Даниел Стийл
Скъпоценности (3)

3

След една седмица, прекарана у дома, Сара доби здрав вид, укрепна и пак можеше да излиза да обядва с майка си и сестра си. Изглеждаше добре, макар че и двете жени смятаха, че все още е доста унила.

Един ден, докато трите обядваха в апартамента на Джейн, Виктория небрежно попита Сара за Фреди. Все още сериозно се тревожеше във връзка с това, което дъщеря й сподели с нея, когато загуби бебето.

— Добре е — отговори Сара, извръщайки очи. Както обикновено, не спомена нищо за нощите, които прекарваше сама, или за това, в какво състояние се прибираше Фреди по малките часове. Фактически дори с него тя почти не говореше по този въпрос. Беше се примирила с жребия си, твърдо решена да не се развежда. В противен случай би изпаднала в прекалено унизително положение или поне на нея така й се струваше.

Фреди също беше усетил някаква промяна у Сара, един вид подчинение и приемане на отвратителното му поведение. Сякаш заедно с бебето си бе отишла и някаква част от самата нея. Но Фреди не си задаваше въпроси, просто гледаше да се възползува по всякакъв начин от това, което според него беше проява на великодушие от нейна страна. Излизаше и се прибираше, когато си поиска, рядко си правеше труда да я взима със себе си, където и да е, не пазеше в тайна връзките си с други жени и пиеше от момента, в който станеше сутрин, додето потънеше в безсъзнание през нощта в съпружеската им или пък в нечия чужда спалня.

За нея това беше изключително нещастен период, но тя изглеждаше непоколебима в решението си да търпи. Криеше страданията си и месеците минаваха, без да каже нищо на никого. Ала сестра й се изпълваше с все по-голяма тревога след всяка нова среща. В резултат Сара започна да се вижда с нея колкото се може по-рядко. У младата жена вече се долавяше някаква вцепененост и безразличие, а в очите й се четеше тиха мъка. Откакто загуби бебето, беше тревожно измършавяла, което също притесняваше Джейн, а от друга страна, тя усещаше, че Сара прави всичко възможно да я избягва.

— Но какво става с тебе? — попита я тя накрая през един майски ден. По това време беше вече в шестия месец и седмици наред не бе виждала сестра си, тъй като напредващата й бременност бе мъчителна гледка за младата жена.

— Нищо ми няма. Добре съм.

— Недей така, Сара! Приличаш на изпаднала в транс. Какво ти прави той? Какво става? — Само при вида й Джейн обезумяваше от тревога. Усещаше, че Сара се чувствува неудобно с нея, и през повечето време гледаше да не налага присъствието си, но и не искаше да я остави да се оправя сама. Вече беше започнала да се тревожи за душевното състояние на сестра си, дори за живота й под един покрив с Фреди, и някой трябваше да спре всичко това.

— Не ставай глупава. Добре съм.

— Нещата по-добре ли са, отколкото бяха преди?

— Предполагам, че да. — Сара нарочно отговаряше неясно, но сестра й беше достатъчно проницателна.

Сега Сара беше по-слаба и по-бледа, отколкото непосредствено след спонтанния аборт. Беше изпаднала в пълно отчаяние, ала не искаше никой да заподозре това. Тя продължаваше да уверява всички, че е добре и че Фреди се държи прилично. Дори бе казала на родителите си, че той си търси работа. Това бяха пак същите глупости, на които вече никой не вярваше, дори самата тя.

На първата годишнина от сватбата им родителите й несъзнателно се съгласиха да продължат фарса заедно с нея, като организират малко тържество в тяхна чест в къщата в Саутхамптън.

Отначало Сара се опита да ги разубеди, но после видя, че е по-лесно да ги остави да го направят. Фреди й обеща да дойде. Всъщност според него това беше страхотна идея. Искаше да прекара там целия уикенд и да вземе със себе си няколко приятели. Разбира се, къщата беше достатъчно голяма и Сара попита майка си дали би имала нещо против. Виктория побърза да я увери, че техните приятели са винаги добре дошли. Но Сара предупреди Фреди, че приятелите му трябва да се държат прилично, щом смятат да отседнат у тях, не желаеше да я поставят в неудобно положение пред родителите й.

— Как можеш да изречеш такава глупост, Сара! — укори я той. През последните един-два месеца беше започнал да става все по-зъл. Тя никога не бе сигурна дали това се дължи на алкохола, с който се наливаше или вече наистина не можеше да я понася. — Ти ме мразиш, нали?

— Не ставай смешен. Просто не искам приятелите ти да загубят контрол над себе си, докато сме у родителите ми.

— Малката ми надута педантка. Горкичката — страхува се, че ще се изложим пред мама и тате.

Дощя й се да му каже, че се излага навсякъде, където отиде, но се въздържа. Постепенно се примиряваше със съдбата си, като ясно съзнаваше, че цял живот ще бъде нещастна с него. Вероятно никога нямаше да има друго бебе, но и това вече нямаше значение. Нищо нямаше значение. Живееше ден за ден, а някой ден, когато умре, всичко щеше да свърши. Мисълта за развод изобщо не я занимаваше или поне изключително рядко. Никога никой в тяхната фамилия не се бе развеждал и дори и в най-смелите си мечти тя не можеше да си позволи да е първата. Срамът би убил не само нея, но и родителите й.

— Не се тревожи, Сара. Ще се държим прилично. А ти се постарай да не притесняваш приятелите ми с тази твоя изпита, погребална физиономия. Достатъчно е човек да те погледне, за да му се развали удоволствието от всяка забава.

След като се омъжи за него, а особено след загубата на бебето тя сякаш изведнъж изгуби цялата си красота и жизненост, всичката си радост и вълнение от живота. Като момиче винаги беше весела, жизнерадостна и очарователна, а сега приличаше на мъртвец дори в собствените си очи. Впрочем Джейн обърна внимание на тази промяна у Сара, но Питър и родителите й казаха да не се безпокои, сестра й щяла да се оправи, а всъщност на тях самите просто им се искаше така да вярват в това.

Два дни преди тържеството у Томпсънови Уиндзорският херцог^[1] се ожени за Уолис Симпсън. Сватбата се състоя в Шато дьо Канде във Франция сред бурно внимание от страна на международната преса и общественост. Целият този шум се стори на Сара безвкусен и отблъскващ. Вместо това тя насочи мислите си към тържеството във връзка с годишнината им и моментално забрави за фамилията Уиндзор.

Питър и Джейн планираха да вземат и малкия Джеймс в Саутхамптън по случай голямото събитие. Къщата изглеждаше прекрасна, цялата окичена с цветя, а на поляната беше разпъната тента, обърната към океана. Семейство Томпсън бяха подготвили чудесно тържество за Сара и Фреди. В петък вечерта младите посетиха заедно с приятелите си странноприемницата „Кану Плейс“, където всички прекараха чудесно в разговори, танци и смях. Дори Джейн отиде въпреки напредналата си бременност, както и Сара, която имаше чувството, че не се е усмихвала от години. Фреди даже танцува с нея и в един момент изглеждаше така, сякаш щеше да я целуне. По някое време Питър, Джейн, Сара и повечето от компанията тръгнаха да се прибират, а Фреди и най-близките му приятели отидоха да погуляят другаде. На връщане в колата Сара отново се умълча и не продума по целия път. Питър и Джейн обаче бяха все още във весело настроение и, изглежда, не забелязаха мълчанието й.

Следващият ден настъпи слънчев и красив, а привечер залезът над Лонг Айлънд беше впечатляващ, когато оркестърът засвири и семейство Томпсън започнаха да посрещат гостите, дошли да празнуват със Сара и Фреди. Сара изглеждаше невероятно красива в съблазнително прилепналата си бяла рокля от ламе, която й придаваше вид на млада богиня. Тъмната й коса беше събрана във висока прическа, тя се движеше между гостите с тиха грация, поздравявайки своите приятели и тези на родителите си, при което всички обсъждаха колко женствена е станала през изминалата година и колко по-красива е дори в сравнение с деня на сватбата. Беше пълна противоположност на апетитно закръглената Джейн, която изглеждаше трогателно майчински в тюркоазносинята си копринена рокля, диплеща се около едрата й, безформена фигура, което само я караше да се шегува.

— Мама каза, че бих могла да се наметна с тентата, но този цвят ми харесва повече — шегуваше се тя пред една стара приятелка и Сара, която минаваше покрай тях, се усмихна. Изглеждаше по-добре и по-щастлива, което не се бе случвало от дълго време насам, но Джейн продължаваше да се тревожи за нея.

— Сара е толкова отслабнала.

— Ами тя… тя беше болна преди известно време.

От аборта насам беше отслабнала още повече и Джейн усещаше, макар Сара да не си признаваше, че все още е покрусена от чувството за вина и мъка по бебето.

— Все още няма бебета, а? — Непрекъснато я подкачаха хората. — О, вие двамата трябва вече да започнете.

„Или да свършите.“ Сара им отвръщаше само с усмивка, а по едно време изведнъж забеляза, че не е виждала Фреди от началото на приема. Преди час го бе зърнала край бара заедно с приятелите му, а после го бе изгубила от поглед, докато поздравяваше гостите, изправена до баща си. Накрая попита иконома и той й каза, че господин Ван Диъринг и неколцина от приятелите му тръгнали преди няколко минути с кола към градчето.

— Вероятно са отишли да вземат нещо, госпожо Сара — допълни той и нежно я погледна.

— Благодаря ти, Чарлс.

Чарлс им беше иконом от години, и през зимата, когато те се връщаха в Ню Йорк, той оставаше тук. Тя го помнеше от дете и много го обичаше.

Сара започна да се тревожи какво ли прави Фреди. Вероятно той и приятелите му са отишли в някое от местните заведения в Хамптън Бей да обърнат набързо по няколко силни питиета, преди да се потопят в благоприличната обстановка на приема, даван от родителите й. Чудеше се колко ли пияни ще бъдат, когато се върнат, и дали междувременно някой ще забележи отсъствието им.

— Къде е този твой красив съпруг? — попита я една възрастна приятелка на майка й и Сара я увери, че той ще слезе всеки момент. Качил се бил горе да й донесе шал, обясни тя, а приятелката сметна неговата загриженост направо за трогателна.

— Да не би нещо да не е наред? — тихичко й прошепна промъкналата се през тълпата Джейн. Беше я наблюдавала през последния половин час и достатъчно добре я познаваше, за да се заблуди от усмивката на устните й.

— Не. Защо?

— Изглеждаш така, сякаш някой току-що е сложил змия в деколтето ти.

Сара не можа да не се засмее на това образно сравнение. За момент то й напомни детството и тя почти забрави горчивата си завист към Джейн. Просто щеше да й бъде толкова тежко след два месеца да я види с бебе, след като знаеше, че нейното си е отишло и че вероятно никога няма да има друго. Те с Фреди въобще не се бяха любили след аборта.

— Е, къде е змията? — попита Джейн.

— Ами няма я. — И двете сестри се засмяха за първи път от дълго време, насам.

— Впрочем нямах предвид точно това… но е доста подходящо. С кого е излязъл?

— Не зная. Чарлс каза, че преди половин час са потеглили към града.

— И какво ще рече това? — Джейн се разтревожи заради Сара. Колко ли главоболия й създава това момче, много по-големи, отколкото всички те подозират, след като не може да се държи прилично дори една-единствена вечер, когато са у родителите й.

— Очевидно неприятности. Пиене, във всички случаи. И то в голямо количество. С малко късмет ще успее да го прикрие… до определен момент по-късно.

— Мама ще бъде възхитена — усмихна се Джейн, докато стояха една до друга и гледаха тълпата. Както изглеждаше, хората добре се забавляваха, което все пак бе нещо, макар че това не се отнасяше за Сара.

— Всъщност татко ще бъде още по-възхитен. — И двете отново се засмяха. Сара пое дълбоко въздух и погледна сестра си. — Извини ме, че се държах толкова зле с тебе през последните месеци. Аз просто… не зная… тежко ми е, когато мисля за бебето ти… — В очите й имаше сълзи и тя извърна глава, а Джейн я прегърна през рамо.

— Знам. През цялото време не правеше нищо друго, освен да ме тревожиш до смърт. Иска ми се да сторя нещо, което да ти донесе щастие.

— Съвсем добре съм.

— Носът ти расте, Пинокио.

— О, стига вече. — Сара отново се захили насреща й и малко след това двете се присъединиха към гостите.

Когато седнаха да вечерят, Фреди още не се беше върнал. Отсъствието му, както и това на няколко от най-близките му приятели, се забеляза моментално, когато гостите заеха определените им места около масите на ливадата, а почетното място на Фреди, от дясната страна на тъща му, остана празно и биеше на очи. Но преди някой да направи какъвто и да е коментар и госпожа Томпсън да попита дъщеря си къде е съпругът й, се чуха неистови звуци от клаксон и Фреди и четирима от другарите му префучаха през ливадата с неговия пакард, като се смееха, крещяха и ръкомахаха. Докато всички изненадано ги гледаха, откритата кола спря до самите маси и те слязоха заедно с три местни момичета, едно от които влюбено увисна върху ръката на Фреди. Когато се приближиха към насядалите, стана ясно, че това не са случайно срещнати момичета, а жени, на които е платено за услугите им тази вечер.

Петимата млади мъже бяха пияни до козирката и явно считаха номера си за най-смешното, което някога са правили. Момичетата обаче, изглежда, леко се смутиха от тези богати и очевидно шокирани хора, сред които се бяха озовали. Момичето с Фреди нервно се опитваше да го убеди да ги закара обратно в града, но вече се бе вдигнала страшна олелия. Няколко келнери се мъчеха да преместят колата, Чарлс, икономът, се опитваше да изтласка жените, а Фреди и приятелите му се препъваха на всяка крачка, блъскаха се в гостите и все повече се излагаха. Фреди бе най-зле от всички. В никакъв случай не искаше да пусне момичето, което беше довел със себе си. Сара го наблюдаваше права до масата, и очите й плувнаха в сълзи при спомена за сватбата им само преди година, за надеждите, които я изпълваха тогава, и за кошмара, в който се бе превърнал животът й. Това момиче с него беше само символ на ужасите през изминалата година и изведнъж, докато стоеше и го наблюдаваше с няма болка, всичко наоколо й се стори нереално. Сякаш гледаше някакъв ужасно противен филм. Но най-лошото беше, че тя самата участвуваше в него.

— Какво има, бебче? — извика й Фреди през няколко маси. — Не искаш ли да те запозная с моето сладурче? — И избухна в смях при физиономията на Сара. Междувременно Виктория Томпсън бързо си пробиваше път към по-малката си дъщеря, която изглеждаше така, сякаш е пуснала корени на това място, скована от страхотния шок. — Шийла — продължаваше да крещи Фреди, — това е жена ми, а това са… нейните родители. — И церемониално ги посочи с ръка, докато всички наоколо гледаха изумено.

Но Едуард Томпсън вече бе започнал да действува. С помощта на двама сервитьори успя да изтласка Фреди и момичето толкова бързо и решително, колкото бе възможно, а другите млади мъже заедно с дамите бяха ескортирани навън от цяла армия сервитьори.

Фреди стана още по-войнствен, когато тъстът му го заведе в малкото бунгало на плажа, което използуваха за преобличане.

— Какво има, господин Томпсън? Не беше ли за мен този прием?

— Не, не беше. И въобще не би трябвало да бъде. Трябваше да те изхвърлим още преди няколко месеца. Но мога да те уверя, Фредерик, че много бързо ще се погрижа за всичко това. Незабавно изчезваш оттук, през следващата седмица ще ти изпратим багажа, а още в понеделник сутринта моите адвокати ще ти се обадят. Край, вече няма да тормозиш дъщеря ми. И ако обичаш, не се връщай в апартамента. Ясен ли съм? — Гласът на Едуард Томпсън гърмеше в тясното бунгало, но Фреди бе прекалено пиян, за да се стресне.

— Охо… звучи сякаш татенцето е малко нещо разтревожен! Само не ми казвай, че ти от време на време не се забавляваш с някое маце. Е хайде, сър… Съгласен съм да си я поделим. — Той отвори вратата и двамата се озоваха лице в лице с момичето, което стоеше точно отпред и чакаше Фреди.

Целият разтреперан, Едуард Томпсън сграбчи младия мъж за реверите и почти го вдигна със силата на гнева си.

— Ако още веднъж ми се мернеш пред очите, мръсен боклук, ще те убия. А сега се махай и стой далеч от Сара! — изрева той, а момичето се затресе от страх при тази сцена.

— Да, сър. — Фреди направи пиянски поклон и подаде ръка на проститутката, а след пет минути той, приятелите му и техните „дами“ напуснаха приема, което малка преди това беше сторила и самата Сара.

Тя седеше в спалнята си с Джейн, ридаеше и повтаряше, че всичко това е за добро, че от самото начало е било един кошмар и вероятно грешката е само нейна, защото бе загубила бебето, а то може би щяло да го промени. Някои от нещата, които говореше, имаха смисъл, други бяха съвсем объркани, но всичко се изливаше направо от сърцето и тя не спираше да плаче, вкопчила се в сестра си. Майка й дойде за малко да види как е, ала трябваше да се връща при гостите, затова беше доволна, че Джейн се справя със ситуацията. Цялата вечер се бе превърнала в ужасен провал.

За семейство Томпсън това бе дълга нощ. Гостите похапнаха набързо, някои от по-смелите потанцуваха и всички деликатно се опитваха да се преструват, че нищо не се е случило, но си тръгнаха рано. До десет часа не беше останал никой, а Сара продължаваше да хлипа в стаята си.

Следващата сутрин в дома на Томпсънови беше твърде мрачна. Цялото семейство се събра във всекидневната, а Едуард Томпсън обясни на Сара какво беше казал на Фреди предишната вечер и решително я погледна.

— Ти взимаш решението, Сара — завърши той с много нещастен вид, — но аз бих искал да се разведеш с него.

— Не бих могла, татко… ще бъде ужасно за всички ни… — Тя огледа близките си, изпълнена със страх пред неприятностите и срама, които щеше да им причини.

— Ще бъде много по-лошо за теб, ако се върнеш при него. Сега разбирам какво си преживяла. — При мисълта за това беше почти благодарен, че бе загубила бебето. Тъжно погледна дъщеря си. — Сара, обичаш ли го?

Тя се поколеба за миг, след което поклати глава, свела поглед към ръцете си, здраво сключени на коленете й, и почти прошепна:

— Дори не зная защо се омъжих за него — вдигна очи тя. — Тогава си мислех, че го обичам, но аз дори не го познавах.

— Ти направи ужасна грешка… Излъга се в него, Сара. Това може да се случи на всекиго. Сега трябва да разрешим проблема от твое име. Искам да ме оставиш аз да се заема с това. — Едуард беше непоколебим, а другите кимнаха утвърдително, за да изразят съгласието си.

— Но как? — Чувствуваше се изгубена, сякаш отново беше малко дете, и не можеше да се отърси от мисълта за всички тези хора предишната вечер, които бяха станали свидетели на това как Фреди я прави на пълна глупачка. Беше просто абсурдно. Направо убийствено… да докара проститутки в дома на родителите… Цяла нощ бе плакала, тръпнеща от ужас какво ще си кажат хората, както и от това страшно унижение за родителите й.

— Остави всичко на мен. — После се сети за нещо друго. — Искаш ли да запазиш апартамента в Ню Йорк?

Тя го погледна и поклати глава.

— Не искам нищо. Само да се върна у дома при вас. — Произнасяйки тези думи, очите й се наляха със сълзи, а майка й нежно я потупа по рамото.

— Ами ти вече си си у дома — каза той с развълнуван глас, докато жена му бършеше очите й.

Питър и Джейн се държаха здраво за ръце. Цялата тази история обърка всички, но сега вече се чувстваха по-спокойни за Сара.

— А ти и мама? — скръбно ги погледна тя.

— Какво ние?

— Няма ли да е срам за вас, ако аз се разведа? Чувствувам се точно като онази ужасна жена Симпсън — всички ще говорят за мен, а също и за вас. — Сара се разплака и покри лицето си с ръце. Бе още твърде млада и не можеше да превъзмогне шока от последните месеци.

Майка й бързо я прегърна и се опита да я успокои.

— Какво могат да кажат хората, Сара? Че той беше ужасен съпруг и че ти не сполучи с него? Какво лошо си сторила? Абсолютно нищо. Трябва да приемеш това. Ти не си направила нищо лошо. Фредерик е този, който трябва да се срамува, не ти. — Още веднъж цялото семейство кимна в знак на съгласие.

— Но хората ще бъдат потресени. Никой в рода ни не се е развеждал.

— И какво от това? Предпочитам да си щастлива и на сигурно място, отколкото да живееш в този кошмар с Фреди Ван Диъринг. — Виктория изпитваше чувство на вина и болка от това, че не беше разбрала колко зле вървят нещата при дъщеря й. Само Джейн бе заподозряла колко нещастна е Сара, но никой не бе обърнал внимание на думите й. Всички мислеха, че се дължи на аборта.

Сара все още изглеждаше съкрушена, когато късно следобед Питър и Джейн си тръгнаха за Ню Йорк, както и на другата сутрин, когато баща й замина да се срещне с адвокатите си. Майка й реши да остане с нея в Саутхамптън, тъй като за момента Сара нямаше никакво желание да се връща в Ню Йорк. Искаше да се затвори тук и завинаги да изчезне от очите на хората, както тя се изрази, и най-вече не желаеше да вижда Фреди. Бе дала съгласието си за развод, но се страхуваше от неприятностите, които предполагаше, че той ще й донесе. Бе чела по вестниците за разводи и те винаги й се бяха стрували нещо ужасно объркано, притеснително и неприятно. Очакваше, че Фреди ще изпадне в ярост, и много се изненада, когато той й позвъни понеделник привечер, след разговора си с адвоката на баща й.

— Всичко е наред, Сара. Мисля, че така ще бъде по-добре и за двама ни. Ние просто не бяхме готови.

„Ние?“ Не можеше да повярва на ушите си, че той бе казал точно това. Фредерик не изпитваше никакво чувство за вина, просто беше доволен да се освободи от нея и от отговорностите, които и бездруго изобщо не си беше направил труда да поеме.

— Не си ли ядосан? — Сара беше изненадана и наранена.

— Ни най-малко, бебче.

Последва дълга пауза.

— Доволен ли си?

Отново мълчание.

— Ти обичаш да задаваш такива въпроси, нали, Сара? Какво значение има как се чувствувам? Ние сгрешихме и баща ти се опитва да ни измъкне. Той е свестен човек и мисля, че това, което правим, е правилно. Съжалявам, ако съм причинил някакво неудобство…

Сякаш ставаше дума за лош уикенд или провален следобед. Той нямаше никаква представа какво й беше коствала изминалата година. Никой нямаше представа. Просто беше щастлив, че се измъква от положението, това поне беше очевидно.

— Какво смяташ да правиш сега? — Тя все още не беше мислила по този въпрос. Всичко беше прекалено ново, прекалено объркващо. Единственото, което ясно съзнаваше, бе, че не иска да се връща в Ню Йорк. Не желаеше никого да вижда или да обяснява каквото и да е за крушението на брака й с Фреди Ван Диъринг.

— Смятам да отида до Палм Спрингс за няколко месеца. Или в Европа през лятото — колебаеше се той, импровизирайки разни възможности, докато говореше.

— Звучи примамливо. — Чувствуваше се така, сякаш разговаря с непознат, а това й причиняваше още по-голяма мъка. Те никога не се бяха опознали, всичко беше игра, в която тя загуби. И двамата загубиха. Само дето на него, изглежда, му беше все едно.

— Грижи се за себе си — каза й той, сякаш се обръщаше към стар приятел или съученик, с когото нямаше да се видят известно време, а не никога повече.

— Благодаря. — Тя седеше вдървено, забила поглед в слушалката, докато той говореше.

— Трябва да тръгвам вече, Сара.

Тя кимна мълчаливо.

— Сара?

— Да… Извинявай… Благодаря, че ми се обади. — „Благодаря за ужасната година, господин Ван Диъринг… Благодаря, че ми разби сърцето…“ Искаше й се да го попита дали въобще някога я бе обичал, но не събра кураж, пък и нямаше значение, струваше й се, че знае отговора. Очевидно не. Той никого не обичаше, дори себе си, а Сара — със сигурност.

Майка й наблюдаваше мълком как тя страда през следващите три месеца — юли, август и септември. Единственото, което привлече вниманието й през юли, бе изчезването на Амелия Еърхарт^[2] и окупирането на Китай от Япония няколко дни по-късно. Иначе постоянно мислеше сама за развода си, за срама и вината, които изпитваше. За известно време състоянието й даже се влоши, когато се роди момиченцето на Джейн, но тя все пак отиде с майка си до Ню Йорк, за да ги посети в болницата, като настоя да се прибере в Саутхамптън сама с колата още същата нощ. Бебето, което бяха кръстили Марджъри, беше много сладко, но Сара търсеше уединение. Сега тя прекарваше повечето време в мисли за миналото, опитвайки се да проумее защо нещата се бяха развили по този начин. В действителност всичко беше много по-просто, отколкото тя си мислеше. Беше се омъжила за човек, когото не познаваше и който се оказа ужасен съпруг. Край на историята. Но тя упорито търсеше вина и в себе си и постепенно стигна до убеждението, че ако изчезне от погледа на хората, ако се държи настрана, те просто ще я забравят и родителите й няма да страдат заради нейните грехове. Така че за тяхно и за свое добро тя настояваше буквално да изчезне.

— Не можеш да се криеш до края на живота си, Сара — сурово й каза баща й след Деня на труда, когато, както обикновено, се прибираха в Ню Йорк за зимата. Юридическите процедури се развиваха добре. Фреди бе заминал за Европа, както бе споменал, но адвокатът му движеше нещата от негово име, поддържайки тясна връзка с Томпсънови. Първото дело бе насрочено за ноември и се очакваше окончателното решение по развода да бъде оповестено след една година. — Трябва да се върнеш в Ню Йорк — увещаваше я баща й. Не искаха да я оставят тук като отритнат роднина, от когото се срамуват. Но колкото и налудничаво да беше, тя смяташе, че е такава, и не отстъпи дори пред молбите на Джейн, която я посети на Лонг Айлънд през октомври заедно с бебето.

— Не искам да се върна в Ню Йорк. Тук съм си много добре.

— В компанията на Чарлс и трима стари прислужници, премръзнала до смърт от суровия студ на Лонг Айлънд? Не ставай глупава, Сара. Прибери се у дома. Ти си само на двадесет и една години. Рано ти е още да се отказваш от живота. Трябва да започнеш отново.

— Но аз не искам — тихо заяви Сара, избягвайки да обръща каквото и да е внимание на бебето.

— Та това е лудост! — Джейн изглеждаше отчаяна от упоритостта на по-малката си сестра.

— Какво знаеш ти, по дяволите? Имаш си съпруг, който те обича, и две деца. Никога не си била товар, неудобство или позор за някого. Ти си съвършената съпруга, дъщеря, майка, сестра. Какво знаеш ти за моя живот? Абсолютно нищо. — Изглеждаше бясна, но не на Джейн, и го съзнаваше много добре. Беше бясна на себе си, на съдбата си и… на Фреди. Изведнъж я обзе разкаяние и тъжно погледна сестра си. — Извинявай, просто искам да бъда сама тук. — Не бе в състояние дори да излее чувствата си в думи.

— Защо? — Не можеше да я разбере Джейн. Сара беше млада и красива и не беше единствената разведена жена на света, а се държеше така, сякаш е обвинена в убийство.

— Не искам да виждам никого. Не можеш ли да разбереш това?

— Докога?

— Може би завинаги. Добре ли е така? Достатъчно дълго време ли е? Сега вече разбра ли? — Беше й неприятно да отговаря на всички тези въпроси.

— Сара Томпсън, ти си луда. — Баща й беше уредил да си върне моминското име веднага след подаването на молбата за развод.

— Имам право да правя с живота си каквото си поискам. Ако пожелая, мога да стана монахиня — упорствуваше тя.

— Първо обаче ще трябва да станеш католичка — засмя се Джейн, но на Сара не й беше до шеги. По рождение те принадлежаха към епископалната църква. Джейн започваше да се пита дали Сара не е леко мръднала. Или може би след известно време ще успее да се отърси от това състояние. Всички хранеха такава надежда, макар че вече започваха да се съмняват.

Сара остана непоколебима в решението си. Още преди месеци майка й беше събрала всичките й вещи от апартамента в Ню Йорк и ги беше складирана в кашони, но Сара отказваше дори да ги види. На първото дело през ноември се яви облечена в черен костюм и с погребална физиономия. Изглеждаше красива и уплашена, но стоически издържа до края. Веднага след това подкара колата обратно към Лонг Айлънд.

Излизаше на дълги разходки по плажа всеки ден, дори в най-мразовитите дни, а вятърът брулеше лицето й докато се почувствуваше така, сякаш цялото кърви. Четеше непрекъснато, пишеше писма на майка си, на Джейн и на някои от старите си приятелки, ала все още нямаше желание да се види с тях.

На Коледа се събраха всички в Саутхамптън, за да празнуват заедно, но Сара почти не разговаряше. Един-единствен път спомена за развода пред майка си, докато слушаха по радиото новините за херцога и херцогинята на Уиндзор. В нещастието си тя бе започнала да чувствува някакво сродство с Уолис Симпсън. Макар и майка й да я уверяваше, че между нея и Симпсън няма нищо общо.

С настъпването на пролетта тя най-после доби отново здрав и отпочинал вид, бе напълняла с няколко килограма, а в очите й имаше живот. По същото време обаче реши, че иска да си намери някоя ферма на Лонг Айлънд, във възможно най-затънтената му част, която да наеме или дори да купи.

— Но това са глупости — избухна баща й, когато го помоли да й помогне. — Прекрасно разбирам, че си нещастна от случилото се и че имаш нужда от време да се възстановиш, но няма да ти разреша да се погребеш на Лонг Айлънд до края на живота си като някаква отшелница. Можеш да останеш тук до лятото, а през юли ще дойдеш с мен и майка си в Европа. — Беше го решил преди седмица, а съпругата му бе изпаднала във възторг, дори Джейн намери идеята прекрасна — именно от такова нещо се нуждаеше Сара.

— Няма да дойда. — Макар и да продължаваше да упорствува, Сара вече му изглеждаше здрава, силна и много по-красива от всякога. Време беше да се върне отново в обществото, независимо дали тя самата го съзнаваше. И ако не искаше да тръгне с тях по собствено желание, бяха готови да я принудят.

— Ще дойдеш, щом ние настояваме.

— Не ми се иска случайно да срещна Фреди — каза тя с отпаднал глас.

— Той е в Палм Бийч вече цяла зима.

— Откъде знаеш? — Беше й любопитно и се чудеше дали баща й е разговарял с него.

— Приказвах с адвоката му.

— И все пак не искам да ходя в Европа.

— Много жалко. Защото можеш да дойдеш по собствено желание, но дори и да нямаш такова, все едно ще дойдеш. — Тогава тя скочи и отиде на брега, където дълго се разхожда по плажа, а на връщане срещна баща си, който я чакаше пред малкото бунгало. Докато я гледаше, сърцето му се късаше при мисълта колко бе страдала — за брака, който така и не бе имала, за детето, което беше загубила, за грешките, които бе направила — и колко горчиво бе разочарованието й.

— Обичам те, Сара. — За първи път й го казваше така открито и думите му докоснаха сърцето й, сякаш бяха точно балсамът, от който се нуждаеше, за да се излекува. — Майка ти и аз много те обичаме. Може и да не знаем как да ти помогнем, как да загладим случилото се, но искаме да опитаме… моля те, дай ни възможност.

Сълзи изпълниха очите й, докато го слушаше, и той я притегли в прегръдките си, където тя остана дълго и плака на рамото му.

— И аз те обичам, татко… Много те обичам… Толкова съжалявам…

— За нищо вече недей да съжаляваш, Сара… Просто бъди щастлива… Стани отново момичето, което беше, преди да се случи всичко това.

— Ще се опитам. — Тя се отдръпна за момент, за да го погледне, и видя, че той също плаче. — Мъчно ми е, че ви създавам толкова тревоги.

— Точно така — усмихна й се той през сълзи. — Трябва да ти е мъчно.

И двамата се засмяха, после бавно се отправиха към къщата, прегърнати, а той безмълвно се молеше дано успеят да я вземат в Европа.