Даниел Стийл
Скъпоценности (12)

12

Следващият ден настъпи слънчев и топъл. Бебето ги събуди малко след разсъмване, беше огладняло и заплака. Уилям отиде да го донесе, намести го до едната гърда на Сара и остана да ги съзерцава. То сякаш знаеше съвсем точно какво трябва да прави, а майка му го гледаше с нежна усмивка. Сара все още трудно се движеше, но беше много по-добре от предишната вечер и както кърмеше, изведнъж се сети за снощния шум и странното изражение върху лицето на Уилям. Разбираше, че нещо се е случило, макар че той нищо не й беше казал.

— Та какъв беше онзи шум снощи? — меко попита тя, докато бебето лакомо сучеше, а Уилям се чудеше дали не е прекалено рано, за да й каже истината. Съзнаваше обаче, че е длъжен да го направи. Предишната вечер се беше свързал с херцог Уиндзор в Париж и двамата бяха решили, че трябва да се върнат в Англия възможно най-бързо. Уолис, разбира се, щеше да пътува със съпруга си, но на Уилям му беше ясно, че в никакъв случай не бива да подлага Сара на подобно изпитание толкова скоро. Вероятно това щеше да е невъзможно поне още няколко седмици, а може би и месеци. Всичко зависеше от това, колко бързо щеше да се възстанови, което едва ли би могло да се предвиди. А междувременно Уилям трябваше на всяка цена да се върне в Лондон и да се яви във Военното министерство. Във Франция тя щеше да е на сигурно място, но му беше неприятна мисълта да я остави сама. Докато го наблюдаваше, Сара видя цялата душевна борба, изписана на лицето му. За Уилям това бяха два страдалчески дни.

— Какво има? — попита тя и протегна ръка да го докосне.

— Във война сме — тъжно й отговори той. Повече не можеше да крие. Само се молеше да е достатъчно закрепнала, за да приеме новината и всички последици от нея. — Англия и Франция срещу Германия. Станало е вчера, докато бяхме заети с раждането на Филип. — А както и двамата много добре знаеха, това се беше оказало сериозна работа и по тази причина се бяха откъснали от света. Но сега нямаше никаква възможност за бягство от истината.

Сълзи се появиха в очите й в момента, в който чу вестта. Погледна Уилям уплашено.

— Какво означава това за теб? Скоро ли тръгваш?

— Налага се — печално кимна той, покрусен от това, че трябва да я остави точно сега, но просто нямаше как. — Днес ще се опитам да изпратя телеграма, че ще се явя след няколко дни. Не ми се иска да тръгвам, преди да си закрепнала поне малко. — И нежно я погали по ръката при спомена за страданията, които бе преживяла. Като ги гледаше двамата, имаше чувството, че е станало двойно чудо, и мисълта да ги остави му беше непоносима. — Преди да замина ще помоля Еманюел да дойде да живее тук. Тя е добро момиче. — Със сигурност го беше доказала, дори повече от необходимото, с помощта си при раждането на бебето.

Тази сутрин, малко след девет, Еманюел се появи отново. Изглеждаше безукорно чиста в синята си рокля и прясно колосаната престилка. Червеникавокестенявата й коса беше спретнато прибрана в тежка плитка, падаща по гърба й, пристегната със синя панделка. Беше на седемнадесет години, а брат й на дванадесет. Целият си живот бяха прекарали в Ла Марол. Родителите й бяха скромни, трудолюбиви и интелигентни хора и децата им приличаха на тях.

Тя остана при Сара, а Уилям отиде до пощата да прати телеграма до Военното министерство. Малко след като той се прибра в замъка, дойде Анри, братът на Еманюел.

— Телефонът ви е повреден, господин херцог — съобщи той. После обясни, че херцог Уиндзор се е обаждал и е оставил съобщение в хотела. На следващата сутрин в Хавър щял да пристигне кралският кораб „Кели“, за да ги вземе. Уилям трябвало незабавно да тръгне за Париж.

Момчето беше останало без дъх от бързане. Уилям му поблагодари, даде му десет франка и се качи при Сара.

— Току-що получих съобщение от Дейвид — започна той неопределено, като обикаляше из стаята, сякаш да разгледа добре всяко нещо и да го запечата в паметта си. — Той… ъъ… Бърти ни изпраща кораб утре сутринта.

— Тук? — погледна го Сара объркано. Докато той бе ходил до пощата, тя беше поспала.

— Малко трудно — усмихна й се Уилям и седна до нея на леглото. Ла Марол, където се намираха, беше на двеста и четиридесет километра от океана. — В Хавър. Иска да се срещнем утре сутринта в осем часа в Париж. Предполагам, че Уолис ще пътува с нас. — След тези думи погледна жена си с мрачна тревога. — Ти едва ли имаш достатъчно сили да ни придружиш, а? — Знаеше, че няма, но трябваше поне да я попита, за собствено успокоение. Ясно му беше, че ако се опита да стане на крака толкова скоро, отново ще започне да кърви. И без това беше загубила много кръв при раждането. Все още беше твърде бледа и изтощена. Трябваше й поне един месец, за да се възстанови дотолкова, че да може да се движи сама, камо ли сега да тръгне за Париж с кола или за Англия с кораб. Тя поклати глава в отговор. — Не ми се ще да те оставям тук сама.

— Франция е наш съюзник. Нищо лошо няма да ми се случи — нежно му се усмихна Сара. Не й се искаше той да заминава, но иначе нямаше нищо против оставането си тук. Сега вече това беше техният дом. — Ще се справим. А ти ще можеш ли да се върнеш скоро?

— Не зная. Ще ти изпратя съобщение при първа възможност. Трябва да се явя във Военното министерство в Лондон и да видя каква задача ще ми възложат. Ще се опитам да си дойда колкото се може по-скоро. А когато ти се почувствуваш достатъчно добре, ще се върнеш у дома — каза й той почти сурово.

— Тук е у дома — прошепна тя, като го гледаше в очите. — Не искам да идвам. Тук Филип и аз ще бъдем на сигурно място.

— Зная. Но бих се чувствувал по-спокоен, ако и двамата сте в Уитфийлд.

Тази възможност я разстрои. Майка му й допадаше, а и Уитфийлд беше много хубав, но замъкът Мьоз бе вече техният дом. Бяха положили толкова усилия, за да го направят такъв, какъвто бе в момента, и тя нямаше желание да го напуска. Все още им предстоеше много работа по него и когато се почувствуваше по-силна, би могла да свърши част от нея, докато го чака да си дойде от Англия.

— Ще видим — каза той уклончиво и отиде да си стегне багажа за пътуването на следващата сутрин.

Никой от двамата не можа да заспи тази нощ, дори детето плака повече от обикновено. Млякото й все още не беше достатъчно за това огромно бебе и тя беше изнервена и притеснена. Усети Уилям да става в пет часа, а той си мислеше, че най-после е заспала. Докато го наблюдаваше в полумрака на стаята, тихо промълви:

— Не искам да тръгваш.

Той се наведе над нея и я погали по лицето и ръката, изпълнен със същото желание.

— И аз не искам да тръгвам. Да се надяваме, че всичко ще свърши бързо и ще можем да се върнем към нормален живот. — Сара му кимна с надеждата, че е прав, като се мъчеше да не мисли за нещастните хорица в Полша.

Половин час по-късно, вече избръснат и облечен, Уилям се изправи до леглото, но този път тя се надигна да стане. В първия миг й се зави свят и той я прихвана със силните си ръце.

— Не бива да слизаш долу, на връщане можеш да паднеш по стълбите. — Все още беше твърде изтощена и имаше опасност да загуби равновесие и да си удари главата. Но Сара сама усещаше колко е отмаляла и че няма сили дори да опита да го изпрати до вратата.

— Обичам те… Моля те, пази, се… Уилям, бъди внимателен… Обичам те… — Проблеснаха сълзи и в нейните, и в неговите очи, макар че той се усмихваше, докато й помагаше отново да си легне.

— Обещавам… ти също бъди внимателна и… се грижи добре за лорд Филип.

Тя с усмивка погледна сина си. Такова красиво малко момченце. С големи сини очи и руси къдрици и Уилям твърдеше, че е точно копие на баща му, какъвто го знаеше от детските му снимки.

Той я целуна силно, после я зави добре, отново я целуна и погали меката коприна, която се стелеше по раменете й.

— Оправяй се бързо… Аз ще се върна скоро… Обичам те… много. — И за пореден път благодари на бога, че беше оживяла. След това бързо прекоси стаята и й хвърли последен поглед от вратата. — Обичам те — промълви нежно, тя се разрида и той излезе.

— Обичам те… — проплака Сара след него, докато стъпките му отекваха по стълбите. — Уилям! Обичам те!

— И аз те обичам!

Думите му достигнаха до нея като ехо, веднага след това тя чу да се хлопва тежката входна врата и само след миг забръмча двигателят на колата му. Успя да се надигне точно колкото да види как колата изчезва зад завоя по алеята към изхода. Сълзите й се стичаха по бузите и капеха върху нощницата. Отпусна се пак на леглото, като ридаеше и мислеше за Уилям. Но след известно време Филип я подсети, че е гладен, а и Еманюел се появи отново. Този път идваше, за да остане. Щеше да живее при тях, за да помага на госпожа херцогинята в грижите за Филип. Това беше прекрасна възможност за нея, тя вече беше изпълнена с възхищение към Сара, а колкото до бебето, за чието раждане помогна — беше направо луда по него. Но Еманюел никога не си позволяваше фамилиарно поведение. Държеше се изключително възпитано за възрастта си и щеше да се окаже предана помощница на Сара.

След заминаването на Уилям дните започнаха да се струват на Сара безкрайни. Трябваше да минат седмици, преди да поукрепне. В началото на октомври, когато Филип навърши един месец, й се обади херцогиня Уиндзор, за да й каже, че са се върнали в Париж. Точно преди да отпътуват от Лондон, се видели с Уилям и той изглеждал добре. Зачислен бил към RAF^[1] и разквартируван на север от Лондон.

Херцог Уиндзор бил изпратен обратно в Париж като генерал-майор във военната мисия към френското командуване. На практика това означаваше, че непрекъснато ще приемат гости, което напълно ги удовлетворяваше. Отново поздрави Сара с раждането на сина й и я покани да ги посети в Париж, когато се почувствува достатъчно здрава. Уилям им разказал колко тежко било раждането и Уолис я предупреди да не се преуморява.

Но Сара вече се движеше из къщата, започваше да следи за работата и да прави някои дребни поправки. Беше наела жена да й помага при чистенето, а Еманюел се занимаваше с бебето. То й се струваше огромно, а и беше наддало почти с килограм за четири седмици. Беше много едро.

Братът на Еманюел, Анри, помагаше на Сара, като изпълняваше някои поръчки. Иначе огромната част от мъжете и младежите, наети на работа в замъка, бяха напуснали, за да отидат в армията. Не беше останал почти никой, с изключение на няколко доста възрастни мъже или твърде млади момчета. Дори шестнадесет и седемнадесетгодишните бяха успели чрез лъжа да влязат в армията. Изведнъж французите се бяха превърнали в нация от жени и деца.

По това време Сара на няколко пъти беше получавала вести от Уилям. Писмата му стигаха до нея, а веднъж дори й се обади по телефона. Казваше й, че още нищо особено не се е случило и че се надява да си дойде за малко през ноември. — Беше се свързала и с родителите си. Те отчаяно я молеха да се прибере с бебето при тях. Малко след обявяването на войната корабът „Аквитания“ стигна невредим до Ню Йорк, независимо от страховете на всички, ала тогава Сара все още беше прекалено слаба за пътуване, затова те дори не й го предложиха. След това още три кораба прекосиха безпрепятствено океана — „Манхатън“, „Вашингтон“ и „Президент Рузвелт“, връщайки американците в сигурното убежище на родината им. Както убеждаваше Уилям, че е на безопасно място в замъка, така Сара се опитваше да успокои и родителите си, ала без особен успех.

Те бяха ужасени, че е останала във Франция в тези смутни времена, но тя намираше страховете им абсурдни. Обстановката около замъка Мьоз беше дори по-спокойна от преди, пък и в цялата област положението беше нормално.

До ноември се бе възстановила напълно. Излизаше на дълги разходки и често взимаше и Филип със себе си. Работеше в градината, както и върху любимите си дървени орнаменти. Понякога се занимаваше и с по-тежка работа в конюшните — винаги когато Анри имаше възможност да й помогне. Родителите му бяха загубили всичките си работници в хотела, така че той трябваше да помага и там. Беше много приятно момче, винаги готово да откликне. Също като сестра си и той обожаваше замъка. Сара повече не се нуждаеше от помощта на Еманюел през нощта, затова тя се премести да живее в къщичката на пазача и рано сутрин идваше в замъка.

Един следобед, в края на ноември, Сара се прибираше от гората и пееше на Филип, когото носеше привързан до гърдите си в специална раничка, измайсторена от Еманюел. Той беше почти заспал, когато стигнаха централния вход. Сара пристъпи вътре с въздишка и изведнъж изкрещя. Пред нея стоеше Уилям във военна униформа, по-красив от всякога. Хвърли се в прегръдките му, а той я притисна до себе си, като гледаше да не смачка бебето. Тя бързо отвърза ремъците и нежно го положи на земята. Филип се беше стреснал от вика й и се разплака, но в момента Сара не можеше да мисли за друго, освен за Уилям, който я стискаше в прегръдките си.

— Толкова ми липсваше… — Думите й заглъхнаха в гърдите му, а той я притисна толкова силно, че почти я заболя.

— И ти ми липсваше. — Отдръпна се от нея, за да я огледа. — Отново изглеждаш чудесно. — По-слаба, но силна, здрава, в добра форма. Колко си красива! — каза той, като я гледаше така, сякаш ще я глътне. Сара се засмя и пак го целуна.

Еманюел ги чу да разговарят. Беше се видяла с херцога при пристигането му и сега дойде да вземе бебето. Скоро Филип трябваше да суче, ала тя поне за малко искаше да ги освободи от него, та Сара да остане насаме със съпруга си. Двамата се качиха горе, хванати за ръце, като бъбреха и се смееха. Тя го затрупа с въпроси — къде е бил и къде ще го изпратят след тренировъчните полети. Уилям каза, че и преди е бил в RAF, сега само преминал кратък курс върху по-модерната бойна техника. Много внимаваше да не се изтърве за това, което вече знаеше, а именно, че ще го зачислят към изтребителната авиация и ще лети с бомбардировач „Бланхайм“. Не искаше да я тревожи и й представи нещата в много по-розова светлина. Но подчерта колко сериозно гледат на войната хората в Англия.

— Тук също гледат сериозно на нея — каза тя. — Никой не остана, с изключение на Анри, приятелите му и няколко старци, които са прекалено грохнали, за каквато и да е работа. Всичко върша сама с помощта на Еманюел и Анри. Вече почти привършвам конюшнята. Само почакай да видиш и ще се увериш сам! — Той беше решил да я разделят на две — едното помещение за конете, които щяха да купят или докарат от Англия, а в другото да обзаведат малки стаички, за конярите и помощниците, които щяха да наемат за временна работа. Проектът му беше идеален, по този начин имаше достатъчно място за около четиридесет-петдесет човека и поне за толкова коне.

— Звучи така, сякаш тук нямаш никаква нужда от мен — направи се на обиден той. — Може би трябваше да си остана в Англия.

— Само да си посмял! — Тя се надигна на пръсти да го целуне отново, докато влизаха в спалнята. Уилям я завъртя във въздуха и я целуна горещо, за да й покаже колко много му беше липсвала.

След това заключи вратата и я погледна с обожание. Сара започна да разкопчава сакото на униформата му, а той й свали грубия пуловер. Беше един от неговите и той го захвърли в средата на стаята, вперил поглед в тежките й гърди и възвърналия крехкостта си ханш. Трудно беше човек да повярва, че въобще е раждала.

— Сара, толкова си красива… — Беше останал без думи и с мъка се въздържаше. Никога не беше я желал толкова силно, дори в първата им брачна нощ. Едва успяха да стигнат до леглото, а като легнаха един до друг, телата им се преплетоха начаса и желанието им експлодира почти мигновено, когато се отдадоха на страстта.

— Страшно ми липсваше… — призна тя. Беше толкова самотна без него.

— Но не и наполовина, колкото ти на мен — почти я прекъсна той.

— Колко време можеш да останеш?

Уилям се поколеба. Сега му се струваше толкова малко, а в началото му се видя като дар божи.

— Три дни. Не е много, но трябва да се задоволим с това. Надявам се отново да си дойда към Коледа. — След цял месец! Ако не друго, Сара поне имаше какво да чака, когато той си тръгнеше. Но точно сега мисълта за заминаването му й беше непоносима.

Дълго лежаха прегърнати, преда да чуят, че Еманюел е дошла с бебето и се суети пред стаята им. Сара си сложи пеньоара и излезе да го вземе. Когато го внесе, Филип шумно си искаше вечерята. Уилям с усмивка го гледаше как лакомо суче, чак давейки се с млякото и издавайки най-различни смешни звуци.

— Маниерите му на масата са отблъскващи, не мислиш ли? — захили й се Уилям.

— Ще трябва да поработим по въпроса — отговори Сара, като го премести на другата си гърда. — Той е едно ужасно малко прасе, което непрекъснато иска да яде.

— Струва ми се, че успява да го постигне. Изглежда ми три пъти по-голям от преди, а още тогава ми се виждаше огромен.

— Както и на мен — отвърна Сара обезсърчено и тогава му хрумна нещо, за което не се беше сетил дотогава.

— Искаш ли да те пазя?

Тя поклати глава и се усмихна. Искаше й се да имат още много бебета.

— Разбира се, че не. Но мисля, че няма за какво да се притесняваме точно сега. Едва ли ще забременея, докато кърмя.

— В такъв случай ще можем да се позабавляваме — пошегува се той.

Следващите три дни прекараха както медения си месец — почти през цялото време в леглото. В паузите Сара успя да го разведе из имението, за да му покаже какво беше свършила през отсъствието му. Беше се погрижила за доста неща, а конюшнята направо го изуми.

— Ти си просто невероятна! — похвали я той. — Аз самият не бих могъл да свърша всичко това, особено без ничия помощ. Чудя се как си се справила. — Много нощи бе прекарала тук, до късно след полунощ бе чукала пирони и рязала дъски, с малкия Филип, спящ до нея в люлката.

— Нямаше какво друго да правя — усмихна се тя. — Когато тебе те няма, не ми остават много неща за правене.

Уилям погледна сина си с усмивка.

— Ще видиш, когато започне да припка насам-натам. Имам предчувствието, че ще ти отвори доста работа.

— Ами ти? — тъжно го попита тя на връщане към замъка. Трите им дни бяха отлетели и той заминаваше на другата сутрин. — Кога пак ще си дойдеш у дома? Какво е положението в големия лош свят?

— Лошо. — Той й разказа онова, което се знаеше, може би само част от истината, за събитията в Полша. За гетото, погромите, планините от трупове, включително и на деца, за хората, които храбро се бяха борили и бяха загубили. Сара се разплака. От Германия също се носеха слухове, които бяха доста тревожни. Страхуваха се, че има вероятност Хитлер да нападне Холандия, макар все още нищо да не предприемаше. Опитваха се по всякакъв начин да обуздаят действията му, ала това не беше никак лесно. — Ще ми се да мисля, че всичко ще свърши бързо, но просто не знам. Ако успеем по-сериозно да сплашим тази хищна гадина, може би ще го накараме да си прибере ноктите. Но той изглежда доста нагъл.

— Не искам нещо да ти се случи — разтревожи се тя.

— Нищо няма да ми се случи, скъпа, иначе враговете ни ще изпаднат в много неудобно положение. Повярвай ми, във Военното министерство добре ще ме пазят. Та нали хората добиват смелост, когато видят такива като мен да облекат униформа и да се включат в същата игра, в която са и те самите. — Беше на тридесет и седем години и едва ли биха го изпратили на фронта, поне на този етап от развитието на събитията.

— Надявам се, че си прав.

— Разбира се, че съм прав. Ще си дойда пак за Коледа. — Идеята й да си остане във Франция беше започнала да му харесва. В Англия нещата бяха много по-тревожни и напрегнати. Тук всичко изглеждаше сравнително по-спокойно, почти като в мирно време, с изключение на това, че никъде не се виждаха мъже или поне млади мъже, а само деца.

Последната вечер си легнаха да спят заедно. По едно време Сара заспа и Уилям трябваше да я буди, когато бебето заплака. Беше потънала в дълбок, щастлив сън. След като го накърми, те се любиха отново. Уилям трябваше да положи големи усилия, за да стане от леглото.

— Скоро ще се върна, любов моя — обеща той на тръгване и този път нещата не й се видяха толкова отчайващи. Мъжът й беше добре, на сигурно място, не го заплашваше реална опасност.

Верен на думата си, той се върна само след месец, два дни преди Коледа. Прекараха празника в тиха семейна обстановка само двамата и тогава Уилям установи нещо, макар че не успя веднага да се досети за евентуалната причина.

— Напълняла си — подхвърли той. Тя се зачуди дали това беше комплимент или обвинение. Беше сложила по някой и друг килограм на ханша и кръста, гърдите й също бяха понаедрели. Беше отсъствувал само месец, а тялото й беше някак променено, което го изненада. — Възможно ли е пак да си бременна?

— Не зная — неопределено отговори Сара. На два-три пъти сама си беше задавала същия въпрос. От време на време чувствуваше леко неразположение и почти непрекъснато й се спеше. — Не вярвам.

— Аз пък вярвам — засмя се той и почти веднага се разтревожи. Не му харесваше мисълта да я остави сама, особено ако е бременна. През нощта й спомена за това и я попита дали не би искала да се премести в Уитфийлд.

— Но това е глупост, Уилям. Дори не сме сигурни дали съм бременна. — Не й се искаше да напуска Франция, независимо от състоянието си. Искаше да остане в техния замък и да продължи да работи по него до пълното му възстановяване, както и да отгледа детето им именно тук.

— Ти също подозираш, че си бременна, нали?

— Мисля, че е възможно.

— Ах ти, лошо момиче! — Но този факт силно го развълнува и след като се любиха, й поднесе единствения подарък, който беше успял да намери — красива гривна със смарагди от майка му. Беше изработена от едри, релефни камъни, оградени със старинни диаманти. Преди години тази гривна била предложена на „Гарадс“ от някакъв махараджа. Не беше бижу, което да се носи всеки ден, но след завръщането на Уилям, когато започнат да излизат в обществото, щеше да бъде чудесен накит. — Нали не те разочаровам с това, че нямам нищо друго за теб? — Чувствуваше се виновен, че не й беше донесъл още нещо, но просто не бе имал никаква възможност.

Буквално беше грабнал гривната от сейфа в Уитфийлд при последното си посещение там, разбира се, с благословията на майка си.

— Разочарована съм — подразни го тя. — Това, от което истински се нуждая сега, е комплект водопроводни инструменти. От известно време се опитвам да се справя с ужасните тоалетни, които започнахме да инсталираме миналото лято.

— Обичам те.

Сара му подари една много красива картина, която бе открила забутана в пристройката, и един старинен, добре запазен часовник, който много обичаше и който беше принадлежал на баща й. Беше го донесла в Европа със себе си, като спомен от него, а сега бе решила да го подари на Уилям. Изглежда, и той много го хареса.

Херцог и херцогиня Уиндзор посрещнаха Коледа в Париж, заети с различни обществени прояви, докато херцозите Уитфийлд работиха рамо до рамо да укрепят гредите в плевнята и да почистят конюшните.

— Чудесен начин за прекарване на коледните празници, скъпа — отбеляза Уилям, както стояха един до друг с чук и лопата в ръце, покрити с мръсотия и изсъхнала тор.

— Така е — съгласи се тя с хлапашка усмивка. — Но само си представи какво страхотно място ще стане, когато го завършим. — Той се беше отказал да я уговаря да отиде в Уитфийлд. Много силно се беше привързала към това имение, тук се чувствуваше у дома си.

Уилям трябваше да замине на тридесет и първи декември и Сара посрещна Нова година сама в общото им легло, прегърнала бебето. Пожела си това да бъде една по-спокойна година и мъжете скоро да се приберат по домовете си. Приспивайки сина си, тя му изтананика една популярна шотландска песен за добрите стари времена.

През януари вече беше сигурна, че е бременна. Успя да изнамери един много възрастен лекар в Шамбор, който го потвърди. Каза й, че разпространеното бабешко твърдение, че жената не може да забременее, докато кърми, не важи във всички случаи. Сара обаче беше много щастлива. Братчето или сестричето на Филип трябваше да се появи на бял свят през август. Еманюел продължаваше да й помага и новината за бебето силно я развълнува. Обеща да направи всичко, което зависи от нея, за да помага на херцогинята и за новото бебе. Но Сара се надяваше, че по това време Уилям вече ще си бъде у дома. Не се страхуваше, напротив, беше много доволна. Писа на мъжа си, за да му съобщи новината, и Уилям й отговори, че трябва много да се пази, а той ще направи всичко възможно да се върне час по-скоро, ала вместо това го изпратиха в Уатън в Норфолк с 82-ра бомбардировъчна ескадрила, след което й писа, че няма шанс да се прибере поне още няколко месеца. Помоли я да замине за Париж, където би могла да разчита на подслон и помощ от херцог и херцогиня Уиндзор. Настояваше в никакъв случай да не ражда бебето в замъка, особено ако той не си е у дома, макар силно да се надяваше на обратното.

През март получи писмо от сестра си Джейн, която беше родила още едно момиченце. Бяха го кръстили Хелън. Но сега Сара се чувствуваше някак отчуждена от близките си — сякаш те вече не представляваха такава интимна част от живота й, както преди. Старателно следеше новините около тях, но писмата идваха с голямо закъснение, а и в тях все по-често се споменаваха напълно непознати за нея имена. През изминатата година и половина бе живяла съвсем откъсната от тях. Струваше й се, че ги дели страшно голямо разстояние. Беше абсолютно погълната от своя собствен живот и от сина си, от реконструкцията на замъка и събитията в Европа.

Следеше всяко радиопредаване, което можеше да хване, четеше вестници, интересуваше се дори от слуховете. Ала новините не бяха добри, нито пък обнадеждаващи. Само в писмата си Уилям продължаваше да обещава да се прибере скоро. За известно време през пролетта на 1940-та Хитлер сякаш се укроти и Уилям и приятелите му започнаха да се питат дали пък няма да отстъпи. В Щатите вече наричаха войната бутафорна, но за страните, окупирани от Хитлер, тя беше жестока реалност.

В края на април херцог и херцогиня Уиндзор я поканиха на официална вечеря в Париж, ала тя не отиде. Не й се искаше да оставя Филип в замъка сам с Еманюел, макар че имаше пълно доверие в момичето. Освен това беше вече в петия месец, пък и не смяташе, че е уместно да ходи без Уилям. И затова им изпрати вежлив отказ. В началото на май сериозно настина и беше на легло, когато на петнадесети Хитлер нападна Холандия и Белгия. Еманюел се втурна в стаята да й съобщи вестта. Хитлер отново започваше да настъпва. Сара влезе в кухнята, за да чуе радиото и да се опита да хване и някоя чужда станция.

Цял следобед слуша новините и на следващия ден се опита да се свърже с Уолис и Дейвид, но прислугата я информира, не те са заминали за Биариц още предния ден. Херцогът завел херцогинята на юг от съображения за сигурността й.

Сара се върна в леглото, а след седмица получи пристъп на остър бронхит. После бебето се зарази от нея и тя се оказа толкова заета с него, че така и не разбра какво се крие във вестта за евакуацията на Дюнкерк. Какво се беше случило? Как така са били отблъснати?

Когато Италия влезе във войната срещу Англия и Франция, Сара започна да се паникьосва. Новините бяха ужасяващи, но никой не знаеше какво да прави или къде да отиде. Тя беше сигурна, че никога няма да се предадат на германците, ала какво щеше да стане, ако страната бъде бомбардирана? Знаеше, че Уилям и родителите й са обезумели от тревога за нея, но нямаше никакъв начин да се свърже с тях. Връзките им със света бяха прекъснати. Не беше успяла да се обади нито в Англия, нито в Щатите, телефонните линии бяха претоварени. И така, вестта на четиринадесети юни завари нея, а и цяла Франция в нямо вцепенение. Правителството беше обявило Париж за открит град. Буквално казано, това означаваше, че предават града в ръцете на германците. И наистина още преди настъпването на нощта те влязоха в Париж с боен марш. Франция се беше предала. Докато слушаше всичко това, Сара просто не вярваше на ушите си. Седеше, вперила невиждащи очи в Еманюел.

Когато чу новината, младото момиче се разплака.

— Ils vont nous tuer…^[2] — занарежда тя. — Ще ни убият. Всички ще загинем.

— Не ставай глупава — скара й се Сара, като се опитваше да изглежда строга, молейки се момичето да не забележи треперенето на ръцете й. — Нищо няма да ни направят. Ние сме само жени. А и твърде вероятно е да не стигнат дотук. Еманюел, бъди разумна… успокой се… — Но сама не вярваше на думите си. Уилям излезе прав. Трябваше да напусне Франция, ала сега бе много късно. Толкова беше заета с грижите около Филип, че не забеляза предупредителните сигнали, а вече едва ли можеше да отпътува на юг, както бяха постъпили херцог и херцогиня Уиндзор. Не би могла да стигне далеч с бебе на ръце, пък и беше бременна в седмия месец.

— Какво ще правим, госпожо? — попита Еманюел. Чувствуваше се длъжна да я закриля. Беше го обещала на Уилям.

— Абсолютно нищо — тихо отговори Сара. — Ако дойдат тук, нямаме какво да крием от тях, нито какво да им дадем. Единственото, което имаме, е това, което сме отгледали в градината. Нямаме сребро, нито скъпоценности. — Изведнъж се сети за смарагдовата гривна, коледния й подарък, и за другите бижута, които беше донесла със себе си — като годежния пръстен и подаръците от Уилям за първата им Коледа в Париж. Би могла да ги скрие някъде, не са толкова много, пък ако се наложи, ще ги даде, за да спасят живота си. — Нямаме нищо, което може да ги заинтересува, Еманюел. Тук сме две сами жени и едно бебе. — Въпреки това, когато си легна тази нощ, взе един от пистолетите на Уилям и го мушна под възглавницата си, а леглото на бебето премести в своята стая. Скри бижутата под една дъска в детската стая, след което почти професионално я закова и внимателно я покри с персийското килимче.

Нищо не се случи през следващите няколко дни. Тъкмо бе решила, че все още са на сигурно място, когато видя колона от джипове да се задава по централната алея. Само след миг цяла глутница германски войници скочиха от колите и се втурнаха към нея. Двама от тях насочиха пушки и й направиха знак да вдигне ръце, но тя нямаше как да го направи, тъй като държеше Филип. Знаеше, че в този момент Еманюел раздига масата, и мълком се помоли момичето да не се паникьоса, когато ги види.

Изкрещяха й да се отмести и тя послушно застана там, където й посочиха, като се мъчеше външно да запази спокойствие, макар да стискаше Филип с треперещи ръце. Запита ги на английски:

— С какво мога да ви помогна? — Каза го тихо и с голямо достойнство, като се опитваше възможно най-добре да имитира аристократичното, властно държане на Уилям.

Те й изкрещяха още нещо на немски, след което към нея се обърна друг войник, очевидно с офицерски чин. Имаше зли очи и малка противна уста, но Сара се насили да не обръща внимание на това.

— Вие сте англичанка?

— Американка съм. — Това го стъписа за миг и той обсъди нещо с другите на немски, преди отново да се обърне към нея.

— Кой е собственикът на тази къща? На тази земя? На чифлика?

— Аз съм собственикът — отговори тя ясно, за да я чуят всички. — Аз съм херцогиня Уитфийлд.

Последва още една серия оживени съвещания на немски, придружени с допитвания. Германецът й направи с пистолета знак да се дръпне настрана.

— Ще влезем вътре.

Сара даде съгласие, като кимна мълчаливо, и те влязоха в къщата. Само след миг долетя писък. Явно бяха стреснали Еманюел. Двама от войниците я изкараха навън, опрели пушки в гърба й. Тя се втурна с ридание към Сара, която нежно я прегърна. И двете трепереха, но нищо по лицето на Сара не издаваше страха й. Беше се превърнала в жив портрет на херцогиня.

Една групичка войници остана да ги пази, докато другите тръгнаха на разузнаване из къщата. Когато по алеята се зададе втора колона джипове, те отново излязоха. Тогава познатият й вече офицер се приближи отново до нея и я запита къде е съпругът й. Когато му отговори, че го няма, той й показа пистолета, който беше скрила под възглавницата си. Сара не трепна и продължи невъзмутимо да гледа пред себе си. Докато стоеше така, от новопристигналите джипове слезе висок слаб офицер и се отправи към нея. Онзи, който я беше разпитвал, се обърна към него, показа му пистолета и посочи с ръка жените, обяснявайки нещо, после извърна очи към къщата, очевидно докладваше какво е намерил вътре. Освен това го чу да споменава думата „Amerikaner“.

— Вие сте американка? — запита я новопристигналият офицер на правилен английски с почти недоловим акцент. Очевидно говореше перфектно езика и изглеждаше много представителен.

— Да. Аз съм херцогиня Уитфийлд.

— Съпругът ви е англичанин? — тихо попита той и потопи поглед в нейния. На друго място и по друго време сигурно би й се сторил хубав мъж. И най-вероятно щяха да се запознаят на парти. Но това тук не беше парти. Беше война и те запазиха дистанция.

— Да, мъжът ми е англичанин — кратко отговори тя.

— Разбирам. — Последва дълга пауза, в която германецът я огледа, очевидно коремът й не го остави равнодушен. — Със съжаление ви информирам, Ваша светлост — обърна се той към нея изключително вежливо, — че трябва да реквизираме къщата ви. Тук ще бъдат настанени войници.

Сара усети да я залива и разкъсва вълна от изненада и гняв, ала нито едно от тези чувства не издаде, когато кимна.

— Аз… разбирам… — Сълзи се появиха в очите й. Не знаеше какво да му каже. Те й отнемаха дома, къщата, върху която се беше трудила така усърдно. Ами ако не я върнат? Или просто я унищожат? — Аз… — Тя затърси думи, а той се огледа наоколо.

— Има ли… някаква по-малка къща? Където вие и семейството ви бихте могли да се настаните, докато ние сме тук? — Хрумна й за конюшнята, но тя беше прекалено голяма и той сигурно щеше да я вземе за казарма. След това се сети за къщичката на пазача, където в момента живееше Еманюел и където отначало живяха с Уилям. Беше напълно достатъчна за нея, Еманюел, Филип и новото бебе.

— Да, има — мрачно отговори тя.

— Може ли да ви поканя да се преместите там? — Той й се поклони с прусашко достойнство, а очите му я гледаха кротко и сякаш се извиняваха. — Много съжалявам за това, че трябва да ви помоля да се преместите там — хвърли бегъл поглед към корема й с бебето, което трябваше да се роди през август, — но се страхувам, че ще докараме много войска тук.

— Разбирам. — Опита се да говори достолепно, като херцогиня, ала изведнъж се почувствува просто едно двадесет и три годишно момиче, което беше много уплашено.

— Смятате ли, че ще успеете да преместите най-необходимото до довечера? — вежливо попита той и тя кимна. Нямаше чак толкова много неща: най-вече работни дрехи, няколко костюма и рокли, както и вещите на Уилям, които също не бяха много. Заети с реконструкцията, не бяха имали време да си донесат всичко от Англия.

Докато опаковаше дрехите и някои други лични вещи, сама не можеше да повярва на това, което правеше. Нямаше възможност да спаси бижутата от скривалището под дъската, но знаеше, че там са на сигурно място. Сложи дрехите в куфари, а Еманюел й помогна да опакова кухненските съдове, както и малко храна, сапун и всичките им чаршафи и кърпи. Оказа се повече работа, отколкото си мислеше, а и бебето плака през целия ден, сякаш усещаше, че става нещо ужасно. Беше почти шест часът, когато Еманюел отнесе и последния багаж. Сара застана в стаята си за последен път, стаята, където се роди Филип, където зачена второто си дете, брачната й спалня. Струваше й се светотатство да им я преотстъпи, но нямаше друг избор. Докато безнадеждно се оглеждаше, влезе един войник, когото не беше виждала, насочи пушка към нея и й даде знак да излезе.

— Schnell! — викна той. — Бързо!

Слезе по стълбите, изпълнена с достойнство, ала по бузите й се стичаха сълзи. На последното стъпало войникът я бодна в корема с пушката и в същия миг се чу смразяващ вик, гласът на човек, който всява страх. Войникът светкавично се отдръпна назад, когато офицерът се приближи към тях. Беше същият мъж, който сутринта разговаря с нея на перфектен английски. Сега остро смъмри войника с такъв леден тон, че онзи видимо се разтрепери, поклони се извинително на Сара и избяга от къщата. Офицерът я погледна с тъжен поглед, дълбоко разстроен от случилото се.

— Моите извинения за невероятно лошите обноски на моя сержант, Ваша светлост. Това няма да се повтори. Ще ми разрешите ли да ви закарам до дома ви?

Прииска й се да му каже, че тук е нейният дом, но, от друга страна, му беше благодарна, че възпря сержанта. Онзи би могъл да я застреля в корема просто за разнообразие и това я накара да залитне.

— Благодаря — хладно отвърна Сара.

Разстоянието не беше малко, а тя се чувствуваше изтощена. Бебето беше ритало през целия ден, очевидно възбудено от нейния гняв и ужас. Докато опаковаше багажа, беше плакала, и сега, когато се качи в джипа, се почувствува като парцал. Офицерът потегли под погледа на неколцина от подчинените си. Искаше да им внуши държане, на което безпрекословно да подражават. Вече им беше обяснил това. Не биваше да закачат местните момичета, да стрелят за развлечение по домашните любимци на хората или да ходят в града пияни. Трябваше да се контролират по всяко време, ако не искаха да го разгневят, а това щеше да доведе до връщане в Берлин и до ново назначение. Всички обещаха да следват заповедите му.

— Аз съм Йоахим фон Манхайм, командуващ силите в района — кротко й се представи той. — Много сме ви благодарни, че можем да използваме вашия дом. Моля да ни извините за натрапването и за неудобствата, които ви причиняваме. — Движеха се по централната алея. — Войната е трудно нещо. — Германецът я погледна. Собственото му семейство бе понесло множество жертви през миналата война. И тогава, силно я изненада, като заговори за бебето. — Кога очаквате да се появи? — тихо попита той. Изглеждаше странно човечен, независимо от униформата, която носеше, но Сара не биваше да забравя кой е и на чия страна воюва. Повтори си още веднъж, че е херцогиня Уитфийлд и трябва да се държи вежливо, ала нищо повече.

— Не и през следващите два месеца — рязко отговори, като се чудеше защо ли я пита. Може би ще я изпратят някъде другаде. Тази мисъл я ужаси. Сега повече от всякога съжали, че не замина за Уитфийлд. Но кой можеше да си представи, че Франция ще капитулира, че французите ще се предадат на германците?

— Дотогава вече ще имаме и лекари тук — увери я той. — Ще използуваме дома ви за ранени войници. Един вид болница и санаториум. А и конюшнята ще ни свърши чудесна работа. В чифлика има достатъчно храна. Страхувам се, че за нас това е идеалното място. — Усмихна й се извинително, докато приближаваха къщичката, където Еманюел ги чакаше с Филип на ръце.

— Какъв шанс за вас — язвително подметна Сара. Едва ли беше идеално за нея обаче. Да загуби дома си, да го предостави на германците.

— Да, наистина е така. — Той я наблюдаваше, докато тя слезе от колата и пое Филип. — Приятна вечер, Ваша светлост.

— Приятна вечер, господин офицер — отвърна Сара, но не му благодари, че я беше докарал, и не каза нищо повече, преди да влезе в къщичката, която беше вече неин дом.