Даниел Стийл
Скъпоценности (15)

15

До лятото на следващата година Лондон беше почти напълно смазан от постоянните бомбардировки, но това не се отнасяше за британския дух. По това време Сара беше получила само две писма от Уилям, стигнали контрабандно по тайните канали на съпротивата. Той твърдеше, че е много добре и се обвиняваше, че не е бил по-настоятелен в желанието си да я изведе от Франция, когато това бе още възможно. Във второто си писмо, в отговор на нейното, Уилям изразяваше буйната си радост от раждането на Елизабет. Но мисълта, че са във Франция и няма как да ги види, му беше непоносима. Не й спомена обаче, че разучаваше различни възможности за нелегално влизане във Франция, макар че Военното министерство изрично се беше възпротивило, тъй като поне за момента нямаше никакъв начин да изведе Сара от страната. Просто трябваше да си кротуват още малко — според него войната щяла да свърши скоро. Третото му писмо обаче й донесе вест, която едва не я уби. Уилям не посмя да не й я съобщи от страх, да не би да я чуе от другаде. Сестра й Джейн беше писала на него, понеже нямаше как да се свърже със Сара директно. Родителите й бяха загинали при злополука недалеч от бреговете на Саутхамптън. Били на разходка с яхтата на свои приятели, когато се разразила страшна буря. Яхтата потънала и всички се издавили, преди бреговата охрана да успее да стигне до местопроизшествието.

Когато научи това, Сара потъна в дълбока скръб и цяла седмица не се срещна с Йоахим. Почти по същото време той пък узна, че сестра му е загинала по време на бомбардировки над Манхайм. И за двамата загубите не бяха никак малки, но смъртта на родителите й беше убийствен удар за Сара.

След това новините започнаха да пристигат от лоши по-лоши. Целият свят беше потресен от вестта за нападението над Пърл Харбър.

— За бога, Йоахим, какво ще рече това? — Бе научила новината от него. По това време вече бяха близки приятели, независимо от различните си националности, а фактът, че той беше спасил живота на Елизабет, имаше голямо значение за нея. Йоахим продължаваше да им носи храна и някои други дреболии и винаги се оказваше на разположение, щом имаха нужда от него. Когато Филип получи нов пристъп на бронхит, той успя да й набави необходимите лекарства. Ала сега тази новина, изглежда, щеше да промени всичко. Може би не за тях двамата, но за целия свят — със сигурност. До края на деня Америка обяви война на Япония, а следователно и на Германия. Фактически това не променяше нищо за Сара. На практика тя продължаваше да е негова пленница, но самата мисъл, че Америка е била нападната, я плашеше. Ами ако след Пърл Харбър дойде ред на Ню Йорк? Замисли се за Питър и Джейн и за децата им. Беше й много мъчно, че не бяха заедно, за да могат да споделят скръбта си от смъртта на родителите й.

— Това може да промени много неща — тихо отговори той, докато двамата седяха в кухнята. Някои от хората му знаеха, че идва да я посещава от време на време, но не обръщаха внимание. Беше хубава жена и се държеше с достойнство, точно като господарка на замъка. Разбира се, за Йоахим тя беше много повече от това. Скъп човек, на когото много държеше. — Струва ми се, че ще има сериозни последици за нас, и то съвсем скоро — продължи той, гледайки трезво на нещата. По-късно се разбра, че е имал право.

След два месеца Сара научи, че зет й воюва някъде в Тихия океан, а Джейн и децата са се преместили в къщата на Лонг Айлънд. Струваше й се странно, че къщата там и апартаментът в Ню Йорк вече принадлежат на Джейн и на нея. Както и това, че сестра й беше отишла там с децата. Почувствува се ужасно отдалечена от тях и й стана мъчно, че нейните деца никога нямаше да познават родителите й.

Сара изобщо не беше подготвена за вестта, която получи през пролетта. Тогава Филип беше на годинка и половина, а Елизабет, тяхното бебе-чудо, както я наричаше Йоахим, на седем месеца имаше четири зъбчета и беше много жизнерадостна. През цялото време гукаше, смееше се и си пееше всеки път, щом видеше Сара, пискаше от радост, хвърляше се на врата й и започваше да я стиска. Филип също много обичаше сестричката си. Непрестанно я целуваше, опитваше се да я носи и я наричаше „моето“ бебе.

Един ден Сара я държеше в скута си, когато Еманюел се върна от хотела с писмо в ръка. То носеше пощенско клеймо от Карибите.

— Как го получи? — попита Сара, но бързо се спря. Отдавна беше разбрала, че в живота на Еманюел и Анри, а вероятно и на родителите им, има неща, за които не искаше да знае. Беше чула да се говори, че крият в хотела си някакви хора. Веднъж дори сама им разреши да използуват една стара колиба край чифлика, за да крият там някого в продължение на цяла седмица. Тя обаче гледаше да знае колкото се може по-малко, от страх да не им навреди. Много пъти Анри се появяваше с различни наранявания, но това, което повече я тревожеше, беше тъй нареченото романтично увлечение на Еманюел по сина на кмета, който беше близък приятел с германците. Сара правилно бе усетила, че то е по-скоро политическо, а не романтично. Тази връзка й се стори много тъжен начин за начало на любовен живот. Веднъж се опита да поговори с Еманюел, но момичето упорито извърташе и не казваше нищо. То не искаше по никакъв начин да намесва Сара в онова, което имаше някакво отношение към съпротивата, освен в краен случай. От кръстчето върху гърба на плика Сара разбра, че е от херцог Уиндзор. Недоумяваше за какво можеха да й пишат. Досега не бе получавала писма от тях. По радиото, което родителите на Еманюел криеха в хотела, беше чула, че той е станал губернатор на Бахамските острови. Британското правителство се страхуваше, че ако херцогът попадне в ръцете на германците, те ще го използуват като заложник, затова гледаше да го държи на безопасно разстояние. И без това още преди заминаването му неговите симпатии към Германия не бяха особена тайна за никого.

Писмото започваше с израз на най-горещи чувства, към които, както я уверяваше, се присъединявала и Уолис. След това я „уведомяваше“ с най-голямо съжаление, че Уилям е изчезнал безследно при изпълнение на бойна задача. Имало известна вероятност да е в плен, но за това още не е получено никакво потвърждение. Фактически писмото й съобщаваше със сигурност само това, че Уилям е безследно изчезнал. Херцогът й описваше в подробности как точно се е случило и изразяваше увереността си, че братовчед му е действувал смело и мъдро. Може да е загинал при приземяването, но може пък и да е оцелял. Бил хвърлен с парашут над Германия с група разузнавачи, в която се включил като доброволец въпреки несъгласието на колегите си от Военното министерство.

„Беше млад и доста вироглав по характер и се страхувам, че това струва скъпо на всички ни, продължаваше херцогът, но най-вече на вас, скъпа моя. Трябва да сте храбра, нещо, което той би очаквал от вас, и твърдо да вярвате, че всичко ще бъде по божията воля и той или е жив, или вече се е озовал в ръцете на създателя ни. Надяваме се, че вие сте добре. На вас и децата, поднасяме искрените си съболезнования и дълбоката си любов.“

Сара се втренчи в писмото и започна да го чете наново, но ридания се надигнаха в гърлото й и я задавиха. Еманюел, която бе следила изражението на лицето й, разбра, че новините не са добри. Тъй като не знаеше какво да каже, взе Елизабет от скута й и бързо излезе от стаята. Върна се след малко и завари Сара да ридае на кухненската маса.

— О, госпожо… — Остави детето на пода и прегърна разстроената си господарка. — За господин херцога ли става дума? — попита тя със сподавен глас.

Сара й кимна и я погледна с разплакани очи.

— Безследно изчезнал. Смятат, че може да е бил пленен… или убит… не се знае нищо. Писмото е от братовчед му.

— О, горката госпожа… Не може да е бил убит. Не вярвайте на това! — Сара кимна отново, без да знае в какво да вярва. Знаеше само, че не би оцеляла в един свят без Уилям. Той обаче би го поискал от нея — заради децата и заради него, но тя нямаше сили. Плака часове наред, после излезе сама на дълга разходка в гората. Този път не се срещна с Йоахим. Знаеше, че сигурно вече е седнал да вечеря. А и бездруго искаше да е сама. Имаше нужда да остане насаме със скръбта си. Най-после седна на един дънер в мрака и плака дълго, като бършеше очи в ръкавите на пуловера си. Как щеше да живее без него? Защо животът бе толкова жесток? И защо му бяха разрешили да участвува в такава опасна акция в Германия? Изпратили Дейвид на Бахамите. Защо не изпратиха и Уилям на някое закътано местенце? Тръпнеше при мисълта за онова, което вероятно я чакаше. Прекара часове наред в тъмната гора в молитви, като се вслушваше в собствените си предчувствия и се мъчеше да долови някакво послание от Уилям. Но нищо не я осени. До късно през нощта лежа като изтръпнала в общото им легло, същото, в което бяха прекарали толкова щастливи нощи и където беше зачената Елизабет. И както си лежеше, изведнъж доби усещането, че той е жив. Не знаеше кога, къде и как ще го види отново, ала знаеше със сигурност, че това ще стане някой ден. Почувствува го като знак от бога, беше толкова силно, че нямаше как да го пренебрегне, и това й вдъхна увереност. След това заспа. На сутринта се събуди свежа и отпочинала и още по-убедена, че Уилям е жив, че не е убит от германците.

По-късно през деня сподели това с Йоахим. Той я изслуша безмълвно, но почти религиозният й екстаз не му се видя много убедителен.

— Сериозно, Йоахим… Почувствувах тази сила, тази пълна увереност, че той е жив някъде. Зная го със сигурност. — Говореше с фанатична убеденост и той просто не пожела да я разочарова, не й каза колко скептично е настроен и колко малко от пленниците оцеляват.

— Може би си права — тихо промълви Йоахим. — Но във всички случаи трябва да си готова и за най-лошото, Сара. — Опита се да й го каже колкото се може по-деликатно. Тя трябваше да приеме факта, че съпругът й е безследно изчезнал, може би мъртъв. Имаше голяма вероятност дори сега да е вече вдовица. Все още нямаше сърце да я кара да погледне трезво на нещата, но след време, независимо от това какво бе почувствувала тази нощ и какво й се искаше да чувствува или вярва, просто щеше да бъде принудена да приеме истината.

Времето минаваше, а от Уилям нямаше никаква вест, не пристигаше и никакво съобщение за неговото пленяване или оцеляване. За Йоахим вече беше ясно, че той е мъртъв, но не и за Сара. Тя говореше за него така, сякаш го е виждала предната вечер или просто го е сънувала. Дори беше по-спокойна, по-решителна и по-уверена, отколкото в началото на войната, когато все още получаваше по някое писмо. Сега нямаше нищо, само мълчание. Той си бе отишъл. Вероятно завинаги. Рано или късно тя трябваше да приеме този факт. Йоахим чакаше този ден, защото знаеше, че преди тя да се е примирила със смъртта на Уилям, между тях не би могло да има каквото и да е, а не му се искаше да насилва нещата. Но когато се нуждаеше от някой, когато искаше да разговаря с някого, когато беше тъжна, самотна или уплашена — той беше винаги на нейно разположение. Понякога беше трудно да се повярва, че във войната те стоят от двете страни на барикадата. За него те бяха просто мъж и жена, които са заедно вече две години, и той я обичаше с цялото си сърце и душа. Беше готов да й отдаде всичко, което има. Не знаеше как ще се измъкнат от това положение след войната, нито къде и как ще живеят. Но това нямаше значение. Единственото, което имаше значение за него, беше Сара. Живееше, дишаше и съществуваше заради нея, макар че тя все още не го знаеше. Знаеше само, че й е много предан, и усещаше, че е силно привързан както към нея, така и към децата, особено към Елизабет, която бе спасил при раждането, но Сара така и не съзнаваше, че той я обича силно.

На рождения й ден тази година се опита да й подари великолепни диамантени обеци, които беше купил в Париж специално за нея, ала тя категорично отказа да ги приеме.

— Не мога, Йоахим. Приказни са, но това е невъзможно. Аз съм омъжена жена. — Не му се искаше да спори по този въпрос, макар че беше убеден в противното. Беше сигурен, че е вдовица. Вече шест месеца нямаше никаква вест от Уилям и независимо от уважението си към него, Йоахим смяташе, че тя вече е свободна жена. — За бога, та аз съм твоя пленница — засмя се Сара. — Какво ще си помислят хората, ако приема диамантени обеци от теб?

— Не съм убеден, че трябва да им даваме обяснения. — Беше разочарован, но я разбираше. Задоволи се с това, да й подари нов часовник, който тя прие, и много хубав пуловер, от който имаше належаща нужда. Бяха съвсем скромни подаръци, но типично за нея беше да не приема нищо по-скъпо. Той уважаваше тази й черта. Фактически за две години не беше открил у нея нещо, което да не му харесва, с изключение може би на това, че продължава да настоява, че е омъжена за Уилям. Ала на моменти дори и непрекъснатата й убеденост му харесваше. Показваше, че е лоялна, грижлива, любяща и предана докрай. Преди време завиждаше на Уилям за всичко това, но сега вече само го съжаляваше. Горкият човек беше загинал. Рано или късно Сара трябваше да го приеме.

През следващата година дори твърдата вяра на Сара започна да се разколебава, макар че не го признаваше пред никого, даже пред Йоахим. Уилям беше изчезнал преди около година, а никой от източниците на разузнаването не беше разкрил каквото и да е за него. Дори Йоахим се бе опитал да направи дискретно проучване, без да ги поставя в неудобно положение. Общото мнение и от двете страни на Ламанша беше, че Уилям е бил убит през март 1942 година по време на приземяването си с парашут в Райнланд. Тя все още отказваше да повярва в това, но понякога, когато се замислеше за него, усещаше, че дори и най-скъпите им спомени са започнали да избледняват, и това я плашеше. Не го беше виждала вече почти четири години. Ужасно дълго време, дори за такава силна любов като тяхната, за да издържи в съприкосновение с толкова малко надежда и толкова много страдание.

Тази година Сара прекара Коледа в компанията на Йоахим. Той беше невероятно мил и всеотдаен. Това беше много добре най-вече за Филип, който растеше без баща и въобще не помнеше Уилям, пък и нямаше как да го помни. В неговото съзнание Йоахим бе специален приятел и по детски невинно и простичко истински го харесваше, точно както беше и при Сара. Тя продължаваше да мрази всичко немско, но него не мразеше. Беше разбран човек и се грижеше така усърдно за ранените, които идваха на възстановяване в замъка. Някои от тях нямаха нищо — нито надежда, нито крайници, нито бъдеще, нито дори дом, в който да се приютят. По някакъв начин той успяваше да отделя време за всеки от тях, да разтоваря в продължение на часове, да им вдъхне надежда, да ги върне към живот, точно както понякога правеше и със Сара.

— Ти си забележителен човек — тихо му каза тя един ден, докато седяха в кухнята й. Еманюел бе отскочила за малко при родителите си. От няколко седмици Анри се подвизаваше някъде из Ардените, но Сара се бе научила да не задава излишни въпроси. По това време момчето беше вече на шестнадесет години и водеше живот, изпълнен с пристрастия и опасности. Личният живот на Еманюел също се усложняваше. Синът на кмета бе започнал да става недоверчив и когато тя го напусна, се вдигна голям скандал. В момента се бе забъркала с един от германските офицери и макар че Сара не проронваше нито дума, подозираше, че момичето получаваше информация от него и я предаваше на съпротивата. Самата Сара стоеше настрана от всичко това. Правеше каквото бе възможно по възстановяването на замъка, повечето все дребни нещица, помагаше при някои спешни случаи, когато я викаха и се нуждаеха от нея, а през останалата част от времето се грижеше за децата. Филип беше на четири години и половина, а Елизабет с една година по-малка. Бяха прекрасни деца. Филип растеше висок и едър, какъвто беше още при раждането си, а Елизабет, за изненада на всички, беше много по-нежна и с по-меки черти от майка си. Макар и доста крехка, бе винаги готова за лудории и пакости. За всеки, който ги видеше заедно, беше очевидно, че Йоахим я обожава. За Бъдни вечер им донесе красиво изработени немски играчки за елха, след което им помогна да украсят дръвчето. Отнякъде бе успял да се сдобие и с кукла за Лизи, която тя веднага притисна в обятията си и започна да люлее като „моето бебе“.

Но Филип беше този, който се покатери на коленете му, обви ръце около врата му и се сгуши в него. Сара се направи, че не забелязва това.

— Ти няма да ни оставиш като татко, нали? — с тревога го попита детето, а Сара усети, че сълзи напират в очите и Йоахим побърза да отговори:

— Твоят татко не е искал да ви остави. Ако можеше, сигурен съм, че щеше да е тук с вас.

— Тогава защо е заминал?

— Защото така е трябвало. Той е войник.

— Но ти не си заминал — логично възрази детето, без да разбира, че немецът е трябвало да напусне собствените си деца и дом, за да дойде тук. После пак се сгуши в прегръдките му и остана така, докато Йоахим го отнесе в леглото. Лизи пък носеше своето бебе. Филип беше особено привързан към сестричката си, което много радваше Сара.

— Не смяташ ли, че всичко това най-после ще свърши тази година? — попита тя тъжно, докато отпиваха брендито, след като децата си легнаха. Беше й донесъл най-финия коняк „Курвоазие“. Беше силен, но много приятен.

— Надявам се. — Изглеждаше така, сякаш войната никога нямаше да свърши. — Понякога ми се струва безкрайна. Като гледам момчетата, които ни изпращат ден след ден, седмица след седмица, година след година, чудя се как е възможно никой да не разбира, че всичко това е безсмислено и просто не си струва.

— Мисля, че точно по тази причина се намираха тук, а не на фронта — усмихна му се Сара. Той мразеше войната почти толкова, колкото и тя.

— Доволен съм, че съм тук — нежно каза Йоахим. Надяваше се, че е облекчил положението й и това наистина беше така в много отношения. Познаваше я от три години и половина, а му се струваше, че е бил с нея цял живот. — Ти значиш много за мен — продължи той тихо и тогава, вероятно под влияние на брендито и на емоциите от изминалия ден, усети, че повече не би могъл да крие чувствата си. — Сара… — Гласът му беше дрезгав и същевременно нежен. — Искам да знаеш, че много те обичам. — Тя извърна поглед, мъчейки се да скрие вълнението си както от него, така и от самата себе си. Беше й ясно, че независимо от това какво изпитва към този мъж, от уважение към Уилям не би го направила.

— Йоахим, моля те… недей. — Погледна го умолително, а той взе ръката й в своята и я задържа така.

— Кажи ми, че не ме обичаш, че никога не би могла да ме обикнеш, и аз никога вече няма да повторя тези думи… но аз наистина те обичам, Сара, и мисля, че ти също ме обичаш. Какво правим всъщност? Защо се крием? Защо се преструваме на приятели, след като можем да бъдем нещо много повече? — Сега той искаше повече от нея. Беше чакал в продължение на години и вече не можеше да се сдържа.

— Да, обичам те — прошепна тя през масата, ужасена както от думите, така и от чувствата си. От доста време ги бе осъзнала, ала не беше се поддала… заради Уилям — Но не можем да направим нищо.

— Защо не? Та ние сме възрастни хора. Светът е тръгнал към гибел. Нямаме ли право на малко щастие? На малко радост? На малко слънце… преди края? — И двамата бяха видели толкова смърт и болка, и двамата бяха много уморени.

Усмихна се на думите му. Тя също го обичаше, обичаше човека в него, това, което беше направил за децата й и за нея самата.

— Имаме приятелството си… а любовта… нямаме право на повече, докато Уилям е жив.

— А ако не е жив? — Вече искаше да я накара трезво да погледне на нещата, но тя бързо се затвори в себе си, както правеше обикновено. Все още беше много болезнено за нея.

— Не зная. Не зная как бих се чувствувала в такъв случай. Но зная, че засега продължавам да съм негова жена и вероятно ще остана такава още дълго време. Може би завинаги.

— А аз? — попита я Йоахим. За първи път искаше нещо от нея. — А аз, Сара? Какво да правя аз?

— Не зная. — Погледна го нещастно, а той се изправи и отиде да седне до нея. После надникна в очите й, където видя много тъга и копнеж, и нежно я докосна с пръсти по лицето.

— Винаги ще бъда на разположение, когато имаш нужда от мен. Искам да знаеш това. И когато приемеш факта, че Уилям си е отишъл завинаги, аз ще продължавам да бъда тук. Имаме много време, Сара… Имаме цял живот. — Беше й казал всичко, което искаше да й каже от дълго време насам. След това нежно я целуна по устните, а тя не го спря. Не можеше да го спре, защото желаеше това не по-малко от него. Бяха изминали повече от четири години, откакто за последен път бе видяла съпруга си. А с този човек живееха вече три години и половина ден след ден, един до друг. Постепенно бе започнала да го уважава и обича. И все пак съзнаваше, че нямат право на това, което и двамата мислеха, че искат. Според нея в живота имаше по-важни неща от това. Имаше клетва, която беше дала, и мъж, когото беше обичала повече от всичко на света.

— Обичам те — прошепна й Йоахим и отново я целуна.

— И аз те обичам — каза тя. Но същевременно продължаваше да обича и Уилям. И двамата знаеха това.

Малко по-късно той си тръгна и се прибра в замъка, защото я уважаваше и искаше да се съобрази с желанието й. На следващия ден отново дойде и си поигра с децата. Животът им продължи както преди, сякаш въобще не бе имало такъв разговор.

През пролетта нещата вече не вървяха никак добре за Германия. Йоахим идваше да споделя със Сара мислите си и опасенията си за това, което би могло да се случи. През април вече беше сигурен, че ще бъдат отблъснати, и се тревожеше, че вероятно ще му се наложи да напусне Сара и децата. Обеща й да се върне веднага щом свърши войната, независимо дали Германия щеше да спечели, или да загуби. Беше му все едно, стига те да оцелеят. Беше си останал грижовен към нея и макар че сега от време на време се целуваха, не си разрешаваха нищо повече. Така беше по-добре, по този начин нямаше да има за какво да се разкайват, а и той си даваше сметка, че с нея трябваше да се напредва бавно. Сара упорито продължаваше да вярва, че Уилям е жив и че някой ден ще се върне. Но Йоахим знаеше, че дори да се случи това, за нея ще бъде болезнена и трудна раздялата с него. Беше свикнала да разчита на него, уважаваше го и често изпитваше нужда да са заедно. Вече бяха повече от приятели, въпреки, че тя продължаваше да обича и Уилям.

Напоследък обаче Сара започна да не обръща внимание на загрижеността му от вестите, пристигащи от Берлин. Беше много заета с Лизи, която страдаше от ужасна кашлица още от март и по Великден беше все така отпаднала и не се чувствуваше добре.

— Чудя се какво ли може да е това — оплака му се тя една вечер, докато разговаряха в кухнята.

— Някаква разновидност на инфлуенцата. Цяла зима върлува из селото. — Сара беше завела момиченцето при доктора в замъка, който я увери, че не е пневмония, но пък и лекарствата, които й предписа, не доведоха до никакво подобрение.

— Мислиш ли, че може да е туберкулоза? — загрижено го попита тя, но той й отговори отрицателно. Беше помолил доктора да даде още от лекарството, но в последно време не получаваха нищо. Доставките им бяха прекратени, единият лекар вече беше заминал за фронта, а другият се готвеше да потегля през май.

Ала много преди това Лизи отново легна на легло с висока температура. Беше отслабнала, очите й нездраво блестяха и беше придобила ужасния вид на дете, изгаряно от треска. Малкият Филип седеше край леглото й по цял ден, за да й пее песнички и да й разказва приказки.

Еманюел се опитваше да го развлича през деня, но той вече започваше да подлудява от тревога по Лизи. Тя продължаваше да бъде „неговото“ бебе и това, че я вижда толкова болна, а майка си така разтревожена, го плашеше. Час по час питаше дали ще оздравее и Сара му го обещаваше. Йоахим ги навестяваше всяка вечер. Бършеше челцето на Лизи, опитваше се да я накара да пийне вода, а когато кашляше силно, я тупаше по гръбчето точно както при раждането, когато й помогна да поеме въздух и така й вдъхна живот. Но този път, изглежда, не можеше да помогне. От ден на ден състоянието й се влошаваше и на първи май отново пламна цялата в огън. И вторият им лекар вече бе заминал, а запасите от медикаменти бяха фактически изчерпани. Така че Йоахим нямаше от къде да вземе лекарства, а и никакъв изход не виждаше. Оставаше му само да седи при тях ден след ден и да се моли Лизи да се оправи.

По едно време му хрумна мисълта да я закара на лекар в Париж, но тя беше прекалено зле, за да издържи едно пътуване, а и там нещата не вървяха никак добре. Американците напредваха към Франция и германците бяха изпаднали в паника. Париж беше почти изоставен, по-голямата част от военните бяха изпратени или обратно в Берлин, или на фронта. Райхът преживяваше тежки дни, но Йоахим беше много по-разтревожен за Лизи.

Беше един следобед в началото на май. Йоахим дойде да ги види и както обикновено от седмици наред, завари Сара седнала до леглото на детето. Държеше Лизи за ръката и бършеше топлото й челце, ала този път тя дори не помръдваше. Остана при тях няколко часа, но трябваше да се върне по някое време в кабинета. Прекалено много неща ставаха в момента, за да си позволи да отсъствува дълго. Дойде отново късно вечерта и намери Сара в леглото на Лизи, притиснала в прегръдките си спящото дете. Надвеси се над тях и когато младата жена вдигна очи към него, в погледа й прочете същинска агония. Приседна до нея.

— Някаква промяна? — прошепна той, а Сара само поклати глава. От сутринта момиченцето беше потънало в тежък сън. Но докато седеше и ги наблюдаваше, Лизи се размърда и за първи път от няколко дни насам отвори очи и се усмихна на майка си. Приличаше на малък ангел, със златистите си къдри и огромните зелени Сарини очи. Беше на три годинки и половина, ала сега, когато беше толкова болна, изглеждаше по-голяма, сякаш бе поела върху крехките си раменца цялата тежест на света.

— Обичам те, мами — прошепна тя и отново затвори очи в прегръдките на майка си. И изведнъж Сара разбра. Сякаш почувствува, че тя бавно напуска живота. Искаше й се да я задържи, да я придърпа обратно. Отчаяно желаеше да направи нещо, но не виждаше какво. Нямаше лекари, сестри, нито болница и лекарства, нищо не можеха да й предложат, освен… любов и молитви.

Докато Сара не откъсваше очи от нея, Лизи отново въздъхна и тогава Сара я погали по меките къдрици и й прошепна думи на отчаяна любов.

— Обичам те, сладко мое дете… Много те обичам. Мама те обича и… Бог също те обича… Аз съм тук при тебе… — продължи да й повтаря тя и Лизи със сладка усмивка погледна, за последен път разплаканите Сара и Йоахим, след което завинаги затвори очи, а малкият й дух се възнесе към небесата.

Сара усети веднага, а Йоахим миг по-късно. Сведе се над тях и се разрида, като ги люлееше и двете в прегръдките си. Спомни си как й беше вдъхнал живот, а ето че сега тя си отиде… напусна ги толкова скоро. Сара го погледна с разбито сърце, все още стискайки детето в прегръдките си. Накрая нежно го положи на леглото. Час по-късно двамата с Йоахим се отправиха към замъка, за да видят какво могат да уредят за погребението.

В крайна сметка Йоахим свърши всичко сам. Отиде в града и докара малък ковчег, в който двамата със Сара, облени в сълзи, положиха малкото телце. Сара грижливо бе сресала косицата на Лизи, беше й облякла най-хубавата рокличка, редом до нея бе сложила и любимата й кукла. Това беше най-големият ужас през живота й и докато полагаха ковчега в земята, Сара имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Беше се вкопчила в Йоахим и безпомощно ридаеше, а бедничкият Филип от своя страна се беше вкопчил в нейната ръка, без да може да възприеме случилото се.

Филип изглеждаше стреснат и ядосан, а когато майка му и Йоахим започнаха да зариват ковчега, скочи в гроба и се опита да ги възпре. Йоахим нежно го вдигна, а детето се развика и гневно се втренчи в майка си.

— Ти ме излъга! Излъга ме! — изпищя то, като трепереше цялото и ридаеше. — Ти я остави да умре… моето бебе… моето мъничко бебе. — Сграбчило Йоахим здраво през шията, момченцето бе просто неутешимо и дори не позволи на Сара да го доближи. Толкова обичаше Лизи, че не можеше да се примири с нейната загуба.

— Филип, моля те… — Сара едва произнесе думите, докато се бореше с детето и се опитваше да го прегърне. Накрая успя да го вземе от ръцете на Йоахим и нежно го понесе към къщи, като и двамата продължиха да плачат. Остана да го притиска в прегръдките си до късно през нощта, а то отчаяно зовеше „своето“ бебче.

Никой от тях не можеше да повярва в това, което се беше случило — Филип, Сара, Йоахим, Еманюел… До един момент Лизи си беше при тях, а в следващия — вече я нямаше. Дни наред Сара се чувствуваше така, сякаш е изпаднала в транс. Такова беше и състоянието на Филип. Блуждаеха безцелно из къщи и сякаш я чакаха да се върне у дома, да изскочи от горния етаж, да открият, че всичко е било само една жестока шега и тя просто им е скроила поредната си лудория. Сара беше така погълната от мъката си, че Йоахим не се осмели дори да спомене как се развиват събитията. И така, месец по-късно трябваше направо да й съобщи, че напускат замъка.

— Какво? — втренчи се тя в него. Все още беше с черната рокля, която носеше вече седмици наред. Чувствуваше се на сто години, а роклята висеше на нея като на плашило. — Какво каза?

— Заминаваме — търпеливо повтори той. — Тази сутрин получихме заповедта. Оттегляме се още утре.

— Толкова скоро? — Стана й лошо, когато чу думите му. Това означаваше още една загуба, още една мъка.

— Минаха четири години — тъжно й се усмихна той. — Доста дълъг период за едно гостуване. Не мислиш ли?

Тя също му се усмихна тъжно. Не можеше да повярва, че той си заминава.

— И защо, Йоахим?

— Американците са вече в Сен Ло. Скоро ще бъдат тук, а след това ще продължат към Париж. С тях ще бъдеш в безопасност. Те ще се погрижат добре за теб. — Това поне го успокояваше.

— А ти? — попита го тя, като се смръщи разтревожено. — Ще бъдеш ли в безопасност?

— Викат ме обратно в Берлин, след което ще се преместим болницата в Бон. Очевидно в щаба са доволни от работата ми. — В щаба обаче не знаеха колко малко от сърцето си беше вложил в нея. — Мисля, че ще остана там, докато всичко свърши. Господ само знае колко ще продължи това. Но после веднага ще се върна тук. — За Сара беше просто невероятно, че след четири години Йоахим си тръгва. Тя вече знаеше, че много ще й липсва. Неговото присъствие имаше голямо значение за нея и беше сигурна, че винаги ще е така. От друга страна обаче, не можеше да му обещае бъдещето, което той желаеше. Дълбоко в сърцето си Сара все още беше предана на Уилям. Дори може би още повече сега, след смъртта на Лизи. С нея сякаш бе загубила някаква частица от Уилям и това я караше повече от всякога да копнее за него. Бяха погребали момиченцето зад замъка, близо до горичката, където толкова пъти се бяха разхождали. Знаеше, че нищо в живота й не би могло да бъде така ужасно болезнено, както загубата на Лизи.

— Няма да ми е възможно да ти пиша — обясни той и тя кимна с разбиране.

— Би трябвало да съм свикнала вече с това. За последните четири години съм получила пет писма. — Едно от Джейн, две от Уилям, едно от херцог Уиндзор и едно от майката на Уилям и никое от тях не й беше донесло добри вести. — Ще слушам новините.

— Ще гледам да се свържа с теб веднага щом стане възможно. — Приближи се към нея и я притегли в прегръдките си. — Боже мой, колко ще ми липсваш само! — При тези думи тя самата разбра колко много ще й липсва и той на нея. Щеше да се чувствува ненаказано по-самотна. Погледна го с тъга.

— И ти ще ми липсваш — призна му тя. След това го остави да я целуне, а Филип ги наблюдаваше отстрани с някакъв особен гневен израз на лицето.

— Нали ще ми позволиш да те снимам, преди да замина? — запита я той, а тя само изръмжа.

— В този ми вид? За бога, Йоахим, та аз изглеждам ужасно. — При всички случаи той щеше да вземе и другата й снимка, онази, на която беше със съпруга си в Уитфийлд по времето, когато всички те бяха млади и безгрижни и когато животът не беше такова бреме. Сега Сара изглеждаше много по-стара, а нямаше още двадесет и осем години.

Йоахим също й даде една своя снимка и двамата прекараха нощта в разговори. Би предпочел да я прекара в леглото й, но дори не направи опит, тъй като знаеше, че тя не би се съгласила. Човек рядко можеше да срещне жена като нея, толкова женствена и с такива изключителни качества, една съвършена дама.

На следващия ден Сара и Филип отидоха да гледат изтеглянето на немците. Филип се вкопчи в Йоахим и не искаше да го пусне, макар че той се опита да му обясни, че се налага да замине. А Сара се питаше дали Филип нямаше чувството, че така губи още едно от звената, свързващи го с Лизи. И на тримата им беше и трудно, и болно, и объркано. Само Еманюел беше доволна. Първо тръгнаха войниците и полупразните камиони с медикаменти, онези медикаменти, които се оказаха недостатъчни, за да спасят Лизи. Последваха ги линейките с пациентите.

Преди тръгване Йоахим и Сара отидоха на гроба на Лизи. Той коленичи за миг и постави отгоре букетче жълти полски цветя, при което и двамата се разплакаха. След това прегърна Сара за последен път, далеч от очите на подчинените си, които и без това вече знаеха всичко. Знаеха, че той много я обича, но като непосредствени свидетели знаеха и че нищо повече не е имало помежду им. Това също ги караше да я уважават. За тях Сара беше олицетворение на надеждата, любовта и благоприличието. Винаги беше учтива и мила, независимо от това какво мислеше за тяхната война или за това, на чия страна се биеха. И дълбоко в сърцата си те се надяваха, че и собствените им съпруги са били толкова силни. Повечето от мъжете, които я бяха опознали, бяха готови, също като Йоахим, да пожертвуват живота си за нея.

Последен остана неговият джип и докато го чакаше, шофьорът деликатно отмести поглед настрани. Йоахим притегли Сара по-близо до себе си.

— Обичам те повече от всичко най-скъпо в живота ми — каза й той, сякаш се страхуваше, че по някакъв каприз на съдбата може никога вече да не се видят. Искаше тя да го знае. — Повече дори от децата си. — След това я целуна нежно.

За миг Сара се притисна до него така, сякаш щеше да му разкрие всички чувства, които изпитваше, ала бе прекалено късно. Вече не можеше да го направи.

Но когато вдигна очи, той сам прочете всичко в тях.

— На добър път — прошепна тя. — Пази се… Обичам те… — задави се в думите си, а Йоахим се наведе към Филип, като продължаваше да я държи за ръка. Искаше да каже нещо и на детето. Нали тримата заедно бяха преживели толкова много.

— Довиждане, моето момче. — Сега пък той се задави в думите си. — Грижи се добре за мама! — Целуна го по челото и разроши косата му, докато Филип се сгуши в него. Накрая детето неохотно се отдръпна. Йоахим се изправи и впери очи в Сара. После пусна ръката й и се качи в джипа. Останал прав в него, той им маха, докато джипът стигна до входа на имението. Миг след това изчезна сред вихър от прах, а Сара, разплакана, не помръдваше.

— Защо го остави да си тръгне? — ядно я погледна Филип.

— Нямахме друг избор, Филип. — Политическата страна на ситуацията беше прекалено сложна за едно дете, та да вземе да му я обяснява. — Той е добър човек, макар че е германец, и сега трябва да се прибере у дома.

— Обичаш ли го?

Тя се поколеба, но само за миг.

— Да, обичам го. Той ни беше добър приятел, Филип.

— Повече ли го обичаш от татко?

Този път изобщо не се поколеба:

— Разбира се, че не.

— Аз пък да.

— Не, това не е вярно — твърдо каза тя. — Ти просто не помниш татко си, но той е чудесен човек. — Гласът й изтъня и затрепери при спомена за Уилям.

— Мъртъв, ли е?

— Не мисля — отговори Сара предпазливо, тъй като не желаеше да му дава напразни надежди, но от друга страна, много й се искаше той да споделя вярата, че някой ден отново ще го видят. — Ако имаме късмет, един ден той ще се върне у дома при нас.

— А Йоахим? — попита я натъжено детето.

— Не зная — отговори му тя честно. След което бавно и мълчаливо влязоха в къщата, хванати ръка за ръка.