Жорж Сименон
Жълтото куче (3)

III
„КОНКАРНО Е ОБЗЕТ ОТ СТРАХ“

Льо Помре усещаше потребността да потвърждава заради удоволствието, че говори:

— Тя дойде у мене веднага, молейки ме да го търся… Сервиер, чието истинско име е Гойар, е стар мой другар…

От жълтото куче погледът на Мегре се изви към вратата, която се отвори, към вестникарчето, което се втурна като вихрушка, и най-сетне към едрото заглавие във вестника, което можеше да се прочете отдалеч:

„КОНКАРНО Е ОБЗЕТ ОТ СТРАХ“

Подзаглавията следваха:

„ВСЕКИ ДЕН ПО ЕДНА ДРАМА“

„ИЗЧЕЗВАНЕТО НА НАШИЯ СЪТРУДНИК

ЖАН СЕРВИЕР“

„ПЕТНА ОТ КРЪВ В КОЛАТА МУ“ „ЧИЙ РЕД Е СЕГА?“

Мегре дръпна за ръкава хлапака с вестниците.

— Много ли продаде?

— Десет пъти повече, отколкото през другите дни. Хукнахме от гарата трима…

Щом Мегре го пусна, момчето продължи да тича по кея, викайки:

— „Брестки фар“… Сензационен брой!…

Комисарят нямаше време да почне статията, когато Ема му каза:

— Търсят ви по телефона…

Един яростен глас, гласът на кмета, викаше:

— Ало! Вие ли, господин комисар, внушихте да се напише тая глупава статия?… И аз дори да не зная нищо!… Искам да кажа, че трябва, нали, да бъда пръв осведомен какво става в града, на който съм шеф!… Каква е тая история с автомобила?… И тоя човек с големи крака?… От половин час двайсет пъти обезумели хора ми звънят по телефона, за да ме питат верни ли са тия новини… Повтарям ви, че искам отсега нататък… Без да се смути, Мегре затвори телефона, върна се в кафенето, седна и започна да чете. Мишу и Льо Помре пробягваха с очи един и същ вестник, сложен върху мрамора на масата.

„Нашият отличен сътрудник Жан Сервиер разказа на същото това място за събитията, които се разиграха в Конкарно. То беше в петък. Един почтен търговец на едро в града, господин Мостаган, на излизане от «Адмиралски хотел», спирайки при един вход, за да запали пурата си, бе ударен в корема с куршум, изстрелян от кутията за писма на тая необитаема къща.

В събота комисарят Мегре, наскоро изпратен от Париж за ръководител на криминалната полиция в Рен, пристигна тук, но това не попречи да се случи нова драма!

Вечерта действително по телефона ни съобщиха, че тъкмо когато се канели да вземат аперитива си, трима лични наши граждани — господата Льо Помре, Жан Сервиер и доктор Мишу, към които се присъединили и изпратените за разследване полицаи, забелязали, че поднесеното им перно съдържало силна доза стрихнин.

А тая сутрин, неделя, колата на Жан Сервиер бе намерена близо до реката Сен-Жак без собственика, когото от събота вечер никой не е виждал.

Предната седалка е изцапана с кръв. Едното стъкло е строшено и всичко сочи, че тук е имало борба.

Три дена — три драми! Хората смятат, че ужасът почва да господарува в Конкарно, обитателите на който се питат с тревога: Кой ще бъде следната жертва?

Особена тревога породи сред населението загадъчното присъствие на едно жълто куче, което никой не познава, което изглежда безстопанствено и което се появява при всяко ново нещастие.

Това куче дали не е насочило вече полицията по сериозна следа? И не търсят ли едно лице, чиято самоличност не можа да бъде установена, но което е оставило на разни места интересни следи — следи от нозе, много по-големи от средни?

Луд?… Или скитник?… Той ли е извършил всички тия злодеяния?… Кого ще нападне тая вечер?…

Несъмнено ще се намери някой да му отговори, защото уплашените жители ще вземат предпазни мерки да се въоръжат и да стрелят срещу него при най-малката тревога!

Но дотогава градът през тоя неделен ден е като мъртъв и атмосферата напомня оная на северните градове през войната, когато съобщаваха за въздушна бомбардировка.“

Мегре погледна през прозореца. Вече не валеше, но улиците бяха изпълнени с черна кал и вятърът все тъй бурно духаше. Небето беше оловносиво.

Хората се връщаха от утринна литургия. Почти всички държаха „Брестки фар“ в ръка. И всички лица се извръщаха към „Адмиралски хотел“, а мнозина ускоряваха крачки.

Наистина имаше нещо мъртвешко в града. Но не беше ли така всяка неделна сутрин? Телефонът отново иззвъни. Чу се гласът на Ема, която отговаряше:

— Не зная, господине… Не съм в течение… Да повикам ли господин комисаря?… Ало!… Ало!… Прекъснаха…

— Кой беше? — измърмори Мегре.

— Мисля, че някакъв парижки вестник… Питаха има ли нови жертви… Ангажираха стая…

— Повикайте по телефона „Брестки фар“.

Докато чакаше, той кръстосваше из помещението, без да поглежда към отпусналия се на стола си доктор Мишу, нито към Льо Помре, който съзерцаваше отрупаните си с пръстени ръце.

— Ало… „Брестки фар“ ли е?… Комисар Мегре… Моля, директорът!… Ало!… Той ли е?… Добре! Кажете ми в колко часа тая сутрин е отпечатан вестникът ви?… Какво?… В девет и половина?… И кой е съчинил статията по повод нещастията в Конкарно?… А, не! Не ми ги разправяйте такива… Какво казвате?… Получили сте тая дописка в плик?… Без подпис?… И вие печатате така всякакви анонимни съобщения, които получавате?… Поздравявам ви!…

Мегре поиска да излезе през вратата, която водеше направо за кея, и видя, че е заключена.

— Какво значи това? — попита той Ема, гледайки я в очите.

— Доктора…

Той впи поглед в Мишу, чиято глава сега беше по-приведена от всеки друг път, сви рамене и излезе през другата врата, вратата на хотела. Повечето магазини бяха със затворени капаци. Хората, облечени празнично, вървяха бързо.

Отвъд вътрешните басейни на пристанището, дето корабите опъваха веригите на котвите си, Мегре намери устието на реката Сен-Жак, съвсем в края на града, там, дето къщите се разредяваха, за да сторят място на корабостроителниците. По кея се виждаха недовършени кораби. В тинестата кал гниеха стари лодки.

На мястото, дето един каменен мост се премята над реката, която се влива в пристанището, около малък автомобил се тълпеше група любопитни.

За да се стигне дотам, трябваше да се избиколи, защото кейовете се поправяха и не можеше да се мине. От отправените към него погледи Мегре разбра, че всички вече го познават. И пред затворените магазини той видя неспокойни хора, които приказваха тихо.

Най-сетне стигна до изоставената край пътя кола, отвори изведнъж вратичката, от което изпопадаха парчета стъкло, и веднага съзря тъмни петна по плата на седалката.

Наоколо му се бяха скупчили предимно хлапетии и млади контета.

— Къде е къщата на господин Сервиер?…

Десетина души си предложиха услугите да го заведат.

Тя беше на триста метра оттам — една къща на средна ръка хора, обиколена с градина. Придружаващите го се спряха до желязната решетеста ограда, а Мегре, който позвъни, бе въведен вътре от една прислужница с разстроено лице.

— Тук ли е госпожа Сервиер?

Тя вече отваряше вратата на трапезарията.

— Кажете ми, моля ви се, господин комисар!… Мислите ли, че са го убили?… Полудявам… Аз…

Почтена около четиридесетгодишна жена с обноски на добра домакиня, което личеше от чистотата на къщата.

— Откога не сте виждали мъжа си!…

— Той си дойде снощи за вечеря… Видях, че е много зает, но не ми каза нищо… Беше оставил колата пред портата, което значеше, че след вечеря ще излиза… Знаех, че се събират да играят карти в „Адмиралското кафене“… Попитах го късно ли ще се върне… Легнах си в десет часа… Дълго време останах будна… Чух, като удари единадесет часът, единадесет и половина… Но нему често се случваше да се връща много късно… После съм заспала… Събудих се посред нощ… Учудих се, че не го усещам да лежи до мене… Помислих си тогава, че някой го е замъкнал в Брест… Тук не е много весело… И понякога… Не можах вече да заспя… От пет часа сутринта съм на крак и гледах през прозореца, очаквайки го всеки миг… Не му е приятно, когато разбере, че съм го чакала, а още по-малко — да го разпитвам… В девет часа изтичах до господин Льо Помре… И връщайки се през друга улица, видях хора около колата… Кажете ми! Защо биха го убили?… Той е най-добрият човек на земята… Уверена съм, че няма врагове…

До желязната ограда се бяха събрали хора.

— Изглежда, че има капки кръв… Видях хора, които четяха някакъв вестник, но никой не поиска да ми го даде…

— Мъжът ви имаше ли много пари в себе си?…

— Не вярвам… Както винаги… Триста-четиристотин франка…

Мегре обеща, че ще я държи в течение и дори се помъчи да я успокои с общи фрази. От кухнята идеше миризма на печено. Прислужницата, с бяла престилка, го изпроводи до портата.

Комисарят не бе изминал и сто метра, когато един минувач се приближи бързо до него.

— Извинете, господин комисар… Да ви се представя… Дюжарден, учител… От един час насам различни хора, особено родители на учениците ми, идат да ме питат има ли нещо вярно в онова, което пише вестникът… Някои искат да знаят дали в случай че срещнат човека с големите крака, имат право да стрелят срещу него…

Мегре съвсем не притежаваше ангелско търпение. Той мушна ръце в джобовете си и измърмори:

— Оставете ме на мира!

И тръгна към центъра на града.

Това беше идиотщина! Никога не бе виждал подобно нещо. Това напомняше бурите, както ги представят в киното. Показват най-напред весела улица, ведро небе. Сетне се появява облак, който закрива слънцето. Бурен вятър мете улицата. Синьо-зеленикаво осветление. Капаци, които се блъскат. Вихрушки от прах. Едри капки дъжд.

И ето че върху улицата се излива пороен дъжд под драматично небе!

Конкарно се променяше пред очите му. Статията в „Брестки фар“ бе само началото. Отдавна устните коментари задминаваха далеч написаното.

И отгоре на всичко беше неделен ден! Жителите нямаха работа! Като цел на разходката си бяха избрали колата на Жан Сервиер, до която трябваше да се поставят на стража двама полицаи. Безделниците оставаха там цял час да слушат обясненията на по-добре осведомените.

Когато Мегре се върна в „Адмиралски хотел“, стопанинът с бялата си шапчица, необикновено нервен, го дръпна за ръкава.

— Трябва да ви кажа нещо, господин комисар… Това вече не може да се понася…

— Преди всичко дайте ми да обядвам…

— Но…

Мегре, ядосан, седна в един ъгъл и поръча:

— Голяма бира!… Не сте ли виждали моя инспектор?…

— Той излезе… Мисля, че го извика господин кметът… Също тъй телефонираха от Париж… Един вестник ангажира две стаи — за един репортьор и за един фотограф…

— А Доктора?…

— Той е горе… Поръча ни да не пускаме никого при него…

— А господин Льо Помре?…

— Той току-що си отиде…

Жълтото куче го нямаше вече. Младежи с цвете в петлиците, с твърди от помадата коси бяха насядали около масите, но не пиеха поръчаните лимонади. Бяха дошли ей така — да видят. И се чувствуваха много горди, че са имали тая смелост…

— Ела тук, Ема…

Имаше някаква вродена симпатия между келнерката и комисаря. Тя отиде при него с готовност и остави той да я заведе в един ъгъл.

— Уверена ли си, че тая нощ Доктора не е излизал?…

— Кълна ви се, че не съм спала в неговата стая…

— Могъл ли е да излезе?…

— Не вярвам… Той се страхува… Тая сутрин ме накара да заключа вратата към кея…

— Отде те познава жълтото куче?…

— Не знам… Никога не съм го виждала… То иде… Отива си… Питам се дори кой го храни…

— Отдавна ли е излязло?…

— Не съм обърнала внимание…

Влезе инспекторът Льороа, нервен.

— Знаете ли, господин комисар, кметът е бесен… И той е от големците… Каза ми, че е братовчед на министъра на правосъдието!… Твърди, че ние сме заварили една каша, че ни бивало само да хвърлим града в паника… Той иска да бъде арестуван някой, все едно кой, за да се успокояло населението… Обещах му, че ще ви кажа това… Повтори ми, че кариерата и на двама ни никога не е бивала толкова компрометирана…

Мегре изчовърка бавно лулата си.

— Какво ще направите?

— Съвсем нищо…

— Но все пак…

— Млад сте, Льороа! Взехте ли интересни отпечатъци във вилата на Доктора?…

— Изпратих всичко в лабораторията… Чашите, кутиите от консерви, ножа… Снех дори гипсови отпечатъци от следите на човека и на кучето… То беше мъчно, защото тукашният гипс е лош… Какво смятате да правим?…

Вместо отговор Мегре извади от джоба бележника си и инспекторът, все повече и повече объркан, прочете следното:

„Ернест Мишу (наричан Доктора). Син на дребен индустриалец от Сена и Оаза, който е бил народен представител през един законодателен период и след това фалирал. Бащата е умрял. Майката е сплетница. Опитала се заедно със сина си да продава места в Жуан-ле-Пен. Пълен провал. Почнала същото и в Конкарно. Образувала акционерно дружество, използувайки името на покойния си мъж. Не е внесла капитал. Опитала се да издействува в участъка за продан съобщителните средства да бъдат за сметка на общината и окръга.

Ернест Мишу е бил женен, след това разведен. Бившата му жена е съпруга на един нотариус в Лил.

Тип на изроден човек. Почти неплатежоспособен.“

Инспекторът погледна началника си така, като че искаше да каже:

„Е, и по-нататък?“

Мегре му показа следните редове:

„Ив Льо Помре. От семейството Льо Помре. Брат му Артур управлява най-голямата фабрика за консервни кутии в Конкарно. Дребни благородници. Ив Льо Помре е красавецът на семейството. Никога не е работил. Изял отдавна по-голямата част от наследството си в Париж. Установил се в Конкарно, когато му останал само двайсет хиляди годишен доход. Успява все пак да мине за градски първенец, като лъска сам обувките си. Многобройни любовни истории с работнички. Няколко скандала е трябвало да бъдат потушени. Ходи на лов във всички околни замъци. Представителен. Чрез връзките си успял да стане датски вицеконсул. Мъчи се по всякакъв начин да получи ордена на «Почетния легион». Често кара брат си да плаща дълговете му.“

 

„Жан Сервиер (псевдоним на Жан Гойар). Роден е в Морбихан. Дълго време журналист в Париж, главен секретар на малки театри и прочие… направил скромно състояние и се настанил в Конкарно. Оженил се за една бивша работничка, която петнадесет години преди това му е била любовница. Начин на живот — като средно състоятелен собственик. Няколко лудории в Брест и Нант. Живее повече от дребните си доходи, отколкото от журнализма, с който много се гордее. Награден с академични палми.“

— Не разбирам! — измърмори инспекторът.

— По дяволите! Дайте ми вашите бележки…

— Но… кой ви е казал, че аз…

— Дайте ги…

Бележникът на комисаря беше тефтерче от тия по петдесет сантима, с хартия на квадратчета и с муша-мени корици. Бележникът на инспектора Льороа бе бележник с листа, които се сменят, закачени на спирала.

С бащински вид Мегре прочете:

„1. Историята Мостаган. Куршумът, който е ударил търговеца на вина, сигурно е бил предназначен за друг. Тъй като не би могло да се предвиди, че някой ще спре до прага на входа, сигурно е била уговорена среща на това място с действителната жертва, която не е дошла или е дошла много късно.

Освен ако целта е била да се тероризира населението. Убиецът познава чудесно Конкарно. (Пропуснато да се анализира пепелта от цигарите, намерени в коридора.)

2. Историята с отровеното перно. Зимно време «Адмиралското кафене» почти през целия ден е празно. Някой, който знае това, е могъл да влезе и да пусне отрова в бутилките. В две бутилки. Значи насочено е било срещу ония, които пият перно и калвадос. (Трябва да се отбележи все пак, че Доктора е съзрял навреме и без много усилия белите зрънца в течността.)

3. Историята с жълтото куче. То познава «Адмиралското кафене». Има господар. Но кой е той? Изглежда, че то е най-малко петгодишно.

4. Историята Сервиер. Да се открие чрез експертиза на почерка кой е изпратил статията на «Брестки фар».“

Мегре се усмихна, върна бележника на своя другар и рече:

— Много добре, моето момче…

Сетне, като изви смръщен поглед към силуетите на любопитните, които непрестанно се виждаха през зелените стъкла, той добави:

— Хайде да ядем!

Малко по-късно, когато останаха сами в трапезарията с търговския пътник, пристигнал сутринта, Ема им съобщи, че доктор Мишу, комуто станало по-зле, поискал да му занесат в стаята лек обед.

 

 

Следобед „Адмиралското кафене“ с малките синкаво-зеленикави стъкла на прозорците беше като клетка от Зоологическата градина, пред която дефилират празнично пременените любопитни. И след това ги виждаха, че отиват в края на пристанището, дето колата на Сервиер, пазена от двама полицаи, беше втори забавен номер.

От разкошната си вила в Белите пясъци кметът три пъти телефонира.

— Арестувахте ли някого?…

Мегре почти не си даваше труд да отговаря. Младежта от осемнадесет до двадесет и пет години бе изпълнила кафенето. Шумни компании, насядали По масите, поръчваха питиета, без да ги пият.

Но достатъчно бе да останат пет минути в кафенето — и разговорите замлъкваха, смеховете замираха и стеснението се заместваше с празни приказки. И едни след други те си отиваха. Разликата стана по-чувствителна, когато трябваше да запалят лампите. Беше четири часът. Обикновено по това време множеството продължаваше да минава.

Но тая вечер тук беше пустинно и мъртвешки тихо. Би казал човек, че всички, които се разхождаха, се бяха сговорили. В по-малко от четвърт час улиците се из-празника и когато отвреме-навреме прокънтяваха стъпки, то бяха бързите стъпки на разтревожен минувач, който искаше да се прибере на сигурно в къщи.

Ема се беше облакътила на масата. Стопанинът сновеше от кухнята до кафенето, дето Мегре продължаваше да не слуша жалбите му.

Към четири часа и половина Ернест Мишу, все така по пантофи, слезе отгоре. Брадата му бе пораснала. Шалчето му от кремава коприна беше измокрено от пот.

— Тук ли сте, господин комисар?…

Това като че го успокои.

— А вашият инспектор?…

— Изпратих го да се поразходи из града…

— Ами кучето?

— От тая сутрин не са го виждали…

Подът беше сив, мраморът на масите съвсем бял, със синкави жилки. През прозорците се виждаше в стария град светещият часовник, който показваше пет часа без десет.

— Все още ли не се знае кой е написал оная статия?…

Вестникът беше на масата. И в края на краищата хората виждаха само четирите думи:

„ЧИЙ РЕД Е СЕГА?“

Телефонът иззвъни, Ема отговори:

— Не… Нищо… Не зная нищо…

— Кой е? — запита Мегре.

— Друг парижки вестник… Изглежда, че редакторите пристигат с кола…

Тя още не бе довършила, когато телефонът отново иззвъни.

— За вас, господин комисар…

Цял побледнял, Доктора следеше с поглед Мегре.

— Ало!… Кой е на телефона?…

— Льороа… Аз съм в стария град, до канала… Чух изстрел… Един обущар, който видял от прозореца си жълтото куче…

— Умря ли?

— Ранено! Гръбнакът му е строшен… Животното едва се влачи… Хората не смеят да се приближат до него… Телефонирам ви от едно кафене… Животното е насред улицата… Виждам го през прозореца… То вие… Какво да сторя?

И гласът на инспектора, който се мъчеше да се покаже спокоен, бе тревожен, като че това жълто куче беше някакво свръхестествено същество.

— По всички прозорци има хора… Кажете, господин комисар, дали не трябва да го доубия?…

С оловен цвят на лицето, изправен зад Мегре, Доктора питаше боязливо:

— Какво има?… Какво казва той?…

А комисарят наблюдаваше Ема, облакътена на тезгяха и със зареян нанякъде поглед.