Владимир Количев
Брат, стреляй пръв (9)

Трета глава

— Страх ли те е? Ама честно!

— Ами, честно казано, да. Но не много.

— Не се бой. Елементарно е. Нахлуваш в кафенето, вземаш обекта на мушка, автоматът ти е зареден, натискаш спусъка и това е.

— На тебе ти е лесно, нали си бил в Афганистан.

— Вярно е, доста народ съм избил. И ти ще се научиш. Виж, най-важното е да не губиш самообладание.

Мъжът, на около тридесет години, изглеждаше съвсем спокоен — жестовете му бяха отмерени, погледът — мъдър. Само че вадеше една след друга цигарите от кутията. Прекалено много пушеше. Веднага се забелязваше, че е много напрегнат.

Другото момче не пушеше. Но си личеше, че се притеснява много повече.

— Май че са те — каза по-възрастният.

От прозореца на колата той видя, как към кафенето се приближи кола. Спря директно пред входа. От нея слязоха някакви типове и с бърза крачка влязоха вътре.

— Те са — кимна утвърдително по-младият. — Хич не са глупави, да знаеш.

— Вярно, не са. Не можеш току-така да ги спипаш някъде на улицата. Така че действаме по плана. Абе не се притеснявай толкова, всичко ще е окей.

Бяха им поръчали ликвидирането на две авторитетни мутри от една противоборстваща групировка. Наемните убийци не се интересуваха особено за какво са прочели присъдата тези двама нещастници. Щом са им платили — по осем хиляди долара на калпак, значи са длъжни да си отработят хонорара.

Казаха им, че няма от какво да се страхуват. Групировката била доста уязвима. Двамата нарочени се движели без охрана. Хранели се сами в кафенето. Не се допускали никакви случайни клиенти — дали защото им пречат, или защото се страхуват, че сред тях може да има някой наемен убиец…

— Да тръгваме!

Убийците слязоха от колата и се насочиха към кафенето. На входа никой не ги спря. На една маса вътре, с гръб към тях, седяха ония двамата.

По-възрастният пръв вдигна автомата и натисна спусъка. Другият също не се изложи. Закъсня само секунда, но отправи дълъг картечен откос по мишените.

Само че онези, кой знае защо, даже нямаха намерение да падат. Целите бяха на решето от куршуми, но сякаш бяха като приковани към столовете. И неизвестно защо, не прокървиха. Само се разлетяха навсякъде парчета от стара жълта вата… Ами че това не са хора! Това са кукли!

Убиецът тъкмо започна да разбира каква е работата, когато в гърба му, между лопатките, се опря нещо твърдо. Явно дуло на пистолет. Той неволно изпусна оръжието. Заглъхна и автоматът на партньора му.

— Заснех го! — чу той над ухото си нечий подигравателен бас.

В помещението бавно, като зомбита, влязоха неколцина бабаити. Единият държеше видеокамера. Излиза, че всичко е заснето.

 

 

— Анатолий Михайлович! Има колет за вас.

Интеркомът изкривяваше гласа на секретарката, но предаваше точно и най-малките нюанси на интонацията й. Усещаше се, че Зиночка е силно разтревожена от нещо.

— Къде е? — Вълнението й се предаде на Чугунов.

— При мен е.

— Нали не си го отваряла?

— Не съм.

— Разкарай го някъде. Махни го!

— Къде?

— Изхвърли го през прозореца!

Секретарката направи каквото й беше наредено — изхвърли пакета през прозореца. А не след дълго с него се заеха експертите. Изсипаха всичко от него и го сложиха на масата пред Чугунов.

— Какво е това? — попита той, посочвайки някакъв окървавен парцал в найлоново пликче.

— Това са уши — отговори му Зъбов.

— Какви уши?

— Човешки.

— Чии са?

— Засега не е известно. Може тази касета да внесе малко яснота по въпроса.

Видеокасетата даде обяснение на всичко.

На нея се виждаше много ясно как двамата убийци бързо нахлуват в кафенето, бързо и ловко насочват автоматите и веднага ги пускат в действие. Само че изпразват пълнителите не по Вовата и Никита, а виждат сметката на някакви кукли.

— Всичко е ясно — блед като платно промърмори Чугунов. — Това са техните уши.

— Мислиш ли, че са ги убили? — попита го Зъбов.

— Много е вероятно. Така или иначе, тези говеда пак ни изиграха.

— Не трябва да подценяваш противниците си.

— Да, не са за подценяване. Сече им пипето. Но нищо, знам какво ще направим.

Чугунов също не беше вчерашен. Имаше резервен план.

Тежкарският джип „Мицубиши Паджеро“ рязко заби спирачки пред някакъв пететажен блок. От него изскочиха четири момчета с квадратни глави, мрачни погледи, подстригани тип „канадска ливада“. Бабичката пред входа чак се прекръсти, когато минаха покрай нея.

Те влязоха в блока и се качиха на петия етаж. Позвъниха на мръсна олющена врата.

— Кой е? — чу се женски глас отвътре.

— Изпраща ни Никита… Помоли да ви предадем…

— Да, да, идвам, минутка само.

Водачът на канадските ливади изгледа подчинените си с тържествуващ поглед. Ето, демек, колко лесно ги надхитрих балъците.

Една след друга изщракаха бравите на вратата. Тя леко се открехна, но не се отвори докрай. Жената май изчезна някъде. Може да е отишла в кухнята, да изпържи малко палачинки за скъпите гости?

— Давай! — изграчи водачът на канадските ливади и помете вратата на пътя си.

Задачата му бе да се изсипе с цялата си група при родителите на някой си Никита. Да ги хванат, да ги завържат и да ги отвлекат. А освен това нямало да е лошо да забършат носа на сополанкото, който тича след тях като детегледачка.

Той влетя като хала в апартамента, но успя да направи само няколко крачки и замръзна на място. Директно срещу него бяха насочени дулата на няколко пушкала едновременно — няколко пистолета и един автомат, и го гледаха доволните физиономии на няколко печени момчета. Един, двама, трима, четирима, петима… Останалите канадски ливади зад гърба му също замръзнаха на място.

— Е, к’во, изроди, гипсирахте ли се? Изцапахте ли гащите от страх? — чу се гръмовит смях. — Я бързо всички на земята, помияри такива!

Дулото на пистолета се опря директно в челото на водача на канадските ливади. Той облещи очи от страх и се строполи на земята като чувал с картофи — един мощен удар по врата го парализира, усети как губи съзнание и с тътен в ушите пропада в черна спираловидна дупка.

 

 

— Какво, още четирима ли загубихме? — Чугунов беше извън себе си от ярост. — Че аз и вас, говеда такива, ще ви затрия сам накрая!

Щеше да изяде с парцалите помощниците си Кримов и Зъбов.

— Слушай, бе — не издържа Кримов, — не ти ли се струва, че прекалено много си позволяваш? Ние да не сме ти някакви помияри, че да ни крещиш така? Какво си зинал с тая уста?

Чугунов разбра, че наистина е прекалил, и реши да отстъпи.

— Добре де, вземам си думите назад.

Да ги вземат дяволите тези магарета! И Кримов, и Зъбов, и двамата се правят на много важни, ама хабер си нямат от престъпния занаят, а надницата им направо космическа. Трябва да ги смени. Но с кого? Само за последните два дни той загуби шестима бойци.

— Какво ще правим?

— Ами ти нали си най-умният, ти кажи — злорадо му се усмихна Зъбов.

— Абе то, знам аз какво трябва да се направи — изгледа го злобно Чугунов. — И ще го направя, бъдете спокойни. Вървете и добре си помислете как да спипате тези говеда Вовата и Никита.

— Добре, ще си помислим — кимна му Кримов.

В очите му се четеше пълна апатия към всичко. Чугунов беше сто процента сигурен, че изобщо няма да мисли за някакви си там Вовата и Никита. На Зъбов също му беше все тая. Край, за нищо не ставаха вече момчетата. Сдадоха багажа. Трябва да се отърве от тях.

Кримов и Зъбов излязоха от кабинета. Чугунов остана сам. Набра един номер, който бе научил тази сутрин.

Беше на Сергей Иванович Курилов — голям бос, притежаващ една от най-силните столични групировки, по прякор Гърлето. Той беше бивш подчинен на някога авторитетната мутра по прякор Чугуна. Но сега самият Чугунов беше готов да стане слуга на този голям мафиот, стига само да се отърве от опасните атаки на изродите на Капитана.

И дума не можеше да става, че ще се справи със собствени сили с Вовата и Никита. Големи тарикати излязоха. Направиха на две стотинки стария рекетьор. Но нищо, ще ги научи той тях…

 

 

Пристигнаха с две коли до сградата, в която се намираше офисът на Чугунов. Никита слезе пръв от колата, след него тръгнаха и останалите.

Досега всичко му вървеше по вода. Първо съсипа бизнеса на Чугунов, с което предизвика ответния му удар. Но всичко беше много добре пресметнато и двамата убийци-аматьори се хванаха в капана. Отрязаха им по едно ухо — за сплашване на тартора им. Жестоко е, но е по-добре, отколкото да ги убият.

Никита предвиди и по-нататъшните ходове на Чугунов. И още четири мутри бяха пребити в апартамента му. Дошли нашите да отвлекат родителите му, да ги откарат кой знае къде. Чугунов, мръсникът, знаеше много добре къде е слабото му място и реши да му нанесе удар точно там. Само че нанесе удар на самия себе си.

Докараха Чугунов до пълно отчаяние. Оставаше само да го довършат. Точно затова към офиса му сега се набираха единадесетте бабаити с нагли физиономии и убийствени погледи. Най-отпред вървяха Никита и Вовата, след тях Джина с неговите биячи, а Артьом беше ариергард.

Между другото, не се наложи да вземат страха на когото и да било. На входа на офиса трябваше да се преборят само с двама бабанки. Всичко стана набързичко, по грубия начин и без много шум.

И отново се изправиха пред добре познатата им врата, и отново видяха същите онези двама охранители в приемната. Никита вече знаеше, че тези двамата не са просто някакви пазачи, нито са телохранители, а са дясната ръка на Чугунов.

Първите му помощници имаха доста изморен вид. Сякаш някой ги беше изтезавал часове наред. Пиеха кафе, а секретарката припкаше около тях.

— О! Пак ли вие! — избоботи недоволно Вовата.

Той пак беше готов да им се нахвърли, но те даже не помръднаха от местата си. Нямаха никакво желание да се съпротивляват. Никита видя в очите им мрачно отчаяние и примирение със съдбата. А съдбата им явно не беше лека…

Джина с биячите си се насочи към тях. Щрак-щрак — и двамата бяха закопчани с белезници и наредени един до друг на пода. Никита и Вовата влязоха в кабинета.

Чугунов стоеше до бюрото си. Тъкмо приключваше разговора си по телефона и се стъписа, забелязвайки опасните гости.

— К’во, тъпако, изненадахме ли те? — сопна му се Вовата.

— Вие?! — направи кисела физиономия Чугунов, сякаш току-що беше изял цял лимон.

— К’во, не можеш да повярваш на очите си ли? Ей сега ще повярваш!

Вовата рязко скочи към него и яката го центрира в десетката. А юмрукът му беше доста здрав. Чугунов залитна назад и полетя към стената.

— Е, к’во, повярва ли сега? — наду се Вовата.

— Повярвах! — плахо кимна Чугунов.

Никита внимателно следеше всяко негово движение, беше облечен с двуреден костюм. Току-виж, има раменен кобур е пистолет. Но не, нямаше нищо. Чист беше чичката. Никита лично се убеди в това.

Те също не бяха въоръжени. Точно сега не трябваше да носят оръжие. Беше прекалено опасно. Ами ако отнякъде се появят ченгета?

— Май експериментът ти не беше успешен, нали? — подигравателно попита Вовата.

— Какъв експеримент?

— Нали уж се беше обкръжил отвсякъде с мутри. Ама къде си тръгнал бе, балък, да ни се ежиш на нас!

Чугунов потиснато мълчеше. А и какво можеше да каже в своя защита? Нали загуби играта по всички показатели.

— Накратко, сега боят няма да ти се размине. Ще те заболи, може и ритници в корема да получиш! — предупреди го Вовата и така го прониза с железния си поглед, че онзи чак се препоти от страх. — А може би не трябва да го правя?

— Не трябва — изхленчи Чугунов.

— Може би трябва направо да ти видя сметката!

— Недей така бе, човек… — съвсем се сви онзи.

— Искаш да живееш значи… Добре де, ще ти дадем още един шанс.

— Какво трябва да направя? — Чугунов разбра, че не се шегуват и никой няма намерение да се пазари с него.

— Да ми върнеш апартамента — намеси се Никита.

Личните му интереси бяха над интересите на групировката. И той не криеше това от никого.

— Че това е лесна работа — сякаш с облекчение въздъхна Чугунов. — Можеш направо сега да се нанесеш.

— А документите?

Никита имаше предвид фалшификатите. Тъй като с оригинални Чугунов нямаше как да се сдобие.

— Абе нямам никакви документи… Нищо не успях да направя…

— Ами чудесно тогава. Да продължим нататък. Още сега ще отидеш в районното и ще оттеглиш показанията си. Не обвиняваш за нищо Витал, ясно ли е?

— Да, да, разбира се… Ще направя всичко както трябва…

— А за да не решиш да ни преметнеш, ще вземем с нас дружките ти. Този Кримов и… как беше другият… А, да, Зъбов. Те ще останат заложници. Ако не направиш това, което трябва, ще им теглим ножа.

Вовата говореше доста убедително. Чугунов го слушаше с голямо внимание. Като че ли всичко му беше ясно.

 

 

Чугунов гледаше втренчено в една точка на стената. Никога досега не беше претърпявал подобен разгром.

Тези мръсници на практика съсипаха бизнеса му. Като на шега вкараха в малкия си джоб мутрите му, а сега на всичко отгоре му взеха и Кримов, и Зъбов…

Но да не си въобразяват, че ще успеят така лесно да го пречупят!

Няма да промени показанията си. За нищо на света!

Вече се бе свързал по телефона с Гърлето. Накратко, описа му с намеци ситуацията. Вечерта щяха да се срещнат в един ресторант. Ще си поприказват, ще си спомнят за хубавото старо време, а след това ще обсъдят този въпрос.

В най-близко бъдеще черняевските мутри ще си имат много проблеми. Хич няма да им е до Чугунов.

А Кримов и Зъбов? Че то и без това трябваше да се отърве от тях.

„Ето, виждаш ли, че няма нищо страшно, само рокличката поизмачка малко…“

Вовата беше в прекрасно настроение. Той издекламира фрагмент от едно игриво цинично стихче с широка усмивка на сияещото си от задоволство лице. Никита имаше чувството, че всеки момент бузите му ще се пръснат от смях.

— Кого имаш предвид? Нас или Чугунов? — попита Никита. — Лично на мен нищо не ми се е късало и не ми се е мачкало.

— А и не си се страхувал от нищо — закима му одобрително Вовата. — Ник, ти, верно, си умно копеле. Направо му разказахме играта на Чугунов, а?

— Още не сме.

— Абе ще си промени показанията той.

— Може би. А може и да не го направи.

Имаше нещо съмнително в поведението на Чугунов. Уж се съгласи с предложението им, но като че ли имаше нещо съвсем друго наум. За какво ли мислеше? Каква ли подла мисъл се беше зародила в главата му? Този изрод явно е намислил нещо.

 

 

Преди да даде отговор, Гърлето много съсредоточено се вгледа в Чугунов, сякаш се опитваше да прочете мислите му.

— Значи, казваш, Капитана и Бичмето яко са го загазили.

— Да, доста — кимна му утвърдително Чугунов. — Смело можем да жънем техните ниви.

— Абе то не е проблем да налетим на сирачетата… Но Капитана и Бичмето имат здрави връзки с мафиотите от старата гвардия. Те спазват законите на мафията. И нашите момчета ги спазват. Въпреки че… Въпреки че всичко това е отживелица вече. Слушай, а теб защо никой не те подкрепи? — неочаквано попита Гърлето.

— В смисъл?

— Ами, казват, че си си имал гръб. Бил си към стария бос Челентано.

— Аа, ти за това ли говориш! — Чугунов с голямо усилие си придаде равнодушен вид. — Ами него никакъв го няма. Изчезна някъде този Челентано.

— Абе чух аз… А къде е изчезнал? — Гърлето се опита да надникне в душата на Чугунов с проницателния си поглед.

— Че аз откъде да знам? — започна да се върти неспокойно в креслото Чугунов.

— А кой знае тогава?

— Ти пък намери кого да питаш…

— А аз си мислех, че ти знаеш. — Гърлето вече го въртеше на шиш.

Възможно ли е да го подозира в нещо? На челото на Чугунов избиха капчици пот.

— Нещо май се поизпоти, шефе — подигравателно му се усмихна Гърлето. — Притесни се. С една дума, в криминалните среди се носи слух, че май ти си очистил Челентано.

Гърлето много внимателно проследи реакцията на Чугунов и изглежда, прочете нещо в очите му.

— Абе какви са тия глупости?

— Добре де, не се впрягай — снизходително махна с ръка Гърлето. — Твоят Челентано не беше кой знае какво, средна работа. Въпреки че, ако старата гвардия разбере, ще ти теглят ножа.

— Какво да разбере? — Чугунов не можеше да се владее вече. Целият пребледня.

— Че ти си го пречукал.

— Не съм аз.

— Е, хайде сега, не си — ехидно му се усмихна Гърлето. — С една дума, аз не съм ти Челентано. И без личните си бодигардове не мърдам никъде. При мен тия не минават.

— За какво говориш, братле?

— Затваряй си устата и не прекъсвай по-големите босове! Няма какво да ми се правиш на голям тарикат! Свърши се с твоя тарикатлък. Още тогава се свърши, когато предаде групировката ни. Разбра ли за какво говоря?

Нима Гърлето му намеква, че той е предал на ченгетата рекетьорската групировка, чийто член сам беше някога? Но това е нелепо!

— Е, това вече е пълна лъжа! — извика той.

— Лъжа, казваш… Това било лъжа. Така да бъде. А виж, за Челентано е истина, така ли?

Чугунов блокира напълно. Нямаше сили да каже каквото и да е. Просто гледаше обречено Гърлето.

— До ушите си загазил в калта, шефе — продължи надменно Гърлето. — Но нищо, имаш шанс. С една дума, вече си имаш гръб.

На Чугунов направо му се зави свят. Бе се срещнал с Гърлето, за да му даде зелена светлина за териториите на Капитана и Бичмето, пък той взе, че извъртя всичко наопаки и притисна самия него към стената. И то здравата го притисна, мръсникът.

— Ти, разбира се, си съгласен.

Чугунов кимна утвърдително. Че къде ще ходи? От всички страни го притиснаха.

— Е, щом е така, ще отблъснем атаката на черняевските мутри. Нали са те рекетирали?

— Така излиза.

— Ами чудесно тогава. Ще те защитим от тях, а после ще нападнем териториите им. Това ще е почти по правилата.

Гърлето наистина имаше намерение да го направи. Само че на Чугунов вече му беше все тая. Беше загубил независимостта си. „Каква я мислехме, каква стана…“

 

 

Заложниците бяха откарани извън града, в едно вилно селище. Там се намираше къщата, в чието мазе вече имаше шестима пленници, двама от тях с по едно ухо.

— Почивайте си, момчета! — с подигравка им каза Вова.

— А нещо за плюскане ще има ли? — попита единият.

— Ще минете и без това. Ще пукнете от глад, ако вашият бос не удържи на думата си. Хайде, Ник! Ще изпуснем Челентано!

Вовата нямаше търпение да седне пред телевизора. Той обожаваше италианските комедии и се превиваше от смях на истинския Челентано.

Никита нямаше нищо против да му прави компания. Но преди да излезе от мазето, той забеляза, как изразът на заложника Зъбов изведнъж се промени при споменаването на името Челентано.

Къщата някога е била собственост на някакъв бизнесмен. Черняевските мутри му я приватизирали, защото имал дългове. Страхотно гнезденце. На Никита и Вовата никак не им се искаше да си тръгват и именно поради това останаха да пренощуват.

Телевизорът беше в просторния хол с камина. Вовата подложи под краката си каса бира, настани се удобно в мекото кресло и включи телевизора с дистанционното. Филмът трябваше да започне всеки момент…

Никита също гледаше телевизора, само че движещите се фигури на екрана изобщо не го вълнуваха. В съзнанието му като на лента се въртяха съвсем други кадри.

Първо си спомни изплашената физиономия на Вовата, когато неочаквано се бе появил в селото. Че даже бе хукнал да бяга от него. Мислеше, че смъртта е дошла да го прибере. Имаше защо да се страхува.

А след това в съзнанието му изникна образът на Чугунов. Никита много добре беше запомнил страха в очите на бизнесмена, когато петорката им начело с Витал отиде да го притисне за апартамента. „Нищо не знам… Никого не съм убивал…“ Това бяха първите му думи. Даже се зарадва, когато разбра истинската причина за посещението им. Значи той също се страхуваше от нещо.

Ами Зъбов? Защо се изплаши, когато Вовата спомена името на Челентано?

„В главните роли Андриано Челентано“ — чу се от телевизора.

Филмът започна. Но това беше само някакъв филм. Виж, животът, той е къде-къде по-интересен от каквито и да било филми. Животът… И в него си има челентановци… Чакай малко! Челентано!

Нали Чугунов имаше някакъв покровител от старите мафиоти. И прякорът му беше Челентано…

— Вова, не ти ли се струва странно, че на Чугунов никой не му покриваше гърба? — Кашата от мисли в главата на Никита започна да се подрежда в логична последователност.

— Кога? Къде? Какво? Колко? — попита Вовата разсеяно, докато сладко хрупаше чипс.

Беше ударил доста бирички, но все още разсъждаваше трезво.

— Налетяхме му на Чугунов. Нали така?

— Е?…

— Нали насъска тъпаците си срещу нас?

— Така беше.

— Ами къде беше неговият Челентано тогава? Помниш ли, че и Витал го пита същото?

— Ами да…

— Чугунов каза, че Челентано се е запилял някъде.

— Ъхъ…

— И все още не се е появил. Чугунов ни налетя и отблъсна атаката ни със собствени сили.

— А ето го и Челентано — посочи телевизора Вовата. — Направо да умреш от смях.

— Вярно, да умреш от смях. От думата умирам. Няма го стария мафиот, мъртъв е. Сега разбирам вече защо тогава Чугунов се изплаши толкова. Той е мислел, че сме дошли да му търсим сметка за Челентано. Той го е очистил. А и този Зъбов… Много се притесни, когато спомена за Челентано. Слушай, братле, я изключвай телевизора. Днес ще гледаш друг филм. Няма да е комедия, но пак ще е интересно.

— Какво?

— Трябва да накараме Зъбов да се разприказва.

— За какво?

Вовата така и нищо не разбра. Затова на Никита му се наложи да му обясни всичко отначало. След това разяснение Вовата нямаше друг избор, освен да включи видеото на запис. Прекалено голям мерак имаше да гледа филма. Ако не сега, поне по-късно.

Двамата с Никита слязоха в мазето и замъкнаха Зъбов в хола. Вовата се зае да пали камината.

— Камината дърпа добре — без да гледа към заложника, занарежда той. — Дървата са сухи. Мисля, че за няколко часа целият ще изгори.

— Абе няма нужда целият — делово отговори Никита. — Трябва да му отсечем едната ръка, после другата. Краката също няма да е лошо да му кръцнем. После и главата отделно ще я хвърлим в огъня. На части ще изгори по-бързо.

— Тогава първо ще му резна долната глава — изкиска се Вовата.

— Да вземем да го гръмнем по-добре?

Никита носеше оръжие. И той, и Вовата бяха въоръжени със страхотни автоматични пистолети от системата „Колт“. А собственият му арсенал, състоящ се от пистолет „Глок-17“ и два ТТ, все още беше скрит на сигурно и никому неизвестно място.

— Имаш добри идеи, братле! — зарадва се Вовата.

Той светкавично извади пищова от кобура на кръста си и го насочи към слабините на заложника.

— Какво правиш! — ужасен викна с пресипнал глас Зъбов.

— Ще те разделя на части! Първо ще ти прострелям долната глава. След това единия пръст, после другия.

— Недейте така!

— А как?

— Какво съм ви направил?

— На нас ли? На нас нищо. Очистил си един човек.

Вовата взе Зъбов на мушка не само в прекия, но и в преносния смисъл.

— Какъв човек?

— Един бос от старата гвардия.

— Какъв бос?

— А, ти не знаеш, така ли? — каза Вовата, приближавайки се заплашително към пленника.

— Не — побърза да отрече Зъбов.

Той все още не знаеше, че го наблюдава зоркото око на една видеокамера. Снимаше един от биячите на Джина. И разговорът, разбира се, също се записваше на касетата.

— Обаче аз имам един много сигурен източник. Та така, мухъл, според този източник ти си гръмнал грузинския бос по прякор Челентано. А след това си го изгорил в камина.

— Не е така.

— Какво не е така?

— Не съм го изгарял!

— А какво направи с него тогава?

— Не съм го изгарял — промърмори Зъбов, замислено гледайки в една точка.

Явно се огъна.

— Питам те — какво направи с него?

— Закопаха го.

— Точно така. Първо сте го изгорили, а после сте закопали праха му.

— Абе не сме го горили, ти казвам…

— Жив ли го закопахте? — ококори се от ужас Вовата.

— Абе не, мъртъв беше вече.

— Ти ли го пречука?

— И аз участвах. Но за всичко е виновен Чугунов.

— Виж, за това моят източник нищо не каза — продължи да го притиска Вовата. — Разбрах, че без Чугунов си го убил.

— Всичко е заради Чугунов! — изпадна в истерия заложникът. — Той обиди боса, нарече го „лукова глава“. Онзи му скочи с нож, не успя да го докопа. Първо Кримов го удари, а след това и аз… Счупих му врата. И всичко заради Чугунов.

— Ти поне загряваш ли, че за това ще ти видят сметката? — попита Вовата.

Но Зъбов сякаш не го чуваше. Загледан в една точка, той повтаряше едно и също като навит на пружина.

— За всичко е виновен Чугунов… Чугунов е виновен… Чугунов…

— Абе млъкни бе, нещастник! — ритна го с крак Вовата.

— Млъквам!

Зъбов като че ли дойде на себе си и го погледна измъчено.

— Къде закопахте Челентано? Хайде, да вървим, ще ни покажеш.

— Ще ви покажа — закима Зъбов.

Така Никита и Вовата спечелиха най-силния си коз срещу Чугунов.

През нощта вече стояха пред гроба на Челентано. Зъбов и Кримов разкопаваха, а Вовата и Никита си пийваха биричка на чист въздух. Джина и биячите му също присъстваха на събитието, но в качеството на телохранители. Авторитетът на Никита и Вовата порасна неимоверно в очите на Джина. Нали той вече не е господин Никой в организацията. Беше го посочил като свой заместник лично самият Капитана. Дори и да е изпуснал инициативата от свои ръце, дори и да са я поели Никита и Вовата, все пак той продължаваше да играе главната роля — носеше отговорност за общата каса.

 

 

Витя Зимовка по прякор Евреина никога не бе съжалявал, че е станал мутра.

Само по филмите изкарват мутрите такива, че не правят нищо друго, освен да ходят на срещи за разчистване на сметки и да се стрелят за няма нищо. Разбира се, и това го има. Въпреки че самият Евреина нито веднъж не беше присъствал на подобни сблъсъци. Работата му не беше кой знае какво, но беше много отговорна.

Заедно с Коня по цели дни киснеха в един много уютен кабинет в офиса на банка „Изток-Империал“. И всичко бе както си му е редът — пийват си кафенце от най-хубавите сортове, страхотна безалкохолна биричка, през зимата е уютно топло, през лятото приятно прохладно. А пред тях — цял ред монитори. Седят си спокойно, лапат мухите и от време на време поглеждат към входа, а и за залите и приемната не трябваше да забравят. Всичко трябваше да е тип–топ. Ами че то и без това всичко си беше на шест. Службата за сигурност в банката не беше лоша, охранителите не си клатеха краката, всичко при тях беше изрядно. А Евреина и Коня бяха там за всеки случай, ако евентуално някоя друга групировка им връхлети внезапно и мутрите и се опитат да нахлуят директно в кабинета на директора. Точно тогава те трябваше да преградят пътя им с гърди, да поемат удара върху себе си. Имаше два варианта — или да умрат в престрелка, или да уредят среща за изясняване на отношенията.

Случвало се бе вече да им налитат мутри от чужди групировки. Но не бяха стреляли по Евреина и Коня, а просто чрез тях нарочваха среща с по-големите босове и си тръгваха по живо по здраво. А на самите разпри вече отиваха бойните бригади. Евреина и Коня нямаха работа там. Че нали можеха само да показват бицепси. Е, ако са в настроение, можеха и да размажат нечия физиономия, но иначе за нещо по-опасно не ги търси.

Затова пък пред момичетата се правеха на големи гангстери. Перчеха се, че са от черняевските мутри…

Но напоследък Евреина се беше понаплашил. Нямаше го Капитана. Нямаше го Бичмето. Нямаше ги съветниците им, всички авторитетни мутри бяха окошарени. Че даже и биячите на партиди ги хвърлиха в следствения изолатор. Останаха шепа хора. Групировката загуби силата си, всеки момент можеше някой да им налети. И то доста грубо да им налети. Евреина ще им нарочи среща, това не е проблем. Проблемът бе в това, че ще се наложи и той да участва в сблъсъка между групировките. Хора няма. Ето, Коня го прехвърлиха на друг обект. Един вид, Евреин, оправяй се сам… А сам не му се искаше…

Евреина седеше в стаичката си и гледаше екраните на мониторите. Не обърна особено внимание на четиримата новодошли посетители — един мъж на години, а с него някакви трима, като че ли телохранители. Всички имаха доста респектиращ вид, бяха изтупани от главата до петите. Носеха скъпи костюми, имаха предразполагаща външност. На пръв поглед изглеждаше така, сякаш е дошъл някакъв голям бизнесмен с охраната си, за да тегли кредит.

Евреина усети, че има нещо гнило, когато четворката се насочи директно към кабинета на директора. Прекалено свойски се държаха.

Той веднага скочи от стола, излетя в коридора, като стрела влезе в приеманата. Секретарката с външност на фотомодел поливаше цветята, той направо я помете като ураган и я блъсна силно отзад. И без това късата й поличка се вдигна още по-нагоре.

— Ох, Витенка! — фамилиарно му се усмихна тя. — Бъди по-внимателен. Знаеш, че съм без бельо…

По принцип Зоечка си беше момиче на място. Просто обичаше да го кара да се чувства неловко. Знаеше много добре, че той винаги я е желал. И затова се гавреше с него, без изобщо да се притеснява. Евреина не можеше да я пипне и с пръст. Нали Капитана ще му отреже главата, ако, не дай си боже, директорът се оплаче от него.

Само че днес Евреина не се смути. Капитана нали го няма, далече е той.

— Това е добре, че си без гащи — избърбори той. — Сега ще те оправят.

— Къде е баш шефът тук? — грубо попита лидерът на новодошлите и бегло погледна Евреина, сякаш е част от декорацията.

— Иля Алексеевич замина — учтиво отговори Зоечка.

Тя още не знаеше за какво става дума.

— Сега ще видим дали е заминал.

Мъжът протегна ръка към позлатената дръжка на масивната врата.

— Стой! — смело викна с басовия си глас Евреина.

Но онзи не обърна никакво внимание на заплашителния му вик и отвори вратата.

Евреина в никакъв случай не трябваше да допуска този бандит да влиза направо при директора. Ако искаха да му предложат закрила, с това предложение можеха да се обърнат само към него, към Евреина. Не беше редно да притесняват с пазарлъците си самия директор. Все пак той цакаше доста на Капитана за охрана. Затова трябваше да го предпазват от каквито и да било неприятности.

Секретарката им каза, че Иля Алексеевич е заминал някъде, но може и да е излъгала. Затова Евреина саможертвено се нахвърли върху водача им, като Александър Матросов върху оръдието на немците^[1].

И светкавично попадна под обстрел, но не от куршуми, а от тежки юмруци. Удряха го не в гърдите, а в гърба.

Налагайки го с юмруци, бабаитите го повалиха на земята и започнаха да го ритат където им падне. Шефът им в това време влезе в кабинета, но там нямаше никого.

— Стига толкова! — каза той на телохранителите или биячите си.

Те веднага оставиха Евреина на мира. Добре че спряха навреме. Иначе щяха да му счупят главата и да направят мозъка му на пихтия.

Евреина бавно се надигна, олюля се леко, но се задържа на крака.

— Кой си ти? — попита го главният.

— Аз им пазя гърба! — гордо заяви Евреина.

— Слаб ти е нещо гърбът.

— Дай да си нарочим среща, там ще се разберем.

— С кого? — изкриви устни в презрителна усмивка мутрагенът. — С теб ли?

— Защо с мен, ще дойдат нашите момчета. Верно, Капитана и Бичмето ги няма… Но нищо, и без тях ще си поговорим.

— Добре, да се срещнем. Само че си носете и ковчезите.

— И лопатите — изкиска се един от придружаващите го.

— Можете да си поръчате веднага и погребалния марш.

Водачът им определи мястото и часа на срещата.

— Предай на шефовете си, че с тях ще говори самият Алексей Иванович.

— Не съм го чувал.

— В нашите среди го наричат Гърлето. Няма да определям броя на хората, които трябва да дойдат от всяка страна. Нека босът ти изпрати толкова, колкото може. Едва ли ще намери повече от десетина човека.

— Ще видим — прецеди през зъби Евреина.

— Слушай бе, Даня, дай да го загробим тоя изрод — каза на шефа си единият бабаит. — Тъкмо утре ще са по-малко.

— Няма нужда. Въпреки че няма да е лошо да го научим да се държи по-учтиво.

Без да замахва, главатарят им изтласка напред малкия си, но тежък като камък юмрук. Ударът в челюстта повали Евреина на земята.

Когато се надигна от пода, тежкарят и свитата му вече се бяха изпарили.

 

 

Никита се събуди по обяд. Направи физзарядка, хапна шунка и сирене и се нагласи да ходи при родителите си.

Още вчера ги бе преместил в апартамента, който Чугунов им беше отнел. Сега ги наглеждаше друго момче. Взе Артьом в бригадата. На Вовата взе да му харесва да се прави на голям бос и да командва групировката.

Днес Никита трябваше да научи дали Чугунов е оттеглил жалбата си от полицията, дали се е отрекъл от показанията си. Ако не го е направил, в ход трябваше да влезе една забранена хватка.

Тъкмо се беше облякъл и мислеше да тръгва, когато някой позвъни. Беше Вовата.

— Накратко, загазихме! — още на вратата каза той.

После се насочи към кухнята, отвори хладилника, извади една незапочната бутилка водка и пъшкайки нетърпеливо, махна капачката. Постоянно беше подпийнал. Никита беше забравил кога за последно го е виждал в трезво състояние.

— Ще удариш ли едно? — колкото да спази протокола попита Вовата.

— Ами не, нещо не ми се пие.

— Аз пък ще ударя. И ти ще удариш, като разбереш.

— Какво да разбера?

— Налетяха ни. Яката ни налетяха.

— Кой?

— Гърлето.

— Кой пък е този? — равнодушно попита Никита.

Беше му някак все тая кой е нападнал териториите на черняевската групировка.

Той вече си бе уредил нещата — бе си върнал апартамента. И почти бе успял да разреши един проблем, възникнал между другото. Чугунов задължително ще се огъне и ще промени показанията си. А другото малко го интересуваше. В пламъци да изгорят дано тези черняевски мутри.

— Вече проучих нещата. Гърлето е от една силна групировка. Ама много силна… И свири първа цигулка в нея. Накратко, нарочиха ни среща. Извън града, на едно затънтено място. Гърлето ще изпрати всичките си сили срещу нас и трябва да се мобилизираме максимално. Един вид, да видим сега кой кого. Много сериозно ни е взел на мушка. Казал да си поръчаме погребалния марш.

— И колко човека може да ни прати?

— Според мен около стотина момчета без никакви проблеми.

— Ами че ние нямаме толкова хора.

— Ами точно в това е проблемът. Накратко, нямам никаква идея какво ще правим.

— Аз пък откъде да знам.

— На тебе какво, май ти е все тая? — усети нагласата му Вовата.

— Е, не ми е все тая. Но не ме вълнува особено. Аз си уредих нещата. Ти също. Никой не може да ни упрекне за нищо.

— Абе ти луд ли си! — побесня Вовата. — Капитана и Бичмето скоро ще излязат и ще ми натрият сол на главата, един вид, какво си правил, защо не си отбил атаката! И какво ще им отговоря?

— Чакай малко, Вова, нещо не мога да те разбера май — учудено го погледна Никита. — Да не би Капитана да те е оставил за свой заместник?

— Ами не, но…

— Ами точно така, има едно „но“. Той е оставил Джина. Ами нека Джина да си му мисли и да си отбива атаката.

— Абе Джина е гола вода…

— Това си е лично негов проблем.

— Не, брато, това са наши проблеми! — избухна Вовата. — Ние носим отговорност за групировката.

— Ама ти сериозно ли говориш? На мен лично не ми дреме на шапката.

— Братле, недей да говориш така!

— Но говоря.

— Ти изобщо не познаваш Капитана! Ще ни изяде с парцалите, ако не отбием нападението.

— Не съм длъжен да го правя! — отсече Никита.

Вовата искаше да каже нещо много гадно и грубо по негов адрес, но се спря. Умълча се за кратко, замисли се за нещо.

— Ник! Кажи ми сега честно, някога отказвал ли съм ти услуга? — започна той.

Вътрешно кипеше от злоба, но външно беше съвсем спокоен.

— Не, не си.

— И ти не трябва да ми отказваш. Виждам, че на теб ти е все тая. Обаче на мен не ми е все едно. Трябва да залича издънката си. Да съм на чисто. С една дума, длъжен съм да отбия това нападение.

— И какво искаш от мен?

— Ти си умно момче, неведнъж съм ти го казвал. Трябва да измислиш нещо.

— Какво по-точно?

— Трябва да съберем армия. Трябват ми яки момчета с пушкала. И колкото повече, толкова по-добре.

— Че откъде да ти ги взема.

— Ами измисли нещо.

— По принцип, има един вариант…

— Е, казвай де! — зарадва се Вовата.

— Трябва да съберем накуп всички проститутки, които цакат на Капитана за охрана.

— И какво?

— Да ги оправим по веднъж. Вярно, ще се поизпотим малко, но за сметка на това след девет месеца всяка от тях ще ни роди по един богатир, а може и по двама. А след около двадесет годинки ще си имаме вече цяла групировка. И ще разбием Гърлето като едното нищо…

— Подиграваш ли ми се? — обиди се Вовата. — Аз ти говоря сериозно, а ти си правиш шегички.

— А какво друго ми остава да правя? Нали не мога да ти народя яки момчета, че и с пушкала отгоре на всичкото.

— Ти, като беше в пандиза, нали се беше сдушил с някакви авторитетни момчета… — Вовата го погледна изпитателно.

— Е, и?

— Имаш ли някакви техни координати?

— Да речем, че имам.

— Трябва да им звъннем, да си чукнем една среща в някоя кръчма. С една дума, трябва да ни помогнат да се измъкнем.

— А, за това не ме търси. Ами че ти самият не се ли имаш с някого? Нямаш ли някакви познати на друго място?

— Ами какво да ти кажа, някак не се получиха нещата.

— Тогава иди при Капитана. Той ще ти подскаже към кого да се обърнеш за помощ. Той има връзки навсякъде.

— Да бе, докато стигна до него…

— Ами тогава си цакай на когото трябва и за секунди ще ти уредят свиждане.

— При всички случаи няма да успея до утре. А освен това трябва сами да се измъкнем от ситуацията. Тогава наистина ще се издигнем в очите на всички.

— И какво, ще станем големи босове, така ли?

— Че какво, лошо ли е?

— Не ми трябва това на мене. И по принцип…

— Какво „по принцип“?

Никита тъкмо искаше да му каже, че слага точка на всичко, че е дотук с мафията. Съсипва Чугунов — и с това приключва. До гуша му бе дошло от бандитската романтика, писна му от нея. Но реши да не го споделя с Вовата. Личи си, че е запалено момчето, готов е света да обърне, само и само да замаже гафа си и да се издигне на по-високо ниво в йерархията. А всъщност Вовата е прав, никога не му беше отказвал услуга.

— Добре де, ще измислим нещо…

— Да тръгваме тогава. Колата ни чака долу.

— А Джина?

— Какво Джина?

— Трябват ни пари. Много пари. Много добре знаеш, че никой няма да ти даде бойците си просто ей така, за чест и слава.

— Абе ще го намеря аз него, на всяка цена ще бъде там.

Но Вовата се кълнеше напразно. Не намери Джина през целия ден. Затова пък на Никита му провървя. Успя да се свърже с Гена Измайловски. След час трябваше да се срещне с него.

 

 

— Е, здравей, братле! — Гена едва не го смачка в прегръдките си.

— Отдавна ли си навън?

— Ами около седмица вече.

— Как я кара Краля?

— Нищо ново при Краля. Ченгетата се опитват да му лепнат доста годинки затвор. Обаче той ще се измъкне. Между другото, помоли ме да ти предам много поздрави, ако се видим. Цени те той тебе, много те цени — каза Гена, гледайки Никита с уважение.

— Свърши ли това, за което те помолих? — Време беше да преминат от празните приказки конкретно към въпроса.

— Че ти за какъв ме вземаш? Щом съм обещал нещо, значи ще го направя. Хайде да тръгваме, че босовете те чакат — подкани го Гената, посочвайки му колата си — лъскав джип „Чероки“. Съвсем новичък беше, сякаш току-що изкаран от завода.

— Готин е, нали?

— Никак не е зле — кимна Никита.

— Качвай се, тръгваме.

— Ами аз да дойда с моята… — Посочи беемвето, зад чийто волан седеше Вовата.

— Не е лоша таратайката. Обаче ще отидем с моята. Така трябва.

Никита реши да не спори. Сега не му беше времето да се инати. Седна в джипа и след около пет минути стигнаха до ресторанта, в който ги чакаха.

На една от масите седяха трима здравеняци с кисели физиономии и мързеливо си пийваха биричка. Бяха облечени в съвсем обикновени анцузи, джапанки и бели потници от тези, които се ползват за долно бельо, а на дебелите им вратове висяха златни ланци. Ето, това бяха въпросните големи босове, с които Гената беше обещал да го срещне. Но Никита остана с впечатлението, че са или някакви пълни убитаци, които нямат никакво влияние в мафиотските среди, или момчетата просто са дошли отморят и да пийнат по биричка. Потвърди се второто. Авторитетите се бяха събрали да си починат и да си полафят. Сякаш не бяха в час с проблема на Никита и се съгласиха да го приемат в компанията ей така, между другото.

— Ето — обърна се Гената към единия по име — това е Ник, точно за него ти говорих.

— Ааа… — Здравенякът с кос белег на лявата буза погледна мързеливо Никита. — Е хайде, сядай… — Посочи му едно свободно място на масата.

— Гената каза, че искаш да говориш с нас за някаква важна работа — вяло попита единият, отмествайки поглед встрани.

— Че кой ще се обръща към такива солидни хора като вас за несериозни неща? — каза Никита, кимайки към всички на масата.

Отговорът му им хареса.

— Вярно, изобщо не ни прилича да си губим времето с празни приказки — одобрително каза друг. — Гената каза, че си се застъпил за самия Крал.

— Е, чак пък „застъпил“, прекалено силно казано. Краля е мафиот от старата гвардия и сам можеше да се защити. Само му помогнах малко.

И този отговор се зачете като червена точка в полза на Никита.

— Така е, знам го аз Краля — със самочувствие каза първият авторитет. — На такива хора като него се крепи светът. Господ здраве да му дава. А сега, давай по същество.

Никита реши да не разтяга локуми и стараейки се да не се впуска в излишни подробности, им разказа за проблемите си.

— Ами така стана, че няма кой да отбие нападението — завърши той. — Всичко е върху моите плещи.

— Да, Капитана и Бичмето ги познаваме. Точни момчета са — закимаха съпричастно босовете. — Здравата ги сгащиха ченгетата.

Всички направиха състрадателни физиономии — един вид, и на нас могат да ни стегнат юздите по същия начин.

— Но и Гърлето го познаваме. И с неговите бригадири сме в добри отношения — разпери ръце един от тях. — Нали разбираш, брато, не върви да си разваляме отношенията с тях.

Демек, извинявай, братле, но с нищо не можем да ти помогнем…

— Ами аз имам нещо предвид — хвана се като удавник за сламка Никита.

— Какво искаш да кажеш? — прояви интерес третият бос. — За кинти ли говорим, или за дял в бизнеса?

— За мангизи.

— Щом е за мангизи, добре. Но на нас ни изнася повече да имаме дял в бизнеса.

Никита не беше очаквал подобен обрат на нещата. Той съвсем загуби надежда.

— Не говорите с правилния човек — процеди през зъби той.

— А с кого да говорим?

— С Капитана и Бичмето.

— Ами тогава да изчакаме, докато излязат.

— Когато излязат, вече ще е късно. Добре де, съжалявам за безпокойството! — каза Никита, надигайки се от стола.

С цялото си поведение той им показа, че разговорът е приключил. След като нищо няма да стане, няма смисъл да си губят времето.

— Бързаш ли? — каза най-главният и му посочи стола да се върне на мястото си.

— Ами искам да отскоча при долгопрудненската групировка.

— Мислиш, че те ще ти помогнат?

— Ще видим.

— Я го виж ти… — лошо го погледна главният бос. — Знаеш ли, момче, само с една ръка ще те хвана, а с другата ще те размажа. Абе кой си ти бе? — рязко му кресна той. — Кой си ти, че ще ми устройваш тука разпри между уважавани хора? Ами че ти си господин Никой, същинска гнида!

Никита се притесни. Коремът му се сви от страх. Срещу него бяха насочени няколко смразяващи погледа. Очакваше всеки момент да се появи някой тип с пистолет и да го гръмне на място. Полагайки невероятно усилие, той успя да се овладее и да не показва емоциите си, издържа на убийствените погледи на босовете.

— Честно казано, бих те смачкал от бой, за да не се правиш на голям тарикат. Но смятай, че извади късмет. Казват, че си, един вид, кръщелник на Краля. Иначе си си гнида.

— Верно е, момче, много се изсилваш — кимна другият здравеняк. — По принцип, трябва да ти дадем добър урок. Но от нас да мине, смятай, че ти е провървяло.

Той направи знак на някакъв бияч и онзи веднага се яви пред него с джиесем в ръка. Босът го взе, набра някакъв номер и прилепи телефона към ухото си.

— Ковач, ти ли си? Здрасти, брато! Как си?… Можеш ли да удариш едно рамо?… Ами трябва ми бригадата ти. Е, то се знае, ще получиш каквото трябва. Да, добре… Сега ще дойде едно момче при теб. За всичко ще се разберете.

Другият бос също се обади по телефона и се договори с някого.

— Мисля, че петдесет момчета с пушкала те уреждат — каза главният отегчено и погледна Никита.

— Напълно.

— Слушай тогава…

Само след час Никита вече разговаряше с въпросния бос на мафиотската групировка. Вече знаеше, че Ковача ръководи бригада от тридесет мутри. Самият той и момчетата му не бяха местни, отскоро бяха в Москва. Сега групировката си търсеше място под слънцето. Опитваха се да правят дъмпинг на дребно в охраната на търговските обекти. Но като цяло, засега бяха нещо като пушечно месо — навиваха се да участват в разчистване на сметки между групировките срещу заплащане.

Препоръките на тримата авторитети означаваха много за Ковача. Затова посрещна Никита много приветливо, даже не се опита да демонстрира надмощието си над него.

— Утре, казваш… Колкото повече, толкова по-добре… Хубаво, мога да изпратя двадесет и седем момчета. Само че, нали знаеш, всичко се плаща…

Ковача каза цената си. Никита кимна одобрително. В крайна сметка, не ги наемаше със свои пари.

— Парите предварително — настоя бригадирът.

Точно по този въпрос стана голяма засечка.

— Абе, как да ти кажа, брато, малко сме на зор с парите сега. Каса имаме, касиер нямаме.

Наложи му се отново да опише трудната ситуация, в която се е оказал.

— Но пари ще има. Така че не се притеснявай…

— Ами че аз изобщо не се притеснявам — повдигна равнодушно рамене Ковача. — Ти трябва да се притесняваш. Накратко, договорът си остава в сила. После ще ми дадеш парите. Но имай предвид, че за всеки просрочен ден имаш десет процента лихва. Изнася ли ти офертата?

— Добре де, така да бъде.

Никита просто нямаше друг избор, освен да се съгласи да му пуснат брояча.

Абсолютно същия разговор се проведе и с другия бригадир. Тези мутри също бяха от някакво сибирско градче и както и първите се бореха за място под слънцето. Само че този път му сложиха двадесет процента лихва за всеки просрочен ден. Но трябва да се признае, че вторият бригадир все пак го срещна с още една бригада. Договорът беше със същите условия — определена сума плюс двадесет процента.

 

 

Вовата се чувстваше герой.

На уреченото място пристигна едната от наемните бригади и застана на неговия фланг. След нея се появи още една, след това трета. Общо събраха около седемдесет и трима, плюс петнадесет техни, черняевски момчета.

Освен това бяха въоръжени до зъби с пистолети, пушки-помпи, автомати, картечници и даже имаха няколко гранатомета подръка. Чуждите бригади не подведоха Никита и се отнесоха много сериозно към въпроса. И с транспорта нямаха проблеми. Колите им, вярно, не бяха кой знае какво — пристигнаха с някакви запазени западни таратайки, волгите също не бяха първа младост, имаше и военни джипове — уазки.

Никита се чувстваше тотално прецакан.

Намериха Джина рано тази сутрин. Но той неочаквано се заинати. Заяви, че уж изобщо не знаел за какви пари става дума. Вовата се опита да го вразуми, вкара му някое друго кроше в мутрата и онзи клекна — каза, че наистина отговаря за събирането на парите и общата каса, но и да го убият, няма да я даде, докато не получи разрешение от Капитана. И колкото и да го притискаше Вовата, онзи за нищо на света не искаше да се съгласи.

Самите те тръгнаха към мястото на предстоящото разчистване на сметки, а Джина пратиха в следствения изолатор, за да се срещне или лично с Капитана, или чрез адвокат — не беше толкова важно. Важното беше да получи разрешение от него.

Вовата пътуваше в пилотната кола. До него седеше Никита. И двамата бяха въоръжени. Под тънките си кожени якета носеха кобури с пистолети.

Излязоха на просторната поляна сред гората извън града едновременно с мутрите на Гърлето. Цялата тази церемония сигурно е изглеждала доста странно отстрани. По единия път минаха около двадесетина джипа, по другия — също толкова, само че коли от по-нисък клас.

Двете колони се изправиха една срещу друга на два фронта. Пръв от колата слезе Вовата, след него Никита. Започнаха да се тръшкат и други врати — бойците последваха примера им. Наемните бригадири не се страхуваха от внезапна поява на ченгетата — или поне се правеха, че не ги е страх. Затова изобщо не прикриха оръжието си и веднага се опълчиха срещу врага с целия арсенал, с който разполагат. А и черняевската бригада не остана по-назад. Едновременно изщракаха във въздуха около сто затвора на огнестрелни оръжия.

Мутрите на Гърлето се явиха на срещата горе–долу в същия състав, но слязоха от колите без оръжия. И на часа побързаха да поправят грешката си — скочиха по колите и грабнаха пушкалата. Но това до определена степен доведе до стъписване в лагера им, с което загубиха много от гледна точка на психическата стабилност.

Гърлето лично дойде на сблъсъка между групировките. Придружен от две яки момченца, той се насочи директно към Вовата и Никита. Държеше се предизвикателно, с цялото си поведение се опитваше да демонстрира надмощието си. Но това си беше чиста проба показна храброст. Явно не бе очаквал да се натъкне на такава войска от отлично въоръжени бойци. Можеше колкото си иска да се ежи и да се перчи, но Никита беше сигурен, че няма да рискува да влезе в открит конфликт и да предизвика ожесточено кръвопролитие.

— Да не би ти да си онзи, Гърлето? — Вовата също умееше да вири нос и да хвърля прах в очите.

Сякаш в него се беше концентрирало цялото презрение към врага, което лъхаше от лицата на бойците му.

— Е, за някои може да съм Гърлето, но за някои съм Сергей Иванович — пристъпвайки тежко от крак на крак, прецеди през зъби онзи.

Ако с поглед можеше да се убива…

— Абе к’ъв ти е проблемът, Сергей Иванович? — изкриви устни в ехидна усмивка Вовата.

— Ами, да ти кажа, реших, че трябва да се мръднете малко.

— Е, хайде… Пробвай да ни мръднеш, де!

— Но като гледам, сте доста хора. Ако се мръднете, може и други да стъпчите.

— Ето, така ми харесваш вече, Сергей Иванович! — На лицето на Вовата грейна широка усмивка от задоволство. — По принцип, обичам умните хора. Накратко, нали разбра, че нямаш работа на наша територия.

— Така излиза.

— Ами тогава, Сергей Иванович, остава ни само едно — да се съберем в някоя кръчма. Ти ще почерпиш, а ние ще купонясваме до зори.

— Почерпката от нас, жените от вас — лесно се съгласи за примирие Гърлето.

— Нямаш грижи! — засия лицето на Вовата.

На Никита му стана ясно, че днес явно няма да се наложи да се хващат за пищовите.

— Тъкмо ще си поприказваме за една работа…

— Къде?

— В кръчмата, докато се черпим.

— А не, в кръчмата трябва да разпускаме, а не да си приказваме по работа. Хайде, брато, казвай направо за какво става дума. Но Чугунов не го пипайте. Той е под моя закрила.

— Чугунов ли — замисли се Вовата. — Чугунов, казваш… Говедо е той, този Чугунов. И не можем да ти го дадем.

— Това пък защо?

— Ами просто защото така и не го взехме под наша закрила.

— Аа — отпусна се Гърлето.

— Само че веднага искам да те предупредя, че ще го очистим този Чугунов.

— Какво?! — отново се напрегна Гърлето.

— Ще го очистим. Ако, разбира се, не си прибере жалбата от милицията. Сигурно знаеш, че предаде нашите момчета.

— Така ли? Това променя нещата. Накратко, ще си поговоря с него. Всичко ще се уреди.

— Разбрахме се, братле.

С това изясняването на отношенията завърши. Гърлето си замина с мутрите си, а Никита и Вовата останаха на поляната. Трябваше да проведат още един разговор.

— Е, какво, момчета, решихте ли проблема с мангизите? — попита Ковача.

Другите двама бригадири също чакаха положителен отговор от тях.

— Ами не, не се получи — започна да увърта Никита.

— Прецакаха те, нали? — жлъчно се усмихна Ковача. — Е, нищо, брато, ще решиш проблема. А ако не го решиш, ще те намерим. Имаме координатите ти, така че не се притеснявай толкова, братле.

— Нали знаеш, брато, времето е най-лошият ти враг — добави другият бригадир.

— Точно така, най-злият — кимна одобрително Ковача. — Между другото, реших да ти кача процента на лихвата.

Сега всеки просрочен ден качваше двадесет процента отгоре и върху трите дълга.

Никита се прибираше в ужасно настроение.

— Абе какво си се оклюмал така? — опита се да го разведри Вовата. — Няма да имаме проблеми с мангизите. Капитана и повече ще им цака на тези нещастници. Нали видя, че всичко стана перфектно, както трябва. Благодарение на нас.

— Ами представи си, че Капитана не сподели твоята радост — скептично го погледна Никита.

— Абе ти луд ли си! Такъв велик подвиг извършихме!

— А ти чувал ли си поговорката, че на чужд гръб и сто тояги са малко?

— Абе я се отпусни, брато! Да вземем да обърнем по сто грама, а?

— Може и по двеста.

На Никита изведнъж му се прииска да се напие. Да се отнесе в паралелния свят, където няма никакви капитановци, нито ковачи, нито пък дългове…

И наистина успя да се отнесе в паралелния свят.

 

 

Гърлето изглеждаше доста потиснат. И Чугунов скоро разбра каква е причината. Налетял на черняевските територии, но нищо не успял да завземе.

— Здраво отбраняват позициите си момчетата — унило каза той. — С нищо не можеш да ги помръднеш.

— Освен с куршум — изръси неочаквано Чугунов и казаното му се стори точно на място.

В отговор Гърлето го измери с изпепеляващия си поглед.

— Ти не си го казвал, а аз не съм го чул. Аз да не съм ти някакъв главорез. Не ми трябва война. Черняевските мутри са абсолютно прави и няма нужда да си търся белята, не е според правилата.

— А кое е според правилата?

— Да те рекетирам например, е според правилата! — злобно го скастри Гърлето. — Нямаш никакъв гръб. Просто нямаш. Затова съвсем спокойно и без много приказки идваш под моя закрила. Разбра ли ме?

— Абе аз, че те разбрах, разбрах те… Обаче Капитана също иска да ме вземе под своя закрила — реши да му натрие носа Чугунов.

— В час съм с нещата. И искам да те посъветвам нещо. Утре ще отидеш при ченгетата и ще оттеглиш показанията си. Няма смисъл да си развалям отношенията с черняевските мутри.

— А, значи реши с мен да си измиеш ръцете. Бий по своите, за да се страхуват другите.

— Мери си думите, ясно ли е? — кресна му Гърлето.

Той смъмри строго Чугунов и трябва да се признае, че като че ли имаше ефект. Но неизвестно защо, Чугунов не стана и не заяви тържествено, че утре ще отиде да изтегли жалбата си от полицията.

Гърлето изобщо не беше чак толкова страшен. Просто се правеше на такъв.

Този разговор се проведе по време на обяд в един ресторант, в който освен тях двамата нямаше никой друг. Вечерта Чугунов се прибра вкъщи.

След като за пореден и както изглежда, за последен път даде своя или по-скоро не съвсем своя четиристаен апартамент, бе наел луксозна стая в хотел „Русия“, докато построи огромната си къща извън града.

Качи се на етажа, отвори вратата и влезе в стаята.

Настроението му не беше кой знае какво. Колкото и да драпаше да се измъкне, бандитите въпреки всичко го бяха притиснали — като пеперуда, забодена с игла. Ако не е Капитана, ще е Гърлето. И няма отърваване.

А на всичко отгоре в стаята миришеше отвратително, като че ли на мърша…

Не, няма да се откаже от показанията си, няма да помогне на бригадира на Капитана да се отърве току-така. Напук на всички!

Абе какво мирише така гадно?

Чугунов сбърчи нос и тъкмо искаше да повика администратора, когато изведнъж телевизорът се включи сам и се чу хленченето на Зъбов:

— За всичко е виновен Чугунов! — мяташе се истерично онзи. — Той обиди боса, нарече го „лукова глава“. Онзи му скочи с нож, но не успя да го стигне. Първо го удари Кримов. А след това аз… Прекърших му врата… За всичко е виновен Чугунов…

Тази гадина Зъбов си е изпял и майчиното мляко… Чугунов побесня.

После се заредиха невъобразими кадри. Някаква дупка и труп, който се вижда под светлината на фенерите. Изваждат трупа от гроба… Това е Челентано!

Чугунов веднага схвана каква е работата и ужасен се втурна към банята. Сега разбра каква е миризмата.

— Изроди такива! — кресна той.

Във ваната лежеше грузинският бос, по-точно това, което беше останало от него.

Чугунов щеше да повърне. Отстъпи рязко към вратата, но някой силно го блъсна в гърба и той влетя в банята. Веднага след това вратата зад него се затръшна.

— Оо!!! Кучи синове!!! — викна с цяло гърло той.

Но веднага млъкна — не трябва да крещи, не трябва. Не трябва да привлича вниманието на съседите. На вика му можеше да се притече цяла тълпа на помощ и някой задължително щеше да се обади в милицията… А това ще е пълна катастрофа!

Вратата се отвори сякаш от само себе си. Чугунов замалко да припадне от ужас, отчаяние и непоносима смрад. Той изскочи от банята, сякаш се беше измъкнал от гроб.

В стаята нямаше никого, но телевизорът отново се включи без външна намеса и някакъв глас каза ехидно:

— Чугунов!

Искаха от него да се отърве от трупа и още утре да отиде в милицията, за да спаси кожата на мафиотския бригадир. В противен случай… В противен случай видеокасетата с признанията на Зъбов ще бъде изпратена лично на министъра на вътрешните работи и ще бъде разпространена сред грузинските босове от старата гвардия.

Чугунов просто нямаше избор.

Нито Кримов, нито предателят Зъбов му бяха подръка. Нямаше кой да му помогне да изнесат разложения труп. Ще се наложи да го изнася сам. В противен случай…

Идеше му да вие от отчаяние, той падна на колене и в безсилен гняв заблъска главата си в пода.