Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Jewels, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2012)
Разпознаване и начална корекция
МаяК (2014)
Корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Даниел Стийл. Скъпоценности. Книга първа

Американска. Първо издание

ИК „Хемус“, София, 1993

Редактор: Минка Златанова

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-428-069-3

 

 

Издание:

Даниел Стийл. Скъпоценности. Книга втора

Американска. Първо издание

ИК „Хемус“, София, 1993

Редактор: Минка Златанова

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-428-069-3

История

  1. — Добавяне

30

Тази година семейството се събра отново за рождения ден на Сара, макар и с някои изключения. Ивон, разбира се, я нямаше. Филип също не пристигна, като деликатно се извини, че имал много работа в Лондон. От Найджъл Сара разбра, че се говорело за официална раздяла между сина й и Сесили, но не спомена нищо за това пред Джулиън.

Той, естествено, дойде с Макс и с бавачката, макар че вършеше сам по-голямата част от работата, което очевидно му беше приятно. Сара го наблюдаваше с възхищение, как преобува Макс, къпе го, храни го и го облича. Единственото болезнено нещо беше изражението на Изабел, докато гледаше всичко това. В очите й прозираше все същият копнеж, който късаше сърцето на майка й. Поне този път можеха да си говорят по-свободно, тъй като Лоренцо го нямаше. Това лято беше по-специално и заради това, че беше последното лято на Ксавие у дома. През есента заминаваше за Йейл, и то една година по-рано, на седемнадесет. Сара беше много горда с него. Първата му специалност щеше да бъде политически науки, а втората — геология. Вече беше започнал да говори за намеренията си да прекара третата или четвъртата година от следването си някъде в Африка, за да работи върху някакъв специален проект.

— Ужасно ще ни липсваш — каза му Сара и всички се съгласиха. Тя самата щеше да прекарва повече време в Париж и по-малко в замъка, за да не се чувствува самотна. Беше на шестдесет и шест години и обичаше да се хвали, че децата й управляват бизнеса съвсем самостоятелно, но фактически здравата й ръка продължаваше да се усеща, както и присъствието на Еманюел. Наскоро Еманюел бе навършила шестдесет, което Сара намираше по-трудно за вярване, отколкото собствената си възраст.

Ксавие беше много възбуден от заминаването си за Йейл и Сара го разбираше. Щеше да си дойде за Коледа, а Джулиън му обеща да го посети, когато отидеше в командировка до Ню Йорк. Двамата обсъждаха това, когато Сара и Изабел се оттеглиха в градината, където Изабел дискретно я попита какво става с Филип. Тя също беше чула слуха за раздялата му със Сесили, а за връзката му с Ивон бе научила миналото лято от Еманюел.

— Мръсна работа — каза Сара с въздишка, все още разстроена. Ала Джулиън, изглежда, добре се справяше, особено сега, когато имаше бебето.

— Никак не облекчаваме живота ти, нали, мамо? — печално попита тя, а майка й се усмихна.

— Не облекчавате своя живот. — Но Изабел се засмя на думите й.

— Искам да ти съобщя нещо.

— О? Да не би Лоренцо най-после да се е съгласил?

— Не — бавно поклати глава Изабел, а очите й срещнаха очите на майка й. В тях Сара видя, че дъщеря й изглежда много по-спокойна от преди. — Бременна съм.

— Какво? — Сара беше смаяна, смяташе, че няма надежда за това. — Нима? — Беше изумена и въодушевена, когато прегърна дъщеря си. — Но, скъпа, това е чудесно! — След това обаче се отдръпна назад и я погледна озадачено. — Мислех, че… какво каза Лоренцо? Сигурно е на върха на щастието си. — Ала перспективата за по-нататъшното циментиране на този брак не й допадна особено.

Изабел се разсмя при мисълта за абсурдната ситуация.

— Майко, та то не е от него.

— О, боже. — Нещата отново се усложняваха. Сара поседна върху една ниска преграда и вдигна очи към дъщеря си. — Сега пък какво си забъркала?

— Той е прекрасен човек. Виждаме се от една година… Мамо, не съм виновна… Не можех да издържам повече. Вече съм на двадесет и шест години, не мога повече да водя това празно съществуване. Нуждая се от някой, когото да обичам, някой, с когото да разговарям…

— Разбирам — отрони тя тихо и наистина я разбираше. Ставаше й болно, когато си помислеше колко самотна е Изабел и колко обезверена. — Но бебе? Енцо знае ли?

— Казах му. Надявах се това така да го вбеси, че да ме напусне, ала той заяви, че не му пука. Всеки щял да си помисли, че е негово. Даже миналата седмица беше съобщил на двама от приятелите си и те ме поздравиха. Той е луд.

— Не е луд, алчен е — сухо отбеляза Сара. — А бащата на бебето? Той как реагира? И въобще кой е той?

— Германец е. От Мюнхен. Има голяма фирма там, а жена му е много известна фигура и не желае развод. На тридесет и шест години е, а е трябвало да се оженят, когато е бил на деветнадесет. Живеят разделени, но тя не желае да се обременява с неудобствата, свързани с развода. Поне засега.

— А какво е неговото отношение спрямо неудобствата, които би породило едно незаконно дете? — рязко попита Сара.

— Не е очарован. Нито пък аз. Но нима имам избор? Мислиш ли, че Лоренцо ще ме освободи някога?

— Ще се опитаме. Ами ти? — погледна тя дъщеря си въпросително. — Щастлива ли си? Това ли искаше?

— Да. Аз истински го обичам. Казва се Лукас фон Аусбах.

— Чувала съм някъде тази фамилия. Не че ми говори нещо. Мислиш ли, че някога ще се ожени за тебе?

— Стига да може. — Беше честна с майка си.

— А ако не може? Ако жена му не се съгласи на развод? Тогава какво?

— Тогава, ако не друго, поне ще си имам бебе. — Толкова силно желаеше това, особено след като беше видяла Джулиън с Макс.

— Между другото, кога трябва да се появи?

— Февруари. Ще дойдеш ли? — попита Изабел меко и майка й кимна.

— Разбира се. — Беше трогната, че я моли. Изведнъж се зачуди. — Джулиън знае ли за това? — Двамата си бяха останали близки и не можеше да повярва, че той не е информиран. Изабел й отговори, че му е съобщила едва тази сутрин. — И какво смята той?

— Че съм толкова луда, колкото е и той — усмихна се дъщеря й.

— Сигурно е наследствено — въздъхна Сара й се изправи. Двете се отправиха обратно към замъка. Поне едно нещо беше сигурно. Децата й никога не я оставяха да скучае.

 

 

През септември, както беше планирано, Ксавие замина за Йейл, а през октомври Джулиън отиде до Ню Хевън да го види. Момчето се справяше добре, учението му спореше, имаше двама приятни съквартиранти и много привлекателна приятелка. Джулиън ги заведе на вечеря, където прекараха чудесно. Ксавие беше много доволен от живота си в Америка и възнамеряваше да посети леля си в Калифорния за Деня на благодарността.

Когато Джулиън се върна в Париж, чу, че Филип и Сесили се развеждат, а на Коледа видя снимка на брат си и бившата си съпруга в „Татлър“. Показа я на Сара при едно от идванията й в магазина и тя се намръщи. Не й стана никак приятно.

— Мислиш ли, че Филип ще се ожени за нея? — запита тя Еманюел, когато по-късно стана дума за това.

— Възможно е. — Еманюел вече не изпитваше към него предишното си доверие, особено пък в последно време. — Би могъл да го направи, дори само за да разстрои Джулиън. — Ревността към по-малкия му брат не само не бе утихнала, но с годините дори се беше развихрила.

Ксавие се прибра за Коледа и както обикновено, броените дни отлетяха неусетно. Когато той се върна в Йейл, Сара отлетя за Рим, за да наглежда магазина, а и да помогне на Изабел да се подготви за бебето.

Марчело продължаваше да работи за тях, както винаги на бойна нога, а Изабел с трепет очакваше изненадите на майчинството. Потръгнал от самото начало, бизнесът цъфтеше. Като видя дъщеря си да раздава инструкции наляво и надясно на италиански, Сара не можа да не се усмихне. Изабел изглеждаше много красива, дори по-хубава от преди, но беше станала огромна. Това й напомни за нейните собствени бременности с децата й, които всичките бяха едри бебета. Ала Изабел бе на върха на щастието.

Малко след пристигането си Сара покани Лоренцо на обяд. Отидоха в „Ел Тула“. Веднага след първото ястие тя пристъпи към основния въпрос. Този път беше решила да не се церемони със зет си.

— Лоренцо, ние сме възрастни хора, както аз, така и ти. — Разликата във възрастта им не беше особено голяма, а и той беше женен за дъщеря й вече девет години. Доста висока цена трябваше да плати Изабел за младежката си грешка и Сара силно желаеше да й помогне да я поправи. — Вие с Изабел не сте щастливи. Това бебе… добре де, и двамата знаем как стоят нещата. Време е да приключим с тази игра, не мислиш ли?

— Любовта ми към Изабел няма никога да угасне — изрече той мелодраматично, при което Сара направи героичен опит да не избухне.

— Сигурна съм. Но всичко това вероятно е доста болезнено за вас, особено за теб. — Реши да смени тактиката и да се държи така, сякаш той е обиденият партньор. — А и ужасното недоразумение с бебето… Не мислиш ли, че това е подходящ момент да направиш някои мъдри инвестиции и да се съгласиш да оставиш Изабел да започне нов живот? — Не се сещаше как по друг начин да му го каже. „Колко?“ й се струваше доста грубичко, макар и да я изкушаваше. Повече от всякога съжаляваше, че Уилям не е до нея да й се притече на помощ. Но Енцо ясно разбра намека й.

— Инвестиции? — попита той обнадеждено.

— Да, мислех си, че малко американски акции ще са ти от полза, при положението, което заемаш. Или италиански, ако предпочиташ?

— Акции? Колко акции? — Беше спрял да се храни, за да не изпусне някоя нейна дума.

— Ти колко смяташ?

Лоренцо я погледна и направи един от неопределените италиански жестове.

— Ами… Не зная… пет… десет милиона долара? — Опипваше почвата, но тя поклати глава отрицателно.

— Не, съжалявам. Един или може би два. Ала определено не повече от това. — Преговорите обаче бяха започнали, което зарадва Сара. Щеше да струва скъпо, но пък беше достатъчно алчен, за да направи онова, към което тя се стремеше.

— А къщата в Рим?

— Естествено, ще трябва да обсъдя това с Изабел, макар да съм сигурна, че дъщеря ми ще може да си намери друга.

— Къщата в Умбрия? — Искаше да вземе всичко.

— Наистина не зная, Лоренцо. Ще трябва да поговоря с Изабел. — Той кимна с глава, явно беше съгласен с нея.

— Знаеш ли, бизнесът, тоест бижутерийният магазин върви много добре.

— Да, така е — каза тя, без да се ангажира.

— Би ме заинтересувала възможността да станем съдружници. — Прииска й се да скочи и да го зашлеви.

— Това е невъзможно. Става дума за инвестиции в пари, а не за съдружие.

— Разбирам. Ще трябва да си помисля.

— Разчитам на това — тихо рече Сара. Докато тя попълваше чека, Лоренцо дори не се опита да предложи той да плати. Сара не спомена нищо на Изабел за въпросния обяд. Не й се щеше да буди напразни надежди в случай, че той решеше да не захапе стръвта и да запази статуквото. Но тя искрено вярваше, че няма да го направи.

Оставаше още месец до раждането и Изабел гореше от желание да запознае майка си с Лукас. Той си беше наел апартамент в Рим за два месеца, за да разучава някакъв проект, така че щеше да бъде с нея при раждането. Когато го видя, Сара не можа да не се съгласи с дъщеря си. Този път беше уцелила.

Единственият му недостатък бяха жена му и децата в Мюнхен.

Беше висок, малко ъгловат, млад мъж с тъмна коса като Изабел, обичаше чистия въздух, ските, децата, музиката и изкуството въобще и притежаваше страхотно чувство за хумор. Опитваше се да предума Сара да открие магазин и в Мюнхен.

— Вече не съм аз тази, която решава — каза тя, като се смееше, но Изабел размаха заканително пръст към нея.

— Разбира се, това не е вярно, мамо, и не се прави, че е така.

— Е добре де, исках да кажа, не единствено аз.

— В такъв случай какво ти е мнението?

— Смятам, че е малко прибързано да взимаме такова решение. Ако ти поемеш бизнеса в Мюнхен, кой ще ръководи магазина в Рим?

— Марчело може да го ръководи със затворени очи и без мен. Още повече, че всички го обичат. — Това се отнасяше и за Сара, ала все пак откриването на още един магазин, не беше дребна работа.

Прекараха една чудесна вечер и след това Сара сподели, че направо е луда по Лукас. Тя отново покани Лоренцо на обяд, но той все още не беше взел окончателно решение. Сара бе подпитала дискретно дъщеря си за двете къщи и Изабел й беше признала, че и двете са й омразни и няма нищо против Енцо да ги задържи, стига само да й даде мечтаната свобода.

— Защо? — беше изгледала подозрително майка си, но Сара й отговори доста неопределено. По време на втория обяд със зет си обаче тя извади своя най-голям коз, като му напомни, че Изабел би могла да изиска анулиране на брака в Католическата църква, ако се позове на твърдението, че той я е примамил да се омъжи за него, без да я информира за стерилността си, въпреки че е знаел за това. Докато му го казваше, спокойно го наблюдаваше и едва не се разсмя, като видя паниката в очите му. Той се опита да отрече, че е знаел, ала Сара не отстъпи. След което намали офертата си от два на един милион долара плюс двете къщи. Лоренцо смотолеви, че ще я информира по въпроса и изчезна набързо.

Джулиън се обаждаше през няколко дни, за да провери как е сестра му и дали бебето се е родило. Към средата на февруари Изабел започна страшно да се изнервя, тъй като след две седмици Лукас щеше да си замине за Мюнхен, а бебето още го нямаше, пък и тя ставаше все по-огромна с всяка изминала секунда. Вече не ходеше в магазина и както сама казваше, нямаше какво друго да прави, освен да си купува чанти и да яде сладолед.

— Защо точно чанти? — попита я брат й объркано, като се чудеше дали пък не е развила някакъв фетишизъм.

— Те са единственото нещо, което ми е таман. Вече не мога и обувки да обуя.

Той се разсмя, но тутакси отново стана сериозен, когато й каза, че Ивон му позвънила да го информира, че щяла да се омъжва за Филип през април.

— С годините това ще се окаже една много интересна ситуация — печално сподели Джулиън със сестра си. — Как ще обясня на Макс, че леля му фактически му е майка и обратното?

— Не се тревожи за това, дотогава може вече да си му намерил нова майка.

— Работя по въпроса — промърмори той, като се опитваше гласът му да звучи безгрижно, ала и двамата добре знаеха, че все още е дълбоко разстроен от историята с Ивон и Филип. Беше страхотен удар за него, жестока плесница от страна на Филип, което беше и една от причините той да постъпи по този начин. Това и фактът, че жената на Джулиън буквално го беше подлудила. — Сигурно винаги ме е мразел много повече, отколкото съм предполагал — каза той тъжно на сестра си.

— Филип мрази най-вече себе си — мъдро му отговори тя. — Мисля, че винаги е изпитвал ревност към всички ни. Не зная защо. Може би много му е харесвало да има мама само за себе си по време на войната или нещо подобно. Действително не зная. Но едно мога да ти кажа. Той не е щастлив човек. И няма да бъде щастлив с Ивон. Единствената причина тя да се омъжи за него е ламтежът й да стане херцогинята на Уитфийлд.

— Наистина ли мислиш така? — Не беше сигурен дали това подобрява, или влошава нещата, но поне беше някакво обяснение.

— Сигурна съм — добави Изабел без колебание. — В мига, в който го е видяла, е чула камбани да възвестяват великия час.

— Е, тогава халал да му е, само ще си хване белята с нея — засмя се Джулиън, а тя се изкиска.

— Звучиш така, сякаш се чувствуваш по-добре.

— Надявам се ти също скоро да се почувствуваш по-добре. И гледай да се отървеш вече от това бебе — подкачи я той.

— Старая се!

Правеше всичко възможно да ускори настъпването на мига. Всеки ден изминаваше по няколко километра с Лукас, ходеше на пазар с майка си, правеше гимнастика, плуваше в басейна на една приятелка. Бебето закъсняваше вече с три седмици и Изабел непрестанно повтаряше, че още малко, и ще полудее. Най-после след една безкрайна разходка и цяла купа със спагети в една закусвалня тя започна да усеща, че нещо става. Бяха в апартамента на Лукас, където Изабел живееше от известно време. От две седмици дори не беше се чувала с Лоренцо и нямаше представа какви ги върши той, нито пък се интересуваше от това.

В момента, в който спомена пред Лукас, че има нещо, той я накара да стане и да обикаля апартамента, като твърдеше, че това ще ускори процеса. Обади се на майка си в хотела и Сара дойде веднага с такси. Седнаха да чакат, като разговаряха и пиеха вино. Към полунощ Изабел вече беше придобила някак опасен вид. Не се смееше на шегите им, нито обръщаше особено внимание на приказките им и взе да се нервира на Лукас, когато я запиташе как се чувствува.

— Добре съм — отговаряше тя, но не изглеждаше добре. Сара се чудеше дали да остане, или да си върви, тъй като не й се искаше да им се меси. Точно когато реши да тръгва, водите на Изабел изтекоха и болките изведнъж се засилиха. Това накара Сара да се сети за миналото, за раждането на Изабел, което беше минало толкова бързо и устремно, ала тя беше четвъртото й дете, а това тук беше първо. Едва ли щеше да стане толкова скоро.

Но когато се обадиха на лекаря в клиниката „Салватор Мунли“, той им каза да тръгват веднага, без да чакат повече. Докато пътуваха натам с колата на Лукас, Сара гледаше дъщеря си развълнувано. Най-после щеше да си има бебето, което желаеше от толкова време. Много се надяваше, че някой ден щеше да има и Лукас, когото заслужаваше.

Сестрите в болницата бяха много мили и бързо поведоха родилката към определения за нея апартамент, който беше изключително модерен, просторен и уютен. След като настаниха Изабел, те предложиха кафе на Сара и Лукас. Тя вече се чувствуваше доста напрегната, а един час по-късно сподели, че усеща ужасна тежест. През цялото време Лукас й говореше, държеше я за ръцете, бършеше челото и устните й с влажна кърпа. Докато Сара ги наблюдаваше, той не я остави нито за миг и не спря да й отвлича вниманието. Чудесно беше да ги гледа толкова близо един до друг, така влюбени, и на няколко пъти той й заприлича на Уилям. Лукас не беше нито толкова красив, нито толкова висок или изискан като него, но беше добър човек, мил и интелигентен и очевидно обичаше дъщеря й. С всяка следваща среща Сара все повече го харесваше.

Най-после Изабел взе да се напъва, като цялата се изпъна като тетива върху леглото, а Лукас продължи да я държи за ръцете. После се отпусна отново, а той я хвана за раменете и започна да я разтрива по гърба. Беше неуморен и Сара се почувствува излишна, но тогава изведнъж контракциите утроиха силата си и цялата стая заехтя от окуражителни възгласи и охкане, докато главичката на бебето изскочи навън. Сара сама видя как бебето бавно се измъква. Беше малко момиченце, абсолютно копие на Изабел. Тя се разплака и погледна към дъщеря си. Сълзи на радост се стичаха и по бузите на Изабел, докато Лукас я прегръщаше, а тя прегръщаше бебчето. Представляваха мила гледка, а моментът беше незабравим и докато се прибираше в хотела на зазоряване, Сара тръпнеше от любов и нежност към тях.

Когато на сутринта се обади на Лоренцо и го покани да я посети, беше готова да му даде толкова, колкото пожелае. Но разбрал намека й от последния им обяд, той поиска двете къщи и три милиона долара. Висока цена трябваше да платят, за да се отърват от него, ала Сара нито за миг не се усъмни, че си струва.

Тя съобщи новината на Изабел следобед при посещението си в болницата. По лицето на дъщеря й се разля усмивка на облекчение.

— Ама наистина? Свободна съм? — Сара кимна с глава и се наведе да я целуне, а Изабел й прошепна, че това е най-добрия й подарък, който би могла да й направи. Лукас им се усмихна, притиснал бебето в прегръдките си.

— Може би ще пожелаете да дойдете с мен до Германия, Ваша светлост? — попита той с надежда и Сара се разсмя.

Лукас удължи престоя си в Рим с още две седмици, но все пак трябваше да се върне в Германия, за да види как вървят работите му там. Сара остана до излизането на Изабел от болницата и й помогна да си намери ново жилище. Междувременно се влюби в бебето. Последните й две внучета бяха наистина страхотни. Макс беше най-милото създание, което беше виждала, откакто Джулиън щапукаше насам-натам, а Адриана беше истинска красавица.

Тази година на рождения й ден се събра интересна групичка. Изабел дойде сама с бебето си. Джулиън пристигна с Макс. Ксавие отново беше в Африка за лятната ваканция, но междувременно й беше изпратил два страхотни смарагда с точни инструкции за обработката им. Трябваше да направят два огромни пръстена, които би било прекрасно според него, Сара да носи по един на всяка ръка. Тя сподели идеята му с Джулиън, който много я хареса. Камъните бяха великолепни.

Филип дойде с Ивон, което не беше особено леко за Джулиън, но те вече бяха женени. Сара веднага долови някакво злорадство в постъпката на Филип, сякаш искаше да демонстрира близостта си с Ивон пред очите на брат си. Ала Джулиън го понесе много добре, той успяваше всичко да понесе добре. Беше изключително благороден човек. Най-интересното бе, че Ивон не прояви абсолютно никакъв интерес към детето, което беше родила предишната година. През целия им престой тя дори не го погледна. Прекарваше по-голямата част от времето си в преобличане, гримиране и оплаквания от стаята, която се оказваше ту много топла, ту много студена, и от камериерката, задето не й помагала. Непрекъснато се труфеше с камара бижута, което направи впечатление на Сара. Явно караше Филип да пилее страшно много пари и претендираше всички да се обръщат към нея с Ваша светлост, което страшно ги забавляваше. Сара, която също я наричаше така, само се подсмиваше. А Ивон сякаш не забелязваше, че всички й се смеят, дори и Джулиън.

Но, както обикновено, изненадата дойде от Изабел, когато двете със Сара си играеха с Адриана на моравата. Момиченцето беше на шест месеца и вече пълзеше насам-натам, а точно в този миг се опитваше усърдно да сдъвче една тревичка. Изабел съобщи на майка си, че отново е бременна и че очаква събитието през март.

— Предполагам, че и това бебе е на Лукас, нали? — спокойно я попита тя.

— Разбира се — засмя се Изабел. Тя го обожаваше и никога не беше изпитвала такова щастие. Той прекарваше половината от времето си в Рим, а другата в Мюнхен и изглежда, нещата вървяха добре, с изключение на факта, че си оставаше женен, макар и не съвсем.

— Има ли някакъв шанс да се разведе в скоро време? — попита я майка й, но Изабел поклати глава откровено.

— Не мисля. Струва ми се, че жена му ще направи всичко възможно да осуети развода.

— А тя съзнава ли, че той има семейство някъде другаде? С две деца? Това може да промени становището й.

— Не още — отново поклати глава Изабел. — Ала той ме увери, че ще й каже, ако се наложи.

— Изабел, сигурна ли си в това? — запита я Сара. — Какво ще стане, ако Лукас никога не я напусне, ако ти останеш завинаги сама с тези две деца?

— Тогава ще ги обичам и ще бъда щастлива, че ги имам, точно както си била ти с Филип и Елизабет, докато татко е воювал някъде и ти изобщо не си знаела дали ще го видиш отново. Понякога човек не може да иска гаранции — мъдро отбеляза тя. Беше станала много по-разумна. — Готова съм да приема и тази възможност. — Сара усети уважение към дъщеря си, животът й не беше конвенционален, но поне беше честен. Изглежда, дори римското общество беше преглътнало случилото се. Изабел отново работеше в магазина, макар и на половин ден, като едновременно рисуваше и модели за бижута, и нещата вървяха изключително добре. Продължаваше да говори за клон на магазина в Мюнхен. Може би ако някога се омъжеше за Лукас, щяха да го осъществят. Имаше достатъчно специалисти в Германия, а налице беше и добър пазар за стойностните бижута.

Към края на годината щеше да получи развод официално. Това означаваше, че новото бебе няма да носи името на Енцо, което щеше да бъде още едно препятствие, ала Изабел изглеждаше готова да го преодолее. Когато отпътува за Рим с Адриана, Сара не се притесняваше за нея. След като всички си заминаха, тя се улови, че отново се замисля за това какъв интересен живот имаха децата й. Интересен, но не и лесен.