Метаданни
Данни
- Серия
- Брат (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Брат, стреляй первым, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Добрина Димитрова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Владимир Количев. Брат, стреляй пръв
Руска. Първо издание
ИК „Хермес“, София, 2006
Редактор: Димитрина Атанасова
Коректор: Ивелина Йонова
ISBN: 954-26-0469-6
История
- — Добавяне
Първа част
Първа глава
„Да живее УВО ’93!“ Най-после останаха в миналото отвратителната войнишка каша, потните партенки и недоволната физиономия на старшината. Седем денонощия път с влак — и ето че Никита вече си е вкъщи.
Само че, неизвестно защо, душата му не беше изпълнена с радост от завръщането.
И ето я Москва — някаква непозната спирка на метрото, някакъв неизвестен квартал Черняево, трамвай с необичаен номер, затънтена уличка с дива растителност и вехти пететажни блокове.
В някоя от тези „хрушчовки“[1] живеят родителите на Никита. И през ум не му е минавало, че могат да се установят на такова мизерно място.
Някога семейството им не живееше никак зле. Баща му беше виден чиновник в Градския изпълнителен комитет. Отговаряше за разпределянето на автомобилите — в негласната йерархия на ведомството той беше високо ценен човек.
Но по-късно го уволнили заради някакви пропуски. Оттогава той все по-често започнал да се утешава с бутилката. Може да се каже, съвсем се пропил. Лека-полека старите му приятели започнали да се отдръпват от него, но за сметка на това на хоризонта се появили нови — другарите по чашка. Но с нищо не могли да му помогнат, когато изхвърлиха сина му от един от най-престижните институти — Плехановския[2].
Никита тъкмо завършваше трети курс, когато кой знае какъв дявол го накара да се застъпи за едно момиче. Досаждаше й един женкар от катедрата. Пишеше й двойки, късаше я на изпити, правеше всичко възможно само и само тя да преспи с него. И все пак накрая постигна целта си — огъна се Маринка. След това я остави на мира. И всичко щеше да е наред, ако веднъж пред всички не я беше нарекъл мръсница. Никита не се сдържа, стана от мястото си, доближи се до преподавателя и му заби такова силно кроше, че онзи изпадна в дълбок нокаут и със счупена на две места челюст.
Деканът беше вбесен. Искаха да заведат дело срещу него, но нищо не излезе. Маринка заявила, че ще подаде жалба в полицията и ще обвини преподавателя развратник за изнасилване. Дали ръководството на института се бе уплашило или не — не се знае, но до съд не се стигна. За сметка на това Никита беше изключен от института.
И начаса дългата ръка на военния отдел се добра до него. Хванаха го за яката и хайде към новобранския център. Никита си мислеше, че ще влезе да служи в някоя спортна рота — все пак беше шампион на Москва по бокс в полутежка категория, или че ще го разпределят някъде като преводач — знаеше добре английски.
Но го изпратиха да служи в Забайкалието, където даже и не намирисваше на спортна рота. Но виж, да помирише барут, му се наложи. Цели две години грохотът на изстрелите и барутният дим му бяха като десерт на закуска. Разпределиха го в рота за обслужване на стрелковия полигон към мотострелкови дивизии. Отначало просто изпълняваше всякакви поставени му задачи, управляваше мишените, а после започна и сам да стреля по малко от време на време. И се пристрасти към това. Беше стрелял и с пистолет, и с автомат, и с гранатомет — подстволен и противотанков, но най-присърце му беше пистолетът. И каква сръчност само беше придобил. Към края на службата славата му се носеше из цялата дивизия. Специално го канеха при учебните мишени, за да показва на младите офицери как трябва да стрелят.
Но кой знае защо, нито веднъж не го пуснаха в отпуск и за това какво се случва с родителите му той научаваше само от писмата им. А писмата от тях започнаха да пристигат все по-рядко и по-рядко.
Знаеше, че миналата година по време на павловската реформа[3] всички спестявания на родителите му се бяха стопили и те бяха останали без никакви средства. Но се намери изход — замениха просторния си апартамент за по-малък с доплащане. Бяха постъпили глупаво, разбира се, но никой не беше искал мнението на Никита по този въпрос.
Никита слезе от трамвая. Попита някакъв минувач къде се намира блок номер еди-кой си. Той му посочи някакво кръстовище със светофар. Трябваше да пресече, после да тръгне вдясно по тротоара, малко да повърви и щеше да си е вкъщи.
Можеше да пресече пътя и без да минава през установените места, щеше да е по-кратко, но Никита се насочи към пешеходната пътека. Светна зелено, той спокойно направи крачка напред и не щеш ли, точно в този момент изневиделица връхлетя кола.
Новичък западен черен автомобил се носеше насреща му с бясна скорост. Явно, червеният светофар въздействаше на шофьора като червения плащ на бик. Ако беемвето не беше набило навреме спирачките, лошо му се пишеше на Никита.
В момента, в който се чу оглушително свирене на спирачки, той успя да отскочи бързо назад. Рязко намалявайки скоростта, колата мина покрай него и спря.
— Идиоти такива! — разярено викна Никита и показа среден пръст, което никак не прилягаше на сержант от доблестната Руска армия.
От бавареца се изтърсиха двама бабаити с бръснати вратове. И двамата бяха огромни и доста напомпени, физиономиите им едни страшни, злобни, а в очите им се четеше някаква плашеща празнота.
— Еее, ти к’во, мизерник такъв, да не си превъртял централно, а? — изръмжа му единият.
— А ти да не си далтонист случайно? — укорително го погледна Никита. — Защо се силиш на червено?
— Не се отваряй много, смотаняко, ясно ли е? — скръцна заплашително другият бабанка, издавайки напред долната си челюст. — Да не те размажа на асфалта, ясно ли е!
— А ти да не си художник-драскач случайно?
— Говори ми още, говори, гоооведо такова…
— Ти си говедо, не аз.
Никита нямаше намерение да търпи обидите им. Той стоеше съвсем спокойно, не се държеше предизвикателно и не гледаше на кръв. По телосложение почти с нищо не отстъпваше на първия, но онзи не го сметна за сериозен съперник и някак вяло замахна с мощния си юмрук — за което си плати скъпо.
Никита се наведе бързо, позволявайки юмрукът на съперника му да мине над главата му. Моментално му нанесе мощен удар с коляно, направи още по-силен замах и юмрукът му полетя право в целта. Ударът отдолу нагоре беше коронният му номер. Чу се пукване на челюст, губейки съзнание, бабанката налудничаво започна да върти очи и падна по гръб. От устата му бликна кръв като фонтан. Сигурно си бе прехапал езика. Сам си е виновен…
Другият си изпроси невероятен ъперкът още преди да разбере какво се случва — изтърси се на задните си части и обгърна главата си с ръце, стенейки. Нито приятелчето му, нито той даже не направиха опит да се надигнат.
— Провървя ви, младежи — намигна Никита. — Вече си издействахте счупване на челюстта, но може да не се ограничаваме с това. Какво ще кажете за бъбреци на кайма?
— Каа… Каа…
Бабаитът се мъчеше да каже нещо. В очите му бушуваше люта ненавист. Но се четеше и страх.
— Е, както искате. Ако решите, обаждайте се. Живея съвсем наблизо. Чао, момчета…
Никита махна дружелюбно с ръка на бабаитите за довиждане и съвсем спокойно тръгна в посока, противоположна на тази, в която се намираше домът на родителите му.
Спокойствието му беше само привидно. Вътрешно беше толкова напрегнат, че всеки негов нерв беше опънат като изопната струна. Оценяваше трезво сериозността на случката. Наложи му се да се спречка не с кого да е, а с братоците-рекетьори. Тези плиткоумни бурета без мозъчни гънки бяха доста още по времето, когато той влизаше в казармата. За жестокостта им се съчиняваха какви ли не страховити истории. С тях плашеха децата като с някакви митични чудовища. Тогава се возеха на лади деветки и запазени западни автомобили, а сега разполагаха със съвсем новички беемвета. Но като цяло, натурата им не се бе променила.
Никита надделя в този сблъсък, но остави последната дума на братоците. Ако те решаха да поискат реванш, доста лошо щеше да си изпати. А той в никакъв случай не се слагаше в категорията на любителите на неприятности. Именно затова беше целият на нокти.
Никита се поразходи малко из непознатия квартал и чак след около час се отправи към блока, в който живееха родителите му. Мутрите можеха всеки момент да го изненадат неприятно, но никой не го причакваше пред входа и не вървеше подире му. Може пък инцидентът да се разминеше без последствия. Никита силно се надяваше на това.
Той забрави за мутрите веднага щом видя жената на прага. Пред него стоеше слаба жена със зачервени очи и торбички под тях, облечена не с дрехи, а в дрипи. От нея лъхаше на алкохол и отдавна немито тяло. Едва успя да я познае.
Не можеше да повярва на очите си — пред него стоеше родната му майка.
Жената не реагира по никакъв начин на появата му. Олюляваше се пияно насам-натам и го гледаше с празни очи.
— Мамо, аз съм — потръпвайки, каза Никита.
— Аа, Никита… Върна ли се?
Най-после го позна. Дори се хвърли да го целува. Никита я прегърна и едва не се разплака, но не от радост, а от унижение.
Веднага разбра какво е станало. Майка му се беше пропила заедно с баща му. От спретната соцдама се бе превърнала в немарлива алкохоличка. Как бе възможно да се случи подобно нещо…
— Къде е татко?
— На работа.
Дори не успя да се зарадва на новината, че баща му все пак се е уредил на работа, когато майка му отново го срази, сякаш го удари с нещо тежко по главата:
— Отиде да събира бутилки…
Никита никога не се бе чувствал толкова отвратително както сега.
— А ти, синко, случайно да носиш някоя бутилчица? — попита майка му.
И така се развълнува, че чак се разтрепери цялата — чист алкохолизъм в последна фаза. А преди едва близваше чашката с винце, и то на големи празници. Ето какво може да направи водката с човека. И двамата бяха стигнали дъното — и майка му, и баща му.
— Случайно да носиш…
Никита мрачно огледа единствената стая със скъсани тапети. За мебели служеха една-единствена маса и някакъв стол, без да се брои сложената върху тухли дъска, жалко подобие на пейка. Двата мръсни матрака едва ли можеха да се отнесат към категорията „мека мебел“.
— А може би все пак ще отскочиш да вземеш, а?
Никита имаше някакви пари у себе си, но съвсем малко, щяха да стигнат само за няколко бутилки.
— Ще отскоча… Но ми обещай, че повече няма да пиеш.
— Какви ги приказваш, сине — оживи се майка му. — Разбира се, че няма повече… Разбира се, че няма… Как може… Край, днес за последно и повече няма. Честна дума!
Никита отиде до магазина, купи две шишета водка по половин литър и хляб за мезе. Подозираше, че майка му не е слагала залък в устата си много отдавна.
Предположенията му се оказаха верни. Майка му се нахвърли като невидяла и на водката, и на хляба. Никита едва не се разплака, докато я гледаше. Даже и в най-страшния си сън не беше виждал такава ужасна гледка: майка му гладна като вълк, пияна до несвяст, с лице на алкохолик. Но животът понякога е по-страшен и от най-кошмарните сънища.
Никита трябваше на всяка цена да измъкне родителите си от зловонната яма, в която бяха попаднали. Наистина смяташе да го направи, но все още не знаеше как.
Ето го стария двор, стария блок. Хубав блок беше. Бяха го строили специално за номенклатурния елит. Имаше разкошни апартаменти с просторни стаи и високи тавани. А и самият квартал беше престижен.
В този блок някога беше живял и Никита. Общата площ на четиристайния им апартамент беше над сто квадрата. Бяха му правили ремонт по специална поръчка. Беше обзаведен със специални вносни мебели от Италия, голяма рядкост за времето си, аксесоари за баня, видео, огромен магнетофон „Шарп“. Всичко това беше някога. Беше… Вече го нямаше…
Никита влезе във входа и с широка крачка мина покрай скучаещата портиерка.
— Къде отивате, младежо? — тръгна тя след него.
— Свой съм — небрежно каза Никита.
Свой човек… Трудно беше да се повярва на това. Та нали не беше облечен с модерен скъп костюм, с вратовръзка за еди–колко си кинта, а в мизерна войнишка униформа. Вместо с лачени обувки беше с груби кубинки.
Както и преди, в блока живееха само важни клечки — „другари“, голяма част от които не бяха загубили високото си положение и до днес. А децата им със сигурност не влизаха в казармата…
Никита се качи с асансьора на четвъртия етаж и спря пред масивна блиндирана врата. Над звънеца видя монтирана видеокамера. Вратата беше сменена, но зад нея се простираше неговият апартамент. Трябваше да възстанови справедливостта.
Звънна на звънеца. След около една минута вратата се отвори. От нея се показа някакъв нагъл рижав тип. Мъжът с масивна долна челюст и рибешки очи го погледна небрежно и сякаш с неохота подхвърли:
— Значи се върна, войниче…
— Вие какво, да не сте ме чакали случайно? — също толкова небрежно му отговори Никита.
— Е, казвай какво искаш? Старците сигурно не са ти писали, че са си сменили апартаментчето. Аз живея вече тука. Та така…
— Напротив, написаха ми, че са загубили апартамента си…
— Загубили? Хм… Точно така, загубиха го на пътя… А аз го прибрах… Ха-ха-ха!
Мъжът се изсмя ужасно ехидно и нещо изкъркори в корема му — може би коктейл от черен хайвер и скъп коняк.
— Било е замяна — каза Никита, присвивайки хищнически очи.
— Че какво друго? — отговори мъжът и го погледна подозрително.
— С доплащане?
— Както си му е редът.
— Я кажи, колко им доплати?
— Колкото поискаха твоите старци, толкова им дадох. А ти какво, войниче, да не би да си недоволен от нещо?
— Слушай ме внимателно, чичка. — От злоба скулите му заиграха. — Ти си взимаш обратно гадната дупка и стоте долара доплащане и ми връщаш апартамента. От мен да мине, ще ти простя за това, че майка ми се е пропила заради теб.
Мъжът се опули учудено насреща му, сякаш пред него стои някакъв пълен идиот, и се заподхилква ехидно. А после изведнъж му посегна иззад полуоткрехнатата врата. Никита обаче успя да реагира навреме и юмрукът само закачи болезнено горната част на бузата му. Но не успя да отговори на удара — наглият рижав тип веднага му хлопна вратата и ключалките щракнаха.
Нямаше никакъв смисъл да блъска по заключената врата.
— Кучи син! — От яд и за предупреждение Никита ритна вратата с крак.
Време беше да си тръгва. Мъжът можеше да повика милицията или дори да излезе с пушка или пистолет. Възможно бе този тип да се движи из криминалните среди. А с такива шега не бива.
Мръсник!… Никита беше в течение на цялата тази долна история. Някакво копеленце с фамилия Чугунов наел стая в апартамента на родителите му. Майка му била принудена да направи тази жертва, тъй като баща му не работел, а тя вземала мизерна заплата. Квартирантът не само си плащал добре, но и всяка вечер носел на баща му по някоя бутилка. А и самият той обичал да си пийва. От време на време и майка му започнала да им прави компания. И така лека-полека и тя се пристрастила към алкохола.
Какво и как точно се е случило, Никита не знаеше със сигурност, но знаеше, че този подлец е направил майка му алкохоличка. Заради него и баща му е деградирал окончателно. Всичко това се случило за относително кратък период от време. И за капак — договор за покупко-продажба, замяна на разкошно жилище за някаква мизерна дупка плюс сто долара доплащане. Чиста проба подигравка с нещастните алкохолици, за които тази сума си е цяло състояние.
Майка му и баща му пропадали все повече и повече, а тази гадина съвсем законно си живеел в собствения им апартамент. И с никакъв съд не можеш го изгони оттам.
Много назидателна история. Ако някой друг беше станал жертва на подобни обстоятелства, Никита просто щеше да си вземе поука и толкоз, но заради този мошеник бяха пострадали родителите му, а и самият той. Не само бе останал без жилище, но и нямаше никакви дрехи, освен войнишката униформа върху себе си. Беше загубил абсолютно всичко…
Гадината Чугунов определено е някаква грешка на природата и тази грешка на всяка цена трябваше да се поправи.
„Ще те пипна аз тебе!“ — обеща си Никита наум и тръгна надолу по стълбите.
На третия етаж случайно срещна Кеша, стар негов приятел. Бяха съседи. Някога…
— О, Ник! — изненадано се ококори Кеша от неочакваната среща. — Ама какъв си красавец само!
Ако не го познаваше добре човек, можеше да реши, че завижда на Никита. Като че ли няма нищо по-хубаво от това да се върнеш от казармата, облечен в парадна войнишка униформа, със сержантски пагони и бляскави акселбанти.
Но Кеша всъщност се занасяше. Той презираше всички, които са ходили в казармата. Та нали там влизат само балъците, дето не са успели да отърват кожата от военната комисия. А Кеша бе успял и следователно е нещо повече от тях, така че бившият му съсед съответно не е на неговото ниво.
Кеша се беше издокарал така, както Никита мечтаеше да се премени: с бяла копринена риза със столче яка, с черни панталони с проблясващи нишки, последна мода обувки, със златен ланец на врата, пръстен с печат на ръката, а и часовникът му явно не беше купен от някой евтин пазар. Лицето му едно изнежено, а в очите му проблясва самодоволство. Вижда се — от „златната младеж“ е.
Някога и Никита принадлежеше към така наречената „златна младеж“, но времената се промениха. И Кеша нямаше намерение да се преструва, че не забелязва това.
— Ти също, братле, не изглеждаш никак зле.
Никита му протегна ръка за поздрав. Онзи се здрависа с него някак вяло.
— Не можем да се мерим с вас, другарю сержант.
В думите му прозвучаха нотки на надменност и насмешка. Доставяше му голямо удоволствие да демонстрира превъзходството си над будалата в униформа.
— Прибираш ли се? — попита го Никита, докато гледаше как старото му приятелче отключва вратата.
— А бе аз се прибирам… ама ти какво правиш тук?
Работата е ясна — Кеша е в час с нещата.
— Ами прибрах се да пусна една вода.
— Аа — небрежно се подсмихна Кеша. — Е, хайде, ела, при мен ще я пуснеш. Ще пийнеш ли една биричка? Имам студен туборг. С една дума, всичко е на ниво при мен.
Това не беше израз на гостоприемство, а по-скоро желание да изтъкне охолния си живот. И все пак Никита прие поканата.
Той с удоволствие се отпусна в ниското меко кресло и с още по-голямо удоволствие се освежи под прохладния полъх на климатика. Не завиждаше на Кеша, на когото всичко му беше наред — имаше четиристаен апартамент, беше модерно облечен, парите го биеха по джоба. Сигурно и кола имаше. Дай боже и занапред да му върви така — като по вода.
И при него нещата ще се оправят. Беше убеден в това.
Ще си върне апартамента от наглия рижав тип, а ако ли пък не, ще изкара пари за нов и ще измъкне родителите си от дъното.
— В течение ли си какво сполетя старците ти? — попита го Кеша и му подаде запотената студена чаша бира.
— Нещастие — тъжно въздъхна Никита.
— Наистина, голямо нещастие. Не им провървя.
В думите му прозвуча нотка на скрито презрение. Демек, неудачници са родителите на Никита, пропаднали хора. Сега с тях си бършат подметките.
— Добре че моите старци извадиха късмет. Татенцето се хвана с частен бизнес, потръгна му. С мангизите никакви проблеми. Вдигна голяма къща и сега апартаментът е мой.
Кеша съвсем откровено се самоизтъкваше. Само че на Никита му беше все тая.
— А ти какво работиш?
— Ами нищо. Завършвам институт. А и се ожених наскоро…
— Честито!
— Жена ми всеки момент трябва да се прибере. Ще видиш каква красавица е. Все още съм луд по нея.
— Няма страшно, нали се върнах. Вече и при мен всичко ще е както трябва.
— А как трябва да е?
— Ще си върна апартамента.
— Как?
— Ами… има начини.
— Какви начини?
— Ами, как тази отрепка намери начин да изхвърли нашите на улицата…
— Е, с Чугунов този номер няма да мине — скептично присви устни Кеша.
— Ти какво, да не го познаваш?
— Ами, горе-долу, на „ти“ сме.
— Отракан тип ли е?
— Общо взето, да.
— С какво се занимава?
— Ти да не мислиш да му скроиш шапката?
— А не, просто питам.
— Ами тогава ще ти кажа. Има си собствена фирма този Чугунов. Нещо, свързано с бензин. А много добре знаеш, че щом става дума за бензин, задължително в цялата работа има пръст и мафията.
— Честно казано, не знаех…
— Е, вече знаеш. Мафията вече е навсякъде. Накъдето и да се обърнеш, навсякъде има мутри. Окичили се със златни ланци и пръстени с печат, едни напомпени такива, с дебели вратове.
— Ама и ти имаш ланец и пръстен с печат.
— Че това са само някакви евтини дрънкулки за тежкарлък. Хич не ми трябва тази мафия.
— На мен също.
— Точно затова гледай да си нямаш вземане-даване с Чугунов. Като приятел те съветвам. Ще ти види сметката и няма да му мигне окото.
— Ще я видим ние тая работа.
— Не знам. Опичай си акъла.
Никита не забеляза, как някой влезе в стаята, но усети леко раздвижване на въздуха зад гърба си и също толкова леко ухание на скъп френски парфюм.
— Ето, Ник, запознайте се, това е моята Лена. — Лицето на Кеша засия от щастие.
Той стана от мястото си и с боготворяща усмивка се насочи към жена си.
Никита се обърна. Пред него стоеше красиво момиче с осанката на кралица — облечена с шорти и тениска, тя изглеждаше така, сякаш е в изящна вечерна рокля на Армани; лицето й — да не откъснеш очи от него, русите й коси — за чудо и приказ, за крачетата всеки фотомодел би й завидял, а кожата — нежна и гладка. Истинска кралица. Или царица. Същинска Елена Прекрасна.
Не би могло да се каже, че Никита се влюби в нея от пръв поглед, но той не можеше да остане равнодушен към това прекрасно творение на природата и не скри възхищението си.
— Лена, вие сте истинска богиня — не се сдържа да не й направи комплимент той.
— Коя по-точно? — каза тя и го погледна с интерес. — Венера, Диана, Афродита?
— Всички заедно.
— А вие трябва да сте Марс. Така изглеждате, сякаш току-що се връщате от война.
— Каква ти война сега? Просто се връщам от казармата.
— Това е Никита — обади се Кеша. Явно не му хареса начинът, по който Лена гледа госта. — Скъпа, нали съм ти разказвал за него.
— Аа, вашия апартамент ли присвоиха? — сети се Лена.
— Всичко е до време.
— Всичко е до време, скъпа, до време е. Сега Никита ще се опита да си върне апартамента. Още сега ще опита. Нали така, Ник, нали вече тръгваш?
Кеша нямаше търпение по-бързо да изпрати Никита. Притесни се момчето, започна да ревнува.
Човек трябваше да притежава доста богата фантазия, за да нарече Кеша красив мъж. Той беше среден на ръст, слаб, с издължено пъпчиво лице. Момичетата никога не му бяха обръщали внимание, винаги бяха предпочитали компанията на Никита и Кеша не го беше забравил.
Както и сега — Лена прояви интерес към Никита и Кеша веднага почувства заплаха. А жена му несъмнено му беше много скъпа.
— Да, разбира се — утвърдително кимна Никита.
Какъвто и да беше Кеша, все пак някога му беше приятел и нищо лошо не му беше сторил. А пък Лена… Лена не е единствената красавица на света — има много такива като нея.
— Е, хайде, чао…
Кеша облекчено въздъхна, когато затвори вратата след Никита. Сега спокойно можеше да се усамоти с женичката си. Само че дали на Лена ще й е приятно? Може би не. Някак невзрачен беше Кеша, а и в панталоните си вместо мъжко достойнство имаше мушморок. Едно момиче се бе оплакало от него на Никита още преди да влезе в казармата. Но животът сега е такъв — материалното благополучие е един от основните стимули на човека.
Никита нямаше желание да се връща при родителите си, но нямаше къде другаде да отиде. Няма, и това е то, ако щеш, пръсни се от мъка.
Той се чувстваше отвратително само при мисълта, че трябва да влезе в мръсния вонящ вход и да се качи на петия етаж, но краката сами го водеха натам. И даже почти не се ядоса, когато неочаквано срещна препятствие на пътя.
Близо до входа стоеше черно БМВ. Никита веднага разбра причината за неговата поява, но вече беше късно. Зад него спря лада деветка, от която за секунди изскочиха две яки момченца. В ръцете си държаха вестници, свити на фуния. Нямаше нужда от обяснение какво е загънато в тях.
Отпред също се раздвижиха. От беемвето слязоха двама типове. И двамата бяха огромни като скали, облечени с анцузи и елечета, с нагли угоени мутри и бръснати вратове.
Отпред вървеше същото онова братле, което съвсем наскоро беше изпаднало в пълен нокаут от удара на Никита.
— Е, какво, братле, а сега накъде? — Въртейки юмруци, той изкриви устните си в гнусна усмивка.
Щом говори, значи не си е прехапал езика. Жалко…
— Ти откъде знаеш, че ми викат така? — не загуби самообладание Никита.
Той осъзнаваше много добре, че сам няма да може да се пребори с тях. Ще го пребият като куче и гък няма да може да каже. А че боят няма да му се размине, е сигурно. По всичко личи, че са нахъсани за това. И ще е добре, ако не го пребият до смърт.
— Че какъв ти е пък прякорът? — попита напомпеният бабаит и на лицето му се изписа още по-отвратителна гримаса.
— Прякорът ми е Братле…
Фамилията на Никита беше Брайт. Но когато попълвали военната му книжка, във военния отдел направили грешка. Някъде им избягало „й“ и се получило Брат. Името му вече звучеше така — Никита Германович Брат. И в казармата му излезе прякорът — Братле.
— Бъзикаш се с мене, така ли?
Мутрата пристъпи рязко към него. Време е, помисли си Никита и се дръпна рязко назад, за да може да удари противника. Но стоящите отзад му се нахвърлиха и му извиха ръцете. Приближи се една кола и го натикаха в нея. Закопчаха ръцете му с белезници.
— Копеленца гадни! — викна Никита.
И веднага получи посичащ удар с длан по врата. Като че ли някакъв прекъсвач изщрака в главата му и съзнанието му изключи от фаза и изгасна.
Когато дойде на себе си, се оказа на безлюдно място в някакъв парк. Някъде отдалеч се носеше шумът на автомагистралата. Беше мокър от главата до петите. Сигурно са го полели с вода, а може би с… Никита настръхна от отвращение.
— Освести ли се, говедо? — чу зад гърба си злорад глас.
Зад него стоеше същото онова БМВ, върху капака му беше постлан вестник с кутийки бира и мезе върху него. Братоците мързеливо късаха със зъби тлъсти парчета месо. Някъде по пътя се бяха уредили с шишчета.
Към Никита се приближи основният му враг. От кобура на кръста му се подаваше пистолет. Сигурно ТТ.
— Е, к’во, помияр, изпроси ли си го накрая? — вяло попита той. И още по-вяло добави: — Ше ти тегля куршума аз.
Сякаш с нежелание извади пищова. Наистина беше ТТ. По дяволите, та той не се шегува. Никита наистина се изплаши.
В този момент забеляза, че са му свалили стоманените гривни. Но мутрата стоеше доста далеч от него — нито с крак, нито с ръка да го ритнеш и да му избиеш пистолета от ръцете. А и няма да може да стане толкова бързо от земята. Освен това другите братоци стоят зад него. Те сигурно също имат пистолети.
Мутрата насочи пищова към него. И точно в този момент Никита беше озарен от гениална идея.
— Недей да правиш глупости, момче. Ще те намерят и вдън земя да се скриеш.
— К’во?! — намръщи се бабаитът. — К’ви ги дрънкаш, бе?
— Не се отваряй много, ясно ли е? — атакува го Никита. — Коля Белязания познаваш ли го?
— Неее…
— А Льончик Панталеймонов знаеш ли го?
— Ама к’ъв ти е проблемът? — започна да става все по-неуверен братокът.
— А Вася Папуняка? А Гена Къртицата? А Толя Черния?
Навреме се сети Никита и за един филм.
— А Едик Хачатуров знаеш ли го?
— Добре де, к’ъв ти е проблемът? — съвсем загуби самообладание бабанката. — К’ви са тия типове?
— Тези типове са от точните, нали ме разбираш? От големите авторитети са, сещаш се, нали? Само да дрънна един телефон на Толята и той веднага ще ми прати бригадата си. А на тебе, педал такъв, ще ти размажат топките по асфалта.
— Е, що веднага не каза, че познаваш Толята. — Мутрата много бързо започна да омеква.
Междувременно Никита беше успял да се изправи на крака.
— И Льончик познавам…
— И Льончик — замислено кимна бабанката.
— И Колята…
— Да, момчетата са от големите, спор няма.
— Нали това ти казвам.
Никита рязко скочи към мутрата. С едната ръка го хвана за китката, в която държеше пистолета, отклонявайки дулото встрани, а с другата му го изби и го изрита по капачката на коляното.
— Аа! — изстена оня.
Никита веднага легна на земята и сграбчи пистолета. Петлето щракна — пистолетът вече беше готов за стрелба. Насочи го към мутрата.
— Ей! К’во правиш, бе?! — изрева той.
Страхът надделя над болката и той много бързо забрави за капачката на коляното си. Единственото, за което мислеше в момента, бе как да си спаси кожата. Погледна към приятелчетата си, но те с нищо не можеха да му помогнат — нямаха оръжие. Стъписано наблюдаваха случващото се отстрани.
Мутрата започна бавно да отстъпва назад, блъсна се в едно дърво и спря.
— Недей така! — изпелтечи изплашено.
Лицето му побеля като платно.
— Разтрепериха ли ти се мартинките от страх, а? — злорадо попита Никита и насочи пистолета в челото му.
— Слушай, брато, нали и аз познавам Коля Белязания…
Мутрата вече се чудеше какво да измисли, за да се спаси.
— Ами браво на тебе!
Никита натисна спусъка. Чу се оглушителен гръм. Куршумът беше продупчил брезата на сантиметър от главата на мутрата.
— Ама недей така! — вече хленчеше онзи.
Отново се чу изстрел и отново куршумът се заби на същото място над главата на мутрата.
— Добре де, живей — каза му Никита. — Имаш късмет, че съм добряк. — И изведнъж ревна страшно и властно: — Лягай долу веднага! — Мутрата се просна на земята като подкосен. — А вие, говеда, какво зяпате! Долу веднага! — обърна се към приятелчетата му.
Онези го погледнаха недоволно, присвиха рамене от недоумение, но не се възпротивиха. Вярно, изпълняваха командата някак вяло, без особен ентусиазъм, и се наложи Никита да натисне спусъка още няколко пъти — съсипа анцуга на единия, първо простреля левия му крачол, а веднага след това и другия.
Мутрите си глътнаха езиците. Даже не бяха предполагали, че някой може да стреля толкова точно с пистолет, още повече с ТТ, даващ големи отклонения при стрелба.
Никита бавно се приближи към колата и седна зад волана. Ключовете бяха на таблото. Досега не беше карал западна кола, но за сметка на това се справяше доста добре с таратайките родно производство. Баща му някога имаше волга.
Беемвето запали веднага. Моторът му мъркаше като коте. Колата потегли плавно и тихо. Чу се само дрънченето на падащите от капака кутийки бира, а също и разярените викове на мутрите подире му.
— Говедо!
Но не можеха да го стигнат.
Никита излезе на магистралата и веднага забеляза табелата — околовръстен път след два километра. Виж ти, колко далече от Москва го бяха закарали. Точно така, мутраците са искали да го очистят. Само че им излезе крива сметката. Трябваше да им свети маслото.
Никита се замисли. Да, май наистина трябваше да им види сметката на всичките. Трябваше да им тегли по един куршум в челото, да закопае телата, да изгори колата или да я скрие някъде на затънтено място. Разбира се, щеше малко да се поизпоти, но затова пък щеше да потули работата. А сега ще го търсят. И сигурно ще го намерят. А следващия път едва ли ще му провърви отново.
Едно е обаче да стреляш по мишени, а друго по живи хора. Сърце нямаше да му даде да убие човек.
А сега какво? Да се върне вкъщи, не може — там ще го чакат мутрите. А и какво домашно огнище беше това с родители алкохолици и пиянски сбирки. Но къде да отиде? На кого му е притрябвал точно той? На никого. Имаше роднини, но те не го очакваха с отворени обятия. Пък и мутрите можеха да открият координатите им, а това са излишни неприятности: за Никита — големи, за роднините му — не чак толкова, но както и да го погледнеш — нищо добро.
Освен това му трябваха пари. Колкото повече, толкова по-добре. Или поне толкова, колкото да стигнат за обувки, джинси и риза. Нали не можеше вечно да ходи с войнишка униформа. Той отвори жабката, прерови я пипнешком, но в нея нямаше нищо друго, освен бутилка „Абсолют“. Водката изобщо не го интересуваше в момента.
Никита караше с висока скорост към Москва. Точно преди да излезе на околовръстния път, се сети за едно приятелче от казармата — Коля Корабльов. Колята. Добро момче. Живееше в Зеленоград[4] с родителите си, но имаше самостоятелна стая. Беше се уволнил половин година преди Никита. И много настояваше Никита да му гостува веднага щом се върне в Москва. Ето че сега имаше повод да го навести.
Когато пристигна в Зеленоград, вече беше вечер. Намери адреса, остави колата в един съседен двор за заблуда на противника, а самият той се насочи към блока на приятеля си.
Уви, не му провървя. Коля не си беше вкъщи. И родителите му също ги нямаше. Никой не отвори вратата.
Никита отново се запъти към колата. Трябваше да отиде другаде. Но къде? Това все още не му беше ясно.
Седна зад волана и в този момент се случи нещо съвсем неочаквано. Неизвестно откъде изведнъж се появиха две западни коли. Едната го подмина, влезе плътно до бордюра, спря, рязко даде назад и опря задницата си в неговата кола. Другата го притисна отзад. И тутакси отляво рязко заби спирачките още една — обикновена лада деветка.
Никита понечи да вземе пистолета, но от прозореца на деветката към него вече бе насочено дулото на картечен пистолет „Узи“. Той даже стисна очи в очакване на смъртната присъда. В тази ситуация му оставаше само едно — да чака куршум отсреща. И да се дърпа, и да не се дърпа — все тая, вече нищо не може да се направи. Бе загубил играта по всички показатели.
Но никой не натисна спусъка. Дясната врата на деветката се отвори и от нея излезе мутра с габаритите на Херакъл. Той сграбчи Никита за яката на куртката и го измъкна от колата като перце. Набързо го претърси и без капка злоба го попита:
— Е, какво, налудува ли се, войниче?
— Дръж се по-учтиво с него, Мошеник! — чу се нечий тих, но звънък глас.
Никита обърна глава назад и видя спортен тип мъж на около тридесет години с хищнически поглед. Усмихваше се, но от усмивката му лъхаше студ като от арктичен вятър. До него стоеше още една горила.
— По-учтиво, Мошеник — със сарказъм в гласа повтори мъжът. — Той познава много големи босове. Коля Белязания например.
— Да вземем да го дамгосаме, а? — иронично се подсмихна мутрата. — И той ще стане белязан, а, Капитане?
— Е, хайде, стига, момчето като че ли не е лошо. Просто се е оказало на неподходящото място в неподходящото време.
Мъжът, когото нарекоха Капитана, внимателно се вгледа в Никита и отново му се усмихна. Но погледът му както и преди беше смразяващ.
— Хайде да отидем в колата, там ще поговорим — каза той и посочи своя мерцедес 300.
— За какво ще говорим? — попита Никита.
— Има за какво… Е, не се бой де. Не се страхувай от моите момчета. Ако не те прибера, ще ме разфасоват направо. Не ми ли вярваш?
— Вярвам ти.
— Какъв е проблемът тогава?
В купето на мерцедеса беше доста просторно и комфортно. Миришеше на кожа, скъпи цигари и прохлада. Ето това е хубав живот. Колата потегли леко и плавно излезе на шосето.
— Обидил си нашите момчета — каза Капитана, гледайки през прозореца. — На Поляка си му счупил челюстта, и Клюна си напердашил. Лоша работа. А после отново сте се спречкали с Клюна. Добре че не си го застрелял поне.
— Как ме открихте?
— Ами колата е с джи пи ес устройство. Не загря ли веднага?
— Не.
— По принцип е трудно да се измъкнеш от нас. Схвана ли поне с кого си имаш работа?
— С мафията.
— И така може да се нарече. Какви са тези толкова страшни Колята и Толята, с които си плашил Клюна?
— Сиромах човек — жив дявол, нали знаеш.
— Изпързалял си значи, Клюна, избудалкал си го. Сече ти значи пипето на тебе… Това е добре. Лошо е, че си стрелял по него.
— Стрелях над главата му.
— Забил си два куршума в една и съща точка и си съсипал анцуга на Петър, направил си го на решето. Къде се научи да стреляш така?
— В казармата. Служих в Заебкалието…
— Искаш да кажеш в Забайкалието?
— Е, зависи кой как ще го нарече.
— Ама ти си бил и шегаджия, а!
— Не съм го измислил аз, в казармата го чух.
— Е, служил си във въпросното Заебкалие, а после?
— Бях в обслужваща рота на стрелбище. Началникът на оръжейния склад не беше стипца. Не се скъпеше за патрони — с цели сандъци ни снабдяваше. Упражнението вече е свършило, а патроните — с лопата да ги ринеш. Пък с оръжието нали трябва да се стреля… Точно тогава в действие влизахме ние. Едва ли не всеки ден унищожавахме по около двадесет пълнителя с автоматите. А на мен ми беше по-присърце пистолетът. И с пистолет ми даваха да стрелям до насита. Така ръката ми стана много точна.
— Само с автомат и пистолет ли си стрелял?
— Е, и с гранатомет ми се е случвало да думкам. С „Костьор“, АГС-17, РПГ-7[5]…
— Също ли до насита?
— Аха, до изнемогване.
— А със снайперистка винтовка стрелял ли си?
— Е как, с „драгунка“[6]. Накъде без нея? Беше ми дошло до гуша…
— Ама ти си ни бил голям спец.
— Защо пък „си ни“? Нямам нищо общо с вас.
— Добре де, за това после ще говорим. А какъв е този „бушон“ под окото ти?
По време на спора с Чугунов Никита си бе докарал синина под окото. Именно за нея го питаше Капитана. Подиграваше му се.
— Абе има тука един, който ми прави проблеми.
— Кой?
— Един бизнесмен.
— Какъв е този бизнесмен?
— Ами голяма лисица е. Присвоил си с измама апартамента на нашите. А апартаментът е хубав, четиристаен, в престижен район. Сега заради него трябва да се свиваме в някаква мизерна дупка. Даже не мога да се преоблека в цивилни дрехи. Е, както и да е, какво пък толкова.
— Долна мижитурка е този твой бизнесмен.
— И аз това исках да му кажа. Обаче той издебна момента и неочаквано ми вкара едно кроше. Говедото му с говедо!
— Прав си, говедо е — съгласи се Капитана. — Трябва да му се даде урок.
— Трябва да измисля нещо.
— А ти какво можеш да направиш?
— Аз ли? Много неща мога да направя.
— Като например?
— Мога да му размажа физиономията например. Преди две години спечелих първенството по бокс в Москва.
— Да, добре се биеш ти. Вкара Поляка в болница със счупена челюст. Лоша работа.
— Ами той пръв ми скочи.
— Това няма значение — каза Капитана и впи в Никита смразяващия си поглед. — Ние сме мафията, а Поляка е наш човек. И Клюна е наш човек. Щом си закачил тях, значи си закачил и нас. Какво да те правим сега?
Никита изтръпна от страх, но запази самообладание и гордо устоя на погледа на мафиота.
— Е, това не го решавам аз.
— Точно така, животът ти е в моите ръце. Ако реша, мога лично да ти тегля куршума, ако ли пък не, мога да те хвърля на мутрите си да те разкъсат. Какво си избираш?
Никита не отговори нищо.
— Изплаши ли се? Запомни, войнико, че няма да позволя да се подиграват с хората ми. И за урок ще те накажа. А всъщност… не. Май не си лошо момче. А и не по своя вина си се забъркал в тая каша. Нали така?
— Така е — навъсено отговори Никита.
— Освен това тъкмо си се върнал от казармата. Отслужил си. Между другото, искаш ли да си върнеш апартамента?
— Да.
— А дали ще можеш?
— Ще пробвам.
— Нищо няма да можеш да направиш, ако не ти помогнем.
— Вие пък от какъв зор ще се забърквате в тая работа?
— Не се притеснявай, и ние ще изкараме нещичко от това. Ти друго ми кажи: ще можеш ли да застреляш бизнесмена?
— Защо да го правя? — напрегна се Никита.
Капитана го погледна изпитателно. Сякаш се беше вкопчил в душата му и я намотаваше на макара към себе си.
— За да си върнеш апартамента. Може да се наложи да се отървем от него.
Никита се замисли. Дали наистина би могъл да убие Чугунов? По принцип да. Той е гадина, бе унизил родителите му, бе ги обрекъл на пиянство и нищета. Бе им отнел апартамента. И него лично го засегна днес сутринта. Измет.
— Абе за норматив ще му видя сметката. Мерзавец е той!
„Мерзавец, немерзавец, но все пак е човек. А убийството си е тежко бреме за съвестта. А и с органите на реда ще си имам проблеми…“ Никита не сподели с мафиота съмненията, които го мъчеха.
— Значи си наш човек — одобрително го погледна мафиотът. — Моите момчета вече проучиха ситуацията. Твоите старци живеят в голяма беднотия.
— Меко казано — кимна Никита.
— Животът ти изобщо е доста мизерен…
— Не е розов.
— Общо взето ти предлагам следното. Не си слабичко момче. Добре се биеш, стреляш отлично. И пипето ти сече както трябва. С една дума, точно такива момчета като теб ми трябват. Защо не вземеш да влезеш в групировката ми? Ще заживееш като човек.
— Ама аз не искам да ставам престъпник — отрицателно поклати глава Никита.
— Е, хайде сега, какви престъпници сме ние? — демонстративно се засегна Капитана. — Престъпници са онези, които грабят и убиват. Помниш ли филма за Жеглов[7]? Виж, „Черната котка“[8] вече са истински престъпници. А ние, така да се каже, сме делови хора. Ние не грабим и не убиваме. А просто предлагаме, така да се каже, охранителни услуги. Следим за спазването на реда. За това ни плащат.
— Кой? Бизнесмените ли?
— И бизнесмени, и банкери. Викаме им балъци. Твоят бизнесмен също е балък. Ако се наложи, ще му вземем апартамента. Кротко, културно. А за грабежи и убийства и дума не може да става. Ние сме сериозни хора. Имай предвид, че нямам намерение да те кандърдисвам. Момчета като тебе колкото щеш — чакат на опашка да ги взема. Не ми ли вярваш?
— Всичко е възможно.
Дори да преувеличаваше малко за опашката, Капитана все пак беше прав. В наши дни на младежите не им трябва нищо друго, дай им само да опитат от бандитската романтика. А и парите не са маловажни. А мафиотите си живеят доста охолно. Само че животът им е кратък.
— Ами ако откажа?
— Твоя воля. Но имай предвид, че Поляка и Клюна вече са те набелязали. Да не стане някоя беля.
Капитана извади най-убийствения си коз. Убийствен в буквалния смисъл на думата. Поляка и Клюна бяха същински дебили със стерилни мозъци. Но колкото да очистят Никита, им стигаше. Да, явно нямаше друг избор. А освен това животът му наистина не беше цвете.
— Е, какво реши?
— Изглежда, ще се съглася. Трябват ми пари.
— С парите няма да имаш проблеми. Само че аз още не съм решил окончателно да те взема ли, или не.
Затова пък Никита вече искаше да влезе в криминалната групировка на Капитана. Наистина, те са солидни хора. Притежават голяма власт. Ще придобие пари, връзки, уважение. А и апартамента си ще върне от Чугунов. Ще извади родителите си от дупката, ще им помогне да си стъпят на краката. И Кеша вече няма да му се надува толкова. Напротив, даже ще му се подмазва. И няма просто ей така да го изрита от къщи. Всъщност какво го интересува Кеша. Виж, Лена… Мина му много подличка мисъл — защо пък да не я отмъкне под носа на мъжа й?!
Капитана започна да го разпитва за живота му. Подхвърляше му провокативни въпросчета — проверяваше дали е сигурен човек. В крайна сметка остана доволен.
— Да не си размислил?
— Не, не съм — отрицателно поклати глава Никита.
Капитана извади портфейл. Измъкна пет зелени банкноти и му ги подаде.
— Вземи, това ти е аванс.
Ръката на Никита машинално посегна към парите. Но Капитана ги беше стиснал здраво.
— Това не е просто аванс. Това, братле, е входна такса. А виж, изходна няма, сещаш ли се? Така че добре си помисли. Още не е късно да се откажеш.
Прониза го със съсредоточения си, смразяващ поглед, но Никита успя да му устои и не се смути.
— Добре де, какво пък толкова.
Той най-сетне взе парите от ръцете му и ги пъхна в джоба си.
Сделката с дявола беше сключена. Никита продаде душата си на мафията. И кой знае защо, не съжаляваше за това.
А всъщност имаше ли за какво да съжалява?