Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Формулата на невъзможното (2)

Сивите същества

Новиков постави радиостанцията върху меката виолетова трева и се свърза с „Юрий Гагарин“. Лошо го чуваха и той прегракна, докато обясни на Прошин за случилото се, защото трябваше да повтаря всяка фраза по няколко пъти. Прошин записа координатите на мястото, където се намираха двамата разузнавачи, и обеща след час да ги потърси с хеликоптер.

Новиков се развесели.

— Сергей Сергеевич — каза той, — огладнях. Нямате ли в джоба си консерва?

Двамата се подкрепиха с шоколадова паста и решиха да се разходят, но не много надалеч от мястото, където трябваше да долети Прошин. Но преди да изминат и стотина метра, те спряха. Познатото претоварване започна да се увеличава и да ги притиска към земята. Като местеха с усилие краката си, те направиха още няколко крачки — претоварването стана непоносимо. Разузнавачите отстъпиха и тръгнаха край невидимата преграда, налучквайки я с протегнати ръце.

— Гравитационна стена — каза Новиков. — Явно някой желае да се запознае с нас… Интересно, колко ли е висока тази преграда?

Той взе един камък и го подхвърли встрани от мястото, където бяха застанали. Отначало камъкът полетя по нормална траектория, но след това изведнъж отскочи, сякаш бе се блъснал в твърдо препятствие. Разузнавачите продължиха да хвърлят камъни. Скоро те разбраха, че гравитационната стена не е вертикална, а има форма на дъга.

— Ясно — въздъхна шумно Новиков. — Ние се намираме под плътен похлупак.

— Повикай Прошин — каза Резницки. — Не бива да лети насам. Хеликоптерът не ще може да премине през купола.

След като изслуша съобщението на разузнавачите, Прошин се разтревожи.

— Потърсете проход — нареди той. — Не губете време, тръгнете край тази дяволска стена и търсете проход. Чуваш ли, Алексей? Бъдете внимателни. Свързвайте се с мен на всеки час. Чуваш ли?

Разузнавачите тръгнаха край невидимата стена.

Ненадейно Новиков спря и хвана Резницки за ръката.

— Ощипете ме, Сергей Сергеевич… Аз сънувам…

Резницки погледна натам, накъдето се взираше Новиков. В горичката пред тях нещо се въртеше. То приличаше на огромно виенско колело, като тези, които се срещат на Земята по панаирите.

Разузнавачите се спогледнаха и бързо се запътиха нататък.

— Някакви хора се виждат — каза Новиков със сподавен шепот.

— Същински панаир… Що за дяволия може да е това…

Те излязоха на поляната сред гората и спряха поразени. Огромното колело бавно се въртеше, а на седалките седяха бледосиви същества. Те приличаха на хора, но съвсем различни от земните. Около колелото се разхождаха или лежаха на тревата други подобни същества. Всички бяха без дрехи. Главите им бяха несъразмерно малки за телата, дългите шии преминаваха в туловище без рамене, ръцете им едва стигаха до корема, а краката им бяха дебели като телеграфни стълбове. Непознатите същества мълчаха. Не се чуваше никакво подвикване, никакъв смях. В пълна тишина те се въртяха на колелото и ту се издигаха на петдесетметрова височина, ту докосваха гъстата трева, а останалите мълчаливо очакваха своя ред.

Въодушевлението победи естествената предпазливост. Разузнавачите тръгнаха към обитателите на планетата.

— Драги другари — закрещя Новиков, сияещ от щастие. — Драги другари. Вие не разбирате нашия език, но това няма значение. Все някак ще се разберем.

Братята по разум не обърнаха на разузнавачите никакво внимание. Някои от тях погледнаха в посоката, от която идеше гласът, и пак се отвърнаха. Усмивките замръзнаха на лицата на разузнавачите. Новиков застана на пътя на едно от съществата, което се разхождаше около колелото, и със знаци се опита да му обясни, че би искал да поговори с него. Съществото го погледна равнодушно с тесните си очи и бавно свърна встрани.

— Не забравяйте ИПДП — избъбра Резницки. — Стойте по-далечко от тях.

Като каза това, той клекна до лежащото на тревата същество и започна да го разглежда внимателно!

— Альоша — каза той тихо. — Знаеш ли, че на главите си те имат и трето око?

— Никак не ми харесват тия приятели — отвърна Новиков. — Не ми се вярва, че те управляват роботите. Или е обратно?

— По-добре да не гадаем.

Колелото се въртеше все по-бързо. Креслата със седящите в тях сиви същества ту се издигаха нагоре, ту се спускаха.

— А кожата му е на съвсем малки люспи — каза Резницки. — Пръстите на ръцете са едва развити. Интересно би било да им видим зъбите…

— Само не си пъхайте пръста в устата му — разсеяно каза Новиков, гледайки към колелото. — Добре са се развъртели. Уж изглеждат тихи, а обичат силните усещания.

Едно от сивите същества излетя от креслото, на което седеше. Подхвърлено от центробежната сила, тялото му полетя към зеленото небе, след това се превъртя и с глух удар тупна на земята.

— Спрете колелото — закрещя Новиков и се върна към падналото тяло.

Резницки побягна след него. Нямаше нужда от никаква помощ: сивото същество беше мъртво. Неговите съжители се приближаваха, без да бързат, към мястото на произшествието, поглеждаха трупа и мълчаливо отминаваха, клатейки се на дебелите си крака.

Отнякъде изневиделица долетя една от познатите тенисни ракетки.

Тя подхвана трупа и се отдалечи с него, плъзгайки се над тревата и ловко заобикаляйки дърветата.

Колелото продължаваше да се върти, но движението му стана по-бавно.

Новиков въздъхна и обърна към Резницки разстроеното си лице.

— Какъв задух… — той изтри потта от челото и шията си. — Какво ще кажете, Сергей Сергеевич?

— Да потърсим проход в стената.

— Добре…

Докато вървяха, вниманието им бе привлечено от неголеми пресечени пирамиди, разхвърлени по поляната. Те бяха от черно стъкло и на всяка имаше нарисуван жълт кръг, а вътре в кръга — черен квадрат.

Потиснати, разузнавачите се върнаха към невидимата стена и тръгнаха край нея. Между дърветата се мяркаха сивите тела на обитателите на планетата, но на разузнавачите вече не им се искаше да установяват никакъв контакт с тях.

— Струва ми се — каза Новиков, — че сме попаднали на планета, населена от идиоти.