Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Формулата на невъзможното (5)

Центърът не приема задачата

В седем часа местно време на следващия ден разузнавачите се свързаха с кораба и получиха обработените от изчислителния център данни.

— Уверени сме, Павел Иванович — без колебание отговори Новиков, но гласът му беше погаснал. — Ако, естествено, Центърът не се опита да ни противодействува…

— Постарайте се.

— Батериите на предавателя ни се изтощиха. Ще трябва да се ограничим с две предавания — сутрин и вечер. В девет часа довечера ще ви съобщим следващите данни.

— Добре. — Прошин говореше много спокойно. — Желая ви успех.

След като закусиха, Новиков се отправи към Центъра, за да продължи работата. Резницки го посъветва да бъде предпазлив, а сам остана на поляната: той също бързаше да приключи своите изследвания.

Когато се върна към три часа подир пладне, Новиков завари Резницки силно възбуден.

— Те се въртяха на колелото… Много бързо се въртяха… Двама изхвръкнаха от седалките и се пребиха…

— Успокойте се, Сергей Сергеевич, при тях това е…

— Нещо изпращя и — двама излетяха от местата си. Когато колелото спря да се върти, видях, че железните скоби, които са прикрепели седалките на убитите, са отвинтени. По-точно, приспособленията, които ги привеждат в различни положения. Те сами не биха могли да сторят това, разбирате ли?

— Сергей Сергеевич…

— И освен това тази робска покорност пред собствената им съдба! Но това е ужасно, Альоша. Какво страшно израждане! Нима не е поразително: съвършена техника, управление, действуващо неимоверно точно от векове, и независимо от всичко това — нещастни случаи?…

— Чуйте — подвикна Новиков. — Какво толкова се развълнувахте? Аз разгледах устройствата за хранене и развлечения. И ето какво ще ви кажа: нещастните случаи също стават по предварително изчислена програма.

— Как така? — Резницки се вторачи в кибернетиста. — Нима искате да кажете?…

— Те са предвидени така строго, както сервирането на храната. Това е направено, за да се регулира прирастът на населението. Данните се вземат от пресмятанията на хранилките и ако се появят излишни гърла…

— Но, Альоша, ако това е така, то ние…

— Да, Сергей Сергеевич, твърде възможно е. Не бива да се учудвате, че нашата поява е струвала живота на двама от тях. Вие казвате — израждане. Какво значи това? Смятате ли, че прадедите им са били по-развити?

Резницки не отговори. Той беше толкова подтиснат, че не пожела да обядва, и Новиков едва го уговори да се подкрепи.

— Синтезаторите им са великолепни — заговори Новиков, докато ръфаше енергично обедните дискове. — Състоят се от вода, въздух и подземен газ. Нали видяхте порестите израстъци оттатък? Е, от тях именно се приготовлява тяхната синтетична храна. Програмното устройство им осигурява колосални количества от нея в най-различни вкусови комбинации. Добре е измислено, нали? Е, аз трябва да вървя, Сергей Сергеевич.

Новиков работи в Центъра до късно вечерта, върна се уморен и мрачен и веднага се хвърли на тревата.

— Тази проклета машина се мъчи да ме изпъди от кулата — каза той, като отдъхна. — Работя и през цялото време чувствувам, че трябва да си ида. Сякаш ми говори: иди си, иди си. Действува на психиката ми…

— Е, и — Резницки го погледна разтревожен. — Накара ли те да напуснеш кулата?

— Не… Издържах някак. Сергей Сергеевич, страшно съм уморен, повикайте, ако обичате, вие кораба и продиктувайте тези редове. — Новиков протегна на приятеля си чантата с бордовия дневник. — Ако не се лъжа, утре ще можем да разгадаем програмното устройство.

— Това е самопрограмираща се машина, Альоша. Дали тя ще приеме команди от друго място?

— Да. Тя може да приема — уклончиво отговори Новиков. — В нея има устройство за приемане с перфокарти. Аз открих две тестета от тях с обозначена мрежа. Приличат на нашите… Изглежда, някой някога… — той замълча и се замисли.

— Тогава всичко е в ред — каза Резницки и се зае с радиопредавателя.

Рано на другия ден Прошин съобщи резултатите от изчисленията. Той ги диктува дълго и старателно и накрая каза: „Желая ви успех. До скоро виждане, момчета“.

Резницки искаше да отиде заедно с Новиков в Центъра, но той рязко отклони предложената му помощ.

— Не е необходимо. И сам ще се справя.

Резницки с огорчение проследи високата му отдалечаваща се фигура и се запъти към обитателите на рая.

На обяд Новиков не дойде. Резницки почака още известно време и сам тръгна към Центъра. Преплува рова и се изправи пред кулата.

Намери Новиков да лежи под решетката, ограждаща кулата с електронния мозък. Той лежеше по очи, с изпъната глава и свити крака. До него стоеше чантата с бордовия дневник.

— Альоша, Альоша… Альоша! — задърпа го той.

Новиков отвори очи и го погледна с помътнен поглед.

— Какво се е случило — изкрещя Резницки?

— Нищо — едва чуто отвърна Новиков. — Много се уморих. Спи ми се.

Резницки му помогна да стане и го поведе към рова. Във водата Новиков се посъвзе. Той се освободи от приятеля си, който се опитваше да го придържа, и сам доплува до отсрещния бряг.

Там Алексей седна на тревата, обхвана с ръце голите си колене и се замисли. Седнал срещу него, Резницки търпеливо чакаше.

— Така значи — каза накрая Новиков, като дълго мисли. — Не, грешка не съм допуснал… Всичко проверих, преди да продупча перфокартата. Правилно съставих и програмата. Не може да съм сбъркал.

— Продължавай, Альоша.

— Подадох следната задача на програмното устройство: да снеме силовата защита на зоната. Поставих перфокартата. Нещо в машината изтрещя и тя изхвърли перфокартата обратно, без да приеме задачата. — Новиков отново помълча, преди да продължи: — Тя задърдори нещо, после ми каза нищо да не пипам с ръце…

— Това именно ли каза. Нима тя проговори?

— Това го каза с вашия глас. Аз поставих нова перфокарта с друга задача: да направи проход в защитното поле. Но тя и нея изплю. Повече нищо не помня… Помня само, че се почувствувах дяволски уморен и ми се доспа…

— Альоша, трябва да опитаме отново.

Новиков поклати глава.

— Няма смисъл. Тя няма да приеме.

— Вече си починахте. Хайде да отидем заедно. — Резницки стана. — Това е нашата единствена възможност. Вие сте добър съставител на програми, Альоша.

Новиков унило мълчеше.

— Хайде, хайде — подкани го отново Резницки. — Подайте й такава задача: не да премахне защитното поле, а само да отвори проход за животните. Такава задача тя не може да не приеме.

Новиков сви рамене.

— Да опитаме.

Двамата преплуваха рова и пропълзяха под решетката в кулата. Зеленото око веднага светна и се насочи към тях. Резницки почувствува, че му се вие свят. Сънно мигайки, той видя как Новиков се приближи към устройството с челюсти, прилични на менгеме, и постави в него една перфокарта. Раздаде се звук, като че се мелеха кости, и перфокартата излетя обратно, димейки леко.

— Добре е защитена тази машина — отчетливо произнесе Новиков, а гласът на Резницки, усилен като от микрофон, каза: „Нищо не пипайте с ръце.“ Новиков седна, разпери безпомощно ръце и опря гърба си на решетестата ограда. Резницки, превъзмогвайки с голям труд желанието си да легне и заспи, го разтърси и двамата излязоха от кулата.

Навън веднага се почувствуваха по-добре и сънливостта им премина.

— Действувах като истинска спирачка — тихо каза Резницки на английски.

— Добра защита, няма що.

Тръгнаха край брега.

— Виждате ли тези кулички — запита Новиков също на английски. — Дванадесет на брой. Те са автомати за усилване на гравитационното поле. Непробиваема е такава защита…

— Може би ще успеем да я сломим. Да разбием фундаментите.

— Ако ви е омръзнал животът…

— Тогава какво да правим?

— Не зная.