Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Парфюмът
Историята на един убиец - Оригинално заглавие
- Das Parfum (Die Geschichte eines Mörders), 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Юрия Симова, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Исторически роман
- Криминална литература
- Постмодерен роман
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 187 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (22 юни 2007 г.)
Издание:
Издателска къща „Кибеа“, 2000
История
- — Добавяне на анотация
Статия
По-долу е показана статията за Парфюмът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Парфюмът. Историята на един убиец | |
| Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders | |
 Издание на романа „Парфюмът“, 1986 г. | |
| Автор | Патрик Зюскинд |
|---|---|
| Създаване | 1949 г. |
| Първо издание | 1985 г. Германия |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | роман |
| Издателство в България | Христо Г. Данов, 1988 г. |
| Преводач | Юрия Симова |
| ISBN | ISBN 978-954-330-077-8 |
| Парфюмът. Историята на един убиец в Общомедия | |
„Парфюмът. Историята на един убиец“ (на немски: Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders) е роман от немския писател Патрик Зюскинд (р. 1949), публикуван през 1985 г. [1]
До 1985 г. Патрик Зюскинд е напълно непознато име в литературата. Днес той е един от най-споменаваните немски писатели, а книгата му „Парфюмът“ веднага след излизането ѝ е преведена на повече от двадесет езика. Сравняват я по въздействие и популярност с „Името на розата“ на Умберто Еко. Но по-подходящо е сравнението с една по-стара „литературна сензация“ – през 1929 г. по подобен начин е приета от читателите и критиката по света друга немска книга: романът на Ерих Мария Ремарк „На Западния фронт нищо ново“.
През 2006 година романът е филмиран от Том Тиквер под заглавието „Парфюмът: Историята на един убиец“.
Гласове
Приликата се подсилва и от сходната съдба на двете книги – и двата романа предизвикват крайно противоречиви оценки, простиращи се между пламенен възторг и също така пламенно отрицание. „Тъй изненадващ, тъй приказен и в същото време тъй ужасно страшен, пълен с фантазия и езиково изящество – това е вълнуващият първи роман на един високо надарен писател“ – може да се прочете в един немски критичен отзив за „Парфюмът“. А в Сан Франциско пишат: „Едно от най-смайващите открития през последните години. Пленително. Шедьовър!“ Френският „Фигаро“ отбелязва: „По-различно от всичко четено досега. Феномен, който ще остане единствен в съвременната литература.“ А авторитетният „Тайм“ пророкува: „Силен и увличащ роман. Въздействието му ще трае дълго.“
Наред с възхищенията обаче се появяват и гласове, които наричат романа мистификация, упрекват Зюскинд, че спекулира с ниските страсти на читателите, обвиняват го в епигонство, та дори в плагиатство, като се опитват да му отнемат авторството на основната идея.
Гениалното чудовище
А тя е наистина уникална: един човек, „едно от най-гениалните чудовища на осемнадесети век“, притежава необикновено силно обоняние и чудната способност да различава хиляди ухания. Единствената му амбиция в този живот е от „летливото царство на миризмите“, а именно: да композира парфюм, съставен от телесната миризма на множество красиви момичета, с който да се напръска и така да спечели обичта на хората. Защото – и това е ужасната цена за гениалността му – самият той е лишен от собствена миризма.
Чудовището Жан-Батист Грьонуй, роден под тезгяха на рибния пазар от проститутка и изоставен там, копнее за мириса на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те стават неговите жертви. Но стремежът му е да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел – „така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него – Грьонуй, носителя на този парфюм“.
Но – ето и поантата на романа – в мига на успеха онази магия, за която убиецът е копнял винаги – обичта на хората, – му става непоносима, защото самият той не ги обича, той ги мрази. И символично конципираният герой на Зюскинд – пак един диктатор и тиран – внезапно осъзнава, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мрази и да бъде мразен.
Културата на сетивата
Тази заострена фабула обаче е само външната обвивка на творбата. Същността ѝ е друга – иронично есе върху закърнялата култура на възприятията при човека, особено съвременния. Според Зюскинд парфюмите, които ни заобикалят, притежават такава убеждаваща сила, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Покоряващата власт на уханието е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре, защото не я осъзнаваме.
Сравняват образа на Жан-Батист Грьонуй с един или друг герой от съвременната литература, най-вече с прочутия урод на Гюнтер Грас от романа „Тенекиеният барабан“. Но всички тези „чудовища“ идат от романтичната традиция. Героят на Зюскинд – той е и физически безобразен – е по-сроден с Квазимодо на Виктор Юго и особено с персонажите от приказния свят на Е.Т.А. Хофман. А оттам пътят води назад към немската народна приказка, към ужасните разкази за изверги и фантастични зверства, събрани някога от Братя Грим. Дори стилът на „Парфюмът“ е издържан в духа на немското романтично повествование с характерната ирония и „изпадане от рамката“ на фабулата. Затова и романът добива особена идейна многозначност, която бързо го отделя от образците на „тривиалната литература“.
Бележки
- ↑ Зюскинд, Патрик „Парфюмът. Историята на един убиец“. Превод от немски Юрия Симова, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988 г.
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2012-03-07 в Wayback Machine., използван с разрешение.
|
31
На следващия ден — маркизът тъкмо го учеше на основните галантни маниери, пози и танцови стъпки във връзка с предстоящата поява в обществото — Грьонуй се престори, че се задушава, и привидно отмалял, припадна на един диван.
Маркизът побесня от яд. Развика се за слуги, развика се за ветрила и преносими вентилатори и докато прислугата припкаше в изпълнение на заповедите, той коленичи до Грьонуй и започна да му вее с кърпичка, напоена с парфюм от виолетки, заклинаше го и буквално през сълзи го умоляваше да стане, да не предава Богу дух тъкмо сега, ами ако някак е възможно, да почака до вдругиден, инак оцеляването на флуидалната теория било крайно застрашено.
Грьонуй се виеше и гърчеше, пъхтеше и стенеше, отблъскваше кърпичката, докато накрая драматично се свлече от дивана и изпълзя до най-отдалечения ъгъл на стаята.
— Не този парфюм! — изстена той като с последни сили. — Не този парфюм! Той ме убива!
Едва след като Тайад-Еспинас изхвърли през прозореца кърпичката, а напарфюмирания си с виолетки сюртук — в съседното помещение, Грьонуй се престори, че пристъпът отзвучава и обясни с по-спокоен глас, че като парфюмерист притежавал професионално чувствителен нос и винаги — особено сега, по време на оздравяването — реагирал остро на някои миризми. Че точно дъхът на виолетки — едно само по себе си нежно цвете — го преследвал натрапливо, можел да си обясни само с факта, че парфюмът на маркиза бил приготвен с по-високо съдържание на екстракт от корените му, който поради подземния си произход действувал пагубно на лица като него, Грьонуй, засегнат от леталния флуид. Още вчера, когато за първи път употребили парфюма, му притъмняло пред очите, а днес, след като многократно бил вдишвал миризмата на корените, му се сторило, че отново ще го хвърлят в онази ужасна дупка под земята, където бил вегетирал цели седем години. Съществото му възроптало, защото, след като веднъж господин маркизът чрез своето изкуство го бил дарил с живот като човек в пречистен от флуиди въздух, по-скоро би умрял на място, отколкото пак да попадне под властта на омразния флуид. Все още стомахът му се свивал на топка при мисълта за парфюма от корени. Ала бил твърдо убеден, че ще се възстанови мигновено, ако маркизът му разреши да разработи свой парфюм, за да прогони напълно натрапливия дъх на виолетки. Имал предвид една лека аерирана нотка, която се състояла от високо-надземни съставки, като вода от бадемов цвят и портокал, от евкалиптово масло, борови иглички и кипарис. Едно напръскване на дрехите, няколко капки по шията и бузите — и веднъж завинаги щял да стане неуязвим за повторен мъчителен пристъп, какъвто току що бил получил…
Това, което в интерес на разбираемостта предадохме с порядъчна непряка реч, в действителност представляваше половинчасово гърголещо аовоизлияние, придружено с кашлица, пъхтеж и астматично дишане, което Грьонуй подсилваше с треперене, жестикулация и въртене на очи. Маркизът остана поразен. Далеч по-силно от външните симптоми на страданието го убеждаваше фината аргументация на неговото протеже, поднесена напълно в духа на летало-флуидалната теория. Ами да — парфюмът от Виолетки! Този противен близкоземен, та дори подземен продукт! Вероятно и той самият е заразен, защото го употребява от години. Понятие е нямал, че ден след ден този парфюм го е тласкал към смъртта. Подаграта, ошипелият врат, отпуснатият член, хемороидът, тежестта в ухото, разяденият зъб — всичко това несъмнено се дължеше на заразения с флуиди корен. И ето че тъкмо този нищо и никакъв глупчо, тази купчинка несрета там, в ъгъла, го подсети. Бе покъртен. При-щя му се да иде до него, да го вдигне и притисне до просветеното си сърце. Ала се безпокоеше, че още мирише на виолетки, затова пак повика прислугата и заповяда да изхвърлят от къщи всичкия парфюм, да проветрят целия палат, да обеззаразят във витало-въздушния вентилатор всичките му дрехи и на носилка да отведат Грьонуй у най-добрия парфюмерист в града. Тъкмо това целеше Грьонуй със своя припадък.
Парфюмерийното дело в Монпелие имаше стари традиции и макар напоследък да бе западнало в сравнение с конкурента си — град Грас, тук още живееха неколцина майстори парфюмеристи и ръкавичари. Най-изтъкнатият сред тях, някой си Рюнел, поради търговските си отношения с дома на маркиз Дьо ла Тайад-Еспинас като доставчик на сапун, масла и благовония склони на необичайния жест и отстъпи ателието си за един час на докарания с носилката странен калфа от Париж. Той пък нямал нужда от обяснения и не искал да знае къде какво се намира, щял да се справи сам, както увери, после се затвори в работилницата, докато Рюнел заедно с майордома на маркиза се отбиха в една странноприемница на някоя и друга чаша вино, където Рюнел трябваше да научи защо не могат да понасят вече парфюма от виолетки.
Работилницата и магазинът на Рюнел далеч не бяха тъй богато заредени, както тези у Балдини в Париж. С няколкото цветочни масла, води и подправки никой среден парфюмерист нямаше да просперира. Ала с първото си проучвателно вдишване Грьонуй разбра, че наличните материали са напълно достатъчни за целта му. Защото той не искаше да прави някакъв изключителен парфюм; не искаше да измайстори някакво престижно парфюмче както навремето за Балдини, такова, дето да се отличава сред морето от посредственост и да хвърли хората в екстаз. Дори и простичкото парфюмче от портокалов цвят, което бе обещал на маркиза, не бе истинската му цел. Общоизвестните есенции от неролин, евкалипт и шипър[1] само трябваше да прикрият истинския парфюм, който се готвеше да създаде: парфюм с човешка миризма. Макар на първо време само като лош сурогат, той искаше да добие миризмата на човек, каквато самият той не притежаваше. Естествено, всеобща човешка миризма не съществуваше, тъй както не съществуваше и всеобщ човешки лик. Всеки човек миришеше по своему и никой не го знаеше по-добре от Грьонуй, който познаваше хиляди и хиляди индивидуални миризми, който още от рождение можеше да различава хората по нюх. И въпреки всичко съществуваше една парфюмистична основна тема на човешка миризма, впрочем доста простичка миризма: потно-мазна, сиреняво-кисела, общо взето — доволно противна основна тема, която в еднаква степен бе присъща за всички човеци и над която с най-фини разновидности витаеха облачетата на индивидуалната аура.
Ала тази аура, този свръхсложен, неподражаем шифър на личностната миризма не можеше да се улови и бездруго от повечето хора. Повечето хора дори не знаеха, че притежават подобна миризма, а и правеха всичко възможно да я потулят под дрехи и под изкуствени модни миризми. Само тази основна тема, това примитивно човешко изпарение им вдъхваше доверие, само в него живееха и се чувствуваха уютно, ето защо като себеподобен възприемаха само оня, който излъчваше това противно, но всеобщо изпарение.
Него ден Грьонуй създаде странен парфюм. По-странен дотогава светът не познаваше. Той ухаеше не на парфюм, а на човек, който мирише. Ако вдъхнеш този парфюм в тъмно помещение, ще помислиш, че вътре има втори човек. А ако го е употребил човек, дето си мирише на човек, ще ни се стори, че са двамина или по-лошо — че е чудовищен двойник, че е някакъв нефокусиран, размит, аморфен образ на езерно дъно, над което пробягват вълни.
За да наподоби миризмата на човек — доста незадоволително, както сам си знаеше, но все пак достатъчно сполучливо, че да заблуди другите, — Грьонуй подбра най-противните съставки от ателието на Рюнел.
Зад прага на вратата, която водеше към двора, той откри купчинка пресни котешки изпражнения, взе половин лъжичка, пусна ги в смесителната стъкленица, капна няколко капки оцет и ги поръси със счукана сол. Под тезгяха намери коричка сирене, голяма колкото нокът, очевидно останала от закуската на Рюнел. Кой знае отколешна, полуразкапана, тя вонеше остро и лютиво. От капака на кацата със сардини в дъното на магазина изстърга малко рибешко граниво-миризливо нещо, смеси го с развалено яйце и боброва мас, амоняк, индийско орехче, стърготини от рог, ситно накълцана пърлена кожа. Прибави сравнително голямо количество цибет, смеси тези отвратителни съставки със спирт, остави ги да се екстрахират, а после ги филтрира в друго шише. Мътилката вонеше кошмарно. Вонеше на клоака, на разложение и ако повееш с ръка изпаренията й към носа си, смесени с чист въздух, ще помислиш, че си се озовал в зноен летен ден на ъгъла на улица „Фер“ и улица „Ла ленжри“, където се събира смрадта от Халите, Гробището на невинните и претъпканите къщи.
Върху тази ужасяваща отрова, която вонеше по-скоро на леш, отколкото на човек, Грьонуй наля слой от маслено-свежи ухания: мента, лавандула, терпентин, лимон, евкалипт, които същевременно обузда и дискретно прикри с букет фини цветочни масла от мушкато, роза, портокалов цвят и жасмин. След допълнително разреждане със спирт и малко оцет основата, на която почиваше цялата смес, престана да вони противно. От свежите съставки латентната воня почти се бе загубила, противният дъх бе убит от уханието на цветята, бе се получила дори интересна миризма и — странно — от миризмата на разложение не бе останало нищо, ама нищичко. Напротив, от парфюма сякаш струеше мощно, крилато ухание на живот.
Грьонуй напълни два флакона, запуши ги и ги пъхна в пазвата си. После грижливо изплакна стъклениците, хаванчето, фунията и лъжицата, натърка ги с масло от горчиви бадеми, за да заличи всичките мирисни следи, и взе втора смесител-на стъкленица. В нея набързо измайстори друг парфюм, един вид копие на първия, който също се състоеше от свежи и цветочни елементи, но тоя път основата не съдържаше нищо от магьосническата отвара, а само обичайните мускус, амбра, малко цибет и кедрово масло. Сама за себе си миризмата му се отличаваше напълно от миризмата на първия — бе по-плавна, по-безупречна, не така вирулентна, защото й липсваха компонентите на човешкия мирис. Но ако с него се напръскаше обикновен човек и го съчетаеше със собствената си миризма, той нямаше да се отличава от парфюма, който Грьонуй бе създал лично за себе си.
След като напълни флаконите и с втория парфюм, той се съблече чисто гол и напръска дрехите си с оня, първия парфюм. После се напарфюмира под мишниците, между пръстите на краката, по слабините, по гърдите, по врата, ушите и косите, облече се и напусна работилницата.