Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Формулата на невъзможното

Злополучната разходка

На обагреното в нежно-зеленикав цвят небе пламтеше непознато червеникаво слънце. Гората изглеждаше необитаема, на хоризонта се извисяваха зъбати кафеникави хълмове. Космонавтите се блазнеха от мисълта да изследват тази по-малка от Земята планета. Тук лесно се дишаше. Но „Юрий Гагарин“ се нуждаеше от сериозен ремонт, а екипажът му се състоеше само от шест души и Прошин, командирът, реши, че не може да отдели хора, които да извършат разузнаване.

На края на второто денонощие (денонощията тук продължаваха седемнадесет земни часа) от виолетовите храсталаци се показа отвратителна муцуна с дълга люспеста шия.

— Здрасти — тихо каза кибернетистът Новиков, който пръв забеляза госта. — Момчета, вижте този красавец.

Биофизикът Резницки протегна ръка към фотоапарата, но „красавецът“ изглежда не искаше да бъде сниман. Като продължаваше да преживя, той отстъпи заднешком и изчезна в храсталака. Оттам се чу пращене на съчки, след това отново настана тишина.

— Другарю командир — помоли Новиков, — не бъдете жестокосърдечен, позволете ми да се разходя по тази планета.

— Имаме си други задачи — отвърна Прошин. — Трябва да бързаме.

Резницки кимна в потвърждение на думите на командира. След това с пресекващ глас, приличащ на гласа на обидено дете, каза:

— Струва ми се, бихме могли да се поразтъпчем два-три часа.

Прошин погледна въпросително бординженера, но той само махна с ръка, сякаш искаше да каже: нека вървят, и сами ще се оправим.

— Добре — каза Прошин. — Вървете, Сергей Сергеевич. И вие, Алексей. Но точно след три часа бъдете тук. Преди падането на нощта.

* * *

Клатушкайки се по неравната почва, всъдеходът описа голяма дъга около края на гората и потъна между дърветата. На два пъти Новиков спира, за да вземе Резницки проби от пръстта и растенията. Скоро гората проредя, пред тях се откри голяма равна поляна.

Разузнавачите отвориха люка и се готвеха да излязат навън, когато ненадейно се чу силно трополене. На поляната, чупейки храстите, изскочиха зверове, като че току-що слезли от страниците на учебника по палеонтология. Пред амбразурното стъкло се мярнаха люспести кореми, назъбени като триони гърбове, дълги шии и малки глави със страшни муцуни. Цяло стадо гущери, влачейки тежките си опашки, спокойно премина край всъдехода. След тях вървяха други непознати животни. Те бяха по-малко на брой, на височина достигаха около три метра, а по форма телата им напомняха ракети за тенис. С разперени лапи, широки като гребни витла, те летяха, почти докосвайки тревата.

Новиков тихо подсвирна и погледна Резницки. След това затвори люка и включи двигателя. ИПДП — инструкцията за поведение на други планети — предписваше на разузнавачите при среща с неизвестни безпилотни устройства да се отдалечат от зоната на евентуалното съприкосновение на разстояние, съответствуващо на скоростта и посоката на тези устройства. Всъдеходът се заклати назад, но още преди да измине и двадесетина метра, рязко спря. Разузнавачите се разтърсиха, предпазните ремъци, с които бяха вързани, се опънаха до скъсване. Двигателят продължаваше да работи, гъсениците риеха почвата, но всъдеходът не помръдваше, сякаш пред него се издигаше непреодолима стена. Пред амбразурата се мярнаха две-три от летящите животни, приличащи на тенисни ракети.

— Ще ви дам да се разберете — злобно каза Новиков и се опита да завие наляво.

Но и вляво пътят беше затворен. Също и надясно. Само в една посока всъдеходът можеше да се движи свободно — натам, където бяха изчезнали гущерите.

Новиков спря мотора. В този момент някаква страшна сила притисна разузнавачите към седалките. Телата им се наляха с огромна тежест, сякаш кръвта им бе се превърнала в живак. Не за първи път космонавтите изпитваха такова претоварване, но най-малко тук бяха очаквали да се сблъскат с него.

— Близо дванадесет — изхриптя Новиков.

Той протегна ръка към лоста за движението и, превъзмогвайки пронизителната болка в ставите, успя да го включи. Щом всъдеходът се помръдна, претоварването изчезна. Но то възникваше всеки път, когато разузнавачите се опитваха да изменят курса. Тежестта гонеше всъдехода все напред и напред по следите на зверовете.

— Загазихме — каза Новиков. — Това е някакъв гравитационен капан.

— ИПДП препоръчва да се употреби оръжие само в случай на пряко нападение. Засега пряко нападение няма. Нека да почакаме.

Цялата нощ всъдеходът се движи напред, осветлявайки с фаровете си люспестите туловища на животните. Встрани проблясваха ту оцветени в розово езера, ту стъкловидни равнини, после местността стана хълмиста. Гущерите изглежда се умориха, те едва пълзяха и всъдеходът бавно се движеше след стадото, но невидимата стена пак му пречеше да свърне встрани. Утрото настъпи изведнъж. Пред всъдехода в кафявия склон зееше полукръгло отвърстие. Зверовете започнаха да влизат в него. Новиков погледна Резницки с възпалени очи.

— Достатъчно. Трябва да спрем. В тази дяволска дупка не ми се влиза.

— Да опитаме — съгласи се Резницки.

Той преметна през рамо ремъка на кинокамерата и взе бордовия дневник. Новиков провеси на гърба си портативната радиостанция и загаси мотора. След това, преодолявайки увеличаващото се налягане, затегна спирачките и излезе навън. Подир него изпълзя и Резницки. Претоварването веднага изчезна. Около всъдехода се струпаха няколко от летящите роботи. Новиков се усмихна накриво:

— Искат да го натикат вътре, но няма да могат. Дай кинокамерата.

Отнякъде долетя цяло стадо роботи. Те заобиколиха всъдехода и проточиха своите манипулатори, които приличаха на куки. Като ровеше пръста с блокираните си вериги, вдигайки кълба от прах, всъдеходът се затътри и изчезна в тъмния отвор на тунела, в който се спряха и зверовете.

На разузнавачите роботите не обърнаха никакво внимание.

Сивите същества

Новиков постави радиостанцията върху меката виолетова трева и се свърза с „Юрий Гагарин“. Лошо го чуваха и той прегракна, докато обясни на Прошин за случилото се, защото трябваше да повтаря всяка фраза по няколко пъти. Прошин записа координатите на мястото, където се намираха двамата разузнавачи, и обеща след час да ги потърси с хеликоптер.

Новиков се развесели.

— Сергей Сергеевич — каза той, — огладнях. Нямате ли в джоба си консерва?

Двамата се подкрепиха с шоколадова паста и решиха да се разходят, но не много надалеч от мястото, където трябваше да долети Прошин. Но преди да изминат и стотина метра, те спряха. Познатото претоварване започна да се увеличава и да ги притиска към земята. Като местеха с усилие краката си, те направиха още няколко крачки — претоварването стана непоносимо. Разузнавачите отстъпиха и тръгнаха край невидимата преграда, налучквайки я с протегнати ръце.

— Гравитационна стена — каза Новиков. — Явно някой желае да се запознае с нас… Интересно, колко ли е висока тази преграда?

Той взе един камък и го подхвърли встрани от мястото, където бяха застанали. Отначало камъкът полетя по нормална траектория, но след това изведнъж отскочи, сякаш бе се блъснал в твърдо препятствие. Разузнавачите продължиха да хвърлят камъни. Скоро те разбраха, че гравитационната стена не е вертикална, а има форма на дъга.

— Ясно — въздъхна шумно Новиков. — Ние се намираме под плътен похлупак.

— Повикай Прошин — каза Резницки. — Не бива да лети насам. Хеликоптерът не ще може да премине през купола.

След като изслуша съобщението на разузнавачите, Прошин се разтревожи.

— Потърсете проход — нареди той. — Не губете време, тръгнете край тази дяволска стена и търсете проход. Чуваш ли, Алексей? Бъдете внимателни. Свързвайте се с мен на всеки час. Чуваш ли?

Разузнавачите тръгнаха край невидимата стена.

Ненадейно Новиков спря и хвана Резницки за ръката.

— Ощипете ме, Сергей Сергеевич… Аз сънувам…

Резницки погледна натам, накъдето се взираше Новиков. В горичката пред тях нещо се въртеше. То приличаше на огромно виенско колело, като тези, които се срещат на Земята по панаирите.

Разузнавачите се спогледнаха и бързо се запътиха нататък.

— Някакви хора се виждат — каза Новиков със сподавен шепот.

— Същински панаир… Що за дяволия може да е това…

Те излязоха на поляната сред гората и спряха поразени. Огромното колело бавно се въртеше, а на седалките седяха бледосиви същества. Те приличаха на хора, но съвсем различни от земните. Около колелото се разхождаха или лежаха на тревата други подобни същества. Всички бяха без дрехи. Главите им бяха несъразмерно малки за телата, дългите шии преминаваха в туловище без рамене, ръцете им едва стигаха до корема, а краката им бяха дебели като телеграфни стълбове. Непознатите същества мълчаха. Не се чуваше никакво подвикване, никакъв смях. В пълна тишина те се въртяха на колелото и ту се издигаха на петдесетметрова височина, ту докосваха гъстата трева, а останалите мълчаливо очакваха своя ред.

Въодушевлението победи естествената предпазливост. Разузнавачите тръгнаха към обитателите на планетата.

— Драги другари — закрещя Новиков, сияещ от щастие. — Драги другари. Вие не разбирате нашия език, но това няма значение. Все някак ще се разберем.

Братята по разум не обърнаха на разузнавачите никакво внимание. Някои от тях погледнаха в посоката, от която идеше гласът, и пак се отвърнаха. Усмивките замръзнаха на лицата на разузнавачите. Новиков застана на пътя на едно от съществата, което се разхождаше около колелото, и със знаци се опита да му обясни, че би искал да поговори с него. Съществото го погледна равнодушно с тесните си очи и бавно свърна встрани.

— Не забравяйте ИПДП — избъбра Резницки. — Стойте по-далечко от тях.

Като каза това, той клекна до лежащото на тревата същество и започна да го разглежда внимателно!

— Альоша — каза той тихо. — Знаеш ли, че на главите си те имат и трето око?

— Никак не ми харесват тия приятели — отвърна Новиков. — Не ми се вярва, че те управляват роботите. Или е обратно?

— По-добре да не гадаем.

Колелото се въртеше все по-бързо. Креслата със седящите в тях сиви същества ту се издигаха нагоре, ту се спускаха.

— А кожата му е на съвсем малки люспи — каза Резницки. — Пръстите на ръцете са едва развити. Интересно би било да им видим зъбите…

— Само не си пъхайте пръста в устата му — разсеяно каза Новиков, гледайки към колелото. — Добре са се развъртели. Уж изглеждат тихи, а обичат силните усещания.

Едно от сивите същества излетя от креслото, на което седеше. Подхвърлено от центробежната сила, тялото му полетя към зеленото небе, след това се превъртя и с глух удар тупна на земята.

— Спрете колелото — закрещя Новиков и се върна към падналото тяло.

Резницки побягна след него. Нямаше нужда от никаква помощ: сивото същество беше мъртво. Неговите съжители се приближаваха, без да бързат, към мястото на произшествието, поглеждаха трупа и мълчаливо отминаваха, клатейки се на дебелите си крака.

Отнякъде изневиделица долетя една от познатите тенисни ракетки.

Тя подхвана трупа и се отдалечи с него, плъзгайки се над тревата и ловко заобикаляйки дърветата.

Колелото продължаваше да се върти, но движението му стана по-бавно.

Новиков въздъхна и обърна към Резницки разстроеното си лице.

— Какъв задух… — той изтри потта от челото и шията си. — Какво ще кажете, Сергей Сергеевич?

— Да потърсим проход в стената.

— Добре…

Докато вървяха, вниманието им бе привлечено от неголеми пресечени пирамиди, разхвърлени по поляната. Те бяха от черно стъкло и на всяка имаше нарисуван жълт кръг, а вътре в кръга — черен квадрат.

Потиснати, разузнавачите се върнаха към невидимата стена и тръгнаха край нея. Между дърветата се мяркаха сивите тела на обитателите на планетата, но на разузнавачите вече не им се искаше да установяват никакъв контакт с тях.

— Струва ми се — каза Новиков, — че сме попаднали на планета, населена от идиоти.

Резницки нарушава правилата на ИПДП

В стената нямаше проход. Разузнавачите се убедиха в това, когато в края на деня се завърнаха при тунела, в който така загадъчно бе изчезнал всъдеходът. Гравитационният похлупак изглежда покриваше няколко стотици квадратни километри.

— Нима такава мощна защита съществува само за да предпази тия кенгура от зверове и други неприятели — каза Новиков. — За да ходят голи и да се въртят на панаирджийски колела? Очевидно е, че тях нищо не ги интересува. Скитат из гората, търкалят се в тревата, хранят се от автоматични хранилки… Един вид райски живот.

Гладът започна да измъчва разузнавачите. Всъдеходът, в който имаше провизии за пет денонощия, беше изчезнал, шоколадовата паста, открита в джоба на комбинезона на Резницки, отдавна бе изядена. Преди два часа те бяха видели как сивите същества се мъкнат към черните пирамиди, как вадят оттам някакви жълти кръгове и меланхолично ги дъвчат, насядали по тревата.

— Да опитаме що за храна е това — предложи Новиков, преглъщайки слюнката си.

— Не бива — каза Резницки.

— Зная, че не бива. — Новиков тежко въздъхна. — Половината от живота си бих дал за една цистерна газирана вода.

Прошин, с когото на няколко пъти се свързаха, се разтревожи.

— В краен случай — заяви той, като узна, че не са открили проход — ще разбием стената с фотонна бомба.

— Едва ли ще помогне и това — отговори Новиков. — Ние открихме някакъв автоматичен център за управление. Ще се опитаме да разгадаем неговото устройство.

— Добре. Само действувайте по-бързо. И бъдете внимателни!

Разузнавачите се върнаха на мястото, където преди това бяха забелязали заобиколения с антени решетчест купол. До него се издигаше голяма кула, а край нея стърчаха други, по-ниски, приличащи на весла, забити в земята с перата нагоре. Всички съоръжения бяха от черно стъкло. Ровът, който ги ограждаше, беше широк около двадесет метра и пълен с вода. Разузнавачите спряха и огледаха съоръженията на отсрещния бряг.

— По всичко личи, че това е центърът за управление — каза Новиков. — А ровът по всяка вероятност е предназначен да попречи на тези слабоумни същества да го прескачат, за да не повредят съоръженията. Те изглежда се боят от водата.

Резницки кимна:

— Ние от водата не се страхуваме, но…

— ИПДП не предвижда забрана за форсиране на водни прегради.

— Добре. — Предвид на изключителните обстоятелства, Резницки беше станал сговорчив. Освен това той беше и много гладен.

Разузнавачите се съблякоха и окачиха комбинезоните си върху клоните на дърветата, за да не могат ниските жители на планетата да ги достигнат. След това преплуваха рова и предпазливо излязоха на отсрещния бряг.

— Ето — Новиков отри с длани водата от тялото си. — Ние сме тук и сме живи. Центърът за управление не ни унищожи. Опасност не ни заплашва…

— Мълчи, Альоша — тихо каза Резницки. — Ще си помисля, че треперите.

— Аз? Да треперя? — Новиков смело закрачи към купола. — Психолог — побъбра той на себе си.

Те се промушиха предпазливо през широките дупки на решетката. Тук, под купола, имаше няколко инсталации, прилични на химически апарати. Те се съединяваха с причудливо нагънати тръбопроводи. В прозрачно-сините тръби пулсираше мехуреста течност. Черните корпуси на апаратите бяха изписани с разноцветни рисунки, сложно комбинирани спирали, прави и криви линии.

— Виж ги ти какви наклонности имали — каза Новиков, като разглеждаше корпусите. Напомнят на нашите печатни схеми…

Той си представи как незнайният конструктор, въоръжен с комплект от четки и токопроводими бои, вдъхновено нанася по корпусите на апаратите това, което се ражда в напрегнатия му мозък. Нима и той е принадлежал към породата на тия слабоумни същества?…

Наоколо цареше пълна тишина, само нарисуваните схеми непрекъснато променяха цветовете си. Центърът работеше.

— Е, какво — бодро каза Новиков. — В края на краищата, това е кибернетическо устройство. Съвършена и добре защитена електронна сметачна машина. А щом като е така, ние с вас Сергей Сергеевич…

— Альоша — прекъсна го Резницки, — наведете се към мен. — И той пошепна на Новиков в ухото: — Не бива да разговаряме тук. Уредите могат да подслушват и да анализират нашия разговор. Навярно ни и наблюдават.

— Хъм… Вярно.

— И не пипайте нищо с ръце. Току виж, че заработи някое защитно устройство…

Разузнавачите разгледаха внимателно фундамента под купола. След това, заобикаляйки тръбопроводите, се провряха през решетката, която ограждаше голямата кула. Тук те забелязаха някакво странно съоръжение, приличащо на детска игра, което се състоеше от пръчки и надянати на тях разноцветни пръстени. Пръстените непрекъснато се прехвърляха от една пръчка на друга.

Очите на Новиков светнаха.

— Драги родители — извика той. — Нашият магазин получи крайно интересна играчка.

Като каза това, той извади от пластмасовия калъф бордовия дневник и започна да чертае схемата на „играчката“.

— Децата ще писнат от възторг — бъбреше той. — Нищо не развива детската любознателност така, както добре направената играчка… а също и играта на чист въздух.

Започна да смрачава. Зеленото небе притъмня. Тогава изведнъж блесна не много силна приятна светлина. Изглежда, светеше самият въздух. Разузнавачите се спогледаха изумени. Наоколо бе тихо. По електрическите табла пробягваха разноцветни светлини. А на отсрещния бряг — по меко осветената поляна бродеха тихите безполезни същества.

Новиков дълго и старателно рисува. След това разузнавачите излязоха от кулата и разгледаха малките, съвсем еднакви кулички, пръснати около нея. Те бяха дванадесет.

— Да се връщаме — каза Резницки.

Преплуваха рова. Водата беше топла и въздухът беше топъл — изглежда, инсталацията работеше с изкуствен климат. От глад им се виеше свят. Разузнавачите се добраха до поляната с хранилките и се отпуснаха върху тревата изнемощели.

Когато часът за поредното хранене настъпи, Резницки се надигна и решително се упъти към най-близката хранилка. За миг той поспря, след това докосна черния квадрат в средата на жълтия кръг. Новиков, който вървеше след него, забеляза как кръгът хлътна навътре и от освободеното отвърстие върху дланта на Резницки падна един жълт диск.

— Сергей Сергеевич — извика Новиков, но вече беше късно: биофизикът захапа диска.

„Инспекторът ужили мухата“

Резницки се събуди и се ослуша. Някой ходеше наблизо, тревата шумолеше. Той се надигна и видя едно от сивите същества. То подритваше бавно кутията с кинокамерата.

Резницки побутна за рамото Новиков стреснат. Той веднага подскочи. Русите му коси бяха разбъркани, по небръснатите му бузи беше полепнала суха трева.

— Какво има?

Биофизикът му посочи сивото същество.

— Ха — възкликна Новиков и тръгна към съществото с намерение да му отнеме камерата, но Резницки го хвана за ръката.

— Почакайте, Альоша, нека го понаблюдаваме.

— Но този футболист ще счупи камерата! Вижте му крачищата!

— По-добре погледнете го отзад. Виждате ли, има опашчица. — Резницки насочи фотоапарата и направи няколко снимки. — Това е интересно за тях явление — продължи той. — Да проявяват любопитство към непознат предмет… Някакъв проблясък на разум, Альоша. Стойте — извика той, като видя, че Новиков пристъпи към съществото и издърпа камерата изпод вдигнатия за удар крак.

— Ама играчка си намерил — грубо каза той. — Хайде, махай се. Върти се на колелото, насам нямаш работа.

Съществото се отдалечи покорно. Резницки го застигна и му протегна молива си. Съществото погледна с предните си очи дланта му, а с теменното си око — лицето му. След това бавно протегна четирипръстата си ръка и пое непохватно молива. За миг Резницки усети неприятното докосване на хладната му грапава ръка. Той извади от джоба си друг молив и бележник и му показа как да рисува. Но съществото вече не гледаше Резницки. Стиснало молива в юмрука си, то се обърна и се помъкна по-нататък. На Резницки му се стори, че то проскимтя едва чуто.

— Време е да им измислим имена — каза той. — Нека този бъде Севастиян.

Новиков повика командира.

— Може ли да се яде храната им — повторно запита Прошин, след като изслуша доклада. Гласът му звучеше недоверчиво. — Уверен ли сте в това, Алексей?

— Напълно, Павел Иванович. Дори, може да се каже, е вкусна. Утолява не само глада, но и жаждата.

— Все пак бъдете внимателни. Учудвам се как Сергей Сергеевич не ви е предпазил от такъв риск. Предайте му слушалката.

Хитро намигвайки, Новиков протегна на Резницки слушалката.

— Аз съм, Павел Иванович. — Резницки се закашля смутено. — Естествено, не съм забравил наставленията на ИПДП. Но… като биолог реших пръв да опитам… Да, аз… Това е синтетична храна и тя е напълно годна, уверявам ви…

— Да идем да се измием — каза Новиков, след като радиопредаването завърши.

— Като преплуваме рова, ще се окъпем.

— Гениална мисъл, Сергей Сергеевич.

Настъпил бе часът за утринното хранене. Тромавите сиви фигури се помъкнаха към хранилките.

— Те добре знаят кога трябва да се хранят — каза Новиков. — С какво ли ще ни нагости днес Центърът?

Жълтите дискове този път имаха съвсем друг вкус. И бързо се топяха в устата.

— Е, Сергей Сергеевич — да идем да поработим.

— Моята работа е тук, Альоша… Но по-добре ще е, може би, да дойда с вас. В кибернетиката не съм много силен, но трябва да ви наглеждам.

Новиков се усмихна.

— Вчера вечерта се убедих, че трябва да бъда наглеждан не толкова аз, колкото…

Резницки сви устни и замълча.

Те тръгнаха към Центъра, като по пътя уточниха плана за действие. Преди всичко трябваше да изучат програмното устройство, чиято схема Новиков вече бе скицирал. Принципно, както той твърдеше, това устройство не се отличавало особено от земните електронни сметачни машини. Естествено в него имало и не малко особености и те именно трябва да бъдат разгадани. Затова се налагаше да бъде открит електронният мозък, който управлява силовата защита на цялата зона — службата по безопасността така да се каже — и да се накара той да изпълни командата за излизане от обсега на тази защита. Или, в краен случай, да се накара да открие някакъв проход в гравитационната стена. Щом като е направен такъв проход за животните — значи програмният Център решава и такива задачи.

— Бих искал да зная — завърши Новиков — кой е създал този автоматичен рай.

— Мога да кажа само едно: създателите му са били живи и мислещи същества.

— Ако е така — подхвана Новиков отново, — то древната земна поговорка е валидна и за тях: на човека е свойствено да греши. Така ли е, Сергей Сергеевич? При цялата си мъдрост те са направили една грешка: не са пресметнали, че ние с вас можем да плуваме и че за нас ровът не е преграда…

В отговор Резницки сложи показалеца си на устните, с което искаше да каже, че не бива да разговарят.

Бяха стигнали до рова.

Както и предишния ден, цветът на рисуваните схеми се менеше. В кулата на пулта за програмно управление приборите продължаваха непрекъснатата си игра. Разузнавачите няколко часа подред наблюдаваха работата на електронния мозък. Новиков изписа тетрадката си с математически знаци. На върха на черния купол, който покриваше блока на програмното устройство, светеше зеленикава крушка. Накъдето и да тръгнеха разузнавачите, това зелено око се насочваше все към тях. Умната машина явно ги наблюдаваше и от това те не се чувствуваха съвсем добре.

— Петелът клъвнал мокър парцал и го провесил на балкона — каза Новиков.

— Офицер на б7, шах — отвърна Резницки.

Те нарочно говореха безсмислици, за да отклонят правилния ход на машината.

— Инспекторът ужили мухата по левия крак…

Като си разменяха подобни остроумни закачки, те внимателно изучаваха системата за спиране и включване, а зеленото око ги наблюдаваше изпитателно. И двамата изведнъж почувствуваха непреодолимо желание да напуснат час по-скоро кулата.

По̀ задълго разузнавачите спряха край един отвор, от който излизаше жълт дим. След това разгледаха високите мачти, прилични на весла — това несъмнено бяха локаторите за приемане на информация — и направиха скица на апаратите под решетестия купол. Уморени, те напуснаха Центъра и се върнаха на поляната за хранене.

Някъде надалеч — и това се виждаше съвсем ясно — дърветата се огъваха под поривите на вятъра, по зеленото небе се събираха и бързо се разпиляваха облаци. А на поляната както преди беше тихо, нито един лист по дърветата не потрепваше, сивите същества ходеха насам-натам и когато настъпи часът за вечеря, тръгнаха към хранилките.

Разузнавачите също се подкрепиха, след това се заеха да разгадават непознатите схеми.

— Нищо особено, схема като схема — побъбра Новиков. — А главата ми ще се пръсне…

— Ето какво, Альоша. С изчисления, правени на ръка, ние няма да се справим с тая работа. Повикайте кораба и му съобщете данните, нека да ги предадат в изчислителния център.

— И това е вярно. — Новиков озадачено погледна към предавателя. — Батериите са на свършване, Сергей Сергеевич.

— Трябва да пестим енергията.

„Това и сам зная“ — помисли си Новиков и настрои апарата на вълната на кораба.

— Какво става с вас — чу той далечния глас на Прошин. — Тук имаме силна буря. Топлинна буря. Наложи се да прекратим работа.

— При нас е спокойно — отговори Новиков. — Живеем под похлупак… Под похлупак… Павел Иванович, ще ви съобщя данните за изчислителната станция. Сами ние тук не можем да се справим, изглежда апаратурите работят от векове — той бавно се обърна на другата страна и продиктува на командира данните. После се уговориха да се свържат отново на следващия ден.

В гората припламна вечерното осветление. Новиков легна на тревата, покри главата си с ръце и задряма. А Резницки приседна до едно от триоките същества, което се търкаляше край него, и внимателно хвана китката му, измервайки пулса. То даже не го погледна и бавно се извърна на другата страна. Тогава неуморният Резницки го хвана за опашката.

В същия миг над гората проехтя продължителен тъжен звук, той ставаше все по-пронизителен и накрая стана нетърпим за слуха. Зъбите на Резницки затракаха. Новиков скочи и си запуши ушите. От цялата поляна се надигаха сиви същества, а тези, които скитаха безцелно наоколо, се спираха с вирнати нагоре муцуни.

Високият шум спря и веднага след това се разнесе странна музика. Основната гама се повтаряше в различни интонации. Сивите същества започнаха да подскачат и да се кривят. Не можеше да се каже, че те следваха ритъма, но по всичко личеше, че им харесва да подскачат.

— Идиотите танцуват. — Новиков изумен гледаше какво става наоколо. — Най-после се развеселиха.

— Вижте Севастиян — каза Резницки.

— Къде е той? Как го различавате?

— Ето го, с молива в ръка.

— А — Новиков се засмя. — Танцува като академик. Май че се умори — и той насочи кинокамерата към уродливия им приятел.

Танците продължиха около половин час, след което последва пронизително „вл-вл-вл-вл“ и изведнъж гласът на Резницки произнесе отчетливо:

— Инспекторът ужили мухата по левия крак.

Разузнавачите се спогледнаха стреснати. Над гората ехтеше:

— Офицер на б7, шах.

— Петелът клъвна мокър парцал…

Машината в точна последователност — от края към началото — повтаряше всичко, което разузнавачите бяха казали по време на посещението си в Центъра. Всичко, дори шепота на Резницки: „Не трябва да разговаряме тук, може да ни чуят…“ Възпроизведена бе и първата фраза, произнесена от Новиков: „Какво ги е прихванало…“ След това машината с бърз темп прочете записа в обратен ред и започна да възпроизвежда вариантите.

— Петелът ужили… слон на балкона… От възторг ще вие инспекторът…

Центърът редеше фраза след фраза, усложняваше ги, подбираше думи с еднакво окончание.

— Добре работи, дявол да го вземе — прошепна Новиков.

— Крак, муха, парцал — продължаваше да реди машината.

— Добре, че не избъбрахме какво смятаме да правим — тихо каза Резницки. Лицето му беше бледо, покриваха го едри капки пот.

Кррррак! Изведнъж всичко стихна. След кратка пауза — смяна на плочата. Сега гората се изпълни с неприятни звуци — като че консервени кутии се търкаляха по дървени полици.

— Погледнете Севастиян — прошепна Резницки.

Почти всички сиви същества след свършването на танците легнаха да спят, само няколко от тях продължаваха да бродят между дърветата. А Севастиян стоеше изпънат край разузнавачите, протегнал дългата си шия: сякаш се вслушваше в звуците, идващи откъм Центъра, и беззъбата му уста леко помръдваше. Резницки не сваляше поглед от него.

Неприятните звуци затихнаха. „Вл-вл-вл“ — изви машината — и се възцари дълбока тишина.

— Концертът свърши — заключи Новиков и уморено се отпусна на тревата.

— Такива ми ти работи, братко Севастиян.

Центърът не приема задачата

В седем часа местно време на следващия ден разузнавачите се свързаха с кораба и получиха обработените от изчислителния център данни.

— Уверени сме, Павел Иванович — без колебание отговори Новиков, но гласът му беше погаснал. — Ако, естествено, Центърът не се опита да ни противодействува…

— Постарайте се.

— Батериите на предавателя ни се изтощиха. Ще трябва да се ограничим с две предавания — сутрин и вечер. В девет часа довечера ще ви съобщим следващите данни.

— Добре. — Прошин говореше много спокойно. — Желая ви успех.

След като закусиха, Новиков се отправи към Центъра, за да продължи работата. Резницки го посъветва да бъде предпазлив, а сам остана на поляната: той също бързаше да приключи своите изследвания.

Когато се върна към три часа подир пладне, Новиков завари Резницки силно възбуден.

— Те се въртяха на колелото… Много бързо се въртяха… Двама изхвръкнаха от седалките и се пребиха…

— Успокойте се, Сергей Сергеевич, при тях това е…

— Нещо изпращя и — двама излетяха от местата си. Когато колелото спря да се върти, видях, че железните скоби, които са прикрепели седалките на убитите, са отвинтени. По-точно, приспособленията, които ги привеждат в различни положения. Те сами не биха могли да сторят това, разбирате ли?

— Сергей Сергеевич…

— И освен това тази робска покорност пред собствената им съдба! Но това е ужасно, Альоша. Какво страшно израждане! Нима не е поразително: съвършена техника, управление, действуващо неимоверно точно от векове, и независимо от всичко това — нещастни случаи?…

— Чуйте — подвикна Новиков. — Какво толкова се развълнувахте? Аз разгледах устройствата за хранене и развлечения. И ето какво ще ви кажа: нещастните случаи също стават по предварително изчислена програма.

— Как така? — Резницки се вторачи в кибернетиста. — Нима искате да кажете?…

— Те са предвидени така строго, както сервирането на храната. Това е направено, за да се регулира прирастът на населението. Данните се вземат от пресмятанията на хранилките и ако се появят излишни гърла…

— Но, Альоша, ако това е така, то ние…

— Да, Сергей Сергеевич, твърде възможно е. Не бива да се учудвате, че нашата поява е струвала живота на двама от тях. Вие казвате — израждане. Какво значи това? Смятате ли, че прадедите им са били по-развити?

Резницки не отговори. Той беше толкова подтиснат, че не пожела да обядва, и Новиков едва го уговори да се подкрепи.

— Синтезаторите им са великолепни — заговори Новиков, докато ръфаше енергично обедните дискове. — Състоят се от вода, въздух и подземен газ. Нали видяхте порестите израстъци оттатък? Е, от тях именно се приготовлява тяхната синтетична храна. Програмното устройство им осигурява колосални количества от нея в най-различни вкусови комбинации. Добре е измислено, нали? Е, аз трябва да вървя, Сергей Сергеевич.

Новиков работи в Центъра до късно вечерта, върна се уморен и мрачен и веднага се хвърли на тревата.

— Тази проклета машина се мъчи да ме изпъди от кулата — каза той, като отдъхна. — Работя и през цялото време чувствувам, че трябва да си ида. Сякаш ми говори: иди си, иди си. Действува на психиката ми…

— Е, и — Резницки го погледна разтревожен. — Накара ли те да напуснеш кулата?

— Не… Издържах някак. Сергей Сергеевич, страшно съм уморен, повикайте, ако обичате, вие кораба и продиктувайте тези редове. — Новиков протегна на приятеля си чантата с бордовия дневник. — Ако не се лъжа, утре ще можем да разгадаем програмното устройство.

— Това е самопрограмираща се машина, Альоша. Дали тя ще приеме команди от друго място?

— Да. Тя може да приема — уклончиво отговори Новиков. — В нея има устройство за приемане с перфокарти. Аз открих две тестета от тях с обозначена мрежа. Приличат на нашите… Изглежда, някой някога… — той замълча и се замисли.

— Тогава всичко е в ред — каза Резницки и се зае с радиопредавателя.

Рано на другия ден Прошин съобщи резултатите от изчисленията. Той ги диктува дълго и старателно и накрая каза: „Желая ви успех. До скоро виждане, момчета“.

Резницки искаше да отиде заедно с Новиков в Центъра, но той рязко отклони предложената му помощ.

— Не е необходимо. И сам ще се справя.

Резницки с огорчение проследи високата му отдалечаваща се фигура и се запъти към обитателите на рая.

На обяд Новиков не дойде. Резницки почака още известно време и сам тръгна към Центъра. Преплува рова и се изправи пред кулата.

Намери Новиков да лежи под решетката, ограждаща кулата с електронния мозък. Той лежеше по очи, с изпъната глава и свити крака. До него стоеше чантата с бордовия дневник.

— Альоша, Альоша… Альоша! — задърпа го той.

Новиков отвори очи и го погледна с помътнен поглед.

— Какво се е случило — изкрещя Резницки?

— Нищо — едва чуто отвърна Новиков. — Много се уморих. Спи ми се.

Резницки му помогна да стане и го поведе към рова. Във водата Новиков се посъвзе. Той се освободи от приятеля си, който се опитваше да го придържа, и сам доплува до отсрещния бряг.

Там Алексей седна на тревата, обхвана с ръце голите си колене и се замисли. Седнал срещу него, Резницки търпеливо чакаше.

— Така значи — каза накрая Новиков, като дълго мисли. — Не, грешка не съм допуснал… Всичко проверих, преди да продупча перфокартата. Правилно съставих и програмата. Не може да съм сбъркал.

— Продължавай, Альоша.

— Подадох следната задача на програмното устройство: да снеме силовата защита на зоната. Поставих перфокартата. Нещо в машината изтрещя и тя изхвърли перфокартата обратно, без да приеме задачата. — Новиков отново помълча, преди да продължи: — Тя задърдори нещо, после ми каза нищо да не пипам с ръце…

— Това именно ли каза. Нима тя проговори?

— Това го каза с вашия глас. Аз поставих нова перфокарта с друга задача: да направи проход в защитното поле. Но тя и нея изплю. Повече нищо не помня… Помня само, че се почувствувах дяволски уморен и ми се доспа…

— Альоша, трябва да опитаме отново.

Новиков поклати глава.

— Няма смисъл. Тя няма да приеме.

— Вече си починахте. Хайде да отидем заедно. — Резницки стана. — Това е нашата единствена възможност. Вие сте добър съставител на програми, Альоша.

Новиков унило мълчеше.

— Хайде, хайде — подкани го отново Резницки. — Подайте й такава задача: не да премахне защитното поле, а само да отвори проход за животните. Такава задача тя не може да не приеме.

Новиков сви рамене.

— Да опитаме.

Двамата преплуваха рова и пропълзяха под решетката в кулата. Зеленото око веднага светна и се насочи към тях. Резницки почувствува, че му се вие свят. Сънно мигайки, той видя как Новиков се приближи към устройството с челюсти, прилични на менгеме, и постави в него една перфокарта. Раздаде се звук, като че се мелеха кости, и перфокартата излетя обратно, димейки леко.

— Добре е защитена тази машина — отчетливо произнесе Новиков, а гласът на Резницки, усилен като от микрофон, каза: „Нищо не пипайте с ръце.“ Новиков седна, разпери безпомощно ръце и опря гърба си на решетестата ограда. Резницки, превъзмогвайки с голям труд желанието си да легне и заспи, го разтърси и двамата излязоха от кулата.

Навън веднага се почувствуваха по-добре и сънливостта им премина.

— Действувах като истинска спирачка — тихо каза Резницки на английски.

— Добра защита, няма що.

Тръгнаха край брега.

— Виждате ли тези кулички — запита Новиков също на английски. — Дванадесет на брой. Те са автомати за усилване на гравитационното поле. Непробиваема е такава защита…

— Може би ще успеем да я сломим. Да разбием фундаментите.

— Ако ви е омръзнал животът…

— Тогава какво да правим?

— Не зная.

Как е загинала цивилизацията

Те отново обиколиха цялата зона край невидимата стена. Тренираните им тела добре понасяха големи претоварвания и те решиха да опитат да се промъкнат на свобода. Повървяха двадесетина метра, пълзешком успяха да изминат още метър и това бе всичко, което им се удаде да направят.

Трябваше да се върнат обратно.

В яда си Новиков захвърли камък и той отскочи от невидимата стена. А от другата страна клоните на дърветата се огъваха, люлени от вятъра, там бяха свободата, въздушният кораб, другарите…

— Остава само едно — фотонната бомба — каза Прошин при следващото предаване.

— Павел Иванович, нека почакаме още малко — прекъсна го Резницки. — Бомбата ще причини страшни разрушения.

— Но друг изход нямаме.

— А каква е гаранцията, че бомбата ще пробие полето на свръхгравитацията? Нека да почакаме още един ден, Павел Иванович. Утре заран ще се свържем отново с вас.

Резницки изключи предавателя и тъжно огледа райската градина.

— Да отидем към тунела, в който отмъкнаха всъдехода ни — предложи той. Новиков не отговори. Той лежеше на тревата, закрил с ръце очите си.

— Альоша, що за апатия ви е обзела? Не бива така… Защо непрекъснато мълчите, Альоша — изкрещя Резницки.

— Какво искате?

— Елате на себе си. Да идем да потърсим всъдехода. Ще се опитаме да го приведем в движение и с голяма скорост…

— Глупости.

Все пак Резницки успя да го накара да стане. Скоро те се озоваха пред хълма с тунела, но входът към него бе препречен от силово поле. Разузнавачите се върнаха обратно на поляната. Изведнъж Резницки приседна на земята: в меката като коприна трева лежаха два кръгли сиви камъка. Биофизикът внимателно повдигна единия от тях и го подхвърли на дланта си. Слабоватото му небръснато лице се оживи.

— Точно така — каза той, когато внимателно го разгледа. — Те снасят яйца. Така си и мислех. Те са също такива гущери, както и местните животни, само че от по-високо организирана материя.

Новиков безучастно стоеше край него. Резницки сложи камъка в джоба си и двамата се упътиха към поляната с хранилките.

— Е, все пак — каза Новиков, след като изяде обедната си порция — храна поне тук има достатъчно.

Резницки го погледна внимателно.

— Не искате ли да се полюлеем на колелото?

Язвителният му въпрос остана без отговор.

— Чуйте, Альоша, моето мнение за тукашните порядки — продължи Резницки. — Естествено аз не съм осведомен, но все пак… С една дума, някога на тази планета е имало високоразвита цивилизация. Струва ми се, преди много хилядолетия. Прадедите на тези идиоти са били талантливи, разумни същества. Но, както по всичко личи, бурното развитие на техниката е влязло в противоречие със социалните форми на обществото и животът е добил уродлив характер. Управляващата върхушка е решила, че е настанало време да обезпечи и безгрижен живот на своите избрани членове. Излишните производители са били изтребени и заменени с роботи. Тогава навярно е бил построен и Центърът, който е поел всички грижи за поддържането на живота и развлеченията на местните жители. В оградената жилищна зона с мек изкуствен климат, с гарантирана синтетична храна е започнал празен живот. Възможно е на първо време за изпълнението на тази програма да е било следено от учени и по всяка вероятност от тях именно са останали и двете тестета от перфокарти. Но машината е работела безупречно, тя непрекъснато се е усъвършенствувала и съставителите на програмата, лишени от радостта на труда и творчеството, са се изродили… може би по-късно от останалите… Паметниците на тяхната материална култура извън зоната са се рушели и постепенно са били погълнати от джунглата. Но ето… Слушате ли ме, Альоша, или спите?

— Слушам ви.

— Израждането е продължило с пълна сила. Незапознати с оръдията на труда, хората са ставали все по-слаби. От безделие техните мозъци са запазили само елементарните животински инстинкти… Що се касае до колелото, то е дяволски измислено, Альоша… Вие сами видяхте, че те снасят яйца. Роботите ги събират и навярно ги поставят в някакъв инкубатор. Когато младото поколение порасне и започне да използува хранилките, тогава се появяват излишни гърла — и нещастните случаи на колелото зачестяват. Вие бяхте прав, това също е една от задачите на програмното устройство… Центърът води точна статистика за движението на населението и унищожава излишните. И въпреки това те всеки ден отиват да се люлеят. Създателите на колелото са се погрижили тези жалки същества да не загубят напълно интереса си към острите усещания. Елементите опасност, риск за тях са необходими стимулатори на живота. Разбирате ли.

— Стига — изкрещя Новиков. Лицето му беше страшно. — Не разбирате ли, дявол да ви вземе, че ние няма да излезем оттук?

Резницки го погледна изумен.

— Престанете, моля ви… Нашите другари няма да ни изоставят…

На арената — динозаври

На другия ден Резницки повика „Юрий Гагарин“.

— Не знаем какво да правим, Павел Иванович — крещеше той в микрофона. — Не виждаме никакъв изход… Какво? Не ви чувам… — Идващият сякаш от безкрайна далечина глас на Прошин заглъхна. — Павел Иванович — отчаяно дереше гласа си Резницки, — Павел Иванович… Другари, не ви чувам… — Той хвърли слушалката и ритна кутията на радиопредавателя.

— Ето какво, Алексей — Резницки се опита да говори бодро. — Трябва да отидем в Центъра.

— Никъде няма да ида — отговори Новиков, без дори да отвори очи.

— Не, ще дойдете! Вие сте кибернетик. Противно ми е да ви гледам. Стъписахте се пред една най-обикновена електронна машина.

— Вървете сам!

— Ставайте веднага — викна Резницки. — Ние трябва да се справим с тая проклета машина. Ние — хората.

— Ние — хората — отвърна ехото.

Стоейки наведен над Новиков, Резницки напрегнато размишляваше: „Дали да го разтърся, за да се вдигне… Не, той е по-силен от мен. И така не бива… Ние сме хора. Трябва да го убедя…“

Вниманието му бе привлечено от някакъв шум на поляната. Между дърветата летяха роботи, всички в една посока, като издаваха продължителен свистящ звук. Сивите същества се помъкнаха след роботите. Вървяха като стадо, тежко и бавно пристъпвайки с тромавите си крака. Между тях беше и Севастиян.

— Альоша — каза Резницки, — нещо става. Нека отидем и ние да видим какво.

Новиков отвори очи и се повдигна на лакти. Наистина ставаше нещо необикновено. Той мълчаливо се изправи и приглади невчесаните си коси. „Как са зачервени бузите му — помисли Резницки, като го наблюдаваше. — А под очите му има сенки. Навярно и аз не изглеждам по-добре.“

Разузнавачите тръгнаха след стадото от сиви същества.

След около три четвърти час достигнаха каменист сипей. Под него се простираше равна площадка. Разузнавачите бяха я забелязали при първото оглеждане на зоната, но тогава тя с нищо не привлече вниманието им. Сега над тази площадка се клатушкаха осем робота. Сивите същества се разположиха на ръба на сипея, редом с тях се настаниха разузнавачите със Севастиян. По всичко личеше, че предстои някакво развлечение. Центърът точно провеждаше своята програма.

— Вижте там — Резницки посочи към склона на хълма, ограждащ площадката от насрещната страна.

В склона тъмнееше някаква дупка — може би друг вход на същия тунел, в който роботите натикаха животните и всъдехода.

Това предположение скоро се потвърди. Роботите се построиха в две редици край отвора на тунела и веднага след това оттам започнаха да излизат зверовете. Опирайки се на дебелите си конусовидни опашки, динозаврите бавно се пръснаха по площадката. Малките им глави с многозъби уста неспокойно се въртяха на дългите шии.

— Добре са го измислили — възхити се Резницки. — Държали са гущерите в тунела, за да изгладнеят, а сега ще ги накарат да се самоизядат. За развлечение на райските жители… — и той защрака с кинокамерата.

Край входа на тунела стана задръстване. Цял рояк роботи полетя натам. Заобиколен от тях, от тунела изпълзя всъдеходът на разузнавачите. Той заора с веригите си в пясъка, като че се съпротивляваше, и роботите положиха не малко усилия го изтласкат. Те го оставиха на няколко метра от входа на тунела и се дръпнаха встрани, сякаш искаха да си отдъхнат.

— Изглежда, че всичко му е в ред — каза Резницки, като внимателно се взираше. — Какво ще кажеш, ако скочим долу и се затворим в него? И се понесем пълна скорост, а Альоша?

— Гледайте — Новиков се наведе напред.

Един от роботите излезе на арената и спря между два динозавъра, мрежестата му лопатка се насочваше ту наляво, ту надясно. След това се отправи към динозавъра, който стоеше от лявата му страна. Животното отстъпи, като раззина зловещата си уста. Роботът приближи още по-близо и протегна своята ръка-манипулатор. Динозавърът се строполи на една страна, нанесе няколко конвулсивни удара с опашката си по пясъка — и всичко беше свършено.

Долетяха още няколко робота и бързо разрязаха огромното туловище на парчета. След това всички напуснаха арената и се притаиха пред входа на тунела.

Резницки продължаваше да работи с кинокамерата.

Динозаврите се раздвижиха и с протегнати шии запълзяха към кървавите късове месо. Съседът на разкъсания звяр, браздейки пясъка с опашката си, започна да ръфа един къс, като го придържаше с късите си предни лапи. Останалите побързаха да вземат участие в кървавото пиршество, а тези, които бяха закъснели, се мъчеха да отнемат вече заръфаните късове. И тогава стана неизбежното.

— Както трябваше да се очаква — изсумтя Новиков, като гледаше как гладните чудовища се разкъсват помежду си. — Ликувай, Рим… Да се махаме…

— А всъдехода — запита Резницки. — Може би трябва да опитаме…

— Какъв всъдеход — Новиков хвана ръката на биофизика и продължително я стисна. — Видяхте ли как роботът се спря между двата динозавъра? Той явно не знаеше кой от тях да избере.

— Е, та какво — Резницки погледна възбуденото лице на Новиков. — Роботът спря, докато неговото електронно устройство му подскаже кой именно да избере: кой от зверовете е по-близо, кой е по-едър. Той чакаше, докато…

— Именно чакаше — изкрещя Новиков. — Математическо изчакване. Ами ако роботът се намираше точно по средата? А ако зверовете бяха съвършено еднакви? Тогава какво би следвало от това?…

— Искате да кажете…

— Точно така. Спомнете си задачата на Буридан!

Задачата на Буридан

През XIV век френският философ схоластик Йоан Буридан, ректор на Парижкия университет, формулирал известния тезис, станал отпосле известен като „Буриданово магаре“. Задачата е проста: ако едно гладно магаре застане точно по средата между две купи сено, от коя ще започне да яде? Ако магарето разсъждава логично, то неизбежно ще умре от глад, тъй като не може да направи своя избор. Но ако има някаква, макар и минимална разлика…

Магарето ще остане живо, тъй като то е живо същество и следователно е способно на нелогични постъпки. Въпреки логиката то ще заръфа сено от която и да било от купите, макар че тя с нищо не е по-добра от другата. Магарето може само да изпита някакво колебание, преди да направи своя избор.

Електронната сметачна машина обаче може да извършва само логически решения. Тя е неспособна на нелогически постъпки.

Новиков беше изпълнен с енергия.

— Помните ли дванадесетте кулички? Дванадесетте аварийни системи за усилване на защитното поле? — Той снижи глас. — Да накараме Центъра да избере една от тях, какво ще кажете?

— Да, но Центърът не приема никакви задачи.

— Той не приема задачи, свързани с отслабване на защитата. А ние ще му подхвърлим друга задачка. И при това твърде добра, драги Сергей Сергеевич. Трябва само да я съчиним.

Скоро задачата беше съставена по всички правила на формалната логика: над зоната е надвиснала някаква опасност. За да бъде предотвратена тя, Центърът трябва да включи една от дванадесетте аварийни системи. Нищо повече.

Новиков разстла на тревата своите таблици и започна да превежда задачата на езика на програмното устройство. Той внимателно отбеляза, а след това продупчи на перфокартата набелязаните отвърстия. Не бързаше, а ръцете му леко трепереха.

— Така. — Новиков се полюбува на своята работа и още веднъж провери дали правилно е извършил всичко необходимо. — Нека се опита сега да не я приеме. Да вървим!

Когато се добраха до кулата, зеленото око веднага се насочи към тях, сякаш ги питаше: „Защо сте дошли? Какво искате?“

Без да се бави, Новиков постави перфокартата в приемното устройство. Познатото състояние на сънливост веднага обзе и двамата, краката и ръцете им натежаха. Разузнавачите вторачено гледаха челюстите, които погълнаха перфокартата. Измина една минута, а машината не решаваше задачата. Само да не се строполят, ужасно им се щеше да легнат. Още една минута…

— Изяде ли я? Наздраве — тихо каза Резницки и се усмихна.

Те излязоха от кулата и минаха под купола, където се помещаваха изпълнителните съоръжения на Центъра. Линиите на рисуваните схеми започнаха да менят цветовете си — отначало бавно, след това все по-бързо и по-бързо.

— Карай все така — развесели се Новиков. — Карай, Буриданово магаре.

Задачата беше твърде проста. На анализаторите не е необходимо да определят свойствата на опасността или да търсят способите за нейното предотвратяване, тъй като заедно с информацията за наличието на опасност постъпва и програма с готово решение: да се включи една от аварийните системи. Обикновено всички тези системи се включват едновременно — за всеки случай, ако една от тях откаже да работи. Но програмата нарежда да се включи само една. Коя именно? Безразлично, те всички са еднакви. И все пак коя? Това е задача за малко дете: да натисне с палец някакъв бутон. Но за мощния електронен мозък такава задача може да се окаже формула на невъзможното, тъй като логично решение няма!

Машината работеше напрегнато. По рисуваните схеми избухваха разноцветни пламъци. Част по част, блок след блок се включваха в решаването на задачата: коя от дванадесетте кули да бъде избрана. До този момент машината е „познавала“ само два случая: да включи всички кули или нито една. Но една от дванадесетте?… Може ли да определи машината, че решението е нелогично? Може би. Но да откаже да изпълнява възложената й работа, тя не може. Не й позволяваше подаденият сигнал за опасност.

— Тук няма какво повече да правим — тържествено заяви Новиков.

Разузнавачите преплуваха рова и се върнаха на поляната.

Вечерта бързо настъпваше, светлозеленото небе потъмня, прободено като гигантска перфокарта от първите звезди.

Резницки лежеше по гръб и търсеше сред звездната шир една малка звезда в периферията на Галактиката. Звездичката с милото название — Слънце. Ето я и нея, кацнала на самия хоризонт. А около нея, невидимо оттук, се носи в черната бездна тъмното кълбо на Земята. Чудесна планета, населена от разумни и весели хора, способни не само на логични, но и на нелогични постъпки, готови да жертвуват живота си в името на общото благо, в името на Знанието. Те не се нуждаят от изкуствен похлупак. Те са приятели на животните. Там за добруването на човечеството мнозинството не позволи на малцинството да се самопороби, като замени хората на труда с покорни роботи. Там машините разумно служат на хората, а не господствуват над тях…

— Сергей Сергеевич — тихо го повика Новиков. — Много бих искал вие… Забравете за моето вчерашно…

Резницки не му позволи да се доизкаже.

— Естествено, Альоша. Вече забравих — бързо каза той. И като помълча, добави. — Трябва да се погрижим за всъдехода.

— Да почакаме още малко. — Новиков започна да ходи напред-назад, като размишляваше на глас: — Центърът не може да реши задачата. Да се откаже от нея също не може. Следователно ще трябва да се увеличи мощността на мисленето за сметка на резервите. Това е логично. Енергетичната му база е огромна, но не е безгранична. Следователно — резервите ще се изчерпат. И тогава… друг изход не му остава: той ще започне да черпи енергия от другите участъци. Само така…

— Ами ако подхранването на защитното поле е неприкосновено? — запита Резницки.

— Доколкото разбрах от схемата, неприкосновени са само източниците на мощностите, предназначени за синтезиране на храната. Което ще рече, че може да закусим.

Хранилките покорно им подадоха по един жълт диск. При тях нищо не бе се променило. Нощният въздух светеше, роботите летяха наоколо и изпълняваха раболепно своите задължения. Обитателите на поляната се настаняваха да спят на меката трева, която не познаваше утринна роса. А машината, бдяща за тяхното безсмислено съществуване, работеща с пълна мощност, решавайки формулата на невъзможното, за да предпази тези жалки същества от измислената опасност и заедно с това приближавайки ги към истинската опасност…

Разузнавачите приближиха до границата на защитното поле. Невидимата стена не беше се помръднала.

— Нека поспим — предложи Резницки. — Изглежда има още време, докато…

— Защо не — съгласи се Новиков.

Но сънят не ги ловеше. Съмненията отново започнаха да тровят съзнанието им. За да се отвлече от безпокойните мисли, Резницки отвори бележника и започна да преглежда записките си. Новиков се въртеше от една на друга и непрекъснато следеше часовника си.

— Сергей Сергеевич — повика той. — Не почувствувахте ли? Според мен захладя.

— Не, не забелязвам.

— Сигурно ми се е сторило.

Резницки отново се задълбочи в записките си. „Какъв е цикълът на тяхното дишане по време на сън — помисли си той. Това трябва да се уточни.“

Той стана и се отправи към най-близкия обитател на поляната. Сивите същества не спяха. Жално скимтейки, те се събираха на групи, търкаха се един о друг. Едва сега и той почувствува, че е захладяло.

— Альоша — извика Резницки. — Ставайте. Климатическата инсталация не работи.

Радостно развълнувани, разузнавачите се втурнаха към защитната стена.

— Сега животът им ще стане по-труден — каза Новиков, когато се върнаха на поляната. — Ще трябва да живеят без бавачки.

— Жал ми е за тях — призна Резницки.

— А на мене никак. Храната им е осигурена, а за останалото — е, нека понавикнат да се трудят.

— Вижте го този работник. — Едно от сивите същества се опитваше да се увие в широките листа на дървото, под което стоеше. Но листата бяха твърде нависоко и трябваше да подскочи, за да ги достигне.

— Виждате ли. Работата потръгна. Те просто ужасно са се измързеливили, а сега ще трябва да поработят. Та това е Севастиян, и молива си държи в ръката!

Утрото свари разузнавачите пред стената. Бледи от вълнение и безсъние, те се опитваха да излязат от зоната, но притискащата сила на претоварването ги отхвърляше назад и сърцата им отново се свиха тревожно.

— Да идем при всъдехода и да се свържем с кораба — каза Резницки.

Новиков не отговори. За хиляден път, протягайки ръце напред, той се хвърли срещу защитната стена. Претоварването го застави да се прегъне. Той се опита да отстъпи, но изведнъж почувствува, че претоварването отслабва. Пристъпи напред — нищо. Още една крачка, две…

— Ура — закрещя Новиков и, като разпери ръце, побягна край защитната стена, която повече не съществуваше…

* * *

Двамата вървяха бързо по склона на кафеникавия хълм.

— Само за минута, Альоша — каза Резницки и спря на върха.

Оттам той огледа виолетовата поляна. Утринният ветрец люлееше клоните на дърветата, сред които бродеха сивите същества. Сега те изглеждаха още по-беззащитни.

Новиков го докосна за лакътя.

— Нищо им няма.

— Те ще измрат, Альоша.

— Планетата, общо взето, е топла, ще се приспособят. Естествено, по-слабите ще загинат. А що се касае за Севастиян, аз съм спокоен. Затрупа се с листа и не замръзна. Той и колиба ще си направи. Главата му работи.

— Да — каза Резницки. — Не е глупав Севастиян.

— Виждаш ли? Ще трябва за втори път да изминат пътя на еволюцията. Отначало ще им помага инстинктът за самосъхранение, а след това ще дойде и разумът.

Разузнавачите започнаха да се спускат към площадката, където стоеше всъдеходът. Изведнъж те се спряха. Откъм небето се зачу равномерно бучене, което непрестанно нарастваше. Разузнавачите се върнаха обратно към върха на хълма. Те скачаха, крещяха и размахваха ръце. Вертолетът направи кръг над тях и започна да се спуска.