Дебора Харкнес
Аз, вещицата (39)

39.

Едва бяхме стигнали до половината на стълбището следващата сутрин и ми се наложи да спра да почина, но бях твърдо решена да отида до кухнята на собствените си крака. За моя изненада Матю не се опита да ме разубеди. Седнахме на дървените стъпала и приятно си мълчахме. През грапавите стъкла на предната врата се процеждаше бледа водниста светлина и обещаваше слънчев ден. От всекидневната долетя тракане на плочки за скрабъл.

— Кога ще им кажеш? — Не че имаше много за казване, той все още обмисляше плана по принцип.

— По-късно — отвърна и се наклони към мен. И аз се наклоних към него и раменете ни се докоснаха.

— Няма да ни стигне всичкото кафе на света, за да успокоим Сара, когато чуе какво сме намислили. — Хванах се за перилото и се изправих с тежка въздишка. — Да опитаме отново.

Ем ми донесе първата чаша чай във всекидневната. Пиех я, седнала на дивана, докато Матю и Маркъс тръгнаха на редовната си разходка с мълчаливата ми благословия. Трябваше да прекарват възможно най-много време заедно, преди ние двамата да тръгнем.

След като си изпих чая, Сара ми направи прочутите си бъркани яйца. В тях имаше много лук, гъби и сирене и бяха полети със салца. Постави димящата чиния пред мен.

— Благодаря, Сара. — И се захванах със закуската без много да се церемоня.

— Не само Матю има нужда от храна и почивка. — Тя погледна през прозореца към овощната градина, където се разхождаха двамата вампири.

— Днес се чувствам много по-добре — съобщих й, докато дъвчех препечена филийка.

— Поне апетитът ти се върна. — Вече бях погълнала значителна част от яйцата.

Когато Матю и Маркъс се прибраха, бях на втората порция. И двамата бяха мрачни, но Матю поклати глава, когато го погледнах въпросително.

Очевидно не бяха разговаряли за плановете ни да пътуваме във времето. Нещо друго беше виновно за киселото им настроение. Матю издърпа един стол, Отвори вестника и се зачете в новините. Аз си изядох яйцата и филийката и зачаках, докато Сара измие и прибере съдовете.

Най-накрая Матю сгъна вестника и го остави настрани.

— Искам да отида в гората. Там, където умря Жулиет — обявих аз.

Той се изправи на крака.

— Ще докарам рейнджровъра до вратата.

— Това е лудост, Матю. Прекалено скоро е. — Маркъс се обърна към Сара за подкрепа.

— Остави ги да вървят — махна с ръка Сара. — Даяна обаче да си облече топли дрехи, защото навън е студено.

Ем се появи с озадачено изражение.

— Да не чакаме гости? Защото къщата смята така.

— Шегуваш се! — възкликнах. — Къщата не е прибавяла нова стая от последното събиране на семейството. Къде е?

— Между банята и килера. — Ем посочи към тавана. „Казах ти, че вече не става въпрос само за вас двамата с Матю — каза ми тя по телепатия, когато тръгнахме нагоре, за да видим промяната. — Предчувствията рядко ме лъжат.“

В новопоявилата се стая имаше старинно метално легло с огромни лъснати топки в ъглите на таблите, червени памучни пердета, които Ем настоя да пуснем веднага, килим в класически кафяви и лилави цветове и износен шкаф с пукнат розов леген и кана. Никой от нас не бе виждал нито един от тези предмети преди.

— Откъде се взе това? — попита учудено Мириам.

— Кой да знае къде къщата си държи нещата? — Сара седна на леглото и започна силно да се друса. То отвърна с оглушително скърцане.

— Най-легендарните си подвизи къщата извърши около тринайсетия ми рожден ден — спомних си с усмивка. — Тогава прибави рекордните четири стаи и комплект викториански мебели.

— И порцеланов сервиз за двайсет и четири души — добави Ем. — Още пазим чаените чаши, макар по-големите неща да изчезнаха, след като семейството се пръсна.

След като всички разгледаха новата стая и малкия килер до нея, аз се преоблякох и тръгнах бавно надолу, а после и към рейнджровъра. Когато приближихме мястото, където Жулиет бе срещнала гибелта си, Матю спря. Тежките гуми потънаха в почвата.

— Дали да не извървим пеша останалия път? — предложи той. — Няма да бързаме.

Тази сутрин беше различен. Не се суетеше и не ми казваше какво да правя.

— Какво се е променило? — попитах, когато приближихме стария дъб.

— Видях как се биеш — каза той тихо. — По време на битка и на най-смелите мъже се случва да се огънат пред страха. Просто не могат да се бият, дори и за да си спасят живота.

— Но аз също замръзнах. — Косата ми падна напред и покри лицето ми.

Матю рязко спря и ме стисна за ръката, за да спра и аз.

— Разбира се. Канеше се да отнемеш живот. Но не се побоя от смъртта.

— Не. — От седемгодишна бях живяла със смъртта, понякога бях копняла за нея.

Той ме обърна с лице към него.

— След Ла Пиер Сату успя да те уплаши и да те направи несигурна. Цял живот си се крила от страховете си. Не бях убеден, че ще можеш да се биеш, ако ти се наложи. Сега ми остава само да те пазя от ненужни рискове. — Погледът му се спусна към шията ми.

Сетне тръгна напред и ме повлече със себе си. Почернялата трева ми подсказа, че сме пристигнали. Стегнах се и той пусна ръката ми.

Следите от огъня водеха до мястото, където Жулиет бе паднала. Гората бе зловещо притихнала, не се чуваха песните на птиците, нито други признаци на живот. Събрах малко въглени от земята, които се разпаднаха на сажди в пръстите ми.

— Не познавах Жулиет, но в онзи миг я мразех достатъчно, за да я убия. — Зелено-кафявите й очи щяха вечно да ме дебнат изпод сенките на дърветата.

Тръгнах по следата, оставена от магическия огън към мястото, където девицата и старицата се бяха съгласили да ми помогнат да спася Матю. Погледнах нагоре към дъба и затаих дъх.

— Изсъхна вчера. — Матю бе проследил погледа ми. — Сара каза, че си изсмукала живота от него.

Клоните на дървото над мен бяха напукани и спаружени. Разклоненията му приличаха на рога на елен. В краката ми имаше кафяви листа. Матю бе оцелял, защото бях прекарала жизнените сили на дървото през вените си и ги бях вляла в тялото му. Грубата кора на дъба бе излъчвала такава енергия, а сега в нея нямаше нищо.

— Силата винаги си има цена — подчерта Матю. — Независимо дали е магическа или не.

— Какво съм направила? — Смъртта на дървото нямаше да уреди дълга ми към богинята. За първи път се уплаших от сделката, която бях сключила.

Матю прекоси разстоянието между нас и ме хвана за ръцете. Прегърнахме се, потресени от прозрението какво сме щели да загубим.

— Обеща ми, че няма да си толкова безразсъдна. — В гласа му имаше гняв.

Аз също му бях ядосана.

— Мислех, че си неразрушим.

Той опря челото си в моето.

— Трябваше да ти кажа за Жулиет.

— Да, трябваше. Тя за малко не те отне от мен. — Под превръзката шията ми пулсираше. Матю постави палеца си върху мястото, където бе прегризал плътта и мускулите ми, и докосването му ми се стори неочаквано топло.

— Бяхме на косъм. — Пръстите му се заровиха в косата ми и устата му се притисна силно в моята. Стояхме сърце до сърце и мълчахме.

— Когато отнех живота на Жулиет, тя стана част от моя, завинаги.

Матю приглади косата ми.

— Смъртта сама по себе си е една голяма магия.

Успокоих се и благодарих наум на богинята за живота на Матю и за своя собствен.

Тръгнахме към рейнджровъра, но на половината път започнах да се препъвам от умора. Матю ме метна на гърба си и ме пренесе до колата.

Сара се бе привела над бюрото си в кабинета, когато пристигнахме. Изскочи навън и отвори вратата със скорост, на която и вампир би завидял.

— По дяволите, Матю — изруга тя, когато зърна умореното ми лице.

Двамата ме вкараха вътре и ме настаниха на дивана във всекидневната, където отпуснах глава в скута на Матю. Тихите звуци от разговорите на останалите край мен ме приспаха и последното нещо, което помнех ясно, беше мирисът на ванилия и бръмченето на стария миксер на Ем.

Матю ме събуди за обяд. Оказа се, че има зеленчукова супа. Изражението на лицето му подсказваше, че скоро щяха да ми трябват сили. Той се канеше да съобщи на семействата ни плана.

— Готова ли си, мила моя? — попита ме. Кимнах и изгребах последната лъжица от чинията си. Маркъс извърна глава към нас. — Искаме да споделим нещо — обяви Матю.

— Какво сте решили? — попита направо Маркъс.

Матю пое дълбоко дъх и започна:

— Трябва да отидем някъде, където на Паството ще му е трудно да ни проследи, където Даяна ще има време и учители, които да й помогнат да овладее магиите.

Сара се изсмя тихичко.

— И къде е това място, със силни и търпеливи вещици, които нямат нищо против около тях да се навърта вампир?

— Нямам предвид конкретно място — отвърна загадъчно Матю. — Ще скрием Даяна във времето.

Всички викнаха в един глас. Той ме хвана за ръката.

— Кураж — промълвих, повтаряйки съвета на Изабо.

Матю изсумтя и ми се усмихна тъжно.

Разбирах учудването и неверието им. Предната нощ в леглото аз бях реагирала по същия начин. Първо настоявах, че това е невъзможно, а след това попитах за хиляди подробности кога и къде точно отиваме.

Той ми обясни каквото можа, но не беше много.

— Ти искаш да овладееш магическите си способности, но всъщност в момента те те владеят. Имаш нужда от учител, някой по-способен от Сара и Емили. Те не са виновни, че не могат да ти помогнат. Вещиците в миналото бяха различни. Голяма част от познанието им е изгубено.

— Къде? Кога? — прошепнах в тъмното.

— Не много далече, макар че близкото минало крие своите рискове, но достатъчно назад във времето, за да намерим вещица, която да те обучи. Първо трябва да говорим със Сара дали можем да го направим безопасно. А след това трябва да намерим три предмета, които да ни отведат в съответната епоха.

— Ние? — попитах изненадано. — Няма ли просто да те срещна там?

— Не и ако има алтернатива. Преди не бях същото същество, а и нямам доверие на този, който бях тогава, за да го пусна да те доближи.

Изражението му се смекчи, след като кимнах в знак на съгласие. Само преди няколко дни той би отхвърлил идеята за връщане в миналото. Но очевидно рисковете на чакането тук бяха дори още по-големи.

— А какво ще правят останалите?

Палецът му се разходи бавно по вените на ръката ми.

— Мириам и Маркъс ще се върнат в Оксфорд. Паството първо ще те търси тук. Ще е най-добре Сара и Емили да заминат, поне за известно време. Биха ли се съгласили да отидат при Изабо? — почуди се Матю.

На пръв поглед идеята изглеждаше безумна. Сара и Изабо под един и същ покрив? Но колкото повече я обмислях, толкова по-добра ми се струваше.

— Не знам — промълвих аз. След това нова тревога изплува на повърхността. — Маркъс. — Не разбирах напълно сложната организация на Рицарите на Лазар, но в отсъствието на Матю върху Маркъс щяха да се стоварят още повече отговорности.

— Няма друг начин — каза Матю в мрака и ме накара да млъкна с целувка.

Точно този въпрос сега повдигна Ем.

— Трябва да има и друг начин — протестира тя.

— Опитах се да измисля нещо, Емили — отвърна извинително Матю.

— Къде, или по-точно в кое време, смятате да отидете? Даяна няма да се слее в пейзажа. Прекалено висока е. — Мириам погледна собствените си малки длани.

— Дори и да се слее, пак е прекалено опасно — бе категоричен Маркъс. — Можете да се окажете в епицентъра на война. Или на епидемия.

— Или на лов на вещици. — Мириам не го каза злобно, но въпреки това три глави възмутено се обърнаха към нея.

— Сара, ти какво мислиш? — попита Матю.

Леля ми бе най-спокойна от всички в стаята.

— Ще я отведеш във време, в което има вещици, способни да й помогнат?

— Да.

Сара затвори за миг очи, после ги отвори.

— Вие двамата не сте в безопасност тук. Жулиет Дюран го доказа. А щом не сте в безопасност в Мадисън, никъде не сте.

— Благодаря. — Матю понечи да продължи, но Сара вдигна ръка.

— Не ми обещавай нищо — каза тя строго. — Ще внимаваш заради нея, ако не заради себе си.

— А сега всички трябва да се съсредоточим върху пътуването през времето — заяви делово Матю. — На Даяна ще й трябват три предмета от конкретното време и място, които да я отведат безопасно там.

Сара кимна.

— Аз броя ли се за предмет? — попита я той.

— Имаш ли пулс? Разбира се, че не си предмет! — Това бе едно от най-положителните изказвания на Сара за вампир.

— Ако ви трябват вехтории, които да ви отведат в съответното време, заповядайте. — Маркъс измъкна кожена лентичка изпод ризата си и я свали през главата си. На нея имаше странна колекция, включваща зъб, монета, някакъв предмет в черно и златно, счупена сребриста свирка.

— Не взе ли това от жертва на туберкулоза? — попита Матю, сочейки зъба.

— В Ню Орлиънс — потвърди Маркъс. — Епидемията от 1819 година.

— Изключено да отидем в Ню Орлиънс — заяви рязко Матю.

— И аз така предположих. — Маркъс хвърли поглед към мен, след това пак се обърна към баща си. — Ами Париж? Една от обеците на Фани е тук.

Пръстите на Матю докоснаха мъничък червен камък със златен обков.

— С Филип изпратихме теб и Фани далеч от Париж. Помниш ли терора? Там не е място за Даяна.

— Двамата се суетяхте около мен като баби. Вече съм преживял една революция. Освен това ще ти е много трудно да намериш напълно безопасно място в миналото — измърмори Маркъс. После лицето му светна. — Филаделфия?

— Не съм бил с теб във Филаделфия, нито в Калифорния — поклати глава Матю, преди синът му да продължи. — Най-добре да отидем на място и във време, които познавам.

— Дори и да измислиш къде да отидем, Матю, не съм сигурна, че ще успея да ни пренеса там. — Отново ме обладаваше старото желание да стоя далеч от магиите.

— Мисля, че ще успееш — намеси се Сара. — Правиш го цял живот. Като бебе, като малко момиченце, докато си играеше на криеница със Стивън, като тийнейджърка също. Помниш ли колко пъти те измъквахме сутрин от гората и трябваше да те мием преди училище? Ти какво си мислеше, че правеше тогава?

— Със сигурност не съм пътувала във времето — заявих напълно убедено. — Но физическият аспект още ме притеснява. Къде отива тялото ми, щом аз съм някъде другаде?

— Кой знае? Но не се тревожи. Случвало се е на всички. Караш към работа и не помниш как си стигнал. Или целият следобед преминава, а нямаш представа какво се е случило през това време. Винаги когато се случи нещо подобно, със сигурност става въпрос за пътуване във времето — обясни Сара. Тя се държеше забележително хладнокръвно.

Матю усети напрежението ми и ме хвана за ръката.

— Айнщайн твърди, че всички физици са наясно, че разликата между минало, настояще и бъдеще е само, както той се изразява, „упорито утвърждавана илюзия“. Той не само е вярвал в чудеса, но също така и в разтегливостта на времето.

На вратата внимателно се почука.

— Не чух да идва кола — каза тревожно Мириам и стана.

— Това е Сами, събира пари за доставката на вестници. — Ем се измъкна от стола си.

Изчакахме я мълчаливо да премине през коридора, дъските скърцаха възмутено под краката й. От начина, по който Матю и Маркъс бяха опрели длани върху дървената маса, ми беше ясно, че са готови всеки момент да полетят към вратата.

В трапезарията нахлу студен въздух.

— Да? — попита Ем с озадачен глас. Само след миг Матю и Маркъс бяха при нея, последвани от Табита, която винаги подкрепяше водача на глутницата във важните му начинания.

— Не е вестникарчето — обади се неуверено Сара и погледна празния стол до мен.

— Вие ли сте Даяна Бишъп? — попита дълбок мъжки глас с познат чуждестранен акцент с редуцирани гласни и леко провлачване.

— Не, аз съм леля й — отвърна Ем.

— Можем ли да ви помогнем с нещо? — попита хладно, но учтиво Матю.

— Казвам се Натаниъл Уилсън, а това е съпругата ми Софи. Казаха ни, че можем да намерим Даяна Бишъп тук.

— Кой ви го каза? — поинтересува се Матю.

— Майка му, Агата. — Станах и тръгнах към вратата.

Гласът му ми напомняше за демона от „Блекуелс“, модната дизайнерка от Австралия с красивите кафяви очи.

Мириам се опита да ми препречи пътя към коридора, но отстъпи, когато видя изражението ми. С Маркъс беше по-трудно да се справя. Той ме хвана за ръката и ме задържа в сенките на стълбището.

Очите на Натаниъл се спряха кротко върху мен. Беше малко над двайсет години и имаше същата светла коса и очи с цвят на шоколад като майка си, както и нейната голяма уста и изискани черти. Агата обаче беше по-дребна, а той бе висок почти колкото Матю, с широки рамене и тесен таз като на плувец. На рамото му бе метната огромна раница.

— Вие ли сте Даяна Бишъп? — огледа ме любопитно той.

Иззад Натаниъл надникна женско лице. Беше закръглено и сладко, с интелигентни кафяви очи и трапчинка на брадичката.

Тя също току-що бе преминала двайсет години и проницателният й поглед показваше, че също е демон.

Докато ме оглеждаше, през рамото й падна дълга кестенява плитка.

— Тя е — заяви младата жена и акцентът я издаде, че е от Юга. — Изглежда точно като в сънищата ми.

— Всичко е наред, Матю — казах. Тези два демона бяха толкова безопасни за мен, колкото Март и Изабо.

— Значи ти си вампирът — отбеляза Натаниъл и огледа преценяващо Матю. — Майка ми ме предупреди за теб.

— Не бива да я слушаш — подхвърли Матю. Гласът му бе опасно мек.

Натаниъл никак не беше впечатлен.

— Каза ми, че няма да посрещнеш с отворени обятия син на член на Паството. Но аз не съм тук от тяхно име. Тук съм заради Софи. — И прегърна покровителствено жена си, а тя потрепери и се притисна към него. И двамата не бяха облечени подходящо за есента в щат Ню Йорк. Натаниъл носеше старо шушляково яке, Софи бе с поло и плетена жилетка, стигаща до коленете й.

— И двамата ли са демони? — попита ме Матю.

— Да — потвърдих, макар нещо да ме накара да се поколебая.

— И ти ли си вампир? — попита новодошлият Маркъс.

Маркъс му се ухили като вълк.

— Не отричам.

Софи не откъсваше проницателния си демонски поглед от мен, но също така усетих и леко изтръпване по кожата си. Ръката й покри собственически корема й.

— Ти си бременна! — извиках.

Маркъс беше толкова изненадан, че усмивката му замръзна и се обърна към мен. Матю ме задържа, когато тръгнах към нея. Къщата, развълнувана от появата на двамата гости и от внезапното движение на Матю, показа недоволството си, като трясна вратата на стаята до кухнята.

— Това, което усещаш, е от мен — каза Софи и се притисна още повече към съпруга си. — Моето семейство бяха вещици, но с мен нещо се объркало при раждането.

Сара излезе в коридора, видя посетителите и вдигна ръце.

— Ето ги и тях! Казах ви, че скоро в Мадисън ще се появят и демони. Както обикновено, къщата май владее по-добре от нас занаята ни. След като вече сте дошли, заповядайте вътре да се стоплите.

Къщата простена, сякаш й бе дошло до гуша от нас, и демоните влязоха.

— Не се тревожете — казах им, за да им вдъхна увереност. — Къщата ни подсказа, че ще дойдете, въпреки че сега се държи така.

— Къщата на баба ми беше абсолютно същата — усмихна се Софи. — Тя живееше в стара постройка в Севън Девълс. Аз съм оттам. Официално се води в Северна Каролина, но татко казва, че никой не си е направил труда да съобщи това на жителите на градчето. Ние сме нещо като нация в нацията.

Вратата на стаята до кухнята се отвори широко и зад нея се показа баба ми и още трима-четирима членове на семейство Бишъп. Всички наблюдаваха случващото се с интерес. Момчето с кошницата махна. Софи срамежливо му махна в отговор.

— И баба имаше призраци — отбеляза тя спокойно.

Призраците, заедно с недружелюбните вампири и прекалено темпераментната къща, дойдоха в повече на Натаниъл.

— Няма да оставаме повече, отколкото е необходимо, Софи. Ти дойде да дадеш нещо на Даяна. Да приключваме и да си вървим — каза той. Мириам избра точно този миг да се появи от сенките край трапезарията. Ръцете й бяха скръстени на гърдите. Натаниъл отстъпи назад.

— Първо вампири. После демони. Какво следва? — промърмори Сара. Сетне се обърна към Софи. — Е, значи си вече в петия месец, нали?

— Бебето започна да рита миналата седмица — отвърна Софи и постави и двете си ръце на корема си. — Тогава Агата ни каза къде да намерим Даяна. Тя не знаеше за моето семейство. От месеци те сънувам. И не знам какво е видяла Агата, но е уплашена до смърт.

— Какво сънуваш? — попита Матю с напрегнат глас.

— Нека настаним Софи да седне, преди да я подлагаме на разпити — предложи Сара и пое нещата в свои ръце. — Ем, би ли донесла малко бисквити? И мляко също?

Ем тръгна към кухнята, откъдето след малко долетя тракане на чаши.

— Може да са мои, а може и да са нейни сънища. — Софи сведе очи към корема си, докато Сара водеше нея и Натаниъл навътре. Погледна през рамо към Матю. — Тя е вещица, нали разбирате. Сигурно това е притеснило майката на Натаниъл.

Всички очи се насочиха към подутината под синята блуза на Софи.

— В трапезарията — каза Сара с тон, който не търпеше никакви възражения. — Всички в трапезарията.

Матю ме дръпна назад.

— Появата им точно в този миг ми се струва прекалено удобна. Не споменавай нищо за пътуване през времето пред тях.

— Те са безобидни. — Всичките ми инстинкти го потвърждаваха.

— Никой не е безобиден и това със сигурност важи за сина на Агата Уилсън. — Табита, която седеше до Матю, измяука в знак на съгласие.

— Вие двамата ще идвате ли при нас, или ще се наложи да ви довлека? — извика Сара.

— Идваме — каза спокойно Матю.

Сара седна начело на масата. Посочи към празните столове вдясно от нея.

— Седнете.

Седнахме срещу Софи и Натаниъл, който бе оставил едно празно място между себе си и Маркъс. Синът на Матю местеше поглед от баща си към демоните. Аз бях между Матю и Мириам, и двамата не отделяха очи от демона. Влезе Ем с поднос в ръце, отрупан с вино, мляко, купи с горски плодове и ядки и огромна чиния с бисквити.

— Господи, като видя бисквити, и ужасно ми се приисква отново да съм топлокръвен — каза замечтано Маркъс. Взе едно от златистите кръгчета, обсипано с шоколадови пръчици, и го поднесе към носа си. — Толкова хубаво миришат, а имат такъв ужасен вкус.

— Вземи си от тези — предложи Ем и бутна към него купа с орехи. — Имат коричка от захар и ванилия. Не са бисквити, но приличат. — Подаде му бутилка вино и тирбушон. — Отвори я и налей на баща си.

— Благодаря, Ем — изфъфли Маркъс с пълна с орехи уста, докато вече издърпваше тапата от бутилката. — Ти си най-добрата.

Сара наблюдаваше внимателно Софи, която пиеше жадно мляко и ядеше бисквита. Когато демонката посегна за втора, леля ми се обърна към Натаниъл.

— Къде е колата ви? — Като се имаше предвид случилото се, това бе странно въведение към разговора.

— Дойдохме пеша. — Натаниъл не се бе докоснал до нито едно от лакомствата, които Ем бе поднесла.

— Откъде? — удиви се Маркъс, докато подаваше на Матю чаша вино. Беше огледал достатъчно добре околността и знаеше, че наоколо няма нищо, до което може да се стигне пеша.

— Пътувахме с приятел от Дърам до Вашингтон — обясни Софи. — Там хванахме влака за Ню Йорк. Не обичам много големите градове.

— Пътувахме с влака до Олбъни, а след това продължихме до Сиракюз. Автобусът ни откара до Казеновия. — Натаниъл постави предупредително длан върху ръката на Софи.

— Не иска да ви казвам, че се возихме на стоп с непозната — призна си Софи с усмивка. — Жената знаеше къде е къщата. Децата й обичали да идват тук на Вси светии, защото сте истински вещици. — Тя отпи пак от млякото. — Не че имахме нужда от упътване. Къщата излъчва силна енергия. Нямаше как да я пропуснем.

— Има ли някаква причина да дойдете по толкова обходен маршрут? — попита Матю.

— Някой ни проследи чак до Ню Йорк, затова със Софи се качихме обратно на влака за Вашингтон, така ни изгуби. — Демонът настръхна.

— После слязохме от влака в Ню Джърси и се върнахме пак в Ню Йорк. Човекът на гарата се пошегува, че туристите непрекъснато се обърквали накъде отива влакът. Дори не ни поискаха билети, нали, Натаниъл? — Софи изглеждаше доволна от любезното отношение на железопътната компания.

Матю продължи да разпитва демона.

— Къде сте отседнали?

— Отседнали са тук — намеси се категорично Ем. — Нямат кола и къщата им направи място. А и Софи трябва да си поговори с Даяна.

— Би ми било приятно. Агата мисли, че можете да ни помогнете. Спомена нещо за книга за бебето — обади се тихо Софи. Погледът на Маркъс се стрелна към страницата от ръкописа на Ашмол, чийто край се подаваше изпод схемата с йерархията в Рицарите на Лазар. Той бързо пъхна листовете в купчината и постави невинно изглеждащите ДНК тестове най-отгоре.

— Каква книга, Софи? — попитах аз.

— Скрихме от Агата, че моето семейство е вещерско. Дори на Натаниъл не бях казала, докато не дойде у дома да се запознае с баща ми. Бяхме заедно повече от четири години, а татко вече боледуваше и губеше контрол над магическите си способности. Не исках Натаниъл да се уплаши. Както и да е, когато се оженихме, решихме, че ще е най-добре да не вдигаме шум. Агата беше в Паството и непрекъснато повтаряше правилата на разделение и какво щяло да се случи, ако съществата ги нарушат. — Софи поклати глава. — Никога не съм го разбирала.

— Книгата? — повторих аз, като внимателно се опитвах да върна разговора към предишната тема.

— Майка ми много се вълнува за бебето. Казва, че това ще е най-добре облеченото дете, което този свят е виждал. — Натаниъл се усмихна нежно на съпругата си. — Тогава започнаха сънищата. На Софи й се струва, че вещаят беда. Има силна интуиция за демон, също като майка ми. През септември започва да вижда насън лицето на Даяна и да чува името й. Софи казва, че хората искат нещо от теб.

Пръстите на Матю докоснаха гърба ми, точно там, където свършваше белегът, оставен ми от Сату.

— Покажи им керамичното лице, Натаниъл. Само снимка е, исках да го донеса, но той възрази, че не можем да мъкнем гърне от пет литра от Дърам до Ню Йорк.

Съпругът й послушно извади телефона и намери снимка на екрана. После го подаде на Сара, която затаи дъх.

— Аз съм грънчарка, също като майка ми и нейната майка. Баба използваше магия, но аз го правя по обикновения начин. Всички лица от сънищата си претворявам в гърнета. Не всички са плашещи. Твоето не е.

Сара подаде телефона на Матю.

— Красиво е, Софи — каза той искрено.

Трябваше да се съглася. Гърнето беше високо и кръгло, бледосиво на цвят, с две дръжки на тясното гърло. Върху него имаше лице — моето лице, макар и изкривено от пропорциите на съда. Брадичката ми стърчеше от повърхността, както и носът ми, ушите и веждите. Косата бе оформена от дебели ленти глина. Очите ми бяха затворени, а устните ми се усмихваха доволно, сякаш пазех някаква тайна.

— Това също е за теб. — Софи извади от джоба на жилетката си малък предмет, увит в мушама и вързан с канап. — Когато бебето започна да рита, вече бях сигурна, че ти принадлежи. И бебето го знае. Може би това така силно разтревожи Агата. И разбира се, никой от нас не знае какво да прави, след като бебето е вещица. Майката на Натаниъл си мислеше, че ти ще можеш да ни дадеш някакви идеи.

Гледахме мълчаливо как Софи развързва възлите.

— Извинявайте — промърмори тя. — Баща ми го е връзвал. Служил е във флота.

— Да ти помогна ли? — предложи Маркъс и се пресегна към предмета.

— Не, справям се. — Софи му се усмихна сладко и продължи да развързва. — Трябва да е добре увито, иначе почернява. А трябва да е бяло.

Любопитството на всички ни вече беше възбудено докрай и в къщата не се чуваше никакъв звук, освен от езика на Табита, която си облизваше лапите. Канапът падна, а след него и мушамата.

— Ето — прошепна Софи. — Може и да не съм вещица, но съм последната от семейство Норман. Пазихме го за теб.

Беше малка фигурка, не повече от десет сантиметра висока, направена от старо сребро, което издаваше онзи мек блясък, който може да се види по витрините на музеите. Софи обърна фигурката с лице към мен.

— Диана — обявих, макар да не беше необходимо. Богинята бе изобразена съвсем точно, от върха на полумесеца на челото й до сандалите на краката й. Беше хваната в движение, единият й крак бе протегнат напред, а ръката й се пресягаше през рамото, за да извади стрела от колчана. Другата й ръка бе положена върху рога на елен.

— Откъде го имате? — Гласът на Матю прозвуча странно, а лицето му бе посивяло.

Софи сви рамене.

— Никой не знае. Винаги е било у семейство Норман. Предава се в семейството от вещица на вещица. „Когато му дойде времето, дай го на някого, който има нужда от него.“ Това е казала баба на баща ми, а баща ми на мен. Някога думите са били записани на парче хартия, но то се изгубило отдавна.

— Какво има, Матю? — Маркъс изглеждаше неспокоен. Натаниъл също.

— Това е фигура от шах — каза Матю с треперещ глас. — Бялата царица.

— Откъде знаеш? — Сара разгледа критично фигурката. — Не прилича на нито една фигура за шах, която съм виждала.

Матю с усилие произнесе следващите думи със стиснати зъби.

— Защото някога беше моя. Моят баща ми я даде.

— И как се е озовала в Северна Каролина? — Протегнах пръсти към сребърния предмет и той се плъзна по масата, сякаш искаше да бъде у мен. Рогата на елена се забиха в дланта ми и пръстите ми се затвориха около тях. Металът бързо се стопляше от докосването ми.

— Загубих я в облог — каза тихо Матю. — Нямам представа как е стигнала до Северна Каролина. — Покри лицето си с длани и промълви една-единствена дума, която не ми говореше нищо. — Кит.

— Помниш ли кога за последно е била у теб? — попита рязко Сара.

— Много добре помня. — Матю вдигна глава. — Играех шах с нея преди много години вечерта на задушница. Тогава загубих облога.

— Задушница е следващата седмица. — Мириам завъртя стола си, за да застане лице в лице със Сара. — Пътуването през времето не е ли по-лесно около задушница и Вси светии?

— Мириам — изръмжа й Матю, но вече беше прекалено късно.

— Какво е пътуване през времето? — прошепна Натаниъл на Софи.

— Майка ми пътуваше през времето — отвърна му шепнешком Софи. — Беше много добра в това и винаги се връщаше от осемнайсети век с много идеи за гърнета и саксии.

— Майка ти се е връщала в миналото? — изуми се Натаниъл. Огледа пъстрата сбирка от същества в стаята, след това очите му се върнаха върху корема на жена му. — Това също ли се предава по наследство в семействата на вещиците като вътрешното зрение?

Сара надвика шепота на демоните, за да отговори на Мириам.

— На Вси светии и задушница живите и мъртвите се смесват. Тогава е по-лесно да се премине от настоящето към миналото.

Натаниъл изглеждаше още по-тревожен.

— Живи и мъртви? Със Софи дойдохме само да ви дадем статуетката или каквото там е, за да може тя да спи нощем.

— Дали Даяна ще е достатъчно укрепнала? — попита Маркъс баща си, без да обръща внимание на демона.

— По това време на годината на Даяна ще й по-лесно да пътува през времето — разсъждаваше на глас Сара.

Софи огледа доволно всички около масата.

— Това ми напомня за едно време, когато баба ми се събираше със сестрите си, за да клюкарстват. Изглеждаше сякаш не се изслушват, но винаги знаеха коя какво е казала.

Всички паралелни разговори в стаята рязко спряха, когато вратите на трапезарията се отвориха и затвориха с трясък, а след това същото се случи и с вратите на стаята до кухнята. Натаниъл, Мириам и Маркъс скочиха на крака.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Маркъс.

— Къщата — казах аз уморено. — Ще отида да видя какво иска.

Матю взе фигурката и ме последва.

Старата жена с бродирания корсет ме чакаше на прага на стаята до кухнята.

— Здравейте, госпожо. — Софи ни бе последвала и учтиво кимаше на старицата. Тя оглеждаше внимателно лицето ми. — Дамата прилича малко на теб, нали?

„Е, ти избра своя път“, каза възрастната жена. Гласът й бе по-тих отпреди.

— Ние заедно го направихме — подчертах. Зад мен се чуха стъпки, останалите обитатели на къщата бяха дошли да видят какво се случва.

„Ще ти трябва още нещо за пътуването“, отвърна тя.

Вратите се отвориха и край камината се появиха толкова призраци, колкото същества имаше зад гърба ми.

„Май става интересно“, каза с равен тон баба ми, която стоеше начело на привиденията.

В стените се чу шум като от тракащи кости. Седнах на люлеещия се стол на баба, защото краката ми вече не ме държаха.

В ламперията между прозореца и камината се появи пукнатина. Тя се уголеми и разшири по диагонал. Старото дърво се тресеше и скърцаше. От отвора изскочи нещо меко с крака и ръце. Премигнах, когато тупна в скута ми.

— Мамка му! — изруга Сара.

„Тази ламперия вече никога няма да е същата“, коментира баба ми и поклати със съжаление глава към разпуканото дърво.

Това, което долетя при мен, беше направено от груба тъкан, избеляла до неузнаваем сиво-кафеникав цвят. Освен четирите крайника, имаше някаква буца на мястото на главата, украсена с избелели кичури коса. Някой бе избродирал X в сърдечната област.

— Какво е това? — Посочих неравните изцапани бодове.

— Не го докосвай! — извика Ем.

— Вече го докосвам — казах и я погледнах объркана. — Седи в скута ми.

— Никога не съм виждала такава странна кукла — обади се Софи, надничайки към мен.

— Кукла ли? — намръщи се Мириам. — Нали една от вашите предшественички е загазила заради кукла?

— Бриджит Бишъп — изрекохме в един глас аз, Сара и Ем.

Старицата с бродирания корсет сега бе застанала до баба ми.

— Това твое ли е? — попитах я.

По устните на Бриджит се появи усмивка.

„Бъди предпазлива, когато се озовеш на кръстопът, дъще. Никой не знае какви тайни са погребани там.“

Погледнах надолу към куклата и докоснах леко хикса на сърцето. Платът се разкъса и видях, че тялото е натъпкано с листа, клонки и сухи цветя. Във въздуха се разнесе аромат на билки.

— Седефче — определих, защото познавах тази билка от чая на Март.

— Детелина, зановец, пача трева и кора от бряст, поне по миризмата. — Сара подуши хубаво въздуха. — Тази кукла е правена, за да привлече някого, вероятно Даяна, но е защитена от магия.

„Добре си се справила с нея“, каза Бриджит на баба ми и кимна одобрително към Сара.

Нещо блестеше вътре. Когато го дръпнах, куклата се разпадна на парчета.

„И това беше краят“, въздъхна тежко Бриджит. Баба ми я прегърна, за да я утеши.

— Това е обеца. — Сложната й златна повърхност пречупваше светлината, в края й висеше огромна перла във формата на сълза.

— Как, по дяволите, обецата на майка ми се е озовала в куклата на Бриджит Бишъп? — Лицето на Матю отново посивя.

— Обеците на майка ти да не би да са били на едно и също място с шаха в онази далечна вечер? — попита Мириам. И фигурката, и обецата бяха старинни, много по-стари от куклата и от къщата на семейство Бишъп.

Матю се замисли, после кимна.

— Да. Една седмица достатъчна ли е? Ще бъдеш ли готова? — попита ме той настоятелно.

— Не знам.

— Разбира се, че ще е готова — пропя Софи и посочи корема си. — Тя ще оправи всичко за теб, малка вещице. Ти ще си нейната баба — продължи със сияйна усмивка. — На нея ще й хареса.

— Като броим и бебето, и като изключим призраците, разбира се — започна Маркъс с привидно спокоен тон, който много ми напомняше за начина, по който говореше Матю под стрес, — в стаята сме деветима.

— Четири вещици, трима вампири и двама демони — произнесе замечтано Софи. Ръцете й все още бяха върху корема. — Но не ни достига един демон. Без него не сме бунтовническо сборище. А когато Матю и Даяна си тръгнат, ще имаме нужда и от един вампир. Майката на Матю жива ли е?

— Уморена е — извини съпругата си Натаниъл и я прегърна през раменете. — Тогава й е трудно да се съсредоточи.

— Какво каза? — попита Ем демонката. Опитваше се да запази спокойствие.

Очите на Софи се проясниха.

— Бунтовническо сборище. Като едно време. Питай ги. — Тя кимна към Маркъс и Мириам.

— Казах ти, че не става въпрос за семействата Бишъп и Дьо Клермон — обясни Ем на Сара. — Дори не става въпрос за Матю и Даяна и дали могат да са заедно. Става, въпрос и за Софи и Натаниъл. За бъдещето, точно това имаше предвид и Даяна. За това как ще се противопоставим на Паството, не само от името на семействата си, но като… Как го нарече?

— Бунтовническо сборище — повтори Мириам. — Винаги ми е харесвало как звучи това словосъчетание, така приятно зловещо.

Матю се обърна към младия демон.

— Ще се окаже, че майка ти е била права. Вие наистина сте част от нас.

— Разбира се, че са част от нас — обади се Сара. — Спалнята ви е приготвена, Натаниъл. Намира се на горния етаж, втората врата вдясно.

— Благодаря — кимна Натаниъл и в гласа му се прокрадна предпазливо облекчение, макар още да хвърляше тревожни погледи към Матю.

— Аз съм Маркъс. — Синът на Матю протегна ръка на демона. Натаниъл я стисна и почти не реагира на стряскащата хладина на вампирската плът.

— Видя ли? Нямаше нужда да правим резервации в хотела, скъпи — каза Софи на съпруга си и му се усмихна сладко. Огледа се за Ем. — Има ли още бисквити?