Даниел Стийл
Скъпоценности (25)

25

Дипломирането на Джулиън в Сорбоната по философия и литература през 1972 година изпълни Сара с гордост. Всички присъствуваха на церемонията, всички с изключение на Филип, който беше заангажиран в Лондон със закупуването на колекция накити, включваща и една забележителна диадема. Еманюел се яви на промоцията в много изискан тъмносин костюм на „Живанши“ и великолепен комплект бижута със сапфири от „Уитфийлдс“. По това време тя беше станала важна личност. Връзката й с министъра на финансите вече бе публична тайна. Бяха заедно от доста години и той беше привързан към нея, обгръщаше я с уважение и грижовност. Жена му боледуваше от дълго време, децата му бяха пораснали и връзката им не вредеше никому. Държаха се дискретно, той беше много мил и тя искрено го обичаше. Преди няколко години й беше купил комфортен апартамент на булевард Фош, където Еманюел посрещаше гости заедно с него. Хората мечтаеха да бъдат поканени на някое от нейните партита. Всички по-забележителни личности в Париж ги посещаваха, а като управител на „Уитфийлдс“ тя беше обект на голям интерес и възхищение. Обличаше се безупречно. Имаше страхотен вкус, който личеше както в бижутата, които през годините грижливо си беше набавяла сама, така и в тези, които министърът й подаряваше.

Сара беше благодарна, че Еманюел продължаваше да работи за нея, особено сега, когато Джулиън възнамеряваше да навлезе в бизнеса. Той притежаваше отличен вкус и усет към дизайна, както и набито око за редките и изключителни бижута, но имаше много неща относно управлението, които му бяха неизвестни. От години Еманюел не работеше вече като продавачка, тя беше „генерален директор“ и кабинетът й се намираше на горния етаж, точно срещу кабинета на Сара. Понякога оставяха вратите си отворени и се провикваха през коридорчето, също като две пансионерки, които си пишат домашните. Бяха си останали близки приятелки и тъкмо това приятелство, децата и непрестанно растящата ангажираност в работата бяха помогнали на Сара да преживее смъртта на Уилям. Повече от шест години бяха изминали вече, години, изпълнени с ледена самота.

Без него животът не беше същият както в големите, така и в малките неща. Смехът, който ги обединяваше, дребните жестове на внимание и такт, усмивките, цветята, разбирателството, еднаквите или пък диаметрално противоположни възгледи, вечно точните му преценки, безкрайната му мъдрост — всичко това си беше отишло и болката, която Сара изпитваше, беше невероятно силна, почти физическа.

Добре, че децата запълваха времето й през тези години. Изабел беше вече на шестнадесет, а Ксавие на седем. Беше много палав, вреше си носа навсякъде и Сара често се питаше дали ще надживее детството си. Току го откриваше ту на покрива на замъка, ту в дупки, които сам копаеше край конюшните, ту да изпробва електрически проводници или да строи чудновати неща, които изглеждаха така, сякаш всеки миг ще се сгромолясат и ще го убият. Но по някакъв начин той се измъкваше от всичко това, а енергията и изобретателността му я изпълваха със задоволство и гордост. Страстно се интересуваше от скали и руди и все си мислеше, че е открил я злато, я сребро, я диаманти. Щом нещо проблеснеше в земята, той се хвърляше отгоре и крещеше, че е открил скъпоценно бижу за „Уитфийлдс“.

Филип имаше вече свои деца, момче на пет години и момиче на три, Александър и Кристин, но както Сара признаваше само пред Еманюел, те толкова приличаха на Сесили, че не можеше да й трепне сърцето.

Бяха сладки, ала много бледи и бездушни. Не създаваха вълнение около себе си и не бяха особено обичливи. Бяха затворени и срамежливи дори със Сара. Понякога тя взимаше Ксавие да си играе с тях в Уитфийлдс, но той беше много по-инициативен и буен и винаги се вкарваше в някоя беля. Постепенно стана ясно, че присъствието му не е особено приятно на Филип.

Фактически той не обичаше никого от братята си, както и сестра си, нито пък се интересуваше от тях, може би, с изключение на Джулиън, за когото Сара се страхуваше, че Филип направо го мрази.

Изпитваше невероятна завист към него, толкова голяма, че Сара се тревожеше да не би сега, при влизането на Джулиън в бизнеса, Филип да направи нещо, за да му навреди. Подозираше, че Еманюел се страхува от същото и я насърчи да го наблюдава. Някога те с Филип бяха приятели, той беше нейното протеже, когато бе млада и все още не се бе впуснала в светския живот, и в някои отношения тя го познаваше по-добре дори от Сара. Еманюел знаеше на каква проклетия е способен, от какво най-много се плаши и какви отмъщения измисля, ако реши, че някой е препречил пътя му. Най-много я смайваше фактът, че след всички тези години той продължаваше да се разбира с Найджъл. Бяха сключили някакъв своеобразен съюз, брак по сметка, който очевидно им вършеше работа.

Филип мразеше Джулиън заради обичта, която всички изпитваха към него — семейството, приятелите, дори гаджетата. Той излизаше с най-привлекателните момичета в града, винаги красиви, забавни, блестящи и чаровни, които направо го обожаваха. В сравнение с тях дори жените, с които Филип ходеше преди женитбата си, изглеждаха някак пошли. Еманюел знаеше, че именно този тип го привлича, когато съпругата му не е наоколо. Веднъж го беше срещнала в Париж с една такава и той се бе престорил, че му е секретарка и са в командировка. Бяха отседнали в „Плаза Атене“ и той й беше заел за няколко дни едни от най-бляскавите им бижута, като помоли Еманюел да не казва на майка му. Но бижутата губеха блясъка си на нея, видът й беше уморен и износен, а смешно късите дрехи, които носеше, дори не бяха стилни. Изглеждаше някак евтина, а Филип сякаш не го забелязваше. Сара го съжаляваше. По това време на нея вече й беше ясно, че той не е щастлив в брака си.

Никой не усети отсъствието на Филип на промоцията.

— Е, приятелю — подхвърли Еманюел на Джулиън, когато излизаха от Сорбоната, — кога започваш работа? Утре, n’est-ce pas^[1]? — Знаеше, че тя се шегува, тъй като беше поканена на приема в замъка, който майка му даваше вечерта в негова чест. Щяха да присъствуват и всичките му приятели.

Момчетата щяха да преспят в конюшните, а момичетата в замъка и в къщичката на пазача. Останалите гости бяха настанени в местния хотел. Очакваше се да дойдат около триста човека. След приема Джулиън заминаваше за няколко дни на Ривиерата. Беше обещал на майка си да се яви на работа в понеделник.

— Понеделник, обещавам — погледна той Еманюел с огромните си очи, които бяха спечелили не едно и две женски сърца. Много приличаше на баща си. — Заклевам се… — Вдигна ръка за клетва и Еманюел се разсмя. Щеше да е забавно да работи с него в „Уитфийлдс“. Беше толкова красив, че жените биха купили каквото и да е от него. Само се надяваше той да не купува вместо тях. Беше невероятно щедър, точно като Уилям, и изключително добросърдечен.

Сара му предложи своя апартамент, докато си намери подходящ, и Джулиън с нетърпение очакваше преместването си. По случай дипломирането тя му подари едно алфа ромео, което със сигурност щеше да впечатлява момичетата. Той веднага предложи на Еманюел да я закара с него до замъка след обяда в ресторанта на „Плаза“, но тя беше обещала на Сара да пътува с нея.

Вместо Еманюел Изабел реши да тръгне с Джулиън към замъка. Докато сестра му се напъхваше в колата, той я задяваше за дългите крака и късите й поли. Беше на шестнадесет години, но изглеждаше на двадесет и пет.

И както Джулиън често повтаряше по неин адрес, тя си беше жива беля. Флиртуваше с всичките му приятели и беше излизала с неколцина от тях. Затова той често се учудваше, че майка му не взема по-строги мерки спрямо нея. Но откакто баща им беше починал, Сара се държеше много по-меко с всички тях. Сякаш нямаше нито силата, нито желанието да се бори. Според него тя оставяше и Ксавие да щурее до насита, макар че обикновено това не водеше до нещо повече от някой и друг гръмнал фишек в конюшните, колкото да подплаши конете или пощръклели от закачките му я крави, я кози, я овце, които се озоваваха в лозята. Постъпките на Изабел бяха по-дискретни, затова пък много по-опасни, ако беше вярно онова, което му беше казал приятелят му Жан Франсоа. Неотдавна, по време на един ски уикенд в Сен Мориц, тя буквално го подлудила и накрая тръшнала вратата под носа му, нещо, което накара Джулиън да си отдъхне с облекчение. Но му беше ясно, че скоро Изабел ще престане да затръшва врати и ще започне да ги оставя отворени.

— Е — подхвърли той, докато се движеха по шосе №20 към Орлеан. — Какво ново при теб? Някое ново гадже?

— Нищо особено. — Изглеждаше равнодушна, което не беше типично за нея. Обикновено обичаше да му се похвали с последните си завоевания. Напоследък обаче беше станала много потайна и в същото време се разхубавяваше с всяка минута. Приличаше на майка им, но беше някак по-жарка. Цялата излъчваше страст и обещания. А загатнатата й невинност само правеше поканата още по-изкусителна.

— Как е даскалото? — Тя продължаваше да ходи на училище в Ла Марол, което според него беше грешка. Смяташе, че трябва да учи някъде другаде, може би дори в манастир. На нейните години Джулиън поне беше достатъчно хитър да се прикрива, изглеждаше самата невинност, когато твърдеше, че играе тенис след часовете, а фактически имаше връзка с една от учителките си. Никой не ги разкри, ала след време тя започна да приема нещата много сериозно и когато най-накрая той я остави, го заплаши със самоубийство, което доста го разстрои. След нея дойде майката на един от съучениците му, но и там нещата станаха заплетени, след което разбра, че е по-добре да гони някое момиче, отколкото да се забърква в сложни взаимоотношения с по-възрастни жени. Във всеки случай жените продължаваха да го интересуват. В това отношение беше абсолютно всеяден. Обожаваше ги всичките — стари, млади, красиви, прости, интелигентни, а понякога дори и грозни. Изабел го обвиняваше, че няма вкус, а приятелите му казваха, че винаги е готов за секс, което си беше вярно, ала според него това не беше грях. Винаги беше възбуден и винаги готов да „услужи“.

— Даскалото е тъпо, досадно — сприхаво отговори Изабел. — Добре, че има лятна ваканция. — Беснееше, че нямаше да ходят никъде чак до август. Майка им й беше обещала пътуване до Капри, но дотогава щяха да останат в замъка. Сара трябваше да наглежда нещата там, правеше някои промени в парижкия магазин, както и някои подобрения в чифлика.

— Такава скука е — оплака се Изабел, като палеше цигара. Дръпна си един-два пъти и я хвърли през прозореца. Според него не пушеше истински, просто се опитваше да му направи впечатление.

— На твоите години ми харесваше в замъка. Толкова неща мотат да се правят тук. А и мама ти разрешава да си каниш приятели.

— Не и момчета — изгледа го кръвнишки тя. По принцип Изабел обожаваше брат си, ала понякога той просто не я разбираше, особено в последно време.

— Странно — продължи да я дразни той безмилостно, — на мен винаги ми позволяваше да каня момчета.

— Много смешно.

— Благодаря. Е, поне тази вечер няма да е скучно, скъпа. Но по-добре се дръж прилично или ще те нашляпам.

— Трогната съм. — Затвори очи и се свлече надолу в седалката на алфа ромеото. — Между впрочем колата ти ми харесва. — Усмихна му се. Понякога действително го харесваше.

— На мен също. Много мило от страна на мама.

— Ъхъ. Мен сигурно ще ме остави да чакам, докато стана на деветдесет. — Изабел смяташе, че майка й се държи несправедливо с нея. Тя бе убедена, че всеки, който се противопостави на желанията й, е чудовище.

— Може би дотогава ще си издържала шофьорския изпит.

— О, я млъквай. — В семейството вече се шегуваха с бездарното й шофиране. Беше блъснала двете таратайки, изоставени в замъка, като твърдеше, че това станало, защото били невъзможни за управляване, а не по нейна вина. Но Джулиън беше на друго мнение по въпроса и нямаше намерение да й позволи дори да пипне волана на скъпоценното му алфа ромео.

Пристигнаха в замъка много преди гостите. Джулиън поплува малко, след което отиде да провери с какво би могъл да помогне на майка си. Тя беше наела хора от един местен ресторант, които бяха аранжирали навсякъде дълги маси със студен бюфет, няколко бара, бяха стъкмили и огромен дансинг. Щеше да има два оркестъра — един местен и един много моден от Париж. Джулиън беше възхитен и трогнат, че майка му дава такъв прием в негова чест.

— Благодаря ти, мамо — каза той, като я прегърна все още мокър след плуването. Стоеше до нея висок и красив, а водата капеше от плувките му. Еманюел, която беше наблизо, се направи, че примира при вида му.

— Покрий се, скъпи. Никак не съм сигурна, че ще мога да те укротявам в магазина. — А и едва ли някой би могъл. Отбеляза си наум да наглежда продавачките. Чудеше се дали, след като обядват с него, той няма да започне да ги води в апартамента си. Известна й беше неговата репутация на палавник. — Ще трябва да измислим нещо много завъртяно, за да те позагрозим. — Само дето такова нещо не можеше да се измисли, от него просто струеше чар и сексапил. Джулиън беше пълната противоположност на Филип с неговата студена сдържаност и потиснатост.

— Трябва да се облечеш, преди да са пристигнали гостите ти — усмихна се майка му.

— А може би не — прошепна Еманюел. Гледката на едно хармонично тяло винаги беше приятна и тя обичаше лекичко да го задява за това. Беше съвсем безобидно, в крайна сметка Еманюел бе стара приятелка на семейството и за нея той си оставаше дете. Наскоро тя бе навършила петдесет години.

Джулиън слезе долу много преди да пристигнат гостите, а докато се обличаше, прекара половин час с Ксавие, който му разказа надълго и нашироко за каубоите в Дивия Запад. Кой знае защо, малкият му брат се беше побъркал на тема Дейви Крокет. Всичко американско го очароваше и даже беше казал на някого в училище, че фактически е от Ню Йорк и е във Франция само за една година, докато родителите му се занимават с бизнеса тук.

— Добре де, мама нали е американка! — беше се защитил по-късно. Повече от всичко му се искаше и той да е американец. Тъй като не помнеше баща си и виждаше Филип изключително рядко, не чувствуваше никакво родство с британците. И докато Джулиън беше типичен французин, Ксавие смяташе, че е много вълнуващо да се прави, че е от Ню Йорк, Чикаго или дори Калифорния. Непрекъснато говореше за леля си Джейн и за братовчедите си, които изобщо не познаваше. Това много забавляваше Сара. Тя често приказваше с него на английски, който той владееше много добре, както впрочем и Джулиън, само че с френски акцент. Английският на Джулиън беше по-добър, но всеки веднага би казал, че той е французин, за разлика от Филип, чийто говор звучеше напълно по британски маниер. Колкото до Изабел — за нея нямаше никакво значение откъде е, стига да беше колкото се може по-далеч от роднините й. Мечтаеше да е напълно отделена от тях, така че да прави каквото си поиска.

— Искам да се държиш като добро момче тази вечер — предупреди Джулиън Ксавие, преди да се присъедини към приятелите си. — Никакви дивашки трикове, никакви наранявания. Искам да се забавлявам на моето парти. И въобще защо не вземеш да погледаш телевизия?

— Не мога — сухо отвърна той. — Нямам телевизор.

— Можеш да гледаш в моята стая — усмихна му се Джулиън. Колкото и невъзможен да беше по-малкият му брат, той все пак си го обичаше. Беше му като баща и Ксавие много се радваше на компанията му. — Мисля, че ще дават някакъв футболен мач.

— Страхотно! — възкликна Ксавие и се отправи към стаята на Джулиън, като си тананикаше песничката за Дейви Крокет.

Джулиън все още се усмихваше, когато се сблъска с Изабел на стълбите. Беше се облякла в съвсем прозрачна бяла рокля, която едва покриваше чатала й, а на корема й подрънкваше синджир.

— „Карден“? — попита я той, като се опита гласът му да прозвучи хладно.

— „Куреж“ — поправи го тя. Имаше нещо дяволско във вида й, нещо много по-опасно, отколкото сама предполагаше. Истинско олицетворение на неприятности в аванс.

— Уча се.

Сара също бе потресена от тоалета й. Като видя дъщеря си, тя незабавно я върна обратно да се преоблече, вследствие на което по пътя си Изабел затръшна всяка възможна врата. Еманюел само я погледна, а Сара въздъхна и си взе чаша шампанско.

— Това дете ще ме убие. Ако тя не го стори, Ксавие — със сигурност.

— Същото разправяше и за другите двама — напомни й Еманюел.

— Не е така — поправи я Сара. — Филип ме огорчаваше, защото беше страшно резервиран и студен, а Джулиън ме притесняваше, защото спеше с майките на всичките си приятели, като мислеше, че аз не знам. Но Изабел, Изабел е нещо съвсем друго. Тя отказва да приеме какъвто и да е контрол, отказва да се държи прилично, отказва да се вслуша в разумни доводи. — Еманюел не можеше да не се съгласи. Щеше да й е много неприятно, ако тя беше майка на момичето. Като гледаше Изабел, искрено се радваше, че няма деца. Виж, Ксавие беше друга работа — невъзможен наистина, но толкова топъл и гальовен, че човек не можеше да му устои. Приличаше на Джулиън, само че някак по-свободен и приключенски настроен. Да, интересно ято бяха тези Уитфийлдови. Така и никой не забеляза Изабел, когато се появи отново в леопардово трико и бяла кожена пола, по-зле и от предишния път. Но за неин късмет Сара не я видя.

— Забавляваш ли се? — запита Сара Джулиън, когато го зърна след няколко часа. Изглеждаше леко подпийнал, но тя знаеше, че няма да има последици. Никой не възнамеряваше да шофира, а и той доста се беше потрудил, за да завърши Сорбоната. Заслужил си го беше.

— Мамо, ти си страхотна! Това е най-хубавото парти, на което съм ходил. — Беше щастлив и разгорещен. От часове танцуваше с две момичета, които го принуждаваха да направи невъзможен избор. Беше вечер, изпълнена с блажени дилеми.

Това безспорно се отнасяше и за Изабел. Беше се налегнала в храсталака край конюшните с едно момче, с което се беше запознала същата вечер. Знаеше, че е приятел на Джулиън, ала не можеше да си спомни името му. Но пък умееше да целува най-добре от всички, с които се беше целувала досега, а и току-що й беше казал, че я обича.

След известно време обаче един от слугите я забеляза и дискретно прошепна нещо на херцогинята, която се появи изневиделица по пътеката към конюшните заедно с Еманюел, при което двете се престориха, че увлечени в разговор, са тръгнали да се разхождат. Когато чу гласовете им, Изабел тутакси се изпари, а двете жени избухнаха в смях, като едновременно се почувствуваха и млади, и стари. През август Сара навършваше петдесет и шест, макар, че не й личеше.

— Правила ли си някога такива неща? — попита я Еманюел. — Защото аз съм правила.

— С германци по време на войната, нали? — подразни я Сара, а Еманюел бурно реагира.

— Така получавах информация от тях — заяви тя гордо.

— Цяло чудо е, че не загинахме всички заради това — сгълча я Сара с тридесетгодишно закъснение.

— С удоволствие бих ги избила до един — каза Еманюел разпалено.

Тогава Сара й разказа, за посещението на Йоахим веднага след сватбата на Филип. Никога преди не й беше споменавала за това и Еманюел се позасегна.

— Учудена съм, че е жив още. Много от тях бяха убити, когато се върнаха в Берлин. За нацист беше доста свестен, но нацистът си е нацист и…

— Изглеждаше толкова стар и тъжен… Предполагам, че горчиво го разочаровах. Струва ми се, надявал се е, че би могъл да се върне при мен след смъртта на Уилям и всичко да се промени. Но това е невъзможно. — Еманюел само кимна с глава. Тя познаваше голямата любов на Сара към Уилям. След смъртта му дори не беше погледнала друг мъж, а и не смяташе, че може да го направи. Самата тя се бе опитала деликатно да я запознае с някои свои приятели, ала Сара беше показала явна липса на интерес. Вече се интересуваше само от бизнеса и от децата си.

Приемът завърши към четири часа сутринта, когато музикантите си тръгнаха, а младежите наскачаха в басейна. Призори всички нахълтаха в кухнята, където Сара им приготви бъркани яйца и кафе. Беше й приятно да гледа толкова млади хора около себе си. Напоследък започваше да се радва, че някои от децата й се бяха появили по-късничко. Повечето от приятелките й вече бяха останали сами и се чувствуваха самотни, а около нея дълго още щеше да кипи от младост.

В осем часа се прибра в спалнята си, но преди това, когато надникна в стаята на Джулиън, с усмивка забеляза Ксавие, дълбоко заспал в леглото му. Телевизорът продължаваше да работи, само че по екрана валеше сняг и звучеше безкрайно повтаряш се запис на „Марсилезата“. Тя влезе, изключи телевизора, свали му шапката модел „Дейви Крокет“, погали го по косата и се прибра в стаята си, където спа до обяд.

Сара и Еманюел обядваха заедно, преди французойката да си замине за Париж. Трябваше да обсъдят много неща. Отново разширяваха магазина в Париж, а от известно време Найджъл им повтаряше, че трябва да помислят за същото и в Лондон. Продължаваха да бъдат официални бижутери на короната. През последните години клиенти им бяха множество държавни глави, няколко крале и кралици и дузини араби. Бизнесът вървеше отлично и в двата магазина и Сара много се вълнуваше от навлизането на Джулиън в тази сфера.

Както беше обещал, той започна работа на следващата седмица и нещата вървяха гладко чак докато затвориха през август за лятната отпуска. Джулиън замина за Гърция с приятели, а Сара заведе Изабел и Ксавие на Капри. Мястото страшно им допадна. Хареса им както Марина Гранде, така и Марина Пикола, с удоволствие посещаваха такива плажни клубове като „Канцоне дел Маре“, а също и обществените плажове. В училище Изабел беше учила италиански и с малкия запас испански думички вече се смяташе за полиглот.

Прекараха чудесно. Бяха отседнали в „Кисисана“ и редовно хапваха сладолед на площада. Сара не можа да се сдържи да не пообиколи бижутерийните магазини. Цените й се видяха доста високи, но някои от изделията бяха много хубави. Нямаше кой знае какво да прави на Капри, освен да яде, да чете и почива и да се занимава с децата си. Според нея нямаше нищо лошо в това да пуска Изабел да ходи сама до плажния клуб с едно от плажните таксита, които всеки използуваше. Към обед се срещаха направо там, тъй като Ксавие искаше всеки ден да посещават малките магаренца.

Една сутрин, когато Изабел вече беше тръгнала, Сара и Ксавие се пошляха, за да направят някои покупки. Пристигнаха в „Канцоне дел Маре“ точно за обяд и Сара обърна плажа, ала от дъщеря й нямаше и следа. Беше започнала да се паникьосва, когато Ксавие забеляза сандалите на Изабел под един стол и двамата проследиха стъпките й до една кабина за преобличане. Откриха я там без горнище на банския с мъж, два пъти по-възрастен от нея, който я стискаше за гърдите и стенеше, докато тя държеше заплашителната издутина в банските му.

За миг Сара се оцъкли, след което, без да се замисли, сграбчи Изабел за ръка й я извлече навън.

— Какво, за бога, си мислиш, че правиш тук? — разкрещя се тя на дъщеря си, а Изабел избухна в ридания. Междувременно мъжът, изскочи отвътре, като се опитваше да запази самообладание, безуспешно увивайки се в някаква хавлия. — Съзнавате ли, че дъщеря ми е на шестнадесет години? — изсъска му Сара с отровен глас, като едва успяваше да се контролира. — Бих могла да ви предам на полицията. — Но си даваше сметка, че всъщност дъщеря й беше за полицията. Опитваше се просто да го сплаши така, че втори път да не помисли за това, и по израза на лицето му разбра, че е постигнала целта си. Беше доста привлекателен мъж от Рим, с вид на плейбой.

— Signora, mi displace^[2]… тя каза, че е на двадесет и една. Страшно съжалявам — заизвинява се той многословно и погледна със съжаление Изабел, която истерично хълцаше до майка си.

Прибраха се в хотела, където Сара с леден глас проводи Изабел да прекара следобеда в стаята си, при което допълни, че пак ще си поприказват по въпроса. Ала докато се връщаше с Ксавие на плажа, реши, че този път трябва да стори нещо повече, не само да си хаби думите на вятъра. Филип и Джулиън бяха прави. Трябваше да изпрати Изабел някъде другаде да учи. Но къде? Това беше въпросът.

— Какво правеха те там? — полюбопитствува Ксавие, когато минаха покрай същата кабина, а Сара потрепери при спомена за това, което беше видяла вътре.

— Нищо, скъпи. Играеха си на глупави игри.

След този случай Сара държеше Изабел изкъсо и почивката вече не беше толкова приятна. Още на следващия ден проведе няколко телефонни разговора и бързо откри едно чудесно училище за Изабел, близо до австрийската граница, край Кортина. Там можеше да кара ски цяла зима, да говори италиански и френски и да се научи да се държи по-добре. Беше девически пансион и наблизо нямаше никакво друго училище. Сара изрично попита за това.

Съобщи решението си на Изабел през последния ден от ваканцията и макар че тя вдигна страшна олелия, както се и очакваше, Сара не отстъпи от позицията си дори и пред последвалите сълзи. В крайна сметка беше за нейно добро. Тя усещаше, че ако Изабел не заминеше, в най-скоро време щеше да направи някоя голяма глупост, дори можеше да забременее.

— Няма да отида! — беснееше тя. Обади се дори на Джулиън в магазина в Париж, но този път той зае позицията на майка си. И така след Капри те заминаха за Рим, да й купят необходимите неща. Учебният срок започваше след няколко дни и нямаше смисъл да я връща във Франция, та да направи още някоя беля. Сара и Ксавие лично я доставиха на местопредназначението и при вида на сградата Изабел доби печално изражение. Пансионът обаче изглеждаше уютен, а тя разполагаше с голяма и слънчева самостоятелна стая. Другите момичета бяха много приятни. Имаше французойки, англичанки, германки, италианки, две бразилки, една аржентинка и дори едно момиче от Техеран. Интересно съжителство, освен това бяха всичко на всичко петдесет момичета в целия пансион. А той беше горещо препоръчан на Сара от училището на Изабел в Ла Марол, директорът дори я поздрави за сполучливия й избор.

— Не мога да повярвам, че ще ме оставите тук — хленчеше Изабел, но Сара беше непоколебима, независимо че самата тя плака по целия път на връщане. След това двамата с Ксавие отлетяха за Лондон да се видят с Филип. Щом остави сина си да обядва с племенника и племенницата си, Сара тръгна направо за магазина. Всичко изглеждаше наред. Обядва с Филип и доста се стресна, когато го чу да прави някои злобни забележки по адрес на Джулиън.

— Но защо е всичко това? — запита Сара открито. — Какво толкова е направил, та така те ядоса?

— Той и неговите тъпашки идеи за дизайна. Не мога да разбера защо трябва да се навира в тези неща? — беснееше той, на което тя тихо отговори:

— Защото аз го помолих. Той притежава голям талант на дизайнер. Много повече от теб или мен, пък и има обширни познания за скъпоценните камъни и за това, какво може и какво не може да се прави с тях. — Съвсем наскоро се беше справил успешно с един над стокаратов смарагд на някакъв махараджа, докато всеки друг вероятно би го пукнал. Но Джулиън знаеше точно какво трябва да се направи и беше изчислил всяка от операциите до най-дребния детайл. — Няма нищо лошо, ако той се занимава с това. Ти си добър в други области — напомни му Сара. Филип се справяше чудесно с кралските особи и поддържаше престижа на „Уитфийлдс“ на пазара. Какъвто си беше консервативен, те много го харесваха.

— Не знам защо винаги го защитаваш — ядно възкликна Филип.

— Ако това може да те утеши, Филип — наблегна тя, отказвайки да приеме предизвикателството, но огорчена от нестихващата му ревност, — винаги защитавам и теб. По случайност обичам и двама ви. — Той не й отговори, ала изглеждаше поуспокоен, когато я запита за Изабел и спомена, че е чул много добри отзиви за пансиона.

— Да се надяваме, че ще извършат чудо — каза Сара меко.

Когато се върнаха в офиса тя забеляза едно много красиво момиче да излиза от сградата. Имаше дълги, добре оформени крака под много къса поличка, която Изабел с удоволствие би облякла. Момичето хвърли на Филип съзаклятнически поглед, който казваше много. Той направо се вбеси и се престори, че не я познава. Явно беше нова и не знаеше, че Сара му е майка. Тъпа кучка, помисли си Филип, но макар и за миг Сара беше уловила погледа, който си бяха разменили, въпреки че не пророни дума. Той обаче се почувствува задължен да й даде някакво обяснение, което направи положението още по-ясно за Сара.

— Няма значение, Филип. Ти си на тридесет и три години. Какво правиш си е твоя лична работа. — Но тогава все пак реши да прояви малко безочливост. — Всъщност къде се губи Сесили тези дни? — Той я погледна втрещен и се изчерви от въпроса й.

— Не зная какво искаш да кажеш. Тя е майка на моите деца.

— Това ли е всичко? — погледна го Сара хладно.

— Разбира се, че не, аз… тя… отсъствува в момента. За бога, мамо… беше само закачка, това момиче, което се опита да пофлиртува с мен.

— Няма значение, скъпи. — Но явно, че той продължаваше със старите си номера — спеше с развратници, с които се забавляваше, докато за пред хората си бе избрал почтена и благовъзпитана жена. Съжали го, че не бе успял да си намери съпруга, която да съчетава и двете, но тъй като никога не беше й се оплакал, изостави темата и той си отдъхна.

На следващия ден Сара и Ксавие се върнаха в Париж, където Джулиън ги чакаше на летището. В колата тя разказа на сина си за своето първо посещение на Кралската съкровищница в Лондон Тауър почти веднага след запознанството си с баща му.

— Много ли беше силен? — попита я Ксавие, който обожаваше да слуша за баща си.

— Много — увери го тя. — И много добър, интелигентен и любящ. Той беше прекрасен човек, съкровище мое, и ти ще станеш като него един ден. Дори в някои отношения вече си станал. — Както и Джулиън, помисли си Сара.

Преди да се приберат в замъка, вечеряха в Париж. Джулиън беше много радостен да ги види, както и да чуе новини за Изабел и за магазина в Лондон. Сара изобщо не спомена за разговора си с Филип и за коментарите му по негов адрес. Не искаше да подклажда ненавистта между тях, която и без това тлееше. След това Сара си тръгна за замъка с колата, която беше оставила в Париж. Ксавие спа през целия път и като го поглеждаше сегиз-тогиз, тя си мислеше какво щастие е, че го има. Докато другите жени на нейните години прекарваха по някой и друг уикенд с внуците си, тя споделяше живота си с това пленително малко момче. Спомни си колко объркана беше, когато разбра, че е бременна с него, и как Уилям й беше вдъхнал кураж… както и за свекърва си, която наричаше Уилям дар от бога. Такъв беше той през целия си живот за всички, които го познаваха, а сега това дете беше за нея… нейния личен дар.