Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Животът и приключенията на Алексей Новиков, космически разузнавач
Оригинално заглавие
Формула невозможного, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, брой 4/1964 г.

История

  1. — Добавяне

„Инспекторът ужили мухата“

Резницки се събуди и се ослуша. Някой ходеше наблизо, тревата шумолеше. Той се надигна и видя едно от сивите същества. То подритваше бавно кутията с кинокамерата.

Резницки побутна за рамото Новиков стреснат. Той веднага подскочи. Русите му коси бяха разбъркани, по небръснатите му бузи беше полепнала суха трева.

— Какво има?

Биофизикът му посочи сивото същество.

— Ха — възкликна Новиков и тръгна към съществото с намерение да му отнеме камерата, но Резницки го хвана за ръката.

— Почакайте, Альоша, нека го понаблюдаваме.

— Но този футболист ще счупи камерата! Вижте му крачищата!

— По-добре погледнете го отзад. Виждате ли, има опашчица. — Резницки насочи фотоапарата и направи няколко снимки. — Това е интересно за тях явление — продължи той. — Да проявяват любопитство към непознат предмет… Някакъв проблясък на разум, Альоша. Стойте — извика той, като видя, че Новиков пристъпи към съществото и издърпа камерата изпод вдигнатия за удар крак.

— Ама играчка си намерил — грубо каза той. — Хайде, махай се. Върти се на колелото, насам нямаш работа.

Съществото се отдалечи покорно. Резницки го застигна и му протегна молива си. Съществото погледна с предните си очи дланта му, а с теменното си око — лицето му. След това бавно протегна четирипръстата си ръка и пое непохватно молива. За миг Резницки усети неприятното докосване на хладната му грапава ръка. Той извади от джоба си друг молив и бележник и му показа как да рисува. Но съществото вече не гледаше Резницки. Стиснало молива в юмрука си, то се обърна и се помъкна по-нататък. На Резницки му се стори, че то проскимтя едва чуто.

— Време е да им измислим имена — каза той. — Нека този бъде Севастиян.

Новиков повика командира.

— Може ли да се яде храната им — повторно запита Прошин, след като изслуша доклада. Гласът му звучеше недоверчиво. — Уверен ли сте в това, Алексей?

— Напълно, Павел Иванович. Дори, може да се каже, е вкусна. Утолява не само глада, но и жаждата.

— Все пак бъдете внимателни. Учудвам се как Сергей Сергеевич не ви е предпазил от такъв риск. Предайте му слушалката.

Хитро намигвайки, Новиков протегна на Резницки слушалката.

— Аз съм, Павел Иванович. — Резницки се закашля смутено. — Естествено, не съм забравил наставленията на ИПДП. Но… като биолог реших пръв да опитам… Да, аз… Това е синтетична храна и тя е напълно годна, уверявам ви…

— Да идем да се измием — каза Новиков, след като радиопредаването завърши.

— Като преплуваме рова, ще се окъпем.

— Гениална мисъл, Сергей Сергеевич.

Настъпил бе часът за утринното хранене. Тромавите сиви фигури се помъкнаха към хранилките.

— Те добре знаят кога трябва да се хранят — каза Новиков. — С какво ли ще ни нагости днес Центърът?

Жълтите дискове този път имаха съвсем друг вкус. И бързо се топяха в устата.

— Е, Сергей Сергеевич — да идем да поработим.

— Моята работа е тук, Альоша… Но по-добре ще е, може би, да дойда с вас. В кибернетиката не съм много силен, но трябва да ви наглеждам.

Новиков се усмихна.

— Вчера вечерта се убедих, че трябва да бъда наглеждан не толкова аз, колкото…

Резницки сви устни и замълча.

Те тръгнаха към Центъра, като по пътя уточниха плана за действие. Преди всичко трябваше да изучат програмното устройство, чиято схема Новиков вече бе скицирал. Принципно, както той твърдеше, това устройство не се отличавало особено от земните електронни сметачни машини. Естествено в него имало и не малко особености и те именно трябва да бъдат разгадани. Затова се налагаше да бъде открит електронният мозък, който управлява силовата защита на цялата зона — службата по безопасността така да се каже — и да се накара той да изпълни командата за излизане от обсега на тази защита. Или, в краен случай, да се накара да открие някакъв проход в гравитационната стена. Щом като е направен такъв проход за животните — значи програмният Център решава и такива задачи.

— Бих искал да зная — завърши Новиков — кой е създал този автоматичен рай.

— Мога да кажа само едно: създателите му са били живи и мислещи същества.

— Ако е така — подхвана Новиков отново, — то древната земна поговорка е валидна и за тях: на човека е свойствено да греши. Така ли е, Сергей Сергеевич? При цялата си мъдрост те са направили една грешка: не са пресметнали, че ние с вас можем да плуваме и че за нас ровът не е преграда…

В отговор Резницки сложи показалеца си на устните, с което искаше да каже, че не бива да разговарят.

Бяха стигнали до рова.

Както и предишния ден, цветът на рисуваните схеми се менеше. В кулата на пулта за програмно управление приборите продължаваха непрекъснатата си игра. Разузнавачите няколко часа подред наблюдаваха работата на електронния мозък. Новиков изписа тетрадката си с математически знаци. На върха на черния купол, който покриваше блока на програмното устройство, светеше зеленикава крушка. Накъдето и да тръгнеха разузнавачите, това зелено око се насочваше все към тях. Умната машина явно ги наблюдаваше и от това те не се чувствуваха съвсем добре.

— Петелът клъвнал мокър парцал и го провесил на балкона — каза Новиков.

— Офицер на б7, шах — отвърна Резницки.

Те нарочно говореха безсмислици, за да отклонят правилния ход на машината.

— Инспекторът ужили мухата по левия крак…

Като си разменяха подобни остроумни закачки, те внимателно изучаваха системата за спиране и включване, а зеленото око ги наблюдаваше изпитателно. И двамата изведнъж почувствуваха непреодолимо желание да напуснат час по-скоро кулата.

По̀ задълго разузнавачите спряха край един отвор, от който излизаше жълт дим. След това разгледаха високите мачти, прилични на весла — това несъмнено бяха локаторите за приемане на информация — и направиха скица на апаратите под решетестия купол. Уморени, те напуснаха Центъра и се върнаха на поляната за хранене.

Някъде надалеч — и това се виждаше съвсем ясно — дърветата се огъваха под поривите на вятъра, по зеленото небе се събираха и бързо се разпиляваха облаци. А на поляната както преди беше тихо, нито един лист по дърветата не потрепваше, сивите същества ходеха насам-натам и когато настъпи часът за вечеря, тръгнаха към хранилките.

Разузнавачите също се подкрепиха, след това се заеха да разгадават непознатите схеми.

— Нищо особено, схема като схема — побъбра Новиков. — А главата ми ще се пръсне…

— Ето какво, Альоша. С изчисления, правени на ръка, ние няма да се справим с тая работа. Повикайте кораба и му съобщете данните, нека да ги предадат в изчислителния център.

— И това е вярно. — Новиков озадачено погледна към предавателя. — Батериите са на свършване, Сергей Сергеевич.

— Трябва да пестим енергията.

„Това и сам зная“ — помисли си Новиков и настрои апарата на вълната на кораба.

— Какво става с вас — чу той далечния глас на Прошин. — Тук имаме силна буря. Топлинна буря. Наложи се да прекратим работа.

— При нас е спокойно — отговори Новиков. — Живеем под похлупак… Под похлупак… Павел Иванович, ще ви съобщя данните за изчислителната станция. Сами ние тук не можем да се справим, изглежда апаратурите работят от векове — той бавно се обърна на другата страна и продиктува на командира данните. После се уговориха да се свържат отново на следващия ден.

В гората припламна вечерното осветление. Новиков легна на тревата, покри главата си с ръце и задряма. А Резницки приседна до едно от триоките същества, което се търкаляше край него, и внимателно хвана китката му, измервайки пулса. То даже не го погледна и бавно се извърна на другата страна. Тогава неуморният Резницки го хвана за опашката.

В същия миг над гората проехтя продължителен тъжен звук, той ставаше все по-пронизителен и накрая стана нетърпим за слуха. Зъбите на Резницки затракаха. Новиков скочи и си запуши ушите. От цялата поляна се надигаха сиви същества, а тези, които скитаха безцелно наоколо, се спираха с вирнати нагоре муцуни.

Високият шум спря и веднага след това се разнесе странна музика. Основната гама се повтаряше в различни интонации. Сивите същества започнаха да подскачат и да се кривят. Не можеше да се каже, че те следваха ритъма, но по всичко личеше, че им харесва да подскачат.

— Идиотите танцуват. — Новиков изумен гледаше какво става наоколо. — Най-после се развеселиха.

— Вижте Севастиян — каза Резницки.

— Къде е той? Как го различавате?

— Ето го, с молива в ръка.

— А — Новиков се засмя. — Танцува като академик. Май че се умори — и той насочи кинокамерата към уродливия им приятел.

Танците продължиха около половин час, след което последва пронизително „вл-вл-вл-вл“ и изведнъж гласът на Резницки произнесе отчетливо:

— Инспекторът ужили мухата по левия крак.

Разузнавачите се спогледнаха стреснати. Над гората ехтеше:

— Офицер на б7, шах.

— Петелът клъвна мокър парцал…

Машината в точна последователност — от края към началото — повтаряше всичко, което разузнавачите бяха казали по време на посещението си в Центъра. Всичко, дори шепота на Резницки: „Не трябва да разговаряме тук, може да ни чуят…“ Възпроизведена бе и първата фраза, произнесена от Новиков: „Какво ги е прихванало…“ След това машината с бърз темп прочете записа в обратен ред и започна да възпроизвежда вариантите.

— Петелът ужили… слон на балкона… От възторг ще вие инспекторът…

Центърът редеше фраза след фраза, усложняваше ги, подбираше думи с еднакво окончание.

— Добре работи, дявол да го вземе — прошепна Новиков.

— Крак, муха, парцал — продължаваше да реди машината.

— Добре, че не избъбрахме какво смятаме да правим — тихо каза Резницки. Лицето му беше бледо, покриваха го едри капки пот.

Кррррак! Изведнъж всичко стихна. След кратка пауза — смяна на плочата. Сега гората се изпълни с неприятни звуци — като че консервени кутии се търкаляха по дървени полици.

— Погледнете Севастиян — прошепна Резницки.

Почти всички сиви същества след свършването на танците легнаха да спят, само няколко от тях продължаваха да бродят между дърветата. А Севастиян стоеше изпънат край разузнавачите, протегнал дългата си шия: сякаш се вслушваше в звуците, идващи откъм Центъра, и беззъбата му уста леко помръдваше. Резницки не сваляше поглед от него.

Неприятните звуци затихнаха. „Вл-вл-вл“ — изви машината — и се възцари дълбока тишина.

— Концертът свърши — заключи Новиков и уморено се отпусна на тревата.

— Такива ми ти работи, братко Севастиян.