Владимир Количев
Брат, стреляй пръв (6)

Шеста глава

Цял ден Никита търка нара в килията и чак вечерта го извикаха за разпит.

В кабинета го чакаха инспекторите — същите двама. Имаше и един следовател — младо момче с редки мустачки.

— Е, какво, гнидо такава, помисли ли си как трябва да се държиш? — злобно го попита рижият Льова.

— Че какво има да му мисля — повдигна безразлично рамене Никита. — Не съм виновен за нищо. И освен това искам адвокат.

— Ей сега ще ти дам аз на тебе един адвокат! — рязко скочи към него рижият, но навреме се сети за следователя и се поукроти.

— Нищо няма да кажа. И изобщо смятам, че сте ме арестували неправомерно! — заяви с достойнство Никита. — Отидох с приятели да поплувам малко, а там, разбираш ли, някаква неразбория. Ние пък какво общо имаме?

Следователят го изгледа внимателно и каза:

— Да, прав сте, не можем да ви предявим никакво обвинение.

Никита реши, че след това изказване инспекторите ще се нахвърлят върху следователя, но те сякаш не обърнаха никакво внимание на казаното.

— Единственото, което можем да направим, е да ви привикаме в съда в качеството на свидетел.

— Тогава защо съм все още в ареста? Ще подам оплакване до прокурора.

— На когото искате, се оплаквайте. Работата е там, че сте задържан до изясняване на вашата самоличност.

— Ами че нали установихте каквото трябва.

— Установихме го. Днес ще бъдете освободен от ареста.

Инспекторите, и рижият, и чернокосият, отново не реагираха по никакъв начин на думите на следователя, а Льова даже равнодушно се прозя.

С това разговорът приключи. Изведоха Никита от кабинета и го заведоха при дежурния на изолатора. Той му подаде някаква книга:

— Подпиши се ето тук.

Никита се подписа, че няма никакви претенции към никого, получи вещите си и го поведоха към изхода на районното.

Получи си вещите, но не всички: ланеца му върнаха, пръстена с печат също, но освен това имаше около сто долара — виж, тях ги бяха конфискували. Но той не се заяде. Да вървят по дяволите тези пари — важното е, че го пуснаха!

Тъкмо беше излязъл навън, когато неочаквано го спряха инспекторите.

— Ей, Брат! — подвикна му Льова.

Никита се обърна. Инспекторите вървяха към него с доволни физиономии. Още малко и ще го разцелуват.

— Извинявай, братле, ако има нещо! Работата ни е такава. — Рижият му стисна ръката и започна да я тресе. — Нали разбираш…

Излиза, че тия двамата не били чак толкова лоши. А това, че го биха и му слагаха противогаз на главата — е да, това им е работата. Черна, долна, но такава е работата им. Нали се борят с престъпността, ще им търсят отговорност после. И ако объркат нещо — сваляй пагоните.

— Добре де, какво пък толкова…

Към сградата на районното управление се приближи полицейска кола. Никита не й обърна никакво внимание.

— Е, благодаря ти за всичко! — на висок глас му благодари рижият, продължавайки да тресе ръката му.

— За какво ми благодарите? — не можа да разбере Никита.

Той се опита да изкопчи ръката си, но оня я беше стиснал много здраво.

— За сътрудничеството ти благодаря…

За какво сътрудничество ставаше дума? На Никита му се стори, че не го е чул добре. Тъкмо искаше да каже няколко учтиви думи, но в този момент видя Капитана. Шефът му слезе от полицейската кола, придружен от двама спецназовци. На ръцете му имаше белезници, а лицето му изразяваше безкрайно презрение и дълбока ненавист. Беше насочена към Никита.

— Помияр! — злобно изсъска Капитана. — Ще те убия, боклук такъв!

Няма никакво съмнение, че е видял как рижият инспектор стиска приятелски ръката му и е чул как му благодари за сътрудничеството.

Никита веднага схвана каква е цялата работа. Инспекторите са знаели, че сега трябва да докарат Капитана, и нарочно разиграха целият този спектакъл. Излизаше, че Никита е предал шефа си, а ченгетата му благодарят за това. Ама че гадове!

Веднага след Капитана измъкнаха от колата и Бичмето. Той също го изгледа с презрителен поглед.

— Педал гаден! — изля яда си той. — Кучи син!

— Давай, давай! — равнодушно го побутна да върви напред един от спецназовците.

На Никита му идеше да се разкрещи от злоба. Той не беше виновен, за нищо не беше виновен! Изиграха го! Но изведнъж гърлото му пресъхна, езикът му сякаш изтръпна, в ушите му забуча. Безпомощно и отчаяно наблюдаваше как отвеждат Капитана и Бичмето и не можеше да каже нито думичка в своя защита.

— Е, какво, братле, хвана ли се? — злорадо му подметна рижият.

Само че вече беше пуснал ръката на Никита и предпазливо се дръпна на няколко крачки от него. А партньорът му за всеки случай пъхна ръката си под сакото и хвана своя „Макаров“.

— Говеда! — прецеди през зъби Никита и злобно прониза Льова с поглед.

— Сам си си виновен за всичко — каза той. — Нямаше нужда да се правиш на герой.

— Ще ви удуша, изроди такива!

— Да не ни заплашваш случайно? — намръщи се чернокосият. — Гледай да не те върнем набързо пак зад решетките.

Никита се умърлуши. Само това му липсва сега, да попадне пак в килията. Че при това и в обща. Веднага ще го очистят.

— Вершинин! Светлов! — чу се строго отнякъде.

— Е, хайде, викат ни! — каза рижият. — А ти, помияр, какво чакаш! Между другото, зад онзи ъгъл има магазин за домашни потреби. Ходи да си купиш въже и сапун. Тегли си примката.

Ченгетата си тръгнаха. Никита ги изпрати със злобен поглед.

Краката едва го заведоха до най-близката спирка. Качи се на първия тролей, не знаеше дори къде отива. В главата му беше пълна каша. Злобата се промъкна в душата му като отровна змия, отрови съзнанието му.

Ченгета! Гадни ченгета! Мръсници! Отрепки! Не трябваше да постъпват така с него. Не трябваше… Но постъпиха. И ще си получат заслуженото!

Но времето лекува всичко. Постепенно, Никита започна да се съвзема. Страстите му се охладиха, мозъкът му започна да разсъждава трезво. В главата му започнаха да се въртят разумни мисли.

Какво да прави? Какво да прави? Как да се измъкне от тази ситуация?

Ченгетата го насадиха на пачи яйца. Сега Капитана и Бичмето си мислят, че той ги е натопил. Нали в негово присъствие им бяха спуснали задачката за Чугунов. Сега могат да стоварят цялата вина върху тях, да ги обвинят във всички земни грехове, да ги изпратят зад решетките за дълго. Сигурно вече си правят планове как да накажат изменника. Та нали той беше не само предател, но и свидетел…

А ченгетата, изглежда, наистина имат достатъчно доказателства, за да повдигнат обвинение срещу Капитана и Бичмето. Може би наистина са ги предали. Но кой? Може би Витал. Може би Вовата. А може и Гирата… А може да е някой друг… Само не и Никита. Но всички камъни падаха в неговата градина. Ченгетата бяха насадили не друг, а него. И защо? Защо бяха постъпили така подло точно с него?

Трябваше да измисли нещо.

Имаше един вариант — да офейка от града, да изчезне. Да замине някъде много, много надалеч, да се скрие така, че никой да не може да го открие. Проклети да са тези мутри. Проклети да са тези ченгета! Но да се скрие в неговото положение, би означавало да се признае за виновен. Капитана ще направи всичко възможно, за да му изпрати някого да го накаже. Ако не се добере до него, ще се докопа до родителите му. Ще ги изхвърли като мръсни кучета на улицата.

Та нали заради тях, заради родителите му, започна цялата тази история.

Не, никъде няма да ходи, няма да напуска града. Просто ще се скрие за определено време. Но къде?

Никита отново започна да прехвърля наум всички възможни варианти и се спря на Коля Корабльов. Може пък този път приятелчето от казармата да си е вкъщи.

 

 

Никита натисна бутона на звънеца. Някъде отвътре се чу — дзъъън-дзъън!

И този път зад вратата нямаше никакви признаци за живот. Тъкмо беше решил да си тръгва, но неочаквано ключалката изщрака веднъж, втори път. Вратата се отвори, показа се сънената физиономия на Колята.

— Какво има? — избоботи той и подозрително изгледа Никита изпод вежди.

— Абе, ти к’во, братле, да не си надрусан? Не можеш ли да познаеш стария си приятел?

— Никита! Брат! — позна го Колята.

Хвърли се радостно върху него и го притисна в мечешката си прегръдка. Беше як като бик. В казармата всички се страхуваха от него. Никита се водеше негов земляк, затова той го беше взел под своя закрила.

Колята го покани в апартамента, настани го на едно кресло в хола.

— При теб идвам — каза Никита.

— Е, ясно, че при мен идваш, а не при съседа.

— В смисъл, за дълго… Имам малко проблеми.

— Ако щеш, завинаги остани! Старците са на вилата по цяло лято. Остани колкото искаш. Какви проблеми имаш?

— Ами дълго е за разказване.

— Е, щом е дълго, значи ще ми разкажеш по-късно. А сега ще плюскаме. Случайно да носиш някоя бутилка водка?

— Абе нямам пукната пара. Нищо… Имах триста долара, обаче ченгетата ми ги прибраха.

— Ченгетата ли? Значи с ченгетата имаш проблеми, така ли?

— И с тях също.

— Добре де, ще поговорим, като седнем на масата. Сега ще сваря малко пелмени. А след това набързо ще отскочим за водка.

Не седяха дълго на масата. Пийнаха по малко, замезиха и Никита веднага заспа като къпан. Не водката, а умората го беше изтощила до крайна степен. Прекалено много изпитания трябваше да преживее напоследък.

 

 

В кабинета на следователя беше светло и просторно. Само едно беше лошо — през отворения прозорец влезе една тлъста муха и досадно се въртеше около главата на Чугунов, опитвайки се през цялото време да кацне на носа му, и той постоянно правеше безуспешни опити да я прогони с ръка. Добре поне, че следователят не му лазеше по нервите.

— Анатолий Михайлович — започна той, — задържани са всички членове на престъпната групировка, която ви е изнудвала за пари и се е опитвала да ви окаже физически натиск.

— Да, да, много добре. Сега, надявам се, ще мога да спя спокойно.

Мухата прелетя точно над ухото му, направи обратен завой и отново се спусна в атака. Ама какво се е лепнала така за него!

— Получихме признания от един от активните им членове. Можем да предявим обвинение срещу организаторите на групировката за това, че именно те са дали разпореждане да бъдете подложен на противозаконен физически и психически тормоз. Ясно ли се изразявам, разбрахте ли ме?

— Да, да, разбира се. Значи ще има съдебен процес над членовете на групировката и нейните организатори.

— Възможно е. Въпреки че, ако си говорим честно, по принцип се опитваме да поставим акцента върху обвинението за въоръжено нападение. Безпрецедентен случай, нали разбирате, загинали са двама служители на милицията…

— Да, да, разбира се, тези негодници трябва да си понесат последствията.

— Но вашите показания са ни крайно необходими. Не трябва да се отказвате от тях.

— Ама какво говорите, моля ви се!

— Ами чудесно тогава! И така, продължавате ли да твърдите, че гражданинът Виталий Борисович Григориев ви е изнудвал за пари и ви е провокирал към извършване на противозаконни действия?

— Говорите за бригадира по прякор Витал, нали?

— Всъщност да.

— Но нали той не беше сам. С него имаше и други.

— Да оставим другите настрана. Нека концентрираме вниманието си върху Виталий Борисович Григориев.

— Защо върху него?

— В интерес на следствието е.

— Е, щом казвате…

— И така, нека пристъпим към официалната част на нашия разговор… — каза следователят, слагайки пред себе си бланката за протокола.

— Да, разбира се.

С цялото си поведение Чугунов показваше, че му е съвсем безразлично дали ще даде показания, или не. И за да изглежда позата му колкото се може по-убедително, той умишлено се прозя апатично. Но проклетата муха подуши фалша и най-нагло се спусна към него със страшна скорост, попадайки директно в широко отворената му уста.

— Пу-пу! — намръщи се Чугунов от погнуса и я изплю.

— Казахте ли нещо? — вдигна очи от бумагите следователят.

— Пу-пу да не се урочасам, казвам…

А може пък наистина да му е за късмет. Къде-къде по-зле щеше да е, ако вместо муха беше глътнал някой куршум.

 

 

— Благодаря ти, братле! Никога няма да го забравя.

Никита изказа искрената си благодарност на Колята, който му помогна за нещо много важно — достави му информация. Дали беше съществена, или не чак толкова, все още не беше сигурен.

Вече беше разказал на приятеля си как влезе случайно в криминалната групировка, как бе попаднал в капана на ченгетата.

— Гадно са постъпили с теб, Брат — каза му тогава Колята. — По принцип нямам нищо против ченгетата. Родният ми чичо е полковник в милицията. Много порядъчен човек. А на тебе са ги се паднали някакви гадняри.

— Искам да се срещна с тях. Да ги погледна право в очите — каза Никита, гледайки Колята с надежда. — Знам фамилиите им. Остава само да научим как да ги открием. Нали чичо ти е полковник, дали няма да помогне?

— Може и да помогне — кимна му окуражително Колята.

И ето че Никита получи исканата информация.

— Лев Симеонович Вершинин и Игор Павлович Светлов — служители на Регионално управление за борба с организираната престъпност.

— Как да ги намеря?

— „Фирмата“ им се намира на адрес: „Шаболовска“ № 6. Това е всичко, което знам, Брат.

— Много ти благодаря за услугата.

— Но имай предвид, че с друго няма да ти помогна.

— Да не би да съм те молил за друго? — повдигна рамене Никита.

Самият той също нямаше особено желание да се свързва с тези типове, но много му се искаше да разбере защо го насадиха така и кой беше натопил Капитана и Бичмето. Само по този начин можеше да стигне до истината. Може и да са подлеци, но бяха силни и с характер…