Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Парфюмът
Историята на един убиец - Оригинално заглавие
- Das Parfum (Die Geschichte eines Mörders), 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Юрия Симова, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Исторически роман
- Криминална литература
- Постмодерен роман
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 187 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (22 юни 2007 г.)
Издание:
Издателска къща „Кибеа“, 2000
История
- — Добавяне на анотация
Статия
По-долу е показана статията за Парфюмът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Парфюмът. Историята на един убиец | |
| Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders | |
 Издание на романа „Парфюмът“, 1986 г. | |
| Автор | Патрик Зюскинд |
|---|---|
| Създаване | 1949 г. |
| Първо издание | 1985 г. Германия |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | роман |
| Издателство в България | Христо Г. Данов, 1988 г. |
| Преводач | Юрия Симова |
| ISBN | ISBN 978-954-330-077-8 |
| Парфюмът. Историята на един убиец в Общомедия | |
„Парфюмът. Историята на един убиец“ (на немски: Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders) е роман от немския писател Патрик Зюскинд (р. 1949), публикуван през 1985 г. [1]
До 1985 г. Патрик Зюскинд е напълно непознато име в литературата. Днес той е един от най-споменаваните немски писатели, а книгата му „Парфюмът“ веднага след излизането ѝ е преведена на повече от двадесет езика. Сравняват я по въздействие и популярност с „Името на розата“ на Умберто Еко. Но по-подходящо е сравнението с една по-стара „литературна сензация“ – през 1929 г. по подобен начин е приета от читателите и критиката по света друга немска книга: романът на Ерих Мария Ремарк „На Западния фронт нищо ново“.
През 2006 година романът е филмиран от Том Тиквер под заглавието „Парфюмът: Историята на един убиец“.
Гласове
Приликата се подсилва и от сходната съдба на двете книги – и двата романа предизвикват крайно противоречиви оценки, простиращи се между пламенен възторг и също така пламенно отрицание. „Тъй изненадващ, тъй приказен и в същото време тъй ужасно страшен, пълен с фантазия и езиково изящество – това е вълнуващият първи роман на един високо надарен писател“ – може да се прочете в един немски критичен отзив за „Парфюмът“. А в Сан Франциско пишат: „Едно от най-смайващите открития през последните години. Пленително. Шедьовър!“ Френският „Фигаро“ отбелязва: „По-различно от всичко четено досега. Феномен, който ще остане единствен в съвременната литература.“ А авторитетният „Тайм“ пророкува: „Силен и увличащ роман. Въздействието му ще трае дълго.“
Наред с възхищенията обаче се появяват и гласове, които наричат романа мистификация, упрекват Зюскинд, че спекулира с ниските страсти на читателите, обвиняват го в епигонство, та дори в плагиатство, като се опитват да му отнемат авторството на основната идея.
Гениалното чудовище
А тя е наистина уникална: един човек, „едно от най-гениалните чудовища на осемнадесети век“, притежава необикновено силно обоняние и чудната способност да различава хиляди ухания. Единствената му амбиция в този живот е от „летливото царство на миризмите“, а именно: да композира парфюм, съставен от телесната миризма на множество красиви момичета, с който да се напръска и така да спечели обичта на хората. Защото – и това е ужасната цена за гениалността му – самият той е лишен от собствена миризма.
Чудовището Жан-Батист Грьонуй, роден под тезгяха на рибния пазар от проститутка и изоставен там, копнее за мириса на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те стават неговите жертви. Но стремежът му е да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел – „така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него – Грьонуй, носителя на този парфюм“.
Но – ето и поантата на романа – в мига на успеха онази магия, за която убиецът е копнял винаги – обичта на хората, – му става непоносима, защото самият той не ги обича, той ги мрази. И символично конципираният герой на Зюскинд – пак един диктатор и тиран – внезапно осъзнава, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мрази и да бъде мразен.
Културата на сетивата
Тази заострена фабула обаче е само външната обвивка на творбата. Същността ѝ е друга – иронично есе върху закърнялата култура на възприятията при човека, особено съвременния. Според Зюскинд парфюмите, които ни заобикалят, притежават такава убеждаваща сила, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Покоряващата власт на уханието е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре, защото не я осъзнаваме.
Сравняват образа на Жан-Батист Грьонуй с един или друг герой от съвременната литература, най-вече с прочутия урод на Гюнтер Грас от романа „Тенекиеният барабан“. Но всички тези „чудовища“ идат от романтичната традиция. Героят на Зюскинд – той е и физически безобразен – е по-сроден с Квазимодо на Виктор Юго и особено с персонажите от приказния свят на Е.Т.А. Хофман. А оттам пътят води назад към немската народна приказка, към ужасните разкази за изверги и фантастични зверства, събрани някога от Братя Грим. Дори стилът на „Парфюмът“ е издържан в духа на немското романтично повествование с характерната ирония и „изпадане от рамката“ на фабулата. Затова и романът добива особена идейна многозначност, която бързо го отделя от образците на „тривиалната литература“.
Бележки
- ↑ Зюскинд, Патрик „Парфюмът. Историята на един убиец“. Превод от немски Юрия Симова, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988 г.
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2012-03-07 в Wayback Machine., използван с разрешение.
|
48
Отпърво хората не повярваха на разгласата. Те смятаха, че властите хитруват, за да прикрият собствената си некадърност и да успокоят застрашителио разбунения народ. Добре помнеха времето, когато им казаха, че убиецът се е оттеглил към Гренобъл. Твърде здраво бе впил зъби в душите на людете този път страхът.
Едва когато на следващия ден изложиха на градския площад веществените доказателства — гледката бе потресаваща: всичките двадесет и пет рокли и двадесет и петте кичура коси, надянати на прътове като бостански плашила, строени в редица пред кметството, точно срещу катедралата, — чак тогава общественото мнение се промени. На тълпи стотици хора дефилираха край мъртвешката галерия. Близките на жертвите, които разпознаха дрехите, се свличаха с вопъл в несвяст. Останалото множество, отчасти — жадно за зрелища, отчасти — за да се убеди окончателно, копнееше да зърне убиеца. Възгласите да го покажат скоро станаха така оглушителни, възбудата на малкия, развълнуван като море площад нарасна така застрашително, че председателят на съда се реши и нареди да изведат Грьонуй от килията и да го покажат на някой от прозорците на първия етаж на кметството.
Когато Грьонуй се появи на прозореца, врявата стихна. Внезапно настана такава тишина като през зноен летен ден по пладне, когато всичко живо е навън по нивята или се е изпокрило в сенките на къщите. Не се чуваше ни тропот от нозе, ни дихание. Тълпата цяла бе зрение и слух, и зинала уста — минути наред. Никой не можеше да проумее, че този невзрачен, дребен, смачкан човечец там, на прозореца, тази мижитурка, тази малка купчинка, това нищожество е извършило повече от две дузини убийства. Просто нямаше вид на убиец. Всъщност никой не би могъл да каже как точно си е представял убиеца, този сатана, ала всички бяха единодушни — във всеки случай не такъв! Въпреки това — макар убиецът да не отговаряше на представите им и показът му — както би могло да се помисли, едва ли би подействувал убедително — се получи парадокс: самото физическо присъствие на този мъж там, на прозореца, и фактът, че като убиец досега не бе показван друг човек, има убедителен ефект. Всички мислеха: „Не може да бъде!“, а в същия момент съзнаваха, че трябва да е точно така.
Разбира се, едва след като стражата отведе човечето обратно в тъмната стая, едва когато то вече не присъствуваше и не се виждаше, а само съществуваше — макар и за миг в мозъците на хората като спомен, би могло дори да се каже — като понятие, като понятие за гнусен убиец, едва сега изумлението на множеството секна и отстъпи място на една логична реакция: устата се разтвориха, хилядите очи се оживиха отново. И тогава в един глас изтрещя гърмящият рев на ярост и мъст: „Дайте ни го!“ И тръгнаха да щурмуват кметството, за да удушат убиеца със собствените си ръце, да го разкъсат, да го раздробят. Стражата успя да залости портите и да отблъсне тълпата. Начаса Грьонуй бе върнат в тъмницата. Председателят на съда се появи на прозореца и обеща незабавно назидателно и строго съдопроизводство. Въпреки това минаха часове, докато тълпата се разотиде, дни, докато градът се поусмири.
В действителност процесът срещу Грьонуй протече гладко, тъй като не само че доказателствата бяха съкрушителни, но и самият обвиняем по време на разпита, без да усуква, пое отговорността за извършените убийства.
Единствено когато го запитаха за мотивите, той не даде задоволителен отговор. Само повтаряше, че момичетата са му трябвали и затова ги е убил. За какво са му трябвали и какво всъщност означава това „трябваха ми“ — на тези въпроси той отвръщаше с мълчание. Подложиха го на изтезание, по цели часове го весеха с главата надолу, напом-паха го със седем пинти вода, надянаха му „железните обувки“ — никакъв резултат. Този човек вероятно не чувствуваше физическа болка, не издаваше звук и на безбройните въпроси отговаряше само едно: „Трябваха ми.“ Съдиите го обявиха за невменяем. Прекратиха изтезанието и решиха да приключат делото без нови разпити.
Единственото протакане дойде от юридическата престрелка с магистратурата в Драгинян, в чиято община влизаше Ла Напул, както и с парламента в Екс, които настояваха да поемат процеса. Ала съдиите от Грас не искаха да изтърват това дело. Те заловили престъпника, в тяхна компетенция бил преобладаващият брой убийства и тях заплашвал народният гняв, ако предоставели убиеца на друг съд. Кръвта на престъпника трябвало да се пролее в Грас.
На 15 април 1766 година присъдата бе произнесена и прочетена на обвиняемия в килията му. „Калфата-парфюмерист Жан-Батист Грьонуй — гласеше тя — да бъде отведен до четиридесет и осем часа отвъд Порт дю Кур и там, с лице към небето, да бъде разпнат върху кръста на апостол Андрей[1] да му ударят дванадесет железни тояги на живо и да раздробят ставите на ръцете, нозете, хълбоците и раменете, след което да изправят кръста и както е вързан за него, да го оставят така до кончината му.“ Обичайният акт на милосърдие — след смазването престъпникът да бъде удушен с връв — бе изрично забранен на палача, дори агонията да се проточи с дни. Трупът да се зарови през нощта някъде, където дерат животните, без да оставят знак.
Грьонуй посрещна съдебното решение без вълнение. Раз-силният го попита за последното му желание. „Нямам“ — отвърна Грьонуй; имал си всичко необходимо.
Едно кюре влезе в килията, за да го изповяда, но излезе още след четвърт час, без да си изпълни задълженията. При споменаване на името Господне осъденият го погледнал с абсолютно неразбиращ взор, сякаш чувал това име за първи път, после се изпружил върху нара и потънал в дълбок сън. Всякакви по-нататъшни думи били безсмислени.
През следващите два дни не секна върволицата от хора, която искаше да зърне отблизо прословутия убиец. Надзирателите им даваха да хвърлят поглед през прозорчето на килийната врата, като взимаха по шест су на човек. Един гравьор пожела да скицира Грьонуй и трябваше да заплати два франка. Но моделът по-скоро го разочарова. Затворникът, с вериги на ръце и нозе, през цялото време лежеше върху нара и спеше. Обърнал лице към стената, той не реагираше нито на почуквания, нито на подвиквания. Достъпът на посетители в килията бе строго забранен и пазачите — въпреки съблазнителните предложения — не смееха да престъпят тази забрана. Властите се опасяваха, че някой от близките на жертвите ще го ликвидира без време. По същата причина не биваше да му се подава храна. Можеше да го отровят. През цялото си затворничество Грьонуй получаваше храната си от кухнята за прислуга на епископския дворец, която преди това трябваше да се опита от главния надзирател. През последните два дни той, разбира се, не хапваше нищо. Лежеше и спеше. Сегиз-тогиз веригите му подрънкваха и когато пазачът се забързваше към очката на вратата, го зърваше как отпива вода от шишето, как се мята отново върху постелята и продължава да спи. Сякаш този човек бе така уморен от живота, че не искаше да прекара дори сетните си часове в будно състояние.
Междувременно подготвяха площада за екзекуцията. Дърводелци ковяха ешафода, три на три широк и два метра висок, с парапет и здрава стълба — такъв разкошен ешафод още не бяха имали в Грас. Освен това — дървена трибуна за велможите и ограда за простолюдието, което трябваше да се държи на известна дистанция. Местата по прозорците в къщите вляво и вдясно от Порт дю Кур, както и сградата за стражата отдавна бяха продадени на безбожни цени. Дори в намиращото се малко по-встрани „Шарите“ помощник — палачът бе откупил стаите от болните и с висока печалба ги бе преотстъпил на жадните за зрелища. Лимонададжиите бъркаха запаси от кани със сок от сладника; гравьорът размножи в стотици екземпляри нахвърляния в затвора и довършен по фантазия образ на убиеца; амбулантни търговци се стичаха с дузини в града; сладкарите печаха паметни курабии.
Палачът, мосю Папон, който от години вече не бе трошил кости на престъпник, поръча да му изковат тежък ръбест прът и отиде с него в кланицата, за да упражни ударите си върху животинските трупове. Дванадесет удара трябваше само да нанесе и с тях да смаже дванадесетте стави, без да повреди драгоценните части на тялото, като гръден кош или глава — деликатна работа, която изискваше тънък усет.
Гражданите се подготвяха за събитието като за голям празник. Че този ден нямаше да се работи, се разбираше от само себе си. Жените гладеха празнични премени, мъжете четкаха сюртуци, лъскаха до блясък чизми. Който притежаваше военен чин или някакъв сан, който бе цехов майстор, адвокат, нотариус, предводител на братство или изобщо някаква важна клечка, стягаше униформа и официален костюм с ордени, почетни ленти, верижки и напудрени тебе-ширенобели перуки. Благочестивите люде възнамеряваха да се съберат post festum[2] на литургия; последователите на сатаната — на бурна благодарствена меса в чест на Луцифер, образованото благородничество — на магнетичен сеанс в дворците на Кабри, Вилньов и Фонмишел. В кухните вече се печеше и пържеше, от избите се носеха вина, от пазара — цветя за украса, в катедралата репетираха органист и църковен хор.
Домът на Риши на улица „Дроат“ тънеше в тишина. Риши не позволи каквито и да било приготовления за Деня на избавлението, както народът наричаше деня на екзекуцията. Всичко го отвращаваше. Внезапно възродилият се ужас у хората го отвращаваше, трескавото им радостно очакване го отвращаваше. Самите те, хората, всички вкупом го отвращаваха. Той не отиде да види престъпника и неговите жертви на площада пред катедралата, не отиде и на процеса, нито мина с противната върволица от жадните за зрелища пред килията на осъдения. За идентифициране на косите и дрехите на дъщеря си накара съда да дойде в дома му, кратко и сбито даде показания и помоли, ако е възможно, да му оставят вещите като реликва, както и стана. Той ги отнесе в стаята на Лаура, разстла срязаната нощница и корсажа върху леглото, разпиля огнените коси около възглавието, седна пред тях и вече не напусна стаята, сякаш чрез това безсмислено бдение искаше да поправи това, което бе пропуснал през нощта в Ла Напул. До такава степен бе изпълнен с погнуса, погнуса към света и към самия себе си, че не можеше да плаче.
И към убиеца изпитваше погнуса. Не искаше да го види като човек, а само като жертва, осъдена на заколение. Едва на екзекуцията искаше да го види, разпънат на кръста, и да чуе хрущенето на костите от дванадесетте удара, тогава искаше да го види, съвсем отблизо искаше да го види тогава, беше си запазил място на първия ред. А щом народът се разотидеше, тогава щеше да се качи на окървавеното скеле и да седне при него, и ако трябва, да стои на пост дни наред — и да го гледа в очите, убиеца на дъщеря си, и да изкаже в очите му цялата си погнуса, която се бе събрала в душата му, да излее цялата си погнуса в агонията му като разяждаща киселина, докато мерзавецът пукне…
А после? Какво ще прави после? Не знаеше. Може би ще подхване отново обичайния си живот. Може би ще се ожени, може би ще създаде син, може би нищо няма да прави, може би ще умре. Беше му безразлично. Да разсъждава над тези неща, му се струваше безсмислено, все едно да разсъждава какво ще прави след собствената си смърт: естествено, нищо. Нищо, което да знае отсега.