Патрик Зюскинд
Парфюмът (44) (Историята на един убиец)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Parfum (Die Geschichte eines Mörders), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (22 юни 2007 г.)

Издание:

Издателска къща „Кибеа“, 2000

История

  1. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Парфюмът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Парфюмът.
Историята на един убиец
Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders
Издание на романа „Парфюмът“, 1986 г.
АвторПатрик Зюскинд
Създаване1949 г.
Първо издание1985 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияХристо Г. Данов, 1988 г.
ПреводачЮрия Симова
ISBNISBN 978-954-330-077-8
Парфюмът.
Историята на един убиец
в Общомедия

„Парфюмът. Историята на един убиец“ (на немски: Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders) е роман от немския писател Патрик Зюскинд (р. 1949), публикуван през 1985 г. [1]

До 1985 г. Патрик Зюскинд е напълно непознато име в литературата. Днес той е един от най-споменаваните немски писатели, а книгата му „Парфюмът“ веднага след излизането ѝ е преведена на повече от двадесет езика. Сравняват я по въздействие и популярност с Името на розата на Умберто Еко. Но по-подходящо е сравнението с една по-стара „литературна сензация“ – през 1929 г. по подобен начин е приета от читателите и критиката по света друга немска книга: романът на Ерих Мария РемаркНа Западния фронт нищо ново“.

През 2006 година романът е филмиран от Том Тиквер под заглавието „Парфюмът: Историята на един убиец“.

Гласове

Приликата се подсилва и от сходната съдба на двете книги – и двата романа предизвикват крайно противоречиви оценки, простиращи се между пламенен възторг и също така пламенно отрицание. „Тъй изненадващ, тъй приказен и в същото време тъй ужасно страшен, пълен с фантазия и езиково изящество – това е вълнуващият първи роман на един високо надарен писател“ – може да се прочете в един немски критичен отзив за „Парфюмът“. А в Сан Франциско пишат: „Едно от най-смайващите открития през последните години. Пленително. Шедьовър!“ Френският Фигаро отбелязва: „По-различно от всичко четено досега. Феномен, който ще остане единствен в съвременната литература.“ А авторитетният Тайм пророкува: „Силен и увличащ роман. Въздействието му ще трае дълго.“

Наред с възхищенията обаче се появяват и гласове, които наричат романа мистификация, упрекват Зюскинд, че спекулира с ниските страсти на читателите, обвиняват го в епигонство, та дори в плагиатство, като се опитват да му отнемат авторството на основната идея.

Гениалното чудовище

А тя е наистина уникална: един човек, „едно от най-гениалните чудовища на осемнадесети век“, притежава необикновено силно обоняние и чудната способност да различава хиляди ухания. Единствената му амбиция в този живот е от „летливото царство на миризмите“, а именно: да композира парфюм, съставен от телесната миризма на множество красиви момичета, с който да се напръска и така да спечели обичта на хората. Защото – и това е ужасната цена за гениалността му – самият той е лишен от собствена миризма.

Чудовището Жан-Батист Грьонуй, роден под тезгяха на рибния пазар от проститутка и изоставен там, копнее за мириса на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те стават неговите жертви. Но стремежът му е да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел – „така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него – Грьонуй, носителя на този парфюм“.

Но – ето и поантата на романа – в мига на успеха онази магия, за която убиецът е копнял винаги – обичта на хората, – му става непоносима, защото самият той не ги обича, той ги мрази. И символично конципираният герой на Зюскинд – пак един диктатор и тиран – внезапно осъзнава, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мрази и да бъде мразен.

Културата на сетивата

Картина от Вато върху обложката на оригинала

Тази заострена фабула обаче е само външната обвивка на творбата. Същността ѝ е друга – иронично есе върху закърнялата култура на възприятията при човека, особено съвременния. Според Зюскинд парфюмите, които ни заобикалят, притежават такава убеждаваща сила, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Покоряващата власт на уханието е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре, защото не я осъзнаваме.

Сравняват образа на Жан-Батист Грьонуй с един или друг герой от съвременната литература, най-вече с прочутия урод на Гюнтер Грас от романа Тенекиеният барабан. Но всички тези „чудовища“ идат от романтичната традиция. Героят на Зюскинд – той е и физически безобразен – е по-сроден с Квазимодо на Виктор Юго и особено с персонажите от приказния свят на Е.Т.А. Хофман. А оттам пътят води назад към немската народна приказка, към ужасните разкази за изверги и фантастични зверства, събрани някога от Братя Грим. Дори стилът на „Парфюмът“ е издържан в духа на немското романтично повествование с характерната ирония и „изпадане от рамката“ на фабулата. Затова и романът добива особена идейна многозначност, която бързо го отделя от образците на „тривиалната литература“.

Бележки

  1. Зюскинд, Патрик „Парфюмът. Историята на един убиец“. Превод от немски Юрия Симова, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2012-03-07 в Wayback Machine., използван с разрешение.

45

С професионална предпазливост Грьонуй се залови за работа. Отвори торбата, извади лененото платно, маста и шпатулата, разстла платното върху завивката, където бе лежал, и започна да го маже с пастата. Тази манипулация изискваше време, защото мазнината трябваше да се нанася ту на по-дебел, ту на по-тънък слой — в зависимост от това по кои части на тялото щеше да прилепне платното. Устата и мишниците, гърдите, гениталиите и нозете отдаваха най-големи количества ухание в сравнение с пищялите, гърба и лактите; дланта — повече от опакото на ръката; веждите — повече от миглите, и така нататък — тъкмо за тях трябваше по-дебел слой мазнина. Сякаш върху лененото платно Грьонуй моделираше уханната диаграма на третираното тяло и тази част от работата му носеше най-голямо удовлетворение, защото в случая проявяваше артистична техника, в която равностойно участвуваха сетива, фантазия и пръсти, и нещо повече — тя изпреварваше насладата от очаквания краен резултат под формата на идеален метод.

След това изпразни гърненцето, потупа тук-там платното, отне на едно място мазнина, наслои я на друго, ретушира, огледа още веднъж моделирания релеф от мазнина — естествено, с носа си, не с очи, защото цялата работа се извършваше в пълен мрак, което бе допълнителна причина за хармоничното радостно настроение на Грьонуй. В тази новолунна нощ нищо не отвличаше вниманието му. Целият свят бе мирис и отчасти — шум от морския прибой. Грьонуй бе в стихията си. След това сгъна платното като тапет — с намазаната страна отвътре. Едно болезнено действие за Грьонуй, защото добре знаеше, че дори при най-голямо внимание част от изваяните контури ще се сплескат и разместят. Ала нямаше друг начин да се пренесе платното. След като го нагъна така, че да го носи без затруднение метнато през ръка, той пъхна в пазвата си ножицата, шпатулата и късия кривак от маслиново дърво и се измъкна навън.

Небето бе облачно. Никъде в странноприемницата не трепкаше светлинка. Единствената искрица в тази непрогледна нощ премигваше на изток, от фара на остров Сент Маргьорит, на повече от левга разстояние, миниатюрен светъл бод върху гарвановочерното везмо. Откъм залива долиташе лек ветрец с мирис на риба. Кучетата спяха.

Грьонуй отиде до плевнята, където бе облегната дървената стълба. Пъхна свободната си десница над третата пречка, стисна я здраво, и я нарами. Като балансираше, прекоси двора и я опря под нейния прозорец. Прозорецът бе открехнат. Докато се качваше нагоре, удобно като по истинско стълбище, той благослови обстоятелството, което му бе позволило да ожъне уханието на момичето тук, в Напул. В Грас при зарешетените прозорци и строго охраняваната къща всичко щеше да е далеч по-трудно. Тук тя дори спеше сама. Нямаше нужда да убива камериерката.

Той бутна крилото на прозореца, вмъкна се в стаята и остави платното. После се обърна към леглото. Доминираше уханието на косите й, защото лежеше по корем. Обрамчила главата си с ръка, тя бе заровила лице във възглавницата, така че тилът й по великолепен начин се откриваше за удара с кривака.

Шумът от удара бе тъп и хрущящ. Мразеше го. Мразеше го само заради това, че беше шум, шум в неговия иначе безшумен занаят. Само със стиснати зъби можеше да изтърпи този гнусен шум и след като отмина, Грьонуй постоя още миг вдървен и озлобен, конвулсивно впил пръсти в кривака, сякаш се боеше, че шумът може да се върне като отразено ехо. Ала той не се върна, а в стаята се върна тишината, даже още по-дълбока тишина, защото бе изчезнало дори равномерното дихание на момичето. Скоро вцепенената стойка на Грьонуй се отпусна, което също така можеше да означава страхопочитание и своего рода минута на вцепенено мълчание — и тялото му гъвкаво се сгуши в себе си.

Той остави кривака встрани и тозчас го облада трескава деловитост. Първо разгъна импрегнираното платно, простря го върху масата и столовете, като внимаваше да не се накърни масленият релеф. После отметна завивката на момичето. Прекрасното ухание, което изведнъж бликна топло и обилно, не го развълнува. Та той го познава и ще му се наслаждава, ще му се наслаждава до опиянение, ала по-късно, когато действително стане негова собственост. Сега трябваше да улови колкото може повече и да загуби колкото може по-малко от него, сега трябваха концентрация и бързина.

С ловки движения той сряза нощницата, съблече я, взе на-масленото платно и го метна върху голото тяло. После повдигна девойката, подпъхна платното под нея и я търколи, както сладкарят завива щрудел, загъна краищата и я обви от пръстите на краката до челото. Само косите й стърчаха изпод опакованото като мумия тяло. Той ги отряза досами кожата, постави ги върху нощницата и я стегна на вързоп. Накрая зави остригания череп със свободния край на платното, приглади го и го потупа нежно. Провери целия пакет. Никъде нямаше пролука, нито една дупчица, нито една гънчица, откъдето би могло да се изплъзне уханието на девойката. Бе изрядно опакована. Сега не му оставаше нищо друго, освен да чака, да чака шест часа, докато се сипне утрото.

Примъкна до леглото малкото кресло, върху което бяха метнати дрехите й, и седна. В широката й черна рокля все още се гушеше нежният дъх на нейното ухание, примесено с миризмата на анасонови курабийки, пъхнати в джоба за из път. Той вдигна нозе на ръба на леглото, близо до нейните, покри се с роклята й и захапа курабийка. Бе изморен, ала не искаше да спи, защото не бе редно да се спи по време на работа, макар работата да се състоеше само в чакане. Той си спомни нощите, прекарани в работилницата на Балдини, дестилациите, очернения със сажди аламбик, мъждукащия огън. Чу лекия призрачен шум от капещия във флорентинското шише дестилат. Видя се как подсилва огъня от време на време, долива вода, как сменя флорентинското шише, как насипва нов материал. И все пак винаги му се бе струвало, че не дежури, за да извършва всички тези дейности, а че дежурството има някакъв свой смисъл. Дори тук, в тази стая, където анфльоражът ставаше от само себе си, да, където едно ненавременно контролиране, обръщане или докосване на уханния пакет би могло само да попречи. Дори тук — така си мислеше Грьонуй — будуващото му присъствие бе важно. Сънят можеше да накърни духа на процеса.

Впрочем не му тежеше да стои буден и да чака въпреки умората. Той обичаше това чакане. Както и при другите двадесет и четири момичета, понеже не бе някакво тягостно изчакване, нито пък изпълнено с копнеж очакване, а беше съпроводително, осмислено, тъй да се каже — активно чакане. Нещо се извършваше по време на това чакане. Извършваше се най-същественото. И ако не го вършеше сам той, все пак се вършеше чрез него. Той бе направил всичко възможно. Бе вложил цялата си вещина. Не бе допуснал никаква грешка. Творението, бе единствено по рода си. Щеше да се увенчае с успех… Само няколко часа трябваше да изчака. Изпитваше дълбоко задоволство от това чакане. Никога през живота не се бе чувствувал така добре, така спокоен, така уравновесен, в такава хармония със себе си — дори и там в планината — както през тези часове на професионална пауза, когато в късна доба, седеше край жертвите си, будуваше и чакаше. Това бяха единствените моменти, когато мрачният му мозък раждаше сравнително ведри мисли.

Странно, но тези мисли не се отнасяха за бъдещето. Той не мислеше за уханието, което щеше да прибере след няколко часа, нито за парфюма, който щеше да създаде от аурата на двадесет и петте момичета, нито за идни планове, щастие и успех. Не, той си спомняше своето минало. Спомняше си спирките на своя живот от дома на мадам Гайар и влажно-топлата камара цепеници пред дома й, та чак до днешното си пътуване в малкото селце Напул, потопено в миризма на риба. Спомни си за щавача Гримал, за Джузепе Балдини, за маркиз Дьо ла Тайад-Еспинас. Спомни си Париж, неговото голямо, неприятно издихание със стотици хиляди нюанси, спомни си червенокосото момиче от улица „Маре“, ширното поле, нежния ветрец на горите. Спомни си също планината в Оверн — в никакъв случай не заобиколи този спомен, — пещерата си, девствения въздух. Спомни си дори сънищата. Спомни си всички тези неща с голямо удоволствие. Да, дори му се струваше, като се връщаше назад във времето, че е човек, одарен с честит живот, и че съдбата го е водила по наистина заплетени, но в крайна сметка верни пътища — как иначе щеше да се озове тук, в тази тъмна стая, до венеца на своите въжделения? Като се замисли човек, ще рече, че той действително е осенен с божествена искра индивид.

Умиление се разля в душата му, смирение и благодарност. „Благодаря ти — промълви той, — благодаря ти, Жан-Батист Грьонуй, че си такъв, какъвто си!“ Толкова покъртен бе от самия себе си.

После притвори клепачи — не за да спи, а да се отдаде всецяло на покоя на тази свещена нощ. Мир изпълни сърцето му. Ала нему се стори, че той цари и наоколо. С обонянието си усети безметежния сън на камериерката в съседната стая, блажения сън на Антоан Риши отвъд коридора, долови спокойния сън на гостилничаря и на слугите, на кучетата, на добитъка в обора, на цялото селище и морето. Вятърът бе утихнал. Всичко тънеше в тишина. Нищо не смущаваше покоя.

Веднъж изви крак и леко докосна стъпалото на Лаура. Всъщност не стъпалото, а платното, с тънкия слой мазнина отдолу, който се напояваше с нейното ухание, с нейното приказно ухание, с неговото ухание.