Даниел Стийл
Скъпоценности (9)

9

Времето в Рим отлетя неусетно в разглеждане на катедрали и музеи, на Паталинския хълм, както и в посещения у приятели на Уилям в едни от най-красивите вили в околността. Ходиха на плажа в Остия, храниха се в най-елегантните ресторанти, от време на време се отбиваха и в някоя очарователна старинна кръчмица.

В края на седмицата заминаха за Флоренция, където се отдадоха на същите развлечения. Най-после, през третата седмица, се озоваха във Венеция. По това време Уилям и Сара бяха вече много близки и още по-влюбени от преди. Мислеха и действуваха като един човек. Хората, които ги наблюдаваха отстрани, трудно биха повярвали, че не са женени.

— Беше толкова забавно — сподели един ден Сара, докато седяха край басейна в хотел „Роаял Даниели“. — Обичам Венеция. — Цялото пътуване беше като меден месец, с изключение на това, че родителите й бяха с тях, а те с Уилям не бяха си позволили нищо недопустимо, което съвсем не беше лесно и за двамата. Но още в началото си бяха обещали да се държат благоприлично.

— А аз съм луд по тебе — блажено й каза Уилям, изтегнат на слънцето. Никога през живота си не беше се чувствувал толкова щастлив и вече бе сигурен, че повече няма да се разделят. — Не мисля, че трябва да се връщаш в Ню Йорк с родителите си — продължи той полушеговито и отвори едното си око, за да види реакцията й.

— И какво предлагаш в такъв случай? Да се пренеса при майка ти в Уитфийлд?

— Великолепна идея. Но, честно казано, бих предпочел да се настаниш при мен в лондонската ми къща. — Сара му се усмихна. Едва ли имаше нещо, което повече да желае, ала това беше мечта, която никога нямаше да се сбъдне.

— Де да можех, Уилям — тихо отговори младата жена, докато той се обърна по корем и се опря на лакът, за да може да я съзерцава.

— И защо не можеш? Би ли ми припомнила? — Разполагаше с дълъг низ от възражения, които той редовно правеше на пух и прах и които започваха с нейния развод, следван от неговото право върху короната.

— Знаеш защо. — Но той не искаше да знае. Сара го целуна, убеждавайки го, че трябва да е благодарен за това, което имат. — То е повече, отколкото някои хора получават за цял живот. — Тя самата беше изключително благодарна, че го беше срещнала, и се радваше на всеки миг, прекаран с него. Даваше си сметка колко ценно и рядко е това и колко нищожна е вероятността да й се случи още веднъж в живота.

Докато наблюдаваха корабите и гондолите в далечината и величествените изящни кули на катедралата „Сан Марко“, той се изправи и седна до нея.

— Сара… — Взе ръката й в своята. — Аз не се шегувам.

— Зная.

Уилям се наведе и нежно я целуна по устните. След това каза нещо, което все още не й беше казвал така направо:

— Искам да се оженя за теб. — После отново я целуна по начин, който да я убеди, че наистина го желае, но Сара се отдръпна и измъчено поклати глава.

— Знаеш, че е невъзможно — прошепна му тя между две целувки.

— Възможно е. Няма да позволя моят произход, глупавото ми наследствено право или твоят развод да ни попречат. Това е нелепо. Никой, ама абсолютно никой в Англия не се интересува от онова, което правя. Единственият човек, от когото аз се интересувам, е майка ми, а тя те обожава. Още преди да се запознаете, споделих с нея, че искам да се оженя за теб, и тя, след като те видя, каза, че смята намерението ми за съвсем разумно. И напълно го подкрепя.

— Казал си й, преди да ме заведеш на онзи обяд в Уитфийлд? — Сара беше ужасена, а той само й се ухили хлапашки.

— Реших, че трябва да знае какво голямо значение имаш за мен. Никога по-рано не съм й казвал такова нещо, за когото и да е и тя с радост посрещна думите ми, като благодари на бога, че е доживяла мига да ме види влюбен в такова мило момиче.

— Ако знаех, когато ме водеше там, щях да сляза от колата и пеша да се върна в Лондон. Как си могъл да постъпиш така с нея? А развода — знае ли за него?

— Вече знае — отговори той. — Казах й впоследствие. Преди да отпътуваш от Лондон, двамата с нея проведохме много сериозен разговор и тя е изцяло на моето мнение. Каза ми, че чувства като нашите спохождат хората само веднъж в живота. Убеден съм, че за мене това е напълно вярно. Аз съм почти на тридесет и шест години и никога досега не съм изпитвал нещо повече от временно желание, най-често само отегчение. — Тя се разсмя на думите му и удивено поклати глава при мисълта колко непредсказуем е животът, колко прекрасен и смайващ.

— Ами ако обществото те отблъсне заради мен? — Чувствуваше се така, сякаш носеше отговорност за него, ала усещаше, че реакцията на майка му бе свалила камък от сърцето й.

— Тогава ще дойдем да живеем тук, във Венеция. Което всъщност би било чудесно. — Явно, че нито едно от възраженията й не можеше да го възпре. Той просто ги подминаваше с пренебрежение.

— Уилям, баща ти е бил председател на Камарата на лордовете. Помисли за позора, който ще стовариш върху цялата фамилия и върху наследниците си.

— Не ставай смешна. Никой не може да ми отнеме мястото в Камарата. Скъпо момиче, единственото, от което ще ме лишат, е възможността да стана крал. И точно сега е моментът да те уверя, че никога не е имало дори най-малката вероятност за такова нещо, и слава богу! Не се сещам за друго, което би ми било по-неприятно. Ако дори за миг ми беше минала мисълта, че е възможно, още преди години сам щях да се откажа от наследственото си право. Четиринадесети поред — това, скъпа, е само въпрос на престиж, нищо повече. Бъди сигурна, че и без него ще си живея много щастливо. — Тя обаче не можеше да се отърси от страха си, че тяхната любов би могла да му струва нещо важно както на него, така и на фамилията му.

— Няма ли да се чувствуваш неудобно, когато хората започнат да шушукат, че жена ти е била омъжена за друг?

— Честно казано, не. Пет пари не давам. От друга страна, се питам как ще го научат, освен ако ти не им кажеш, разбира се. Слава богу, ти не си Уолис Симпсън, независимо от онова, което сама си внушаваш. И така, отговорих ли задоволително на всичките ти възражения, любов моя?

— Аз… ти… — Сара се оплете в собствените си думи, мъчейки се да се вслуша в гласа на разума, но истината беше, че го обичаше безумно. — Толкова много те обичам. — После горещо го целуна, а той я притисна до гърдите си и двамата останаха така прегърнати дълго, след което Уилям леко се отдръпна, за да я заплаши:

— Ще те държа така, докато приемеш да станеш следващата херцогиня Уитфийлд — пошепна й. — в противен случай ще обявя на всички тук, че ти си всъщност Уолис Симпсън… пардон, херцогиня Уиндзор. — Титлата направо заседна на гърлото му, беше доволен, че отказаха да я удостоят с правото да бъде наричана Нейно кралско височество, нещо, което беше вбесило Дейвид. — Съгласна ли си? — прошепна настойчиво той, докато я целуваше. — Сара, съгласна си, нали? — Но нямаше нужда да я пита отново, тя кимна, а очите й се наляха със сълзи. Уилям я целуна, изпълнен с още по-силен копнеж. Пусна я след доста време, усмихвайки се, и бързо се загърна с една кърпа, преди да се изправи. — Значи всичко е решено — тихо каза той, като й подаде ръка. — Кога ще бъде сватбата? — Тя направо онемя от думите му. Не можеше да повярва, че наистина ще се оженят. Възможно ли е това? Как смеят? Какво ще каже кралят? Ами родителите й? А Джейн? Приятелите им…

— Не се шегуваш, нали? — погледна го Сара, все още зашеметена, но и неизказано щастлива.

— Ни най-малко, скъпа. Скачаш в торбата за цял живот. — Цял живот любов с него! — Всичко, което искам от теб, е да ми кажеш датата на сватбата.

Очите й потъмняха за миг и с малко дрезгав глас му отговори:

— Разводът ми ще влезе в сила на деветнадесети ноември. Така че можем да го направим по всяко време след това.

— Свободна ли си на двадесети? — попита я той полу на шега, полусериозно.

При тези думи тя се разсмя, замаяна от вълнение.

— Мисля, че тогава се пада Денят на благодарността.

— Чудесно! Какво, по дяволите, се ядеше на този ден? Пуйка? Значи за сватбата ще имаме пуйка.

Сара си помисли за приготовленията, които им предстояха, за всичко, което щеше да се струпа на майка й около Деня на благодарността, и смутено го погледна.

— Какво ще кажеш за първи декември? Така ще можем да прекараме празника със семейството ми, а и ще ти остане време да се запознаеш с приятелите ни преди сватбата. — И двамата бяха наясно, че този път тържеството щеше да бъде скромно. Особено след ужаса по време на приема по случай годишнината им с Фреди. Сара нямаше никакво желание за шумно празненство.

— Съгласен съм — първи декември. — И на фона на венецианската панорама той отново я притегли към себе си. — В такъв случай, госпожице Томпсън, мисля, че можем да се смятаме сгодени. Кога ще уведомим родителите ти? — Приличаше на щастлив ученик, когато тя му отговори със замаяна усмивка:

— Какво ще кажеш за довечера?

— Отлично.

След като я остави в стаята й, той се свърза с рецепцията и изпрати телеграма на майка си в Уитфийлд.

„Най-щастливият момент в живота ми. Искам веднага да го споделя с теб. Сара и аз ще се оженим на първи декември в Ню Йорк. Надявам се, ще бъдеш във форма за пътуването. Бог да ни благослови.“

С обич: Уилям

Тази вечер в ресторанта на хотела Уилям поръча бутилка от най-доброто шампанско още преди ордьовъра, макар че обикновено пиеха шампанското с десерта.

— Добре започваме този път, няма що! — отбеляза Едуард, докато отпиваше от чашата си. Шампанското беше изключително.

— Ние със Сара имаме да ви кажем нещо — тихо започна Уилям, но изглеждаше по-щастлив от всякога. — С ваше разрешение и благословия, които се надяваме да получим, бихме желали да се венчаем през декември в Ню Йорк.

Виктория ококори очи от изненада и погледна към дъщеря си с удивление и радост, а двамата мъже си размениха крадешком по един съзаклятнически поглед. Преди да заминат за Рим, Уилям беше разговарял с Едуард, който го бе уверил, че ако Сара е съгласна, той с удоволствие ще даде благословията си за техния брак. И сега беше истински развълнуван от новината.

— Естествено, че имате благословията ни — тържествено обяви Едуард, а Виктория само кимна. — И кога взехте това решение?

— Днес следобед край басейна — отговори Сара.

— Добре сте поспортували — закачливо отбеляза баща й. — Много се радваме за вас. Боже мой — сети се той изведнъж, — Сара ще стане херцогиня! — Изглеждаше доволен и възхитен, но явно най-доволен бе от Уилям, който като личност и характер му бе направил силно впечатление.

— Разбира се, моля да ме извините за това, но ще се опитам да го компенсирам по някакъв начин. Бих искал да се запознаете с майка ми, преди да си заминете. Надявам се тя да може да дойде в Ню Йорк за сватбата. — Много се съмняваше в това, но поне биха могли да я поканят и да се опитат да я убедят. Същевременно си даваше сметка, че пътуването е доста дълго и уморително за жена на нейната възраст.

В този момент Виктория се намеси в разговора, искаше да научи всички подробности — каква сватба си представят, коя дата са определили, къде ще бъде приемът, къде ще прекарат мидения си месец, всичко онова, от което косите на майките побеляват, щом се стигне до сватба. Сара бързо обясни, че са избрали първи декември, но че Уилям ще пристигне за Деня на благодарността.

— Или още преди това — добави той. — Не можах да издържа дори един ден без нея, когато заминахте за Италия. Въобще не ми е ясно как ще оцелея, когато си отидете в Ню Йорк.

— Винаги си добре дошъл — увери го баща й и така четиримата прекараха една чудесна вечер, празнувайки годежа на Уилям и Сара.

По някое време Томпсънови си тръгнаха, а младите останаха още дълго на лунната тераса, танцуваха под романтичните изпълнения на оркестъра и крояха планове за бъдещето. Сара все още не можеше да повярва, че всичко това е действителност.

Чувствуваше се като в сън, толкова различен от кошмара, който изживя с Фреди. Уилям й беше върнал надеждата. Даде й любов и радост, много повече, отколкото някога бе мечтала.

— Искам да те направя щастлива завинаги — тихо й каза той, докато се държаха за ръце в мрака и отпиваха шампанско. — Искам винаги да съм до теб, когато се нуждаеш от мен. Също както родителите ми. — След миг се засмя. — Е, надявам се, че няма като тях да чакаме толкова дълго, за да имаме деца. Аз съм вече почти старец. — Скоро навършваше тридесет и шест години, а Сара тъкмо бе посрещнала двадесет и втория си рожден ден заедно с него във Флоренция.

— Ти никога няма да остарееш — усмихна се Сара. — Толкова много те обичам — успя да прошепне, преди да впият отново устни. И докато се целуваха, тя започна да усеща прилив на желание и страст, които и на двамата все по-трудно им се удаваше да потиснат, особено сега, когато знаеха, че скоро ще могат да им се отдадат. — Иска ми се да избягаме нейде за няколко дни — възкликна Сара, което го накара да се усмихне, а белите му зъби проблеснаха в тъмнината. Имаше прекрасна усмивка. Всъщност тя обичаше всичко у него.

— Мислех да ти го предложа, но разумът надделя. А донякъде и присъствието на родителите ти спомогна да опазим честта си поне в чужбина. Но когато се върнем в Лондон, не мога да гарантирам за себе си.

Тя се посмя на унилия му тон и кимна с разбиране.

— Зная. Струва ми се, че за възрастни хора се държахме изключително примерно.

— Само, моля те, не разчитай на това и занапред. Примерното ми поведение, както го нарече, не се дължи на безразличие, бъди сигурна, а единствено на добрите ми обноски и самоконтрол. — Тя отново се засмя на болката в погледа му, а той я целуна страстно по устните за доказателство. — Мисля, че ще трябва да заминем на много дълго сватбено пътешествие, някъде много, много далеч… Може би Таити? На някой усамотен плаж — само ние и няколко лениви туземци.

— Звучи прекрасно. — Но знаеше, че той само се шегува.

По-късно стана дума за Франция, която привличаше и двамата дори през декември. Сара не се притесняваше от мрачното време там. Напротив, струваше й се, че ще бъде уютно, и това много й допадаше.

После той заговори сериозно за нещо, което не бяха обсъждали преди, ала за което тя вече беше дала повод.

— Не бива да оставаш с убеждението, че съм бил готов да се възползувам от факта, че си разведена. Исках нещата между нас да бъдат такива, сякаш изобщо не си била омъжена. При подобно положение никога не бих злоупотребил, не го направих и сега. Надявам се, че разбираш какво искам да кажа. — Тя разбираше много добре и му беше благодарна за това. Щеше да е далеч по-зле, ако беше преживяла с него кратък роман, който да приключи с отпътуването й за Ню Йорк. Сега нямаше за какво да съжаляват, пред тях беше един цял живот, изпълнен със споделена радост, и тя гореше от нетърпение да го започнат.

Тази вечер разговаряха до късно през нощта и когато я изпрати до стаята й, за него беше още по-трудно да я остави там. И след като с върховни усилия успяха да се откъснат един от друг, той продължи да гледа с копнеж как тя затваря вратата.

Четиримата прекараха чудесно последните няколко дни във Венеция, след което триумфално се качиха на влака за Лондон. В „Кларидж“ ги очакваше телеграма от Питър и Джейн с поздравления за годежа на Сара, а Уилям бе получил благопожеланията от майка си още във Венеция. Тя смяташе, че ще й бъде невъзможно да отиде до Ню Йорк за сватбата, но ги уверяваше, че духом ще бъде с тях.

През следващите дни попаднаха в същински водовъртеж от срещи с приятели и задължения във връзка с годежа. Уилям и Едуард написаха заедно официалното съобщение, което излезе в „Таймс“, донасяйки разочарование на лондонските дебютантки и техните майки, които от години си бяха набелязали Уилям за плячка и сега изведнъж трябваше да установят, че ловът няма да се състои. Приятелите му с радост посрещнаха новината, а секретарят му едва успяваше да се справи с всички обаждания, телеграми и писма, които заваляха като градушка при вестта за годежа. Всеки искаше да даде прием в тяхна чест и, естествено, всеки настояваше да се запознае със Сара, а Уилям непрестанно трябваше да обяснява, че е американка и че след няколко дни си заминава за Ню Йорк, така че ще им се наложи да отложат запознанството си с нея за след сватбата.

Преди Сара да отпътува, той успя да получи дълга аудиенция при братовчед си Бърти, крал Джордж VI, за да му заяви, че се отказва от наследственото си право, и да му обясни причините за това. Кралят не остана много доволен, особено след постъпката на брат си, но случаят с Уилям бе далеч по-малко драматичен, така че трябваше да даде съгласието си, макар и доста неохотно не само заради традициите, а и заради дълбоката привързаност, която съществуваше помежду им. Уилям попита дали може да му представи Сара преди нейното заминаване и кралят отговори, че би му било много приятно. На другия ден следобед Уилям заведе Сара в Бъкингамския дворец на частна аудиенция. Той беше в строго официално облекло — раиран панталон, едноцветно сако и мека шапка, а Сара — със семпла черна рокля, без никакъв грим, само с перли на ушите и перлена огърлица, което я правеше да изглежда изтънчено прекрасна. Тя направи дълбок реверанс пред Негово Величество, опитвайки се да забрави, че Уилям винаги го наричаше „Бърти“, макар че в момента се обръщаше към него с „Ваше Величество“.

Изобщо представянето на Сара в двореца беше изключително официално. Чак след известно време кралят се поотпусна и започна да разговаря дружелюбно с нея, да я разпитва за плановете им около сватбата и изрази надежда да ги види в Балморал, когато се върнат. Обичал това място, защото там не било толкова официално. Сара беше едновременно поразена и трогната от тази покана.

— Но вие, разбира се, ще се върнете да живеете в Англия, нали така? — попита я той, понамръщен.

— Разбира се, Ваше Величество. — Кралят сякаш си отдъхна при този отговор и на сбогуване дори й целуна ръка.

— Ще бъдете прелестна булка… и чудесна съпруга, мила. Дано съвместният ви живот бъде дълъг и благословен с много деца.

При тези думи очите й се напълниха със сълзи и тя направи дълбок реверанс, докато Уилям се ръкува с него, след което кралят се оттегли за други, много по-важни ангажименти.

Когато след излизането на Джордж VI останаха сами, Уилям я погледна ласкаво и й се усмихна. Беше толкова щастлив и горд с нея, а кралските благопожелания за брака им, въпреки отказа му от наследственото право, бяха радостно облекчение за него.

— От тебе ще излезе много красива херцогиня — тихо й каза той, след което още по-тихо добави: — А всъщност би била и прекрасна кралица! — При тези думи двамата нервно се позасмяха, а след миг се появи шамбеланът, който ги придружи до изхода. Сара сама се изненада от това колко притеснена се беше почувствувала. Пък и посещението й в двореца в никакъв случай не можеше да се нарече обикновено преживяване. По-късно се опита да го опише на Джейн в писмо, но дори за самата нея прозвуча абсурдно и ужасно претенциозно, докато пишеше… „след което крал Джордж ми целуна ръка, и той малко нервен, и каза…“ Наистина звучеше невероятно. Просто да не повярваш.

Организираха второ посещение в Уитфийлд, за да се запознаят родителите й с майката на Уилям. Старата херцогиня даде великолепна вечеря в тяхна чест. Настани бащата на Сара от дясната си страна и през цялата вечер все повтаряше колко хубава и добра съпруга ще има синът й.

— Знаете ли — въздъхна с носталгия тя в един момент, — бях изгубила вече надежда, че ще имам деца, особено след определена възраст, и тогава… се появи Уилям, като благословен дар от бога. И такъв си остана за мен. Сега той срещна Сара и този дар се удвои. — Беше толкова мило от нейна страна, че Едуард се просълзи, и към края на вечерта двамата се чувствуваха вече като стари приятели. Той се опита да я предума да дойде в Ню Йорк заедно със сина си, ала тя настояваше, че е твърде стара и с крехко здраве, така че дългото пътуване ще бъде прекалено изтощително за нея. — Последните четири години не съм ходила даже до Лондон. Страхувам се, че Ню Йорк ще ми дойде малко множко. Пък и ще бъде доста досадно за всички ви да имате край себе си една стара жена, с която ще трябва да се занимавате, и то в такъв натоварен момент. Ще остана тук да ги посрещна. А и ще се заема с някои подобрения в дома на Уилям. Страхувам се, че той няма и най-малката представа какво ще им бъде необходимо или пък какви удобства да създаде на Сара, за да я направи щастлива. Смятам да променя някои неща в малката му провинциална къща, тъй наречената ловна хижа, за да стане по-удобна. Осен това мисля, че трябва да се направи и тенис корт, не сте ли съгласен? Чувам, че било много модерно напоследък, но милият ми Уилям е толкова старомоден.

Когато се прибираха през нощта, Едуард не можеше да се нарадва на щастието на Сара — да се омъжи за човек, когото силно обича и който очевидно страстно я обожава, а освен това да има свекърва, която да е толкова загрижена за нейните удобства и благополучие.

— Слава богу, че срещна такъв мъж — каза Едуард на жена си, докато се приготвяха да лягат.

— Да, наистина — съгласи се Виктория, при което си помисли, че и тя самата бе дарена с такова щастие, и нежно го целуна, спомняйки си за сватбата им, после за медения месец и въобще за всички щастливи години, откакто са заедно. И сега се радваше, че Сара също щеше да бъде честита съпруга. Бедното дете, изживя такива ужасни моменти с Фреди, а с нищо не ги бе заслужила. Но орисниците щедро я възнаградиха за това. Уилям беше нещо изключително, благословен дар за цял живот.

В последния ден от престоя им в Лондон Сара се беше превърнала в кълбо от нерви. Имаше да прави стотици неща, а Уилям настояваше да разгледа и къщата му в Лондон. Купил я, когато бил на осемнадесет години, и представлявала чудесно ергенско жилище, но много се съмнявал, че Сара ще се чувствува удобно в нея. Искаше да знае дали веднага да започне да търси нещо по-голямо, или да изчака, докато се върнат след Коледа от сватбеното пътешествие във Франция.

— Прекрасна е, скъпи! — възкликна тя, след като разгледа чудесно проектираната и изключително приветлива къща. Не беше голяма, но общо взето, не и по-малка от апартамента, в който живяха с Фреди. — Намирам я идеална. Поне засега. — Бе им напълно достатъчна за началото, преди да се е появило някое бебе. На долния етаж имаше голяма и слънчева всекидневна, малка библиотека, препълнена догоре с красиво подвързани стари книги, които Уилям бе пренесъл тук от Уитфийлд още преди години, уютна кухничка и спретната трапезария, годна да побере достатъчно гости на камерна, та дори и на по-многолюдна вечеря. На горния етаж бе просторната, красиво обзаведена спалня, с осезаемо мъжко излъчване. Освен това имаше две санитарни помещения, едно за Уилям на горния етаж и едно за гости на долния. Според Сара къщата беше превъзходна.

— Ами дрешници? — сепна се той, опитвайки да мисли за всичко, нещо, което беше съвсем ново за него, но пък имаше силното желание да я направи щастлива. — Ще ти отстъпя половината от моя. Бих могъл да пренеса някои от нещата си в Уитфийлд. — Беше изненадващо грижовен за мъж, който никога не е бил женен и е живял сам.

— Просто няма да донасям много дрехи.

— Имам по-добра идея. Ще стоим голи. — Ставаше все по-закачлив, тъй като знаеше, че скоро ще бъдат женени.

С една дума, Сара много хареса къщата и го увери, че изобщо няма нужда да търси друга.

— Много е лесно да ти се угоди.

— Само почакай — палаво му отвърна тя. — Нищо чудно да стана някоя опърничава съпруга веднага щом се оженим.

— В такъв случай ще започна да те бия, така че няма да имаме проблеми.

— Звучи доста екзотично — повдигна вежди тя и той се разсмя.

Едва се сдържаше вече да не я разсъблече и да я люби в продължение на дни. Добре, че си заминаваше на другия ден.

Тази вечер се храниха сами и Уилям я върна обратно в хотела доста неохотно. Изпитваше непреодолимо желание да я заведе у дома си за последната им нощ, но беше твърдо решил да се държи като благородник, каквото и да му струваше това. Докато стояха пред хотела, усещаше колко висока е цената на решението му.

— Никак не е лесно, да знаеш — оплака й се той, — всички тези глупости, наречени благоприличие. Много вероятно е да се наложи още другата седмица да дойда в Ню Йорк и да те отвлека нанякъде. Чакането до декември започва да ми се струва нечовешко изтезание.

— Да, така е — подкрепи го тя, ала и двамата знаеха, че трябва да се въздържат, макар тя да не беше сигурна вече дали би могла да си обясни защо придават на това толкова голямо значение. И колко странно, мисълта за спонтанния аборт все още силно я натъжаваше, въпреки че бе започнала да възприема този факт много по-философски. Ако това не се беше случило, тя щеше да роди дете от Фреди и по всяка вероятност нямаше да се разведе. А сега беше свободна да започне нов живот, на чисто, и страстно се надяваше двамата с Уилям да имат много деца. Бяха си говорили за пет-шест или най-малкото за четири, като подобна перспектива очевидно му доставяше голямо удоволствие. Вълнуваше го всичко, свързано със съвместния им живот, който и двамата с нетърпение очакваха, мъчейки се да превъзмогнат мисълта за раздялата.

— Искаш ли да влезеш за малко? — предложи тя и той бързо кимна. Родителите й си бяха легнали отдавна, а Уилям искаше да е с нея всяка възможна минута преди отплаването й на другата сутрин.

Последва я вътре, а тя хвърли шала и чантата си на един стол и му предложи чаша бренди, но той отказа. Имаше нещо, за което цяла вечер беше търсил подходящ момент.

— Ела седни до мен, госпожице Сара.

— Ще се държиш ли прилично? — погледна го тя закачливо и той се разсмя.

— Не и ако ме гледаш по този начин, впрочем най-вероятно е при всички случаи да не успея, но все пак седни до мен само за минутка. Ако не за по-дълго, то поне за толкова можеш да ми имаш доверие.

Уилям се отпусна на облеченото с кретон канапе, а когато Сара се настани до него, бръкна в джоба на сакото си.

— Затвори си очите — усмихнато й заповяда.

— Но какво ще ми правиш? — разсмя се тя, като послушно затвори очи.

— Ще ти нарисувам мустаци, глупачето ми… Какво друго може да направя? — И я целуна, преди да успее да му отговори. Междувременно взе лявата й ръка и нежно й сложи пръстен. Сара усети хладината на метала, докато го наместваше на пръста й и устните му за миг докоснаха нейните, любопитно повдигна клепачи и направо ахна. Дори и на слабото осветление в стаята личеше, че камъкът е изключителен, със старинна обработка, каквато тя предпочиташе пред съвременната. Беше абсолютно кръгъл, двадесеткаратов съвършен диамант.

— Баща ми е поръчал да го изработят за майка ми в „Гарадс“ по случай годежа им. Това е невероятно фин и много стар камък. Тя пожела ти да го притежаваш.

— Годежния пръстен на майка ти? — погледна го Сара с просълзени очи.

— Точно така. Тя заръча да ти го дам. Дълго разговаряхме с нея по този въпрос, смятах да ти купя нов пръстен, но тя настоя да ти дам нейния. И без това не може да го носи, откакто има артрит…

— О, Уилям… — Това беше най-красивото нещо, което някога бе виждала. Протегна ръка и диамантът проблесна. Най-приказният годежен пръстен, който можеше да си представи и който получи в най-щастливия миг от живота си.

— Да ти напомня кому принадлежиш, когато се качиш на онзи ужасен кораб утре сутринта и се отправиш толкова надалеч, че чак тръпки ме побиват. Ще ти звъня час по час в Ню Йорк.

— Защо не дойдеш по-рано? — Гледаше към пръстена, когато го попита, и той се усмихна. Цял сияеше от това, че тя очевидно много го хареса, и знаеше, че майка му също ще остане много доволна. Беше невероятно щедър жест от нейна страна.

— Всъщност бих могъл. Мисля си за октомври, но за жалост съм затруднен с толкова задължения тук. Трябва да видя как върви работата в стопанството. — Имаше някои проблеми там, които се налагаше да реши, а и трябваше да се появи в Камарата на лордовете, преди да тръгне за Ню Йорк. — При всички случаи ще бъда при теб на първи ноември. Сигурен съм, че дотогава приготовленията за сватбата направо ще са те подлудили. И аз само ще се пречкам на всички ви, но това въобще не ме интересува. И миг повече не бих издържал без тебе. — След това я целуна, изпълнен с копнеж, и двамата почти се забравиха, полегнали на канапето. Пръстите му жадно запълзяха по красивото й тяло. — О, Сара… Господи.

Усещаше го, пламнал от желание, ала си каза, че трябва да издържат до сватбата. Щеше й се всичко да бъде като за първи път, сякаш никога не беше имало друга сватба, сякаш Фреди не съществуваше. Ако Уилям беше първият мъж в живота й, със сигурност щяха да изчакат, затова и сега искаше да постъпят така, само че имаше моменти като този, когато забравяше за всичко това. Краката й леко се разтвориха, сякаш го подканваше, а той страстно и силно я притисна до себе си, след което с върховни усилия и стон на съжаление се откъсна от гъвкавото й тяло. Уилям също желаеше да не прибързват от уважение към нея и към бъдещия им брак.

— Може би не е чак толкова лошо, че утре си заминаваш — дрезгаво продума той, като крачеше напред-назад и се опитваше да се овладее. Разчорлена и зачервена, Сара се изправи и кимна. Но след миг неочаквано избухна в смях. Приличаха на две деца, запъхтени след борба.

— Не сме ли ужасни?

— Не съвсем — засмя се той. — Едва се сдържам.

— Аз също — призна тя.

И тогава Уилям я попита нещо, за което знаеше, че не бива да пита:

— Някога… чувствувала ли си се по този начин, преди… с него? — Гласът му беше дълбок, изпълнен със страст, не можа да се сдържи да не й зададе въпроса, който го тормозеше от дълго време. Беше му казала, че не е обичала съпруга си, но Уилям се чудеше какъв ли е бил бракът им в сексуално отношение.

Сара тъжно и бавно поклати глава.

— Не, никога. Беше празно… без чувство. Той не ме обичаше, а и аз изобщо не съм го обичала, вече съм сигурна в това. Никога в живота ми не е имало такава любов, каквато е сега нашата… Никога, преди да те срещна, не съм обичала така, не съм била толкова щастлива, дори не съм се радвала така на живота. — Този път, когато я целуна, в очите му имаше сълзи. Без да се отпуска повече, той се сбогува с нея до следващата сутрин, чувствувайки се неизказано щастлив.

Сара лежа будна в леглото почти през цялата нощ, като си мислеше за Уилям, и сегиз-тогиз вдигаше ръка в мрака, за да се полюбува на годежния си пръстен. На другата сутрин се обади на херцогиня Уитфийлд, за да й каже какво голямо значение отдава на този пръстен, колко е благодарна за направения жест и колко много обича Уилям.

— Това е най-важното, скъпа. А бижутата са просто забавни дрънкулки, не е ли така? Пожелавам ти лек път и… прекрасна сватба.

Сара й благодари и продължи с опаковането на багажа си. Един час по-късно Уилям ги чакаше долу във фоайето. Тя беше с бял вълнен костюм, ушит по поръчка в Париж от Коко Шанел, а на ръката й блестеше великолепният годежен пръстен. Уилям просто я поглъщаше с поглед и устни, докато я целуваше. Не го бе напуснало желанието, което бе събудила у него предишната нощ, и сега му се прииска да отпътува с тях на борда на „Куин Мери“.

— Сигурно баща ти е много доволен, че не тръгвам с вас.

— Струва ми се, че той е направо поразен от примерното ти поведение.

— Няма да е за дълго — изсумтя сподавено. — Мисля, че съм стигнал до предела на възможностите си.

Тя само се изсмя весело и двамата последваха родителите й към бентлито му, хванати за ръка. Беше предложил да ги откара до пристанището, а багажа си бяха изпратили предварително. Двата часа път с колата минаха неусетно. Сара съзря познатия силует на „Куин Мери“ и си спомни колко различно беше всичко само преди два месеца, когато тръгваха от Ню Йорк.

— Човек никога не знае какво му готви животът — покровителствено им се усмихна Едуард и предложи на Уилям да го разведе из кораба. Но младият мъж, който гледаше да е колкото се може по-близо до Сара, учтиво му отказа. Дори ги придружи до каютите им, след което всички заедно излязоха на палубата. Прегърнал годеницата си през рамо, той не се отделяше от нея, докато не удари последният гонг за гостите. Изведнъж Уилям изпадна в ужас, че може да им се случи някакво нещастие. Преди двадесет и шест години негов братовчед отпътувал на борда на „Титаник“… и сега той се боеше да не би нещо да сполети и Сара.

— Моля те, за бога… пази се… не бих могъл да живея без тебе. — В последните минути преди отплаването Уилям се вкопчи в нея, сякаш тя беше спасителен пояс.

— Не се тревожи, всичко ще бъде наред, ще видиш. Само ела в Ню Йорк веднага щом се освободиш.

— Бъди сигурна в това. Вероятно идния четвъртък — каза той и тя отново се усмихна, ала когато я целуна, очите й се наляха със сълзи.

— Ужасно ще ми липсваш — тихичко пророни Сара.

— И ти на мен. — И пак се вкопчи в нея, докато накрая един от офицерите почтително се приближи към тях.

— Ваша светлост, моля да ме извините за безпокойството, но… страхувам се, че… след малко отплаваме. Трябва вече да слезете на брега.

— Разбира се. Прощавайте — извинително се усмихна той. — Моля ви добре да се грижите за съпругата ми и семейството й! Исках да кажа, за бъдещата ми съпруга… — Уилям нежно хвана лявата й ръка и огромният кръгъл диамант ослепително проблесна на септемврийското слънце.

— Разбира се, сър. — Офицерът беше силно изненадан и мислено си отбеляза специално да уведоми капитана. На борда на техния кораб пътуваше бъдещата херцогиня Уитфийлд и без съмнение трябваше да й бъдат осигурени най-добрите условия.

— Пази се, скъпа. — Той я целуна за последен път, ръкува се с бъдещия си тъст, сърдечно целуна Виктория по бузата, след което мина по мостика. Сара се разплака въпреки нежеланието си, а и Виктория скришом попиваше очите си с кърпичка. Уилям неистово маха от брега, докато накрая се изгуби от поглед, но Сара остана на палубата два часа, след като напуснаха пристанището, вперила очи в далечината, сякаш ако беше достатъчно упорита, щеше да го види.

— Сара, слез вече долу — нежно я повика майка й по едно време. Този път нямаше причини да е недоволна. Напротив, трябваше да ликува. Когато слезе долу, там вече я чакаше телеграма от Уилям, както и огромен букет рози, толкова голям, че едва мина през вратата на каютата.

„Не мога да чакам нито миг повече. Обичам те. Уилям“, пишеше на визитката, пъхната между цветята. Майка й се усмихна на текста и бегло погледна красивия годежен пръстен. Това, което им се случи за тези кратки два месеца, беше направо невероятно. Тя все още не можеше да го повярва.

— Ти наистина си голяма щастливка, Сара Томпсън — отбеляза майката и дъщеря й нямаше как да не се съгласи с нея, докато наум репетираше новото си име… Сара Уитфийлд… Харесваше й как звучи, пък и… беше допълнено с един разкошен пръстен… „Херцогиня Уитфийлд“, гордо шепнеше тя, смееше се сама на себе си и непрекъснато вдъхваше аромата на червените рози, поставени на масичката до леглото й.

Този път дните се влачеха едва-едва. Единственото, което й се искаше, беше да се прибере вкъщи час по-скоро и да започне приготовленията за сватбата. Всички пътници на кораба започнаха да я глезят от момента, в който разбраха, че е бъдещата херцогиня Уитфийлд. На няколко пъти Сара бе поканена с родителите си на масата на капитана и тя усещаше, че сега вече трябва да е по-любезна. Чувствуваше се задължена пред Уилям да бъде приветлива с околните, а родителите й с радост наблюдаваха промяната у нея.

Херцогът беше сторил чудо с дъщеря им.

На пристанището в Ню Йорк ги очакваха Питър и Джейн, но този път без децата. Джейн сияеше от радост, а при вида на пръстена направо изпищя от възхищение. В колата Сара и Виктория й показаха Уилям на снимки, а Питър и Едуард подхванаха безкраен разговор около новините от Европа.

Точно една седмица след завръщането им американските радиостанции прекъснаха редовната си програма, за да предадат речта на Хитлер пред Конгреса на нацистите в Нюрнберг. Беше страховита, ужасяваща реч, а заплахите му спрямо Чехословакия бяха недвусмислени. Той заяви, че Германия повече няма да търпи судетските немци да бъдат газени от чехите, и допълни, че в момента близо триста хиляди германци се трудят на границата, за да я укрепят по цялото протежение на отбранителната линия Зигфрид.

Опасността беше очевидна, но все пак оставаше открит въпросът какво точно ще направи Хитлер, а също и как ще реагират другите държави. Злобата, гневът и омразата в гласа му потресе всички американци. За първи път угрозата от война в Европа придобиваше реални измерения. Ако не друго, то едно беше сигурно — Германия ще погълне Чехия. И всеобщо бе мнението, че това е доста тревожна вест.

През следващата седмица хората не говореха за нищо друго. Вестниците съобщаваха, че европейските армии са започнали мобилизация, че военноморските сили са приведени в бойна готовност и Европа очаква следващия ход на Хитлер.

На двадесет и първи септември, в осем и петнадесет часа нюйоркско време събитията в Прага достигнаха своята кулминация. За да не рискуват да си навлекат гнева на Хитлер, френският и британският външен министър заявиха, че техните страни ще запазят неутралитет в случай на конфликт с чехите. Те не оставиха на Чехословакия никаква друга възможност, освен капитулация пред нацистката армия на фюрера. До единадесет часа нюйоркско време (седемнадесет пражко) чешкото правителство беше стигнало до извода, че няма друг избор. Прага капитулира и това разплака всички онези, които със свито сърце следяха събитията и се вълнуваха от съдбата на тази страна.

По същото време в Ню Йорк валеше дъжд, сякаш дори господ бог ронеше сълзи за чехите. Сара също се натъжи, когато чу вестта по радиото. Самото излъчване на съобщението бе станало по странно заобиколен път — предвид „лошото“ време над Атлантика, а всъщност, за да се омаловажи проблемът, то бе минало от Прага през Кейп Таун до Буенос Айрес и едва след това стигна до Ню Йорк. И така, новината бе съобщена чак по обяд, когато бе вече остаряла. В Чехословакия беше осемнадесет часът и битката беше приключила.

Сара ядно изключи радиото, нещо, което направиха и мнозина други, и не чу прогнозата за наближаваща буря, излъчена в един часа следобед, когато предупредиха, че е възможно ураганът, вилнеещ в Атлантика, да връхлети Лонг Айлънд. Вятърът се бе усилил, а Сара бе уговорила майка си да й позволи да отиде в Саутхамптън и да започне там приготовленията за сватбата. Предстоеше й да обмисли и подготви стотици неща, а къщата на Лонг Айлънд беше спокойно и тихо място, точно за такава цел.

— Нали не си решила да пътуваш в това ужасно време, скъпа? — тревожно запита Виктория.

Но всъщност Сара нямаше нищо против времето. Обичаше да наблюдава плажа под дъжда, усещаше някакво приятно умиротворение. Ала знаеше, че майка й ще се тревожи, ако тръгне с колата в такова време, затова си остана в града да й помага. Баща й се беше свързал със собственика на фермата, за която беше дала капаро, и му бе обяснил, че госпожица Томпсън ще се омъжва и ще се премести да живее в Европа. Той се оказа разбран човек и върна цялата сума на Сара. Баща й обаче остро я сгълча за тази глупост, заявявайки, че никога не би допуснал дъщеря му да живее в някаква порутена ферма на Лонг Айлънд. Сара си получи от него върнатата сума, при което многократно му се извини, и внесе парите в банката. Това бяха онези хиляда долара от продажбата на годежния пръстен от Фреди, една ненужна вещ, за която никак не съжаляваше.

Но този следобед, докато дъждът в Ню Йорк се засилваше, тя не мислеше нито за фермата, нито дори за сватбата. Вълнуваше я единствено Прага и ужасяващото положение там, когато чу стъклата на прозорците страхотно да дрънчат. Погледна и видя, че навън е тъмно като в рог, а беше само два часът по обяд. Дърветата ниско се огъваха под напорите на вятъра и тя си помисли, че никога не е виждала толкова силна буря в Ню Йорк. По това време се прибра и баща й.

— Нещо не е наред ли? — загрижено го попита Виктория.

— Не виждате ли каква буря е навън? — възкликна той. — Едва успях да измина пътя от колата до входа. Трябваше да се хващам за колоните на козирката и добре, че двама мъже от улицата ми се притекоха на помощ. — След това обърна към дъщеря си с разтревожен поглед. — Слуша ли новините? — Знаеше, че се интересува и не пропуска информационните емисии, когато е у дома с майка си.

— Само за събитията в Чехословакия. — Каза му последните вести, а той поклати глава.

— Тази буря не ми харесва — пророчески изрече Едуард и отиде да се преоблече в спалнята. След пет минути се появи в стари, износени дрехи.

— Къде си тръгнал? — неспокойно го попита Виктория. Той обичаше да върши неща, които надхвърлят както възможностите, така и годините му, сякаш искаше да си докаже, че все още има сили, дори и никога по-рано да не ги е вършил. Беше здрав и силен мъж, но просто вече не беше толкова млад, колкото му се искаше.

— Ще отида до Саутхамптън, за да видя дали всичко там е наред. Позвъних на Чарлс преди един час, ала никой не отговори.

Сара погледна баща си в очите и след миг решително заяви:

— Идвам с теб.

— И дума да не става — упорито възрази той, а Виктория гневно се намеси:

— Ставате смешни и двамата. Просто има буря и ако там нещо не е наред, вие едва ли ще можете да помогнете. — Един мъж на години и едно младо момиче надали бяха в състояние да се борят с природната стихия. Но никой от тях не споделяше мнението й. Докато бащата си обличаше палтото, Сара се появи в стария панталон и блузата, които беше носила през отшелническата си година на Лонг Айлънд.

— Идвам с теб — отново заяви тя.

Той се поколеба, после сви рамене. Беше прекалено напрегнат, за да се впуска в спорове.

— Добре. Да тръгваме. Виктория, не се тревожи, ще ти се обадим. — Когато излязоха, тя все още беше вбесена и на двамата.

Ала докато се спуснат по стълбите и се качат в колата, ядът й мина и тя включи радиото. Баща и дъщеря потеглиха по магистрала „Сънрайз“ към Саут Хамптън. На тръгване Сара предложи тя да шофира, но баща й само се изсмя.

— Може да ти изглеждам стар и немощен, ама още не ми е изпила чавка ума. — Тя също се засмя, напомняйки му, че е много добра на волана. По пътя почти не разговаряха. Вятърът беше толкова силен, че Едуард едва удържаше колата на шосето, дори на няколко пъти тежкият буик беше изхвърлян на банкета.

— Добре ли си? — веднъж-дваж попита Сара, а баща й само кимна, сурово стиснал устни, които прорязваха лицето му като резка, взирайки се с присвити очи през дъждовната завеса.

Все още се движеха по магистралата, когато забелязаха някаква странна мъгла, която като огромна пелена се плъзна над океана и обгърна брега. Почти тутакси и двамата разбраха, че това не е мъгла, а гигантска вълна. Стена от вода, висока близо дванадесет метра, бе връхлетяла източния бряг и пред ужасените им очи раззиналата паст на водната стихия безмилостно погълна стотици къщи, след което около половинметрова вълна се разля и закипя по асфалта около колата.

Наложи се още четири часа да пътуват през поройния дъжд, за да стигнат Саутхамптън. И двамата мълчаха, мъчейки се да се доберат до имението, което толкова силно обичаха. Сара с ужас се взираше в неузнаваемата гледка наоколо. Нямаше ги къщите, които помнеше от дете, бяха пометени цели имения, а по-голямата част на Уестхамптън сякаш никога не беше съществувала. А някои от тези сгради бяха огромни. Чак по-късно се разбра, че и дългогодишният приятел на Едуард, Дж. П. Морган, е загубил цялото си имение в Глен Коув. Но и това, което виждаха за момента, бе пълна разруха. Навсякъде изкоренени дървета и къщи, превърнати в развалини, ако въобще нещо бе останало от тях. На места бяха буквално изтръгнати огромни парчета земя заедно със солидни постройки. Навред стърчаха обърнати коли и Сара изведнъж си даде сметка какво невероятно умение бе проявил баща й, за да стигнат дотук. И докато продължаваха да пълзят по хлъзгавия път и гледаха наоколо, двамата все повече се уверяваха, че Уестхамптън е почти заличен от лицето на лонгайлъндския бряг. По-късно узнаха, че бяха изчезнали сто петдесет и три от сто седемдесет и деветте къщи там заедно с всичко наоколо. А оцелелите бяха в твърде плачевно състояние, за да се ремонтират и станат обитаеми.

Сара почувствува как сърцето й замира, докато бавно напредваха към Саутхамптън. Когато стигнаха до имението, видяха, че градинската врата я няма. Бе изтръгната заедно с каменните стълбове, на които се бе държала. Всичко бе превърнато в жалки отломъци желязо и разнесено на десетки метри. Също като строшено детско влакче, но тук трагедията беше истинска, а щетите бяха съвсем реални и прекалено големи, за да бъдат преценени от пръв поглед.

Дърветата в зашумената им градина лежаха съборени на земята, но къщата в дъното на алеята беше оцеляла. От мястото, където стояха, изглеждаше недокосната от стихията. Когато минаха покрай къщурката на пазача, видяха, че всеки момент ще се срути, а цялата покъщнина е разхвърляна наоколо като непотребен боклук.

Едуард паркира стария буик възможно най-близо до къщата. Няколко огромни дървета бяха запречили алеята и правеха пътя непроходим. Оставиха колата и продължиха пеша в нестихващия порой, вятърът безмилостно ги шибаше, а дъждовните капки се забиваха в лицата им като остри иглички. Сара се опита да запази поне лицето си от вятъра, но видя, че е безполезно. Когато заобиколиха сградата, откриха, че цялата й източна страна, с изглед към плажа, е отнесена заедно с част от покрива. Във вътрешността се виждаха някои мебели — спалнята на родителите й, нейното собствено легло, пианото. Цялата стена беше пометена от жестоката стихия. От очите на Сара потекоха сълзи и се смесиха с дъжда, а когато се обърна, видя, че и баща й плаче. Той обичаше това място, беше построил къщата преди години, като беше планирал всичко най-грижливо. Заедно с майка й беше избирал всяка летва, всяка греда, всичко, което беше вътре, а тя бе подредила стаите по свой вкус. Огромните дървета, расли тук в продължение на стотици години, бяха изчезнали завинаги. Човек не можеше да го възприеме, да повярва на очите си. Това място, скътало най-радостните спомени от детството й, нейно убежище, приютило я от хорски очи, беше отчайващо съсипано. Сара погледна баща си и разбра, че той се страхува от нещо още по-лошо.

— О, татко… — простена тя и го хвана за ръка, а вятърът продължаваше да ги подхвърля насам-натам сякаш се люшкаха по вълни. Гледката беше направо потресаваща. Той я притегли близо до себе си и опитвайки се да надвика вятъра, й изкрещя да се върнат при портата.

— Трябва да потърсим Чарлс. — Чарлс беше много мил човек и през годината, когато тя се беше скрила тук, бащински се бе грижил за нея.

Но не го завариха в малката му къща само наоколо, по тревата, видяха да се търкалят негови вещи, дрехи, храна, изпотрошени мебели, дори радиото, отнесено на няколко метра. От Чарлс обаче нямаше и следа и Едуард сериозно се разтревожи. Върнаха се отново при голямата къща и тогава Сара забеляза, че бунгалото на плажа е изчезнало, както и навесът за лодките заедно с дърветата край него. Някои от останалите дървета наоколо едва се крепяха, а други лежаха раздробени върху малката пясъчна ивица, която някога представляваше широк бял плаж. И докато слисано оглеждаше жалките останки, Сара изведнъж го съзря. Ръцете му стискаха въжета, сякаш се бе опитвал да върже нещо. Беше в старата си жълта мушама, прикован към земята от едно дърво, което, изтръгнато от корен, бе прелетяло почти двеста метра, за да го убие. Пясъкът вероятно бе омекотил удара при падането, но дървото беше толкова голямо, че сигурно го бе убило на място, прекършвайки гръбнака му. Сара мълчаливо го заоплаква и хукна нататък. Коленичи и почисти с ръка пясъка от израненото му лице. Чак тогава баща й го забеляза, притича и горчиво се разрида, докато се опитваха със Сара да измъкнат трупа му. Отнесоха го на завет в оцелялата част на къщата и внимателно го сложиха на пода в онова, което беше останало от кухнята. Чарлс бе работил за семейството на Едуард повече от четиридесет години, двамата се бяха сближили и добре се разбираха още от времето, когато бяха млади. Беше по-възрастен с десет години и Едуард просто не можеше да повярва, че си бе отишъл. Чувствуваше го като приятел, верен до гроб, а сега беше убит от урагана, буря, на която никой не бе обърнал внимание, тъй като всички бяха вперили поглед в Чехословакия, съвсем забравили за Лонг Айлънд. Това бе най-опустошителната буря, която някога бе сполетявала източното крайбрежие. Тя мина със същата разрушителна сила през Кънектикът, Масачузетс и Ню Хемпшир и помете цели градове, като отне живота на седемстотин човека, рани близо двеста и унищожи всичко, което бе попаднало на пътя й.

Къщата в Саутхамптън не беше непоправимо разрушена, но смъртта на Чарлс разстрои цялото семейство. Питър, Джейн и Виктория също пристигнаха за погребението. Томпсънови старши и Сара останаха в имението още една седмица, опитвайки се да изчислят щетите и да въведат някакъв ред. Само две от стаите бяха що-годе обитаеми, но нямаше нито електричество, нито отопление и те използуваха свещи, а се хранеха в единствения ресторант в Саутхамптън, който продължаваше да работи. Щяха да бъдат необходими месеци, може би години, за да стегнат къщата, и Сара със свито сърце си мислеше, че ще трябва да ги остави сами да се оправят с ремонта.

Тя побърза да се обади на Уилям от малкия ресторант, където се хранеха, тъй като се страхуваше, че той би могъл да прочете във вестниците за бурята и да се разтревожи. Дори в Европа помитането на Лонг Айлънд вдигна доста шум.

— За бога, добре ли си? — пропука по линията гласът на Уилям.

— Добре съм — отговори тя и въздъхна с облекчение, когато чу плътния мъжествен глас. — Но къщата е почти порутена. Сигурно родителите ми ще трябва да я реконструират цял живот. Поне почвата е на мястото си. Повечето хора загубиха всичко. — После му разправи за Чарлс, как беше загинал и той й изказа искрените си съболезнования.

— Ще се успокоя само когато си дойдеш тук, при мене. Едва не получих удар като чух за този дяволски ураган. Не знам защо, но реших, че може да си отишла там за уикенда.

— За малко наистина да го направя — призна тя.

— Благодаря на господа, че не си. Моля те, предай на родителите си дълбокото ми съчувствие за сполетялото ви нещастие. Ще гледам да дойда веднага щом бъде възможно. Обещавам.

— Обичам те — изкрещя тя по непрестанно пукащия телефон.

— Аз също те обичам. Внимавай, пази се много, докато дойда.

Малко по-късно Сара и родителите й се прибраха в Ню Йорк, а осем дни след бурята беше подписан Мюнхенският договор, който заблуди Европа, че Хитлер не представлява вече никаква заплаха. При завръщането си от Мюнхен Невил Чембърлейн нарече договора „мир с чест“. Но Уилям им писа, че продължава да няма доверие на „дребния кучи син“ в Берлин.

Той смяташе да пристигне в началото на ноември, Сара беше заета с подготовката за сватбата, а родителите й се опитваха да организират както тържеството, така и ремонта на къщата в Саутхамптън.

Уилям пристигна на четвърти ноември на борда на „Аквитания“ едва ли не с фанфари. Сара го чакаше на пристанището заедно с родителите си, сестра си, зет си и децата. На следващия ден Томпсънови дадоха огромен прием с вечеря в негова чест. А след това сякаш всички в Ню Йорк, които познаваха Сара дори най-бегло, бяха решили да ги канят на приеми. Двамата с Уилям попаднаха в един безкраен светски водовъртеж.

Шест дни по-късно, когато закусваха заедно в трапезарията, Сара смръщи вежди и вдигна поглед от сутрешния вестник.

— Но какво значи всичко това? — Думите й сякаш го обвиняваха за нещо и той я погледна с недоумение. Току-що бе дошъл от хотела и още не беше прегледал вестника.

— Кое какво значи? — надвеси се той през рамото й и докато четеше за събитията от тъй наречената „Кристална нощ“ в Германия и се опитваше да вникне в подтекста, веждите му се сключиха сурово. — Мръсна работа ми се струва тази.

— Но защо? Защо са извършили всичко това? — Нацистите бяха започнали да трошат прозорците на всички еврейски магазини и къщи, да грабят и убиват, да рушат синагоги и измъчват хора. Освен това се съобщаваше, че около тридесет хиляди евреи са били изпратени в трудови лагери. — За бога, Уилям, как са могли да го сторят?

— Нацистите не обичат евреите. Това не е тайна, Сара.

— Но това? Това? — В очите й имаше сълзи, докато погледът й бягаше по редовете, и накрая му подаде вестника, за да може по-добре да прочете съобщението.

Когато баща й слезе за закуска, те му разказаха за събитията и цял час обсъждаха какви опасности грозят Европа в момента. Тогава Едуард сякаш се сети за нещо, погледна ги сериозно и каза:

— Искам и двамата да ми обещаете, че ако в Европа започне война, вие ще се върнете тук и ще останете, докато свърши.

— За себе си не мога да обещая такова нещо — отговори му Уилям честно, — но обещавам да ви изпратя Сара.

— Това няма да стане. — За първи път тя погледна годеника си ядосано. — Не можеш да се разпореждаш с мен, сякаш съм куфар, и да ме изпращаш насам-натам като писмо.

Уилям й се усмихна.

— Извинявай, Сара. Не исках да бъда груб. Но ако нещо се случи там, мисля, че ти би трябвало да се върнеш у дома. Спомням си последната война, макар че бях малък тогава. Не е приятно да живееш всеки ден под заплахата от нападение.

— А ти? Къде ще бъдеш ти?

— Вероятно ще се върна на редовна служба. Не смятам, че би било много правилно всички титулувани особи да изчезнат в чужбина, взимайки си дългосрочна отпуска.

— Не си ли минал възрастта за това? — Тя явно се разтревожи.

— Не съвсем. Наистина ще трябва да го направя, скъпа.

Тогава и тримата се помолиха наум да няма война, ала никой от тях не хранеше големи надежди.

Следващата седмица Сара отиде с баща си в съда, за да получи окончателното решение за развода. И когато й го връчиха, въпреки всичко, въпреки бъдещето, което я очакваше, тя почувствува, че я залива вълна на унижение. Беше се оказала такава глупачка, че се омъжи за Фреди, а пък той беше излязъл такъв нехранимайко. Все още беше сгоден за Емили Астор, за която трябваше да се ожени в Палм Бийч по Коледа. Сега вече това не я вълнуваше, но съжаляваше, че изобщо го бе познавала.

Оставаха още само две седмици до сватбата им и единственото, което интересуваше Уилям, беше да е колкото се може по-близо до нея. Непрекъснато излизаха и беше истинско облекчение да си останат у дома на тихата семейна вечеря за Деня на благодарността в апартамента в Ню Йорк. За Уилям това беше ново преживяване, което много му хареса. Беше трогнат от това, че бяха всички заедно.

— Надявам се, че отсега нататък всяка година на този ден ще ми устройваш такъв празник — каза той на Сара, докато седяха във всекидневната и слушаха сестра й, която свиреше на пианото. Децата бяха сложени да спят и те се наслаждаваха на тези спокойни мигове, които изцяло им принадлежаха. Уилям и Питър, изглежда, си допаднаха, а Джейн беше направо очарована от бъдещия си зет. Беше разказала буквално на всичките си познати, че Сара ще стане херцогиня. Но не това правеше впечатление на самата Сара. Тя обичаше нежността на Уилям, пъргавия му ум, чувството за хумор, неговата отзивчивост. Странно, но титлата му не означаваше нищо за нея.

Седмицата преди сватбата беше изтощителна. Куп незначителни подробности бяха останали за последния момент, а трябваше и да се опаковат някои дреболии. Пътническите сандъци с дрехите на Сара вече бяха отпътували. Освен това тя искаше да се срещне с няколко стари приятели, но общо взето, беше почти готова за заминаване. Денят преди сватбата прекара с Уилям. Двамата излязоха на дълга, уединена разходка до Сътън близо до река Ийст.

— Много ли ще ти е мъчно, когато заминем, любов моя? — Той харесваше семейството й и си мислеше, че ще й бъде трудно да се раздели с близките си, затова отговорът й го изненада.

— Не много. В известно отношение аз се разделих с всичко това още миналата година, дори по-рано. Дълбоко в сърцето си никога не съм имала намерение да се връщам в Ню Йорк, след като веднъж се установих на Лонг Айлънд.

— Зная — усмихна се той. — Твоята ферма… — Тя също беше пострадала. Постройките, земята, всичко бе опустошено по време на бурята на Лонг Айлънд през септември. Ако беше отишла там, Сара щеше да загуби всичко, може би дори живота си както Чарлс. Уилям беше много щастлив, че това не се беше случило.

Тя вдигна очи към него и му се усмихна.

— Сега очаквам с нетърпение да започнем съвместния си живот. — Искаше да споделя дните си с него, да го опознае по-добре, да опознае характера му, приятелите му, нещата, които го отблъскват и привличат, душата му… тялото му. Искаше да бъде негова, да имат деца, дом, да е винаги до него.

— Аз също — призна той. — Доста дълго чакахме, нали? — А и наоколо им винаги имаше други хора, които да ги отделят един от друг. Но чакането почти приключи. На следващия ден по същото време те щяха да са вече съпруг и съпруга, херцог и херцогиня Уитфийлд.

Постояха известно време загледани в реката, след което той я придърпа плътно до себе си и сериозно каза:

— Дано животът ни тече гладко, а когато има вълнение, дано съумеем да бъдем смели, един за друг и всеки за себе си. — След тези думи я погледна с безкрайна обич, която за нея имаше по-голямо значение от всякакви титли. — Дано никога не те разочаровам.

— Нито пък аз тебе — нежно прошепна тя докато съзерцаваха бавно носещите се речни води.