Владимир Количев
Брат, стреляй пръв (12)

Шеста глава

Капитана гледаше с недоумение следователя. Явно го беше поканил в районното, за да го разиграва.

— И какво? — озъби се той. — Нямате никакви доказателства, че Сфинкса са го очистили онези копелета, така ли?

— Я по-кротко, гражданино Капитонов! — сложи го на мястото му ченгето от РУОП.

Досега беше един тихичък, само присъстваше на разговора. А сега, моля ви се, започна да вдига гири.

— Разбирам, че си имате хора в милицията. На тях можете да държите такъв тон. Но когато говорите с нас, моля да си държите езика зад зъбите. Не взимаме рушвети от вас.

— Че какъв е проблемът? Лесно можем да оправим грешката.

— И аз мога да оправя грешката. Като те центрирам в десетката.

Ченгето внушаваше голям респект с поведението си. И говореше много убедително. В един момент на Капитана му се стори, че наистина, без много да му мисли, ще му счупи носа. Но не го направи. Затова реши да не се ежи повече.

— Така е, нямаме сериозни доказателства, за да твърдим, че Григориев и Брат са причастни към опита за посегателство върху живота ви.

— Ама нали са ги видели. Нали имате и ладата им.

— Нападателите са били с маски. В колата не са открити никакви отпечатъци.

— А приятелите ми, дето ги направиха на решето вчера…

— Това е друга тема. Но и в този случай не можем да твърдим със сигурност, че Григориев и Брат са забъркани. Нито един от вашите… хм… приятели не е оцелял. Нямаме нито един свидетел. Може би някой е видял нещо все пак. Но никой не иска да говори. Страхът е голяма сила. На вас ли да ги обяснявам тези неща?

— А отпечатъци не намерихте ли? В апартамента са открили захвърлено оръжие. Тези говеда са били там. Не може да не са оставили все някакви отпечатъци!

— Уви, не са.

— И какво сега, не можете да ги задържите?

— По принцип би трябвало. Но има ли улики? Няма. А те трябва да се явят като главни обвиняеми. Така че не можем да ги задържим, разследването не даде никакъв резултат.

— Не търсите както трябва.

— А вие как ги търсите? — парира нападката ченгето.

— Ние ли? Че това не е ли ваша работа да ги търсите?

— Искате да кажете, че вие изобщо не ги търсите, така ли?

— Не, надяваме се само на вас.

— Точно така, защо ви е да ги търсите? Те сами идват в ръцете ви.

— Нещо не разбрах — напрегна се Капитана.

— Довечера имате среща с Григориев. Не е ли така?

— Откъде го измислихте пък това?

Капитана започна да нервничи. За срещата му с Витал знаеха само хората, които трябваше. Явно отнякъде е изтекла информация. Излиза, че в групировката се е появил доносник. И може би не е един…

А може самият Витал да е да информирал ченгетата? Или пък Ник? А, не, едва ли…

— Ами познай от три пъти — хвърли му подигравателен поглед ченгето.

— Няма какво да познавам. Няма никаква среща.

— Хайде сега, не се прави на ударен. Накратко, Капитонов, днес ще отидеш на срещата. Но без номера!

— В какъв смисъл без номера?

— Ами ти знаеш по-добре от мен. Сигурно вече си поръчал някой снайперист да стои в засада. И то не един.

— Нещо не ми харесва накъде върви разговорът.

— Виждаш ли, даже те достраша. И така, твоя Витал, Ник и онзи, как му беше името… Артьом не ги пипаш. Ще ги приберем ние. Разбра ли ме добре?

Ченгето го погледна косо. Погледът му беше убийствен — направо те смазва като буболечка. Капитана чак изтръпна.

— Разбрах.

— Ами това е всичко.

Разговорът приключи.

Капитана си тръгна в доста лошо настроение. Прекалено много знаят тези ченгета, но за него. А виж, с Витал и Ник си имат проблеми…

Капитана също има проблеми с тях, и то какви.

Замалко и него самия да пратят в гроба говедата. А вчера на всичкото отгоре цяла дузина момчета избиха. Добре свършена работа, няма спор. Че и никакви следи не бяха оставили, гадините.

Тези копелета хич не бяха глупави. Неслучайно някога бяха в бойната петорка. Освен това имаха страшен късмет. Първо Сфинкса вкараха в гроба, а с него и още две момчета. После цяла дузина бойци очистиха. Но с един не им провървя… С Капитана. Но нали могат да се доберат и до него. Могат… Не са глупави. Капитана изведнъж беше обхванат от някакъв ирационален страх.

Не, няма да предаде тези изроди на ченгетата. Сам ще ги очисти. Само да се появят…

 

 

— Такаа! Ето, мина някакъв с типична физиономия на ченге… Аха, ето още един, с вестник в ръка. Така, така… Онази таратайка там нещо не ми харесва. Стъклата са затъмнени. Сто процента в нея кибичат братоците. Чакат. А какво чакат? Това, Ник, и сам го знаеш.

Тримата бяха в засада в една кола, но доста далеч от ресторанта, където беше срещата. Бяха си избрали много удобно местенце за наблюдение. Никой не можеше да ги забележи.

— Таакаа. Виж, това хич не ми харесва… — Витал насочи бинокъла към прозорците на блока срещу ресторанта. — Едно снайперистче се е покрило там. И винтовчицата му не е за изхвърляне. Брр… Говедо е той, Капитана. Точи си ножа за мен. Предал ни е и на ченгетата, за да се презастрахова. Не се коси, тъпкано ще му го върнем на тоя педал.

— Ще му го върнем — съгласи се Никита. — А, ето го и него. Пристига с педаловоза си.

Тежко и бавно, към ресторанта се приближи мерцедес 600. Отпред и отзад го ескортираха по два джипа.

— Я гле’й к’во става! — подсвирна Витал. — Съвсем се е оял, дебилът му с дебил. Да си беше наел, говедото, още една рота лична охрана!

От джиповете изскочиха няколко здрави момчета. Никита не можеше да повярва на очите си, но държаха пластмасови щитове. Като древните римски легионери, те се подредиха в боен строй, образуваха прикритие, а Капитана влезе в центъра му.

— Ама не, съвсем е превъртял тоя! — учудено възкликна Никита. — Явно мизата ни доста се е качила. Виж колко ги е шубе…

— Вярно, шубе ги е. Много добре се представихме, няма спор… Само да не си мисли тоя изрод, че сме някакви дебили и ще им се вържем.

Засадата около ресторанта беше заложена по всички правила на полицейското и мафиотското изкуство. Но нито на ченгетата, нито на мутрите им провървя. Никита и Витал нямаха никакво намерение да се хванат в капана им. Те просто изчакаха, докато Капитана излезе от кръчмата. Ето сега вече беше техен ред да действат.

Никита изскочи от колата на Витал.

— Ей, братле, късмет! — чу след себе си.

Той седна в паркирания наблизо запорожец и запали двигателя. Артьом само чакаше знак. Бе се уредил с москвич.

Бяха откраднали колите рано сутринта и веднага ги бяха закарали на платен паркинг. А вечерта тръгнаха с тях за срещата. Но не за да се срещнат с Капитана, а да тръгнат по петите му с тях.

Беше късно вечерта. Капитана можеше веднага да се прибере вкъщи. По-точно там, където живееше сега.

А вече им бе известно, че не е в стария му апартамент. И в офиса си бе престанал да ходи. Както и в любимия си ресторант. Бе се покрил и кротуваше, бе станал по-нисък от тревата. Страхуваше се.

Ето защо Витал му назначи среща. За да го проследи. Но лимузината му беше под засилена охрана. Ако бяха тръгнали по петите му само с една кола, нямаше да има никакъв ефект — веднага щяха да ги забележат. Но, виж, с три е друго нещо.

Точно затова Витал караше една невзрачна сива жигула, Никита беше с нов запорожец, а Артьом — със старичко москве. Поддържаха връзка с портативни радиостанции уоки-токи. Тези играчки сега ги имаше на всяка крачка, стига да имаш пари. А Витал имаше достатъчно.

Той тръгна пръв след Капитана, после Никита и накрая Артьом. И така, по ред на номерата, съвсем спокойно преследваха „клиента“ без много шум и без издънки.

Първо от пътя се отклони една от ескортиращите коли, после втора. Накрая останаха само два джипа и мерцедесът с Капитана.

— Струва ми се, че наближаваме — чу се гласът на Витал по радиостанцията. — Разкара излишните, не иска да рискува. Така, Никита, сега е твой ред, лепвай се зад него!

Пред 24-етажния небостъргач спряха три коли. Едната с боса, две — с телохранителите му. А веднага след тях пристигна и съвсем невзрачната запорожка и спря на около петнадесет метра от ескорта.

От джипа наскачаха няколко яки момчета, облечени с двуредни костюми — личната охрана на Капитана, неговите верни песове, телохранителите. Изглеждаха като същински цербери. На когото решат, могат да прекършат врата. Двама от тях като стрели литнаха към входа. Бавно започнаха да се нижат минутите, трябваше да се качат до 24 етаж. Нагоре с асансьора, надолу пеша. А може пеша и в двете посоки. Но задължително трябваше да огледат входа много внимателно — ами ако някъде вътре се е спотаил наемен убиец…

Най-после телохранителите излязоха. Сега трябваше отново да се качват, но този път с Капитана.

Но не, съпроводиха го само до входа. По-нататък той продължи сам.

Телохранителите блокираха пътя към входната врата. Никита забеляза, как невзрачен чичка се опита да мине покрай тях. Явно от работа се прибираше човекът. Но не го пуснаха да влезе. Чакаха, докато Капитана не им даде сигнал по джиесема, че вече е в апартамента си.

— Брат, как вървят нещата при тебе? — чу се гласът на Витал по радиостанцията.

— Абе всичко е наред. Струва ми се, че Капитана вече се приземи вкъщи. Знаем входа.

— Е, а апартамента лесно ще го намерим. Ще обработим телохранителите, ще им наместим малко мозъка. С една дума, ще си изпеят всичко. Ще разберем коя врата пазят тия гадове.

— Абе, да ти кажа, братле, май няма да стане. Изглежда, Капитана няма доверие на церберите си. Не го съпровождат до етажа му. Пуснаха котва до входа и чакат, докато той се качи. Чакай малко, май им се обади, че всичко е окей. Така, качват се в колата. Сега ще си оберат крушите. Не поглеждат към прозорците. И знаеш ли защо? Не знаят кои прозорци да гледат. Не знаят на кой етаж и от коя страна е апартаментът на Капитана. Та такива ми ти работи, братле…

— Сече му пипето на Капитана, няма спор. Но ние въпреки всичко ще пипнем тази гадина.

Никита очакваше мерцедесът и колите с телохранителите всеки момент да тръгнат, да излязат от двора и край — дим да ги няма. Но тръгнаха мерцедесът и само един от джиповете. Другият остана на пост.

— Виж ти! — подвикна той в радиостанцията. — Че това си е същинска засада.

Телохранителите на Капитана определено не стояха там да лапат мухите. По всяка вероятност оглеждаха двора през затъмнените стъкла на джипа. И вероятно щяха да игнорират запорожеца само на първо време, после щяха да се замислят — защо ли тази бракма стои тук и не мърда? И кой е този зад волана? Защо не излиза от колата? И щяха да си направят съответното заключение.

Никита въздъхна тежко, запали двигателя, натисна педала до дупка и профуча покрай джипа с телохранителите.

Срещнаха се с Витал пред едно кафене, от което имаше много добра видимост към входа на двора. Никита се премести в жигулата. Витал беше много обезпокоен от нещо.

— Май нещо не си на кеф, братле? — констатира Никита.

— Плюска ми се.

— Ами какъв е проблемът. Ето го кафенето, да вървим.

— Артьом го няма на линия. Без него не може.

— Връзката ли се загуби?

— Загуби се нещо — кимна Витал. — При това съвсем. Артьом! — викна той в радиостанцията той. — Артьом!… Артьом, мамка ти, отговори!

— Отговаря ти само тишината. Другарят не се върна от битка… Може да се е загубил, да е излязъл от зоната на обхват.

— Добре ще е, ако е така.

— Ами ако е станало нещо?

— Ако е станало нещо ли — намръщи се Витал. — Може ченгетата да са го спрели. Нали таратайката е крадена.

— Може и да си прав.

— Трябва да се отървем от тези тенекии. Запорожеца ще си го оставим, а жигулата ще я зарежем някъде.

Спасиха се от жигулата в някакъв затънтен двор. За всеки случай Витал забърса волана, скоростния лост, таблото. Изтри отпечатъците от пръсти. Въпреки че беше излишно — пръстите му бяха намазани със специално лепило. Но предпазливия и Бог го пази.

В запорожеца пренесе само арсенала и малкия си спортен сак, с който не се разделяше при никакви обстоятелства. В него имаше оръжие и патрони. И пари.

Отидоха да вечерят поотделно. Единият трябваше постоянно да стои в запорожеца, за да наблюдава изхода на двора. Но джипът с телохранителите продължаваше да стои там.

И двамата си бяха хапнали до насита и сега спокойно си пийваха безалкохолна биричка, без да откъсват поглед от небостъргача. Неочаквано връзката по радиостанцията на Витал се възстанови.

— Артьом, ти ли си? — викна радостно той.

— Внимание, с вас говори капитан Аркадиев! — чу се строг и груб глас.

Витал погледна Никита като ударен с мокър парцал.

— Гражданино Григориев, предлагам ви незабавно да се явите…

Ченгето не успя да довърши — Витал изключи радиостанцията. Даже искаше да я метне през прозореца, но премисли. Просто я хвърли в жабката.

— Ами ето, гепиха Артьом — злобно прецеди през зъби той. — Гепили са го… А може сам да се е предал…

— Глупости! Артьом не е такъв човек.

— А какъв е? Ето, този, как беше, Аркадиев, знае кой съм. Откъде знае?

— Откъде, откъде. Да не мислиш, че те нямат никаква информация кой е Артьом и с кого се движи? Имат, разбира се. Спрели са го катаджиите, после са го предали на ченгетата от РУОП, а след това се е появил и този Аркадиев.

— Големи бързаци са значи.

— А може да са преследвали Артьом.

— Може.

— Може да са го хванали някъде в този район. След секунди е пристигнал Аркадиев. Всичко е станало много бързо. И сега имат връзка с нас. Между другото, Витал, човекът има такова желание да си поговори с теб, а ти го лишаваш от това удоволствие.

— Ще има за какво да си поприказват с Артьом.

— Ако той се беше раздрънкал, сирените на патрулките отдавна да са опищели всички улици наоколо. Щяха да търсят жигула и запорожец с еди-какви си номера.

— Точно го каза. Ще трябва да се отървем от запорожчето.

Никита беше напълно съгласен. Беше отлично запознат с методите за разпит в милицията. Не всеки би издържал. Гирата и Вовата също се бяха огънали. И Артьом може да се раздрънка.

Той се зае със запорожеца. Закара го доста далеч от района на небостъргача.

За да се върне обратно, му се наложи да си хване такси. Спря някакъв не първа младост опел. Зад волана седеше грозна, но добре облечена жена с надменно изражение. Демек, вижте ни колко сме важни. Ако се съди по външността, можеше да й се дадат както тридесет, така и четиридесет години. Има такава категория хора, чиято възраст трудно може да се определи.

Никита й каза адреса на кафенето до небостъргача. Жената му кимна и мълчаливо подкара колата.

През целия път той мълча. А тя го стрелваше с очи от време на време. Сякаш беше учудена от нещо. Ами как сега, тя е толкова важна, пък той не й обръща никакво внимание. Даже е някак невъзпитано от негова страна…

Тя не издържа:

— Да не работите в кафенето?

Вече не изглеждаше толкова надута. Даже напротив, сякаш й се искаше да си излее душата пред Никита. Да склони глава на рамото му, да му се оплаче от живота. Явно й беше скучно на жената. А може просто да няма кой да я приласкае, да я разбере.

— Да, там работя — кимна Никита.

— Като какъв?

— Като сервитьор.

— Защо не съм ви виждала нито веднъж? — В очите й проблесна някакво ликуване.

Нещо от сорта на „Аа, хванах ли те, скъпи?“.

— Днес ми е първи ден. Вие какво, да не ходите там?

— Ами живея наблизо. И случайно обядвам само в това кафене.

Тя отново изпъчи гърди и вирна брадичка. Един вид, вижте ни кои сме ние. Не сме случайни, обядваме само в кафене…

— А къде вечеряте?

— Вечерям вкъщи — разпалено продължи тя, поемайки си дълбоко дъх, и го изгледа многозначително.

Е, край, сега пак щеше да се разплямпа.

— Ами, какво да ви кажа, живея сама. Сама си готвя. Но готвя много вкусно. Повярвайте ми!

— Да бе, вярвам ви.

— Ако искате, можете да се убедите. Кога свършва смяната ви?

— Чак до сутринта съм.

— Ама кафенето нали работи само до полунощ!

Пак го хвана в лъжа.

— Е, кафенето си е кафене, а аз съм си аз…

— Добре де, младежо. Щом не искате да ми дойдете на гости, направо си кажете.

На Никита му се строи, че всеки момент ще се разплаче. Глупачка!

— Че вие не сте ме канили.

— Така ли? Нима? Ами смятайте, че съм ви поканила. Между другото, пристигнахме.

Жената спря пред кафенето, където го чакаше Витал.

— А аз живея ей там — показа тя към един пететажен блок от другата страна на пътя.

Никита погледна само от учтивост, но изведнъж погледът му се избистри. Мозъкът му започна да работи на бързи обороти.

— Знаете ли, много обичам торта — започна той.

— Каква? — разпалено попита жената.

— „Наполеон“.

— Тъкмо днес мислех да правя такава.

— Мисля, че бутилка шампанско ще е точно на място.

— По принцип имам всичко в хладилника. Но ако настоявате…

— Честно казано, не настоявам. Но ще дойда.

— Кога?

— Не знам, мога да дойда и след час. Как да ви кажа, днес не съм на смяна. Дойдох за всеки случай. Може колегата да не дойде. А може и да дойде. Кой номер е апартаментът ви?

— А, да…

Жената му каза номера, той слезе от колата и за довиждане й изпрати въздушна целувка.

Витал го чакаше на маса до прозореца и от време на време поглеждаше навън. Наблюдаваше изхода на двора. Околните го гледаха подозрително.

— Хубаво място си избрал, няма що — отбеляза Никита, сядайки до него.

— Да бе, лошо място избрах, вярно е — веднага се съгласи Витал. — Не знам, може и Капитана да съм изпуснал. А навън ме е страх да се покажа. Току-виж, попадна на ченгета. Нали знаят, че сме някъде в района, в радиуса на радиостанцията.

— Знаят.

Точно пък Светлов няма как да не знае.

— И в апартамента не можем да се върнем. Пак заради тях. Ами ако Артьом се е раздрънкал?

— Трябва да наемем друг апартамент — каза Никита. — Някъде тук, наблизо.

— Да бе, пробвай се…

— Ами аз вече всичко съм уредил.

— Е, казвай! — недоверчиво измърмори Витал. — Не, ти сериозно ли говориш?

— Сега не му е времето за шеги.

— Значи си наел апартамент. Колко?

— Какво колко?

— Абе колко пари ти поискаха? — Витал показа с очи към сака си.

— Искат да платим с дървени — усмихна се под мустак Никита.

— Демек с рубли.

— Не позна. С дървени — демек „пръчки“. И не знам колко такива „пръчки“ ще трябва да мушнем.

— Нещо не мога да схвана.

— Абе една жена ме докара. Изглежда, е самотна. В смисъл, шляе се без мъж. Явно много й се иска. Ела ми на гости, вика. Сама съм, казва. Ще хапнеш тортичка.

— Демек оправи ме.

— Ами да.

— Значи живее сама. Това е много добре. А далече ли живее?

— Съвсем наблизо. Срещу нашия небостъргач.

— Стига бе!

— Знам горе-долу разположението на апартаментите в този тип блокове. По номера на апартамента прецених, че най-вероятно прозорците му гледат към входа на Капитана.

— Супер! Страхотно! Слушай, от какъв зор тогава киснем тук?

— Обаче ти вземаш шампанското.

— Няма проблеми.

— И по-добре да е с клофелин^[1].

— Какво?

— Абе не е цвете мадамата, да ти кажа. Не бих легнал с нея.

Жената изобщо не беше по вкуса му. А и си имаше Лена. След нея да легне с такава, някаква случайна, означаваше да не уважава себе си.

— Аз пък ще легна.

— Абе нали ти казвам, не е цвете.

— Затова пък водката е цвете.

Жената се казваше Албина. Много се зарадва, когато Никита и Витал нахълтаха в апартамента й.

— Това е колегата ми — каза Никита. — За него ти говорех.

— А, да… Чакайте малко, а кой ще работи в кафенето?

— Работата няма да избяга.

— Така е — заприглася му Витал. — Работата не е като тортата, може да почака.

Още от първия момент той се почувства като у дома си в уютното тристайно жилище. Не обърна никакво внимание на стопанката, а директно заоглежда стаите. Всичко му хареса, и най-вече това, че прозорците гледат към двора на небостъргача.

— Ще чака, къде ще ходи — възхитено повтори Албина. И в следващия момент се сепна: — За каква торта говорите?

— Е, нали се сещаш… — нахално й подмигна Витал.

Той започна веднага да й говори на „ти“ и дръзката му грубост направо очарова Албина. Тя даже забрави за Никита.

— Нали обещахте да направите торта — напомни й Никита.

— Абе да върви по дяволите тортата — отговори вместо нея Витал. — Има ли кисели краставички?

— Как да няма!

— Ами какво чакаме тогава.

Витал не поведе, а направо замъкна Албина към кухнята. Хвана я за ръка и я повлече след себе си. Никита в това време отиде до прозореца в хола, излезе на балкона и погледна към двора отсреща. Колата с телохранителите още стоеше пред входа.

Той се върна в хола, отпусна се в ниското кресло и разбра, че нищо не може да го накара да мръдне оттук… След около четвърт час му обаче се наложи да стане. Мира не му даваше мисълта за джипа. Но всичко беше наред. Телохранителите нямаха никакво намерение да си тръгват.

Тъкмо искаше да се настани отново удобно в креслото, но размисли. Ако седне пак, може и да не стане повече. Отиде в кухнята.

Завари много интересна сцена. Витал стоеше посред стаята и смучеше водка, негодникът, направо от бутилката. Така си е, няма грозни жени, само водката е малко. Албина стоеше до него. Беше го прегърнала любвеобилно с глава на гърдите му, притворила очи — умира си от кеф, проклетницата.

— Аа, Ник! — забеляза го Витал.

Той се дръпна от Албина и сложи празната бутилка на масата.

— Ти, такова, постой малко тук. На печката сме сложили омлет със салам, гледай да не изгори. А ние… Скъпа, ще ми изтъркаш ли гърба?

— Че как, разбира се!

Албина също беше пияна, но не само от водката, а и от Витал. Двамата отидоха в банята, а Никита остана в кухнята.

Омлетът отдавна беше изстинал, а Витал и Албина все още не бяха излезли. Шумното охкане и ахкане обясняваше причината за бавенето им. Никита се подсмихна иронично и седна да яде сам. Хапна добре и отиде в хола.

Колата с телохранителите не беше мръднала от мястото си.

Той вече беше напълно убеден, че Капитана няма намерение да излиза никъде до сутринта, а телохранителите ще стоят там през цялата нощ. Най-много през нощта да дойде някой да ги смени, можеше да се върне джипът, който си бе тръгнал.

Затова нямаше смисъл повече да виси по балкона. А Капитана, дори да реши да офейка, дали ще могат с Витал да се лепнат след колата му? В момента не бяха в състояние да контролират ситуацията.

Никита легна на дивана, затвори очи и се отнесе в страната на сънищата.

Витал го събуди през нощта. Лампата беше запалена, а самият той седеше срещу телевизора с поредната бутилка водка в ръка. Едва се държеше на краката си. Сигурно в този миг Албина беше най-красивата жена на света за него.

— Ник, братле, какво си се опънал там? — гледайки над него, попита Витал.

— Защо да не лежа?

— Нали сме на гости, в крайна сметка… Албина скучае нещо.

— Ти за какво си?

— Един не й сстига… Предлагам да връътнем един группов…

— Никита! — Изведнъж се появи отнякъде Албина.

Беше само по бикини, без сутиен, косата й цялата разчорлена, циците й се друсат нагоре-надолу, червилото на устните й размазано, гримът й разклепан. Тя застана на колене до него, сложи глава на гърдите му и се завайка:

— Никита! Прости на глупачката!

— За какво?

— Нали съм твоя… А пък той ме… Той! — каза тя, посочвайки с пръст към Витал.

— Изчука.

— Да, изчука ме! Но вече съм твоя!

— А може ли утре да свършим тази работа?

Албина кимна одобрително.

— Мможе!

— Ами тогава се разкарайте оттука! И двамата!

— Яссно!

Тя се изправи, застана мирно и му козирува.

— Слушам!

— Хайде, скъпа! — повика я Витал. — Още веднъж ще ти го сложа.

— Слушам!

Тя се обърна рязко и маршово закрачи след него. Съвсем беше превъртяла мадамата. Няма що, добре се веселеше.

На сутринта Албина беше съвсем друг човек — строга и недостъпна. И сякаш се учуди на присъствието на Витал и Никита. Като че ли не помнеше абсолютно нищо от снощната веселба. Макар че, разбира се, не можеше съвсем нищо да не си спомня. Именно затова не бързаше да ги изгони от дома си, въпреки че имаше такива намерения.

— Скъпа, изтичай за водка! — небрежно я помоли Витал.

— Не съм ви никаква „скъпа“! — отряза го тя. — И водката, ако обичате, си я пийте на друго място.

— Ей, к’во ти става бе? — ококори се учуден Витал насреща й.

— Време е да тръгвам за работа — присви устни тя.

— За каква работа бе? Ти к’во, бъзикаш ли се? Нали вчера каза, че държиш няколко будки. Че в тях работят сигурни хора. И един вид, работата си върви и без теб.

— Вярно е, държа няколко будки. Но нещата трябва да се контролират. И изобщо…

— Какво „изобщо“?

— Време е да си тръгвате вече.

— Ама на нас ни хареса у вас.

— Ами то много неща могат да ви харесват у нас.

— На мен лично, скъпа, всичко ми харесва у теб. Искаш ли пак да ти го сложа?

— Ще ви помоля без цинизми! — възмутено възкликна тя. — Може вчера да съм попрекалила малко. Но това, което се случи, повече няма да се повтори.

— Е, хайде сега, стига глупости. Ей сега ще отскоча за водчица. Или Ник ще отиде. Ще му запием едно хубаво, а после ще повторим снощната програма.

— Нищо няма да повтаряме!

— А аз ти казвам, че ще я повторим! — неочаквано се вбеси Витал. — Затваряй си устата, краво! И вземи сложи нещо за ядене на масата! Плюска ми се! Е, какво чакаш? Хайде, давай по-живо!

— Ще ви помоля…

Звучна плесница я прекъсна на половин дума. Никита така и не можа да разбере каква беше молбата й към Витал. Но се досети.

— Витал, недей така! — каза му с укор. — С жените трябва нежно.

Той излезе в коридора, измъкна сака на Витал от шкафа, извади пищова със заглушител, върна се в хола, положи го на дланта си с дулото към Албина и нежно го погали.

— Албина, не ни се сърди — каза учтиво, — но няма къде да отидем. Ще поживеем малко при теб. Нали нямаш нищо против?

— Нямам — измънка изплашено жената.

Страхът я парализира, краката й се подкосиха и тя бавно се свлече на пода, опирайки глава на креслото. Витал седна до нея, прегърна я през рамо и я притисна до себе си, а после я погали утешително по гърба.

— Е, хайде, не се страхувай! Ник се шегува. И аз се шегувам.

— Искам и двамата да си тръгнете… — От съжаление към себе си Албина се разплака.

— Ама защо правиш така сега? — ласкаво я попита Витал.

И изведнъж я стисна с все сила за гушата. Албина се гърчеше от болка.

— Защо правиш така? — повтори й със същата интонация.

Тя вече губеше съзнание, когато я пусна.

— Е, какво, да си тръгваме ли?

— Не…

— Браво на тебе, умно момиче. Че иначе можех и врата да ти прекърша.

— Недей! Всичко разбрах.

— Ами отлично! И така, сега отиваш в кухнята и ни приготвяш закуска.

— Добре, ще направя каквото искате, а после мога ли да изляза? Трябва да отида на работа. Поне за един час…

— Не може. Трябва да останеш тук.

— Ама имам си проблеми в работата.

— От къщи ще ги решиш проблемите. Ето, имаш телефон. Само че внимавай, без глупости. Иначе веднага ще ти тегля куршума!

Никита не пожела да слуша как я сплашва. Знаеше много добре, че Витал има голям опит в тази област. Излезе на балкона и погледна към двора отсреща. И точно навреме — от входа излезе Капитана. Една секунда, две… и телохранителите успяха да го прикрият плътно с телата си. Помогнаха му да седне в мерджана.

Капитана беше в полезрението му точно две секунди. Този път телохранителите не използваха щитове. Иначе Никита нямаше да има и тези секунди.

Впрочем две секунди бяха нищо време. В случая бе нужен професионален снайперист, само той ще може да прати куршума точно в целта. Ник можеше да се пробва, но без гаранция за резултата.

Върна се вътре. В хола вече нямаше никого. Витал се беше преместил в кухнята. Албина с доста потиснат вид се въртеше около печката.

— Е, хайде де, отпусни се малко — увещаваше я Витал. — Всичко ще бъде наред, ще видиш.

Опита се да повдигне темата за секс. Но това още повече я потискаше.

— Абе тука такова… видях един тип. Тръгна нанякъде с един готин мерцедес. С телохранителите си.

Витал веднага схвана за кого става дума и защо Никита не говори директно.

— Някакъв тип ли? С мерцедес? Е, и к’во от това? — пренебрежително нацупи устни той. — Намерил с какво да ме учуди, мамка му! Ето, ние с Албина, като забогатеем, ще си купим самолет. Нали така, Албина?

Албина мълчеше.

— Защо само се цупиш? Дай да фраснем по една водка! Ще се поразвеселиш…

— А има ли?

— Нямаш никакви проблеми. Сега ще уредим нещата. Ник! — умоляващо го погледна Витал. — Трябва да отидеш! Това, магазинът е на две крачки… Аз, нали ме разбираш, не мога…

— Добре де, уговори ме.

Никита се облече и излезе от апартамента, слезе на двора. Магазинът изобщо не беше на две крачки, както бе казал Витал, а доста по-далеч. Впрочем Никита не се възмути особено от този факт.

В магазина обиколи щандовете, без да бърза много. Купи палка салам, парче шунка, килограм холандско сирене, бурканче червен хайвер, няколко пакета пелмени, хляб. Няма да подяждат непредпазливата стопанка я. А и самата тя скоро нямаше да може да отиде до магазина. Може ден, може два, а може и повече, не се знаеше.

Купи и водка. Сложи трите бутилки „Абсолют“ в отделен плик. Замисли се за момент и сложи в същия плик още четири бутилки бира. Нека Витал да пийне за изтрезняване малко биричка. Водка от сутринта, това е прекалено. Чака ги доста работа. Още не бяха обмислили какво точно ще правят, но че няма да си почиват, това бе сигурно.

Никита си тръгна от магазина натоварен като магаре. По улицата мина покрай една телефонна кабина, там стоеше едно страшно гадже с дълги крака — стройни, спортен тип. Никита така се беше загледал в тях, че от заплес не видя кога вратата на кабината се отвори. Бум! Пред очите му заискриха звездички, главата му щеше да се пръсне от болка, а на челото му бавно започна да расте джонга. Но успя да се задържи на крака и не изпусна пликовете.

— О, извинете! — От притеснение момичето чак прикри устата си с длан.

— Много ви благодаря! — саркастично й благодари Никита.

А момичето беше хубаво. Даже много хубаво. Имаше светлокестенява коса, подстригана на черта, беше добре гримирана. А очите й… А устните… Може би по-хубава от нея беше само Лена.

Освен това беше я виждал някъде. И то съвсем скоро. Но къде?

— За какво ми благодарите? — изчурулика като славейче тя.

— За цицината. И за това, че ме боли главата. Сега няма да има нужда да ходя на тренировка. И без това си покрих норматива.

— На тренировка ли? Да не сте спортист?

— Че какво, не си ли личи?

В никакъв случай не можеше да се каже, че Никита изглежда слаботелесен. Винаги се бе гордял с атлетично тяло. А и в лицето съвсем не беше грозен. Изобщо си беше хубав мъж. Неслучайно Лена си падаше толкова по него.

Тази красавица също прояви определен интерес към него. Но къде я беше виждал?

— Честно казано, не приличате на шахматист — усмихна му се момичето.

— Кой ви каза, че съм шахматист? Боксьор съм.

— Това заплаха ли е? — Мацката явно имаше чувство за хумор.

— Подигравате ми се, нали? Не стига че ми счупихте главата, а на всичкото отгоре ми се и подигравате. И даже няма да ме поканите на чашка кафе.

Никита не беше вързан в устата.

— Е, вие пък, от вратата и за главата… Като гледам, няма да умрете от скромност.

— Ще умра от липса на внимание.

— Аа, така ли било!

— Далече ли живеете?

— Че вие вече и на гости ли имате намерение да ми дойдете?

— Ами да…

— А ако е далече, няма ли да дойдете?

— Ако ще да е на края на света, пак ще дойда.

— Няма нужда да ходите чак до края на света. Ето го блока. — Тя показа към небостъргача. — Тук живея.

— На високо ли сте?

— А вас какво ви интересува?

— Знаете ли, имам един лош навик. Когато любовта ми е несподелена, имам навика да скачам през прозореца.

— Ами хубаво!

— Какво значи „хубаво“? Искате да скоча през прозореца ли?

— Хубаво е, че ще трябва да ви откажа евентуална среща още сега. И няма да полетите от прозореца на единадесетия етаж.

— Значи няма да дойда на чашка кафе у вас?

— Че аз не съм ви канила.

— Жалко… Жалко, че няма да мога да ви дам любовта си.

— Да, това е цяло нещастие за мен. Но все някак ще го преживея. Е, хайде, чао!

Момичето му се усмихна — демек приятно ми беше да си побъбрим, но е време да тръгвам, нямам време за вас.

Сигурно има мъж или приятел. На Никита не му излезе късметът.

Но някъде я беше виждал…

— Айде бе, братле, направо забрави да се върнеш! — Витал не взе, а изтръгна пликовете от ръцете му. — Чакай малко, кой те бушонира така? — посочи той челото му.

— Едно много красиво момиче.

В този момент Никита се сети.

— Мама мия! — плесна се той по цицината и веднага се смръщи от болка.

— Ей, какво ти става бе? — вече от кухнята го попита Витал.

— Сетих се!

— Какво си се сетил?

— Къде съм я виждал.

— Коя къде си виждал?

— Момичето. Това е тя, със сигурност е тя. Чакай малко, това е невъзможно!

Витал сложи пликовете на масата и отиде при Никита, хвана го под ръка, заведе го в хола и го сложи да седне на дивана.

— Ако ти кажа, няма да ми повярваш! Знаеш ли кого видях преди малко? Мацката, с която Капитана прави групов секс. Нали ти лично я избира. Нали, когато Капитана и Бичмето излязоха от пандиза, ти им намери по една мадама. От най-квалитетните проститутки бяха.

— Е, и какво?

— Ами това, тя беше едната. Тогава я зърнах само с крайчеца на окото. Затова чак сега се сетих коя е. А тя може и да ме е видяла, но не ме позна.

— И какво от това?

— Витал, я вземи да обърнеш една биричка. Може пък мозъкът ти да включи на по-бързи обороти. Мацката е супер. С такава веднага бих преспал. И то неведнъж. Живее в небостъргача отсреща. В същия, в който Капитана пренощува нощес. Сега загря ли?

— Ами не…

— Витал, я се съвземи! Такова нещо напипахме, а на тебе ти е изфирясал мозъкът. Тя е при Капитана. Мадамата е супер, ще повторя още веднъж за тези, които още не могат да включат. Той нощува тук, с нея. Купил й е този апартамент или го е взел под наем, или просто живее с нея. Това няма значение. Важното е, че чрез нея можем да се доберем до Капитана.

— Таакаа… — Най-после в очите на Витал проблесна някаква разумна мисъл. — Момичето рижо ли е, или е брюнетка?

— Светлокестенява.

— Това е Нели. Пробвал съм я.

— И как е?

— Направо падаш! Лисицата също я опънах, в група с нея. Лисицата е една брюнетка. Също много готина мацка. Но Нели е основното ястие, а Лисицата е гарнитура.

— От тебе соса…

— Да бе! Наистина соса! Значи Капитана днес пак ще дойде при нея. Да пусне малко сос…

— Това може да стане и след час, и след два… Знаеш много добре, че неговият работен ден не е нормиран. Може да приключи с всичките си ангажименти само за час, а може и цял ден да се мотае. Ако бях на негово място, щях да зарежа всичко и начаса да хукна при мацката…

— По-добре да не си на мястото му — загледан някъде в пространството, каза с хищен поглед Витал.

Сякаш вече се беше срещнал с Капитана някъде в някакво абстрактно пространство и между тях се бе разиграла груба саморазправа.

— Дай да задвижим малко по-бързо нещата.

— Как ще зарибим мацката?

— Това е моя работа.

Набързо се приготвиха за тръгване.

— Закуската отпада! — заяви Витал на Албина. — Извинявай, скъпа, но ще трябва да се възползваме от теб за малко… Абе не се радвай много, не в онзи смисъл.

Вече беше донесъл от балкона едно здраво въже за простор и с него завърза Албина за стола.

— Извинявай, скъпа! Налага се — повтори още веднъж, когато я слагаше да легне на дивана.

Ръцете и краката й бяха завързани, а устата залепена със скоч. В сака си Витал носеше два чифта белезници. Но засега реши да не ги използва.

Албина беше пребледняла от страх, но той изобщо не го забеляза. Беше тук само телом, духом се беше пренесъл при Капитана и любовницата му.

На единадесетия етаж на небостъргача имаше три апартамента.

— Капитана обича да се изхвърля — каза Витал. — Ето, това е най-луксозната врата. Звънни тук.

Вратата не само беше скъпа, но и над нея се мяркаше оченцето на видеокамера, а в стената беше вграден високоговорител. Никита смело натисна бутона на звънеца. През това време Витал се спотайваше в кабината на асансьора.

След около три минути се чу познат глас:

— Аа, вие ли сте немирнико? — Отвътре прозвуча кокетно хихикане.

— Аз съм, кой друг ще е! — Никита не се съмняваше, че зад вратата го чуват добре.

— Как така няма кой друг да е, може мъжът ми да се прибира…

— Как така да се прибира? — кисело каза Никита. — А него, какво, няма ли го?

— Не… Защо се разочаровахте така?

— Просто така… Аз, такова… С една дума, искам обезщетение…

— Какво обезщетение?

— Ами ето за това. — Никита показа челото си. — Мисля си, че към двеста долара ще свършат работа.

— Сигурно се шегувате.

— Как ще се шегувам… Може вече да имам хематом.

— Ама вие сте били голям наглец! — чу се разгневен тон отсреща.

— Вие също. Вместо да вземете да поканите ранения боец на чашка кафе.

Той ясно даде да се разбере, че искането на парично обезщетение е просто повод за по-тясно сближаване.

— Значи чашката кафе ще компенсира двестате долара? — правилно го разбра Нели.

— Е, само с една чашка кафе няма да минете. Виж, с кана може.

— Имайте предвид, че сме на единадесетия етаж.

Никита явно беше на прав път. По всичко личеше, че ще превземе крепостта.

— Ами аз съм си взел парашут.

— Между другото, казвам ви го, защото няма да имаме много време… — В гласа на Нели започнаха да се усещат все по-палави нотки. — Може и да не успеем…

— Какво да не успеем?

— Нали искате да получите обезщетение…

— Ами да… И не само с кафе.

— Ето, виждате ли! Мъжът ми ще се върне след час. — Намекът й ставаше все по-ясен.

— Така ли? Ами добре тогава…

Никита се престори, че се готви да си тръгва.

— Дали няма да успеем за един час? — с многозначително хихикане попита момичето.

— Ами да пробваме!

Никита рязко се обърна към вратата. Също толкова рязко изщрака и блиндираната врата с електронно заключване.

Нели го посрещна полугола. Беше в разкошна къса нощничка, едва прикриваща дупето й, с бели копринени чорапи с жартиери и обувки с висок ток. На дяволски красивото й лице беше изписана похотлива усмивка.

— Това е, за да спестим време, палавнико! — Тя го хвана за ръка и го придърпа вътре.

Никита замалко да изпъшка от досада, когато след тях в апартамента се намъкна и Витал. Такъв кеф да му развали! Ясно бе какво щеше да се случи, ако не беше довтасал. А сега Нели едва ли щеше да му пусне. Да не говорим, че Витал я сграбчи с една ръка за косата, а с другата я стисна за бузите.

— Здравей, козичке! Позна ли ме?

— Нее…

Нели бе толкова изплашена, че сигурно не би познала и родната си майка.

— А кой заедно с Лисицата цял час ми надува тромпета?

— Не си спомням…

— Ами припомни си тогава!

— Е, сетих се…

— Няма „е“, няма „бе“! С една дума, трябваш ми.

— За какво?

— Аз съм новият ти сутеньор. Ще ми се да те върнем на плочките — в крачка започна да импровизира Витал.

— Миша няма да ме пусне.

— Кой е пък този Миша?

Нели го погледна предпазливо.

— Чакай, сетих се. С Лисицата първо се бяхме заели с тебе, а после с Миша. Ти си имаше някакво вземане-даване с него.

— Че аз с много хора си имам вземане-даване.

— С Миша Капитонов.

— Аа… И какво общо има тук Капитонов.

— Миша е мой любовник! — гордо заяви Нели.

Но беше в голяма грешка, ако си мислеше, че Витал ей сега ще й падне на колене.

— Той ми купи този апартамент.

— Този апартамент?… Купил го е? За тебе. Какво пък, толкова по-зле за теб.

Витал я отблъсна. Тя загуби равновесие и се строполи на пода. Дългите й крака се вирнаха и се разтвориха… А между тях… Оказа се, че пеньоарът не може да прикрие красивите й прелести, тъкмо напротив… Никита едва потисна вътрешния си стон. Е, не можа ли Витал малко по-късно да излезе на сцената.

Нели продължи да лежи на пода. Само събра леко краката си и ги подви. И погледна Никита с ненавист.

— Е, какво чакаш?! Какво зяпаш? Хайде, гадино, ела да ме изнасилиш!

— Искаш ли наистина? — ядоса се Никита.

— Кучи син си ти!

Никита се доближи до нея, клекна на колене, мило й се усмихна и извади пистолета от якето си. Внимателно го сложи върху ръката си и впи поглед в него, сякаш на света няма нищо по-интересно.

— Недей да ми говориш повече така, става ли? — Не й заповяда, а я помоли учтиво и нежно й се усмихна.

— Става… — Погледът й се прикова към пистолета.

Тя беше в пълен шок. Можеше да прави с нея каквото си поиска, и то съвсем безплатно. Тя нямаше да каже даже „гък“. Но Никита не възприемаше насилствената любов. Любов за пари иди-дойди. Но с пистолет в челото, това вече е прекалено.

Витал огледа апартамента и се надвеси заплашително над Нели.

— Хубаво апартаментче ти е купил Миша. Значи не ти се ходи на плочките.

— Дори и да ми се ходи, Миша няма да ме пусне.

— Изобщо не ми дреме за твоя Миша.

— Ама нали знаете кой е той.

— Знам, затова не се страхувам.

— По-добре да не се захващате с него. Има много силни момчета зад гърба си.

— Пълни глупости са това. Между другото, ако той е твоят тъпкач, значи скоро трябва да се прибере.

— Ами да… Каза, че ще се прибере след няколко часа.

— О, чудесно! Ще трябва да си поговорим с него за теб, котенце.

— Да не съжалявате само! — злорадо го измери с очи Нели.

— Но ти няма да съжаляваш, това е сигурно. Сега ще видиш с какъв мъжага си имаш работа!

Витал изведнъж започна да разкопчава панталоните си и й показа нещо. Никита не можа да види, но се досети.

— Хайде да вървим, да ми покажеш как се използва „уредът“…

— Но…

Освен „уреда“, той й показа и пистолета. Нели закима плахо в знак на съгласие и тръгна с него към спалнята.

Никита само присви равнодушно рамене. Поне малко да се беше позаинатила, от кумова срама. Курва!

Той можеше да спре Витал и да му я отнеме. И Витал щеше да го разбере, нямаше да му се изрепчи. Но Никита нямаше никакво намерение да се напряга излишно заради някаква си кучка. А след Витал няма да легне с нея дори да има време.

 

 

— Чисто е, шефе! — с важен вид съобщи на Капитана Пеликана, началникът на личната му охрана.

Току-що лично беше огледал входа. Мина по всичките двадесет и четири етажа и не усети да има нещо гнило. А тези неща ги надушваше от километри.

— И запорожеца го няма в двора — с насмешка каза друг телохранител.

— Какъв запорожец? — не можа да разбере Капитана.

— Абе вчера тука ни следеше една много яка машина. Запорожец с вертикално излитане.

— Да бе, и с две ядрени бойни глави на борда — добави Пеликана.

Капитана разбра шегата и даже изкриви устни в нещо като усмивка.

Той излезе от бронирания си мерджан и веднага беше обкръжен от телохранителите, които сключиха плътен обръч около него.

Но го съпроводиха само до входа. Никой не трябваше да знае къде точно се намира апартаментът му. Сега не трябваше да се доверява на никого.

Капитана се качваше с асансьора към единадесетия етаж. А трябваше да тръгне пеша, щеше да е и по-безопасно, а и за здравето по-полезно. Но нямаше сили, беше капнал. До късно бяха пили шампанско с Нели, а после бяха правили секс до зори. Алкохолът и сексът бяха отлично средство за разтоварване от стреса. Но временно. Окончателно щеше да се освободи от него, ако паднат главите на Витал и Ник. Те бяха най-силният източник на вътрешното му напрежение.

Освен това и Бичмето. Изчезна някъде. А къде? Къде ли е сега? Какви ли планове крои? Бичмето бе още един източник на опасност. Капитана го усещаше инстинктивно. И с всеки изминат ден започваше да се страхува все повече от него.

Асансьорът спря на единадесетия етаж, вратите се отвориха. И Капитана излезе на площадката.

Всички се опитваха да се докопат до него. А на началника на охраната всичко му е наред. Само че този запорожец…

Капитана се приближи до входната врата, сложи пръст върху бутона на звънеца…

Запорожец… Витал постоянно бе търкалял някакъв запорожец, с арсенал. Беше избрал точно такава кола, а не друга. Един запорожец можеше да предизвика само насмешка от страна на ченгетата. Ето, и Пеликана се бъзикаше с него… А не трябваше! В този запорожец може да е бил Витал!

Капитана неволно се отдръпна рязко от вратата и натисна копчето на уреда, закачен за каишката на часовника му. С това даде сигнал за опасност на телохранителите си. Вече трябва да са стартирали и да са хукнали нагоре по стълбите…

На него самия му идеше да хукне надолу. Само че… Но не можа да направи нито крачка повече. Някой се беше прокраднал незабелязано зад гърба му и в лявата му лопатка беше опряно дулото на пистолет.

— Стой мирно, Капитане, трябва да поговорим!

Познат глас. Капитана се чувстваше така, сякаш някой заби инжекция под езика му и му вкара конска доза новокаин. Цялата му уста изтръпна, вкочани се. В гърлото му сякаш заседна буца, едва си поемаше дъх.

В този момент вратата се отвори. И се показа позната физиономия. По-добре изобщо да не я беше виждал…

Бяха чакали Капитана три часа. През това време Витал бе успял така да омаломощи Нели, че тя едва се държеше на краката си и ходеше с доста странна походка.

През всичкото време Никита дежуреше до прозореца. Не изпусна момента, когато в двора влезе ескорт от три коли — два джипа и един мерджан, и веднага даде сигнал на Витал, който реагира на секундата.

От джиповете слязоха няколко напомпени бабаити. Провериха входа и пуснаха Капитана да влезе. През това време Витал излезе от апартамента и се качи на горния етаж. Никита остана вътре.

На вратата се позвъни. На монитора цъфна лицето на Капитана. В един момент той се сепна, изплаши се от нещо, направи крачка назад и кой знае защо опипа часовника на ръката си. В този момент се появи Витал и опря пищова в тила му. Това беше, време бе да отваря вратата…

Витал натика Капитана в апартамента. Никита затвори след тях и чу шум от падане на нещо тежко — Капитана лежеше проснат на пода, а Витал се беше нахвърлил върху него с цялата си тежест. Без да му дава да се опомни, Витал изви ръцете му зад гърба с полицейска хватка. А Никита му сложи белезниците. С втория чифт. С първия бяха приковали Нели. Закопчаха я за радиатора на парното.

Двамата обърнаха Капитана по гръб. Витал го претърси и извади пистолета от кобура на кръста му.

— Хубава играчка — промърмори той, разглеждайки пистолета. — „Зиг зауер“. Предаде трофея в ръцете на Никита и се нахвърли на Капитана: — Да не мислиш, говедо, че това ще ти помогне? Със същия пищов ще те гръмна, помияр такъв!

— А след това ще гръмнат теб!

Капитана беше изплашен до смърт. Но трябва да му се признае, че запази самообладание и не се превърна в хленчещ страхливец. Освен страх, в очите му се четеше заплаха и високомерие.

— Кой това? Твоите цербери ли?

— Те вече тичат насам. Дадох им сигнал.

Никита се сети как бе опипал часовника си.

— На часовника ли е копчето за сигнализация? — попита Никита.

— Точно така, на часовника — жлъчно му се озъби Капитана.

— Ах ти, боклук такъв! — избухна Витал и насочи към него собствения му пистолет.

— Може и да ме гръмнеш — измърмори онзи, — но няма да излезеш жив оттук.

— Ще излезе — каза Никита. — Твоите верни песове не знаят къде се намира апартаментът ти.

Капитана му хвърли убийствен поглед.

— Кучи син! — прецеди през зъби той. — Ще те спипам аз тебе…

— Няма да ме спипаш… Витал, трябва да тръгваме, докато не е станало късно.

Но вече беше късно. На екрана на монитора се показа запотеното лице на единия от телохранителите. На вратата се позвъни. Значи все пак са знаели церберите къде се намира апартаментът. Явно сами са проучили. Но са предпочели да мълчат. А Капитана като последен идиот им е вярвал. Той си е идиот всъщност де…

— Предлагам ви замяна — възвърна самочувствието си Капитана.

— Е, хайде, казвай! — заподскача нервно Витал.

На вратата вече не се звънеше упорито, а се чукаше настойчиво. Засега използваха само юмруци, но след малко кой ги знае, може и оксижен да извадят. Един от телохранителите вече беше счупил оченцето на видеокамерата — на екрана на монитора запрескача неясен образ.

Витал не можеше да види изхода. Именно затова беше толкова изнервен. Явно не му се умираше.

— Животът ми е във вашите ръце — тънко долови мислите му Капитана. — А вашият в моите…

— От мен да мине, ще живееш — заподскача още по-нервно Витал.

— Я виж колко лесно се разбрахме! — Капитана започна да се успокоява. — Сега ще наредя на телохранителите да се разкарат. И ще може да се пръждосате…

— И никой няма да ни закачи?

— Никой.

— Слушай бе, изрод такъв! — избухна Витал. — На кого ще ги разправяш тия бе! Да не мислиш, че ще ти се вържем на постните лъжи? Друг път! В клопка сме. И ако ще умираме, ще умираме заедно с теб.

Витал вече беше извън нерви. Той протегна ръка с пистолета и го опря в челото на Капитана.

— Нали обеща, че ще живея! — Капитана се дръпна изплашено.

Но това не успя да го спаси. Витал натисна спусъка. Пистолетът гръмна толкова оглушително, че в ушите им закънтя. Куршумът запуши устата му завинаги.

— Ще живееш! — гнусно се усмихна Витал. — Но след смъртта…

— Да не стане така, че да се видим с него на оня свят — каза Никита.

— Не ми пука с колко народ ще трябва да се видим там! Ама още не ми се ще…

— Трябва да изчезваме.

— Къде ще отидем?

— Имаме два варианта. Единият е да пробием засадата. Имаме оръжие все пак.

— Не става — поклати отрицателно глава Витал. — Тия помияри са прекалено много. Най-малко десетина.

— Има и друг вариант. Да вземем Нели като заложница.

— Че за какво им е на телохранителите тази кучка?

— Скоро ще дойдат ченгетата. А на тях тази кучка им трябва.

— Щеше да е най-добре, ако бяхме взели Капитана като заложник.

— Да, но в такъв случай нямаше да изпълним основната си цел.

— Точно така, братле. Не сме дошли тук без причина.

В този момент отекна трясък по вратата. Явно в действие бе влязъл боен чук. Но вратата бе много здрава и нямаше да могат да я разбият така. Виж, с оксижен беше по-вероятно. А кой знае, можеше всеки момент да го изнамерят отнякъде.

— Къде е тази кучка?

Витал нахлу в стаята, в която Нели беше закопчана за радиатора.

— Недей! — запищя тя, прикривайки глава със свободната си ръка. — Всичко ще ви кажа!

— А какво имаш да ни казваш? — на секундата реагира Никита.

— Не ме убивайте! А аз ще ви кажа как да се измъкнете оттук…

Ударите по вратата ставаха все по-силни. Ако щат, и три пъти по-силно да удрят — по-лесно бе да се пробие тухлена стена, отколкото такава блиндирана врата.

— Хайде, показвай! — Витал бързо откопча Нели от радиатора.

Тя ги заведе в кухнята и им показа вентилационната решетка.

— В тези блокове вентилационните шахти са много широки — каза им.

— И решетките също — отбеляза Никита.

Да счупят решетката, не беше проблем, но какво щяха да правят след това? Нали нямаха въже.

Не се наложи да избиват решетката. Никита само я докосна и тя плавно се плъзна встрани.

— Въжето е там — каза Нели.

И наистина, въжето беше завързано в шахтата и натегнато като струна, се спускаше надолу. По него имаше специални възли, за да се улесни спускането.

— Капитана ли се е готвил за бягство? — попита Никита.

— Не… Той не знаеше…

Той забеляза, как Нели леко потрепна — сякаш се усети, че се е изпуснала, без да иска.

— А кой знаеше? Любовникът ти ли?

Нели веднага се хвана за думите му. Подозрително лесно се съгласи с него.

— Да… Няма какво да си кривя душата…

В този момент Никита се сети за нещо много странно.

— Имаш телефон тук…

— И какво от това?

— Защо тогава днес отиде да се обаждаш от уличен автомат?

— Точно така! — подозрително присви очи Витал.

Досега подканваше Никита да побързат, но изведнъж като че ли промени решението си — изглежда, искаше да разбере цялата истина.

— Кой искаше да пречука Капитана? — осени го изведнъж.

Нели потрепна, долната й челюст заигра, в очите й проблесна страх. Витал явно беше попаднал точно в целта.

— Само не ни мотай, жабо, да не те гръмна веднага! — сплаши я той, побутвайки я с дулото на пистолета в корема.

— Ами не ми се е представял лично… Но съм чувала, че му викат Бичмето…

— Бичмето ли?! — Сега пък заигра долната челюст на Витал и започна бавно да се отваря.

Тогава Нели се разприказва:

— Стигна до мен чрез Лисицата. Обеща ми кола, порше. Дава ми пари. Много пари… Той състави план… Тази нощ трябваше да дойде един негов човек… И… Като цяло, всичко щеше да се размине без много шум…

— Глупачка! Че и тебе щяха да те пречукат! Без много шум.

— Ама ние не сме се разбирали така…

— А ние разбирали ли сме се, че няма да те пречукам?

— Да.

— Но аз ще те пречукам.

— Не, недей…

— Тогава бързо казвай как да намерим Бичмето!

— Не знам… Честно, не знам…

— На кой телефон се обади?

— Чакайте малко…

Нели бързо отвори едно от чекмеджетата на бюрото, взе оттам една химикалка, намери кутия кибрит и набързо написа на него номера на телефона. Явно в момента не беше в състояние да лъже.

— Е, благодаря! — Витал изтръгна кибрита от ръцете й.

Но дулото на пистолета продължаваше да бъде насочено към нея.

— Извинявай, коте, но въпреки всичко ще трябва да те гръмна! — тежко въздъхна той. Погледът му стана плашещо празен. — Така трябва…

Не се шегуваше. Трябваше да го направи. Нели беше свидетел. Чрез нея ченгетата щяха да получат убедителни доказателства, че Капитана е бил убит от един от тях — Витал или Никита.

— Недей! — запищя Нели.

„Трябва!“ — реши зомбито у Никита. „Не трябва!“ — проговори човекът у него.

В тази ситуация обаче инстинктите решаваха всичко. Никита не искаше Нели да умира. Но… така трябваше да стане…

Витал сложи палец на езичето на спусъка, притисна го леко… Още секунда и…

— Не стреляй! — неочаквано за себе си извика Никита.

— Защо? — Палецът замря.

— Аз ще го направя…

Никита взе пистолета от ръцете му, същия зиг зауер, с който преди малко бе застрелян Капитана, но не стреля. Той отиде при Нели, пъхна пистолета в ръката й, накара я да го стисне здраво и да натисне спусъка. После взе пистолета, напъха го в найлоновия плик, който лежеше захвърлен на масата, и го прибра в джоба на якето си.

— Ами това е всичко. Живей. Само да посмееш да кажеш на някого, че сме били тук, веднага ще предадем този пистолет на ченгетата.

— После нашите момчета ще те застрелят като куче — добави Витал.

Явно и на него не му се искаше да я убиват.

— Разбрах…

Ударите по вратата ставаха все по-силни. Ами ако Нели наистина не издържи и поддаде?

Пръв в шахтата се мушна Никита. Беше главозамайващ скок от висините в бездната на неизвестността. Постоянно му се струваше, че всеки момент въжето ще се изплъзне от ръцете му. Или ще се скъса. Или ще свърши…

Но всичко мина благополучно. Даже ръцете не си нарани — ръкавиците се протъркаха, но дланите му не пострадаха. Здрав и читав, достигна крайната цел, стъпи в мазето. Витал се появи след около три минути. И с него всичко беше наред. Но погледът му беше някак странен.

Шестото чувство подсказа на Никита какво се е случило…

— Защо го направи? — попита го глухо.

— Нямам вяра аз на жени — виновно го погледна Витал. — На никого нямам вяра. Освен това тя е кучка. Предала е Капитана. И нас щеше да предаде.

По принцип беше прав. Никита не можеше да го кори. Но да убиеш жена все пак бе прекалено.

Мазето имаше няколко изхода. Единият можеше да ги изведе зад блока. Ако обаче вратата на изхода се окажеше заключена, щеше да се наложи да я взривяват с граната, което не бе сред най-добрите варианти за отваряне на врата, особено в тяхното положение. Но явно късметът беше на тяхна страна. Измъкнаха се без никакви проблеми от блока и без да срещнат каквито и да било препятствия по пътя, се промъкнаха в съседния блок.

Там ги чакаше Албина. „Чакаше“ е точната дума. Намериха я до печката в кухнята. Беше напълно спокойна, облечена с домашни дрехи, с готварска престилка и пържеше риба. Толкова вкусно ухаеше — направо ти потичат лигите… Но Витал се шашна от друго.

— Чакай бе, скъпа, ама аз нали те, такова…

Албина даже не се обърна към него, но му отговори:

— Явно много си бързал. Затова не ме върза както трябва.

— Направил го е от любов, да знаеш — подсмихна се подигравателно Никита. — Как може да затегне силно въжето на любимата жена.

— Да бе, любимата — подозрително я изгледа накриво Витал. — Обади ли се вече на ченгетата?

— Защо да им се обаждам?

— Ами нали направихме малко поразии тук…

— Честно казано, весело си изкарах с вас. Да не съм пълна глупачка да си пъхам главата в торбата. Че нали сте мутри. А от такива трябва да се стои по-далеч.

Витал седна на една табуретка, опря гръб в стената, вдигна глава и притвори очи.

— Рибка ли готвиш?! — погледна към печката Никита.

Изведнъж зверски му се дояде.

— Хубава е рибката. Сом — каза Албина.

— Хубаво е при теб, Албина — разплул се от задоволство, измърмори Витал. — Ще остана да живея при теб…

— Ами остани…

— Оставам. Хайде, сипи по едно!

Албина постели покривката на масата. Сложи водка, деликатесен салам за мезе. Но Витал пи малко, и на Никита не препоръча да пие.

Следобеда Витал се залепи за слушалката. Опитваше се да научи адреса, на който се води еди-кой си телефон.

По всичко личеше, че им предстоеше безсънна нощ…

 

 

Бичмето умееше да преценява точно и трезво всяка ситуация. Капитана беше превъртял и беше започнал да си разчиства сметките с кого ли не, и то за щяло и нещяло. Бе нападнал Витал, после Ник.

Бичмето веднага си бе направил извода, че следващият в този черен списък ще е той. Капитана можеше да отиде прекалено далече в реализирането на крайната си цел.

Затова, без да му мисли много, Бичмето си плю на петите. Заедно с един от своите сигурни хора се покри на таен адрес в апартамент, за който не знаеше никой, освен тях двамата. После бавно и славно откриха координатите на Капитана. Този глупак трябваше да се премахне. Той беше като болен зъб, който е по-добре да се извади навреме, и то заедно с корена.

Но ги бяха изпреварили. Капитана вече го нямаше. Любовницата му също. Бяха убити в собствения им апартамент посред бял ден. Убийците бяха избягали през вентилационната шахта, която смяташе да използва човекът на Бичмето.

— Абе пълна мъгла е положението там — каза Черепа.

Беше полунощ и той току-що се беше върнал. Имаше среща със своя човек от милицията и получи сума ти полезна информация от него.

— Какво означава „пълна мъгла“? — тихо и монотонно попита Бичмето.

Бе разположен удобно в мекото кресло, облечен в пухкав домашен халат, а краката му потъваха в мекия персийски килим. Настроението му също беше радушно и меко.

Капитана го нямаше вече. Време бе да се връща при момчетата. Но това щеше да стане утре. А днес още е в почивка…

— Тези, които са го очистили, са пипали много тънко. Не са оставили никакви следи след себе си… Нито един отпечатък от пръсти няма. Поне едно копче от дреха да бяха оставили. Даже Нели са оправили с презерватив.

— И това ли се знае?

— Ами как!

— Изнасилили ли са я?

— Ами уж нямало признаци за насилие.

— Най-много да са й теглили куршума — подсмихна се ехидно Бичмето.

— Е, това е било после. Уж сама им се е отдала.

— Ами нали е курва.

— Отворила им е доброволно вратата.

— Записът потвърждава ли го?

— Какъв запис? Аа, разбрах те… Ами не, момчетата са работили много чисто във всяко отношение. Извадили са касетата от записващото устройство на камерата и са я отмъкнали.

— А съседите какво казват?

— Никой нищо не е видял.

— Добре де, ще я видим тази работа.

— Че какво има да гледаш? — присви рамене Черепа. — Ясно е като бял ден кой е видял сметката на Капитана.

— Витал го е направил. Може би заедно с Ник.

— Абе, да ти кажа, вчера са прибрали някакъв си Артьом. Май е бил с тях двамата. Хванали го с крадена кола. Като че ли е следил Капитана. Изглежда, са го следили с три коли. Но това са само предположения засега. Нашият майор каза, че този Артьом мълчи като пън. Демек нищо не знаел… Опитвали да го прикоткат и така, и онака, но той си държал на своето — нищо не знам и това е.

— Даа, усеща се школата — с уважение проточи Бичмето.

— Витал знае какво да налива в главите на момчетата си.

— Така е, Витал е същинска хиена — кимна Черепа.

— Ще трябва…

Бичмето не довърши — на вратата се позвъни.

— Странно, кой ли може да е? — рязко скочи от мястото си Черепа.

Бичмето също стана, всеки нерв на тялото му беше под напрежение. Никой не знаеше за този апартамент. Нямаше кой да дойде при тях. Освен може би съседите. Но преди не са ги безпокоили…

Черепа се приближи предпазливо до вратата. Залепи око на шпионката.

— Бум! — каза някой басово от другата страна на вратата. — Убит си!

Шпионката на вратата беше обикновена, директна. Само мушкаш дулото в нея, натискаш спусъка и край, отиде си Черепа. Но го убиха само на думи, не беше смъртоносно.

— Бичме, отваряй! — отново се чу отвън. — Аз съм!

Явно Витал е решил да ги навести.

— Точно така, Витал е — потвърди догадките му Черепа. — И Ник. Хилят се като репи, държат някакви пликове в ръце. Сигурно е водка.

— Хайде де, стига си се мотал! — не миряса Витал. — Отваряй по-бързо. Умрели сме от глад.

— Отвори им — кимна одобрително Бичмето. Налагаше се да приеме Витал. Откъде обаче беше разбрал за този адрес?

 

 

Никита беше очарован от начина, по който Бичмето ги посрещна — ухилен до ушите, с разтворени обятия, не се поскъпи и да ги нагости. Всичките си запаси сложи на масата. А и те не бяха дошли с празни ръце.

— Няма да вдигаме наздравица — каза Витал, сипвайки водката по чашите. — Ще пийнем за бог да прости Капитана.

— Да, не извади късмет — кимна Бичмето.

Той вече знаеше за смъртта на Капитана. Че как няма да знае.

— Вярно, попаднал е на същински главорези — каза Витал.

— Само да разбера кой го е направил…

— Да, много главорези се навъдиха нещо напоследък. — Бичмето прие играта му подозрително леко.

Явно се досещаше кой е гръмнал Капитана. А може да знаеше и със сигурност…

За кой ли път Никита прехвърли наум последните събития и не намери грешки в действията си. Не бяха оставили никакви следи с Витал… Макар да беше възможно само да им се струва така.

— Трябва да ги намерим — загрижено каза Витал. — Да съберем групировката, да им опишем ситуацията, да организираме издирване.

— Да, ще съберем групировката, ще организираме нещата — кимна Бичмето. — Все пак Капитана са очистили. Главорезите ще трябва да си платят за това…

Какъв актьор е само! А нали сам искаше да пречука Капитана…

— Бичме, ще ме вземеш ли при теб? — неочаквано попита Витал.

— В смисъл?

— Ами нали уж ме изритаха от групировката.

— Кой ти го каза това? Няма такова нещо. Беше основна опора на двама ни с Капитана и си оставаш такъв. По-точно, моя опора. По принцип трябва да поговоря с теб за нещо сериозно.

Бичмето хвърли поглед към Никита. Замисли се дали може да говори пред него. Реши, че може.

— Витал, мисля да те повиша. Стига си се мотал с тия бригади. Ще ръководиш с мен. Общата каса ще бъде на твоя отговорност, поемаш всички организационни въпроси. Нали ме разбираш?

— Ами общо взето, да — кимна Витал. — А ти ще си по бизнеса.

— Да, това ми е по-присърце. Трябва културно да уреждаме отношенията си с балъците. Прането на пари също си иска опит. Искам да открия банка в съдружие с още няколко сериозни хора.

— Това си е твоя работа, братле!

На Витал не му трябваше много време, за да влезе в ролята на криминален бос. Отдавна се бе виждал на мястото на Капитана. Бичмето просто утвърди кандидатурата му.

Никита бе свидетел на важен разговор. Не е шега работа — двама големи криминални босове обсъждат пред него проблемите на мафиотската си организация. Бичмето обясняваше на Витал какво точно трябва да прави, кого точно трябва да сложи на място. Споменаха се имена на големи фирми, фамилии на конкретни хора — чиновници, банкери, бизнесмени… На Никита му бе скучно, но се наложи да слуша.

— С една дума, утре събираме групировката — заключи Бичмето. — Ще обявя новия ти пост.

— Трябва още сега да звъннем на всички — делово каза Витал. — Ти ли ще го направиш, или аз?

— Веднага хващаш бика за рогата — одобрително констатира Бичмето. — Така трябва, продължавай в същия дух, наистина!

— Че защо да протакаме нещата? Сред хората ни вече може да е възникнал смут. Нали още не сме излезли от нелегалност. Може Мошеника да се е обявил за главен и да стане някакво объркване.

— Мошеника го няма вече — със скръбна нотка в гласа каза Бичмето.

— Как така го няма? — сякаш се учуди Витал.

— Очистиха го.

— Стига бе! Сериозно?!

Колкото и да се стараеше да е искрен, думите му звучаха фалшиво.

— Някакви главорези са го вкарали в гроба. А с него още единадесет момчета.

— Не знаех.

— Ами ето, вече знаеш.

В думите на Бичмето също се долавяше фалш. Знае той кой е очистил Мошеника. Всичко знае. Но не иска да каже на Витал. И на Бичмето нещо не му е чиста работата. Сигурно вече се досеща как Витал е намерил адреса му — чрез Нели. И следователно… Всичко му е ясно…

— Е, какво, засядаме ли на телефона? — Витал насочи разговора към себе си, за да не му позволи да тръгне в посока, неудобна за всички.

— Да, ще трябва да се обадим на всеки поотделно.

За около час Бичмето успя да се свърже с всички, които бяха записани в телефонния му указател. Нареди им да се съберат на уречено място. И всеки път добавяше, че той ще бъде там заедно с Витал.

Най-накрая оставиха телефона настрана.

— Не, няма никакъв смут сред групировката — каза Бичмето. — Всички ме чакат. И теб, Витал.

— Ами още по-добре — кимна одобрително Витал. — Дай, братле, да му ударим по едно за успеха на съвместната ни работа.

— Няма проблем! — усмихна се до ушите Бичмето.

Витал се надигна леко, взе бутилката от масата и я поднесе към чашата му. Ръката му изведнъж трепна, той изпусна бутилката и обърна чашата. Водката се разля върху панталоните на Бичмето.

— Витал, какво правиш?

Грешката на Бичмето беше в това, че първо погледна панталоните си. Черепа също хвърли един поглед. За секунди двамата изпуснаха Витал от поглед.

А на него точно това му трябваше — светкавично измъкна пистолет със заглушител от кобура на кръста си.

Никита наблюдаваше случващото се сякаш в забавен каданс. Ето, Бичмето вдига бавно очи към Витал. В тях се чете объркване и почуда. Даже няма време да се изплаши. Пистолетът изплюва куршума и той се забива директно в челото му. Убива го на място.

Следващият поред е Черепа. Той схваща какво става, осмисля го, но не успява да извади толкова бързо пищова си.

На бялата му риза в областта на сърцето се появява малка дупчица. После се образува голямо кърваво петно, което се уголемява с всяка секунда… Витал стреля още веднъж — контролен изстрел в главата.

Всичко това стана неочаквано за Никита. Затова той шашардисано се втренчи във Витал. Онзи го погледна. Стори му се, че всеки момент дулото на пистолета ще бъде насочено и към него. Но не, Витал свали ръка с пистолета надолу. Дори му намигна.

— Ами това беше, братле! Уредихме нещата.

— Какво сме уредили? — не можа да разбере Никита и го погледна объркано. — Защо ги…

— Така трябваше. Нима не разбра, че Бичмето ни разиграва театър? Имаше намерение да ни прати по дяволите.

Никита не беше съгласен, но се престори, че му вярва. Само това му трябваше сега, да го ядоса и да се набута между шамарите. Витал можеше да го пречука без грам притеснение. Бе способен на всичко.

Той драпаше със зъби и нокти към властта и никой не можеше да го спре. Елиминираше всички пречки на пътя си. И Никита би премахнал, ако започне да му се пречка из краката.

Защото искаше големия кокал и почти бе постигнал целта си. Никита все още му трябваше. Поне засега…

— Разбери, братле, това е мръсна игра. Тук побеждава онзи, който пръв нанесе удар.

— Да — съгласи се Никита. — Побеждава онзи, който пръв нанесе удар. Такъв е законът на улицата.

— Точно така, законът на улицата, законът на джунглата. Размърдай се малко, братле, чака ни още много работа.

Никита бе искал да се отърват от пистолетите, с които очистиха Капитана и Нели, но Витал не се бе съгласил. Чак сега Никита разбра защо. Още тогава е имал нещо наум.

Беше взел двата пищова със себе си и сега бе нанесъл върху тях отпечатъците на Бичмето и Черепа. После ги скри под ваната в банята. В случай на обиск нямаше как да не ги намерят и да не си направят съответните изводи.

— Освен това Лисицата ще ни помогне — каза Витал. — Ще изпее всичко на ченгетата. Ще се погрижа за това.

Нели знаеше плановете на Бичмето по отношение на Капитана. А Лисицата сигурно се е досещала. Още едно доказателство в полза на хипотезата, че именно Бичмето е убил Капитана.

Добре му сечеше пипето на Витал.

Двамата се измъкнаха от апартамента безпрепятствено и оставиха там двата трупа. Но преди това много старателно унищожиха следите си.

— Ето, виждаш ли, кой може да каже сега, че Капитана не е очистен от Бичмето? — заяви Витал.

Никита не отговори, но го изгледа многозначително. Онзи разбра намека — Никита единствен знаеше цялата истина. Витал само го погледна смразяващо, без да казва нищо.