Патрик Зюскинд
Парфюмът (33) (Историята на един убиец)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Parfum (Die Geschichte eines Mörders), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (22 юни 2007 г.)

Издание:

Издателска къща „Кибеа“, 2000

История

  1. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Парфюмът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Парфюмът.
Историята на един убиец
Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders
Издание на романа „Парфюмът“, 1986 г.
АвторПатрик Зюскинд
Създаване1949 г.
Първо издание1985 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияХристо Г. Данов, 1988 г.
ПреводачЮрия Симова
ISBNISBN 978-954-330-077-8
Парфюмът.
Историята на един убиец
в Общомедия

„Парфюмът. Историята на един убиец“ (на немски: Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders) е роман от немския писател Патрик Зюскинд (р. 1949), публикуван през 1985 г. [1]

До 1985 г. Патрик Зюскинд е напълно непознато име в литературата. Днес той е един от най-споменаваните немски писатели, а книгата му „Парфюмът“ веднага след излизането ѝ е преведена на повече от двадесет езика. Сравняват я по въздействие и популярност с Името на розата на Умберто Еко. Но по-подходящо е сравнението с една по-стара „литературна сензация“ – през 1929 г. по подобен начин е приета от читателите и критиката по света друга немска книга: романът на Ерих Мария РемаркНа Западния фронт нищо ново“.

През 2006 година романът е филмиран от Том Тиквер под заглавието „Парфюмът: Историята на един убиец“.

Гласове

Приликата се подсилва и от сходната съдба на двете книги – и двата романа предизвикват крайно противоречиви оценки, простиращи се между пламенен възторг и също така пламенно отрицание. „Тъй изненадващ, тъй приказен и в същото време тъй ужасно страшен, пълен с фантазия и езиково изящество – това е вълнуващият първи роман на един високо надарен писател“ – може да се прочете в един немски критичен отзив за „Парфюмът“. А в Сан Франциско пишат: „Едно от най-смайващите открития през последните години. Пленително. Шедьовър!“ Френският Фигаро отбелязва: „По-различно от всичко четено досега. Феномен, който ще остане единствен в съвременната литература.“ А авторитетният Тайм пророкува: „Силен и увличащ роман. Въздействието му ще трае дълго.“

Наред с възхищенията обаче се появяват и гласове, които наричат романа мистификация, упрекват Зюскинд, че спекулира с ниските страсти на читателите, обвиняват го в епигонство, та дори в плагиатство, като се опитват да му отнемат авторството на основната идея.

Гениалното чудовище

А тя е наистина уникална: един човек, „едно от най-гениалните чудовища на осемнадесети век“, притежава необикновено силно обоняние и чудната способност да различава хиляди ухания. Единствената му амбиция в този живот е от „летливото царство на миризмите“, а именно: да композира парфюм, съставен от телесната миризма на множество красиви момичета, с който да се напръска и така да спечели обичта на хората. Защото – и това е ужасната цена за гениалността му – самият той е лишен от собствена миризма.

Чудовището Жан-Батист Грьонуй, роден под тезгяха на рибния пазар от проститутка и изоставен там, копнее за мириса на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те стават неговите жертви. Но стремежът му е да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел – „така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него – Грьонуй, носителя на този парфюм“.

Но – ето и поантата на романа – в мига на успеха онази магия, за която убиецът е копнял винаги – обичта на хората, – му става непоносима, защото самият той не ги обича, той ги мрази. И символично конципираният герой на Зюскинд – пак един диктатор и тиран – внезапно осъзнава, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мрази и да бъде мразен.

Културата на сетивата

Картина от Вато върху обложката на оригинала

Тази заострена фабула обаче е само външната обвивка на творбата. Същността ѝ е друга – иронично есе върху закърнялата култура на възприятията при човека, особено съвременния. Според Зюскинд парфюмите, които ни заобикалят, притежават такава убеждаваща сила, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Покоряващата власт на уханието е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре, защото не я осъзнаваме.

Сравняват образа на Жан-Батист Грьонуй с един или друг герой от съвременната литература, най-вече с прочутия урод на Гюнтер Грас от романа Тенекиеният барабан. Но всички тези „чудовища“ идат от романтичната традиция. Героят на Зюскинд – той е и физически безобразен – е по-сроден с Квазимодо на Виктор Юго и особено с персонажите от приказния свят на Е.Т.А. Хофман. А оттам пътят води назад към немската народна приказка, към ужасните разкази за изверги и фантастични зверства, събрани някога от Братя Грим. Дори стилът на „Парфюмът“ е издържан в духа на немското романтично повествование с характерната ирония и „изпадане от рамката“ на фабулата. Затова и романът добива особена идейна многозначност, която бързо го отделя от образците на „тривиалната литература“.

Бележки

  1. Зюскинд, Патрик „Парфюмът. Историята на един убиец“. Превод от немски Юрия Симова, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2012-03-07 в Wayback Machine., използван с разрешение.

34

Остана в Монпелие още няколко седмици. Ползуваше се с голяма известност, приемаха го в различни салони, където го разпитваха за живота в пещерата и лечението, приложено от маркиза. За стотен път се налагаше да разправя историята за разбойниците, които го бяха отвлекли, за кошницата, която му спускали, за стълбата. М всеки следващ път той я разкрасяваше все по-пищно, като прибавяше нови детайли. По този начин се поупражни в говор — е, не чак толкова, защото никога не бе тачил езика — и което бе по-важно за него, поупражни се в по-рутинирано боравене с лъжата.

По принцип — установи той — на хората можеше да разправя каквото си ще. Щом веднъж спечелеше доверието им — а той го спечелваше още с първото вдишване на изкуствената му миризма, — те вече вярваха на всичко. С времето обноските му в обществото — нещо, което никога не бе притежавал, придобиха известна увереност. Тази увереност получи дори физически израз — Грьонуй комай порасна. Гърбицата сякаш изчезна. Вървеше почти изправен. А щом го заговореха, вече не се свиваше, а се държеше изправен и устояваше на вперените в него погледи. Естествено, в този период от него не стана нито светски мъж, нито салонен лъв, нито непринуден компаньон. Обаче видимо се отърси от угнетеността, от непохватността, които отстъпиха място на едно поведение, тълкувано като природна скромност или вродена плахост, а това правеше трогателно впечатление на някои дами и господа — по онова време висшите среди имаха слабост към естествеността и своего рода недодялания чар.

В началото на март той стегна багажа си и облечен в невзрачен кафяв сюртук, с който се бе сдобил предния ден от битпазара, с опърпана, ниско прихлупена шапка, тайно се измъкна в ранни зори — едва що бяха отворили градските порти. Никой не го позна. Никой не го видя или забеляза, защото него ден умишлено се бе отказал от парфюма си. И когато към обед маркизът нареди да започнат издирване, стражите се кълняха във всички светии, че наистина са видели всякакъв народ да напуска града, но не и познатия пещерен човек, който неминуемо щял да им направи впечатление. След всичко това маркизът нареди да разгласят, че Грьонуй е напуснал града с негово разрешение, по лична работа в Париж. Но вътрешно беснееше, защото възнамеряваше да предприемат турне из цялото кралство, за да привлече още привърженици за своята флуидална теория.

След време пак се успокои, тъй като славата му се бе разнесла и без турне. В „Дурнал де саван“, а дори и в „Курие дьо л’Йороп“ се появиха дълги статии върху „флуидум летале на Тайад“ и от далечни краища заприиждаха заразени с флуида пациенти, за да се лекуват при него. През лятото на 1764 година основа първата „Ложа на виталния флуид“, наброяваща в Монпелие сто и двадесет членове, и откри филиали в Марсилия и Лион. После се реши на скок до Париж, за да привлече оттам целия цивилизован свят за каузата на своето учение, ала преди това, за да пропагандира кампанията си, реши да предприеме някакъв велик флуидален подвиг, който да засенчи по успех лечението на пещерния човек, както и всички други експерименти, ето защо в началото на декември разреши на група свои неустрашими и ревностни последователи да го придружат в експедицията му до Пик дю Канигу, който лежеше на един меридиан с Париж и се смяташе за най-високия връх на Пиренеите. Изправеният пред прага на старостта мъж държеше да го носят до върха, висок две хиляди и осемстотин метра, където цели три седмици щял да се излага на най-чистия и свеж витален въздух, така че — както оповести — точно на Бъдни вечер щял да слезе оттам като пъргав двадесетгодишен младеж.

Малко след Берне, последното селище в полите на страховитата планина, ревностните му апостоли се отказаха. Ала нищо не можеше да разколебае маркиза. Като сваляше в декемврийския студ една подир друга одеждите си, с радостни възгласи той пое към върха самичък. Последното, което видяха от него, бе силуетът му с вдигнати в екстаз ръце, който изчезна с песен в снежната виелица.

На Бъдни вечер ревностните апостоли напразно очакваха завръщането на маркиз Дьо ла Тайад-Еспинас. Ала той не се появи нито като старец, нито като младеж. И когато в ранното утро на следната година най-големите смелчаци тръгнаха да го дирят и изкачиха все още заснежения връх, не намериха и помен от него — ни къс от дреха, ни крайник, ни костица.

Разбира се, това не накърни престижа на учението му. Скоро се разнесе легендата, че навръх планината се е бракосъчетал с вечния витален флуид, че маркизът се е разтворил във флуида, а флуидът — в маркиза и занапред — невидим, но във вечна младост — ще витае на пиренейските върхари, а този, който се възкачи там, до него, ще се ползува от услугите му и цяла година ще бъде предпазен от болести и остаряване. До късно през деветнадесети век теорията за флуидите на Тайад се отстояваше от този или онзи Медицински факултет и се прилагаше терапевтично от това или онова окултно дружество. М до ден-днешен от двете страни на Пиренеите — особено в Перпинян и Фигерас — съществуват тайни ложи на тайадистите, които се срещат веднъж годишно, за да изкачат Пик дю Канигу.

Тук наклаждат голям огън, уж по повод слънцестоенето и в чест на свети Йоан, а в действителност — за да изразят предаността си към учителя Тайад-Еспинас и неговия велик флуид и да се сдобият с вечен живот.