Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Формулата на невъзможното (7)

На арената — динозаври

На другия ден Резницки повика „Юрий Гагарин“.

— Не знаем какво да правим, Павел Иванович — крещеше той в микрофона. — Не виждаме никакъв изход… Какво? Не ви чувам… — Идващият сякаш от безкрайна далечина глас на Прошин заглъхна. — Павел Иванович — отчаяно дереше гласа си Резницки, — Павел Иванович… Другари, не ви чувам… — Той хвърли слушалката и ритна кутията на радиопредавателя.

— Ето какво, Алексей — Резницки се опита да говори бодро. — Трябва да отидем в Центъра.

— Никъде няма да ида — отговори Новиков, без дори да отвори очи.

— Не, ще дойдете! Вие сте кибернетик. Противно ми е да ви гледам. Стъписахте се пред една най-обикновена електронна машина.

— Вървете сам!

— Ставайте веднага — викна Резницки. — Ние трябва да се справим с тая проклета машина. Ние — хората.

— Ние — хората — отвърна ехото.

Стоейки наведен над Новиков, Резницки напрегнато размишляваше: „Дали да го разтърся, за да се вдигне… Не, той е по-силен от мен. И така не бива… Ние сме хора. Трябва да го убедя…“

Вниманието му бе привлечено от някакъв шум на поляната. Между дърветата летяха роботи, всички в една посока, като издаваха продължителен свистящ звук. Сивите същества се помъкнаха след роботите. Вървяха като стадо, тежко и бавно пристъпвайки с тромавите си крака. Между тях беше и Севастиян.

— Альоша — каза Резницки, — нещо става. Нека отидем и ние да видим какво.

Новиков отвори очи и се повдигна на лакти. Наистина ставаше нещо необикновено. Той мълчаливо се изправи и приглади невчесаните си коси. „Как са зачервени бузите му — помисли Резницки, като го наблюдаваше. — А под очите му има сенки. Навярно и аз не изглеждам по-добре.“

Разузнавачите тръгнаха след стадото от сиви същества.

След около три четвърти час достигнаха каменист сипей. Под него се простираше равна площадка. Разузнавачите бяха я забелязали при първото оглеждане на зоната, но тогава тя с нищо не привлече вниманието им. Сега над тази площадка се клатушкаха осем робота. Сивите същества се разположиха на ръба на сипея, редом с тях се настаниха разузнавачите със Севастиян. По всичко личеше, че предстои някакво развлечение. Центърът точно провеждаше своята програма.

— Вижте там — Резницки посочи към склона на хълма, ограждащ площадката от насрещната страна.

В склона тъмнееше някаква дупка — може би друг вход на същия тунел, в който роботите натикаха животните и всъдехода.

Това предположение скоро се потвърди. Роботите се построиха в две редици край отвора на тунела и веднага след това оттам започнаха да излизат зверовете. Опирайки се на дебелите си конусовидни опашки, динозаврите бавно се пръснаха по площадката. Малките им глави с многозъби уста неспокойно се въртяха на дългите шии.

— Добре са го измислили — възхити се Резницки. — Държали са гущерите в тунела, за да изгладнеят, а сега ще ги накарат да се самоизядат. За развлечение на райските жители… — и той защрака с кинокамерата.

Край входа на тунела стана задръстване. Цял рояк роботи полетя натам. Заобиколен от тях, от тунела изпълзя всъдеходът на разузнавачите. Той заора с веригите си в пясъка, като че се съпротивляваше, и роботите положиха не малко усилия го изтласкат. Те го оставиха на няколко метра от входа на тунела и се дръпнаха встрани, сякаш искаха да си отдъхнат.

— Изглежда, че всичко му е в ред — каза Резницки, като внимателно се взираше. — Какво ще кажеш, ако скочим долу и се затворим в него? И се понесем пълна скорост, а Альоша?

— Гледайте — Новиков се наведе напред.

Един от роботите излезе на арената и спря между два динозавъра, мрежестата му лопатка се насочваше ту наляво, ту надясно. След това се отправи към динозавъра, който стоеше от лявата му страна. Животното отстъпи, като раззина зловещата си уста. Роботът приближи още по-близо и протегна своята ръка-манипулатор. Динозавърът се строполи на една страна, нанесе няколко конвулсивни удара с опашката си по пясъка — и всичко беше свършено.

Долетяха още няколко робота и бързо разрязаха огромното туловище на парчета. След това всички напуснаха арената и се притаиха пред входа на тунела.

Резницки продължаваше да работи с кинокамерата.

Динозаврите се раздвижиха и с протегнати шии запълзяха към кървавите късове месо. Съседът на разкъсания звяр, браздейки пясъка с опашката си, започна да ръфа един къс, като го придържаше с късите си предни лапи. Останалите побързаха да вземат участие в кървавото пиршество, а тези, които бяха закъснели, се мъчеха да отнемат вече заръфаните късове. И тогава стана неизбежното.

— Както трябваше да се очаква — изсумтя Новиков, като гледаше как гладните чудовища се разкъсват помежду си. — Ликувай, Рим… Да се махаме…

— А всъдехода — запита Резницки. — Може би трябва да опитаме…

— Какъв всъдеход — Новиков хвана ръката на биофизика и продължително я стисна. — Видяхте ли как роботът се спря между двата динозавъра? Той явно не знаеше кой от тях да избере.

— Е, та какво — Резницки погледна възбуденото лице на Новиков. — Роботът спря, докато неговото електронно устройство му подскаже кой именно да избере: кой от зверовете е по-близо, кой е по-едър. Той чакаше, докато…

— Именно чакаше — изкрещя Новиков. — Математическо изчакване. Ами ако роботът се намираше точно по средата? А ако зверовете бяха съвършено еднакви? Тогава какво би следвало от това?…

— Искате да кажете…

— Точно така. Спомнете си задачата на Буридан!