Дебора Харкнес
Аз, вещицата (22)

22.

Трите седяхме и чакахме в салона, откакто той замина нанякъде с Балтазар сутринта. Сенките ставаха вече дълги и припадаше здрач. Човешко същество не би издържало толкова дълга езда с такъв огромен кон. Но пък събитията от днешния ден ми припомниха, че Матю не е човешко същество, а вампир — с много тайни, сложно минало и страховити врагове.

На горния етаж се чу звук от затваряща се врата.

— Върнал се е. Ще отиде в стаята на баща си, както винаги, когато е разтревожен — обясни Изабо.

Красивата млада майка на Матю седеше взряна в огъня, а аз кършех ръце в скута си и отказвах всичко, което Март ми поднасяше. Не бях яла от закуска, но празнотата, която усещах в себе си, нямаше нищо общо с глада.

Чувствах се разбита и зарината в счупените парчета на стария си подреден живот. Дипломата ми от „Оксфорд“, работата ми в „Йейл“, прецизно проучените и написани книги — всичко това от дълго време даваше смисъл и форма на живота ми. Но нито едно от тези неща не беше на мястото си в този странен нов свят, населен с опасни вампири и враждебни вещици. Чувствах се наранена от сблъсъка си с тях, а невидимото, но трудно за пренебрегване движение на вещерската ми кръв във вените ме правеше странно уязвима.

Накрая Матю влезе в салона, преоблечен в чисти дрехи в свежи тонове. Очите му веднага се стрелнаха към мен, хладният му поглед се плъзна по лицето ми, за да установи дали съм жива и здрава. Устните му се отпуснаха с облекчение.

Това беше последната следа от успокояваща топлота, която забелязах в него.

Вампирът, който влезе в салона, не беше онзи Матю, когото познавах. Не беше елегантното чаровно същество, което се бе вмъкнало в живота ми със саркастичната си усмивка и поканите за закуска. Не беше и ученият, потънал в работата си и обсебен от въпроса защо сме на тази земя. Нямаше и следа от Матю, който ме бе взимал в прегръдките си и ме бе целувал с такава страст едва предната вечер.

Този Матю беше хладен и безстрастен. Известната мекота отпреди известно време — в устните, деликатните ръце и спокойните очи — бе заменена със студенина и ръбатост. Изглеждаше по-стар, излъчваше смесица от умора и премерена отчужденост, в която сякаш се оглеждаше всеки миг от хиляда и петстотин годишния му живот.

Едно дърво изпука в камината. Кървавочервените искри, които се вдигнаха от него и след това паднаха зад решетката, привлякоха вниманието ми.

В началото нямаше нищо друго, освен червения цвят. След това той придоби плътност, из него се появиха златни и сребърни нишки. Червеното се материализира, стана коса. Косата на Сара. Мушнах пръсти под презрамката на раницата си, изпуснах кутията с обяда си на пода във всекидневната и се вдигна същият невъобразим шум, както когато баща ми хвърляше куфарчето си до вратата.

— Прибрах се — извиси се звънкият ми детски глас. — Има ли курабийки?

Червенокосата глава на Сара се извърна и в нея се отрази светлината на късния следобед.

Лицето й бе пребледняло.

Бледността заглуши всички други цветове, стана сребриста и придоби плътност, която напомняше за рибешки люспи. Появи се познато мускулесто тяло. Матю.

— Приключих. — Бледите му ръце разкъсаха черна туника със сребрист кръст на гърдите, шевовете на раменете се раздраха. Той я хвърли в нечии нозе, обърна се и се отдалечи.

Примигнах веднъж и видението изчезна. На негово място се появиха отново топлите цветове на салона в Сет-Тур, но аз продължавах да бъда озадачена от случилото се. Също както с вещерския вятър, и тази моя дарба се появи без предупреждение. Да не би виденията на майка ми да ме бяха сполетели внезапно с такава яснота? Огледах се из помещението, но единственото същество, което бе забелязало, че се случва нещо странно, беше Март, която ме гледаше загрижено.

Матю се приближи до Изабо и я целуна леко по двете безупречни бледи бузи.

— Толкова съжалявам, маман — промърмори той.

— Hein, той винаги е бил свиня. Ти не си виновен. — Изабо нежно стисна ръката на сина си. — Радвам се, че вече си у дома.

— Отиде си. Няма от какво да се тревожим тази вечер — изрече Матю през стиснати зъби. И прокара пръсти през косата си.

— Пий. — Март беше от старата школа, която знаеше как да се справя с кризите. Подаде на Матю чаша вино и постави чаша чай до мен. Тя си остана на масата недокосната и от нея из цялата стая се протягаха ароматни пипалца.

— Благодаря, Март. — Матю отпи жадно. Очите му се извърнаха към мен, но той нарочно погледна встрани, докато преглъщаше. — Телефонът ми — каза и тръгна към кабинета си.

След малко се спусна обратно по стълбите.

— За теб е. — Подаде ми апарата така, че пръстите ни изобщо да не се докоснат.

Знаех кой ме търси.

— Здравей, Сара.

— Звъня от повече от осем часа. Какво става, по дяволите? — Леля ми знаеше, че се случва нещо лошо. Иначе нямаше да се обади на вампир. Напрегнатият й глас върна в съзнанието ми пребледнялото лице от видението. То беше уплашено, не просто тъжно.

— Всичко е наред — подчертах, защото не исках да я плаша повече. — С Матю съм.

— Именно това те забърка в неприятности.

— Сара, сега не мога да говоря. — Последното нещо, което исках в момента, бе да се карам с леля ми.

Тя въздъхна.

— Даяна, трябва да научиш някои неща, преди да се хвърлиш към съдбата си с вампира.

— Нима? — попитах ядно. — И точно сега ли се сети да ми кажеш за правилата? Случайно да познаваш някои от вещиците в Паството? Имам да им казвам някои неща. — Пръстите ми горяха и кожата под ноктите ми посиняваше.

— Ти обърна гръб на дарбите си, Даяна, и отказваше да говориш за магии. Правилата нямаха нищо общо с живота ти, нито Паството. — Гласът й звучеше отбранително.

Горчивият ми смях сякаш прогони синьото парене по пръстите.

— Оправдавай се както искаш, Сара. След като мама и татко бяха убити, с Ем трябваше да ми кажете, а не само да ми отправяте половинчати намеци. Сега вече е прекалено късно. Трябва да говоря с Матю. Ще ти се обадя утре. — След като прекъснах връзката и захвърлих телефона на кушетката до краката ми, затворих очи и изчаках изтръпването в пръстите ми да изчезне.

Тримата вампири се взираха в мен, усещах го.

— Е — наруших тишината аз, — да чакаме ли още пратеници на Паството?

Матю стисна устни.

— Не.

Отговори с една дума, точно тази, която исках да чуя. През последните няколко дни си бях починала от внезапните промени в настроението му и почти бях забравила колко плашещи можеха да бъдат. Следващите му думи убиха и последната ми надежда, че последното му избухване щеше да премине бързо.

— Няма да има повече пратеници от Паството, защото няма да нарушаваме правилата. Ще останем още няколко дни, след това ще се върнем в Оксфорд. Ти съгласна ли си, маман?

— Разбира се — отвърна веднага Изабо. И въздъхна с облекчение.

— Ще оставим знамето вдигнато — продължи Матю с делови тон. — Селото трябва да знае и да е нащрек.

Изабо кимна, а синът й отпи пак от виното. Аз се взирах първо в единия, а след това в другия. Никой от тях не отговори на мълчаливата ми молба за повече информация.

— Отведе ме от Оксфорд само преди няколко дни — обадих се, след като никой не отвърна на безмълвното ми предизвикателство.

Ледените очи на Матю се насочиха към мен.

— А сега се връщаш обратно — каза той с равен глас. — Междувременно никакви разходки извън стените на замъка. Никаква езда. — Хладината му ме плашеше повече от думите на Доменико.

— И? — предизвиках го да продължи.

— Никакви танци повече — заяви Матю и от хладния му тон разбрах, че забраната тегне и над още дейности от този вид. — Ще спазваме правилата на Паството. Ако спрем да ги дразним, ще насочат вниманието си към по-важни проблеми.

— Разбирам. Искаш да се правя на мъртва. А ти ще се откажеш от работата си и от Ашмол? Не го вярвам. — Станах и тръгнах към вратата.

Матю ме хвана грубо за ръката. Бързината, с която стигна до мен, беше против всички закони на физиката.

— Седни, Даяна. — Гласът му беше груб като докосването, но почувствах странно задоволство, че той изобщо показва някаква емоция.

— Защо се предаваш? — прошепнах.

— За да избегна риска да се разкрием пред човешките същества и за да запазя живота ти. — Дръпна ме обратно към дивана и ме бутна на възглавниците. — В това семейство няма демокрация, особено в такива тежки времена. Когато ти кажа да направиш нещо, ще се подчиниш без колебание и въпроси. Ясно ли е? — Изглеждаше суров и строг, не търпящ възражения.

— Или какво? — Нарочно го провокирах, но надменността му ме плашеше.

Той остави виното си и пламъчетата от свещите заиграха в кристалната чаша.

Почувствах, че пропадам, този път във вода.

Езерото се превърна в капка, капката — в сълза, блеснала на бледа буза.

Страните на Сара бяха покрити със сълзи, очите й бяха зачервени и подути. Ем беше в кухнята. Когато дойде при нас, стана ясно, че също е плакала. Изглеждаше съкрушена.

— Какво? — попитах и страхът сви стомаха ми на топка. — Какво е станало?

Сара избърса очите си, пръстите й бяха изцапани с билки и подправки, които използваше в магиите си.

Пръстите й се удължиха, петната по тях изчезнаха.

— Какво? — попита Матю с ярост в погледа. Бледите му пръсти избърсаха една мъничка кървава сълза от също така бледата му буза. — Какво е станало?

— Вещици. Хванали са баща ти — каза Изабо с треперещ глас.

Видението изчезна и аз потърсих с поглед Матю. Надявах се да видя в очите му обичайната сила, която да ме спаси от объркването ми. Когато погледите ни се срещнаха, той се приближи и се надвеси над мен. Но нямаше и следа от познатото спокойствие, което преди ми носеше присъствието му.

— По-скоро бих те убил със собствените си ръце, отколкото да позволя на някой да те нарани. — Думите заседнаха в гърлото му. — А аз не искам да те убивам. Затова, моля те, прави каквото ти казвам.

— Значи това било? — попитах, когато успях да проговоря. — Ще се подчиним на някакво остаряло, тесногръдо споразумение, направено преди почти хиляда години. Точка по въпроса.

— Не бива да привличаш вниманието на Паството. Нямаш контрол над магиите си и не знаеш каква е връзката ни с ръкописа на Ашмол. В Сет-Тур може и да си защитена от Питър Нокс, Даяна, но и преди съм ти казвал, че не си в безопасност около вампири. Никое топлокръвно същество не е. Никога.

— Ти няма да ме нараниш. — Въпреки случилото се през последните няколко дни бях напълно сигурна в това.

— Ти продължаваш да храниш романтични илюзии за вампирската природа, но въпреки усилията ми да се въздържам, аз съм жаден за кръв.

Махнах с ръка.

— Убивал си хора, знам това, Матю. Ти си вампир и си живял стотици години. Не си въобразявам, че си се хранил само с животинска кръв?

Изабо зорко наблюдаваше сина си.

— Да знаеш, че съм убивал хора, и да разбираш какво означава това са две различни неща, Даяна. Нямаш представа на какво съм способен. — Той докосна талисмана от Витания и бързо и решително се отдалечи от мен.

— Знам кой си. — В това също бях напълно сигурна. Чудех се защо инстинктите ми внушаваха такава пълна увереност в Матю, след като се трупаха доказателства за жестокостта на вампирите и дори на вещиците.

— Ти не познаваш себе си. А преди три седмици не беше и чувала за мен. — Погледът му беше неспокоен, ръцете му трепереха също като моите. Но повече ме безпокоеше тревожната стойка на Изабо. Той взе ръжена и сръчка яростно огъня, после хвърли железния инструмент. Металът изтрака в камъка и издълба твърдата повърхност все едно беше масло.

— Ще се справим с това. Трябва ни само малко време. — Опитах се да говоря тихо и успокояващо.

— Няма с какво да се справяме. — Матю закрачи нервно напред-назад. — Имаш прекалено много сила, но не можеш да я контролираш. Тя е като наркотик — пристрастяващ, опасен наркотик, който другите същества копнеят да опитат. Никога няма да си в безопасност край вампири и вещици.

Отворих уста, за да отговоря, но мястото, на което той се намираше само преди миг, беше празно. Ледените пръсти на Матю се докоснаха до брадичката ми и ме подканиха да се изправя на крака.

— Аз съм хищник, Даяна. — Каза го съблазнително като любовник. Силният аромат на карамфил ме замая. — Трябва да ловувам и да убивам, за да оцелея. — Извърна с рязък див жест лицето ми далеч от своето и шията ми се оголи.

— Матю, остави я. — Гласът на Изабо звучеше спокойно, моята вяра в него също беше непокътната. Той искаше да ме изплаши, но аз не бях в истинска опасност, в каквато бях с Доменико.

— Тя си мисли, че ме познава, маман — заговори тихо Матю. — Но не знае какво изпитвам, когато жаждата за топла кръв свие стомаха ми на кълбо и ме подлуди от копнеж. Няма представа колко много искаме да почувстваме кръвта на друго същество да тече във вените ни. И колко ми е трудно да стоя тук, толкова близо до нея, без да я опитам.

Изабо се изправи, но не пристъпи.

— Моментът не е подходящ да я просвещаваш, Матю.

— Разбираш ли, не само мога да те убия на секундата — продължи той, без да обръща внимание на майка си. Черните му очи ме хипнотизираха. — Мога да се храня с теб бавно, да източа кръвта ти, да те оставя да се възстановиш и да започна отново на следващия ден. — Той ме стисна за гърлото и палеца му покри пулсиращата ми артерия, сякаш се опитваше да намери мястото, в което да се впият зъбите му.

— Престани — извиках рязко. Вече прекаляваше с опитите си да ме уплаши.

Матю ме пусна неочаквано на мекия килим. Когато паднах, вампирът вече беше в другия край на стаята с гръб към мен и наведена глава.

Взрях се в мотива на килима под ръцете и коленете ми.

Водовъртеж от цветове, толкова много, че не можех да ги различа, се завъртя пред очите ми.

Бяха листа, които танцуваха на фона на небето — зелени, кафяви, сини, златни.

— Майка ти и баща ти — обясни ми Сара с треперещ глас. — Били са убити. Няма ги вече, миличка.

Откъснах поглед от килима и го насочих към вампира, застанал с гръб към мен.

— Не — поклатих глава.

— Какво, Даяна? — Матю се обърна и на мястото на хищническото му изражение се появи загриженост.

Цветният водовъртеж отново се появи пред очите ми — зелено, кафяво, синьо, златно. Бяха листа върху водна повърхност, падаха покрай ръцете ми. Извит лакиран лък лежеше до пръснати стрели и наполовина празен колчан.

Пресегнах се към лъка и усетих как опънатата му корда преряза плътта ми.

— Матю — предупреди го Изабо и помириса въздуха.

— Знам. И аз го помирисвам — каза той мрачно.

Той е твой, прошепна странен глас в ухото ми. Трябва да го освободиш.

— Знам — промълвих нетърпеливо.

— Какво знаеш, Даяна? — Матю направи крачка към мен.

Март се спусна към мен.

— Остави я — изсъска. — Тя не е на този свят.

И аз не знаех къде се намирам, приклещена между ужасната болка от загубата на родителите ми и сигурността, че и Матю скоро няма да го има.

Внимавай, предупреди ме странният глас.

— Прекалено късно е за това. — Вдигнах длан от пода, стоварих я върху лъка и го счупих на две. — Много, много късно.

— За кое е късно? — попита Матю.

— Влюбих се в теб.

— Не е възможно — промълви той, окаменял. Настъпи пълна тишина, в която се чуваше само пукането на огъня. — Много е бързо.

— Защо вампирите имате такова странно отношение към времето? — започнах да разсъждавам на глас, все още потопена в объркващата смесица от минало и настояще. Думата „влюбена“ предизвика в мен усещане за притежание и ме придърпа към настоящето. — Вещиците нямат цели векове. Влюбваме се бързо. Сара казва, че майка ми се влюбила в баща ми в мига, в който го видяла. Обичам те откакто реших да не те цапардосам с греблото на кея в Оксфорд. — Кръвта във вените ми запя. Март изглеждаше стресната и по това разбрах, че и тя я чува.

— Нищо не разбираш. — И Матю като лъка сякаш бе счупен на две.

— Напротив. Паството ще се опита да ме спре, но то не може да ми нареди кого да обичам. — Когато родителите ми бяха изтръгнати от живота ми, бях още дете и правех каквото ми кажат. Сега бях голяма и щях да се боря за Матю.

— Увертюрите на Доменико са нищо в сравнение с това, което може да се очаква от Питър Нокс. Случилото се днес е опит за укоряване, дипломатическа мисия. Не си готова да се изправиш срещу Паството, Даяна, независимо че мислиш обратното. Какво ще стане, ако им се опълчиш? Ако извадиш на повърхността старите вражди, те могат да излязат от контрол. Ще ни разкриеш пред човешките същества. Семейството ти ще пострада. — Думите на Матю бяха жестоки и целяха да ме спрат и да ме накарат да размисля. Но нямаше думи, които да надвият онова, което чувствах към него.

— Обичам те и няма да спра. — В това също бях сигурна.

— Ти не си влюбена в мен.

— Аз решавам кого, как и кога ще обичам. Престани да ми нареждаш, Матю. Може представите ми за вампирите да са романтични, но ти трябва коренно да промениш отношението си към жените.

Преди той да ми отговори, телефонът му заподскача на кушетката. Матю изруга на окситански, вероятно доста грубо, защото дори Март изглеждаше шокирана. Посегна и сграбчи телефона, преди да падне на пода.

— Какво има? — попита, без да откъсва очи от мен.

От другата страна на линията се чуха нечленоразделни думи. Март и Изабо се спогледаха тревожно.

— Кога? — Гласът на Матю прозвуча като изстрел. — Взели ли са нещо? — Челото ми се сбърчи пред гнева в тона му. — Слава богу. Има ли поражения?

Нещо се бе случило в Оксфорд, след като бяхме заминали. Матю покри очите си с длан.

— Какво друго! — повиши тон.

Последва дълго мълчание. Той се извърна и тръгна към камината. Постави дясната си длан на полицата над нея.

— Стига толкова дипломация — извика. — Идвам до няколко часа. Можеш ли да ме посрещнеш?

Връщахме се в Оксфорд. Станах.

— Добре. Ще ти се обадя, преди да се приземя. И, Маркъс? И разбери кои други освен Питър Нокс и Доменико Микеле са членове на Паството.

Питър Нокс? Парченцата на пъзела започваха да се подреждат. Нищо чудно, че Матю се бе върнал толкова бързо в Оксфорд, когато му казах кой е облеченият в кафяво вещер. Това обясняваше и защо така яростно ме отблъскваше сега. Ние нарушавахме правилата и работата на Нокс беше да ни върне в правия път.

Матю постоя известно време мълчаливо, след като прекъсна връзката. Стискаше здраво едната си длан в юмрук, сякаш едвам се удържаше да не разбие каменната полица над камината.

— Беше Маркъс. Някой е проникнал в лабораторията. Трябва да се върна в Оксфорд. — Обърна се. Погледът му беше мъртвешки.

— Всичко наред ли е? — Разтревоженият поглед на Изабо се стрелна към мен.

— Не са успели да пробият системата за сигурност. Въпреки това трябва да говоря с ръководството на университета и да се погрижа да няма повече такива инциденти. — Нищо в думите на Матю не ми звучеше логично. Щом не са успели да проникнат през системата за сигурност, защо той бе толкова разтревожен? И защо клатеше глава към майка си?

— Кои са били? — попитах аз притеснено.

— Маркъс не е сигурен.

Това беше странно, вампирите имаха неестествено добро обоняние.

— Човешки същества ли са били?

— Не. — Върнахме се към едносричните отговори.

— Ще си събера багажа. — И тръгнах към стълбите.

— Ти няма да идваш с мен. Оставаш тук. — Думите му ме накараха да се закова на място.

— Предпочитам да се върна в Оксфорд — настоях. — С теб.

— В Оксфорд сега не е безопасно. Ще се върна, когато опасността премине.

— Ти току-що ми каза, че се връщаш там! Решавай, Матю. Откъде идва опасността? От ръкописа или от вещиците? Питър Нокс или Паството? Доменико Микеле или вампирите?

— Ти не ме слушаш. Аз съм опасността — заяви рязко Матю.

— О, чух те много добре. Но ти не ми казваш всичко. Работата на историците е да разгадават тайни — казах аз тихо, но решително. — А аз съм много добра в това. — Той отвори уста, за да ми отговори, но аз го спрях. — Повече никакви извинения и лъжливи обяснения. Отивай в Оксфорд, аз ще остана тук.

— Имаш ли нужда от нещо горе? — намеси се Изабо. — Трябва да си вземеш палто. Хората ще те забележат, ако си само по пуловер.

— Само компютъра. Паспортът ми е в чантата.

— Ще ги донеса. — Исках малко отдих от семейство Дьо Клермон, затова тръгнах нагоре по стълбите. Огледах се из кабинета, който криеше толкова тайни за Матю.

Отблясъците от камината в лъскавата повърхност на доспехите ми намигнаха. В ума ми се появи цяла галерия от лица, виденията преминаваха през главата ми бързо като комети по небесния свод. Бледа жена с огромни сини очи и нежна усмивка, друга жена с волева брадичка и широки рамене, която излъчваше решителност, мъж с орлов нос и изкривена от болка физиономия. Видях и други образи, но разпознах само един — на Луиза дьо Клермон, която държеше кървавите си пръсти пред лицето.

С усилие на волята накарах виденията да изчезнат, но тялото ми продължаваше да трепери и съзнанието ми бе объркано. ДНК тестът беше показал, че е вероятно да получавам такива видения. Но те пристигаха без предупреждение, също така изненадващо, както бях полетяла във въздуха предната вечер в прегръдките на Матю. Сякаш някой издърпа тапата от бутилка и пусна на свобода магическите ми способности, които нямаха търпение да излязат.

Извадих кабела от контакта и го пъхнах в чантата на Матю до компютъра. Паспортът му беше в предния джоб, както бе казал.

Когато се върнах в салона, той беше сам. Държеше ключовете си в ръка, а на рамото му бе метнато велурено яке. Март измърмори нещо и потъна в коридора.

Подадох му компютъра и се отдалечих от него, за да потисна желанието си да го докосна. Матю прибра ключовете в джоба си и взе чантата.

— Знам, че е трудно. — Гласът му бе приглушен и странен. — Но трябва да ме оставиш сам да се погрижа за това. И трябва да съм сигурен, че ще си в безопасност, докато го правя.

— В безопасност съм, когато съм с теб, където и да сме.

Той поклати глава.

— Името ми би трябвало да е достатъчно да те предпази. А се оказа, че не е така.

— Като ме изоставиш тук, няма да решиш проблема. Не разбирам всичко, което се случи днес, но омразата на Доменико не е насочена само към мен. Той иска да унищожи семейството ти и всичко, което ти е скъпо. Може да реши, че сега не е най-подходящото време да довърши вендетата си. Но Питър Нокс? Той иска ръкописа на Ашмол и мисли, че мога да му го поднеса на тепсия. Няма да го отблъснеш толкова лесно. — Потреперих.

— Ако му предложа сделка, ще я приеме.

— Сделка? И какво ще му дадеш?

Вампирът замълча.

— Матю? — настоях за отговор.

— Ръкописа — каза той с равен тон. — Ще се откажа от книгата, ще оставя и теб на мира, ако и той обещае да направи същото. Ашмол е стоял необезпокояван век и половина. Нека да си остане така.

— Не можем да сключим сделка с Нокс. На него не може да му се има доверие. — Бях изпълнена с ужас. — Пък и разполагаш с всичкото време, което е необходимо, за да се добереш до ръкописа. Нокс обаче не може да чака. Сделката ти няма да му хареса.

— Остави Нокс на мен — изръмжа той.

Очите ми блеснаха от гняв.

— Да оставя Доменико на теб. Да оставя Нокс на теб. А какво да правя аз? Каза, че не съм девойка в беда. Престани да се държиш така с мен.

— Сигурно съм си заслужил този упрек — произнесе той бавно и очите му потъмняха. — Но и ти имаш да учиш много за вампирите.

— Така ми каза и майка ти. Но може би и на теб ще ти се наложи да научиш някои неща за вещиците. — Отметнах косата от очите си и скръстих ръце на гърдите. — Върви в Оксфорд. Оправи се със събитията там. — С това, което не искаш да споделиш с мен. — Но, за бога, Матю, недей да преговаряш с Питър Нокс. Изясни си какво изпитваш към мен, без да мислиш какво ти забраняват правилата, какво иска Паството и дори пренебрегни заплахите на Питър Нокс и Доменико Микеле.

Моят любим вампир, на чието лице можеше да завиди и ангел, ме погледна тъжно.

— Знаеш какво изпитвам към теб.

Поклатих глава.

— Не, не знам. Когато си готов, ще ми кажеш.

Матю се бореше с някаква мисъл, но накрая реши да премълчи. Без да каже и дума, тръгна към вратата за коридора. Когато стигна до нея, се взря продължително в мен, от което върху ми пак заваляха снежинки и ме обви леден студ. След това излезе.

Март го чакаше в коридора. Той я целуна нежно по двете бузи и й каза нещо на окситански.

— Compreni, compreni — отвърна тя, закима отривисто и погледна през рамото му към мен.

— Merces amb tot meu cor — каза той тихо.

— Al rebeire. Mefi.

— T’afortissi. — Матю се обърна към мен. — И ти ми обещай същото, че ще внимаваш. Слушай Изабо.

Тръгна без да ме поглежда и без да ме докосне за последен път за кураж.

Прехапах устни и се опитах да преглътна сълзите си, но не успях. Направих три бавни стъпки към стълбището на кулата, след това се затичах разплакана. Март ме погледна разбиращо и ме пусна да мина.

Когато излязох навън в студения влажен въздух, видях веещото се знаме на семейство Дьо Клермон. Облаците продължаваха да засенчват луната. Мракът ме притискаше от всички страни и единственото същество, което можеше да ме спаси от него, си тръгваше и отнасяше светлината със себе си.

Надвесих се през парапета на върха на кулата и видях Матю до рейнджровъра да разговаря оживено с Изабо. Тя изглеждаше шокирана. Беше го сграбчила за ръкавите на якето, сякаш се опитваше да го спре да не се качва в колата.

Бледата му ръка се отскубна от хватката й. Юмрукът му се стовари върху покрива на колата. Подскочих. Матю никога не бе използвал край мен силата си върху нещо по-голямо от орех или черупка от стрида, а вдлъбнатината, която остави в ламарината, бе обезпокоително голяма.

Той наведе глава. Изабо го докосна леко по бузата. Тъжното му лице едвам се виждаше в здрача. Влезе в колата и каза още няколко думи. Майка му кимна и хвърли бърз поглед към кулата. Отстъпих назад с надеждата никой от тях да не ме е видял. Колата забръмча и тежките й гуми проскърцаха по чакъла, когато Матю потегли.

Фаровете на рейнджровъра изчезнаха зад хълма. След като Матю си тръгна, се облях в сълзи.

Чак тогава разбрах какво представлява вещерската вода.