Владимир Количев
Брат, стреляй пръв (14)

Втора глава

Това не беше просто жив късмет, а някакво чудо. Невероятно чудо. Витал се появи още същата вечер. Не беше за вярване, но беше дошъл сам. Съвсем сам. И не беше с красивия си ролс-ройс, а с някаква обикновена лада деветка, и седеше зад волана.

Беше си сложил слънчеви очила и вървеше със сведена глава, а долната му челюст беше някак неестествено издадена напред. Създаваше впечатление, че го прави нарочно от страх да не го познаят.

Носеше куфарче, луксозно кожено куфарче с позлатени закопчалки. И не просто го държеше, а така го беше стиснал, че чак кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Сякаш беше ядрено куфарче.

Никита не вярваше в чудеса, но му се наложи.

Той трябваше да излети от „Шереметиево 2“ още вчера сутринта, но не замина. И през същия този ден успя да реши сума ти проблеми — с оръжието, с парите, колата.

А Витал през това време чакаше обаждане от чужбина — пристигнал ли е Никита, или не. Вече може и да е узнал, че „клиентът“ е изчезнал. Ако беше така, сигурно щеше да се замисли, да си направи съответните изводи и да вземе допълнителни мерки за безопасност.

Но по всичко личеше, че все още не знае нищо. Или просто не се страхува. Но така или иначе, все пак би трябвало да се движи с охрана. Но такава нямаше. Защо ли?

Дали отговорът не се криеше точно в това куфарче с позлатени закопчалки?

Витал се скри от погледа му, влезе във входа. Никита изчака малко. Току-виж телохранителите са се скрили някъде наблизо и му готвят капан… Но като че ли всичко беше спокойно.

Никита слезе от колата, извади от нея една платнена чанта и самоуверено се насочи към входа, сякаш от сто години живее в този блок и познава всички. Това всъщност беше напълно излишно, никой не му обърна внимание. Нямаше никакви бабички по пейките пред блока. Наоколо нямаше жива душа. А дори и да го бяха видели, голяма работа. Ами идвал е някакъв брадат водопроводчик в работни дрехи, с черни гумени ръкавици и това е.

Апартаментът на Албина беше на четвъртия етаж. Преди беше със съвсем обикновена врата, но на нейно място сега беше сложена блиндирана. Даже камера бе монтирана над нея. Какво ли се криеше зад тази промяна?

Такава врата можеше да се разбие само с изстрел от гаубица. И то ако се стреля от упор. Но тази врата имаше и един съществен недостатък — мощните резета на заключващата система не се отваряха толкова бързо, колкото би трябвало. Освен това се отваряха със скърцане.

Никита стоеше на площадката между четвъртия и петия етаж. Мръдна леко встрани, така че да не могат да го забележат от площадката на четвъртия. Извади от чантата кепе и го нахлупи ниско до веждите си. След това извади бутилка бира. Отвори я и мушна капачката в джоба си. Отпи няколко глътки и се облегна леко на перваза зад себе си.

С ниско нахлупеното кепе и притворените очи, с глупашката физиономия и бутилката в ръка олюляващият се Никита изглеждаше като прилично наквасено пиянде, което едва се държи на крака и всеки момент ще падне. Но не падаше. Можеше да се хвърли в атака и от легнало положение, но щеше да загуби ценно време. А сега всяка секунда беше важна за него.

Маската на привидно опиянение падна от лицето му веднага щом чу дългоочакваното скърцане на резетата. Вратата се открехна леко и Никита мигновено се понесе в атака. Изобщо не би завидял на Албина, ако тя се беше показала на вратата. Но не, не беше тя.

Витал дори не успя да реагира, когато получи тежък удар с бутилка по главата. Губейки съзнание, той влетя навътре в апартамента под натиска на Никита и се пльосна на пода.

В същото време Никита вече бе залепил Албина за стената. По принцип нямаше нищо против нея, но се налагаше да притисне сънната й артерия. Албина моментално изпадна в безсъзнание и като чувал се свлече на пода.

Витал не беше загубил напълно съзнание, но изглеждаше ужасно. Правеше безуспешни опити да стане, но при всеки опит се хващаше за главата, стенеше от болка и под този музикален съпровод се завърташе и пак падаше на пода.

Никита реши да му помогне. Опря в главата му дулото на своя ТТ със заглушител. Под якето на Витал намери берета, беше без заглушител, но с допълнителен пълнител за петнадесет патрона, и веднага я конфискува.

— Е, какво, братле, ще си поговорим ли? — каза Никита и като хвана Витал за яката, го надигна от пода.

Замъкна го в хола и го хвърли на дивана. Докато онзи дойде на себе си от шока, Никита довлече и Албина. Да му е под око.

Натръшка ги в двата ъгъла на стаята, а сам се настани удобно в едно кресло срещу тях, до вратата на хола. Основно вниманието му беше насочено към Витал. От Албина не можеше да очаква някакви изненади, с една дума, жена.

Никита мълчаливо държеше Витал на прицел. А той седеше на дивана, държеше се за главата и от време на време пъшкаше тихо. Сякаш нямаше нищо по-важно в момента от главата му. Но се преструваше, не тя го притесняваше. Накрая не издържа на мълчанието и каза:

— Ник, копеленце такова, какво правиш, бе?

— Ами нищо, майтап си правя.

— Да бе, голям майтап, няма що!

— А! Ако си говорим честно, искам да знам кого си пратил по петите ми на Канарите.

— Нещо не те разбрах.

— Защо си пратил килър след мен?

— Ник, ти к’во, тотално ли си мръднал? — От притеснение гласът на Витал изби във фалцет.

— Аз не съм. Но виж, ти… Искаш да ме убиеш, Витал. Преча ти аз на тебе.

— Не, ама ти, верно, дрънкаш ми пълни глупости…

— И Артьом ти пречеше.

— Слушай, Ник, стига си ми говорил тъпотии. Никога няма да оставя Артьом в беда.

— Разбира се, че няма да го оставиш. И богато погребение ще му направиш.

— Какво?

— Няма го вече Артьом… Убит е. В пандиза. А убиецът е заловен. И си е признал всичко. Казал, че е получил поръчката от теб.

Никита блъфираше, но явно имаше ефект. Витал подви опашка и се замисли. Сякаш си правеше сметка наум — къде може да е допуснал грешка. Но изглежда, не беше допуснал никакви грешки. И разбра, че Никита просто се опитва да го вземе на подбив. Той бързо овладя смущението си.

— Не, ама ти к’во се опитваш да направиш, да ми размътиш мозъка ли? Не съм пипал Артьом.

Твърдението му обаче не звучеше никак убедително. Никита веднага долови фалша и доверието му във Витал угасна окончателно.

— Ти не си. Но някой друг го е направил вместо теб. Накратко, дойдох да си разчистим сметките.

— Какви сметки, братле?

— Никакъв брат не съм ти аз. Очистил си Артьом. Мен също искаше да пречукаш. Значи…

Никита нарочно задържа паузата.

— Какво „значи“… — не издържа Витал.

— Все едно не знаеш какво трябва да направя, за да оцелея в тази ситуация.

— Какво?

— Ами законът на джунглата, философията на убийството, сещаш ли се… Трябва да те убия, Витал. Много добре знаеш, аз съм твой примерен ученик.

— Ама верно, к’во ти става бе, човек? Та нали си ми като брат! — простря към него ръце Витал.

— Ръцете зад главата — заплашително смръщи вежди Никита.

Витал му се подчини безпрекословно и отново обхвана главата си с ръце.

— Ти за какъв се мислиш? За голям мафиот, за страшен бос ли? Аз ти помогнах да стигнеш до това високо положение. А ти с какво ми се отблагодари? Започна да си въртиш парите, а на мен показа среден пръст. Можеше поне да ме вземеш да върша нещо по бизнес частта. Да, ама не, Ник, ти си губещият. Вече са ти приготвили куршума.

— Ник, абе какви ги разправяш, какъв куршум? Освен това нали искахме да отваряме банка заедно…

— Банка искаше да отваряш ти. Заради нея стана цялата пукотевица в кръчмата. Гласеше ме за ролята на единия килър. Искаше да премахна пречещите елементи, за да си направиш банката. А на мен ми разправяше някакви врели-некипели за някакво си магазинче там. Опитваше се да ме изпързаляш като някакъв балък. Като последния балък.

— Няма такова нещо, Ник, глупости говориш…

— Аз знам какво говоря, много добре знам. Между другото, за банката ми спомена чак след като вече си наредил да ме очистят.

— Не е така… Наистина, не е!

— Точно така си е! Ами Лена?

— Какво Лена?

— Спал си с нея.

— Абе ти луд ли си?!

— А това какво е?

Никита му метна небрежно няколко предварително подбрани снимки.

Витал ги взе, дълго ги разглежда, преценявайки нещо наум, после му ги върна с насмешка. Ръцете му останаха върху коленете, но този път Никита не обърна внимание на това.

— Ник, братле, че това не означава нищо… Вярно е, Лена дойде у дома един път без теб. Е, голяма работа сега, веднъж съм я хванал през кръста, чудо голямо. Това е, един вид, приятелски жест…

Едната му ръка се мръдна леко надолу.

— Спал ли си с нея? — твърдо попита Никита.

— Ако си говорим честно, не съм. Нищо не се получи. Че тя е кучка! На нея не й трябва секс, а парите ми. Каза, че няма да преспи с мен, докато не се оженим.

— Да, Витал, съвсем си изнаглял. Отнесе се с мен като с последния балък. Отне ми приятелката. Искаш да ме убиеш. Но аз не съм балък. И аз мога да убивам. Или не го знаеше?

Никита протегна ръка с пистолета напред и се прицели в челото му.

— Недей!

Изведнъж женски писък оглуши стаята. Сякаш някаква гигантска пружина изтласка Албина напред. Тя се изстреля като куршум от креслото и полетя като обезумяла към Никита.

Но той седеше на самия ръб на креслото и успя да реагира бързо. Дръпна се леко вдясно и освободи щурмовата линия. Албина прелетя през празното място, но вече се готвеше за нова атака. Ни най-малко не се смути от пистолета в ръцете му. Или съвсем е превъртяла мадамата, или Витал наистина й бе много скъп…

Никита можеше да я успокои, като й направи подсечка, но Витал му попречи.

Под крачола на десния му глезен беше прикрепен кобур, а в него имаше браунинг с джобен размер. Ето до какво се бе опитвал да се добере през цялото време. Но Никита не го разбра навреме… Витал се възползва от суматохата и успя да извади пистолета и вече го беше насочил срещу Никита…

Никита нямаше никакъв шанс да изпревари изстрела му. Затова се дръпна рязко вляво. Но се натъкна на Албина, готова да издере очите му с нокти. Изстрелът изтрещя в същия миг.

Албина се олюля, започна да се свлича върху Никита и го прикри от огъня.

Витал продължи да стреля, но всички куршуми се забиваха в Албина. Никита се възползва от този щит — жив или вече мъртъв, и хвърли тялото й върху Витал.

Онзи загуби равновесие и за миг излезе от играта. Точно от това се възползва Никита, за да скочи срещу него. Пистолетът му не беше в удобно положение за стрелба, но за сметка на това можеше да го удари с него. Което и направи. Направи го — удари го с ръкохватката в слепоочието и директно го изключи от реалността.

Витал се сгромоляса върху дивана и замря в неудобна поза. Никита опря дулото на пистолета в тила му.

Бе допуснал не една, а две груби грешки едновременно. Трябваше веднага да му види сметката, а вместо това му позволи да го забаламоса с приказките си. И ето какъв бе крайният резултат — замалко сам да получи куршум в челото. А и Албина загина, съвсем излишна жертва.

Бе виновен за смъртта й. Но не може да я върне.

Изведнъж му хрумна страхотна идея.

Отиде до Албина и се наведе над тялото й, за да се увери, че наистина е мъртва. После се върна до Витал, той все още стискаше браунинга. Но Никита не го взе, а напротив. Нагласи тялото на противника си в седнало положение, вдигна ръката му с пистолета до слепоочието му и постави показалеца си върху неговия.

Точно щеше да го натисне, и Витал изведнъж отвори очи.

— Какво правиш? — изкрещя ужасен.

Никита не отговори. Нямаше намерение да прави повече грешки.

„Стреляй пръв, братле!…“

Натисна показалеца на Витал. Браунингът тресна оглушително. Край. Нямаше го вече бригадира. Нямаше го бившия приятел… Бившия приятел. И бивш враг…

Първо си бе отишъл Чауса, после Вовата, сега и Витал… От бившата бойна гангстерска петорка остана само той. Е, и Гирата, но него все едно го няма, нали го тикнаха за доста годинки зад решетките.

Чауса, Вовата, Витал и Никита — наричаха се „братя“ помежду си. Заедно решаваха сериозните въпроси, заедно поемаха рисковете, заедно пиеха водка, заедно си правеха кефа с мадами… Имаха един и същи начин на живот. Вовата беше застрелян от Витал. Витал пък беше убит от Никита… Това е, така свършва братството между бандитите… А всъщност между тях не е имало никакво братство, всичко е просто мит, нищо повече. В света на мафиотите действа само един закон, законът на джунглата.

Светлов беше прав за синдрома на паяците в буркан.

Проклет да бъде този мафиотски живот!

Край, с миналото бе свършено веднъж завинаги… Но не трябваше да бърза да си тръгва. Трябваше да разчисти следите.

Звукът от изстрелите може да е изплашил съседите. Затова Никита реши да побърза. Но навреме откри, че тук съвсем наскоро е правен ремонт — европейският дизайн бе едно на ръка, но беше направена и перфектна звукоизолация. Прозорците бяха със стъклопакет, стените — облицовани със звукоизолационни плоскости, а вратите — двойно по-дебели. Дори и бомба да се взриви тук, никой от съседите няма да чуе и звук.

Можеше и да не бърза толкова.

През цялото време Никита беше с ръкавици, затова не се наложи да заличава отпечатъците от пръстите си. Но трябваше да си представи най-вероятния сценарий на събитията, които уж са се разиграли тук: двамата са се скарали, Витал й е ударил шамар, Албина се е опитала да избяга и той я е спрял с няколко изстрела в гърба, а после е застрелял себе си.

Глупаво е. Мутрите няма да повярват. Но за сметка на това ченгетата на драго сърце ще се хванат за тази версия, за да не си развалят отчетността по разкритите убийства.

Тъкмо мислеше вече да тръгва, но се сети за куфарчето с позлатените закопчалки.

Подмяташе се на пода в коридора. Никита го беше избил от ръцете на Витал. Но в него не откри нищо. Или Витал беше дошъл с празно куфарче, или го е изпразнил тук.

Без да сваля ръкавиците си и без да бърза излишно, той започна внимателно да претърсва апартамента. Но приключи много бързо с издирването.

В един от шкафовете на холната секция, зад тънка преграда от тъмно стъкло бе сложена голяма кожена чанта. Дето се казва, само протягаш ръка и я вземаш. Но не беше толкова елементарно, колкото изглеждаше на пръв поглед. За да се добере до съдържанието й, Никита трябваше първо да намери ключа за сложния катинар, с който беше заключена. Откри го в джоба на Витал.

Вместо ключодържател, на връзката ключове беше закачено апаратче, подобно на радиостанция. Щрак-щрак и достъпът до чантата бе свободен.

В нея откри пари, много пари. Пачки, наредени в плътни редове. Всяка беше по десет хиляди долара. Общата им стойност бе около два милиона. Доста солидна сума! Супер! Но бе и страшно.

Никита се сети какви са тези пари — бяха общата каса на групировката.

Витал е изпълнявал и функциите на касиер. Не се е доверявал на никого, освен на себе си. И на Албина. Превърнал е апартамента й в тайно хранилище. И е идвал при нея винаги сам, за да не разбере никой къде е касата, дори телохранителите му.

Направил е основен ремонт на апартамента, но защо не е предвидил отделна стая за парите, защо не ги е скрил в брониран сейф… Търсейки отговор на този въпрос, Никита натисна копчето на апаратчето.

— Едно, две, три! — каза като в микрофон.

Апаратчето повтори думите му като ехо. Не веднага, но все пак се сети, че в чантата е скрит бръмбар. А Витал е държал у себе си приемното устройство. Явно, когато е наближавал блока на Албина, го е включвал и известно време е подслушвал какво става в апартамента — току-виж, жената е влязла в комбина с някого и са му направили засада…

Никита взе сака и внимателно заключи вратата след себе си. Колкото по-късно започнат да издирват Витал, толкова по-добре.

 

 

— Скъпи, върна ли се вече!

Лена положи голямо старание, за да се престори на приятно изненадана от появата му. Ами че как, нали се прибираше най-любимият й човек на света.

— Какво, да не би да съм ти липсвал? — с добре прикрита ирония попита Никита.

— Липсваше ми! Колко си красив само… И какъв тен си придобил! Искам те!

Никита дори не разбра кога се озова в прегръдките й. Искаше да я отблъсне, но почувства, че желанието й е искрено. Домъчняло й е на кучката за мъжкото му достойнство.

Той също не беше против да задоволи първичните си инстинкти с нея. Защо пък не? Облада я грубо, необуздано, сякаш се опитваше да я стъпче, да я унизи. Лена беше във възторг.

После се излежаваха в леглото, наслаждавайки се на почивката.

— Преди никога не си бил такъв — каза Лена.

— Какъв „такъв“?

— Толкова груб. Ти си дивак!

— Че нали се връщам от див остров.

— А много ли дивачки имаше там?

— Достатъчно — кимна Никита.

На деня след саморазправата с Витал той излетя за Канарите. Само че си беше избрал друг остров за почивка, не Гран Канарио, а Тенерифе. Не се лишаваше от нищо. Включително и от жени. Не пазеше нито себе си, нито тях. Поживя си бейски. Можеше да остане още, но трябваше да се връща.

— И как са?

— Не са по-зле от нашите.

— Ти какво, да не си спал с някоя там? — изведнъж се ядоса тя.

Явно не се преструваше. Възмущението й беше искрено.

— Използвах презерватив — подсмихна се Никита. — Както ме помоли…

— Аз? Аз съм те молила?!

— Ами да. Нали ти беше все едно какво ще правя на Канарите. Бързаше да се отървеш от мен.

— Ти чуваш ли се какво говориш? — избухна Лена.

— Каквото ми е на акъла, това ми е на устата.

— Никита, не ми харесва тонът ти!

Лена вече не лежеше. Стана ядосано. Беше гола. Но бе толкова възмутена, че не забелязваше голотата си.

— А на мен твоят.

Никита също стана, но за разлика от нея веднага започна да се облича.

— От какво си толкова недоволен?

— От това, че искаше да ме изпратиш сам на Канарите.

— Не съм искала. Така се стекоха обстоятелствата.

— Онези, дето са в гащите на Витал ли? — скастри я Никита.

— Какво?! Какво каза?! — От изненада Лена замалко не си глътна езика.

— Не знаеш за какво става дума, така ли?

— За какъв Витал ми говориш?

— Хайде, не се прави на глупачка, Лена, не ти отива. Много добре знаеш за какво говоря. Искала си да се омъжиш за Витал.

— Не говори глупости! — истерично изписка тя.

Никита въздъхна тежко и извади снимките от джоба си. Онези същите…

— Ето, полюбувай им се!

Лена погледна една снимка, втора и пребледня като платно. Никита помисли, че всеки миг ще падне в несвяст.

— Изненадах ли те? — усмихна се той ехидно. — Мислеше, че съм пълен глупак. А на глупаците могат лесно да им се слагат рога, така ли?

— Никита… Не си прав — прошепна тя. — Между нас не е имало нищо…

— В смисъл, не те е изчукал.

— Никита, как може да говориш така?

— Само няма нужда да ми дрънкаш врели-некипели, става ли! Не си му пуснала, защото си искала да си качиш мизата. Да се ожени за теб. Или все пак си му пуснала?

— Никита…

— Ти си евтин боклук, Лена! Ти си мръсница! — каза й директно в очите Никита. — Зад гърба ми си уреждала живота си. Луксозна къщичка с басейнче, мерцедес 600 с личен шофьор, бол пари за джобни. Това е на първо място за теб, а аз съм след това… Поне за личен шофьор нямаше ли да ме вземеш? За тяло. Или като любовник… За душата. Но за мъж няма да ме вземеш със сигурност. Нямам нужното положение в обществото.

— Никита! Престани!

— Не, няма да престана!

— Така ли! — не издържа Лена. Красивото й личице изведнъж се изкриви в грозна гримаса. — Да, искам всичко. Къща, кола, пари, положение! Вече ти казах за това.

— И какво, като си ми казала?

— Ами ти не се вслуша в думите ми. Все ти е тая. Витал живее като бей, а ти си пълен голтак.

— Всичко с времето си.

— Няма нужда да ме залъгваш с празни обещания! Ти не се стремиш към нищо. С нищо не искаш да се занимаваш.

— По принцип съм пълен неудачник.

— Наистина е така.

— Ами заминавай тогава при твоя Витал! Или той те е изпратил при мен?

Лена престана да се ядосва и направи патетично-трагична физиономия.

— Сигурно не знаеш…

— Какво трябва да знам.

— Виталий го няма вече.

— Как така го няма вече?

— Самоубил се е. Застрелял някаква жена, а после прострелял и себе си.

— Кога е станало това?

Никита изигра също толкова добре ролята си на трагично скърбящ.

— Погребението беше по-миналата седмица.

— И аз да не знам нищо…

Лена само въздъхна тежко. Никита направи същото. Настъпи дълга и потискаща пауза — минута мълчание.

Може би някой от приближените на Витал се е опитал да му съобщи за погребението. Но той промени мястото на почивката. Телеграмата сигурно не е сигнала до него. А може и никой да не го е търсил, не им е било до него.

Но Витал вече беше част от миналото, а Лена все още беше в настоящето му. Трябва да изясни отношенията си с нея.

— Значи Витал вече го няма и ти реши да се прехвърлиш пак при мен — попита Никита, изпълнен с презрение.

Тонът му обиди Лена. Но това беше и целта му, да я провокира.

— Изпотрябвал си ми! — пренебрежително се намръщи тя. — На кого му трябва такъв неудачник!

— Ти пък да не мислиш, че някой е приритал за теб?

— Приритал е, не се притеснявай.

— Сериозно ли говориш! И кой пък е този хубостник?

— Искаш ли да знаеш?

— Искам!

— Ами слушай тогава… Един солиден делови мъж.

— Дебел и плешив.

— Откъде знаеш? — учудено го зяпна Лена.

Ей така, съвсем случайно беше уцелил точно в десетката.

— Ами предполагам… Според твоите критерии за преценка на мъжете. Първият е мъжът да е богат. Вторият — да е много богат.

— Ами богат е. Страшно, страшно, ама страшно е богат.

— Даа, знаеш ти как да си живееш. Богат мъж да те носи на ръце, а като допълнение към него и любовник, на когото му става. Или вече нямаш нужда от мен?

Лена се замисли за миг. Накрая, леко смутена, заяви:

— Да, имам нужда от теб.

— Ами чудесно тогава! — сякаш се зарадва Никита. — Ще живееш с богатия си мъж, а ще се чукаш с мен. Само че всичко е до време. Все някой ден ще се оженя. За някоя супер красавица. Такава, че с теб вече няма да ми става. С моите пари всяка ще се омъжи за мен.

— С твоите пари ли?! — озадачено го изгледа Лена, сякаш не го беше чула добре, и се усмихна подигравателно. — Да не би случайно да си пълен с пари?

— Ами… около милионче — две може и да събера — небрежно подхвърли Никита.

— Два милиона?!

— Правилно чу, два милиона. Само че лимоните още не са узрели, зелени са.

Коженият сак с парите стоеше до входната врата. Никита я взе и я внесе в хола. Отвори я.

Лена едва не получи удар при вида на пачките. Опиянена, тя зарови треперещи ръце в тях и ги запремята от една купчинка в друга.

— Всичко това твое ли е? — попита накрая.

— Мое.

— И откъде намери толкова много пари?

— Спестих ги.

— Как така си ги спестил…

— А ти какво си мислеше, че само твоят Витал го бие парата по джоба.

— Той не е мой.

— Е, разбира се, че не е твой — откровено започна да й се подиграва Никита.

Но Лена, изглежда, не забелязваше това.

— Защо не ми каза по-рано за тези пари?

— Проверявах те дали си ми вярна.

— И какво, не издържах ли изпитанието? — Погледна го жално, с молещи очи. Един вид, скъпи, моля те, кажи, че съм издържала.

— Разбира се, че не си! Първо тръгна с Витал, после се появи още някакъв въшлясал с пари.

— Не съм спала с никого от тях!

— Така ли? Ами тогава съм готов да си взема думите обратно.

Лена се хвана като удавник за сламка.

— Скъпи, хайде да забравим за всичко това!

— Мислиш, че е възможно ли?

— Ако се опитаме…

— Добре де, ще се опитам да забравя… Но трябва да се обадиш на онзи.

— На кого?

— Ами на онзи, дебелият и плешивият. Кажи му, че между вас не е имало нищо и няма и да има. С една дума, прати го да пасе. Тогава ще ти простя всичко.

Лена закима одобрително — и веднага хвана слушалката на телефона. Само след минута тя вече разпалено убеждаваше старчока, че не са един за друг. Но онзи явно не искаше да се откаже от нея и не по-малко разпалено се опитваше да я убеди в обратното. В крайна сметка Лена не си сдържа нервите и го прати по дяволите.

— Браво! — изръкопляска й Никита.

— Между нас всичко вече е както преди, нали? — сияеща от щастие попита Лена.

— Разбира се, скъпа… — Никита се приближи до нея и я прегърна. — Всичко ще си дойде на мястото. Ти се връщаш при мен, а парите се връщат при собственика си.

— При кой собственик?

Сякаш я удари гръм от ясно небе. Отдръпна се от него и започна да примигва на парцали.

— Ами парите не са мои. Трябва да ги върна.

— Всичките ли?

— До последната банкнота.

— Шегуваш се, нали?

— Шегувам се…

Лена се отпусна малко, въздъхна облекчено и отново го прегърна.

— Шегаджия такъв!

— Шегаджия съм бил… Ами помисли само, на кого са му нужни фалшиви пари?

Този път Лена го гледаше не като гръмната, а най-малкото като ударена с парен чук.

— Фалшиви ли?!

Никита имаше чувството, че очите й всеки момент ще изскочат от орбитите, и вече се канеше да й подложи шепи.

— Ами да… Напечатах ги на ксерокс.

— Вярно ли е?

— Кълна се в онова у теб, дето толкова обичаш да го излагаш за продан.

— Знаеш ли какъв си? — злобно го изгледа Лена.

— Не знам аз какъв съм, но знам каква си ти. Евтин боклук!

— Не искам да те виждам повече!

— И аз не искам да те виждам. И тъй като този апартамент съм го наел аз, то, мадам, ще ви помоля да напуснете…

Дали обичаше Лена, или не — вече нямаше значение. Никита отдавна беше решил да скъса с нея. Но първо искаше да си поиграе с чувствата й. И изглежда, спектакълът, породен от накърнената му гордост, се получи доста добре. Показа вратата на Лена и я прогони от живота си.