Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Jewels, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2012)
Разпознаване и начална корекция
МаяК (2014)
Корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Даниел Стийл. Скъпоценности. Книга първа

Американска. Първо издание

ИК „Хемус“, София, 1993

Редактор: Минка Златанова

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-428-069-3

 

 

Издание:

Даниел Стийл. Скъпоценности. Книга втора

Американска. Първо издание

ИК „Хемус“, София, 1993

Редактор: Минка Златанова

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-428-069-3

История

  1. — Добавяне

24

Когато Сара слезе от ролс-ройса пред замъка, изглеждаше така сякаш виждаше призрак, и в известен смисъл това беше вярно. Почти двадесет и три години бяха изминали, откакто го видя за последен път. Двадесет и три години, откакто я целуна за сбогом и отведе войниците си обратно в Германия. Оттогава не беше чула нищо за него и въобще не знаеше дали е жив или мъртъв, но често се беше сещала, особено когато си мислеше за Лизи.

Слезе бавно от колата, а той я огледа продължително и настойчиво. Беше се променила съвсем малко. Все още беше красавица. Сега изглеждаше още по-представителна, а косата й бе леко посивяла. Тази година бе навършила петдесет, но като я гледаше, му бе трудно да повярва.

— Кой е това? — прошепна Джулиън.

Мъжът изглеждаше много особено. Беше слаб и доста стар и гледаше майка му, без да откъсва очи от нея.

— Няма нищо, скъпи. Това е един стар приятел. Прибери децата вътре. — Той вдигна Ксавие, хвана Изабел и тримата влязоха в замъка, като поглеждаха през рамо към майка си, която бавно се отправи към мъжа.

— Йоахим? — прошепна тя и той пристъпи към нея с така добре познатата й усмивка. — Какво правиш тук? — Толкова дълго беше чакал, за да дойде. И защо точно сега? Имаше толкова неща да му каже, а и да го пита.

— Здравей, Сара — рече той тихо, като взе ръцете й в своите. — Много време мина, ала ти изглеждаш чудесно. — Изглеждаше много повече от чудесно. Самият факт, че я вижда, караше сърцето му да тупти учестено.

— Благодаря. — Сара знаеше, че Йоахим е на шестдесет години, но времето не беше го пожалило, макар и да не бе толкова състарен, колкото Уилям. Той беше жив, а Уилям си беше отишъл. — Искаш ли да влезем вътре? Точно се връщаме от Англия — обясни му тя, изведнъж придобила тона на домакиня, която посреща дългоочакван гост, — от сватбата на Филип. — Усмихна се, очите им продължаваха да търсят нещо друго, извън думите.

— Филип? Ожени ли се?

— Той е на двадесет и седем години — припомни му Сара, докато Йоахим й държеше вратата, след което я последва вътре. Изведнъж и двамата болезнено осъзнаха, че някога той беше живял тук.

— А други деца?

— Три — кимна тя и се засмя. — Едното съвсем отскоро, Ксавие ще навърши две годинки следващата седмица.

— Имаш бебе? — Изглеждаше видимо смаян и Сара се разсмя.

— Едва ли можеш да се изненадаш повече от мен самата. Уилям беше много добър в това отношение. — Не й се искаше да му каже, че той беше починал, не още. Изведнъж си даде сметка, че Йоахим не знае, че Уилям се беше върнал тогава. Толкова много неща имаха да си кажат.

Покани го в големия салон и той огледа помещението, изпълнено с толкова спомени. Но това че виждаше Сара пред себе си, беше много по-разтърсващо и Йоахим не можеше да откъсне очи от нея. Помисли си, че ако бе дошъл предишния ден, тя нямаше да се е върнала от Англия.

— Какво те води насам, Йоахим?

Искаше му се да каже „ти“, ала не го направи.

— Имам брат в Париж. Дойдох да го видя за Коледа. И двамата сме сами, та той ме покани на гости. — След това продължи: — От дълго време искам да те видя, Сара.

— Ти изобщо не ми писа — отрони тя меко. Тя също не му беше писала. Но ако се обърнеше сега назад, съвсем не беше сигурна, че щеше да го направи, дори и да знаеше къде да го намери. Може би само веднъж, ала пак щеше да е нечестно спрямо Уилям.

— След войната всичко беше много трудно — започна да обяснява той. — Дълго време Берлин беше същинска лудница, а когато кореспонденцията стана възможна, прочетох във вестниците за чудодейното оцеляване на херцог Уитфийлд. Зарадвах се за теб, нали знаех колко много искаше той да се върне. След това реших, че не е уместно да ти пиша или да дойда да те видя. Често си мислех за това. Идвах до Франция на няколко пъти, но не ми изглеждаше редно да ти се обаждам, затова не го и направих. — Сара кимна. Разбираше го много добре. В някои отношения щеше да е доста странно, ако се бяха видели тогава. Не можеха да отрекат, че бяха изпитвали чувства един към друг. За щастие бяха успели да ги контролират, но все пак те бяха съществували.

— Уилям почина миналата година — промълви Сара печално. — По-точно тази година, на втори януари. — Очите й му казаха колко самотна е тя сега. И той отново не можа да се престори, че не знае. В края на краищата именно затова се бе решил най-после да дойде. Не беше пожелал да се намеси в живота й с него, тъй като знаеше колко много обича съпруга си, но сега, след като научи, че него го няма, трябваше да дойде, за да се опита да постигне мечтата на живота си.

— Зная. И за това прочетох във вестниците.

Тя кимна. Все още не можеше да разбере причината за идването му.

— Ожени ли се повторно?

— Не. Никога — поклати глава той. Мисълта за нея го беше преследвала повече от двадесет години и така и не беше срещнал друга жена, която да го заплени.

— Знаеш ли, сега съм в бижутерийния бизнес. — Погледна го развеселено, а Йоаким учудено повдигна вежди.

— Нима? — Този път беше истински изненадан. — Това е нещо ново, нали?

— Вече не. Започна още след войната. — Разказа му за всички онези хора, които им бяха продали бижутата и скъпоценностите си, и как по-късно се бе родил и разраснал този бизнес. Разказа му за магазина в Париж, управляван от Еманюел, както и за другия в Лондон.

— Звучи невероятно. Ще трябва да я посетя, когато отида в Париж. — После размисли сети се, че тя никога не го беше харесвала. — Предполагам, че цените няма да бъдат по джоба ми. Ние загубихме всичко — сухо допълни той. — Всичките ни земи останаха в източната част.

Почувствува съжаление към него. Имаше нещо отчайващо тъжно в този човек. Изглеждаше съкрушен и много самотен. Предложи му чаша вино и отиде да нагледа децата. Изабел и Ксавие вечеряха в кухнята с прислужницата, а Джулиън се беше качил горе да позвъни на приятелката си. Искаше да ги представи на Йоахим, но първо трябваше да си поговори с него. Имаше странното усещане, че неочакваното му посещение си има причини.

Върна се в хола, а когато влезе, видя, че той разглежда книгите. След малко забеляза, че е открил онази, която й беше подарил за Коледа преди двадесет години.

— Все още я пазиш. — Изглеждаше доволен и тя му се усмихна. — А аз продължавам да държа снимката ти на бюрото си в Германия. — Това й се стори тъжно. Беше толкова отдавна. Досега би трябвало да има друга снимка на бюрото му, не нейната.

— И аз също пазя твоята. Прибрала съм я. — За неговата снимка не бе имало място в живота й с Уилям и той го знаеше. — С какво се занимаваш сега? — Видът му бе представителен, явно в никакъв случай не беше беден, но не и кой знае колко богат.

— Професор по английска литература съм в Хайделбергския университет. — Усмихна й се и двамата си припомниха дългите разговори за Кийтс и Шели.

— Сигурна съм, че се справяш отлично.

Той остави чашата с вино и се приближи към нея.

— Може би сбърках, че дойдох, Сара, но аз мисля за теб много често. Сякаш вчера си тръгнах оттук. — А всъщност, не беше вчера, беше сякаш в друг живот. — Трябваше да те видя отново, да разбера дали и ти помниш, дали всичко това продължава да има същото значение за теб, както някога за двама ни. — Искаше толкова много от нея. Докато очевидно неговият живот е бил съвсем празен, нейният беше изпълнен с толкова неща.

— Много време мина, Йоахим… Ала аз винаги съм те помнила. — Трябваше да бъде искрена с него. — Обичах те тогава. Наистина те обичах и ако нещата стояха по друг начин, ако не бях омъжена за Уилям, но аз бях… и той се върна у дома. Обичах го толкова много. Не мога дори да си представя някога да обикна друг мъж по този начин.

— Дори и мъж, когото си обичала преди? — Очите му бяха пълни с надежда и погубени мечти, ала тя не можеше да му даде отговора, който му бе необходим.

Поклати тъжно глава.

— Дори и тебе, Йоахим. Не можах тогава, не мога и сега… Завинаги съм омъжена за Уилям.

— Но него вече го няма — нежно възрази той, като се чудеше дали не е избързал с идването си.

— Не и в сърцето ми, точно както и тогава. Тогава бях благодарна и сега също съм благодарна… Не мога да се променя, Йоахим.

— Съжалявам — сведе очи той. Беше съсипан.

— Аз също — отрони тя меко.

В този момент децата се присъединиха към тях. Изабел беше много миличка, когато направи реверанса си, а Ксавие обиколи на бегом стаята, като щастливо рушеше всичко по пътя си. След малко се появи и Джулиън, да я попита дали може да излезе с приятели, и тя го представи на Йоахим.

— Имаш прекрасно семейство — каза й той, след като децата си излязоха. — Малкият прилича на Филип. — По време на окупацията Филип беше на същата възраст и в очите му тя прочете обич към най-големия й син… и към Лизи. Усети, че в този момент той също мислеше за момиченцето, и кимна с глава. — Често се сещам и за нея… по някакъв начин тя сякаш беше наше бебе.

— Зная. — Уилям си беше мислил същото. Беше споделил, че ревнува от Йоахим, защото бе познавал Елизабет. — Беше толкова сладка. Донякъде Джулиън прилича на нея в това отношение. Както и Ксавие. От време на време… Изабел си е Изабел.

— Личи й — усмихна се той. — Както и на теб, Сара. Все още те обичам. Винаги ще те обичам. Ти си точно такава, каквато си мислех, че ще бъдеш… може би даже по-красива и все така добра. Понякога ми се струва, че не бих искал да си такава.

— Съжалявам — позасмя се тя леко в отговор.

— Уилям е имал голямо щастие. Надявам се, че го е съзнавал.

— Мисля, че и за мен важи същото. Само дето времето ни беше толкова кратко. Бих искала да не свършваше.

— Как се чувствуваше той след войната? Вестниците писаха, че е оцелял по чудо.

— Така е. След жестоките мъчения беше в много тежко състояние.

— Правили са ужасни неща — рече Йоахим без колебание. — Известно време се срамувах да кажа, че съм германец.

— Но ти само помагаше на ранените, докато беше тук. Останалото се правеше от други хора. Няма от какво да се срамуваш. — Беше го обичала и уважавала, независимо от разликата в позициите им.

— Трябваше да спрем всичко много по-рано. Светът никога няма да ни прости, че не го сторихме, и то с най-голямо основание. Бяха извършени нечовешки престъпления. — Не можеше да не се съгласи с него, но поне и двамата знаеха, че съвестта му е чиста. Беше добър човек и достоен войник.

След малко той се изправи и огледа стаята отново, сякаш искаше да запамети всяка подробност, всеки сантиметър.

— Трябва да си тръгвам. Брат ми ще ме чака.

— Ела пак някой път — каза тя, докато го изпращаше, ала и двамата знаеха, че няма да дойде. Изпрати го до колата му, където се поспряха, и той отново я погледна. Гладът, таен години в сърцето му, ерозираше в очите му. Копнееше да я докосне.

— Радвам се, че дойдох да те видя… Желаех да го направя от дълго време. — Усмихна й се и нежно я помилва по бузата както си бе позволил веднъж тогава… Тя се надигна и го целуна по бузата, погали го по лицето и бавно отстъпи крачка назад. Сякаш с тази крачка се върна от миналото в настоящето.

— Пази се, Йоахим…

За миг той постоя нерешително, след което кимна. Качи се в колата си и козирува леко, а Сара така и не видя сълзите в очите му, докато се отдалечаваше. Видя само колата и… човека, когото някога беше познавала. Но тя не можеше да дели спомените си за Уилям с другиго. Йоахим беше напуснал живота й преди много години. Беше си отишъл завинаги още тогава. И вече нямаше място за него. Не бе имало от години. Когато колата се изгуби от погледа й, Сара обърна гръб и се върна вътре при децата си.