Владимир Количев
Брат, стреляй пръв (4)

Четвърта глава

Чугунов се събуди в шест сутринта от звънеца на будилника. Време беше за ставане. Следваше гимнастика, вземане на душ с рязко редуване на топла и студена вода, лека закуска пред телевизора — и на работа.

Спеше му се още, биологичният му часовник го изискваше, но бизнесът си е бизнес. Времената на бурния разцвет на далаверите вече свършиха. Все по-трудно бе да правиш голяма пачка, без да си мръднеш пръста. Конкуренцията ставаше все по-голяма. Бизнесът все повече започваше да прилича на борба за оцеляване. Винаги трябваше да изпреварваш събитията, да знаеш накъде духа вятърът, да си в добра физическа форма. Само за момент да се разсееш, да намалиш малко темпото, и веднага те изпреварват още на първия завой, а след това съвсем те избутват в ъгъла или пък направо те изхвърлят зад борда. Така че, щеш — не щеш, трябва да надвиеш себе си, да потиснеш желанието си за сън и хайде, на работа, напред към офиса.

Чугунов имаше хубав апартамент — четиристаен, в хубав квартал. Съвсем наскоро му беше направил ремонт по европейски стандарти. С една дума, всичко беше както трябва, само че започна да му става тесничко в него. Време беше да си купи просторна къща някъде в района на Рубльовското шосе^[1]. Само че такава ще трябва или сам да си построи, или да я купи от някой за доста солидна сума.

А този апартамент го беше приватизирал без пари. По това време имаше малко неприятности и трябваше да се покрие някъде за около месец. Точно тогава нае една стая при някакъв измършавял от бедност старец от бившите големци. Не успял да влезе в ритъм с новото време, от мъка човекът започнал да пие. А жена му Чугунов лично я пропи. Знаеше бърз метод за това. И всичко заради апартамента. Много го беше харесал.

След като облаците се разсеяха и бурята отмина, вече спокойно можеше да продължи да върти пари. Но Чугунов не напусна квартирата си, бавно и методично съсипваше хазяите си, докато накрая не ги унищожи тотално и не им взе апартамента за сто долара.

Нямаше никакви угризения на съвестта. За какви угризения може да става дума? С мутрите си навремето правеше частниците на пихтия. Изритваше ги от апартаментите им за дългове, а колите им прибираше като подаръци. Юначни времена бяха. Тогава натрупа първоначалния си капитал. Сега беше честен бизнесмен. Друг живот водеше вече, имаше напълно легален бизнес — няколко бензиностанции в Москва. И това беше само началото.

Тези дни дойде онова момче, войничето, синът на алкохолиците. Искаше да си върне апартамента. Много нахален тип. Чугунов му даде да се разбере, вкара му един в мутрата. И с това приключи всичко, момчето повече не се появи. Явно е разбрал, че не може да има претенции към Чугунов. Няма да постигне нищо!

Чугунов погледна часовника си. Беше седем и половина. И точно в този момент, на същата тази секунда се позвъни на вратата.

На екрана на монитора се появи лицето на Кримов, телохранителя му. Свестен мъж. Някога се опитвал да разпространи каратето в Съветския съюз и бил преследван от закона за това. Излежал си срока, а после се занимавал с какво ли не, докато не попадна под крилото на Чугунов. Служеше му вярно и честно.

Чугунов му отвори вратата.

— Здравейте, Анатолий Михайлович — равнодушно го поздрави Кримов. — Колата ви чака.

Преди го наричаха просто Чугуна. После за някои хора стана Михалич. А за подчинените си беше Анатолий Михайлович. Какво пък, така трябваше да е.

Чугунов просто му кимна за поздрав и мълчаливо излезе от апартамента. Тутакси някаква сянка се мярна зад гърба на Кримов и изведнъж сякаш ги връхлетя смъртоносен ураган. Той завъртя Чугунов и Кримов във вихъра си и ги запрати навътре в апартамента.

Ураганът бяха трима или четирима бабаити с бръснати вратове. Изскочиха от асансьора, влетяха в апартамента, помитайки по пътя си собственика му, и го проснаха на пода барабар с телохранителя му. Чугунов лежеше по корем с лице надолу. Ръцете му бяха извити на гърба и закопчани с белезници. Единият се доближи, надвеси се над него и го настъпи с тежката си обувка по врата.

— Какво искате? — едва се изтръгна от гърдите на Чугунов.

— Е, т’ва е, човекът направо си кара по същество — чу се груб глас, в който се долавяше езикът на престъпниците.

Обърнаха Чугунов по гръб. Здравият бабанка веднага го притисна отново с крак с изкривено от злоба лице. До него като скали се извисяваха още три напомпени мутри. И от техните физиономии не лъхаше нищо добро.

— Ти ли си Чугуна? — попита единият.

— Да… К’ъв по-точно ви е проблемът? Вие какво, момчета, да нямате някакви претенции към мен?

— А ти как мислиш?!

— Не трябваше да ме закачате, момчета. Ако сте искали да ми покриете гърба, вече сте закъснели. Имам връзки с когото трябва.

— С Челентано, грузинския бос ли?

Излизаше, че са организирали добре акцията. Братоците бяха осведомени за гърба на Чугунов. Може пък да е за добро.

— И не само.

— Е, няма нужда да ни разказваш как сам някога си гърбил балъците. Каквото било — било. Сега ти си балък. И освен Челентано други връзки нямаш.

— Момчета, не играете според правилата. Дайте да си нарочим среща, ще се разберем като хората. Не ме нападате според понятията!

— А нашето момче като хората ли го прекара? Като хората ли го метна с апартамента?

— Какво момче? Какъв апартамент?

— Ами този апартамент. — Мутрата посочи хола на апартамента. — И старците на нашето момче си ги наврял в кучи задник. Подхвърлил си им сто долара за апартамента. Това не е ли пълен произвол, а? Сега ще ти спретнем едно линчуване според правилата, говедо такова. Челентано може и да е голям бос, но може и да не е. Така или иначе, той няма право да се застъпва за тебе. Направил си голяма издънка. Дори и Челентано да се застъпи за теб, и на двамата ще ви потърсят отговорност от по-високо.

— Вие за кое момче ми разправяте? За онова, войничето ли?

— А, сети ли се! Макар че как ще забравиш. Такъв готин апартамент, гад мръсна, си приватизирал без пари.

— Ама войникът няма нищо общо!

— Та той е наше момче.

— Че кога успя да стане?

— Абе то Ник още преди казармата си беше партия с нас. Разбра ли сега?

— Че аз откъде да знам, че е ваше момче?!

Опитваха се да го метнат братоците. Чугунов веднага надуши лъжата. Оплакал се е младокът на някой от големите авторитети и онзи го е взел под своя опека. Един вид, негово момче е. То, че е негово, негово е, но е станал такъв по-късно… Това момче не принадлежеше към никаква групировка, когато Чугунов взе апартамента на старците му. Но иди го докажи…

— А на нас не ни дреме знаел ли си, или не. Никой не те е карал да правиш такива гадни въртели. С една дума, ще се наложи да върнеш апартамента.

— Недейте така бе, момчета! — избухна Чугунов. — Апартаментът си е мой!

— Бил е твой, стана наш. Имаш и глоба от двеста и петдесет хилядарки в зелено.

— Абе вие луди ли сте, откъде ще намеря толкова пари!

— А, проблемът си е лично твой.

— Направо ще ми съдерете кожата!

— Да ти съдерем кожата ли? А, това е идея!

Нещо изщрака в ръцете на единия бабаит. Чугунов видя, че е автоматичен нож.

— Сигурно си чул, че тези дни са резнали гърлата на трима балъци — попита мутрата.

Вярно, че беше гледал репортажа от мястото на инцидента — бяха очистени три момчета накуп. Някакви безчинстващи главорези спретнали на бърза ръка доста непрофесионална чистка.

— Вие ли сте се го направили? — ококори се учудено Чугунов.

— Не, не сме ние — отрицателно поклати глава единият бабаит. — Ние спазваме закона. При нас всичко е според правилата. А сега, говедо, ще се заемем с теб.

Мутрата се приведе към Чугунов, удари го като с камшик с вледеняващия си празен поглед и опря острието на ножа в гърлото му.

— Е, какво, ще цакаш ли мангизите?

— Махни ножа, нека поговорим — прецеди през зъби Чугунов.

Махнаха ножа от гърлото му.

— А сега да си поговорим. Какво, промени ли си решението?

— Добре де, да речем, че ви дам апартамента…

— Ще го дадеш, къде ще ходиш. И без всякакви „да речем“, ясно ли е!

— Добре де, без „да речем“. А мангизите за какво трябва да ви ги давам? Двеста и петдесет хилядарки са прекалено много…

— Нали ти казвам, това не е наш проблем, а лично твой. Откъдето искаш, оттам ги намери. Но ще ни ги дадеш.

— Глобата е доста солена… Освен това съм правил ремонт на апартамента. Това не е малка компенсация.

Отново притиснаха ножа в гърлото му. Този път леко му цепнаха кожата, пуснаха му няколко капки кръв.

— Иначе ще ти направим шах с пешката — каза братокът. — Ще пуснем делото в съда, ще докажем недееспособността на собствениците на апартамента и ще си го върнем.

Беше прав. Ако неутрализират Чугунов, ако не му позволят да въздейства на съдийското решение, то по закон този апартамент спокойно можеше да бъде върнат на предишните му собственици.

— Но в такъв случай ще трябва да се изръсиш с половин милион в зелено. С една дума, описах ти ситуацията накратко. Хайде, мисли! Имаш само една минута.

През тази минута ножът все по-дълбоко се врязваше в гърлото на Чугунов.

— Стига, убедихте ме! — предаде се той.

Изобщо не му се искаше да се разделя с живота си.

— Ето, виждаш ли как се разбрахме, а ти ми се лигавеше досега — каза бабаитът и прибра ножа.

Някой метна една кърпа, с която покриха порязаното му гърло.

— Хайде да отидем в моя офис. Там ще оформим документите по прехвърлянето на апартамента.

— А мангизите?

— И мангизите ще си получите.

— Двеста и петдесет хилядарки, нали така?

— Двеста и петдесет — съкрушено кимна Чугунов.

— Само че сделката ще я оформим тук. — Бабанката прилепи джиесема към ухото си и се обади на някого: — Всичко е на шест, клиентът взе правилно решение. Пращайте учения.

Под „учен“ той имаше предвид нотариуса, който се появи в апартамента след около три минути. В куфарчето си носеше всички необходими бланки и печати.

А Чугунов така се надяваше да се добере до офиса си и някак да се свърже с покровителя си. Тогава всичко щеше да се реши в негова полза. Но надеждите му се топяха с всяка изминала минута.

Още няколко пъти го заплашиха с жестока саморазправа и даже му подкастриха леко ухото, преди да сложи подписа си на акта за дарение на жилище. Накараха го да напише и едно писъмце — от сорта на това, че се разкайва за извършеното и затова именно връща апартамента на предишните му собственици.

Но това не беше всичко. Той извади от сейфа си седемдесет хиляди долара, скътани за черни дни, и ги сложи на масата. След това с триста зора попълни всички документи и пълномощни, с които неговите мъчители цял ден, от сутринта до вечерта, теглиха кредит от банката на негово име — разликата, която не му достигна до двеста и петдесет хиляди. Момчетата действаха с размах. На следващата сутрин го пуснаха. Чугунов остана без добре обзаведения си и скоро ремонтиран апартамент и без двеста и петдесет хиляди. А най-досадното беше, че никой даже не се опита да го потърси през изминалото денонощие. Челентано сякаш беше пропаднал в дън земя.

Всичко се връща на този свят — дълбоко в себе си той осъзнаваше справедливостта на тази стара истина, но скъперничеството не му позволяваше да се примири с поражението, алчността и поруганата му гордост искаха възмездие.

Никита лежеше в килията от две седмици. Беше под личното покровителство на Краля. Чейнджа се отнасяше към него с извънредно голямо уважение. В килията лежаха още няколко горе-долу авторитетни момчета от борците-рекетьори. Никита поддържаше що-годе добри отношения с всички.

Между рецидивистите и мутрите-спортисти нямаше вражда — нито тайна, нито явна.

— А това е така, момчета, защото вашите босове се съобразяват с нашите закони — авторитетно обясни престъпникът от старата гвардия, Краля. — Вие живеете според нашите правила. А когато говорим за законите на престъпния свят, не може да става и дума за произвол. В този свят цари ред и справедливост.

Момчетата, които наричаха себе си „истински мафиоти“, спазващи престъпните закони, го слушаха с отворена уста. И как няма да го слушат, самият Крал ги учеше на ум и разум, един от стожерите на стария криминален свят.

— Повярвайте ми, момчета, за всички има място под слънцето — и за вас, борците, и за нас, старите криминални престъпници. Трябва да живеем в мир и разбирателство, тогава всичко ще е наред, ще е според правилата. И няма да има кръвопролития. Но в нашия подземен свят има доста алчни хора. А пък алчността е майка на безчинствата и беззаконието. Оттук идва и падането на глави, и жестокото разчистване на сметки, и кръвопролитията. Споровете трябва да се решават според правилата. Като не можете сами да се разберете, повикайте авторитетни хора, които са врели и кипели в живота. Те ще ви разтърват. Да, обаче има изроди, за които решаването на спора може да стане само по един начин — с автомата. Американците имат една поговорка: „Полковник Колт даде равен шанс на всички“. И при нас ситуацията е същата. Стрелят където им падне, взривяват коли, тровят хората с какви ли не гадости. А не трябва така. Чистката нарушава равновесието. Чистката е като пургатив — тя ни отпуска пред ченгетата. Трябва да живеем в мир — още веднъж повтори Краля.

И изведнъж млъкна. Даже като че ли се натъжи. Сякаш осъзна, че само с приказки не може да промени нещата. И да правиш, и да струваш, положението си остава същото — както и преди са съществували, така и сега съществуват престъпници, неспазващи законите на криминалния свят. Инцидентът с него за пореден път потвърди това. Някакъв си главорез се осмели да посегне на живота му и замалко не го вкара в гроба. И всичко това заради някаква дреболия, заради дял в малка частна фирма.

Тайната кореспонденция на затворниците работеше като по часовник. По жиците, опънати по стените на изолатора, редовно пристигаха бележчици. Вчера пристигна една много интересна. За Краля беше. Той я прочете и каза:

— Край, върнах си го.

Нямаше нужда да се пояснява на Никита какво означава това. Краля е нанесъл ответен удар на врага си.

— Няма го вече гада — поглеждайки към Краля, каза на Никита Гена Измайловски с уважение.

Наказанието за посегателство върху живота на престъпен авторитет беше само едно — смърт. И ако Краля не си беше отмъстил, положението му в този свят щеше да стане доста нестабилно. А по този начин той за пореден път бе доказал силата си, авторитетът му порасна още повече. Младите момчета го гледаха така, сякаш пред тях стои божество.

Неведнъж идваха бележчици и за Никита, получаваше новини за хода на следствието на закодиран език. Той поддържаше една и съща версия по време на разпитите — нищо не съм видял, нищо не знам. Съдейки по пристигащите съобщения, останалите момчета от петорката твърдо отстояваха същата позиция.

Капитана и Бичмето също се опитваха да помогнат с каквото могат. Бяха задействани всички възможни връзки, бригади, интензивно се работеше със следователи и съдии, с пълна пара бяха включени в атака адвокатите. И в един прекрасен момент бастионът на обвинението рухна. Никита и останалите от петорката бяха пуснати на свобода, след като подписаха декларация, че няма да напускат населеното място.

Никита не беше сигурен дали това стана по някаква щастлива случайност, или някой беше нагласил нещата, но излезе от изолатора заедно с Витал, Вовата, Чауса и Гирата. За подигравка на ченгетата на улица „Петровка“ ги чакаше разкошна лимузина. А до нея стояха Капитана и Бичмето — кръстниците на мафията. И двамата бяха с насълзени очи и сдържани усмивки. Посрещнаха бойците си с широко разтворени обятия. Само че дали беше искрено всичко това? Може да беше само театър за пред публиката.

Никита едва сдържа усмивката си, когато Капитана три пъти докосна бузите му със студените си устни. Изобщо не му бяха приятни тези целувки. Горещите прегръдки и целувки по три пъти бяха традиция, взета като пример от филма „Кръстникът“. И нямаше нищо чудно в това — и Капитана, и Бичмето бяха израснали с този филм. Историите за „Коза ностра“ и за американския рекет бяха школата, от която бяха учили гангстерския занаят.

В лимузината беше доста тясно. Не е шега работа — заедно с шофьора в нея влязоха общо осем души.

— Малко е тесничко, ама е от сърце! — каза Капитана и разтегли устните си в изкуствена усмивка.

— Е, все свои хора сме си — каза Вовата и многозначително погледна Гирата.

— Ти, Гира, разбира се, си дебил — каза Чауса. — Но ти прощавам.

— Аха — кимна одобрително Вовата. — Който пак го спомене, кон да му го натресе.

— Вие сте моята гордост, момчета! — тържествено заяви Капитана. — Чух, че ченгетата яката са ви обработвали.

— Нищо особено! — озъби се до уши Вовата. — Гле’й колко зъба ми избиха, гадовете — каза той, показвайки на всички нащърбените си зъби.

— А на мен вътрешностите ми още са на кайма — преви се Чауса.

— А пък аз замалко да забравя как се диша — сухо подхвърли Никита.

— И на тебе ли ти слагаха противогаз на главата? — попита Витал.

— Не, обикновен найлонов плик.

— А на мен ми намъкнаха противогаз и ме биха с палки по краката. Говеда!

— Нищо, един бит струва стотина небити… Вече всички мутри в столицата ще знаят, че за Капитана бачкат точни момчета. И още повече ще уважават Капитана.

Никита се усмихна под мустак. Ето накъде биел хиената. Значи така, ченгетата ги смазаха от бой, умирисаха се на какви ли не гадости в килиите, а за това трябва да уважават не тях, а Капитана.

— Никога не оставям момчетата си в беда — продължи да се тупа в гърдите Капитана. — Дори и да ви бяха лепнали чистката, пак щях да ви измъкна от пандиза.

— Ти какво си мислиш, Капитане, че не го знаем ли — каза Витал. — Зад твоя гръб сме като зад крепостна стена.

— Измъчили са ви ченгетата, изморени сте. Трябва да си починете.

— Наистина трябва да разпуснете малко, момчета, да се позабавлявате — кимна им от предната седалка Бичмето и протегна ръка, за да им даде пари.

Никита получи чисто нова пачка с двадесетдоларови банкноти. Две хиляди долара — никак не беше зле. Но можеше ли с това да се компенсира всичко, което бе преживял?

Тъкмо искаше да върне парите и да каже: „Край, дотук съм“, имаше намерение да излезе от играта, в която го вкара Капитана, но го спря мисълта за входната такса. Ами ако го застрелят направо тук, в колата? Това ще бъде пример за назидание на всички.

Реши да не връща парите и студено погледна Капитана.

— Шефе, мога ли да те попитам нещо?

— Вече можеш. Ти си сигурен човек. Можеш да говориш с мен направо, без заобикалки — каза Капитана и така му се усмихна, сякаш му оказваше някаква велика чест.

— Трябва да изпълня някои задължения към родителите си.

— Ясно, искаш да си върнеш апартамента от ония балък — разбра го от половин дума Капитана и някак странно отклони погледа си някъде встрани.

— Точно така.

— Мисля, че този проблем ще се реши в близко бъдеще.

— Защо сам да се решава? — попита Витал. — Ти, Капитане, само ни спусни задачката за този пуяк и сами ще го изгърбим, няма проблем.

— С този пуяк вече са се заели доста сериозно. И скоро ще го притиснем плътно в ъгъла. Всичко с времето си.

— Кога по-точно?

— Скоро. Така че не бързайте много, момчета, и си почивайте спокойно. Между другото, сауната вече е затоплена. И масата е сложена. Погрижили сме се за всичко.

— А мацки ще има ли? — попита Вовата.

— Че може ли без тях. Избрах ви най-готините момичета.

— Абе то няма лошо, че ще има мадами — изфъфли Вовата, — ама първо трябва да мина през зъболекаря.

Кой знае защо, всички се засмяха.

 

 

— Не мога да те разбера, братле — каза Бичмето на Капитана.

Вече бяха изпратили петорката на Витал на заслужена почивка. Върнаха лимузината на собственика й, а самите те се разхлаждаха до басейна в къщата на Бичмето.

— За какво? — мързеливо подхвърли Капитана. Тъкмо беше излязъл от басейна и му беше толкова приятно да се прилича на следобедното слънчице.

— Прибрахме апартамента от балъка, обрахме му мангизите, а ти каза на Ник, че сега тепърва мислиш да го притиснеш.

Капитана се намръщи недоволно. Да, така си беше. Присвои си плячката. Апартаментът беше хубав — с четири стаи, след ремонт, мястото също. Там можеше да свие чудесно гнезденце за любовницата си.

— Защо само залъгваш с празни обещания Ник? — опитваше се да изкопчи истината Бичмето.

— Рано му е още да си връща апартамента. Зелен е още — каза Капитана и махна пренебрежително с ръка. — Трябва да си го изкара с труд. А освен това го взех в бригадата само заради Чугуна. Мислех да го пусна в действие, но не се получи. Наложи се да насъсквам други срещу Чугунов.

— Ама нали Ник беше на топло. Как щеше да го изпратиш?

— Няма значение къде е бил. Нали не натисна Чугуна. От къде на къде ще му давам апартамента? Още е рано, не си го е изкарал.

— Не си го е изкарал, казваш? Може би. Само че ми подшушнаха, че в пандиза Ник се е сдушил с някои хора.

— В смисъл?

— Чувал ли си за Краля?

— Ти да не мислиш, че съм вчерашен? Разбира се, че съм чувал.

— Ник е спасил Краля от сигурна смърт. Така че сам си прави сметката.

Капитана погледна Бичмето много учуден. Странно защо тази информация не е стигнала до него. Може би защото не се беше интересувал достатъчно от съдбата на момчетата си. Бичмето почти изцяло беше поел ангажимента по ходатайстването за тях.

Ако наистина Ник се е сближил със самия Крал, значи нещата вървят на зле. Няма да е желателно да го разиграва. Нали може да се разсърди и да започне да му прави кал. И лошото е, че няма да може да го премахне така лесно.

— Ти да не мислиш, че искам да го прекарам? Не, брато, не си мисли такива неща. Просто искам да отложа малко момента. Нека Ник се отличи, тогава апартаментът ще му бъде връчен като първа награда.

— Да не би да не се е отличил вече? Като истински мъж се е държал пред ченгетата. Никого не е предал…

— Че той е спасявал собствената си кожа — пренебрежително махна с ръка Капитана.

— Може и така да е — не отрече и тази възможност Бичмето.

Той си допи бирата, стана от шезлонга и скочи със засилка в басейна.

„Да се удавиш дано!“ Капитана се учуди от собствените си мисли.

 

 

Никита стоеше на палубата на една белоснежна яхта. Морските брилянтно чисти зелени вълни я поклащаха леко от кърмата към носа и обратно. На две крачки от него в люлеещ се стол седеше главозамайваща блондинка. Беше чисто гола. Имаше нещо високомерно в израза й, в очите й проблясваше лека надменност на добре възпитана лейди, а по-надолу… На Никита чак му секна дъхът. Краката й бяха широко разкрачени встрани, главната й прелест се виждаше цяла-целеничка. Устничките й му изпращаха въздушна целувка…

Ама толкова хубаво му стана… Като че ли вече беше проникнал в нея. Поклащането на палубата се засилваше. И му ставаше все по-хубаво и по-хубаво. Беше близко до оргазъм. Странно, та той дори не беше докоснал блондинката.

А ето го и него — блажения миг на наслада.

— Ооо! — извика той.

И се събуди…

Пленяващата блондинка се изпари като дим. Пред очите му беше същото женско лице, само че в очите й проблясваше не чувството на превъзходство, а на развратна страст. Той лежеше по гръб, а тя го беше възседнала отгоре и разпалено се нанизваше на члена му. Стегнатите й малки гърди подскачаха в такт с ритмичните й движения. Плоското й коремче също се друсаше нагоре-надолу.

Блондинката все повече се доближаваше до момента на върховно удоволствие. Друсането се засили. Никита също се разгорещи. Изпразненото оръдие беше готово за нов залп.

Достигнаха кулминацията едновременно. Само че този път Никита не произнесе нито звук. Затова пък блондинката заскимтя като недобита кучка и болезнено впи нокти в раменете му. След това легна с цялото си тяло върху него и потръпна от превъзбуда. И умря. В преносен смисъл, разбира се.

— Алочка, в хладилника има шампанско. Донеси го! — оживи се Никита.

— Студено шампанско — супер! — радостно изчурулика блондинката и хвръкна към кухнята.

Никита със задоволство изпрати с поглед стегнатото й повдигнато дупенце. Ех, че готино парче!

Пиха шампанско направо от бутилката. Да вървят по дяволите чашите!

— Казват, че сутрин пиели шампанско само дегенератите — каза Никита.

— Точно така, само дегенератите. Но това е при условие, че не си правил секс сутрин. А ти как мислиш, защо те бях яхнала така?

— Правилно, Алочка, страшна си.

От три дни го беше ударил само на живот. Всеки ден сменяше момичетата като носни кърпички. Онзи ден беше с момиче с кестенява коса, вчера с чернокоса, днес с блондинка. И трябва да се признае, че Алочка беше най-хубава от всички.

Никита отново отпи от бутилката с шампанско.

Тези три дни беше прекарал в постоянни запои. Какво ли не беше пил — коняк, водка, шампанско… Направо ум да ти зайде!

Какво ли биха казали по този въпрос родителите му?

Изведнъж се почувства гузен. И то не защото спокойно си обръщаше бутилката с шампанско, докато те се наливат с някакви ментета. А защото родителите му изобщо не трябва да пият. Така да бъде, съвсем скоро ще настъпи денят, в който той ще се заеме съвсем сериозно и отговорно с тях.

Първо трябва да си върне апартамента. Проклетият Капитан! Защо постоянно отлага нещата! Нали от него се искаше само едно — да даде разрешение. А пък на говедото на име Чугунов и сами могат да му стъпят на врата. Витал например винаги ще се радва да му помогне. И Вовата с Чауса също ще ударят едно рамо. А Гирата… Да върви на майната си! Пак ще ги накисне в някоя кървава история.

 

 

— Нее, определено не мога да разбера защо да не можем да накажем този говнар — каза Чугунов, гледайки Челентано изкъсо и смръщено.

Те седяха в офиса му на чашка кафе.

— Разбери бе, човек, никой не иска да се забърква в тази работа — поклати глава грузинският бос. — Говорих с някои сериозни хора. Вярно е, Капитана не е бил прав. Не е било нужно толкова да ти стягат примката около врата. Можеха да ти насрочат среща, да се съберете с уважавани хора и всичко щеше да се реши на самото събрание. Но и ти не си прав. Защо си взел апартамента на хората? Какво, да не би да нямаш пари, за да си купиш?

— Човек може да си помисли, че вие, мафиотите, сте много честни хора.

— Аз съм честен мафиот! — оскърби се Челентано.

— И никога нищо не си откраднал?! Аа?

— Има си правила.

— Абе я си ги заври отзад тези правила! — кипна Чугунов. — По-добре си признай, че Капитана има силна групировка и затова никой не иска да си има вземане-даване с тях.

— Не бих поставил въпроса точно така — намръщи се Челентано. — Вярно е, че Капитана има силна групировка — около десетина професионални бойци и над петдесет биячи. А и зад него стоят сериозни хора.

— Не мога да разбера ти бос ли си, или какво? — избухна Чугунов. — Аз за какво цакам процент в шибаната ти обща каса, а? Бос съм, та бос съм. Не си никакъв бос, а лукова глава, ето кой си… Бил говорил със сериозни хора. Че тебе някой слуша ли те изобщо?

Челентано го прониза с дълбоко презрителен поглед. Чугунов явно беше минал всякакви граници. Но ни най-малко не съжаляваше за това. А от какъв зор му е, пита се, такъв покровител, който да не може да го защити от някакви изнудвачи? Или поне да му върне парите — двеста и петдесет хилядарки в зелено са това.

— Ще те убия! — отсечено кресна Челентано, сякаш изстреля куршум, и в същото време скочи рязко, пресягайки се с цяло тяло през масата. Във въздуха проблесна острие на нож.

Е, добре, щом е така, Чугунов беше готов за подобен обрат на нещата. Той моментално се отдръпна назад и сграбчи ръката с ножа точно над ухото си. Начаса му се притекоха на помощ неговите хора — Кримов и Зъбов, телохранителите му.

— Очисти го, говедото! — злобно изсъска Чугунов.

— А може ли? — учудено го погледна Кримов.

— Всичките до един, гадове такива, ще ви загробя! — прецеди през зъби завързаният Челентано. — Помияри мръсни!

— Ти чу ли го к’во каза тоя, Крим — без да иска, Чугунов измисли прякор на телохранителя си. — Заканва се всички ни да загроби. Как мислиш, дали не можем да се измъкнем от положението?

— Но той е бос…

— Абе какъв бос е тоя! Коронясали са го заради моите пари.

— Ами по принцип… — започна Зъбов.

— Млъкни, Зъб! — кресна му Чугунов. — Щом съм казал да очистите говедото, значи трябва да го очистите.

Първи го удари Кримов. Нанесе му отсечен удар в гръбначния стълб. Краката на Челентано се подкосиха.

— Браво, Крим! Сега е твой ред, Зъб!

— Ама аз…

— Стига си хленчил! — озъби му се Кримов. — И без това сме го загазили отвсякъде…

Зъбов го измери с изцъкления си поглед и безсмислено се втренчи в Чугунов.

— Е! Какво си ме зяпнал така? Давай, убий го… За какво ти се плаша, глупако!

Зъбов бавно обгърна с ръце главата на Челентано, още веднъж погледна Чугунов с вцепенен поглед и направи само едно рязко движение — чу се пукване на кост.

Край, със самозванеца беше свършено.

— Хайде, Крим! Сваляй му дрехите — нареди Чугунов.

— Защо?

— Ти ще ги облечеш. Ей сега ще ти лепнем и едни мустаци.

Да, наистина, ако сложат на Кримов изкуствени мустаци, отдалече всеки ще го вземе за Челентано. А освен това босът носеше и слънчеви очила. Ето ги, подмятат се на масата.

— И да не забравиш очилата!

— Защо е целият този цирк?

— Ами за да видят хората, че Челентано си е тръгнал от офиса ми цял и невредим.

— Отличен ход, шефе! — започна да се успокоява Зъбов.

— А ти какво мислеше, че мога само да си клатя краката ли? Ти, братле, по-добре се заеми с трупа. До утре сутринта трябва да е закопан някъде. Знаеш много добре, че това е в твой интерес. Нали ти го уби.

— Но…

— Крим, нали така беше!

— Ами по принцип, да. Зъб, ти му изви врата.

Ами така си беше, наистина.

 

 

Тази сутрин Ник отново се събуди в леглото с Алочка. И отново тя го събуди. Искаше му се и утре да се събуди по същия начин.

Но блаженството му беше прекъснато от досадното пиукане на пейджъра. Никита протегна ръка към него и прочете следното съобщение: „Среща. Двадесет минути. Виталий…“

Ето че свърши почивката. Време е за работа.

Отпускаха му се всичко на всичко само двадесет минути. Нямаше много време. Сигурно се е случило нещо непредвидено. Не трябва да закъснява, защото може и да си изкара някой тупаник. По принцип Витал е готин пич и уважава Никита, но държи на строгата дисциплина.

Никита успя да пристигне в кафенето точно след десет минути. Там вече го чакаха Витал и Вовата.

— Здрасти, прецаквач! — каза Ник и даде една лапа на бригадира.

— Ти какво, да не би да не си успял да свършиш? — взе го на подбив Вовата.

— Ако не бях успял, и здрасти нямаше да ви кажа вече.

— Леле, колко си страшен!

— Точно такива страшни момчета ни трябват сега. Трябва да свършим една работа — осведоми го Витал.

— Пак ли ще размазваме нечия физиономия?

— Може би физиономията. А може не само това… Очертава се разчистване на сметки.

— А защо е тази спешност?

— Капитана вчера е дал газ на петорката на Мошеника. Но една бригада се оказала недостатъчна. Накратко, юнаци, впрягайте конете.

— А така, говорим за вълка — подсмихна се Вовата, — а той в кошарата.

Имаше предвид Гирата, който най-после благоволи да се яви. Лицето му бе доста подпухнало, сякаш цяла нощ дяволи бяха подскачали по него.

— На кого трябва да извием врата? — попита мрачно той, пльосвайки се в креслото.

— И тогава ни връхлетя страшния Змей Горинич и казва: „Дайте ми Гирата, инак на всички задниците ви ще скъсам…“.

— Абе аз лично ще му го мушна отзад.

— Ще те вкарат на топло. За групово изнасилване. Нали е с три глави.

Чауса пристигна със запорожеца си. Този път никой не му се подиграваше. Никита имаше предчувствие, че някъде се събират буреносни облаци, а те отиват право натам и той не може да се възпротиви срещу това.

На срещата за разчистване на сметки дойдоха по осем души от двете страни. Никита изобщо не се интересуваше по какъв точно повод са тук. Просто стоеше на няколко крачки от Мошеника — двуметров напомпан бабаит с огромна мутра, и следеше действията на противника.

Срещу тях се бяха изправили добре подготвени бойци — борци, боксьори, каратисти, щангисти. На пръв поглед не се забелязваше да носят оръжие, но вратите на западните им коли бяха широко отворени, а в тях може и да се криеше някой и друг патлак.

Някъде в близките храсти зад гърба на Никита беше скрит запорожецът на Чауса. И ако, не дай си боже, се случи нещо непредвидено, той трябваше моментално да стартира и да докара пушкалата. Стига двигателят да запали веднага.

Мошеника и лидерът на конкурентната групировка се приближиха един до друг. Обсъждаха нещо на висок глас, ръкомахаха разпалено с ръце, разперваха широко пръсти като ветрило. А след това онзи бутна Мошеника. При падането си той успя да му направи подсечка с крак и го повали на земята.

— Почна се! — викна Витал.

Враждуващите страни се изправиха като стени една срещу друга. На Никита му се стори, че чу шума на запаления запорожец в храстите.

На Никита се падна да се бие с борец с клепнали уши, който стъпваше накриво с ходилата навътре и имаше тежка, но пъргава походка. Никита се опита да му нанесе серия от удари, но онзи своевременно се хвърли към краката му и юмруците на Никита прелетяха над главата му. Врагът стисна краката му като в менгеме и Никита падна по гръб, като си трясна главата в един камък. Даже не успя да се съвземе от удара, когато борецът изви болезнено крака му. Никита чак зави от болка.

— Ама че говедо! — чу се гръмотевичният бас на Вовата някъде наблизо.

Борецът получи мощно кроше с бокс по главата и се катурна облян в кръв на една страна. Никита тъкмо се измъкна от отпуснатата му мъртва хватка и видя как към него лети нечий крак. Той успя да го хване и го тласна рязко нагоре. Противникът тупна на земята по задник и той му вкара един със замах в слабините. Отличен удар!

Изведнъж оглушително затрещя автомат. Няколко куршума профучаха над главата му и той светкавично се просна с лице към земята и прикри главата си с ръце. Е, не го бяха учили да се хвърля с голи ръце срещу автомат.

Падайки, видя запорожецът да се врязва с мръсна газ в тълпата и рязко да забива спирачки. Един от бойците на врага подскочи, полетя във въздуха и се преметна през тавана му.

Никита скочи пръв към отворената врата на колата и бързо сграбчи един автомат. Тъкмо мислеше да изпразни пълнителя в един въоръжен боец, но навреме забеляза, че той стреля във въздуха. Стреляше над главите само за да сплаши тълпата и да въведе ред.

Никита също даде откос нагоре и с голямо удоволствие забеляза как братоците от другата страна лягат на земята.

След този негов ход последва психологически дуел. Мутрата с автомата и Никита насочиха оръжията един срещу друг, гневните им погледи се сблъскаха, но никой не посмя да натисне спусъка. Нито единият, нито другият искаше да си взема грях на душата.

Никога нямаше да забрави този поглед — беше студен и напрегнат, но в него имаше и страх. Страхът гризеше и Никита, но той с достойнство издържа психологическия двубой, не извърна очи и не натисна спусъка.

Чауса също беше взел бабаита на прицел с автомата си, но също не бързаше да стреля.

— Край, тръгваме! — викна лидерът на вражеската групировка.

Никита свали автомата едва когато врагът направи същото.

Мутрите от противоборстващата групировка качиха по колите тримата си пострадали бойци, скочиха вътре и тръгнаха първи. Явно се признаваха за победени.

И къде ще ходят! Разполагаха с един автомат всичко на всичко, как ще се мерят с арсенала, докаран от Чауса.

— Ама че говеда, мамка му! — с достойнството на победител заяви Мошеника, наблюдавайки отдалечаващите се коли. — Нека само посмеят още веднъж да се набутат в нашия район, изроди такива. — После погледна Чауса и Никита. — Добре ги наредихте, момчета, честно. Направо ги разбихте.

— Ако Ник беше започнал да пуца по тях, щяха да са дотам — чу се познат глас.

Беше Клюна, един от бойците в петорката на Мошеника. Всичко тръгна от него. Никита го изгледа накриво. В дън земя да пропадне дано този Клюн! Точно заради него влезе в групировката на Капитана и затъна до уши.

— Разказахме им играта, а! — боботеше вече в колата Вовата. — Виж ги ти, поплювковците, мамка му, кого решили да нападат!

— Да бе, вярно… Абе ние на всеки можем да му разкажем играта — закима заканително Гирата.

— Трябва да разпуснем малко — каза Вовата.

— Пак ли ще поркаме? — недоволно го изгледа Витал. — Стига толкова. Имаме сух режим.

— Абе какъв ти, мамка му, режим — започна Вовата, но този път бригадирът беше непоколебим.

— Казах, сух режим, и това е! — скастри го той.

— Е добре де, така бъде — недоволно измънка Вовата. И начаса се разпали отново. — Момчета, и все пак трябва да разпуснем някак. Аа, сетих се! Хайде по пътя да се отбием при един шмекер.

— При кой шмекер?

— Ами при онзи, дето метна Ник с апартамента. Абе аз за Ник всичко давам!

Никита имаше чувството, че Вовата още малко и ще започне да къса ризата върху себе си. Е, не си скъса ризата, но се удари няколко пъти силно в гърдите.

— Приема се! — неочаквано се съгласи Витал. — Ник, честно казано, не се представи никак зле. Дайте наистина да отскочим по пътя при това говедо.

„Да отскочим по пътя“ беше меко казано. Колата трябваше да поеме едва ли не в обратна посока.

Никита нямаше нищо против това посещение. Ако това е начин за облекчаване на стреса, ако има полза, защо пък да не стиснат Чугунов за гушата. А за него това събитие беше като празник. Може да се каже даже, че се сбъдваше мечтата на целия му следказармен живот.

Колата се движеше към бившия дом на Никита. Към дома, в който той имаше намерения да живее и занапред. Но докато пътуваха, той се сети, че мръсникът Чугунов по това време най-вероятно е на работа.

Капитана не разрешаваше да се действа на своя глава, но Никита не се е натискал да нападат този гаден бизнесмен. Вярно, беше проучил къде се намира фирмата „Зареждане — сервиз“ ей така, за всеки случай. И ето че сега излезе такъв случай… Да върви по дяволите Капитана с неговите нареждания. Писна му от неговото „всичко с времето си“.

— Трябва да отидем до офиса му.

— Какъв е адресът?

Никита го каза.

— Ами че това е съвсем наблизо.

Вовата зави рязко надясно и замалко не отнесе светофара.

— Мамка му, гледай къде караш — кресна му Витал.

— Айде стига, знам всичките светофари в този квартал. Я гле’й, ся наистина ше се забием.

— Слушай, умнико, стига си се правил на интересен, става ли?

— А може просто някой балък да избушим, а? — обади се Гирата. — Ама честно, страшно ми се ще да вкарам един в мутрата на някой.

— То да беше само в мутрата — подсмихна се ехидно Никита.

Вовата спря бавареца точно пред главния вход на сградата, в която се намираше офисът на „Зареждане — сервис“. Четиримата излязоха от колата, качиха се по стълбите и влязоха в просторен вестибюл.

Фирмата се намираше на втория етаж. Някакво кекаво мъжленце охраняваше входа.

— При кого отивате? — притесни се той.

Явно бе усетил, че има нещо нередно, и рязко протегна ръка към звънеца под масата.

Вовата реагира най-бързо от всички: хвана ръката му и я изви зад гърба му.

— Само посмей да мръднеш, изрод такъв!

Гирата отново се отличи — вкара му със засилка един парен чук по главата и онзи се свлече в ръцете на Вовата. „Гирата е голям герой — помисли си Никита. — Същинско страшилище за слабаците“.

В приемната на генералния директор на мястото на секретарката седеше як мъжага с ниско чело и крив нос и говореше с прилично напомпан бабаит — явно или личен телохранител, или просто охрана.

— За к’во става дума — възкликна учудено единият, като скочи „да посрещне гостите“.

— Давайте! — кресна Витал.

Колкото и да е странно, Гирата скочи пръв към тях. Единият от охранителите веднага си вдигна акциите в очите на Никита с желанието си да остави Гирата без деца. След това го хвана за врата и му заби главата в стената. Вярно, но сам бе повален на земята — Вовата го засили с тежката си кубинка с метално бомбе.

Другият охранител не успя да стане герой. Никита ловко избегна удара му и му вкара едно странично кроше в ченето. А Витал просто го отблъсна от себе си и го размаза в стената.

След това спокойно се насочиха към кабинета на генералния директор. Първи влязоха Витал и Вовата. Никита застана зад широките им гърбове. Чугунов не го забеляза веднага.

Както изглежда, в момента изобщо нищо не можеше да забележи — беше пиян. И няколко пъти изхълца, когато Вовата го изтръгна от креслото.

— Нищо не знам — изхриптя Чугунов.

Той даже не се опитваше да се съпротивлява. Никита се учуди на покорството му.

— А какво трябва да знаеш? — погледна го право в очите Витал, сякаш се опитваше да прочете мислите му.

— Никого не съм убивал…

— А кого е трябвало да убиеш?

— Никой… Каквото искате, правете, момчета, но аз съм чист като кристал.

— За сметка на това фиркан като свиня — намръщено каза Вовата от погнуса или от завист.

Той отблъсна Чугунов в креслото с една ръка, а с другата хвана бутилката с мартини. Витал се престори, че не забелязва това.

— А апартаментчето ще трябва да го върнеш! — каза той, усмихвайки се жлъчно.

— Какво апартаментче? — сепна се Чугунов, сякаш се събуждаше от дълъг сън, и чак сега забеляза Никита. — Ти тук?!

Колкото и странно да звучи, той се зарадва на Никита, сякаш вижда най-добрия си приятел.

— Аз. Нали ти казах, че трябва да ми върнеш апартамента!

— Каза ми — напълно се съгласи Чугунов.

— Е, тогава какъв ти е проблемът бе, нещастник? — отново го хвана за ревера Вовата.

— Ами няма проблем.

— Ами чудесно тогава.

— Само че такова… — каза Чугунов и се усмихна глупаво — апартамента вече го няма.

— Как го така го няма?

— Ами взеха ми го.

— Как така са ти го взели? — не разбра Никита.

— Ами ей така, дойдоха и го взеха.

— Кой?

— Черняевските мутри. Изпратени от Капитана.

— От Капитана?! Кога е станало това?

— Отдавна. Мина повече от седмица. — Чугунов злорадо погледна Никита. — Е, какво, брато, метна ли те шефът ти? Измъкна ти апартаментчето под носа, а на тебе, брато, ти показа среден пръст, а?

— Нищо не разбирам! — Витал също беше шашардисан. — Капитана не може да постъпи така подло.

— Не може, ама може. Прекара ви всички вашият Капитан. Повярвайте ми, случват се такива неща. Нали и аз самият някога съм бил на вашето дередже.

— Сигурен ли си, че не лъжеш за Капитана?

— Нали това ви казвам, че някога и аз съм бил на вашия хал. Без проблеми гърбех частниците. Вие какво, момчета, да не мислите, че не знам какво ще ми се случи, ако се опитам да ви изпързалям?!

— Е, извинявай, че ти налетяхме така по погрешка — потупа го по рамото Вовата.

— Тогава да изчезваме — обърна се към изхода Витал.

— Недейте така, момчета, почакайте малко. Хайде да поседим спокойно, да поговорим по въпроса, така и така сме почнали темата. Почерпката от мен.

— А не, каква ти почерпка — отказа му веднага Витал. — Не ни е до теб сега.

— Е, както искате — вяло повдигна рамене Чугунов в знак на безразличие.

Той не само се подмазваше на Витал, а наистина искаше да поговори с него. Само че защо му беше това? Никита внимателно се вгледа в него. А може би просто иска да настрои всички срещу Капитана.

— Тук нещо не е наред — каза Витал, когато се прибираха. — Абе не може Капитана да пипа от свои хора. Не може, казвам ви. Та нали е точно момче и спазва правилата.

— Бил е точно момче, ама се е скофтил — предположи Вовата. — С една дума, трябва на място да проверим нещата. Да чуем какво ще ни каже.

— Отиваме направо при него — кимна одобрително Витал.

Той не се страхуваше да хвърли обвинение срещу самия Капитан и направи това в присъствието на Никита.

Капитана го прие в офиса на солидната си собствена фирма.

— Защо се забавихте толкова? — попита ги веднага. — Мошеника отдавна се върна… Ник, какво ти е?

— Ами точно за Ник искам да си поговорим. По пътя проучихме нещо. За един бизнесмен. Чугунов се казва.

— Аа, ето какво било — смути се Капитана. Но притеснението му не трая повече от секунда, той веднага се овладя. — Нали ви казах без самоволни изпълнения!

— Е, извинявай, Капитане, няма да си кривим душата…

— Накратко, казали са ви, че апартаментът е преминал в мои ръце.

— Именно.

— И правилно са ви казали. Почти правилно. Апартаментът премина не в мои ръце, а в ръцете на Ник.

— А защо разбираме за това чак сега?

— Защото държах всичко в тайна. Исках да видя как ще се справи Ник с работата.

— Да не би да имаш някакви претенции към него?

— Ама ти какво искаш сега, Витал, да се скараме ли? — започна да сипе огън и жупел Капитана.

— Не. Но трябва да изясним това недоразумение. Ник е точно момче, свестен тип е. Не мога да позволя да се подиграват с него.

— Правилно, Витал, точно за това те уважавам. И Ник също уважавам. Между другото, днес тъкмо си мислех да му дам ключовете от апартамента. Нали днес се е проявил, заедно с Чауса. А може пък да дам апартамента на Чауса, а? — уж на шега каза Капитана.

— Този апартамент е на родителите ми — студено го погледна Никита.

— Да съм казал нещо друго? Накратко, момчета, ето ви ключовете от апартаментчето. Спретнете си едно купонче. По-късно с Бичмето ще отскочим да ви видим. Ще побръмчим малко като в добрите стари времена. Става ли?

— Разбира се, Капитане!

Бръчките по смръщеното лице на Витал в един миг се изгладиха и то се озари от доволна усмивка. Само Никита продължи да се мръщи. Нещо в поведението на Капитана не му харесваше. Нещо не му беше чиста работата. Каквото и да говореше, даваше му апартамента пряко воля.

 

 

Стана тя, каквато стана. Загуби апартамента… Капитана не можа да скрие яда си.

— Нещо притеснява ли те? — попита го Бичмето.

— Ами да, малко. За Чугунов си мисля.

Той действително си мислеше за него. Разбира се, беше ядосан на Витал и Ник. Но както и да го погледне, те са негови момчета и от тях не може да измъкне много. Но виж, Чугунов е направо златна мина. Ето чрез кого може да компенсира загубите.

— Тъй, тъй, това е много интересно…

— Налетяхме на Чугунов, взехме му апартамента и четвърт милион в зелено. И никаква ответна реакция.

— Никаква — кимна утвърдително Бичмето.

— Никой не ни е потърсил сметка.

— Никой.

— И какво означава това?

— Че Чугунов има слаб гръб.

— Именно. Или има кекав гръб, или изобщо няма такъв. С една дума, трябва сериозно да му стъпим на врата.

— Да му направим тотален засер. Идеята не е лоша.

— Дай след някой друг ден да му пратим някоя бригада.

Защо да отлагаме? А днес ще жулнем малко водчица. Канят ни да полеем един апартамент.

Предусещайки насладата, която щеше да изпита след предстоящата акция срещу Чугунов, Капитана беше готов да забрави яда си към Витал и Ник.