Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Животът и приключенията на Алексей Новиков, космически разузнавач
Оригинално заглавие
Формула невозможного, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, брой 4/1964 г.

История

  1. — Добавяне

Задачата на Буридан

През XIV век френският философ схоластик Йоан Буридан, ректор на Парижкия университет, формулирал известния тезис, станал отпосле известен като „Буриданово магаре“. Задачата е проста: ако едно гладно магаре застане точно по средата между две купи сено, от коя ще започне да яде? Ако магарето разсъждава логично, то неизбежно ще умре от глад, тъй като не може да направи своя избор. Но ако има някаква, макар и минимална разлика…

Магарето ще остане живо, тъй като то е живо същество и следователно е способно на нелогични постъпки. Въпреки логиката то ще заръфа сено от която и да било от купите, макар че тя с нищо не е по-добра от другата. Магарето може само да изпита някакво колебание, преди да направи своя избор.

Електронната сметачна машина обаче може да извършва само логически решения. Тя е неспособна на нелогически постъпки.

Новиков беше изпълнен с енергия.

— Помните ли дванадесетте кулички? Дванадесетте аварийни системи за усилване на защитното поле? — Той снижи глас. — Да накараме Центъра да избере една от тях, какво ще кажете?

— Да, но Центърът не приема никакви задачи.

— Той не приема задачи, свързани с отслабване на защитата. А ние ще му подхвърлим друга задачка. И при това твърде добра, драги Сергей Сергеевич. Трябва само да я съчиним.

Скоро задачата беше съставена по всички правила на формалната логика: над зоната е надвиснала някаква опасност. За да бъде предотвратена тя, Центърът трябва да включи една от дванадесетте аварийни системи. Нищо повече.

Новиков разстла на тревата своите таблици и започна да превежда задачата на езика на програмното устройство. Той внимателно отбеляза, а след това продупчи на перфокартата набелязаните отвърстия. Не бързаше, а ръцете му леко трепереха.

— Така. — Новиков се полюбува на своята работа и още веднъж провери дали правилно е извършил всичко необходимо. — Нека се опита сега да не я приеме. Да вървим!

Когато се добраха до кулата, зеленото око веднага се насочи към тях, сякаш ги питаше: „Защо сте дошли? Какво искате?“

Без да се бави, Новиков постави перфокартата в приемното устройство. Познатото състояние на сънливост веднага обзе и двамата, краката и ръцете им натежаха. Разузнавачите вторачено гледаха челюстите, които погълнаха перфокартата. Измина една минута, а машината не решаваше задачата. Само да не се строполят, ужасно им се щеше да легнат. Още една минута…

— Изяде ли я? Наздраве — тихо каза Резницки и се усмихна.

Те излязоха от кулата и минаха под купола, където се помещаваха изпълнителните съоръжения на Центъра. Линиите на рисуваните схеми започнаха да менят цветовете си — отначало бавно, след това все по-бързо и по-бързо.

— Карай все така — развесели се Новиков. — Карай, Буриданово магаре.

Задачата беше твърде проста. На анализаторите не е необходимо да определят свойствата на опасността или да търсят способите за нейното предотвратяване, тъй като заедно с информацията за наличието на опасност постъпва и програма с готово решение: да се включи една от аварийните системи. Обикновено всички тези системи се включват едновременно — за всеки случай, ако една от тях откаже да работи. Но програмата нарежда да се включи само една. Коя именно? Безразлично, те всички са еднакви. И все пак коя? Това е задача за малко дете: да натисне с палец някакъв бутон. Но за мощния електронен мозък такава задача може да се окаже формула на невъзможното, тъй като логично решение няма!

Машината работеше напрегнато. По рисуваните схеми избухваха разноцветни пламъци. Част по част, блок след блок се включваха в решаването на задачата: коя от дванадесетте кули да бъде избрана. До този момент машината е „познавала“ само два случая: да включи всички кули или нито една. Но една от дванадесетте?… Може ли да определи машината, че решението е нелогично? Може би. Но да откаже да изпълнява възложената й работа, тя не може. Не й позволяваше подаденият сигнал за опасност.

— Тук няма какво повече да правим — тържествено заяви Новиков.

Разузнавачите преплуваха рова и се върнаха на поляната.

Вечерта бързо настъпваше, светлозеленото небе потъмня, прободено като гигантска перфокарта от първите звезди.

Резницки лежеше по гръб и търсеше сред звездната шир една малка звезда в периферията на Галактиката. Звездичката с милото название — Слънце. Ето я и нея, кацнала на самия хоризонт. А около нея, невидимо оттук, се носи в черната бездна тъмното кълбо на Земята. Чудесна планета, населена от разумни и весели хора, способни не само на логични, но и на нелогични постъпки, готови да жертвуват живота си в името на общото благо, в името на Знанието. Те не се нуждаят от изкуствен похлупак. Те са приятели на животните. Там за добруването на човечеството мнозинството не позволи на малцинството да се самопороби, като замени хората на труда с покорни роботи. Там машините разумно служат на хората, а не господствуват над тях…

— Сергей Сергеевич — тихо го повика Новиков. — Много бих искал вие… Забравете за моето вчерашно…

Резницки не му позволи да се доизкаже.

— Естествено, Альоша. Вече забравих — бързо каза той. И като помълча, добави. — Трябва да се погрижим за всъдехода.

— Да почакаме още малко. — Новиков започна да ходи напред-назад, като размишляваше на глас: — Центърът не може да реши задачата. Да се откаже от нея също не може. Следователно ще трябва да се увеличи мощността на мисленето за сметка на резервите. Това е логично. Енергетичната му база е огромна, но не е безгранична. Следователно — резервите ще се изчерпат. И тогава… друг изход не му остава: той ще започне да черпи енергия от другите участъци. Само така…

— Ами ако подхранването на защитното поле е неприкосновено? — запита Резницки.

— Доколкото разбрах от схемата, неприкосновени са само източниците на мощностите, предназначени за синтезиране на храната. Което ще рече, че може да закусим.

Хранилките покорно им подадоха по един жълт диск. При тях нищо не бе се променило. Нощният въздух светеше, роботите летяха наоколо и изпълняваха раболепно своите задължения. Обитателите на поляната се настаняваха да спят на меката трева, която не познаваше утринна роса. А машината, бдяща за тяхното безсмислено съществуване, работеща с пълна мощност, решавайки формулата на невъзможното, за да предпази тези жалки същества от измислената опасност и заедно с това приближавайки ги към истинската опасност…

Разузнавачите приближиха до границата на защитното поле. Невидимата стена не беше се помръднала.

— Нека поспим — предложи Резницки. — Изглежда има още време, докато…

— Защо не — съгласи се Новиков.

Но сънят не ги ловеше. Съмненията отново започнаха да тровят съзнанието им. За да се отвлече от безпокойните мисли, Резницки отвори бележника и започна да преглежда записките си. Новиков се въртеше от една на друга и непрекъснато следеше часовника си.

— Сергей Сергеевич — повика той. — Не почувствувахте ли? Според мен захладя.

— Не, не забелязвам.

— Сигурно ми се е сторило.

Резницки отново се задълбочи в записките си. „Какъв е цикълът на тяхното дишане по време на сън — помисли си той. Това трябва да се уточни.“

Той стана и се отправи към най-близкия обитател на поляната. Сивите същества не спяха. Жално скимтейки, те се събираха на групи, търкаха се един о друг. Едва сега и той почувствува, че е захладяло.

— Альоша — извика Резницки. — Ставайте. Климатическата инсталация не работи.

Радостно развълнувани, разузнавачите се втурнаха към защитната стена.

— Сега животът им ще стане по-труден — каза Новиков, когато се върнаха на поляната. — Ще трябва да живеят без бавачки.

— Жал ми е за тях — призна Резницки.

— А на мене никак. Храната им е осигурена, а за останалото — е, нека понавикнат да се трудят.

— Вижте го този работник. — Едно от сивите същества се опитваше да се увие в широките листа на дървото, под което стоеше. Но листата бяха твърде нависоко и трябваше да подскочи, за да ги достигне.

— Виждате ли. Работата потръгна. Те просто ужасно са се измързеливили, а сега ще трябва да поработят. Та това е Севастиян, и молива си държи в ръката!

Утрото свари разузнавачите пред стената. Бледи от вълнение и безсъние, те се опитваха да излязат от зоната, но притискащата сила на претоварването ги отхвърляше назад и сърцата им отново се свиха тревожно.

— Да идем при всъдехода и да се свържем с кораба — каза Резницки.

Новиков не отговори. За хиляден път, протягайки ръце напред, той се хвърли срещу защитната стена. Претоварването го застави да се прегъне. Той се опита да отстъпи, но изведнъж почувствува, че претоварването отслабва. Пристъпи напред — нищо. Още една крачка, две…

— Ура — закрещя Новиков и, като разпери ръце, побягна край защитната стена, която повече не съществуваше…

* * *

Двамата вървяха бързо по склона на кафеникавия хълм.

— Само за минута, Альоша — каза Резницки и спря на върха.

Оттам той огледа виолетовата поляна. Утринният ветрец люлееше клоните на дърветата, сред които бродеха сивите същества. Сега те изглеждаха още по-беззащитни.

Новиков го докосна за лакътя.

— Нищо им няма.

— Те ще измрат, Альоша.

— Планетата, общо взето, е топла, ще се приспособят. Естествено, по-слабите ще загинат. А що се касае за Севастиян, аз съм спокоен. Затрупа се с листа и не замръзна. Той и колиба ще си направи. Главата му работи.

— Да — каза Резницки. — Не е глупав Севастиян.

— Виждаш ли? Ще трябва за втори път да изминат пътя на еволюцията. Отначало ще им помага инстинктът за самосъхранение, а след това ще дойде и разумът.

Разузнавачите започнаха да се спускат към площадката, където стоеше всъдеходът. Изведнъж те се спряха. Откъм небето се зачу равномерно бучене, което непрестанно нарастваше. Разузнавачите се върнаха обратно към върха на хълма. Те скачаха, крещяха и размахваха ръце. Вертолетът направи кръг над тях и започна да се спуска.

Край