и аз нямам намерение да ти създавам неприятности… Погледни ме!… Бутилката?… Е?… Казвай сега…

— Кълна ви се…

— Няма защо да се кълнеш…

— Не съм аз!…

— Аз знам, дявол да го вземе, че не си ти! Но кой?…

Изведнъж клепачите й се издуха. Бликнаха сълзи.

Горната и устна се повдигна, сгърчи се и келнерката беше толкова покъртителна, че Мегре я пусна.

— Доктора… през нощта!…

— Не!… Не беше за това, което мислите…

— Какво искаше той?

— Пита ме за същото, за което и вие… Заплаши ме… Искаше да му кажа кой е пипал бутилката… Почти ме би… А аз не зная!… Кълна се в майка си, че…

— Донеси ми кафето…

Беше осем часът сутринта. Мегре отиде да си купи тютюн и направи една обиколка из града. Към десет часа, когато се върна. Доктора беше в кафенето по пантофи, с шалче вместо яка на шията. Чертите му бяха изострени, червеникавите му коси невчесани.

— Изглежда, че не сте много добре…

— Болен съм… Аз го очаквах… Бъбреците… Щом ми се случи и най-дребното нещо, някоя неприятност, някое вълнение — така се отразява… Не съм мигнал през нощта…

Той не откъсваше поглед от вратата.

— Няма ли да се приберете у вас?

— Там няма никой… Тук по-добре се грижат за мене…

Той беше поръчал да му донесат всички сутрешни вестници, които бяха сега на масата му.

— Не сте ли виждали моите приятели?… Сервиер?… Льо Помре?… Странно е, че не са дошли за новини…

— Хе! Сигурно още спят! — рече Мегре. — Всъщност не съм виждал това ужасно жълто куче… Ема!… Вие не сте ли видели кучето?… Не?… Но ето Льороа, който може би го е срещнал из улицата… Какво ново, Льороа?

— Шишетата и чашите са изпратени в лабораторията… Отбих се в жандармерията и кметството… Струва ми се, че приказвахте за кучето… Изглежда, че някакъв селянин го видял тая сутрин в градината на господин Мишу…

— В моята градина?…

Доктора бе станал. Бледите му ръце трепереха.

— Какво е правело в моята градина?…

— Както ми казаха, било легнало върху прага на входа на вилата и когато селянинът се приближил, почнало така да ръмжи, че той предпочел да офейка…

С крайчеца на окото си Мегре наблюдаваше лицата.

— Вижте какво, Докторе, я да отидем заедно до вас?…

С пресилена усмивка Доктора възрази:

— В тоя дъжд?… С моята криза?… След това най-малко осем дни ще трябва да лежа… Какво значение има това куче?… Сигурно е обикновено бездомно куче…

Мегре наложи шапката си и облече палтото.

— Къде отивате?

— Не знам… Да подишам малко въздух… Ще ме придружите ли, Льороа?

Когато излязоха, те пак зърнаха дългата глава на Доктора, която стъклата разкривяваха, правейки я по-дълга, като в същото време й придаваха, зеленикав цвят.

— Къде отиваме? — попита инспекторът.

Мегре сви рамене и се разхожда четвърт час около кейовете като човек, интересуващ се от кораби. Когато стигна до вълнолома, зави надясно и тръгна по един път с надпис: „За Белите пясъци“.

Льороа се окашля и рече:

— Да бяхме анализирали пепелта от цигарите, намерени в коридора на празната къща…

— Какво мислите вие за Ема? — пресече го Мегре.

— Аз… аз мисля… Според мене много трябва да е мъчно, особено в край като тоя, дето всички се познават, да се снабди човек с такова голямо количество стрихнин…

— Не ви питам за това… А дали например не бихте искали да станете неин любовник?

Клетият инспектор не можа да отговори нищо. А Мегре го накара да се спре и да разгърне палтото си, за да може да запали на завет лулата си.

 

 

Плажът на Белите пясъци, около който имаше няколко вили и между другите — една великолепна постройка, достойна да се нарече замък и принадлежаща на градския кмет, се простираше между две скалисти възвишения на три километра от Конкарно.

Мегре и другарят му, газейки покрития с водорасли пясък, едва поглеждаха празните къщи със залостени капаци.

Отвъд плажа почвата се издига. Отвесни скали, с венци от борове, се спускат до морето.

Един голям надпис: „Места за продан в Белите пясъци“. План с различни бои на продадените вече парцели и на свободните. Един дървен павилион: „Канцелария за продажба на места“.

Най-сетне бележката: „В случай на отсъствие обърнете се към господин Ернест Мишу, управител.“

През лятото, всичко прясно боядисано, навярно изглежда много весело, но сега в дъжда и калта, сред плясъка на вълните, които се разбиват о брега, беше едва ли не зловещо.

В средата — голяма нова вила от сиви камъни, с тераса, басейн и още незасадени лехи.

По-далеч — други вили в строеж: някои стени, издигнати над земята и очертаващи вече стаите…

На павилиона липсваха стъкла. Купчини пясък чакаха да бъдат разстлани по новия път, запречен до половината от един валяк. Най-отгоре на стръмните скали — хотел или по-право бъдещ хотел, недоизкаран, с варосани стени и прозорци, заковани с дъски и картон.

Мегре продължи да върви спокойно и бутна градинската порта за вилата на доктор Мишу. Когато стигна до прага и протегна ръка към дръжката на вратата, инспекторът Льороа промълви:

— Ние нямаме нареждане за… Не смятате ли, че…

За лишен път неговият началник сви рамене. Из алеите се виждаха дълбоки следи от лапите на жълтото куче. Имаше и други следи: следи от грамадни нозе, обути с подковани обуща. Най-малко четиридесет и шести номер.

Дръжката се завъртя. Вратата, като по вълшебство, се отвори и по килима можеха да се видят същите кални дири: дирите от кучето и от изумителните обуща.

Строена със сложна архитектура, вилата беше мебелирана с превзет вкус. Навсякъде кътчета с дивани, с ниски библиотеки, покрити бретонски легла, превърнати във витрини, турски и китайски масички. Много Килими и тапети!

Очевидно желание да се осъществи със стари вещи селско-модерна обстановка.

Няколко бретонски пейзажа. Голи тела с подписи от художниците, посвещения: „На добрия приятел Мишу“… и дори „На приятеля на художниците“…

Комисарят разглеждаше тия вехтории с недоволен израз, докато тая фалшива изисканост правеше известно впечатление на инспектора Льороа.

А Мегре отваряше вратите, хвърляше бърз поглед из стаите. Някои стаи не бяха мебелирани, гипсът по стените едва бе изсъхнал.

Накрая той натисна с крак една врата и когато видя, че е кухнята, измърмори нещо със задоволство.

Върху масата от небоядисано дърво имаше две празни бутилки от бордо.

Търкаляха се десетина кутии от консерви, отваряни грубо с нож. Масата беше мръсна, омазана. Някой беше ял направо от кутиите херинги с бяло вино, студена яхния от месо с бял фасул, гъби и кайсии.

Подът бе изцапан. По него се търкаляха остатъци от месо. Бутилка хубав коняк бе строшена и мирисът на алкохол се смесваше с мириса на ядене.

Мегре погледна другаря си със странна усмивка.

— Смятате ли, Льороа, че тъкмо Доктора се е хранил така, като свиня?…

И тъй като другият, слисан, не отговаряше, той продължи:

— Сигурно и майка му не!… Нито дори слугинята!… Я вижте… Вие обичате отпечатъци… Това по-точно са кори засъхнала кал, които очертават една подметка… Мярка, номер четиридесет и пет или четиридесет и шест… И следите на кучето!…

Той отново напълни лулата си и взе от една етажерка кутийка серен кибрит.

— Вземете ми отпечатъци от всичко тук, вътре…! Ще има да се потрудите… До скоро виждане!…

Той си тръгна с ръце в джобовете с дигната яка на пардесюто и пое по плажа Белите пясъци.

Когато влезе в „Адмиралски хотел“, първият човек когото видя, беше доктор Мишу в един от ъглите все така по пантофи, небръснат и с шалче на шията.

Стегнат както вчера, до него бе седнал Льо Помре и двамата мъже не казаха нито дума на комисаря, който се приближаваше.

Най-сетне Доктора изрече дрезгаво:

— Знаете ли какво ми съобщиха?… Сервиер е изчезнал… Жена му почти се е побъркала… Той си отиде оттук снощи… Оттогава не са го виждали…

Мегре трепна не поради това, което му бяха казали, но защото току-що бе съзрял жълтото куче, легнало до нозете на Ема.