Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Формулата на невъзможното (3)

Резницки нарушава правилата на ИПДП

В стената нямаше проход. Разузнавачите се убедиха в това, когато в края на деня се завърнаха при тунела, в който така загадъчно бе изчезнал всъдеходът. Гравитационният похлупак изглежда покриваше няколко стотици квадратни километри.

— Нима такава мощна защита съществува само за да предпази тия кенгура от зверове и други неприятели — каза Новиков. — За да ходят голи и да се въртят на панаирджийски колела? Очевидно е, че тях нищо не ги интересува. Скитат из гората, търкалят се в тревата, хранят се от автоматични хранилки… Един вид райски живот.

Гладът започна да измъчва разузнавачите. Всъдеходът, в който имаше провизии за пет денонощия, беше изчезнал, шоколадовата паста, открита в джоба на комбинезона на Резницки, отдавна бе изядена. Преди два часа те бяха видели как сивите същества се мъкнат към черните пирамиди, как вадят оттам някакви жълти кръгове и меланхолично ги дъвчат, насядали по тревата.

— Да опитаме що за храна е това — предложи Новиков, преглъщайки слюнката си.

— Не бива — каза Резницки.

— Зная, че не бива. — Новиков тежко въздъхна. — Половината от живота си бих дал за една цистерна газирана вода.

Прошин, с когото на няколко пъти се свързаха, се разтревожи.

— В краен случай — заяви той, като узна, че не са открили проход — ще разбием стената с фотонна бомба.

— Едва ли ще помогне и това — отговори Новиков. — Ние открихме някакъв автоматичен център за управление. Ще се опитаме да разгадаем неговото устройство.

— Добре. Само действувайте по-бързо. И бъдете внимателни!

Разузнавачите се върнаха на мястото, където преди това бяха забелязали заобиколения с антени решетчест купол. До него се издигаше голяма кула, а край нея стърчаха други, по-ниски, приличащи на весла, забити в земята с перата нагоре. Всички съоръжения бяха от черно стъкло. Ровът, който ги ограждаше, беше широк около двадесет метра и пълен с вода. Разузнавачите спряха и огледаха съоръженията на отсрещния бряг.

— По всичко личи, че това е центърът за управление — каза Новиков. — А ровът по всяка вероятност е предназначен да попречи на тези слабоумни същества да го прескачат, за да не повредят съоръженията. Те изглежда се боят от водата.

Резницки кимна:

— Ние от водата не се страхуваме, но…

— ИПДП не предвижда забрана за форсиране на водни прегради.

— Добре. — Предвид на изключителните обстоятелства, Резницки беше станал сговорчив. Освен това той беше и много гладен.

Разузнавачите се съблякоха и окачиха комбинезоните си върху клоните на дърветата, за да не могат ниските жители на планетата да ги достигнат. След това преплуваха рова и предпазливо излязоха на отсрещния бряг.

— Ето — Новиков отри с длани водата от тялото си. — Ние сме тук и сме живи. Центърът за управление не ни унищожи. Опасност не ни заплашва…

— Мълчи, Альоша — тихо каза Резницки. — Ще си помисля, че треперите.

— Аз? Да треперя? — Новиков смело закрачи към купола. — Психолог — побъбра той на себе си.

Те се промушиха предпазливо през широките дупки на решетката. Тук, под купола, имаше няколко инсталации, прилични на химически апарати. Те се съединяваха с причудливо нагънати тръбопроводи. В прозрачно-сините тръби пулсираше мехуреста течност. Черните корпуси на апаратите бяха изписани с разноцветни рисунки, сложно комбинирани спирали, прави и криви линии.

— Виж ги ти какви наклонности имали — каза Новиков, като разглеждаше корпусите. Напомнят на нашите печатни схеми…

Той си представи как незнайният конструктор, въоръжен с комплект от четки и токопроводими бои, вдъхновено нанася по корпусите на апаратите това, което се ражда в напрегнатия му мозък. Нима и той е принадлежал към породата на тия слабоумни същества?…

Наоколо цареше пълна тишина, само нарисуваните схеми непрекъснато променяха цветовете си. Центърът работеше.

— Е, какво — бодро каза Новиков. — В края на краищата, това е кибернетическо устройство. Съвършена и добре защитена електронна сметачна машина. А щом като е така, ние с вас Сергей Сергеевич…

— Альоша — прекъсна го Резницки, — наведете се към мен. — И той пошепна на Новиков в ухото: — Не бива да разговаряме тук. Уредите могат да подслушват и да анализират нашия разговор. Навярно ни и наблюдават.

— Хъм… Вярно.

— И не пипайте нищо с ръце. Току виж, че заработи някое защитно устройство…

Разузнавачите разгледаха внимателно фундамента под купола. След това, заобикаляйки тръбопроводите, се провряха през решетката, която ограждаше голямата кула. Тук те забелязаха някакво странно съоръжение, приличащо на детска игра, което се състоеше от пръчки и надянати на тях разноцветни пръстени. Пръстените непрекъснато се прехвърляха от една пръчка на друга.

Очите на Новиков светнаха.

— Драги родители — извика той. — Нашият магазин получи крайно интересна играчка.

Като каза това, той извади от пластмасовия калъф бордовия дневник и започна да чертае схемата на „играчката“.

— Децата ще писнат от възторг — бъбреше той. — Нищо не развива детската любознателност така, както добре направената играчка… а също и играта на чист въздух.

Започна да смрачава. Зеленото небе притъмня. Тогава изведнъж блесна не много силна приятна светлина. Изглежда, светеше самият въздух. Разузнавачите се спогледаха изумени. Наоколо бе тихо. По електрическите табла пробягваха разноцветни светлини. А на отсрещния бряг — по меко осветената поляна бродеха тихите безполезни същества.

Новиков дълго и старателно рисува. След това разузнавачите излязоха от кулата и разгледаха малките, съвсем еднакви кулички, пръснати около нея. Те бяха дванадесет.

— Да се връщаме — каза Резницки.

Преплуваха рова. Водата беше топла и въздухът беше топъл — изглежда, инсталацията работеше с изкуствен климат. От глад им се виеше свят. Разузнавачите се добраха до поляната с хранилките и се отпуснаха върху тревата изнемощели.

Когато часът за поредното хранене настъпи, Резницки се надигна и решително се упъти към най-близката хранилка. За миг той поспря, след това докосна черния квадрат в средата на жълтия кръг. Новиков, който вървеше след него, забеляза как кръгът хлътна навътре и от освободеното отвърстие върху дланта на Резницки падна един жълт диск.

— Сергей Сергеевич — извика Новиков, но вече беше късно: биофизикът захапа диска.