Патрик Зюскинд
Парфюмът (14) (Историята на един убиец)

14

„Ах, шагреновите кожи за граф Верамон!“ — спомни си Балдини. Бе ги поръчал преди няколко дни у Гримал, най-фин и мек шагрен, от който щеше да измайстори подложката за писма на графа, петнадесет франка парчето. Ала вече нямаше нужда от тях, можеше да си спести парите. От друга страна пък, ако просто отпрати момчето?… Кой знае — щеше да направи лошо впечатление, хората щяха да почнат да говорят, можеха да плъзнат слухове: Балдини бил неблагонадежден, Балдини нямал вече клиенти, Балдини бил вече неплатежоспособен… а подобно нещо не е хубаво, не, не, защото подобно нещо щеше да удари по продажната цена на имота. Я по-добре да приеме излишната вече поръка. Никой не биваше да разбере без време, че Джузепе Балдини е променил живота си.

— Хайде, влез!

Той пусна момчето вътре и двамата се отправиха към магазина — Балдини със свещника напред, Грьонуй с кожите подире му. За пръв път Грьонуй стъпваше в парфюмерия — място, където миризмите не бяха съпътствуващо явление, а направо център на вниманието. Естествено, той знаеше всички парфюмерии и дрогерии в града, цели нощи бе прекарвал пред витрините им, бе притискал нос о процепите на вратите им. Познаваше всички миризми, които се продаваха тук, и в душата си вече ги бе композирал в най-чудесни парфюми. Така че не го очакваше нищо ново. Но също както музикалното дете гори от любопитство да зърне оркестър отблизо или поне веднъж да се покачи в галерията на църквата при скрития мануал на органа, така и Грьонуй гореше от любопитство да разгледа отвътре някоя парфюмерия и когато чу, че у Балдини трябва да се носят кожи, направи всичко възможно да пратят него.

И ето го в магазина на Балдини — едно парижко кътче, където на минимум пространство бяха скупчени максимум професионални миризми. В прелитащата светлина на свещта той не можеше да види кой знае колко, само мерна силуета на тезгяха с везната, двете птици над съдинките, креслото за клиенти, тъмните лавици по стените, краткотрайното проблясване на месингов прибор и белите етикети по шишета и буркани. Сега тук не миришеше на същото, както откъм улицата. Ала веднага долови сериозността, царяща в тези помещения, почти можеше да каже „свещена сериозност“, ако думата „свещена“ изобщо представляваше някакво понятие за Грьонуй; хладната сериозност долавяше той, прозата на занаята, сухата професионалност, полепнали по всеки мебел, по всеки прибор, по чебури, стъкленици и гърнета. И докато крачеше подир Балдини, по-точно в неговата сянка, защото Балдини не си правеше труда да му свети, го стрелна мисълта, че тъкмо тук и никъде другаде му е мястото, че ще остане тук, че оттук ще преобърне света наопаки.

Естествено, нескромността на тази мисъл бе направо гротескна. Нямаше нищо, ама нищичко, което да дава основание на един допилял се отнякъде кожарски чирак с тъмен произход, без връзки и протекции, без каквото и да е съсловно положение, да подхранва надеждата, че ще се установи в най-реномираната парижка къща за благовония, още повече — както вече научихме, — че ликвидацията й бе вече решена. Ала тук не ставаше въпрос за бледа надежда, намерила израз в нескромната мисъл на Грьонуй, а за твърда увереност. Той знаеше, че ще напусне този магазин, само за да си вземе багажа от Гримал, а сетне ще се върне завинаги. Кърлежът бе надушил кръв. Години наред се бе спотайвал, бе се свивал и изчаквал. Сега се спускаше надолу — за добро или за зло — без искрица надежда. И поради това увереността му бе голяма.

Бяха прекосили магазина. Балдини отвори помещението, което гледаше към реката и служеше отчасти за склад, от-отчасти за работилница и лаборатория, където варяха сапуни-те и в тумбести шишета размесваха благовонни води.

Там! — разпореди се Балдини и посочи големия тезгях под прозореца. — Остави ги там!

Грьонуй се измъкна изпод сянката му, нареди кожите върху тезгяха, върна се бързо назад и застана между Балдини и вратата. Балдини се застоя. Държеше свещта леко встрани, за да не накапе тезгяха, и прокара пръсти по лицевата страна на кожата. После я поглади по вътрешната й страна, по велура — едновременно грапав, кадифен и мек. Добра беше — нямаше две мнения. Кожа, създадена само за изработка на фини неща. При сушене нямаше да се разкриви и ако я фалцва^[1] правилно, щеше да си остане все така еластична — веднага се усеща, стиснеш ли я с два пръста; щеше да попие благоуханието и да го запази пет-десет години; беше много, много качествена кожа, може би ще изработи ръкавици — три чифта за себе си, три за жена си, за пътя им до Месина.

Отдръпна ръка. Трогателна изглеждаше работната му маса: всичко си лежеше, готово за работа; стъклената вана за благовонна баня, стъклената подставка за сушене, хаван-четата за приготвяне на тинктура, пестик^[2], шпатула, четка, нож за фалцване и ножица. Все едно, че предметите само са заспали, защото се е стъмнило, а утре пак ще се събудят за нов живот. Дали да не вземе за Месина и тезгяха? И част от инструментите — поне най-важните. На този тезгях се седеше и се работеше добре. Бе скован от дъбови талпи, рамата също бе укрепена напречно, нищо не трепваше и не се поклащаше по него, не го увреждаше ни киселина, ни масло, ни нож — пък и ще струва цяло състояние, за да го откара до Месина! Макар и с кораб! Ето защо ще бъде продаден и всичко, що е по него, под него и до него, ще бъде продадено! Защото той, Балдини, макар да носеше сантиментална душа, имаше твърд характер и затова — колкото и трудно да му бе — щеше да осъществи решението си; със сълзи на очи щеше да разпродаде всичко, но щеше да го стори, защото знаеше, че действува правилно — нали му бе даден знак.

Обърна се да тръгва. В рамката на вратата зърна дребното изгърбено човече, за чието присъствие комай бе забравил.

— Добър е. Предай на майстора си, че шагренът е добър. Ще намина тия дни, за да се разплатим.

— Хубаво — отвърна Грьонуй, но не се отмести и така препречи пътя на Балдини, който се канеше да излезе от работилницата. Балдини се сепна за миг, но в неведението си прие държането на момчето не като наглост, а като плахост.

— Какво? Трябва да ми предадеш още нещо ли? Е? Казвай!

Свил глава в рамене, Грьонуй го гледаше с оня поглед, който уж издава боязливост, а всъщност излъчва дебнеща напрегнатост.

— Искам да работя при вас, метр Балдини. При вас, в магазина ви искам да работя.

Това не бе изречено умолително, а настойчиво и в действителност не бе изречено, а процедено, изсъскано — по змийски. Балдини отново изтълкува погрешно зловещата самоувереност на Грьонуй като хлапашка безпомощност. Усмихна му се дружелюбно.

— Ти си кожарски чирак, синко, пък аз нямам нужда от такъв. Имам си калфа, чирак не ми е нужен.

— Метр Балдини, нали искате да парфюмирате шагреновите кожи? Тия, дето донесох. Нали искате да ги напарфюмираше? — продължи да съска той, сякаш не бе чул отговора.

— Да, така е — съгласи се Балдини.

— С „Амур и Психея“? На Пелисие, нали? — попита Грьонуй и свря глава още по-дълбоко в раменете си.

Лека тръпка на ужас пролази по тялото на Балдини. Не защото се запита откъде момчето може да знае, а просто от факта, че спомена името на този омразен парфюм, който днес не бе успял да разгадае.

— Как ти хрумна абсурдната мисъл, че бих могъл да използувам чужд парфюм, за да…

— Вие целият сте просмукан от него — прошушна Грьонуй. — Носите го по челото си, а в десния ви джоб има кърпичка, напоена с него, Не е хубав този „Амур и Психея“, в него има прекалено много бергамот и прекалено много розмарин, а прекалено малко розово масло.

— Ха — изсумтя Балдини, изумен от обрата на разговора. — И още какво?

— Портокалов цвят, сладък лимон, карамфил, мускус, жасмин, винен спирт и нещо, дето не му знам името, ето тук, в това шише! — И посочи с пръст в тъмнината. Балдини поднесе светлината в указаната посока, проследи с поглед показалеца на момчето и се спря на една бутилка върху лавицата, пълна със сивкаво-жълт балсам.

— Сторакс ли? Грьонуй кимна.

— Да. Това е вътре. Сторакс.

И изведнъж момчето се изкриви, сякаш в силен гърч, и за-мърмори под нос думата „сторакс“, повтори я поне десетина пъти: „Сторакссторакссторакс…“

Балдини насочи свещта срещу човешката купчинка, грачеща думата „сторакс“, и си помисли: „Или е луд, или е мошеник, или пък истински талант.“ В правилно съотношение споменатите съставки наистина можеха да представляват „Амур и Психея“ — нещо не само възможно, но дори вероятно. Розово масло, карамфил и сторакс — тъкмо тия три компонента бе търсил цял следобед така отчаяно; те спояваха останалите части на композицията — които смяташе, че е разпознал — като парчета на хубава торта. Оставаше открит само въпросът с пропорцията. А за да я установи, той, Балдини, ще трябва да експериментира дни наред — противна работа, по-неприятна дори от самата идентификация, защото сега трябваше да се мери, тегли и записва, като същевременно дяволски се внимава, понеже най-малкото трепване на пипетата или грешка при отброяване на капките можеше да опропасти всичко. А всеки злополучен опит струваше адски скъпо. Всяка провалена смес се равняваше на малко състояние… Много му се щеше да изпита хлапето, много му се щеше да разбере точната рецепта на „Амур и Психея“. Ако я знае с точност до грам и капка, явно е мошеник, докопал се по някакъв начин до нея, та да получи достъп и назначение при Балдини. Но ако я угади само приблизително, то тогава е гений на обонянието и като такъв възбуждаше професионалното любопитство на Балдини. Не, че Балдини искаше да се откаже от решението си! Не му беше и до парфюма на Пелисие. Дори и да му го направи с литри, не би помислил и насън да парфюмира с него шагреновата кожа за граф Верамон, но… Но мигар цял живот не е бил парфюмерист, мигар цял живот не се е занимавал с композиране на парфюми, та да загуби от днес за утре професионалната си страст! Интересуваше го единствено формулата на този проклет парфюм, нещо повече — да провери таланта на това чудато момче, разгадало „Амур и Психея“ от едно помирисване. Просто му бе любопитно какво ли се крие зад цялата тази работа.

— Както изглежда, имаш чувствителен нос, млади момко — подхвана той, след като Грьонуй престана да грачи, и се върна в работилницата, за да постави свещника върху масата, — несъмнено добър нос, но…

— Моят нос е най-добрият в Париж, метр Балдини — прекъсна го с грак Грьонуй, — познавам всички миризми по света, всички, каквито се срещат в Париж, само дето не знам имената на някои от тях, ама мога да ги науча, миризмите, дето имат имена, не са много — само няколко хиляди, ще ги науча, никога няма да забравя името на балсама сторакс, балсамът се казваше сторакс, викат му сторакс…

— Млъкни! — провикна се Балдини. — И не ме прекъсвай, когато говоря. Много си нескромен и самомнителен. Няма човек, който да познава по име хиляда миризми. Самият аз не знам хиляда, ами само няколкостотин, защото в нашия занаят няма повече от няколкостотин — всичко останало вече не е мирис, а воня!

Грьонуй, който по време на вулканичния си апостроф почти се бе разгърнал телесно и във възбудата си бе размахал ръце, за да опише с кръг това „всичко, всичко“, което познава, при репликата на Балдини сви наново глава подобно крастава жаба и замръзна дебнещ на прага.

— Естествено — продължи Балдини, — отдавна съм наясно, че в „Амур и Психея“ са включени сторакс, розово масло и карамфил, както бергамот, екстракт от розмарин и така нататък. За да се установят всички съставки, е необходимо — както се казва — страшно тънко обоняние и нищо чудно, ако Господ Бог те е дарил като много, много други хора — особено на твоята възраст — с доста тънък нюх. Парфюмеристът обаче — на това място Балдини вдигна показалец и изпъчи гърди, — парфюмеристът обаче се нуждае от нещо повече от сносен нос. Нуждае се от неподкупен орган на обонянието, обучаван с десетилетия, който да може да разпознава със сигурност по вид и количество най-сложните миризми, тъй както да може да създава и нови, непознати благоуханни смеси. Такъв добър нос — и той потупа с пръст собствения си — човек няма по рождение, млади момко! С такъв нос се сдобиваш чрез постоянство и трудолюбие. Или може би направо ще ми назовеш точната рецепта на „Амур и Психея“, а? Можеш ли? Грьонуй не отговори.

— Можеш ли да ми я кажеш поне приблизително? — настоя Балдини и леко се приведе напред, за да види по-добре краставата жаба на прага. — Само горе-долу. На око. Е, човече с най-добрия нос в Париж, говори де!

Грьонуй мълчеше.

— Виждаш ли — каза Балдини колкото доволен, толкова и разочарован и пак се изпъчи, — не можеш. Та как иначе. Ти си от ония, дето все им е вкусно — без значение дали супата е подправена с див кервиз или с магданоз. Е, хайде — и това е нещо. Ала още дълго няма да стане от тебе готвач. И запомни, преди да си тръгнеш: във всяко изкуство, а и във всеки занаят, талантът не струва пет пари, всичко е дългогодишен опит, който се придобива със скромност и трудолюбие.

Вече посягаше към свещника на масата, когато откъм вратата се понесе сподавеният грак на Грьонуй:

— Ама аз не знам какво е това рецепта, метр, това не знам, иначе всичко друго знам!

— Рецептата е алфата и омегата на всеки парфюм — отвърна строго Балдини, защото искаше да сложи край на разговора. — Тя представлява най-точното научно упътване в каква пропорция трябва да се смесват отделни съставки, за да се получи единственото, неподражаемото благовоние — това е то рецепта. Или формула — ако тази дума ти е по-позната.

— Рецепта, рецепта — заграка Грьонуй и като че ли порасна малко, позапълни вратата. — Не ми трябва рецепта. Тя ми е в носа. Да почвам ли да смесвам, метр? А? Да почвам ли?

— Как така? — повиши глас Балдини и поднесе свещта към лицето на гнома. — Как така да смесваш?

За пръв път Грьонуй не се сви и не отстъпи назад.

— Ама всички миризми, които ми трябват, са тук наоколо, в това помещение — каза той и пак посочи в тъмнината. — Ето розовото масло! Ето портокаловия цвят! Розмаринът там!…

— Разбира се, че са тук! — изрева Балдини. — Всичките са тук! Но пак ти повтарям, дръвнико, какво от това, щом не знаеш рецептата!

— Ето жасмина! Ето винения алкохол! Бергамота! Сторакса! — грачеше Грьонуй и при всяко име сочеше определената точка в помещението, където бе тъмно като в рог, и силуетът на лавицата едва се мержелееше.

— Ама ти си виждал и нощем, а? — нахвърли се Балдини. — Ти си бил не само най-добрият нос, ами и най-острото око на Париж, тъй ли? Ако имаш и що-годе добри уши, то ги разтвори, за да чуеш какво ще ти река: ти си един дребен мошеник. Май си подучил нещичко у Пелисие, шпионирал си го, а? И вярваш, че ще се хвана?

Сега Грьонуй се бе разгърнал изцяло в рамката на вратата, както се казва — в цял ръст, с леко разкрачени крака, с леко разперени ръце, подобно на черен паяк, оплел мрежата си в дупката на врата.

— Дайте ми само десет минути — рече той, без да се запъва — и ще ви приготвя парфюма „Амур и Психея“. Веднага, тук, в това помещение. Метр, дайте ми само пет минутки!

— Смяташ, че ще те оставя да безчинствуваш в работилницата ми, а? С есенции, струващи цяло състояние? Тебе?

— Да — кимна Грьонуй.

— Ха! — възкликна Балдини, като изпуфка наведнъж целия въздух от гърдите си. После пое дълбоко дъх, вторачи се в паякообразния Грьонуй и умът му защрака. „По принцип ми е все едно, защото, така или иначе, утре всичко свършва. Знам, че не е в състояние да изпълни това, което твърди, направо е невъзможно — иначе би бил по-велик и от самия Франджипани. Но защо пък да не го оставя да ми демонстрира това, което вече знам? Нищо чудно, ако някой ден в Ме-сина — нали, като остарее, човек става странен и се вкопчва в най-налудничави идеи — си спомня, че не съм признал един олфакторен гений, едно същество, върху което с шепи се е изпитала Божията милост, един вундеркинд… Не, изключено! Според всичко, което ми подсказва здравият разум — изключено! Но все пак има чудеса — доказано е. Ей на, ами когато някога легна да мра в Месина и на смъртния одър ме споходи мисълта: тогава, в Париж, оная вечер не си ли затвори очите пред чудотворството? Няма да ти е много приятно, Балдини! Нека този глупак похаби няколко капки розово масло и мускус — и ти би ги зяносал, ако наистина все още се интересуваш от парфюма на Пелисие. Та макар и скъпи, много, много скъпи — какво представляват няколкото капки в сравнение със солидното познание и спокойния заник на дните ти?“

— Внимавай! — продължи Балдини с фалшива строгост. — Внимавай! Аз… впрочем как се казваш?

— Грьонуй, Жан-Батист Грьонуй.

— Аха. Значи внимавай добре, Жан-Батист Грьонуй! Размислих. Ще ти дам възможност да докажеш твърдението си — още сега. Същевременно ще имаш възможност чрез бляскавия си провал да се запознаеш и с добродетелта скромност, която — на твоята възраст едва ли е развита, но пък е простено — е безусловна предпоставка за бъдещия ти напредък като член на твоята гилдия и съсловие, като съпруг, поданик, човек и добър християнин. Готов съм да ти дам тоя урок за моя сметка, понеже днес имам специален повод и съм щедро настроен, а кой знае — един ден споменът за тази сцена може би ще ме разведрява. Само не си въобразявай, че ще можеш да ме измамиш! Носът на Джузепе Балдини остаря, но още е добър, достатъчно добър, за да усети и най-малката разлика между твоя бъркоч и това тук. — И той измъкна от джоба си кърпичката, напоена с „Амур и Психея“, и я развя пред лицето на Грьонуй. — Хей, най-добрият нос на Париж, я ела! Ела до тази маса и покажи на какво си способен! Но внимавай да не събориш или излееш нещо! Да не бутнеш нищо! Първо да запаля още някоя — друга свещ. Да грейне много светлина за това нищо и никакво експериментче, нали?

След тези думи той взе от края на големия дъбов тезгях два свещника, запали ги, нареди ги един до друг откъм дългата му страна, избута шагреновите кожи встрани и разчисти средата на плота. Сетне с бързи и точни движения взе от една ниска поставка необходимите за работа прибори — тумбест смесител, стъклена фунийка, пипета, малка и голяма мензура — и ги подреди изрядно пред себе си.

Междувременно Грьонуй се бе отлепил от рамката на вратата. Още по време на помпозната реч на Балдини той се бе отърсил от сковаността и дебнещата свитост. С детински възторг в душата, като дете, което с много упорство бе постигнало някаква отстъпка и пет пари не даваше за ограниченията, условията и моралните назидания, Жан-Батист чу само съгласието, само потвърждението „да“. Така отпуснат, той за пръв път приличаше по-скоро на човек, отколкото на животно, понасяше мълчаливо остатъка от словоизлиянието на Балдини и съзнаваше, че вече го е надвил, щом онзи беше отстъпил.

Докато Балдини все още се туткаше със свещниците, Грьонуй се шмугна в мрака към лавиците с драгоценните есенции, масла и тинктури и като следваше безпогрешното си обоняние, посегна към необходимите стъкленици. Бяха девет на брой: есенция от портокалов цвят, масло от сладък лимон, от карамфил и роза, екстракт от жасмин, бергамот и розмарин, тинктура от мускус, стораксов балсам, сваляше ги бързо и ги нареждаше по ръба на тезгяха. Накрая измъкна галона с високопроцентовия спирт. После застана зад Балдини — който с отмерена педантичност подреждаше смесителните прибори, като буташе ту едно бурканче напред, ту друго назад, та всичко да си дойде на мястото, на най-подходящото място под свещника — и тръпнещ от нетърпение, зачака старецът да се отдръпне.

— Тъй — рече най-сетне Балдини и отстъпи отстрани, — всичко, което ще ти трябва за твоя — любезно казано — „експеримент“, е вече подредено. Внимавай да не счупиш нещо и да не разлееш нито капка! Защото запомни: тези течности, с които ще трябва да работиш през следващите пет минути, са такава ценност и рядкост, каквито друг път няма да ти попаднат в ръцете в такава концентрирана форма!

— Какво количество да ви приготвя, метр? — попита Грьонуй.

— Какво да приготвиш?! — сепна се Балдини, неприключил тирадата си.

— Колко от парфюма? — изграка Грьонуй. — Какво количество искате? Догоре ли да го напълня туй тумбесто шише? — И посочи трилитровата смесителница.

— За Бога — не! — изкрещя ужасен Балдини, крещеше дълбоко вкорененият, спонтанният му страх от разхищение на собствеността. И сякаш засрамен от разобличителния си вик, започна да ругае. — И не ме прекъсвай, когато говоря! — продължи той с по-мек, нюансиран с ирония тон. — Че защо са ни три литра парфюм, който и двамата не ценим? Впрочем достатъчна е половин мензурка. Тъй като с такива малки количества не може да се работи прецизно, ще ти позволя да напълниш една трета от смесителя.

— Добре — съгласи се Грьонуй, — ще напълня с „Амур и Психея“ една трета от това шише. Ама ще го приготвя по мой способ, метр Балдини. Не знам дали е по правилата на гилдията, защото не ги знам, но ще работя по мой начин.

— Моля! — съгласи се Балдини, комуто бе известно, че в тоя занаят няма мой и твой, а един-единствен възможен и верен начин, който се състоеше в това да знаеш рецептата и чрез съответни изчисления с оглед крайното количество да получиш от различните есенции прецизно оразмерен концентрат, да го разтвориш след това в спирт, и то пак в прецизно съотношение, вариращо най-често между едно към десет или едно към двадесет, докато окончателно се получи желаният парфюм. Друг начин нямаше. Ето защо това, което видя и първом наблюдаваше с ирония и от дистанция, после — с обърканост, а най-подир — с безпомощно изумление, му се стори истинско чудо! Сцената се вряза така дълбоко в съзнанието му, че не я забрави до края на живота си.