Владимир Количев
Брат, стреляй пръв (2)

Втора глава

— Капитане, чух, че си взел на бачкане някакво свястно момче? — попита Бичмето.

— Времето ще покаже дали е свястно, или не. Може пък да се окаже някой боклук.

— Да, момчетата вече не са като едно време.

Капитана го изгледа учудено. Уж не беше чак толкова стар, че да си спомня с такова умиление за младостта. Момчетата вече не били като едно време. А може би наистина не са.

Те двамата бяха основатели на групировката, той и Бичмето. Някога ходеха в една и съща школа по карате. След време събраха около себе си момчета спортистчета. И колелото се завъртя. Отначало се занимаваха с груб рекет в собствения си квартал. Правеха опустошителни набези срещу местните търговци, налагаха им данък. На онези, които не искаха да си плащат, им се даваше урок — сплашваха ги с нагорещена ютия, с поялник или просто ги пребиваха до смърт с ритници. След това започнаха да наминават при по-солидни хора — банкери, шефове на големи частни фирми. Грубият рекет беше забравен, появиха се понятията „закрила“, „да ти пазя гърба“. Започнаха да правят такива оферти на бизнесмените, на които не можеха да откажат.

В момента групировката на Капитана и Бичмето „пазеше гърба“ на много организации — „общата каса“ преливаше от мангизи. Имаше предостатъчно за всички момчета от бригадите. Спокойно можеха да си позволят почивка на някое топло островче в чужбина. А някога момчетата бяха готови да работят само за идеята, с месеци не бяха виждали пари. Но времената се промениха — сега никой не си мръдва и пръста без пари.

Да вземем например този, новичкия. Ник като че ли не е лошо момче. Майстор на спорта по бокс в полутежка категория, акълът му сече — как хитро преметна Клюна само. И стреля като бог с всякакво оръжие — и с пистолет, и с автомат, и с гранатомет. И със снайпер. А на Капитана винаги може да му потрябва добър снайперист. Но Ник няма да работи само за идеята. Пари му дай, хубав живот… Но това може би си е в реда на нещата.

— Честно казано, хареса ми този Ник — каза Капитана. — Освен това… една отрепка му създава неприятности. Преметнал старците му и си присвоил апартамента им. А апартаментчето било хубаво, в елитен блок. Записах си името му — Анатолий Михайлович Чугунов. Трябва да намерим информация за него.

— Ти какво, да не искаш да се застъпиш за този Ник?

— А защо не?

— Абе кой го знае какъв е този Чугунов. Току-виж, излезе някой голям авторитет.

— Всекиго можеш да пречупиш.

— Не става дума за това. Кой е той, този Ник, че ние вместо него да си разчистваме сметките с този бизнесмен?

— Не ме разбираш, Бичме, приятелю. Ник е наше момче. Добър или лош, старо куче или новак, няма значение — важното е, че е наш човек. А пък какъв е този Чугунов — някаква долна мижитурка. Той е направил проблем на наш човек и затова трябва да си плати. Жестоко ще си плати. Трябва да му вземем апартамента и да му изтръскаме малко джоба. Поне със сто хилядарки в зелено да го изръсим.

— Или с двеста? — запали се Бичмето.

— Може и с двеста — кимна одобрително Капитана. — Но не мислиш ли, че ще са множко?

— Глупости говориш, как ще са множко?

— Този Чугунов може и да си има гръб. Ама дреме ти на шапката. Въпросният бизнесмен е направил издънка и трябва да си плати за това — всичко е според правилата. И нека само някой да пробва да ни погледне накриво…

— Точно така, ще си получи заслуженото. Ама няма да е зле да го изръсим поне с двеста хилядарки.

— Колкото повече, толкова по-добре.

— Слушай, ами ако се окаже, че Чугунов няма гръб?

— Значи ще има. Ние ще му пазим гърба. С една дума, спусни задачката на Сфинкса. Той ще проучи нещата за този Чугунов.

 

 

Никита хареса спортния комплекс, в който го заведоха. Вътре беше чистичко, светличко, съвсем наскоро му беше правен ремонт, уредите бяха нови. Всичко в него беше изпипано до последната подробност — имаше фитнес зала с вносни тренажори, басейн с кристалночиста вода, комфортни душ–кабини, пластмасови шкафчета в съблекалните.

Но басейнът може да почака малко. Сега му предстоеше да посети залата с боксов ринг в центъра. Вече си беше сложил боксовите ръкавици, беше облякъл шорти и потник, обул бе боксьорски обувки. А ето го и противника, вече идва към ринга — набито момченце със счупен нос и клепнали уши. Веднага си личи, че е опитен боксьор. Остава само Никита да провери дали може да се бие добре. По-точно казано, искаха да проверят възможностите на самия Никита.

Той влезе в бойната група на един от авторитетните бригадири по прякор Витал. Именно той стоеше в момента заедно с бойците си отстрани на ринга и следеше всяко негово движение, оценяваше, сравняваше, правеше си съответните изводи.

Никита не беше участвал в боксов спаринг доста отдавна. В казармата си имаше компания, с която всяка вечер ходеха да „блъскат“, млатеха боксови круши до изнемогване, влизаха в груби схватки помежду си, но това беше по-скоро уличен бой, а не спортен двубой. И все пак успяваше да поддържа някаква спортна форма.

Спарингът започна.

Никита не рискуваше излишно, не се буташе в устата на вълка. А противникът го атакуваше, вярно, доста предпазливо засега. Бързите реакции на Никита и опитът му позволяваха да избягва ударите и с лекота да нанася ответни.

От началото на двубоя бяха минали десет секунди, двадесет, вече минута. Но на ринга не се случваше нищо интересно. Само си разменяха леки удари. На Витал сигурно вече му е станало скучно.

Явно не само Никита долови отрицателната реакция на бригадира за хода на двубоя. Противникът му също разбра, че е време да станат малко по-активни, и преценявайки, че моментът е подходящ за атака, го нападна стремително.

Върху Никита се изсипа серия от удари. И единият от тях — ляво странично кроше в челюстта, се оказа доста силен. Мутрите започнаха да го освиркват.

Последва втората още по-мощна серия от удари. Никита не успя да отклони две силни крошета и се олюля. Противникът му, естествено, се хвърли да го довърши, но допусна фатална грешка — не се пазеше. Никита почти беше загубил съзнание, всичко се въртеше пред очите му, но намери сили у себе си и го атакува неочаквано. Нанесе му съкрушителен ответен удар — наказа го за допуснатата грешка, като вложи всичките си сили и енергия в него.

Бам! Боксовата ръкавица се вряза между очите на противника. Ръката му не можа да се спре, отблъсквайки главата му силно назад, и веднага му добави едно ляво кроше. Но нямаше никакъв смисъл да го довършва. Онзи вече беше в несвяст и безпомощно се свлече на ринга.

Двубоят завърши с нокаут в полза на Никита. Витал и мутрите му бяха доволни. Не можаха да сдържат емоциите си:

— Страшен си, Ник!

— Само така, момче.

— Поляка и Клюна ще се зарадват, като разберат, че ти победи самия Чапай. А това си е голямо постижение.

Оказа се, че Никита се е бил с доста сериозен противник, и при това успя да го надвие. Следователно за Поляка и Клюна няма да е толкова срамно, че е напердашил и тях. Ето такава беше логиката.

— Между другото викат ми Витал — каза бригадирът.

Това, че Никита знаеше как се казва, не означаваше нищо.

Трябваше той лично да му се представи, което се и случи.

Витал му даде една лапа.

— Чауса — побърза да се представи едно дребно, но яко и жилесто момче.

— Гирата.

Последният беше нисък набит бабаит с физиономия на неандерталец, имаше ниско чело с изпъкнали надочни дъги, хлътнали очи, издадена напред квадратна челюст. В движенията му имаше нещо, което напомняше човекоподобна маймуна. Трябваше да го нарекат Горилата, а не Гирата…

— Вовата.

Той беше висок, с широки рамене, лицето му беше на типична мутра, но погледът му беше ясен, изпълнен с жизнена сила.

Докато Никита се опомни, вече го бяха качили в една кола и го караха нанякъде. Зад волана беше Чауса, до него седеше Витал, Гирата и Вовата бяха отзад, а Никита — между тях. Сякаш го бяха арестували и го караха някъде, за да си разчистят сметките с него. Но всъщност не беше така, братоците се бяха настроили да пият водка и да ходят по жени, а не да проливат кръв.

— Дай да вземем Алочка — настоя Вовата.

— И Сонечка. Леле, ако знаете как работи с езика само — каза Гирата, подбелвайки очи. — Ако щете, вярвайте, мамка му, като вакуумна помпа е. Може да изсмуче и боята на колата.

— И Тоня не свири зле на тромпет — напомни Чауса.

Витал не каза нищо. Той просто извади джиесема от джоба си и набра някакъв номер.

— Мамче, ти ли си? Обажда се Витал. Позна ли ме? Как какво… Ще ми пратиш ли сестричките? Как къде, в „Лобода“. Прати ми Алочка, Сонечка, Тоня, Маша, Валето… Няма ли я? А коя е свободна?… Вземам я. Е, това е, чакам ги. Гледай да не разочароваш синчето си. — Витал затвори и се обърна към Гирата. — Взели са я твоята Сонечка.

— И по-добре — изказа мнението си Чауса. — Че вярно, щеше да свали боята на колата с език.

— Витал, на кого звъня преди малко? На майчето ли? — попита Никита.

— На майчето? — избухна в смях Витал.

Вовата и Гирата също се заляха от смях.

— Да, бе, на майчето се обади. Само че не на своето. Мамчето е сводница, държи бордей — обясни му Чауса. — А сестричките са проститутки. Разбра ли?

— Е какво толкова има да му се разбира.

— Това са наши момичета, нашата черняевска групировка ги държи под око. Ходят по хотели, ресторанти, клубове — продават се на балъците за пари. А за нас по план-график остават съботниците…

— Съботници — ще рече безплатно.

— Браво на тебе, Ник, бързо схващаш. Наше момче си. Сигурно си превъртял без жени. В казармата не ви глезят с такива екстри, нали? — намигна му Витал.

— Абе какви ти жени! Старшината и това е…

— А старшината е бил педал, само че активен. Хи-хи! — закиска се Вовата.

— Отсега нататък аз ще съм ти старшина — сериозно каза Витал. — Ако оплескаш нещо, ще го отнесеш. Запомни го добре. А днес се забавлявай, направи си кефа с някоя мадама. Заслужаваш го. Сега ще отскочим до сауната. Ще се напарим едно хубаво, ще пийнем водчица, тези три неща…

Ето как си живеели мутрите — скъпи спортни комплекси, сауни, водчица, момичета. Но това беше едната страна на медала, а от другата беше кръвта — тяхната и чуждата.

Но Никита не искаше да мисли за това сега. Той се понесе по течението на бурните преживявания.

Само преди някакви си три дни се беше върнал от казармата. Кому беше притрябвал? На баща си ли? На майка си? Да… Те, разбира се, го чакаха. Даже се зарадваха. Но честно казано, не им беше до него. На тях им дай водчица, в това беше смисълът на живота им. Срещна Кеша. Но той се наду пред него като пуяк, демек, вижте ме колко съм важен, а пък той, Ник, е пълен нещастник. А и Лена… И на нея не й беше притрябвал. Нали нямаше пукната пара. Но виж, Кеша има всичко, точно по тази причина тя беше с него…

За сметка на това сега се чувстваше необходим на някого — на Капитана и на момчетата, с които в момента отиваше да разпуска — Витал, Чауса, Гирата, Вовата. Той беше станал част от бригадата, беше облечен като тях — с марков анцуг, кожено елече, маратонки, тежък сребърен ланец на шията и прическа тип „канадска ливада“.

Прилича на същинска мутра. Ами да, мутра е. И какво от това? Нали вече е необходим някому…

Първо минаха през едно кафене, при някакъв арменец. Никита с неприкрито злорадство наблюдаваше отстрани как Вовата най-нагло сваля нанизаните шишчета от скарата, слага ги в чиния и ги взема, без да плати. Собственикът на заведението даже не се възмути. Напротив, радваше се, че може да угоди на такъв скъп гост. Кой каквото ще да казва, но мутрите са си господари на живота. Всички пълзят в краката им.

И Чугунов ще се влачи като влечуго в краката на Никита. И апартамента ще му върне. И лекарите ще се отнасят с внимание към всяка негова дума. Лекарите, на които в най-скоро време ще повери своите старци — лекарите нарколози. И нека посмеят само да не излекуват майка му и баща му…

За разлика от спортния комплекс с разкошния басейн, сауната не направи такова добро впечатление на Никита. Всичко в нея беше старо, неподновявано, плочките в къпалнята бяха напукани, дървото в самата сауна беше потъмняло от времето. И в закусвалнята имаше клатеща се маса с мазни петна, пейките не бяха боядисани. За сметка на това масата беше претрупана с водка и мезета.

— Това е гнезденцето ни — заяви гордо Витал. — Малко е мизерно, разбира се, но затова пък всичко е на разположение на нашата петорка. Никой, освен нас не може да влиза тук. Между другото, вече съм се разбрал с бригада майстори, които трябва да дойдат тези дни. Ще измажат, ще подновят тук. Ще придадат малко вид. Ела да ти покажа.

В сауната имаше още три съвсем малки стаи. Също толкова сиви и неуютни. Във всяка от тях имаше дървени койки самоделки с матраци и чисто спално бельо.

— Стаички, схващаш ли! — Витал щеше да се пръсне от надуване. Даже запя: — „И заведоха нашите момичетата по стаите…“ Избери си, която поискаш, където ще ти е по кеф да опънеш някоя мадама.

— Ами то навсякъде е готино да ги опъваш. Стига мадами да има.

— И това е вярно.

Момчетата на масата се шегуваха, смееха се, бъзикаха се помежду си. С една дума, както каза Чауса, настроението беше страшно. Никита не се чувстваше чужд в тази компания. Той беше свой човек, свой… Само понякога му минаваше мисълта, че не е тръгнал по правилния път.

А после се появиха момичетата. Младички, свежи. Едната даже беше красива. Витал я взе за себе си. А на Никита му се падна по-грозничко момиче. Казваше се Маша.

— Аз съм Маша от Уралмаша^[1] — представи се тя.

Оказа се, че го е казала не само заради каламбура. Наистина дошла в Москва от Урал. Дошла да изкара някой лев. Да работи на плочките… Никита скоро се убеди колко добре е усвоила професията.

Тя го съблече, накара го да легне на примитивното легло, настрои инструмента му, яхна го отгоре и… Невероятно блаженство, супер!

След като получи първата порция от най-разюздения секс, който някога бе правил, много доволен, Никита се насочи към душ-кабините. Там видя Гирата. Зачервен като рак, онзи седеше до ръба на басейна, а до него коленичеше една от курвите. Надуваше тромпета.

Без да им обръща внимание, Никита застана под душа, пусна водата и започна да се сапунисва. Изведнъж прозвуча силен, животински рев.

— Куучка!

Последваха глухи удари и женски писък.

— Недей!

Никита излезе от кабината и видя, как Гирата държи своята възлюбена за косата и я налага с юмруци по лицето. Физиономията му — като на звяр, очите му изцъклени от злоба.

— Гад мръсна! — крещеше той.

Това не беше човек. Това беше някакъв изверг. Не можеше да се нарече по друг начин. Истинско животно, чудовище… Неандерталец…

Никита не можеше да не се намеси. Без да се колебае, той скочи към Гирата, хвана дясната му ръка и я изви зад гърба му. Онзи изви от болка и ненавист. Лявата му ръка се отпусна и проститутката се изкопчи от нея. Лицето й беше цялото в кръв, а в очите й се четеше ужасен страх. Като пребито куче, тя изпълзя на четири крака настрани и тихо зарида.

— Боецо, к’во правиш бе, мамка му! — зави Гирата. — И от к’ъв зор?

— По-кротко.

— Абе знаеш ли какво ще те…

— Нали ти казах, кротко, братле…

Никита не искаше за нищо на света да нарича Гирата брат. Та какъв брат може да му бъде той? Боклук е той, ето какво е. Но без да иска, го каза.

Той побутна Гирата напред и го пусна. Онзи загуби равновесие и се пльосна в басейна. А водата беше доста студеничка.

Точно в този момент се появи Витал.

— Какво става тук?

Впрочем той и сам се беше досетил каква е работата. Явно бе чул вика на Гирата. А може би даже и шума от ударите. Пък и проститутката беше с окървавено лице…

— Гад! — изръмжа Гирата, излизайки от басейна. — Ухапа ме за оная работа…

— Ама аз не нарочно — зарида момичето. — Така се получи…

— Марш оттука, евтин парцал — кресна й грубо и злобно Витал. — И кажи на сводницата да ти купи гумен член. Първо се научи да духаш и после си предлагай услугите… Марш, казах!

Проститутката се изпари като дим.

— Ти пък какво ми налиташ? — попита Гирата и злобно изгледа Никита. — Вчера дошъл и вече се прави на голям тарикат! Внимавай да не ти се стъжни животът.

— Какво става тук?

— Ник прави глупости. Застъпи се за курвата.

Никита мълчеше. С неприязън гледаше Гирата право в очите. Не му харесваше този изрод.

— Жените са мръсници — каза Витал. — Щом не може да духа, бой по тиквата.

Никита го изгледа сърдито и недоволно изпод вежди. Не трябва да се бият жени, пък били те и евтини курви. Беше убеден в правотата си.

Витал долови мислите му.

— Ама и ти, Гира, си един умник. Ами, ако беше пребил тая глупачка до смърт? Я изобщо стига, майната им на тези пачаври. Хайде, да седнем на масата, да пийнем за помирението. Че като гледам, едва ли не сте на нож.

— Хайде, да вкараме по едно — измърмори под носа си Гирата и тръгна след Витал.

— Не всички жени са мръсници! — каза подире им Никита.

Витал само кимна с глава. Демек, може и да си прав, Ник.

Иди ги разбери жените.

В помещението, предназначено за закусвалня, Витал наля на Никита и Гирата по една пълна чаша водка. Вече бяха изгонили проститутките и в стаята бяха останали само те.

— Няма нужда чак брудершафт да пиете. Но поне се прегърнете. Хайде, братоци!

Когато Никита и Гирата се чукнаха и пресушиха чашите до дъно, Витал кимна доволно. Като че се радваше, че между тях отново всичко е наред.

По принцип Витал не беше лошо момче. Но виж, Гирата… Нищо, дори и водката не можеше да заличи неприязънта му към този кретен. А и самият Гирата, изглежда, също таеше злоба към него. Никита не се страхуваше. Но след този инцидент в душата му остана горчилка. Честно казано, вече нямаше такова голямо желание да става мутра.

 

 

Капитана не знаеше със сигурност защо мутрите бяха нарекли Сфинкса именно така. С плешива глава и очички като карфици, той имаше далечна прилика с прасе. Може би не е Сфинкс, а Свинкс? Така или иначе, Капитана нямаше повод за недоволство. Сфинкса му вършеше добра работа.

Умно момче беше, имаше мъртва хватка, а и пипето му сечеше както трябва. Някога беше ченге, но го бяха изгонили от милицията. Не защото не си изпълняваше служебните задължения както трябва — с това всичко било наред, — а защото беше подкупен. Получаваше рушвети от Капитана. Веднъж бе арестувал едно от момчетата му, което му казало: „Какви ги вършиш бе, приятел? Че аз работя за ченгетата“. А нашият му отвърнал: „Точно затова те прибирам, защото и аз бачкам за тях“. Много забавен случай. И съвсем реален. А след това същото това момче било удушено в една килия от арестантите. Уж сам се обесил с кърпата си.

— Анатолий Михайлович Чугунов — започна да докладва Сфинкса. — Въпросният е генерален директор на акционерно дружество от затворен тип „Зареждане — сервис“.

— Какво е това? Яде ли се, пие ли се? — грубо го прекъсна Бичмето.

Както и Капитана, той ценеше професионализма на Сфинкса, но никога не пропускаше възможността да покаже на бившето ченге къде му е мястото. Дори и да беше силна карта, все пак беше момче за всичко. И той трябваше търпеливо да понася господарските прищевки на боса си.

— „Зареждане — сервис“ е мрежа от бензиностанции.

— Мрежа… от колко?

— От две бензиностанции.

— Хм, значи мрежа, казваш…

— Бензиностанциите не са големи — продължи Сфинкса. — Предвижда се строителство на още една. В нашия район.

— Това е добре, че ще е в нашия район. С това трябваше и да започнеш — оживи се Капитана. — Кой му пази гърба?

— Още не съм наясно. Не ми стигна времето. Нали това не е чак толкова важно.

— Не е — съгласи се Капитана. — Но все пак проучи ситуацията.

— Няма проблем.

— Всичко се нареди чудесно. Да не би да е малко — да приватизираш от балъка цял апартамент?

— И още сто-двеста хилядарки в зелено отгоре — не се сдържа и добави Бичмето. — Един вид, за моралните щети. Между другото, какво прави твоят кръщелник?

— За Ник ли питаш? — небрежно попита Капитана.

— Ами да.

— Справя се засега. Казват, че повалил на ринга самия Чапай. Добре размахва юмруците момчето. С една дума, вече се вписа в колектива. Изпратих го в петорката на Витал. Но въпреки всичко все още го понаглеждам.

— Е, разбира се.

Капитана погледна Сфинкса.

— Антонич, искам да изровиш и най-малките подробности за този Чугунов. Трябва да знам всичко за него и тогава ще му организираме един засер.

— Какъв засер?

— Засер-ът е неговата съдба. Освен това името на фирмата му е такова. „Засер“ — съкратено от „Зареждане — сервис“. Схващаш ли?

— Вярно, че излиза „Засер“ — изкиска се Бичмето. — Ще му направим на това говедо един засер.

— Само ние да не се засерем — измърмори под носа си Сфинкса.

— Мълчи, да не ни урочасаш, ясно ли е? — смръщи се Капитана.

С това въпросът за Чугунов временно беше приключен.

 

 

Никита се събуди от някакъв страшен шум и патърдия. Чу се звън на бутилки. Някой изруга много долно.

Той се надигна от вонящия матрак. В празната мръсна стая с олющени стени беше тихо. Но за сметка на това в кухнята кипеше бурен живот.

Така си и мислеше. На лекьосаната маса седяха майка му, баща му и още два тъмни субекта — алкохолици в последна фаза. Никита влезе при тях направо по долни гащи и потник.

— О, синко! — Баща му като че ли се зарадва на появата му. — Сядай, ще пийнем, ще побъбрим…

— А и трябва да закусиш — с пиянска любов го погледна майка му.

— С какво? С водка ли? Или това е от домашната?

На масата нямаше нищо друго, освен трилитрова бутилка с леденостудена течност. Никита забеляза с какво настървение четиримата бяха впили поглед в този „източник на живот“.

— Това е благодат, синко…

— Край, свърши се с вашата благодат! — отсече Никита и протегна ръка, за да вземе бутилката.

— Недей! — хвана се за главата баща му.

Бе разбрал какво иска да направи синът му и замалко не изпадна в истерия.

— Добре де, живейте засега — смили се над нещастните алкохолици Никита. — Засега живейте. Скоро ще уредя да влезете в ЛТП. Вече съм говорил по този въпрос с някои хора.

Лечебно-трудовите профилакториуми отдавна вече бяха затворени, но затова пък бяха запазени диспансерите за наркозависими. Лечението там беше лошо, ако е безплатно. Но Никита намери една частна клиника. И в най-близко бъдеще имаше намерение да отскочи до нея. Не трябваше да се бави с лечението на родителите си — положението беше доста тежко.

— Братле, ама за какво им е на родителите ти да влизат в ЛТП? — изгледа го критично алкохоликът с подпухнало лице. — Да не мислиш, че им е зле?

— А теб кой те пита?

Наистина, от какъв зор този боклук се бърка там, където не му е работа!

— Кой те пита тебе, а? — още по-силно ревна Никита и хвана грубо алкохолика за яката, надигайки го от стола.

— Ей, я по-полека! — дръпна се онзи и даже вкара един лакът на Никита, не го удари силно, но все пак…

— Ама ти, мамка му, си бил и нагъл! — разяри се Никита и тъкмо беше вдигнал ръка да го удари с юмрук по лицето, но в последния момент размисли.

Мъжът с достойнство трябва да се бие само със силни противници. А пък този тук… Освен презрение, тази отрепка не можеше да предизвика никакви други чувства. Или може би съжаление.

Не удари алкохолика, а просто грубо го изрита от апартамента. Другият сам стана от масата и мълчаливо последва приятелчето си.

Никита се приближи към родителите си.

— Само още веднъж да видя тук тези изроди… — започна той и изведнъж засече. — Всъщност… има ли смисъл да говоря…

И да говори, и да не говори — все тая, старците му ще продължат да правят това, което са правели и преди. Лоши навици имаха, трябваше някак да се отърват от тях.

Никита се облече и излезе. След около половин час пристигна в кафенето, което Витал беше харесал за своя щабквартира.

Вече му бяха разяснили как стоят нещата в групировката. Капитана ръководеше четири бригади, като всяка от тях се състоеше от по петнадесет момчета. Но в тези бригади бяха биячите, тяхна грижа беше да държат под контрол частниците, да охраняват територията. Освен това имаше още две бойни петорки. Ръководеха ги Витал и Мошеника. И двамата бяха с ранга на бригадири. Бойните петорки бяха елитът на организацията. Те се състояха не от биячи, а от бойци. Това бяха най-важните момчета. Те отговаряха за всякакви „нападения“, срещи, разчистване на сметки, саморазправи и т.н. Никой не бе споменал на Никита, че ще си изцапа ръцете с кръв. Но сигурно и това щеше да се наложи.

Витал наричаше своята банда „шматките“. Някога живеел в Казан, а там от памтивека наричали така уличните банди.

Витал седеше на една маса, на най-почетното място, а до него Вовата жулеше студена бира. Приказваха си за нещо.

Освен тях в кафенето имаше още някакви младежи. Обикновени момчета, облечени с анцузи. Но веднага си личеше, че не са нито биячи, нито бойци, а просто квартални хулигани. Никита забеляза как някои от тях поглеждат с голяма завист към Витал и Вовата. Наистина много им се искаше да седят на една маса с тях като равни. Свободното място при шматките обаче беше заето не от някой от тях, а от Никита. Явно наистина не беше за изхвърляне, след като му е обърнал внимание самият Капитан…

— А, Ник! — забеляза го Витал. — Ела при нас!

Той махна с ръка, канейки го да седне на масата. Впрочем, Никита и без да го канят, пак щеше да седне при тях.

— Защо идваш толкова рано?

Беше единадесет часът сутринта. Мутрите са като совите, техният ден е нощта, а сутрин си отспиват. Следобед правят интензивна тренировка, естествено, ако не трябва да ходят на акция.

— Ами не ми се спи нещо. А и по принцип, искам да поговорим.

— Слушам те.

— Трябва да накажа едно говедо.

Отнякъде се появи една сервитьорка, мило се усмихна и сложи на масата три запотени бутилки истинска баварска бира. Ето това е живот…

— Какво е станало, брато? — веднага се напрегна Вовата.

Мощните му челюсти започнаха да треперят нервно, очите му се наляха с кръв. Не му трябва бира на него, дай му само да се сбие с някого. И колкото по-груб е вариантът на саморазправата, толкова по-добре. Беше истински мутрозавър. Същият като Гирата.

— Приватизираха ми апартамента. По-точно този на родителите ми.

— Аа, ти за това ли — утвърдително кимна Витал — демек, знам за какво става дума, няма смисъл да разказваш. Но нали Никита не му беше разказвал за Чугунов! — Скоро говорихме с Капитана по този въпрос — обясни му Витал. — Изрично ми нареди — без никакви лични инициативи. С една дума, брато, трябва да чакаме, докато Капитана реши какво да правим с това говедо. Така че не бързай.

— Ами аз къде ще живея. Родителите ми живеят не в къща, а в обор.

— Ама нямаш никакви проблеми. Само кажи и ще ти вземем апартамент под наем. От това по-лесно няма.

Витал познаваше кого ли не, имаше връзки на всички нива в района. Чауса, Вовата, Гирата и Никита бяха щатните бойци на звеното му, а освен това той имаше и много нещатни сътрудници. Имаше и момчета за всичко — накъде без тях. Никита за пореден път се убеди в това, извличайки известна полза и за себе си.

В кафенето влезе хлапе на около осемнадесет години — един такъв слабичък, невзрачен. Приближи се до тяхната маса. В очите му се четеше неудържимо желание да угоди на мафиотския авторитет.

— Виталий Борисович — угоднически започна той.

— Ааа, Льошка, ти ли си?

— Аз съм, Виталий Борисович…

— Донесе ли го?

— Ами ето, мама го направи както искахте…

— Дай да видим.

Момчето извади някакъв паспорт със сърп и чук. Витал го взе и го подаде на Никита.

— Е, вече всичко е наред, един вид, вече си легален. Вземи!

Беше паспортът на Никита. Той не си беше мръднал и пръста, за да го получи. Нямаше нужда да кисне пред военния отдел или паспортната служба. Имаше кой да свърши тази работа вместо него — момчетата за всичко на Витал. Само трябваше да се снима и да се подпише в молбата за получаване на паспорт.

— Никита Германович Брат — прочете той и изведнъж се сепна. — Чакайте малко, защо пак са ме записали като Брат? Аз съм Брайт.

Отново бяха направили същата грешка, както и във военната книжка. Те какво, да не са се наговорили случайно?

— Я стига бе, брато! — обади се Вовата. — Фамилията Брат си звучи добре. Даже много добре си звучи.

— Да бе, звучи добре — кимна утвърдително Витал. — Брат, брато, братле… Много си ти е точна фамилията, всеки от нашите хора би ти завидял.

— Точна, казваш — замисли се Никита. — Е, щом е точна, добре тогава… — Той небрежно отпи от леденостудената бутилка бира пред себе си.

— Разхлади се малко, брато, щом така и така си дошъл — каза Витал. Изведнъж гласът му стана сериозен. — Всеки момент Чауса и Гирата трябва да отскочат с колата да ни вземат. Имаме работа.

— Каква работа? — равнодушно попита Никита.

— Ами отвориха тука един магазин за битова техника. Трябва да му видим гърба.

— Става дума за някакъв магазин — дотук всичко е ясно. Но защо трябва да му виждаме гърба? — не разбра Никита.

— Много си зле, копеле — снизходително се подсмихна Вовата. — „Да му видим гърба“ означава да нахълтаме в магазина и да разберем кой му прави гръб.

— А ако никой не му прави гръб, значи ние ще му подложим нашия — кимна проумяващо Никита. — И ще бъде наш.

— Аха, по всички параграфи. Браво на тебе, брато, много бързо схващаш — озъби се Витал. — Бързо ще навлезеш в нещата. Само че има една малка подробност — магазинът може да си има вече гръб. Но той може да не е стабилен. Може да се окажат някакви тъпи нещастници. Тогава ще трябва просто да им подменим гърба. С нашия, то се знае. С една дума, трябва да проучим точно каква е ситуацията. Магазинът не е никак малък, търговската площ е над триста квадрата, голямо нещо. С една дума, може и да стане шашмата.

— Ще се наложи да правим меле, нали? — попита Никита.

— Ник, ти кога влезе в казармата? През деветдесет и първа ли?

— Ами да.

— Значи си чувал за мутрите през този период? За рекета, за нападенията.

— Ами имах едно приятелче, то ме светна по въпроса.

— Личи си. Виж какво, брато, оттогава доста неща се промениха. Преди разчистването на сметки ставаше само с голи ръце. Който надвие, той командва парада. Сега масово се използва оръжие — пищовите, патлаците, пушкалата — както искаш, ги наречи.

— Само в устата си дулото не пъхай и спусъка не натискай — изкиска се подигравателно Вовата.

— Вече се използват оръжия — повтори Витал. — Но ти, Ник, не се притеснявай. Все още отношенията се изясняват и с юмруци. Но за всеки случай си носим и пушкалата.

Носели си пушкалата по време на акции. Но Никита нямаше пистолет. А и не му трябваше. Не искаше да си цапа ръцете с кръв.

— О! Я виж ти кой идва! — проехтя гръмко басът на Вовата, когато в кафенето влезе Чауса.

— Всичко наред ли е? — попита Витал.

— Че как иначе — кимна Чауса.

Той даде по една лапа на всеки и небрежно се пльосна на свободното място на масата.

— Зина, ’айде де, кучко! К’во стана?! — недоволно се провикна той през цялото кафене.

— О, Юрочка, извинявай, не те забелязах!

С изкуствена усмивка на лицето, сервитьорката се стрелна като светкавица към бара и бързо донесе две кутийки бира.

В знак на благодарност Чауса я тупна по пищното дупе.

— Юрочка, може ли така! — направи се на засрамена тя и литна към другите маси.

— Ето така трябва да се държиш с тия, с курвите — неизвестно на кого каза Чауса.

— Стига ти една бира — строго каза Витал и мръдна втората кутийка настрана.

Чауса го възприе като нещо нормално. В присъствието на Витал той си позволяваше какво ли не, но никога не дръзваше да влиза в конфликт с него или да оспорва думите му. В петорката действаше строг режим на подчинение.

Скоро се появи и Гирата — едър, тежко стъпващ, тромав. Но казват, че по време на бой ставал много подвижен и непредвидим. Бива го и момичетата да пердаши. Говедо! Никита го погледна с неприязън.

Гирата не извади късмет да пие бира. Нямаше време за това. Сам си е виновен, да беше дошъл по-рано.

— Е, хайде, братоци, да тръгваме — каза Витал и пръв стана от масата.

Черното патило и препатило беемве стоеше на паркинга до кафенето. До него най-нагло се беше набутал някакъв раздрънкан запорожец — бракма и половина. Никита щеше да си глътне езика от учудване, когато видя как Чауса се запъти към него. Той съвсем спокойно отвори вратата и седна зад волана. Не стига това, ами си сложи и някакъв сив кирлив каскет.

— Аа! — Никита успя да каже само това.

— И „а“, и „б“, това е положението — подсмихна се Витал. — Какво си се гипсирал? Хайде, влизай бързо в колата!

Никита седна в бавареца до Гирата. Не беше най-приятната компания, но нали не можеше да изгони Витал от предната седалка.

Колата беше страшна бегачка. Вовата се чувстваше като цар на пътя и нарушаваше правилника за движение без никакви угризения на съвестта, затова пък Чауса със запорожеца отзад не си слагаше грях на душата. Нищо чудно, че успя да се задържи зад тях само половин минута и се загуби някъде в потока от коли.

— А аз си мислех, че запорожецът може да излита вертикално — подигравателно каза Никита.

— Е, не точно вертикално — каза Витал. — Но докъдето трябва, ще долети. Затова пък в багажника си има ядрена бойна глава.

— Да бе! — не му повярва Никита.

— Какво „да бе“… Целият ни арсенал е в тая бълха. Има по едно ТТ за всеки. Освен това два калашника, сума ти лимонки и даже гранатомет. Не звучи ли внушително?

— Общо взето, да.

— А зацепваш ли защо караме всичко това в него?

— Не.

— Ами размърдай си малко сивото вещество. Ти, да речем, си ченге. Трябва да спреш две-три коли за проверка по план-график. Каква кола ще спреш? Хайде, мисли де!

— Е, някоя по-гъзарска — отговори Никита.

— А така! Ако си готино ченге — ще спреш някоя гъзарска кола. Ако си посредствен, ще спреш някоя по-стара западна кола, някоя волга или пък жигула. Но в никакъв случай няма да спреш някакъв си запорожец. Един вид, от какъв зор ще си губиш времето с тая бракма.

— Ами да.

— А ако на всичко отгоре зад волана седи някакъв мизерник с кирлив каскет, даже няма и да го погледнеш. Е, как ти се струват нашите шашми?

— Добре обмислено.

— Така е, добре е обмислено. Точно затова, Ник, все още сме на свобода. А и нямаме никакво намерение да влизаме зад решетките. Нали така, Вова?

— Спор няма! — кимна онзи и най-нагло засече на завоя една лада седмица. Колата замалко да се блъсне в някакъв уличен стълб. Трудно е да се опише физиономията, която направи засеченият шофьор.

— В казармата редовно ли стреляхте с автомат? — попита го Витал.

— Чак ми се повръща.

Никита можеше да стреля и от легнало положение, и от коляно, и прав, от място и в движение, по неподвижна и по движеща се мишена. И винаги уцелваше точно в десетката.

— Отлично! Значи ти си с автомата. Макар че, разбира се, ще е по-добре, ако може да се мине и без пукотевица. Няма смисъл от нея.

След около десетина минути колата спря пред магазина, който заемаше целия първи етаж на една монументална обществена сграда от сталински тип, разположена на кьоше.

— Хайде, да отидем да разгледаме телевизорите — злорадо се усмихна Витал.

Погледът му стана леден, лицето — каменно. От спокойния равнодушен Витал не беше останала и следа. Пред Никита стоеше безпощадна мутра. Такъв може да убие човек и окото му няма да мигне.

Към магазина тръгнаха само четирима. Най-отпред вървеше Витал, а след него останалата свита — Вовата, Гирата и Никита. Чауса остана в запорожеца за всеки случай.

В магазина всичко сияеше от чистота и лукс — мраморът, стъклото, ламинатът. А освен това беше прохладно от включения климатик. Навсякъде имаше редици със стелажи, а върху тях — телевизори от всички видове марки и каквито поискаш размери, стереоуредби, видеомагнетофони. Това беше в едната зала. В другата имаше перални, хладилници, климатици.

— Огромно нещо, страхотия — възхитено възкликна Вовата.

— Брато, само си представи какви мангизи се въртят тук — кимна му Витал.

Към него се приближи едно много слабо момче с бяла риза и черни панталони.

— Какво ще обичате? — услужливо попита той.

Витал даже не го погледна.

— Колко? — попита той, посочвайки с пръст един огромен „Панасоник“.

— Хиляда и двеста долара. Но днес откриваме магазина и имаме промоционални цени.

— Демек, режете глави? — наежи се Вовата и го смаза с поглед.

Онзи чак се сви от страх. Той вече беше разбрал с кого си има работа. Какви, ако не мутри, можеха да бъдат тези четири яки момчета с кожени елечета и с широки анцузи, с ланци — единият със златен, другите — със сребърни. Само Гирата да погледнеш и цяла нощ ще сънуваш кошмари.

— Не ви разбрах — измрънка под носа си момчето.

— Ся, кат’ ти вкарам един, веднага ше разбереш! — озъби му се Гирата.

— Къде е шефът? — също толкова свирепо попита Витал.

— Директора, мамка му, питам, къде е?

— Сега… ще го извикам…

— Не бе, нещастник, води ни при него!

В приемната до кабинета на директора зад компютъра седеше секретарка. Беше симпатично момиче, с големи кравешки очи. Явно са я сложили за украса или за още нещо.

— Сигурен съм, че няма нищо под полата! — високо каза Вовата и я посочи с пръст.

Гирата се изсмя гнусно. Момичето се изчерви и започна бавно да се надига от мястото си.

— Стой мирно, пиленце, да не вземем верно да те оправим набързо — изцвили Гирата.

— Къде е директорът? — попита я Витал.

— Там! — каза тя плахо, сочейки към вратата на кабинета.

— Само че не е сам…

— С кой е, с жена ли?

— С мъж…

— Той какво, да не е педал? — цинично се подсмихна Гирата.

Но никой не обърна внимание на шегата му. Витал отвори вратата и нахълта в кабинета. След него влязоха и другите, включително и Никита.

Директорът — много едър мъж със закръглено лице и приятен външен вид — седеше зад масивно бюро. На кожения диван вляво от него седеше още един мъж. Също с доста представителна външност и с очила.

— Как е, момчета? — небрежно подхвърли Витал и даже намигна на директора, който явно се чувстваше като господар в кабинета си. Ами така си е — у когото е силата, той е господарят.

— С какво мога да ви бъда полезен? — леко се притесни директорът.

— Ами искаме да купим един телевизор от вас…

— Но защо се обръщате към мен, има цял екип от консултанти…

— Дребни риби са тези ваши консултанти. Трябва с вас да говорим. Хубаво да си поговорим.

Без никаква покана, Витал седна в креслото точно срещу директора и се втренчи в него с пронизващия си поглед. Онзи започна да се върти неспокойно на стола.

— Как се казвате? — грубо го попита бригадирът.

— Сергей Давидович.

— Баща ти да не е евреин?

— Не, защо… — обърка се директорът. — Просто така е се е получило…

— Е, хайде, не се прави на ударен. Аз уважавам евреите, не се бъзикам. Евреите са хитри и умни хора. И ти, Сергей Давидович, също не си глупав. Виж какъв лъскав магазин си отворил.

— Търговска зала.

— Още повече че е търговска зала. И не се ли страхувате?

— А от какво да се страхувам?

— Ами представете си, че някаква пияна тумба нахлуе, изпочупи ви витрините, размята телевизорите по земята… А това са си загуби…

— А милицията за какво е?

— Е, милицията — тя, е хм… сила, разбира се… Че к’во, освен на милицията, няма ли на кого да се опрете?

— Нещо не мога да ви разбера…

— Кой друг охранява залата ви?

— Имам група охранители.

— Някакви бивши ченгета ли? Или военни в оставка? Или студенти?

— Вас какво ви засяга това?

— Засяга ме. Пет пари не струва охраната ти. Ами представи си, че те нападне някоя групировка. Какво ще правиш тогава?

— Каква групировка?

— Ами, мутрите.

— Някакви обирджии ли?

Витал разбра, че директорът се прави на ударен, знаеше много добре какво означава „групировка“ и кои са мутрите. А и понятието „рекет“ явно не му беше чуждо.

— Слушай бе! — започна да му свива сармите Витал. — Я вземи да си размърдаш малко сивото вещество в тъпата кратуна, става ли? На кого цакаш да ти пази гърба?

— За рекета ли говорите?

— Аз съм рекетът. Е, чакам отговор.

— Защо трябва да пълня гушата на някого? Имам си охрана. Освен това сотаджиите ме пазят.

Преди да отговори, Витал погледна мъжа, който продължаваше да седи на дивана.

— Драги, ти още ли си тук?

— Дошъл съм по един важен въпрос при Сергей Давидович — притесни се онзи.

— Май не ме разбра, тъпако. Гира, заеми се!

Гирата леко вдигна мъжа от мястото му като перце и го изхвърли навън.

Сега можеха спокойно да довършат разговора си с директора.

— Ще си под моя закрила, разбра ли? Ще ми цакаш двадесет процента от печалбата, а в замяна аз ще отбивам атаките на другите групировки.

— Но аз си имам охрана, сам ще се справя — заинати се директорът.

— Ама че дебил! Е, вече ме ядоса!

Витал скочи от мястото си и така замахна към директора, сякаш всеки момент щеше да го удари, но изглежда, в последния момент размисли. Явно здравият разум надделя у него.

— Така ли? Имаш охрана? Мислиш, че ще се справиш сам? Е, добре, смятай, че съм те нападнал. С една дума, тук наблизо има една градинка. Смятай, че съм ти нарочил среща. След един час ела там с охраната си. Там ще си изясним отношенията. И друго, да знаеш, че черняевската групировка ти е стъпила на врата. Още има време, можеш да проучиш нещата.

— Ще си помисля.

— Ами мисли, мислителю.

— Ами… ако не дойда?

— Искаш да знаеш какво ще ти се случи ли?

— Да.

— Помниш ли стихчето: „Попът имал куче, направо го боготворил; изяло кучето месото, и той взел, че го…“. Нататък го знаеш.

— Ще ме убиете? — ужаси се директорът.

— Какви ги говориш, драги, може ли така? — „учуди се“ Витал, но погледът му говореше друго.

— Ами това е, времето ти започна да тече. Да, между другото и през ум да не ти минава да ни пратиш ченгетата. Ние все някак ще си измием ръцете. Ама ти му мисли, да не ти направят обредно къпане. Да ти говори нещо „дом на покойника“? Е хайде, шефе, довиждане!

Витал се изправи гордо и излезе от кабинета. Никита тръгна след него. Само преди минути беше участвал в изнудване на бизнесмен. Беше силно впечатлен. Но не може да се каже, че беше впечатлен приятно.

 

 

Те чакаха в колата на уговореното място. Съвсем наблизо до тях беше паркирал запорожецът с оръжието.

— Да ви кажа, май е време да пращаме Чауса да се прибира. Няма к’во излишно да ни свети тук — каза Витал. — Балъка няма гръб, това е сто процента сигурно. А с неговата охрана не може да ни изплаши. Няма да има среща. Няма кой да се впрегне за тоя нещастник. Сотаджиите и пари да им даваш, няма да се вдигнат срещу мутрите. Не им стиска.

Оказа се прав. Никой не дойде на срещата.

— Вярно, хвана ги шубето — каза Вовата.

— Да тръгваме — нареди му Витал.

И отново се оказаха в кабинета на директора. Онзи, горкичкият, беше пребледнял като платно.

— Какво си побелял като мъртвец бе, балък? — направи презрителна гримаса Витал. — Само недей да ми трепериш, че чак ми е гадно да те гледам! Е, къде ти е уж силната охрана?

— Те не пожелаха… — жално го погледна Сергей Давидович.

— Не пожелали. Ама ти не разбра ли, че нямаш силна охрана, а само сбирщина смотаняци. С една дума, разбра ли сега кой ще ти пази гърба?

— Да… Вие…

— Точно така. Ако някой те притесни, изпращай го при мен, при Витал от Черняево. Разбра ли ме?

— Да.

— Приготви ли мангизите?

— Толкова бързо ли? — още повече се изплаши директорът.

— Ами по принцип вземаме парите за седмица напред. Какво, не те ли устройва?

— Устройва ме… Само че в момента нямам пари. Всички налични средства са пуснати в оборот. За наем на помещението, ремонт, стока. Целият ми персонал работи за сметка на бъдещата печалба.

— Значи нямаш пукната пара… — замислено поклати глава Витал.

— Не.

Директорът се сви на топка — помисли си, че ще го бият.

— Добре де, ще ти влезем в положението. Ние сме сериозни хора, делови, а не някакви нехранимайковци. Ще намина след около седмица. Тогава ще ми платиш за две седмици.

— Добре… Значи, двадесет процента от печалбата, нали така?

— Плюс пет хиляди долара месечно.

— А това пък за какво? — плахо попита Сергей Давидович.

— Утре ще дойдат две черняевски момчета. Наши хора. Петте хиляди месечно са за заплатите им. Свестни момчета са, здравеняци. Ще бъдат постоянно до теб. Ето, сложи ги в приемната при секретарката. Не се притеснявай, няма да я оправят. При нас с тия неща е строго.

— Ще ме охраняват, така ли?

— Нещо такова. Само да не си мислиш, че ще те съпровождат до вкъщи и обратно до работа. Охраняваме фирмата ти, а не теб лично. Въпреки че при допълнително заплащане може да ти уредим и лични телохранители. Помисли за това, става ли?

— Да, ще си помисля…

— Ами чудесно тогава. Значи, до нови срещи.

— Да, довиждане…

Директорът стана от мястото си и ги изпрати до изхода на търговската зала. На пръв поглед от учтивост. Но всъщност той искаше по-бързо да се отърве от Витал.

— Наплаши го Витал. Ще сънува кошмари — каза Вовата.

Но Витал не смяташе да си тръгне просто ей така.

— А, между другото имаме едно аверче, иска да си вземе апартаментче под наем. Предлагат му хубава квартира. В нея има всичко, само едно нещо липсва — телевизор.

— Да, да, няма проблеми — каза Сергей Давидович и започна загрижено да се оглежда.

Той извика един продавач-консултант и му нареди да изкарат до колата един огромен петдесет и четири инчов „Панасоник“.

— А на мен пък ми се развали видеото — продължи Витал. — Да направим замяна, а?

— Няма нужда, и така го вземете — съвсем посърна директорът.

— И аз искам да си сменя телевизора — каза Вовата.

— Да бе, вярно — кимна му с глава Гирата. — А за мен и телевизор, и видео.

Тръгнаха си от магазина с претъпкан багажник. В него имаше всякакви кутии и кутийчици.

— Е, видяхте ли как прекарахме балъка — каза Витал. — Капитана ще е доволен.

— А кого ще пратим в магазина? — попита Никита.

— Абе Капитана и Бичмето винаги могат да намерят няколко яки момчета. За това не бери грижа. Само да свирнем и веднага отнякъде ще изскочат няколко напомпени бабаитчета…

— И без да си мръднат пръста, ще получават по половин хилядарка в зелено — добави Вовата.

— Защо по половин хилядарка? — попита Никита. — Нали на всеки се падат по две хиляди и половина.

— Ти к’во, луд ли си бе, брато? — каза Витал, въртейки показалец до слепоочието си. — Момчетата ще се разхлаждат в офиса, ще си лафят със секретарката, нищо няма да вършат, а аз да им плащам за това две хиляди и отгоре? Що не духат супата! Да се радват, че ще могат да се правят на тежкари. С една дума, хилядарка от петте е за тях, а останалите са за нас. Излиза по хилядарка на човек от един магазин. Та така живеем ние, Ник.

Ето как Никита започна да се учи на премъдростите на престъпния свят. Само че това не го радваше особено.

— Да не искаш ти да отидеш да киснеш в магазина? — скептично го погледна Гирата. — Може пък нашата компания да не ти допада?

— Я стига, Гира, престани — скастри го Витал. — Никита е сериозно момче. Боксьорче, с пушкалата е на „ти“. Лично Капитана му има доверие. Не е за него тая работа да седи по офисите да се разхлажда. Чакат го сериозни неща. А и половин хилядарка в зелено е под достойнството му. Нали така, Ник?

— И апартамента трябва да си върна.

— Точно така, трябва да си върнеш апартаментчето и да накажем балъка измамник. Точно така. С нас ще можеш да го направиш, без нас — не. Но изчакай, не бързай толкова, за всичко си има време. Да, между другото, поздравявам те.

— За какво?

— За бойното кръщение.

— За какво бойно кръщение става дума? — учуди се Никита. — Че аз даже не съм ударил някого. Всичко мина спокойно.

— Да, ама свършихме работата. Нали така?

— Така е.

— Ето, за това те и поздравявам. Трябва да го полеем. Може би при тебе вкъщи, Ник. В смисъл, в новия ти апартамент. Вова, я спри ето там. До онези шменти-капели — да им теглиш една на всички такива.

Колата спря до една врата със скромна табела. Беше агенция за недвижими имоти. Състоеше се от две стаи и имаше четирима души персонал.

Братоците нахълтаха в агенцията. Ни в клин, ни в ръкав направо от вратата Гирата изтърси заплашително и сърдито:

— Да сте викали рекетьори?

Слабичкото момче, което седеше зад компютъра, чак подскочи от уплах. Никита имаше чувството, че още малко, ще се напикае от страх.

— Неее — плахо проточи той. — Не сме викали…

— А така! Тогава за фалшивата тревога имате глоба — сто бона в зелено. Да не би някой да не е разбрал нещо?

— Извинете — надигна се от най-далечното бюро един мъж с добре оформена брада. — Но сто хиляди долара за нас са прекалено много.

— Ти пък кой си?

— Аз съм началникът.

— Е, добре де, сто хиляди гущера са много. А колко можете да дадете?

— Мисля, че двадесет процента от печалбата ще бъдат таман.

— Ето, това е точен човек. — Вовата се приближи до него и фамилиарно го потупа по рамото. — Обичам точните хора.

— Отдавна ли сте отворили офиса? — попита Витал.

— Ами не, наскоро…

— Тогава всичко е ясно. Добре де, така да бъде, ще ви пазим гърба. Значи, двадесет процента от печалбата, последно така се договаряме. Плюс апартамент за едно наше момче.

— Какъв искате?

— Е, мисля да е поне двустаен. То се знае, с мебели и телефон. Някъде в нашия район.

— На каква цена горе-долу?

— Горе-долу около петстотин хиляда долара. Но това си е ваш проблем. Нали вашата агенция плаща.

— Разбрах ви. Изчакайте само минутка.

Мъжът заби нос в екрана на компютъра, набра нещо на клавиатурата и накрая обяви резултата.

Никита хареса апартамента. Намираше се близо до кафенето, в което обичаше да се подвизава Витал с момчетата. Беше прясно ремонтиран, банята и тоалетната бяха с нови плочки, мебелите бяха стари, но доста запазени. Витал като че ли бе имал предчувствие, че в апартамента няма да има телевизор. Така че ненапразно бяха взели панасоника.

След около час празничната маса в апартамента вече беше нагласена. Вовата го наричаше „да сложим софрата“.

— Еех, живот! — проточи след първата чашка Витал. — Как да не си на кеф!

— Много ни върви днес — каза Вовата.

— Ама вярно бе — кимна Чауса, — два заека с един куршум ударихме.

— Ти пък къде се буташ? Седеше си в таратайката, все едно нямаш нищо общо с цялата работа — подкачи го Гирата.

— Ти к’во, занасяш ли се с мене?

— Абе не, просто се майтапя. Ще ми дадеш ли да направя едно кръгче с бракмата?

— А не искаш ли да ти дам един по мутрата?

Гирата и Чауса се заяждаха на шега, затова Витал не се намеси в спора им.

— Да, добре поработихме днес. Един платец за Капитана, един за нас.

— Как така за нас? — попита Никита.

— Ти да не мислиш, че сме на заплата при Капитана? Не, момче, ние сме бойна бригада. Ние сме, един вид, на самоиздръжка. Ето например стъпихме на врата на шефа на магазина. Ще потекат мангизи към общата каса. И за нас ще има процент. Но няма да е голям, защото Капитана ни насочи към него. А виж, кантората сами си я намерихме. Затова процентът ни ще бъде много по-голям. Разбираш ли ме?

Никита схвана каква е работата, въпреки че изобщо не му се мислеше за това. Искаше му се да пийне. И не просто да пийне, а да се натряска.

Днес бяха наложили данък на търговската зала и на агенцията за недвижими имоти. Днес просто всичко им вървеше като по вода. Даже не се наложи да си опитат юмруците. Но какво ще се случи утре… Утре може да се пролее и кръв. Никита го осъзнаваше много добре. Точно затова посягаше към бутилката.