Владимир Количев
Брат, стреляй пръв (13)

Първа глава

— Това е, братле, вече можеш да спиш спокойно. Всички подозрения падат върху Бичмето. И Мошеника с бандата си също е на неговата съвест. С една дума, всичко се нареди чудесно. Нали знаеш, че трябва да си имаш хора и в полицията…

Витал се усмихваше, но погледът му си оставаше леденостуден. И това ястребово извъртане на главата…

— Но на Артьом ще му лепнат доста годинки — продължи той. Първо, хванали са го с крадена кола, второ, с незаконно оръжие. Ще му натресат присъда и по двата параграфа.

Всичко това беше добре известно и на Никита. Артьом беше задържан заради москвича. Някакъв катаджиия се направил на хитрец и го спрял, а и собственикът съобщил за кражбата навреме. Освен това намерили у него патлак — ТТ. Добре поне, че беше нов и още чист.

Артьом остана верен на бандитския си идеал и не предаде никого. Но и не пое чуждата вина върху себе си. Правили опити да развържат езика му за Витал и Никита, но онзи и дума не продумал. Не знам, казва, не съм в час, вървете по дяволите всички, това е…

— Нищо, ще го измъкнем оттам. Ще направя всичко възможно — каза Витал. — Никога няма да оставя момчетата си в беда.

Той бе постигнал целта си. Заедно с Никита бяха премахнали Капитана, след това си бе разчистил сметките с Бичмето. А на следващия ден се яви пред момчетата ни лук ял, ни лук мирисал. Така и така, казва, отсега нататък ние с Бичмето ще командваме парада. А къде е, между другото, Бичмето? Много убедително, Витал се престори на много учуден. Никой не се усети, че има нещо гнило.

В групировката го уважаваха и имаше за какво. Докато момчетата се ориентират в обстановката, той вече ги беше притиснал сурово и решително с тежестта на авторитета си. Набързо стегна юздите на всеки поотделно и им разясни как трябва да живеят занапред и какво трябва да правят, за да заслужат доверието му.

Общо взето, Витал окончателно затвърди властовите си позиции и още същия ден с десетина бойци направиха груб рекет на един сериозен бизнесмен, който се опитваше да се измъкне от закрилата им. Капитана не бе имал време да се заеме с него, но Витал не остави работата така. Бизнесменът беше наказан сурово, направо го съсипаха и го одраха със солидна такса за половин година напред. За негова сметка Витал напълни общата каса и още повече затвърди авторитета си.

С времето работата стана още по-сериозна. За няколко дни с тежката си властна ръка той успя да въведе ред и да стабилизира групировката. Стегна дисциплината. Но използваше не само метода на тоягата, а и на моркова. Вдигна заплатите на биячите и им увеличи надбавките, на бригадирите добави голям процент от оборота. Угоди на всички.

През първите няколко дни Никита беше неотлъчно с него в качеството си на личен телохранител, но скоро беше избутан от същите онези напомпени бабаити, които по-рано пазеха Капитана и които замалко не светиха маслото на самия Витал. Но Никита запази мястото си при него като съветник. Само че той като че ли нямаше особена нужда от съветите му и с всеки изминал ден се отчуждаваше все повече.

Впрочем, това положение устройваше и Никита. Самият той също беше започнал да се отдалечава от Витал и даже щеше да е много щастлив, ако може да се прости с него завинаги. Да, ама не, Витал никога не го забравяше и винаги го държеше под око. Все пак имаше нужда от него.

— Как си с парите? — попита го Витал.

За последния месец това беше първият случай, когато се заинтересува от материалното му състояние.

— Абе имам малко. И колата не ме е оставила още.

Витал не го натоварваше особено. Затова Никита имаше много свободно време и безгрижно си живееше живота. Нае си апартамент, срещаше се с Лена. И караше същата онази тойота. Така и не успяха да я използват в нито една от акциите.

— Колко е това „малко“?

— Ами около хилядарка ще се намери.

— Направо си без пари! Извинявай, брато, съвсем съм се отплеснал. Ама тази работа ми взе душата. Нали ме разбираш, и това да свършиш, и онова…

— Разбирам те напълно.

— На всички момчета дадох мангизи, всички са доволни. Тях не ги забравих. А ти си ми дясната ръка… За себе си забравих, за теб също… Но сега нещата потръгнаха на добре. Пазарът е проучен, проблеми няма. Сега може да помислим и за себе си. Мисля си дали да не отскочим до Канарските острови с теб, а? Ще си вземеш гаджето, аз също ще намеря кой да дойде с мен. Ще си починем, ще се отпуснем малко. Представяш ли си колко гот ще бъде да скитаме по златните дюни, да си правим кефа с разни мацки и да не мислим за никакви проблеми! — Витал замечтано вдигна очи нагоре.

— Представям си.

— Ами чудесно! Ще уредя нещата със задграничните паспорти, с визите и всички други подробности. Мисля да заминем някъде след около седмица.

— Толкова скоро?

— Че защо да отлагаме нещата, братле? А засега ще ти дам малко джобни.

Отиде до сейфа, извади пачка с пари, пристегната с ластик, и я хвърли на масата пред Никита.

— Тук са пет бона в зелено. Каквото искаш, това ги прави. Твои са.

— Е, благодаря ти, братле!

Никита не беше идиот да се откаже парите.

— Не, брато, аз ти благодаря. Не знам къде щях да съм сега и какво щях да правя, ако не беше ти. Можеше отдавна да съм станал храна за червеите.

Така беше, наистина. Затова можеше и да е малко по-щедър. Да му даде не пет, а петдесет хиляди долара.

— Е, време е да тръгвам — каза Никита. — Чакат ме.

— Ами да, разбира се! Чух, че гаджето ти било страшно готино! — с разбиране се усмихна Витал. — При нея ли мислиш да ми избягаш?

— Че кой може да ти избяга на теб? — на шега каза Никита.

— Прав си, братле! От мен не можеш да избягаш. — Витал изведнъж стана сериозен. — Знам, братле, че ти е писнало от всичко това и искаш да се махнеш от бизнеса. Но няма да стане. Ти си с мен. И няма да се измъкнеш от мен.

— Мислиш ли? — попита Никита, като се стараеше да се държи невъзмутимо.

— Не просто мисля, аз знам! — твърдо каза Витал. Но веднага смекчи малко тона: — Е, не се нерви, брато! Да не ти е зле при мен? Ето, пари ти давам. На Канарите ще си починем заедно. Не ти давам зор за нищо. Какво не ти харесва?

— Искам да се захвана с нещо сериозно.

— С какво по-точно?

— Да започна собствен бизнес.

— Какъв?

— Ами например да си отворя едно магазинче.

— Че какъв е проблемът? За такова нещо винаги ще ти дам пари. Искаш ли да си направим на партия нощен клуб? Между другото дойде ми една идейка…

— Може да пробваме.

— Ами чудесно! Ако успееш да се справиш, ще ти дам да въртиш целия ни легален бизнес. Какво ще кажеш?

— Ами няма лошо.

— Хайде, утре ще си поговорим за това. А сега можеш да си починеш. Ще се видим довечера.

— Защо довечера?

— Аз какво, не ти ли казах?

— Нищо не си ми казвал.

— Съвсем съм изкуфял вече — леко се чукна по главата Витал. — Довечера имаме нещо като парти.

— Събираш момчетата ли?

— Не бе, момчетата… Макар че и те ще са там. Дойде ми една идейка… Накратко казано, искам да събера всичките ни бизнесмени накуп. Всичко ще бъде, един вид, официално. Цветя, шампанско, музика… костюми, вратовръзки, мадами с вечерни рокли…

— За какво ти е пък това?

— Ами, мисля си, значи, че времената се променят. Нещата се уталожват вече, всичко постепенно се нормализира. Балъците вече не са съвсем балъци. Започват да си показват зъбите, а и станаха по-умни. Грубият рекет вече е отживелица. Спор няма, че гърбът трябва да е стабилен, но трябва меко да си постелим, за да спим добре. Че ще вземаме процент от балъците, ще вземаме. Но трябва да им подсигурим, значи, максимално добри условия. С една дума, те трябва да виждат в мен не враг, а сигурен партньор. Разбираш ли ме?

— Да, щрака ти пипето — кимна одобрително Никита. — Само ми е интересно кой те научи на тия тънкости.

— За някои неща сам се сетих. Други ми подсказаха някои умни хора…

Умни хора, нова политика в отношенията с бизнесмените, парти… — за всичко това Никита научаваше последен. Явно Витал прекалено много го е дистанцирал от себе си. Изглежда, Никита не му бе толкова нужен вече. Ами да го беше пуснал да си върви, по-добре. Ама не, не иска.

 

 

Никита се чувстваше като кон в скафандър в скъпия двуреден костюм, с който се беше издокарал. Вратовръзката го стягаше, новите кожени обувки му убиваха на петите.

А пък някога носеше само костюми и не можеше да излезе от къщи без вратовръзка, а и обувките винаги са му били по мярка. А после изведнъж всичко се промени. Влезе в казармата, после няколко месеца го раздава мафиот и постоянно беше облечен с анцуг или широки дънки, с маратонки и кожено яке. Бандитският живот изобщо не му харесваше, но пък този тип дрехи му допадаха страшно. Беше свикнал с тях, а сега изведнъж трябваше да облече костюм и вратовръзка.

Но нищо, щеше да свикне. Трябваше да свикне.

Витал не му позволяваше да напусне групировката, но и не го натоварваше особено. Нито участваше в рекетьорските акции, нито в срещите за разчистване на сметки. Не го беше изпращал досега и на чистка. Сякаш усещаше, че Никита няма да се съгласи и може да побегне като развързано куче.

За сметка на това можеше да го натовари с бизнес ангажименти. Витал бе разбрал това днес. И ето, резултатът бе налице — той бе на партито, сред балъците бизнесмени. Вярно, чувстваше се малко неловко.

Докато, виж, Лена се чувстваше изцяло в свои води. Разкошната вечерна рокля й стоеше елегантно и съвършено естествено, а бижутата толкова й отиваха, сякаш бе родена с тях. На красивото й лице бе изписана аристократична снизходителност, погледът й беше прям и уверен. Но както и да се държеше, тя винаги беше в центъра на вниманието.

Бизнесмените се държаха доста сковано, чувстваха се неловко. Присъствието им на партито беше доброволно-принудително. Никой не ги беше домъкнал за ухото, но смееха ли да откажат поканата… Витал беше прекалено опасен… И за Никита някои от тях бяха чували. Но това не им пречеше да се възхищават на красотата на приятелката му. Без похотливи намеци, естествено. Че иначе Никита можеше да им потърси сметка. Когато се ръкуваше с тях, някои откровено му се подмазваха, но се усещаше, че нямат голям респект от него.

— Много си се издигнал, драги!

На Лена й харесваше, че се отнасят към Никита с уважение. Тя бе наясно с истинската причина, но това ни най-малко не я смущаваше.

Не я притесняваше и присъствието на хора, които знаеха много добре чия жена е. Кеша беше паднал толкова ниско в очите й, че тя го ползваше за изтривалка. Изневеряваше му с Никита вече съвсем открито — само дето не правеше любов с него в съпружеското ложе. Въпреки че и това се беше случило веднъж.

През последната седмица изобщо не се беше прибирала вкъщи. Оставаше само да си премести багажа при Никита и да подаде молба за развод.

— О! Ник! Ти ли си, брато! — Пред Никита изникна отнякъде доволната физиономия на Витал.

Бе надминал всички очаквания — не беше облечен в какво да е, а в истински смокинг. Но подобно облекло никак не му отиваше…

— Не те разбрах! — Никита нарочно се направи на ударен с мокър парцал. — Кой си ти?

— Абе ти добре ли си? — изкиска се Витал.

И закачливо го побутна с юмрук по корема. За какво се беше докарал в смокинг?!

— Аа, Витал, братле! — отвърна му Никита с леко потупване по рамото.

Честно казано, на него му беше все тая как изглежда отстрани. Ако го питаха, веднага би захвърлил някъде това сако.

— Не изглеждаш никак зле! — В знак на одобрение Витал издаде долната си устна напред.

— А пък ти съвсем си се издокарал.

— Много готина приятелка имаш! — Витал не просто погледна Лена, а направо я изпи с поглед. И даже като че ли започна да я съблича с очи. — Как се казваш, коте?

За човек, облечен в смокинг, това изказване звучеше доста грубо и не джентълменски, но за голям бос като него си беше съвсем в реда на нещата. Няма значение как ще попиташ, важното е да получиш отговор.

Но Лена не беше на същото мнение.

— Първо, не съм „коте“. Казвам се Елена.

Витал прие забележката. Прекалено много му се искаше да се прочуе като светски човек.

— Много си красива! — Направи й комплимент той.

Добре че не я нарече още „коза“ или „мацка“.

— Знам — малко надменно му се усмихна тя.

В същото време към Витал се приближи някакъв господин в скъп костюм, с елегантни очила. Веднага се усещаше високата класа.

— Здравейте, Виталий — с лек акцент каза той.

— О! Джеймс! Стари приятелю! — зарадва се Витал. — Колко е хубаво, че си се домъкнал!

— Как така съм се „домъкнал“? — учуди се той. — Дойдох с кола.

— „Домъкнал“ означава „дошъл“ — поясни Никита. — В нашия език също има жаргон.

— А вие знаете ли нашия език? — подкачи го американецът.

Оказа се, че не е чак толкова наивен, колкото изглежда на пръв поглед.

— Да, около десетина години съм учил езика ви. Само че, както виждате, говоря класически английски.

Американецът го погледна учудено, а Витал направо щеше да си глътне езика. Реагираха така, защото Никита изрече абсолютно правилно фразата на чуждия език.

— О! В Русия не се срещат на всяка крачка хора, които знаят така добре английски — на родния си език каза Джеймс.

— Не би било зле да имах и вашия бруклински акцент.

— Окей! Много ме впечатлихте, младежо. Да не сте бизнесмен?

— Не. Аз съм гангстер. — Върху лицето на Никита се изписа обаятелна усмивка. — Най-обикновен гангстер.

— От мафията? — ококори се изплашено американецът и хвърли поглед към Витал, сякаш обръщайки се към него за помощ.

От всичко казано Витал разбра само две думи — „гангстер“ и „мафия“. Това му стигаше.

— Не се притеснявай, Джеймс — покровителствено потупа той американеца по рамото. — С мафията нямаме никакви проблеми. Нали така, Ник?

Тайничко намигна на приятеля си — един вид, извинявай, братле, но нали разбираш, той е от балъците и трябва да го прекараме, а как — сети се сам!

Никита интуитивно избра правилната линия на поведение.

— По принцип уреждаме проблемите за петдесет процента от печалбата — на руски каза Никита и очите му припламнаха заплашително. — Но ние с Витал сме като братя и затова на него му е позволено да не си плаща. Така че, Джеймс, по-добър партньор от Виталий няма да намерите. — Той се усмихна на американеца с хищната усмивка на Дон Корлеоне. Точно навреме се сети за една сцена от филма „Кръстникът“. — Въпреки че имаш и друг избор. И този избор съм аз!

Срещу американеца сякаш стоеше самият Ал Капоне и той явно се притесни. Премести изплашен поглед от Никита към Витал, сякаш искаше да му каже „защити ме“.

— Не, няма да стане! — решително заяви Витал. — Между нас с Джеймс вече всичко е уредено. Демек, всичко е на шест…

— Искаш да кажеш, че между вас с господин американеца има споразумение? — делово попита Никита.

— Ами да, споразумение. Почти е постигнато.

— Почти? — намръщи се Никита. — Или е постигнато.

— Да, да — побърза да отговори американецът. — Споразумяхме се…

— Е, щом е така, няма какво да кажа.

Този път на устните на Никита заигра лъчезарна холивудска усмивка. Джеймс тъкмо се поразведри малко, но Витал го довърши:

— Джеймс, ако нямаш нищо против, утре ще наминем при теб с Ник. Ще си поговорим по работа. Или по-добре без Ник?

Последва дълга напрегната пауза. Американецът го погледна с молещи очи: „Бъди приятел, отърви ме от тази мутра!“.

— Добре де, Джеймс, ще дойда сам.

— Ще те чакам!

Онзи побърза да се сбогува.

— Ник, ама ти си бил голяма работа! — В очите на Витал се четеше възхищение. — Не знаех, че плямпаш така английски!

— Майстор Тричко може всичко — скромно сведе очи Никита.

— Хубаво го прекарахме тоя балък от Щатите. Уцели точно в десетката. Яката го наплаши.

— Кой е той всъщност?

— Абе има бизнес в Русия. И то доста голям. Случайно попаднах на него. Пуснах му мухата, че съм бизнесмен. И веднага му дадох оферта за съвместна дейност. Той, не че имаше нещо против, но не се и съгласи. Но ти го изигра много добре. Вече е мой…

— Не знае ли кой си?

— Ами не съм му казвал. А как е попаднал на партито, не знам. Сигурно някой от бизнесмените го е поканил.

— Този частник ще те изпорти, да знаеш.

— Има ли значение?

Личеше си, че Витал няма особено желание да посвещава Никита в личните си бизнес дела. Даже не му каза с какво по-точно се занимава Джеймс.

— Слушай, Лена, да не сме те отегчили? — подхвърли Витал.

— Не, на мен тук всичко ми е интересно — меланхолично се усмихна тя.

— Ами, голяма скука е. Страшна скука! Вие купонясвайте, аз ще дойда след малко. Трябва да си полафя с някои хора. А след това съм изцяло на ваше разположение.

— Ще направиш ли обръщение към бизнесмените?

— Как така обръщение?

— Ами, в смисъл… ще дръпнеш ли една реч?

— Аа… Не, няма да дърпам никаква реч. Притрябвало ми е. Имам си мои хора тука. Те ще си поговорят с когото трябва и както трябва.

Виж ти, Витал си имал даже хора по бизнес частта. А Никита си нямаше и представа за това. Освен всичко друго той очевидно не спадаше към тези „мои“ хора. А беше изкарал два курса в „Плехановския“, знаеше английски, пипето му сечеше…

Или може би просто още не му бе дошло времето?

— С една дума, предлагам после да се изнесем при мен. Ще поседим, ще си побъбрим, ще си пийнем…

— За какво ще си бъбрим? — попита Никита.

— Е, как за какво, братле? Ще си припомним хубавото старо време.

Че имаше какво да си припомнят, имаше, помисли си Никита. Но в момента много повече го вълнуваше бъдещето.

По време на партито Витал беше сам, без приятелка. Тя се появи малко по-късно, когато вече беше време да си тръгват. Беше изкуствена блондинка с красиво лице и увиснало дупе. Никита не беше особено впечатлен от нея.

— Какво стана с Албина? — попита той Витал, когато останаха насаме.

— Ами, да ти кажа, всичко е наред. Честичко наминавам при нея. Готина мадама. И много предана — с особено уважение отбеляза той. — Даже я оправям от време на време. Да не се заглежда много настрани.

— Ти да не ревнуваш? — не се сдържа да не го пита Никита.

Витал като че ли се притесни. Погледна го така, сякаш се беше изпуснал, без да иска. И веднага замаза положението с изкуствена усмивка.

— Помниш ли какви лудории правихме с нея?

— Да бе… Тя май имаше някакви проблеми по едно време…

— Имаше, но вече няма. Някакви говеда я бяха рекетирали.

— Вече не я ли рекетират?

— Ти луд ли си, отдавна сме ги наврели в миша дупка.

Витал не позволи на Никита да се качи в тойотата.

— Ще се повозиш в моята таратайка малко — каза му.

Никита и Лена нямаха друг избор, освен да се качат в разкошния ролс-ройс.

— Преди май нямаше такава бричка — каза Никита.

— Ама вече имам! — гордо вирна нос Витал и кой знае защо погледна Лена.

Но тя не го забеляза. Беше се замислила за нещо свое си. Може пък да не й се ходеше никъде. Най-вероятно беше така.

Триетажната къща в района на Рубльовското шосе можеше да смая всеки с великолепието си. На Никита направо му спря дъхът, когато влезе в тези истински царски палати. Къщата бе потресаващо съчетание между европейски дизайн и източна пищност. Сякаш бяха попаднали в двореца на някой съвременен кувейтски шейх.

Лена беше във възторг и безспир възклицаваше възхитено. Дори, както му се стори на Никита, погледна със завист приятелката на Витал.

— Добре де, за ролс-ройса как да е. Но кога успя да се обзаведеш с такива палати? — попита Никита.

Той си припомни разговора им по-рано днес. Един вид, от работа бил забравил за себе си. Да, ама не, за Никита беше забравил, а за себе си, миличкият, се беше погрижил добре.

— Готино палатче, нали? — Витал се чувстваше най-малкото като испанския крал.

— Ами, да ти кажа, не прилича на обор.

— Жалко само, че не е съвсем моя къщурката. Заех я от един бизнесмен за временно ползване.

Това признание не свали невидимата корона от главата му, тя даже не се разклати.

— Богат бизнесмен.

— Меко казано богат. Общо взето, засега живея тук. Но вече започнах да строя собствена къща. Абсолютно същата, но малко по-хубава.

Никита, кой знае защо, си помисли, че Витал ще му вдъхне малко надежда — демек, не се притеснявай и ти ще имаш скоро такава къща, може би няма да е чак толкова луксозна, но…

Ала той си замълча. За сметка на това погледна Лена — страшно му се искаше да я впечатли.

Разговорът на масата някак не вървеше. Витал нямаше намерение да споменава миналото им в присъствието на жени, прекалено много компрометиращи факти имаше в него. А и нямаше особено желание да си спомня. И за бъдещите му планове не му се говореше. Само дето спомена личното си благосъстояние — каза, че щял да си купува вила в Испания и че една яхта за около милион долара нямало да му дойде зле.

И през цялото време хвърляше погледи към Лена — демек, виж ме какъв съм тежкар!

И успя да постигне целта си. Лена се прибра доста развълнувана. И още преди да свали връхните си дрехи, се нахвърли върху Никита.

— Този твой Витал не може да ти стъпи и на малкия пръст — заяви тя. — Но погледни само как живее! Кара ролс-ройс, кралицата на колите. А къщата му, изобщо не е за приказване! Че слугите му са повече от квадратурата на апартамента ти. А и апартаментът не е твой.

— И аз ще имам такава къща — отговори уверено Никита. — И яхта. Абе каква ти яхта, ще си купя направо море. Ако щеш, и океан.

— Стига с тези шегички.

— Не се шегувам. Честно казано, мисля да се заема с нещо сериозно. Днес говорихме с Витал. Искаме да отворим нощен клуб. Или даже банка. А после ще видим.

— Банка ли? — с недоверие го погледна Лена.

За банка не бяха говорили, но Бичмето го бе споменал в нощта, която се оказа последна за него. Той искаше да отвори банка в съдружие с някакви сериозни хора. Сигурно Витал е използвал неговата идея.

— А ти какво си мислиш, че все на това дередже ще си остана, така ли? — с лекомислена гордост се изпъчи той.

— Не знам… — Лена започна да се успокоява.

— Бъди сигурна, че ще се оправя. Скоро ще заживеем бейски.

— И ще си имам собствено порше?

Кеша й беше купил кола, нова лада деветка. Но това не й стигаше. По принцип беше трудно да й се угоди за каквото и да било.

— Не… Ще имаш три поршета. Червено, синьо и зелено. Като трите презерватива в кутийката.

— Какво ми намекваш?

— Не ти намеквам, а ти го казвам директно! Отдавна трябваше да те опъна, за да не говориш много-много.

Не звучеше никак джентълменски, но Никита не беше джентълмен. Преди беше бандит, а сега… Точно в това беше проблемът — не знаеше какъв е в момента.

 

 

От два дни Никита правеше отчаяни опити да се види с Витал. Онзи постоянно имаше някакви срещи, бизнес разговори, човек не може да го свари на място. Беше изцяло погълнат от бизнеса си — легален и нелегален. Съвсем бе забравил за Никита. Нито се интересуваше как е, нито какво прави.

Чак към края на втория ден успя да го хване в крачка. Той го прие в кабинета си в офиса, наследен от Капитана и Бичмето.

— Как я караш, Ник? — Като че ли се зарадва на срещата им, но в същото време излъчваше студенина. — Някакви проблеми ли имаш?

— Ами не, искам да поговорим.

Без да чака покана, Никита се настани в едно широко кресло. Не се чувстваше като човек, дошъл да моли за нещо. Поне засега.

— Виж ти… Казаха, че си ме търсил.

— Търсих те, но теб все те няма.

— Извини ме, но съм постоянно зает. Ти не ми помагаш и се налага да се оправям сам.

— Ами ти не си ме и молил.

— Нима?

— Нали искаше да отворим нощен клуб заедно…

— Аа, нощен клуб… Да, да, имаше нещо такова. Да, да, вярно, че говорихме за това. Нощният клуб отпада.

— Защо?

— Нямам време за него сега.

— А по-натам?

— За по-натам не знам. Може пак да възникнат някакви проблеми.

— В момента имаш някакви проблеми, така ли?

— Ами, защо, мислиш, съм целият само нерви? Абе с едно говедо си имам ядове. Ами, с една дума… Общо взето, трябва да свършим една работа…

— Каква работа?

— Ами отворихме тука едно магазинче…

— Кои го отворихте?

— Ами аз го отворих. И не щеш ли, нападна ни нечия чужда групировка. Давай, казват, цакай си.

— Ти? Да си цакаш? Тия какво, да не те мислят за някакъв балък?

— Да бе, и аз това им казвам. Викам им, къде сте тръгнали бе, момчета! Че аз си имам сума ти бригади. Къде се бутате! А те викат — на наша територия си тук и си бизнесмен. Не ни дреме, че имаш групировка. Гле’й ги нахалниците, значи!

— Да, вярно, че са изнаглели момчетата… Заради някакво си мижаво магазинче така да те нападнат.

— Че те направо си ми нарочиха среща. Намина един от големите им босове. И казва, значи, дай да си разчистваме сметките. Направо не е за вярване, според правилата трябвало да си цакам на тези говеда. Един вид, моята собствена групировка не важи. Представяш ли си? А пък сградата е на ключово място, в самия център на града. Само трябва да се удари едно ремонтче, да се сложи ламинатче, мраморче. Мазето може без проблеми да се направи на хранилище. Кабинетчето също не е малко, около тридесет квадрата. Ще се оборудва с компютри, факсове-максове. И в приеманата може да се сложи една готина ретутка… Разбираш ли ме, братле, всичко може да се направи супер!

— Чакай малко, какъв кабинет от тридесет квадрата, каква ретутка? Нещо не мога да схвана. Нали говореше за магазинче.

Витал го погледна някак отвлечено, все едно току-що бе паднал от небето.

— Какъв магазин?!? Аа… магазинът… И магазин ще има.

Явно съвсем се омота в лъжи. Искаше да замаже очите на Никита, обаче се оплете като пате в калчище. Изпусна се, без да иска.

— Дали е магазинче, или нещо друго, това няма значение! — каза накрая и угрижено смръщи чело. — Но виж, на говедата трябва да им дадем един урок. Да не се ежат много занапред.

— Какво си намислил?

— Абе, такова… Мислех си да… С една дума, трябва да им организираме една пукотевица с автомати.

— Витал, че това си е жива чистка!

— Не бе, човек, каква ти чистка? Всичко съм обмислил вече. Тези говеда киснат по цял ден в едно кафене. Ще им пратим няколко момчета да направят пукотевицата. Само че патроните ще са гумени. Че няма да убият никого, няма, но поне ще ги сплашат малко.

— Абе те хубаво ще ги сплашат. Но защо ми ги говориш на мен тия работи?

— Ами, помислих си, защо пък ние с теб да не я свършим тази работа?

— Ние двамата?

— Че какво, няма ли да се справим?

— Абе не че няма…

— Ами супер тогава! — оживи се Витал. И веднага добави, сякаш с досада: — По принцип не е за мен тая работа, но ще ти помогна.

— Значи всичко трябва да свърша сам, така ли?

— Абе не, глупости говориш! Ще ти дам едно момче за подкрепа. Готино момче. Много добре пуца с автомат. Само че е малко зелен. Но в комбина с теб ще се справи.

— Значи ми предлагаш аз да свърша работата? — замислено каза Никита.

Да, не беше очаквал подобно нещо от Витал. Искаше да му продаде магаре за кон. Поне да беше изиграл малко по-убедително фалшивите си карти. Поне да беше вложил малко повече старание в това. Да, изобщо не се стараеше, направо му се подиграваше в лицето. Явно го смяташе за пълен глупак.

— Ами да… Десет хилядарки в зелено ще ти цакам за това, няма проблем.

— Честно казано, бях дошъл да говоря с теб за нещо съвсем друго.

— Аа, за нощния клуб…

— Ами не, поне за обикновен магазин.

— Аа, магазинче, значи… Ще имаш магазинче. Ще уредя всичко.

— А, не, братле. От твоето „после“ ми дойде до гуша вече! — горчиво се усмихна Никита и стана да си върви. — Баламосваш ме тука и чакаш да ти се вържа! Демек навий се, братле… Аз да не съм ти някакво момче за всичко! — Никита се обърна към вратата.

— Ей, чакай малко!

Витал скочи от мястото си, настигна Никита и го хвана за раменете. Накара го отново да седне на мястото си.

— Добре де, братле, извинявай, ако съм те обидил! Съвсем съм се шашнал нещо, чарковете ми са се разместили… Дай да му ударим по едно коняче, а?

— Честно казано, бързам. Чакат ме.

— Лена ли?

— Че кой друг.

— Даа, мадамата ти е супер. По-готина е даже от Нели.

— Нели беше курва. А освен това…

Освен това Витал я бе убил. Възможно ли е да убие и Лена? Никита неволно потрепери само при мисълта за това.

— Да, така е, братле, не може да става и дума за сравнение. Хайде да пийнем по един коняк! За помирението!

— По-добре по една водка.

— Хубаво!

Витал извади от барчето бутилка „Смирноф“. Махна капачката и наля по водна чаша.

— Нали знаеш, не сипвам по два пръста. Само до горе. Ами хайде, да пием за успеха!

Никита не разбра за какъв успех говори, но изпи чашата до дъно.

— С една дума, забрави за разговора ни за автоматите — каза Витал. — Пробвах те само дали струваш още.

— Значи вече не струвам — усмихна се ехидно Никита.

— Добре де, не се впрягай толкова. Разбрах те вече що за човек си. Нещо не те кефи да си гангстер.

— Че защо? Ако съм например само по бизнес частта…

— Да, така си е, бизнес частта не е като да светиш маслото на помиярите. За това си трябва пипе.

— Аз мисля, че с това нямам никакви проблеми.

— Ами по принцип е така, пипето ти сече. А освен това си завършил три курса в икономическия… Знаеш английски… Между другото, и с американци имаме контакти.

Последва дълга напрегната пауза. Витал явно нямаше голямо желание да посвещава Никита в личния си бизнес и още повече да го въвлича в него.

— Доколкото знам, нямаш проблеми с преводачите — саркастично се усмихна Никита.

— Ами, честно казано, предостатъчно са ми — хвана се за думите му Витал.

Само че той като че ли не долови тъжната ирония в думите на доскорошния си съратник.

— Значи не съм ти нужен…

— Не е така — нерешително каза Витал. — По принцип ми трябваш.

— Не се притеснявай, не се бутам да ти стана помощник. Твоите хора ти стигат. — Акцентира върху думата „твоите“. Демек онези са негови хора, а той сякаш е чужд.

Но Витал се престори, че не разбра намека.

— Накратко, братле, първо реши какво по-точно искаш: магазин или кръчма. А после ми се обади. Ще те свържа с един спец. Ще ти даде добър съвет как да не изгориш… Общо взето, ще се справиш.

— А пари откъде? Имам проблем с началния капитал.

— Абе пари ще ти дам.

— Значи ще бъда независим?

— Да, независим. Мисля, че точно към това се стремиш?

— Ами, общо взето, да.

— Но въпреки всичко ще те наглеждам. Закрилата нали ще е моя.

„Закрилата не ме плаши“, помисли си Никита. Важното е да не те стискат за врата и да ти тикат лицето в калта. Та нали само преди малко Витал се опита да го направи. На него му се струва лесна работа — грабвай автомата и стреляй. Сякаш Никита не знае къде зимуват раците.

— Между другото, готов ли си да се разходим до Канарите? — подхвърли Витал, сякаш пита нещо маловажно.

— Още ли е в сила предложението?

— А ти как мислиш!

— Значи заминаваме — вяло повдигна рамене Никита.

Никита седеше пред телевизора, зяпнал смаяно симпатичната репортерка на екрана. С доста иронична усмивка, тя разказваше за престрелка в някакъв ресторант.

Двама неизвестни нахлули посред бял ден с маски и автомати. Вниманието им било насочено към група авторитетни личности. Никита първо реши, че не е чул добре, но момичето каза точно това — „авторитетни личности“. Открили пряк огън по тях, но с гумени куршуми. Всички били изпонатъртени. Но за щастие нямало убити. За сметка на това пострадали самите „гумени“ килъри — единият бил убит, а другият ранен. Раненият успял да избяга.

Ето каква каша бе станала. И Витал я бе забъркал. А гласеше Никита за ролята на единия килър. Сякаш е знаел много добре, че някой от двамата ще бъде убит. Дали не е целял точно това?

— Никита, излизам! — чу се гласът на Лена.

Отиваше сама някъде. Но в момента Никита изобщо не се интересуваше от това. Обмисляше току-що получената информация. Налегнаха го тежки мисли. Много тежки. Сякаш камък му тежеше на сърцето.

Вече бяха минали три дни, откакто беше казал на Витал, че иска да отвори кафене. Той го бе уверил, че всичко ще се уреди за един ден, но до момента нямаше отговор от него. Сякаш беше изчезнал.

А на следващата сутринта бе полетът им до Канарите. С паспортите всичко беше уредено, с билетите — също. Витал щеше да пътува с блондинката си, а Никита с Лена. Странно защо нямаше никакви новини от него. Може пък да се е отказал от пътуването?

Никита се надигна от креслото и като сомнамбул затътри крака към шкафа за дрехи, облече се и излезе. Тойотата го чакаше пред входа. Някак разсеяно седна в колата, запали двигателя и пое към офиса на Витал.

Но не го намери. Нямаше го и в любимия му ресторант. Никита реши да не ходи до дома му. Нямаше да го открие и там. Явно не му бе до почивки сега. Бе затрупан с работа. Историята с престрелката беше прекалено сериозна.

Никита тръгна към къщи. Не беше в кой знае какво настроение. Имаше усещането, че някъде далече вече са се събрали буреносни облаци и бурята наближава. Нещо не му харесваше Витал напоследък. Ама изобщо не му харесваше. Даже и мисълта за него криеше опасност.

Спряха го на първия полицейски патрул.

— Старши лейтенант Серьогин — представи се катаджията. — Документите за проверка.

Никита му подаде мудно книжката си и документите на колата.

— Някакво нарушение ли направих, шефе? — още по-вяло попита той.

— Имате ли аптечка?

— Трябва да имам.

— Пожарогасител?

— Иска ли питане.

— Употребили ли сте алкохол?

— Какви ги приказвате, шефе!

— Значи сте пили, преди да седнете зад волана — усмихна се иронично старшината.

— Ама нали ви казвам, капчица не съм пийвал!

— Добре де, ще видим тая работа. Елате с мен, гражданино.

— Къде?

— Да дадете проба за алкохол, ето къде! Е, докога ще ви чакам!

— Мамка му!

Никита с голямо нежелание слезе от колата и тръгна към караулката. Но не му позволиха да влезе вътре.

— Елате насам, ако обичате — каза катаджията, показвайки му една червена лада седмица, паркирана наблизо.

— Тук ли ще дам проба?

— Тук! — кимна му старшината и изчезна нанякъде.

Никита с неохота седна в колата. Зад волана седеше цивилно облечен мъж и гледаше някъде през прозореца.

— Е, казвай, шефе, къде трябва да духам?

— Ами където искаш…

Мъжът се обърна с лице към него. Никита веднага го позна.

— Е, здравей, бандит такъв! — каза той, забавлявайки се с неговото стъписване.

— Здравей, Игор. Само че не съм бандит.

— А какъв си?

— Честно ли?

— Е, честно…

— Ами знам ли и аз какъв съм.

— Девета дупка на кавала.

— Да бе, нещо от сорта.

— Вярвам ти. Защото съм в час с всичките ти истории. — Гласът му изведнъж стана строг и твърд.

— И какво знаеш? — застана нащрек Никита.

— Ами всичко. Даже повече от теб. Но ми се прииска да чуя какво ще ми кажеш ти.

— И какво по-точно те интересува?

— Ами това как ти и бригадирът ти първо видяхте сметката на три мутри на Капитана. След това още дванадесет юнаци очистихте. Накрая и до самия Капитана се добрахте. А за десерт пратихте на оня свят Бичмето и компания. — Светлов го гледаше с непоколебим хипнотичен поглед.

За момент Никита се почувства като джудже в краката на великан, но моментално се взе в ръце. Ченгетата не знаеха нищо със сигурност, имаха само предположения и догадки. А да провокират хората, това го могат много добре.

— Ти май ме бъркаш с някого — озадачено се ококори насреща му Никита. А може и Артьом да се е разприказвал. Но Капитана и Бичмето ги ликвидираха, след като Артьом го затвориха.

— Ами не, братле, с никого не те бъркам…

— Бъркаш ме, казвам ти.

— Може би искаш да ти дам доказателства?

— Вземаш ме на подбив, ченге. Ако имаше доказателства, сега щяхме да си приказваме на съвсем друго място.

— Кой знае, кой знае… Закоравял си, Никита, обиграл си се вече. Същинска мутра си станал…

— Пак ме бъркаш с някого.

— А, да, извинявай… Мутра е твоят Витал. Нали накрая той се изкачи на върха. А теб те хвърли в краката си и сега те ползва вместо парцал…

— Слушай, Игор, мога и да не се съобразя с това, че си ченге — заплашително се наежи Никита.

— Ау че ме изплаши… Добре де, вземам си думите назад. Не те ползва за изтривалка Витал, не те ползва. Но имаше намерения… Но ти, юнако, навреме се отказа. Отказа се, казвам…

— От какво?

— Ами нали те навиваше Витал да свършиш една работа. Да светиш маслото на няколко авторитетни личности с автомат…

Никита направо изтръпна целият. Откъде знае Светлов за всичко това?

— Няма нужда да си блъскаш главата — сякаш прочете мислите му Игор. — Ще ти кажа под секрет само, че в момента го проучваме твоя Витал… И нищо не може да ни убегне.

— Защо ми го казваш това?

— Ами нарочно… Пътищата ви с този Витал се разминават… Отдавна вече знам що за човек си, Никита. Печен си, можеш да стреляш, да убиваш… Но си слабохарактерен.

— Аз ли?

— Ами ти! Не си възхитен от гангстерския живот…

— Не съм…

— Но продължаваш да живееш по този начин. И всичките ти опити да се измъкнеш от калта си остават само опити и нищо друго. Безуспешни опити.

— Може и така да е — не възрази Никита.

По принцип Светлов беше прав.

— Струва ми се, че беше решил да се захванеш с някакъв бизнес. Да се махнеш от криминалния свят.

— И колкото по-надалеч, толкова по-добре — кимна Никита.

— И Витал като че ли не те спира.

— Не ме спира. Но при всички случаи пак ще ме държи под контрол.

— Няма да те държи. Пуска те той тебе. Завинаги те пуска. Но не да влезеш в бизнеса… а знаеш ли къде?

— Къде?

— В гроба.

Сърцето на Никита направо се сви от страх, той изтръпна целият.

— Къде?

— Знаеш къде… Само не ми казвай, че не си се досещал. Не му трябваш ти на Витал. Много добре знаеш, че е така. Но не иска да те пуска, защото знаеш прекалено много неща.

— И какво знам?

— Това, което знаеше и Артьом. Дори повече от него.

— Че какво общо има Артьом?

— Ами това, че вече не е сред живите.

— Не те разбрах нещо.

— Обеси се. Вчера вечерта. В килията. С кърпата си. А нали знаеш как се бесят с кърпа. Знаеш, че не може да стане без чужда помощ.

— Искаш да кажеш…

— Да, Никита, това искам да кажа. Убили са го Артьом.

— Но кой?

— Витал го е убил. Не със собствените си ръце, разбира се. Не е трудно да се разбере какъв е бил мотивът за убийството. Витал гледа да се отърве от свидетелите. Сега е твой ред.

— Какво значи мой ред, да се отърва от свидетелите ли?

Светлов се вгледа внимателно в очите му и се подсмихна иронично.

— По принцип, исках да кажа, че ти си следващият в черния списък на Витал. Но нали и ти можеш да си направиш такъв черен списък. В който ще има само един човек. И няма да има нужда да наемаш убиец за това.

— Това някакъв намек ли е?

— И дума да не става! На Григориев ще му намерим цаката. Рано или късно. Но ако ни помогнеш ти, по-рано.

— А това вече не е намек. Направо си е предложение за сътрудничество — саркастично се усмихна Никита.

— Ако си говорим откровено, с удоволствие бих приел сътрудничеството ти. Но ти няма да се съгласиш. Имаш предразсъдъци.

— Принципи.

— Не, това са предразсъдъци. Или даже бих казал, чудатост. Честно казано, не е толкова лесно да се хване Григориев. Не се пъха на вълка в устата. Предпазлив е. И хората му в ресторанта са стреляли с гумени патрони, и то по краката. Разчистването на сметки е било заради някаква банка. В случая с Артьом той не е поел кой знае какъв риск. Знаел е, че работата ще се потули. Докато, виж, с теб нещата са по-сложни. Утре като че ли имаш намерение да пътуваш за Канарските острови?

Светлов знаеше и това.

— Да. Заедно с Витал.

— Витал няма да дойде. Нима не ти е казал вече?

— Не.

— Значи ще ти каже. Ще си намери някакъв повод. А теб няма да те разубеждава. Напротив, ще настоява да заминеш. Ще видиш…

— Е, какво пък, ще замина с Лена. Без Витал даже ще е по-добре.

— Само не си мисли, че Витал ще те остави без надзор. След теб ще замине негов човек. Забележи само, не с теб, а след теб. И ако трябва да бъдем по-точни, за да ти свали скалпа.

— Смяташ, че това е моето последно пътуване? — Никита се изплаши.

— Не смятам, сигурен съм. Нали ти казвам, Витал е много предпазлив. Не иска да те убива тук. Знае, че и без това вече е загазил до уши. А и момчетата от групировката няма да го разберат… Но ако умреш някъде на Канарите, а още повече при нещастен случай… С една дума, това е перфектният вариант.

— Значи на Канарите ще ме чака наемен убиец.

Страхът му не изчезна напълно, просто вече не го беше сковал така и се трансформира в инстинкт за самосъхранение. Никита изведнъж осъзна, че не се страхува от Витал, просто вижда в негово лице опасен съперник. Опасен, но с него могат да се сражават на равна нога.

Освен това Светлов можеше и да лъже. Защо трябваше да му вярва? Но събитията от последните дни го накараха да му повярва. Никита наистина не беше нужен на Витал. Само му беше в тежест. А освен това беше в течение на всичките му подвизи и бе опасен свидетел. Той можеше да го премахне и по-рано, но явно е решил да не рискува. Отложил е убийството за по-подходящо време. А най-подходящото време за това бе почивката на Канарите.

— Мислиш, че Витал не може да те убие ли? — попита Игор. — Може, и още как! Мутрите, те уж са като другите хора, могат да се държат и като нормални, завързват приятелски връзки помежду си, викат си „брато“ с повод и без повод. Но ако се вгледаш малко по-внимателно, не са хора, а паяци. И веднага щом останат насаме в затворено пространство, започват безчинствата. Това е като със синдрома на паяците, затворени в буркан. Вие с Витал уж сте приятели. Толкова общи неща от миналото ви свързват. Но при вас няма истинско приятелство, то е само привидно. Даже бих казал макет, който при силен вятър рухва веднага. А силният вятър вече е задухал, повярвай ми.

Никита не каза нищо, само кимна утвърдително. Да, вярваше на Светлов. Освен това Вовата… Витал го гръмна, без да му мигне окото. С лека ръка може да нареди да бъде ликвидиран и Никита.

— Общо взето, предупредил съм те. А ти прави каквото искаш. Можеш да предадеш Витал. Да дадеш показания срещу него. Все пак доста неща можеш да кажеш, нали така?

Никита кимна механично.

— Нямаме правителствена програма за защита на свидетелите. В Русия не е като в Америка. Но можем да направим нещо по този въпрос. Аз лично ще се заема. Ще си смениш фамилията, името, презимето. Даже и външния вид. Ще ти помогнем да си намериш апартамент в някой друг град.

— Стига толкова! — опомни се Никита. — Благодаря ти за предупреждението. Съжалявам, но никого няма да предам. Ако искаш, арестувай ме. Но никакви показания няма да дам. А и няма какво да кажа.

— Ни чул, ни видял, ни лук мирисал.

— И така може да се каже. Извинявай, Игор, не искам да стана доносник на ченгетата. А и с мутрите не искам да имам нищо общо. Край, отсега нататък ще бъда независим. А с Витал някак и сам ще се оправя, ще видиш.

— Ще видим. Ще видим и още как! — злорадо се усмихна Игор и се замисли за нещо.

— Е, какво, мога ли тръгвам вече? — попита Никита.

Светлов не му отговори, беше дълбоко замислен.

— Е, да си тръгвам ли?

Отново не му отговори.

— Време е да вървя.

Чак сега Игор го чу.

— А, да, върви, върви… Само гледай да не съжаляваш после, че си отказал помощта ми.

— Няма да съжалявам.

Никита се качи в тойотата си и се включи в потока от коли. Чувстваше се така, сякаш някаква желязна ръка беше сграбчила здраво сърцето му. Прекалено страшно беше това, което Светлов му наговори току-що.

Артьом убит. В затвора. Сега искат да убият и него. Но не тук, в Русия, а на Канарите.

А може пък всичко да е пълна лъжа. Може Светлов нарочно да го плаши. Най-малкото, за да го склони към сътрудничество, а после да организира съдебен процес срещу Витал и да го изтипоса като главен свидетел на обвинението. Всичко беше възможно.

Колкото повече наближаваше към дома си, толкова по-леко му ставаше на душата и толкова повече се засилваше недоверието му към Светлов.

Никита остави колата в двора и тръгна към входа си.

— Ей, чакай малко! — чу зад гърба си познат глас.

Обърна се и видя бяло волво. До него стоеше Кеша. Един такъв наперен. Облечен в анцуг, кожено яке, а зад него застанали трима бабаити. Също с кожени якенца, със златни ланци. Изглеждаха доста внушително. Но това беше само на пръв поглед. А ако се вгледаш малко внимателно в тях, си личи, че са само някакви мухльовци, надувки. Не са способни на нещо по-сериозно.

— Кеша, дявол да те вземе! Какво правиш тук? — снизходително му се усмихна Никита.

— Ами трябва да се разберем за някои неща…

— Ти? С мен?

— Ами да…

— Заедно с тези ли? — с презрителна насмешка кимна Никита към спътниците му.

Ето, значи, какво било. Кеша е дошъл да го бие. Че и трима бабаити довлякъл със себе си. Ще си разчистват сметките заради Лена.

— Ами не — поклати отрицателно с глава Кеша. — Момчетата нямат нищо общо с това. Просто ей така дойдоха с мен.

— Един вид, дошли са да ни светят?

— И така може да се каже.

— Значи няма да ме биете?

— Не.

— Тогава смятайте, че сте извадили голям късмет. Защото отдавна вече не се бия.

— Какво?

— Стрелям. Директно в челото.

Никита говореше много убедително, а и външният му вид вдъхваше респект. Освен това направи жест, сякаш всеки момент ще пъхне ръка под якето и ще извади пистолет. Момчетата пребледняха като платно. А Кеша направо щеше да припадне от страх.

— Добре де, не се стягайте, момчета! — усмихна се до уши Никита. — Няма да ви светя маслото. Живейте. Тепърва има да ходите по мадами. Между другото, Кеша, намери ли си приятелка?

— Подиграваш ли ми се сега? — затрепери от нерви Кеша.

— Ами не! И без това знаеш, че Лена повече няма да се върне при теб.

Изведнъж Кеша стана напълно равнодушен. Престана да трепери. Лицето му поруменя леко, погледът му стана весел. Но всичко това в един миг беше заличено от злорадата му усмивка.

— А при теб ще се върне ли? — изгледа той някак доста подло Никита.

— Ами че тя вече сигурно си е вкъщи.

— Вкъщи. Само че не при теб. Лена е кучка. Но тя е моята кучка. Лена е мръсница. Но искам само нея.

Кеша започна да бръщолеви глупости. Лицето му стана на петна от злоба, устните му пребледняха. Още малко, и щеше да му излезе пяна на устата. Беше изпаднал в истерия. Никита знаеше много добър начин да го успокои, но Кеша беше прекалено далеч от него. Нямаше как да го стигне, освен ако не направи няколко крачки напред.

— Млъквай, изрод такъв! — изръмжа Никита. — Млъквай, че ще ти размажа физиономията на асфалта.

— Не, аз ще те размажа на асфалта.

— Какво каза? — Никита направи крачка.

— Аз няма да те ударя. Лена ще ти зашлеви плесницата.

— Шизофреник си ти! Трябва да се лекуваш!

— Виж първо какво ще ти покажа сега!

Кеша извади от джоба си някакъв плик. Приближи се до Никита и му го подаде.

— Ето, дръж!

Веднага щом пликът се оказа в ръцете му, Кеша отстъпи назад. Точно така, стой настрана, да не стане беля.

— Какво е това?

— Снимки. Погледни ги само. Ще паднеш на асфалта и ще си размажеш физиономията сам.

— Говори ми още!

Никита извади една снимка от плика. Щеше да си глътне езика. Лена стоеше чисто гола в доста неудобна поза, а зад нея се мяркаше самият той. На другата снимка го беше яхнала отгоре, а на третата той я обладаваше в класическа поза.

Явно Кеша беше наел частен детектив да следи похожденията на ненагледната му развратна женичка. Какво, къде, кога и с кого… Никита и Лена все още криеха връзката си. А излиза, че Кеша вече знае всичко.

— И за какво ми ги показваш, извратено копеле такова?

— Ами погледни и другите.

Никита присви равнодушно рамене. И продължи да преглежда снимките. Лена и той. Той и Лена. Лена и той. Лена и…

Лена стоеше до един много познат ролс-ройс. Един много познат тип й отваряше с една ръка вратата, а с другата я беше прегърнал през кръста. А този тип беше Витал.

На следващата снимка същият ролс-ройс беше хванат в момента, в който наближава портите на луксозната къща, от която Лена беше толкова възхитена. На третата — Лена и Витал влизат в къщата, ръката му обвива талията й…

— Това ли е всичко? — шашардисан попита Никита.

— Нали разбираш, моят човек нямаше възможност да се промъкне в самата къща. Там всичко се охранява строго. Но сигурно се сещаш какво може да са правили.

Кеша откровено се наслаждаваше на страданието му. А Никита наистина страдаше. Лена го беше предала. Беше го предала. Тя и Витал… И двамата го бяха унизили страшно.

— Кога… Кога са ги снимали?

— Вчера.

— Значи те днес…

— И днес… — кимна Кеша.

— Защо трябваше да ми ги показваш?

Никита усети как яростта се надига в гърдите му. Още малко и щеше да се нахвърли върху Кеша. И това можеше да завърши фатално.

— Исках да ти докажа, че не си най-големият тарикат. Има и по-големи от тебе. Ти провали живота ми! Сега някой друг ще провали твоя!

— Кеша… — прецеди през зъби Никита.

— Какво?

— Имаш точно пет секунди. Ако не се разкараш, ще…

Никита не поясни какви намерения има точно, но с цялото си поведение му показа, че няма да му се случи нищо добро.

Кеша веднага разбра намека и бързо скочи в колата си. Спътниците му го последваха. Но тръгвайки си, Кеша допусна малка грешница — от прозореца на колата показа рога на Никита. Демек бай-бай, рогоносец…

Извади късмет, размина се само с лек уплах, но пък колата пострада с дълбоко хлътване на едната врата. Никита не си сдържа нервите и с все сила вкара един шут по ламарините. Да му остане за спомен…

Докато Кеша извратенякът му остави къде-къде по-голяма горчилка за спомен.

Значи Лена се среща с Витал. Прегърната с него, отива в къщата му. И само може да се гадае какво точно са правили там. Не са деца все пак, сигурно се забавляват с по-сериозни неща. Сред царски разкош…

Царски разкош. Точно към това се стремеше тя. Никита не можеше да й го даде. Поне засега. Но ще направи всичко възможно. Само че тя нямаше търпение да го чака повече. Защо й е да чака, щом Витал е насреща? Той имаше всичко. Ето такъв мъж й трябва на нея.

А Никита в най-добрия случай можеше да й остане само любовник. В най-добрия… А в най-лошия щеше да го прати по дяволите.

Витал… Кучи син… Предател… Той му забърса под носа Албина. Но това е дребна работа. Отмъкна му под носа и Нели. И това как да е… Но му отне Лена. А за това ще трябва да си плати скъпо. И ще си плати…

 

 

Лена се върна късно.

— Къде беше? — попита Никита, сякаш не знаеше нищо.

— Ами при една приятелка се забавих…

Точно със същите постни лъжи някога замазваше очите на Кеша. А сега се опитваше да мине със същия номер и при Никита. Някой ден и на Витал ще ги пробутва тия. Кучка е тя. Мръсница. Но Кеша беше прав, привързваш се към нея и не искаш да я загубиш.

— Полетът ни е утре. Нали не си забравила?

— Не съм, разбира се… — тя се приближи до Никита и седна на коленете му.

С голямо усилие, той преодоля желанието си да отблъсне от себе си тази мръсница. Не сега, не сега…

— Искаш ли да не заминаваме? — попита го тя.

— Защо?

— Ами никъде не ми се ходи. И тук ми е добре.

— Преди беше на друго мнение.

— Освен това имам някакво лошо предчувствие…

— Това наистина е интересно.

— Имам лошото предчувствие, че самолетът ни няма да кацне, че ще катастрофира.

Дали Витал не й беше казал какво ще се случи с Никита? А тя сега се опитва да го предупреди.

— Аз не мисля така. Нищо няма да му стане на самолета.

— Ами защо тогава не заминеш сам?

Предупреждавала го тя, друг път. Опитва да се отърве от него. Демек, ти, скъпи, замини, а пък аз ще се оправя все някак тук… Ще го изкретам криво-ляво с жалкия Витал в мизерната му къщурка… Кучка!

— Не мога.

— Защо?

— Страхувам се.

— От какво?

Усещаше, че Лена се държи изкуствено.

— Ами ще срещна много красиви момичета. И то достъпни… Да не взема да прегреша с някоя…

— Е, глупости сега! Няма да го направиш. Вярвам ти.

Фалшът в поведението й ставаше все по-явен.

— Ами ако не издържа на изкушението?

— Само внимавай да не е повече от три пъти…

— Три пъти — това ли е лимитът?

— И то с презерватив. Въпреки че, разбира се, не бих искала да ми изневеряваш.

„А аз искам ли?“ — помисли Никита.

Точно в този момент звънна телефонът. Лена му подаде слушалката.

— Да?

— Здрасти! — чу се отсреща доволният глас на Витал. — Как я караш, старче?! Как е настроението?

— Ами настроението е чудесно. Тъкмо се стягах за път. Между другото, ти ли ще минеш да ме вземеш, или аз да мина?

— Абе аз бих минал да те взема… Само че, как да ти кажа, братле, имам много работа сега. Няма как да се измъкна. Може би някой друг път…

— Ами билетите?

— Абе за моите билети не бери грижа. Ти замини, развей си коня малко. И без това се мотаеш без работа.

— Ами бизнесът?

— Бизнесът ли?! Слушай, братле, искам да отворя една банка тук. Засега всичко е, един вид, само на хартия. Но парите вече са намерени. Накратко, като се върнеш, ще се захванем сериозно с тази работа. Мисля, че ставаш за поста председател на управителния съвет…

Председател на управителния съвет на банка — не звучеше никак зле. Но още по-добре звучеше това — ти, братле, замини, пък, когато се върнеш, тук, един вид, ще те обсипя с дъжд от пари… Сега много ти здраве, а после ще хванеш дядо господ за шлифера…

Да, ама не — това „после“ няма да го има. Точно така, Витал наистина е замислил някакъв коварен план. Може пък наистина самолетът да катастрофира. Заедно с него. И това да е въпросният нещастен случай. А Витал ще излезе сух от водата, не могат да го упрекнат в нищо.

Може и да не го чака самолетна катастрофа, но при всички случаи го очаква нещо лошо. Витал имаше основателни причини да иска да се отърве от него. Първо, Никита знаеше прекалено много. Второ, Лена…

— Значи трябва да пътувам сам, така ли?

— Защо сам? Ами Лена?

Все едно не знае, гадината, че Лена ще се откаже от пътуването… Всички го предадоха.

— Ще ти кажа, но ти на никого не казвай. Един вид, гроб си — Никита заговорнически сниши глас, сякаш се страхуваше Лена да не го чуе.

Дори по телефона усети как Витал занервничи, като че ли очакваше Никита да му съобщи нещо много неприятно.

— С една дума, Лена не иска да пътува. Но аз не настоявам. Чувал съм, че там, на Канарите, мадамите били много готини.

— Вярно е — зарадва се Витал. — Много са готини! И в леглото са добри. Значи си решил да кръшнеш малко на Лена?

— Че какво, да не съм стар…

— Е, ясно… Да ти пратя ли моята Таня?

Таня беше блондинката с увиснало дупе. Не му трябваше на Витал тя вече. Лена му трябваше на него. А Таня можеше спокойно да я пробута на Никита… Говедо!

— Не ми трябва. А освен това Лена може да разбере.

— Ами ти си знаеш, старче, аз не настоявам. С една дума, утре ще ти пратя кола.

— Аз си имам.

— Хайде сега, не се дуй! Ще ти направим тържествено изпращане…

Да бе, с червено килимче ще ме изпратят. В гроба. Може и оркестър да поръчат.

— Е, както кажеш, братле!

— Ами тогава всичко най, приятна почивка!

— А ти какво, няма ли да дойдеш да ме изпратиш утре?

— Извинявай, брато, затрупан съм с работа. Но ще те посрещна, обещавам.

Ще посрещне той, ще посрещне ковчега с тялото му.

 

 

Закараха Никита на аерогарата с тежкарски мерцедес 600. Придружаваха го двама бабаити с бръснати вратове. Отнасяха се с него с голямо уважение. Все пак Никита не беше кой да е, а първа дружка на Витал.

Но прекалено старателно демонстрираха симпатиите си към него. Доста преиграваха.

Като че ли бяха готови да минат с Никита даже и през паспортната, и през митническата проверка. И с удоволствие биха го направили. Но все пак не заминаваха те, а Никита, и трябваше да останат в зоната на изпращачите. Не откъснаха очи от Никита, докато той не се скри от погледа им.

Без всякакво съмнение им беше наредено да се убедят, че Никита се е качил на самолета. Само че възможностите им бяха ограничени.

Никита стигна до самолета и даже се качи в него. И си представи как единия от мутрите вече докладва на Витал по джиесема. Един вид, всичко е наред, той се качи.

Представи си и реакцията на Витал — добре, казва, можете да тръгвате. И поглежда Лена. Тя седи до него. Гола, готова да му се отдаде… Кучка!… Кучка!!!

Всички пътници вече бяха на борда. В последния момент Никита подбели очи, хвана се за корема и силно извика:

— Аа!

Около него веднага се събра тълпа от доброжелатели.

— Коремът ми!… Аа, ще умра!… Аа, апандисит!… Не мога да пътувам!…

Естествено, никой не искаше да поема риска да лети с болен пътник на борда. Свалиха го от самолета, а не след дълго той вече се носеше в една линейка към болницата.

И разбира се, там пристъпите на болка отшумяха от само себе си. В дежурното отделение му взеха кръв и урина за анализ, премериха му температурата. Всичко беше наред. Но трябваше да му се направи изследване. Ако разбира се, болният е загрижен поне малко за здравето си.

Какво ти здраве сега… Сега трябваше да спасява живота си.

У себе си имаше пари — пет хиляди долара, и куфар с дрехи. Само оръжие нямаше. Но това не беше проблем — онзи глок, с който така и не беше направил нито един изстрел досега, беше закътан в скривалището под плочките. Освен това имаше още два пистолета — ТТ и АПС. Беше си приспособил и заглушители.

Оръжието лесно ще го вземе и с кола ще се уреди, без да брои тойотата. Но трябваше да купи още някои неща. Москва е голям град, пазари колкото щеш. А на пазарите какво ли няма, важното е пари да имаш.

Никита реши да действа незабавно. Цялото му същество в момента беше програмирано да убива. И нищо не можеше да го спре.

Удари пръв, братле! Ако искаш да победиш, трябва пръв да нанесеш удара! В противен случай ще ударят теб.

Витал вече беше замахнал с юмрук към него. Никита успя да избегне удара. Но все още не беше нанесъл ответния. А трябваше да го направи на всяка цена.

С колата всичко се уреди много лесно. Поразходи се из борсата за коли и си избра една що-годе прилична лада осмица на около пет години. Плати цялата сума, но по документи тя си остана на името на стария собственик. Имаше право да я кара с пълномощно.

Освен това трябваше да си купи малко парцалки за дегизиране. Че как иначе? В неговия случай без това нямаше да мине.

Можеше да пристъпи към преследването на Витал още същия ден, но нямаше никакъв смисъл. Първо, веднага щяха да го забележат. Второ, където и да отиде, Витал навсякъде щеше да бъде придружен от охрана.

Трябваше не да го следи, а да го причака накъде. Домът му, офисът му и любимият му ресторант отпаднаха веднага като варианти. До тях не можеше да се припари даже. Къде още можеше да се подвизава, Никита не знаеше. Освен може би…

Сети се за скорошния им разговор. Просто ей така го беше попитал за Албина. Витал реагира някак странно. Един вид, понякога наминавал при нея, даже я оправял от време на време. Даже… Че за какво друго може да ходи при нея, ако не за това? Значи има и някаква друга причина. Още тогава Никита бе усетил, че е навлязъл в забранена зона. Зад спомените си за близкото минало Витал явно искаше да скрие много важни подробности от настоящето.

Рано сутринта в двора на блока, в който живееше Албина, влезе една бяла лада осмица с матови стъкла. Никита спря на около петдесет метра от познатия вход. И се въоръжи с търпение.