Патрик Зюскинд
Парфюмът (3) (Историята на един убиец)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Parfum (Die Geschichte eines Mörders), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (22 юни 2007 г.)

Издание:

Издателска къща „Кибеа“, 2000

История

  1. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Парфюмът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Парфюмът.
Историята на един убиец
Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders
Издание на романа „Парфюмът“, 1986 г.
АвторПатрик Зюскинд
Създаване1949 г.
Първо издание1985 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияХристо Г. Данов, 1988 г.
ПреводачЮрия Симова
ISBNISBN 978-954-330-077-8
Парфюмът.
Историята на един убиец
в Общомедия

„Парфюмът. Историята на един убиец“ (на немски: Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders) е роман от немския писател Патрик Зюскинд (р. 1949), публикуван през 1985 г. [1]

До 1985 г. Патрик Зюскинд е напълно непознато име в литературата. Днес той е един от най-споменаваните немски писатели, а книгата му „Парфюмът“ веднага след излизането ѝ е преведена на повече от двадесет езика. Сравняват я по въздействие и популярност с Името на розата на Умберто Еко. Но по-подходящо е сравнението с една по-стара „литературна сензация“ – през 1929 г. по подобен начин е приета от читателите и критиката по света друга немска книга: романът на Ерих Мария РемаркНа Западния фронт нищо ново“.

През 2006 година романът е филмиран от Том Тиквер под заглавието „Парфюмът: Историята на един убиец“.

Гласове

Приликата се подсилва и от сходната съдба на двете книги – и двата романа предизвикват крайно противоречиви оценки, простиращи се между пламенен възторг и също така пламенно отрицание. „Тъй изненадващ, тъй приказен и в същото време тъй ужасно страшен, пълен с фантазия и езиково изящество – това е вълнуващият първи роман на един високо надарен писател“ – може да се прочете в един немски критичен отзив за „Парфюмът“. А в Сан Франциско пишат: „Едно от най-смайващите открития през последните години. Пленително. Шедьовър!“ Френският Фигаро отбелязва: „По-различно от всичко четено досега. Феномен, който ще остане единствен в съвременната литература.“ А авторитетният Тайм пророкува: „Силен и увличащ роман. Въздействието му ще трае дълго.“

Наред с възхищенията обаче се появяват и гласове, които наричат романа мистификация, упрекват Зюскинд, че спекулира с ниските страсти на читателите, обвиняват го в епигонство, та дори в плагиатство, като се опитват да му отнемат авторството на основната идея.

Гениалното чудовище

А тя е наистина уникална: един човек, „едно от най-гениалните чудовища на осемнадесети век“, притежава необикновено силно обоняние и чудната способност да различава хиляди ухания. Единствената му амбиция в този живот е от „летливото царство на миризмите“, а именно: да композира парфюм, съставен от телесната миризма на множество красиви момичета, с който да се напръска и така да спечели обичта на хората. Защото – и това е ужасната цена за гениалността му – самият той е лишен от собствена миризма.

Чудовището Жан-Батист Грьонуй, роден под тезгяха на рибния пазар от проститутка и изоставен там, копнее за мириса на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те стават неговите жертви. Но стремежът му е да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел – „така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него – Грьонуй, носителя на този парфюм“.

Но – ето и поантата на романа – в мига на успеха онази магия, за която убиецът е копнял винаги – обичта на хората, – му става непоносима, защото самият той не ги обича, той ги мрази. И символично конципираният герой на Зюскинд – пак един диктатор и тиран – внезапно осъзнава, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мрази и да бъде мразен.

Културата на сетивата

Картина от Вато върху обложката на оригинала

Тази заострена фабула обаче е само външната обвивка на творбата. Същността ѝ е друга – иронично есе върху закърнялата култура на възприятията при човека, особено съвременния. Според Зюскинд парфюмите, които ни заобикалят, притежават такава убеждаваща сила, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Покоряващата власт на уханието е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре, защото не я осъзнаваме.

Сравняват образа на Жан-Батист Грьонуй с един или друг герой от съвременната литература, най-вече с прочутия урод на Гюнтер Грас от романа Тенекиеният барабан. Но всички тези „чудовища“ идат от романтичната традиция. Героят на Зюскинд – той е и физически безобразен – е по-сроден с Квазимодо на Виктор Юго и особено с персонажите от приказния свят на Е.Т.А. Хофман. А оттам пътят води назад към немската народна приказка, към ужасните разкази за изверги и фантастични зверства, събрани някога от Братя Грим. Дори стилът на „Парфюмът“ е издържан в духа на немското романтично повествование с характерната ирония и „изпадане от рамката“ на фабулата. Затова и романът добива особена идейна многозначност, която бързо го отделя от образците на „тривиалната литература“.

Бележки

  1. Зюскинд, Патрик „Парфюмът. Историята на един убиец“. Превод от немски Юрия Симова, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2012-03-07 в Wayback Machine., използван с разрешение.

3

Отец Терие бе образован човек. Владееше не само теология, но и философия, а междувременно се занимаваше с ботаника и алхимия. Доста дължеше и на силния си критичен дух. Наистина не би отишъл като някои чак толкова далеч, та да поставя под въпрос чудесата, предсказанията или истинността на текстовете в Светото писание, макар че — строго погледнато — те не само бяха необясними за разума, ами и често му противоречаха. Предпочиташе да не се рови в подобни проблеми, бяха твърде щекотливи и само щяха да породят у него мъчителното чувство на неувереност и безпокойство, тъкмо когато най се нуждаеше от увереност и спокойствие, за да си служи със своя разум. Затова пък решително се бореше срещу суеверието у простия народ: магьосничеството и гледането на карти, носенето на талисмани, лошия поглед, заклинанията, злоупотребите с пълнолунието и още какви ли не щуротии. Наистина действуваше много потискащо да гледаш как въпреки хилядолетното господство на християнската религия тези езически обичаи все още не бяха изкоренени! А и в повечето случаи тъй нареченото „обладаване от дявола“ и „съюз със сатаната“ впоследствие се оказваше суеверно зрелище. Разбира се, да отрече съществуването на сатаната, да се усъмни в неговата сила — чак дотам Терие не би отишъл; за решаването на подобни проблеми, що засягаха устоите на теологията, бяха призвани други инстанции, а не дребният редови монах. От друга страна пък, бе ясно като бял ден, че щом една скудоумна персона като оная дойка е взела да твърди, че е открила дяволско изчадие, то дяволът в никакъв случай нямаше пръст в това дело. Тъкмо защото вярваше, че го е открила, вече бе сигурно доказателство, че няма нищо дяволско за откриване, понеже дяволът не е чак толкова глупав, че да се остави да бъде разобличен от дойката Жана Бюси. И то не другояче, ами с носа! С примитивния орган на обонянието, най-нисшето сетиво. Уж пъкълът миришел на сяра, а раят — на тамян и миро! Какво нелепо суеверие — също като в ония мрачни езически времена, когато хората живеели като скотове, имали слабо зрение, не познавали цветовете, ала вярвали, че могат да подушат кръвта, че по миризмата могат да различат приятел от враг, а пък тях ги надушват великани човекоядци, таласъми и еринии и принасяли на отвратителните си божества вонящи печени жертви. Ужас! „Глупакът вижда с носа си по-добре“, отколкото с очите, и вероятно искрата на Божествения разум щеше да свети още хилядолетия, докато се стопят и последните останки от примитивно мислене.

— Ах, клетото ми мъниче! Невинното създание! Лежи си в кошницата, спи си и не подозира в какво го обвиняват. Не миришело като хорските деца, как смее да твърди подобни гнусотии тази безсрамница. Е, какво ще кажеш, а? Люлии-лю!

И той леко залюля кошницата на коленете си. С пръст галеше главичката на детето и току припяваше „люлии-лю“, защото намираше, че изразът е нежен и успокоява. „На карамел си трябвало да миришеш, що за глупост, люлии-лю!“

След малко измъкна пръста, поднесе го към носа си, подуши го, ала не усети нищо освен миризмата на кисело зеле, с което бе обядвал.

Подвоуми се за миг, озърна се да види дали някой не го наблюдава, вдигна кошницата и навря едрия си нос в нея. Приближи го досами главичката на детето, така че редките рижави косици погъделичкаха ноздрите му, и зачака да улови никакви миризма. Той не знаеше как точно миришат бебешките темета. Естествено, не на карамел, това е ясно, защото карамелът е топена захар, а как може дете, което досега е бозало само мляко, да мирише на топена захар. Би могло да мирише на мляко, на кърма от дойката. Ала то не миришеше на мляко. Можеше да мирише на коси, на кожа и евентуално на пот. Терие продължаваше да души, настроен да усети дъха на кожа, коси или бебешка пот. Но не усети нищо. При най-добро желание — нищо. Май кърмачетата не миришат — помисли той. Така ще да е. Ако го подменят редовно, няма да мирише, също както не може да говори, ходи или пише. Тия умения идват с възрастта. Строго погледнато, човек започва да издава миризми едва в пубертета. Така е то, а не иначе. Нали Хораций е казал: „Младежът вони на пръч, а девицата ухае като разцъфтял бял нарцис…“ — а римляните са разбирали от тия неща. Човешката миризма винаги е била миризма на плът, значи греховна миризма. Следователно как би трябвало да мирише едно кърмаче, което дори и насън не познава плътския грях? Как де? Люлии-лю! Изобщо не миришело!

Той пак бе поставил кошницата върху колене и полека я люлееше. Детето все още сладко спеше. Дясното му юмруче се подаваше изпод завивката — мъничко и розовко, и от време на време трепкаше към бузката. Терие се усмихна и изведнъж изпита умиление. За миг си позволи фантастичната мисъл, че е баща на детето. Че не е приел монашески сан, а си е останал мирянин, да речем — порядъчен занаятчия, че си е взел невяста — топла, ухаеща на мляко и вълна жена, че са си родили син, че го люлее на коленете си, ах, собствено дете, люлии-лю. Стана му приятно при тази мисъл. В нея имаше нещо толкова истинско. Баща люлее своя син на колене, люлии-лю, това бе гледка, прастара като света и 8 същото време — вечно нова и пребъдна, да, да. В душата на Терие се разля топлина и го настрои сантиментално.

Тогава детето се разбуди. Разбуди се първом нослето. Миниатюрното носле щръкна нагоре и захвана да души. Пое въздух и го изпусна на пресекулки като сподавена кихавица. После се сбърчи и ето — детето разтвори очи. Цветът им бе неопределен — нещо средно между стридестосивото и креместоопаловото, покрити със слизест воал и все още непригодени да възприемат външния свят. Терие остана с впечатлението, че те въобще не го забелязват. Но не и носът! Докато матовите очи блуждаеха в пространството, носът вече бе фиксирал строго определена цел и Терие изпита странното чувство, че тази цел е той, негова милост, самият Терие. Миниатюрните ноздрички насред лицето се издуваха като напъпил цвят. Или, по-точно — като чашките на ония дребни насекомоядни растения, дето ги отглеждаха в ботаническата градина на краля. Също като тях ноздрите засмукваха зловещо. На Терие му се стори, че детето го гледа чрез ноздрите си, че го гледа остро и изпитателно, по-проницателно, отколкото с очи, а с носа си поглъща нещо, което излъчва той, Терие, което не можеше да се потисне или прикрие… Мъничето без мирис го обдушваше безсрамно — ето каква бе работата! Изучаваше го с носа си! Изведнъж мъжът усети как сам той вони — на пот и оцет, на кисело зеле и отдавна непрани дрехи. Почувствува се грозен и разголен, сякаш някой тайно го наблюдаваше. Струваше му се, че го обдушват през кожата, та чак до глъбините на душата му. Най-нежните чувства, най-долните помисли се разголваха пред това алчно носле, което все още не бе станало истински нос, а бе само едно дребосъче, едно непрестанно сбръчкващо се, издуващо се и трепкащо органче с две дупки. Тръпки побиха Терие. Изпита погнуса. На свой ред сбърчи нос, сякаш помириса нещо гадно, с което не искаше да си има вземане-даване. Отлетя мисълта за домашно огнище, за потомство от собствена плът и кръв. Разсея се сантименталната идилия със син, баща и ухаеща майка. Разкъса се воалът от мисли за уют, с който във фантазията си бе обгърнал детето и себе си: на коленете му лежеше чуждо, студено създание, едно враждебно същество и ако по характер не бе сдържан, богобоязлив и разсъдлив, в порива си на отврата би изхвърлил детето, както се отпъжда отровен паяк.

Терие се изправи рязко и постави кошницата на масата. Трябваше да се отърве от това чудо по възможност най-бързо, по възможност веднага, по възможност начаса.

И тъкмо в този миг пеленачето ревна. То сви очи, разтвори червената си паст и нададе такъв пронизителен вой, че кръвта на Терие се смръзна в жилите му. С изпъната ръка заклати кошницата отдалече и закрещя „люлии-лю“, за да го накара да млъкне, но то запищя още по-кресливо, лицето му посиня, сякаш ще се пръсне.

„Да се пръждосва! — помисли си Терие — Тутакси да се пръждосва този… — Искаше да каже «този дявол», но се сепна и възпря. — Да се пръждосва това изчадие, това отвратително отроче!“ Но къде? В енорията знаеше десетина дойки и още толкова приюти за сираци, но всички те се намираха прекалено близо, почти под носа му, а това нещо тук трябваше да се пръждоса възможно по-далеч, толкова далеч, че да не го чува, толкова далеч, че да не му го подхвърлят час по час пред вратата, ако е възможно — в друга енория, по-добре на отвъдния бряг, най-добре extra muros[1], в предградието Сент Антоан, това е то! Там му е мястото на тоз писклив обесник, далеч на изток, отвъд Бастилията, където нощем заключват портите.

Преподобният запретна расо, грабна кънтящата кошница, изхвърча навън и хукна из плетеницата от тесни улички към Сент Антоан, нагоре по Сена, все на изток, извън града, далеч-далеч нагоре по улица „Шарон“, та чак до края й. Знаеше, че близо до манастира „Мадлен дьо Тренел“ живее някоя си мадам Гайар, която взема храненичета на всякаква възраст и от всякакъв сой, стига да й се плаща. Остави все още вряскащия вързоп, предплати за година и побягна обратно към града, а щом пристигна в манастира, хвърли одеждите си като нещо скверно, изми се от глава до пети, пъхна се в леглото, прекръсти се многократно, моли се дълго и най-подир заспа облекчен.

Бележки

[1] Отвъд градската стена, извън града (лат.). — Б. пр.