Патрик Зюскинд
Парфюмът (38) (Историята на един убиец)

39

През януари вдовицата Арнюлфи се венча за своя пръв калфа Доминик Дрюо, с което той бе повишен в длъжността „метр-ръкавичар и парфюмерист“. Дадоха голяма гощавка за майсторите от еснафа и по-скромна — за калфите, мадам купи нов дюшек за леглото, което сега вече официално делеше с Дрюо, и измъкна цветните си дрехи от скрина. Иначе всичко си остана по старому. Запази доброто си старо име Арнюлфи, запази непокътнато богатството си, финансовото ръководство на магазина и ключовете за мазето; Дрюо ежедневно изпълняваше сексуалните си задължения, след което се освежаваше с вино; а Грьонуй, макар първи и единствен калфа, носеше по-голямата част от ежедневната работа върху плещите си срещу непроменено ниско възнаграждение, скромно препитание и мизерен подслон.

Парфюмерийната година започна с жълтия потоп от майчин лист, зюмбюл, виолетки и упойващите като наркотик нарциси. В един неделен ден през март — трябва да бе минала година от пристигането му в Грас — Грьонуй се запъти да види какво става в градината зад зида в другия край на града. Този път бе подготвен за уханието, знаеше какво точно го очаква… и все пак когато го долови, още на Новата порта, още насред пътя, сърцето му лудо заби и той почувствува как от щастие кръвта закипя в жилите му: то бе тук, несравнимото по хубост цвете, съхранило се непокътнато през зимата, соковете му напираха, растеше, избуяваше, образуваше най-прелестни съцветия. Както бе и очаквал, уханието бе укрепнало, без да загуби изящество. Това, което преди година нежно пръскаше и дъждеше, сега се бе сгъстило и се лееше в пастообразен поток, който искреше с хиляди багри, но здраво държеше всеки цвят и не му позволяваше да се разпилее. И този поток, както установи блажено Грьонуй, се подхранваше от един все по-напорист извор. Година още, само година още, само още дванадесет месеца, тогава този извор щеше да прелее и той можеше да дойде, за да го каптира и да обгради дивия изблик на неговото ухание.

Все покрай зида Грьонуй стигна познатото място. Макар момичето явно да не бе в градината, а в къщата, зад затворените прозорци на една стая, уханието му повяваше като нежен бриз. Грьонуй стаи дъх. Той не бе упоен или зашеметен като първия път, когато го откри. Преливаше от щастие като влюбен, който отдалеч подслушва или наблюдава любимата си с мисълта, че след година ще я отведе у дома. И действително Грьонуй, самотният кърлеж, грозилището, чудовището Грьонуй, който никога не бе изпитвал обич и никога не бе успял да вдъхне обич, стоеше в оня мартенски ден край градския зид на Грас и обичаше, и бе дълбоко ощастливен от своята обич. Наистина той не обичаше никой човек, нито дори момичето там, в къщата зад зида. Той обичаше уханието. Само него и нищо друго, само него — като свое бъдещо ухание. След година ще си го отнесе у дома; закле се в живота си, че ще го стори. И след този странен обет или годеж, след това вричане във вярност пред себе си и пред своя бъдещ парфюм, той напусна весел мястото и се върна в града през Порт дю Кур.

Както си лежеше през нощта в колибата, извика още веднъж спомена за уханието — не можа да устои на изкушението, — гмурна се в него, взе да го гали и се остави и то да го гали, тъй интимно, тъй приказно близко, сякаш вече го притежаваше — неговото ухание, неговото собствено ухание, — и за няколко прекрасни упоителни мига го обикна, обикна него, а чрез него — и себе си. Искаше му се да вземе в съня си това чувство на самовлюбеност. Ала тъкмо в момента, когато склопи очи и му бе необходим само миг, за да заспи, и ето че то го напусна, внезапно изчезна и вместо него в колибата се разнесе острата студена смрад на козя кошара.

Грьонуй се стресна. „Какво ще стане — помисли си той, — ако този парфюм, който ще ми принадлежи в бъдеще… какво ще стане, ако вземе, че свърши? Това не е като в спомените, където всички миризми са непреходни. Действителният парфюм се изразходва от хората. Той е летлив. И ако излезе на мода, тогава изворът, от който го взех, ще пресъхне. И аз ще остана гол както преди и ще трябва да си помагам пак със сурогат. Не, ще бъде по-лошо отпреди! Защото междувременно вече съм го познавал и притежавал, моя собствен великолепен мирис, и аз няма да мога да го забравя, защото никога не забравям някой мирис. Следователно цял живот ще трябва да се подхранвам със спомена за него, както и сега, за миг, вече заживях с бъдния си спомен за мириса, който ще притежавам… Всъщност за какво ли ми трябва въобще?“

Тази мисъл бе крайно неприятна за Грьонуй. Облада го безмерен страх, че ако уханието, което все още не притежаваше, стане негово притежание, неминуемо пак ще се изгуби. За колко ли време щеше да стигне този парфюм? За няколко дни? За няколко седмици? Може би месец, ако се парфюмира пестеливо? А после? Той вече се виждаше как изсипва от флакона последната капка, как го изплаква със спирт, за да не отиде на вятъра и най-нищожният остатък, и после видя, подуши как любимият му мирис се изпарява завинаги и безвъзвратно. Ще прилича на бавна смърт, един вид обратно задушаване — неговото мъчително, постепенно изпарение от-вътре-навън в тоя отвратителен свят.

Побиха го тръпки. Обзе го желанието да се откаже от плановете си, да потъне в нощта и да замине далеч оттук. Из заснежените планини му се прииска да скита — без отдих, на сто левги оттук, чак в Оверн, да се шмугне в старата си пещера и да заспи мъртвешки сън. Ала не го стори. Остана и не се поддаде на копнежа си, макар че бе много силен. Не се поддаде, защото това бе стар негов копнеж — да се махне и да се свие в някоя пещера. Познаваше вече този копнеж. Не познаваше само притежанието на човешкия мирис — великолепен като мириса на девойчето отвъд зида. И да беше знаел, че ще трябва да плати ужасно скъпо притежанието на този мирис с последвалата го загуба, притежанието и загубата пак щяха да са му по-възжелани от бързия отказ от двете. Защото се бе лишавал цял живот. Ала никога не бе притежавал или губил.

Постепенно съмненията му се разсеяха, а с тях и хладните тръпки. Усети как топлата кръв го съживява наново и как наново го завладява волята да осъществи намеренията си. И дори по-силно отпреди, тъй като това желание вече не произлизаше от някаква чиста страст, а от добре обмислено решение. Кърлежът Грьонуй, изправен пред избора или да се свие в себе си и да изсъхне, или да се пусне надолу и падне, се реши за второто с пълното съзнание, че това ще е последното падане. Той пак се мушна в постелята — блажен в сеното, блажен под завивката — и се почувствува герой.

Но Грьонуй нямаше да е Грьонуй, ако се поддадеше за дълго на някакво си фаталистично героическо чувство. Освен това той притежаваше твърде жилава воля за самоутвърждаване, твърде лукав нрав и твърде рафиниран дух. Добре — той бе решил да притежава онова ухание на момичето зад зида. А и да го загуби пак след няколко седмици, и да умре от тая загуба, пак ще е добре. Но по-добре би било да не умира и въпреки всичко да притежава уханието или поне да забави загубата му колкото е възможно но-дълго. Трябваше да го направи по-трайно. Да покори летливостта, без да накърни характера му — един чисто парфюмериен проблем.

Съществуват парфюми, които ухаят с десетилетия. Натритият с мускус шкаф, напоената с канелено масло кожа, бучицата амбра, ковчежето от кедрово дърво притежават дълговечен мирисен живот. А други — лимоново масло, бергамот, екстракт от нарцис и тубероза и множество цветочни благовония — се изпаряват само след няколко часа, ако ги оставиш чисти и непреработени на въздух. Парфюмеристът се справя с това фатално обстоятелство, като свързва леснолетливите благоухания с трайни — все едно, че им слага окови, които да обуздават свободолюбивия им порив, а най-голямото му изкуство се състои в това да остави белезниците по-хлабави, така че свързаното благовоние при-видно да запази свободата си, и същевременно да ги стегне толкова, че да не може да избяга. Веднъж Грьонуй бе постигнал това най-съвършено майсторство с масло от тубероза, чието ефимерно ухание бе задържал с нищожни количества цибет, ванилия, лабдан и кипарис, и едва така всъщност открои красотата му. Защо нещо подобно да не стане и с уханието на момичето? Защо ще трябва да пръска и пилее това най-ценно и най-крехко от всички ухания в чистия му вид? Що за дебелащина! Що за простотия! Мигар диамантите не се шлифоват? Мигар златото около врата се носи на кюлчета? Мигар Грьонуй е някакъв примитивен похитител на благовонни вещества като Дрюо или другите мацератори, дестилатори и изцеждачи на цвят? Мигар не е най-великият парфюмерист в света?

От ужас той се плесна по челото — как не се бе сетил досега: естествено, че този единствен по рода си парфюм не биваше да се употребява в чисто състояние. Трябваше да го шлифова и постави във фасетка като най-ценния благороден камък. Уханна диадема трябваше да си изкове, а на най-лично място да засияе неговият мирис, едновременно свързан с други ухания и властвуващ над тях. Ще направи той парфюм по всички правила на изкуството, а уханието на момичето зад зида ще му придаде сърдечната нотка.

За добавки, за тежки, средни и леки нотки, за най-ефирна миризма и стабилизатор, разбира се, не бяха годни нито мускусът и цибетът, нито розовото масло или неролинът — по това две мнения нямаше. За подобен парфюм, за парфюм от човек му бяха необходими други съставки.