Дебора Харкнес
Аз, вещицата (16)

16.

През прозореца на Даяна нахлу мрак и чак тогава Матю стана от леглото. Първоначалното й безпокойство бе преминало и тя заспа дълбоко. Той долови леките промени в аромата й, след като шокът премина. Всеки път, когато се сетеше за Питър Нокс или Джилиан Чембърлейн, се изпълваше с хладна свирепост.

Матю не си спомняше откога не бе чувствал такава нужда да брани друго същество. Изпитваше и други емоции, които не му се искаше да признае или назове по име.

Тя е вещица, напомни си той, докато я гледаше как спи. Тя не е за теб.

Колкото повече си го повтаряше, толкова по-малко имаше значение.

Най-накрая се отдръпна внимателно от нея и отиде във всекидневната, като остави вратата открехната, ако пак стане неспокойна.

Когато остана сам в коридора, вампирът пусна на повърхността гнева, който бушуваше в него от часове. Силата му за малко да го задуши. Издърпа кожената лента изпод пуловера си и докосна изтърканата, гладка повърхност на сребърното ковчеже на Лазар. Само равномерното дишане на Даяна го спираше да изскочи в нощта и да подгони вещицата и вещера.

Часовниците в Оксфорд отброиха осем удара, познатият им уморен звън напомни на Матю за пропуснатото обаждане. Извади телефона от джоба си и провери съобщенията, като прескачаше тези от системите за сигурност в лабораторията и „Старата ложа“. Имаше няколко от Маркъс.

Намръщи се и набра номера на гласовата си поща. Маркъс обикновено не изпадаше в паника. Какво може да е толкова спешно?

— Матю. — В познатия глас нямаше и следа от обичайния игрив чар. — Получих резултатите от ДНК теста на Даяна. Те са… изненадващи. Обади ми се.

Записът още не беше свършил, когато пръстът на вампира натисна един бутон на телефона. Приглади коса със свободната си ръка и зачака Маркъс да вдигне. Той го направи след първото позвъняване.

— Матю. — В гласа му нямаше сърдечност, само облекчение. Беше му оставил съобщението преди часове. Дори бе проверил в любимото оксфордско място на Матю, музея „Пит Ривърс“, където вампирът можеше често да бъде намерен следобед да разделя вниманието си между скелет на игуанодон и статуя на Дарвин. Накрая Мириам го изгони от лабораторията, раздразнена от непрекъснатите му въпроси къде е Матю и с кого.

— С нея е, разбира се — бе му казала Мириам в късния следобед с неодобрителен тон. — Къде другаде? И ако не смяташ повече да работиш, върви си у дома и го изчакай там да ти се обади. Пречиш ми.

— Какво показаха тестовете? — попита тихо Матю, но в тона му се прокрадна гняв.

— Какво се е случило? — попита го веднага Маркъс.

Снимка на пода на банята привлече вниманието на Матю.

Даяна я бе стискала целия следобед. Той присви очи, за да се фокусира върху изображението.

— Къде си? — попита дрезгаво.

— Вкъщи — отвърна тревожно Маркъс.

Матю взе снимката от пода и по миризмата намери листа, който се бе пъхнал наполовина под дивана. Прочете единствената дума и въздъхна дълбоко.

— Донеси анализите и паспорта ми в „Ню Колидж“. Квартирата на Даяна е в крилото до градината на върха на седмото стълбище.

Двайсет минути по-късно Матю отвори вратата настръхнал и със свирепо изражение на лицето. По-младият вампир трябваше да събере всичките си сили, за да не отстъпи назад.

Маркъс подаде с много премерени движения бежова папка и паспорт с кафяви корици. Не влизаше без покана от Матю, не и когато другият вампир беше в това състояние.

Поканата обаче не идваше. Все пак накрая Матю взе папката и отстъпи, за да пусне Маркъс да влезе.

Докато Матю разглеждаше резултатите от тестовете на Даяна, Маркъс внимателно го наблюдаваше. Чувствителният му нос подуши износените дамаски и старото дърво, както и миризмите на страха на вещицата и на овладените с труд емоции на вампира. Той също бе разлюлян от нестабилната комбинация и инстинктивно простена.

С годините Маркъс бе започнал да цени положителните качества на Матю — състраданието му, съвестта, търпението, които проявяваше към хората, които обича. Познаваше и недостатъците му, сред които най-големият беше гневът. Обикновено гневът на Матю бе толкова разрушителен, че щом отровата му влезеше в кръвта му, той изчезваше за месеци, понякога и за години, докато успее да я пребори.

Ала Маркъс никога не бе виждал баща си толкова вледеняващо гневен, колкото беше сега.

 

 

Матю Клермон влезе в живота на Маркъс през 1777 година и го промени завинаги. Появи се във фермата на семейство Бенет с импровизирана носилка с маркиз Дьо Лафайет, който бе ранен в битката при Брендиуайн^[1]. Матю се извисяваше над останалите мъже и командваше всички, независимо от чина им.

Никой не оспорваше лидерството му — дори Лафайет, който се шегуваше с приятеля си въпреки раните. Но чувството за хумор на маркиза не можеше да спре грубостта на Матю. Когато Лафайет заяви, че иска преди него да се погрижат за войниците с по-сериозни наранявания, Клермон избухна на френски и използва толкова неприлични думи и заплахи, че собствените му хора го изгледаха със страхопочитание, а маркизът млъкна и се подчини.

Маркъс бе слушал с широко отворени очи как френският воин се бе опълчил на началника на медицинския корпус на армията, уважавания д-р Шипън, и бе обявил методите му на лечение за варварски. Клермон поиска вторият след главния лекар, Джон Кокран, да лекува Лафайет. Два дни по-късно Клермон и Шипън се скараха по сложни анатомични въпроси на чист латински — за радост на медицинския персонал и генерал Вашингтон.

Матю бе избил много британски войници, преди бунтовническата армия да бъде разбита край Брендиуайн. Мъжете в болницата разказваха невероятни истории за безстрашието му в битка. Някой твърдяха, че се врязвал право в редиците на врага, недосегаем за куршуми и байонети. Когато стрелбата спря, Клермон настоя Маркъс да остане с маркиза като негов санитар.

През есента, когато Лафайет се възстанови достатъчно, за да може да язди, двамата изчезнаха в горите на Пенсилвания и Ню Йорк. Върнаха се с армия воини от племето онайда. Индианците наричаха Лафайет „Кейюла“ заради уменията му в ездата. Към Матю се обръщаха с „атлутанун“, вожд-воин, заради способността му да води мъжете в битка.

Матю остана с тази армия дълго след като Лафайет се върна във Франция. Маркъс продължи да служи като санитар. Ден след ден превързваше раните на воините, причинени от мускети, гюлета и саби. Клермон винаги търсеше него, когато някой от хората му беше ранен. Твърдеше, че Маркъс имал лечителска дарба.

Малко след като американската армия влезе в Йорктаун през 1781 година, Маркъс заболя от треска. В това състояние лечителската му дарба не струваше пукната пара. Лежеше и трепереше, за него се грижеха само когато някой от медицинския персонал успееше да се откъсне от основната си дейност. След четиридневно страдание Маркъс усети, че умира. Клермон дойде да посети ранените си воини, придружен отново от Лафайет, видя Маркъс на счупената койка в ъгъла и помириса приближаващата смърт.

Френският офицер седна до младия мъж и през нощта му разказа историята си. Маркъс си помисли, че сънува. Човек, който пие кръв и не може да умре? Като го чу, Маркъс реши, че вече е мъртъв и е подложен на мъчение от някой от дяволите, за които баща му го бе предупредил, че ще го поемат в отвъдното заради греховната му природа.

Вампирът му обясни, че ще може да преживее треската, но ще трябва да плати цена. Първо, ще бъде прероден. След това ще му се наложи да ловува, да убива и да пие кръв — дори и човешка. За известно време жаждата му ще направи работата му сред ранените и болните невъзможна. Матю обеща да изпрати Маркъс в университет, докато свикне с новия си живот.

Малко преди да съмне, когато болката стана непоносима, Маркъс реши, че желанието му за живот е по-силно от страха от новото му битие на вампир. Матю изнесе трескавото му отпуснато тяло от болницата и двамата отидоха в гората, където ги чакаха индианците, за да ги отведат в планината. В една далечна пещера, където никой не можеше да чуе писъците му, Матю му източи кръвта. Маркъс още помнеше силната жажда, която изпита след това. Тя го подлудяваше, отчаяно искаше да погълне всичко студено и течно, което му се изпречи пред очите.

Накрая Матю прегриза китката си и даде на Маркъс да пие. Силната кръв на вампира го върна към живота.

Индианците чакаха търпеливо пред отвора на пещерата, а след това, когато се появи жаждата му за кръв, го държаха настрани от близките ферми. Бяха познали какъв е Матю в мига, в който се бе появил в селището им. Беше като Дагуаноениент, вещицата, която живееше в торнадо и не можеше да умре. За тях беше загадка защо боговете бяха решили да надарят френския воин с тези качества, но боговете бяха известни със странните си решения. Единственото, което можеха да направят, бе да предават на децата си легендата за Дагуаноениент и да ги научат как да убиват подобни същества, като ги изгорят, стрият костите им на прах и ги пръснат в четирите посоки на света, за да не могат да се преродят.

Маркъс се държеше като дете, каквото си и беше, виеше от страх и жажда. Матю хвана елен, за да нахрани младия мъж, който се бе преродил като негов син, а той набързо изсмука и последната му капка кръв. Това го засити, но не успокои бурята във вените му, в които сега течеше древната кръв на Матю.

Цяла седмица Матю носеше животни в леговището им, накрая реши, че Маркъс е готов сам да ловува. Баща и син подгониха елени и мечки през гъстата гора и по огрените от лунната светлина планински хребети. Матю го научи да души въздуха, да дебне в сенките за най-малкото движение и да усеща промените във вятъра, които могат да довеят пресни следи към тях. Научи го и да убива.

В тези първи дни Маркъс копнееше за по-богата кръв. Нуждаеше се от нея, за да утоли силната си жажда и да нахрани изгладнялото си тяло. Но Матю изчака Маркъс да се научи да хваща елени, да ги поваля и да изпива кръвта им, без да оставя следи, преди да му позволи да ловува хора. Жените бяха забранени. Прекалено объркващи са за новите вампири, обясни му Матю, а и границите между секс и смърт, ухажване и ловуване бяха прекалено размити.

Отначало баща и син се хранеха с болни британски войници. Някои умоляваха Маркъс да им пощади живота и Матю го научи как да се храни с топлокръвни, без да ги убива. След това подгониха престъпници, които със сълзи на очи искаха милост, но не я заслужаваха. Във всеки отделен случай Матю караше Маркъс да обяснява защо е избрал точно тази жертва. Моралът на младежа се разви по начин, който му позволяваше да овладее нуждите си, но също така и да оцелява.

Матю бе известен със силно развитото си чувство за справедливост. Всичките му грешни решения се дължаха на гняв. Маркъс разбра, че баща му с времето става все по-малко податлив на тази опасна емоция. Може и така да беше, но тази вечер в Оксфорд той имаше същото хищническо изражение като край Брендиуайн — а наоколо нямаше бойно поле, на което да излее гнева си.

— Сгрешил си. — Матю вдигна свирепия си поглед от ДНК анализите на вещицата.

Маркъс поклати глава.

— Направих тестовете два пъти. Мириам потвърди резултатите ми с ДНК от слюнката. Признавам, че са изненадващи.

Матю въздъхна.

— Абсурдни са.

— Даяна притежава почти всеки генетичен маркер, който сме виждали в една вещица. — Устните му се изкривиха в мрачна гримаса, когато отгърна последната страница. — Но ето тази верига ни притеснява.

Матю прелисти набързо доклада. Там имаше повече от двайсет вериги от ДНК, някои къси, други — дълги, до които с дребния си почерк Мириам бе написала червени въпросителни.

— Господи — възкликна той и го хвърли обратно към сина си. — Вече си имаме достатъчно грижи. Онова копеле Питър Нокс я заплаши. Иска ръкописа. Даяна се опита да го вземе отново, но беше изчезнал от библиотеката и не можаха да го намерят. Нокс е убеден — поне засега — че първия път го е взела, като нарочно е развалила магията.

— Така ли е направила?

— Не. Даяна няма нито познания, нито контрол над нещо толкова сложно. Силата й е напълно хаотична. Направи ми дупка на килима. — Матю изглеждаше огорчен и синът му се опита да скрие усмивката си. Баща му много обичаше антиките си.

— Тогава ще държим Нокс далеч и ще дадем възможност на Даяна да овладее дарбите си. Не ми изглежда много сложно.

— Нокс не е единствената ми грижа. Днес Даяна получи това по пощата. — Матю взе снимката и придружаващата я бележка и ги подаде на сина си. Продължи да говори с равен, но заплашителен глас: — Родителите й. Помня, че съм чувал за двама американци, убити в Нигерия, но това беше много отдавна. Никога не съм ги свързвал с Даяна.

— Мили боже — възкликна тихо Маркъс. Взря се във фотографията и се опита да си представи какво ли е да получиш изображение на собствения си баща, заклан и изкормен, и хвърлен в мръсотията да умре.

— Има и още нещо. Доколкото разбирам, Даяна винаги е вярвала, че родителите й са убити от човешки същества. Това е главната причина да държи магията далеч от живота си.

— Няма да успее, нали? — промърмори Маркъс, спомняйки си за ДНК на вещицата.

— Не — съгласи се Матю с мрачно изражение. — Докато бях в Шотландия, друга американска вещица, Джилиан Чембърлейн, й казала, че убийците на родителите й изобщо не били човешки същества, а вещици.

— Нима?

— Не съм сигурен. Но тук са набъркани много повече неща от откриването на алхимичния текст. — Тонът на Матю вече беше зловещ. — И смятам да разбера какви.

Нещо сребристо проблесна под тъмния пуловер на баща му. Пак носи ковчежето на Лазар, осъзна Маркъс.

Никой в семейството не говореше открито за Елинор Сейнт Леджър и събитията около смъртта й от страх да не разгневи Матю. Маркъс знаеше, че баща му не е искал да напуска Париж през 1140 година, където бил щастлив студент по философия. Но когато главата на семейството, бащата на Матю — Филип, го повикал в Йерусалим, за да му помогне да разреши възникналите проблеми, опустошаващи Светите земи след края на Кръстоносния поход на папа Урбан II, Матю се подчинил без да задава въпроси. Вече бил срещнал Елинор, бил се запознал с голямото й английско семейство и без съмнение бил влюбен.

Но семействата Сейнт Леджър и Клермон често били от двете страни на барикадата и по-големите братя на Матю — Юг, Годфроа и Болдуин — настоявали да остави тази жена и да им позволи да унищожат семейството й. Матю отказал. Един ден Матю и Болдуин спорели за някаква дребна политическа криза, в която участвало и семейство Сейнт Леджър, и се разгорещили твърде много. Елинор се намесила да ги разтърве. Когато Матю и Болдуин се осъзнали, тя била изгубила прекалено много кръв, за да може да оцелее.

Маркъс още не можеше да разбере защо Матю бе оставил Елинор да умре, щом я е обичал толкова много.

— Тази снимка е заплаха, и то доста агресивна. Хамиш смята, че името Бишъп плаши вещиците, но аз се боя от обратното. Колкото и да е голяма вродената дарба на Даяна, тя не може да се пази, а е прекалено самостоятелна, за да поиска помощ. Искам да останеш при нея няколко часа. — Той откъсна очи от снимката с Ребека Бишъп и Стивън Проктър. — А аз ще намеря Джилиан Чембърлейн.

— Няма как да си сигурен, че Джилиан е изпратила фотографията — отбеляза Маркъс. — По нея има две различни миризми.

— Другата е на Питър Нокс.

— Но Питър Нокс е член на Паството! — Маркъс знаеше, че по време на Кръстоносните походи бил създаден деветчленен съвет на демони, вещици и вампири — по трима представители от всеки вид. Работата на Паството беше да осигури безопасността на свръхестествените същества, като се погрижи никое от тях да не привлича вниманието на обикновените хора. — Ако направиш крачка в тази посока, ще сметнат, че подлагаш на съмнение правомощията им. Цялото семейство ще пострада. Нали не смяташ да ни поставиш в опасност, само за да отмъстиш за една вещица?

— Ти се съмняваш в лоялността ми, така ли? — изръмжа Матю.

— Не, в преценката ти — възрази разгорещено Маркъс, застанал безстрашно лице в лице с баща си. — Този абсурден роман и без това е истинска напаст. Паството вече има достатъчна причина да предприеме нещо срещу теб. Не им давай още една.

По време на първото посещение на Маркъс във Франция вампирската му баба му бе обяснила, че е длъжен по силата на споразумение да не влиза в близки отношения с други видове същества, както и да не се бърка в политиката и религията на обикновените хора. Всички други контакти с човешките създания, включително и сърдечните връзки, би трябвало също да се избягват, но били позволени, стига да не водят до проблеми. Маркъс предпочиташе да общува с вампири и винаги се бе движил в тяхната компания, така че условията на споразумението нямаха никакво значение за него — досега.

— Вече на никого не му пука — изтъкна отбранително Матю и сивите му очи се стрелнаха по посока на спалнята на Даяна.

— Мили боже, тя не знае за споразумението — подхвърли презрително Маркъс. — И ти нямаш намерение да й кажеш. Много добре знаеш, че не можеш вечно да криеш тази тайна от нея.

— Паството няма да ме накара да спазвам обещание, дадено преди почти хиляда години. Светът днес е друг. — Сега погледът на Матю бе впит в старинна литография с богинята Диана, която се прицелваше с лъка си в бягащ сред гората ловец. Спомни си цитат от книга, писана преди много време от негов приятел — „вече не сме преследвачи, а преследвани“^[2] — и потръпна.

— Помисли си, преди да предприемеш каквото и да било, Матю.

— Вече взех решение. — Избягваше погледа на сина си. — Би ли я наглеждал, докато ме няма, да видиш дали е добре?

Маркъс кимна, не можеше да се съпротивлява на заповедническия тон на баща си.

След като затвори вратата след него, Маркъс отиде при Даяна. Повдигна единия й клепач, след това другия, хвана китката й. Помириса страха и стреса, които я обгръщаха. Долови и лекарството, което още беше в кръвта й. Добре, помисли си той. Поне баща му е проявил достатъчно разум да й даде успокоително.

Продължи да преглежда състоянието на Даяна, взираше се като през микроскоп в кожата й, слушаше дишането й. Когато приключи, се изправи тихо до леглото на вещицата и погледа как сънува. Челото й бе набръчкано и смръщено, сякаш се караше с някого.

След прегледа Маркъс знаеше две неща. Първо, Даяна щеше да се оправи. Бе преживяла силен шок и имаше нужда от почивка, но той не бе оставил трайни увреждания. Второ, миризмата на баща му бе по цялото й тяло. Беше го направил нарочно, за да я бележи и всеки вампир да знае на кого принадлежи тя. Това означаваше, че работата бе отишла по-далеч, отколкото Маркъс си мислеше, че е възможно. Щеше да му е трудно да откъсне баща си от вещицата, ако историите, които баба му бе разказвала, бяха верни.

Матю се върна след полунощ. Изглеждаше още по-гневен, но безупречно облечен както винаги. Прокара пръсти през косата си и влезе в стаята на Даяна, без да каже и дума на сина си.

Маркъс знаеше, че не бива да му задава въпроси. След като излезе от стаята на вещицата, го попита само:

— Ще обсъдиш ли ДНК теста с Даяна?

— Не — отвърна кратко Матю без следа от вина, че смята да скрие толкова важна информация от нея. — Нито ще й кажа какво могат да й сторят вещиците от Паството. Тя преживя достатъчно.

— Даяна Бишъп не е толкова крехка, колкото мислиш. Нямаш право да криеш тази информация, ако смяташ да продължиш да общуваш с нея. — Маркъс знаеше, че животът на вампирите не се измерва в часове и години, а в опазени и разкрити тайни. Вампирите криеха личните си връзки, имената, които придобиваха, подробности от множеството животи, които бяха водили. А баща му пазеше повече тайни от останалите и склонността му да бъде тайнствен и със собственото си семейство беше изключително тревожна.

— Не се бъркай в това, Маркъс — изръмжа баща му. — Не е твоя работа.

Маркъс изруга.

— Проклетите ти тайни ще разсипят семейството.

Матю хвана сина си за реверите.

— Моите тайни са опазили семейството през вековете, сине. Какво щеше да си днес, ако не бяха моите тайни?

— Храна за червеите в безименен гроб в Йорктаун, предполагам — каза Маркъс задъхано. Гласните му струни се бяха стегнали. През годините се бе опитвал не много успешно да разкрие тайните на баща си. Никога не бе успял да разбере кой бе подсказал на Матю, че Маркъс се е развилнял в Ню Орлиънс, след като Джеферсън купи Луизиана например. Там той бе създал вампирско семейство от млади и безотговорни хора, буйни и чаровни като самия него. Групичката на Маркъс — в която имаше обезпокоително голям брой комарджии и непрокопсаници — рискуваше да бъде разобличена от хората всеки път, когато излизаше по тъмно. Помнеше, че вещиците на Ню Орлиънс му бяха дали ясно да разбере желанието им да напусне града.

Тогава без покана и без предупреждение се появи Матю заедно с една разкошна вампирка от смесена раса — Жулиет Дюран. Двамата започнаха кампания, целяща да дисциплинира семейството на Маркъс. Само след дни сключиха дяволски съюз с елегантен млад френски вампир от Гардън Дистрикт, който имаше невероятна златиста коса и зъл характер. Точно тогава започнаха истинските неприятности.

До края на втората седмица групата на Маркъс беше мистериозно намаляла. Членовете й продължаваха да бъдат убивани и да изчезват безследно, а Матю започна да мърмори за опасностите, които дебнат в Ню Орлиънс. Жулиет, която Маркъс само за няколко дни започна да ненавижда, се усмихваше загадъчно и шепнеше окуражително в ухото на баща му. Беше най-манипулативното същество, което бе виждал, и затова се зарадва, когато Матю се раздели с нея.

Под натиска на останалите му отрочета Маркъс обеща тържествено да се държи прилично, но само ако баща му и Жулиет си тръгнат.

Матю се съгласи, но преди това му обясни надълго и нашироко какво се очаква от членовете на семейство Клермон.

— Ако си решил да ме правиш дядо — каза баща му по време на изключително неприятен разговор, проведен в присъствието на едни от най-старите и най-влиятелните вампири в града, — настоявам да си по-внимателен. — От спомена Маркъс още потръпваше.

Кой и какво даде право на Матю и Жулиет да се държат по този начин си оставаше загадка. Силата на баща му, лукавостта на Жулиет и авторитетът на фамилията Клермон сигурно са им помогнали да спечелят подкрепата на останалите вампири. Но имаше и нещо друго. Всички свръхестествени същества в Ню Орлиънс, дори и вещиците, се отнасяха към баща му като към кралска особа.

Маркъс се почуди дали е бил член на Паството. Това би обяснило много неща.

Гласът на Матю прогони спомените.

— Даяна може и да е смела, Маркъс, но няма нужда да знае всичко. — Пусна младежа и отстъпи назад.

— А знае ли за семейството ни? За другите ти деца? — „А дали знае за баща ти?“ — помисли си Маркъс, но не го каза на глас.

Ала въпреки това Матю прочете мислите му.

— Не разказвам историите на други вампири.

— И правиш грешка — изтъкна Маркъс, като поклати глава. — Даяна няма да ти благодари, че криеш разни неща от нея.

— Така твърди и Хамиш. Когато е готова, ще й разкажа всичко, но не преди това. — Беше категоричен. — Сега единствената ми грижа е да я изведа от Оксфорд.

— В Шотландия ли ще я скриеш? Там със сигурност никой няма да я намери. — Маркъс си спомни веднага усамотеното имение на Хамиш. — Или ще я заведеш в Удсток, преди да тръгнеш?

— Закъде? — Матю бе озадачен.

— Накара ме да ти донеса паспорта. — Сега пък младежът беше озадачен. Типично за баща му беше, след като се разгневи, да замине, докато овладее емоциите си.

— Нямам намерение да изоставям Даяна — заяви с леден глас Матю. — Ще я заведа в Сен Тропе.

— Не може да я държиш под един покрив с Изабо! — Викът на Маркъс проехтя из цялата стая.

— Това е и мой дом — отвърна Матю и стисна инатливо устни.

— Майка ти открито се хвали колко вещици е убила и обвинява всяка вещица, която срещне, за случилото се с Луиза и баща ти.

Лицето на Матю се сгърчи и най-накрая Маркъс разбра. Снимката бе напомнила на баща му за смъртта на Филип и за битката на Изабо с лудостта в последвалите години.

Матю притисна слепоочията си с длани, сякаш отчаяно се опитваше да изтръгне от мозъка си по-добър план.

— Даяна няма нищо общо и с двете трагедии. Изабо ще разбере.

— Няма, знаеш, че няма — настоя Маркъс. Обичаше баба си и не искаше тя да бъде наранена. Но ако любимецът й Матю заведеше в дома й вещица, тя щеше да бъде наранена. И то жестоко.

— Няма по-сигурно място от Сен Тропе. Вещиците доста ще си помислят, преди да се доближат до Изабо, особено в собствения й дом.

— За бога, не бива да оставяш двете сами в една къща.

— Няма — обеща Матю. — Искам двамата с Мириам да се преместите за известно време в къщата до портата, да се надяваме така да убедим всички, че Даяна е в имението. След време ще разберат истината, но все пак ще спечелим няколко дни. Ключовете са у портиера. Върни се след няколко часа, когато ще сме заминали. Вземи завивките й от леглото, миризмата й е по тях, и тръгвай към Удсток. Остани там, докато не ти се обадя.

— Можеш ли да пазиш едновременно вещицата и себе си? — попита тихо Маркъс.

— Ще се справя — каза убедено Матю.

Маркъс кимна, двамата вампири си стиснаха ръцете и си размениха разбиращи погледи. Всичко, което можеха да си кажат в такива моменти, отдавна вече беше изречено.

Когато отново остана сам, Матю седна на дивана и обхвана главата си с ръце. Бурната съпротива на Маркъс го беше разколебала.

Вдигна очи и отново се взря в литографията с богинята на лова, гонеща жертвата си. Друг цитат от същата стара поема изплува в ума му.

— „Видях я да излиза от гората — прошепна той — на лов за мен, любима Диана.“

Спалнята бе прекалено далеч и нямаше как топлокръвно същество да го чуе. Но Даяна се размърда и извика. Матю бързо отиде при нея и я взе в обятията си. Отново го обзе желанието му да я закриля, а заедно с него се върна и усещането за цел.

— Тук съм — промълви той в разноцветните кичури на косата й. Погледна спящата Даяна, устата й бе нацупена, челото й бе силно смръщено. Беше гледал това лице часове наред и го познаваше добре, но противоречията му още го очароваха. — Да не си ме омагьосала? — почуди се той на глас.

Тази вечер Матю осъзна, че се нуждае от нея повече от всичко друго на света. Нито семейството му, нито жаждата му за кръв имаха значение, когато трябваше да я пази и да е близо край нея. Ако това означаваше да си омагьосан, той бе загубен.

Притисна я по-силно, прегръщаше я, докато спеше, така както не би си позволил, когато е будна. Тя въздъхна и се настани по-удобно в ръцете му.

Ако не беше вампир, нямаше да долови тихите думи, които тя промълви, когато стисна амулета под пуловера му и притисна другия си юмрук до сърцето му.

— Не си загубен. Аз те намерих.

Матю се почуди за миг дали си е въобразил, че ги чува, но знаеше, че не е.

Тя чуваше мислите му.

Не през цялото време, не и докато беше будна, все още не. Но беше въпрос на време, преди да научи всичко за него. Щеше да разбере тайните му, мрачните и ужасни неща, срещу които не му бе стигнала смелостта да се опълчи.

Тя му отвърна отново с тих шепот:

— Аз съм достатъчно смела и за двамата.

Матю притисна глава в нейната.

— Налага ти се да бъдеш.