Дебора Харкнес
Аз, вещицата (23)

23.

Преди да срещна Матю, в живота ми сякаш нямаше място за нищо ново — особено за нещо толкова значимо като вампир на хиляда и петстотин години. Но той бе успял незабелязано да се вмъкне в неизследвани празни места.

Сега, когато си тръгна, усещах осезаемо липсата му. Седях на върха на кулата и сълзите разяждаха решимостта ми да се боря за него. Изведнъж край мен се появи вода. Седях в локва, чието ниво непрекъснато се покачваше.

Не валеше, въпреки че беше облачно.

От очите ми се стичаха нормални сълзи, които обаче после се превръщаха в сфери с големината на снежни топки, пльосваха се и се разтичаха по покрива. Косите ми се превърнаха във водни струи и обливаха тялото ми. Отворих уста, за да вдишам, защото водата течеше по лицето ми и запушваше носа. Имаше вкус на морска сол.

Март и Изабо ме наблюдаваха през водната стена. Лицето на по-възрастната жена бе мрачно. Устните на Изабо се движеха, но грохотът от хиляди раковини заглушаваше гласа й.

Изправих се с надеждата, че изливът ще спре. Опитах се да кажа на двете жени да оставят водата да ме отнесе заедно с мъката ми и спомена за Матю, но така само вдигнах нивото. Протегнах ръце напред, надявах се всичко да спре, но от върховете на пръстите ми рукнаха нови струи. Жестът ми напомни как майка ми протягаше ръце към баща ми и вълните се вдигнаха още по-високо.

Водата се лееше, а аз все повече губех контрол над нея. Внезапната поява на Доменико ме бе уплашила повече, отколкото се осмелявах да си призная. Матю го нямаше. А аз се бях заклела да се боря за него с врагове, които не познавах и не разбирах. Вече беше ясно, че миналото на Матю не се състоеше само от уютни камини, вино и книги. Нито е протекло само в рамките на едно лоялно семейство. Доменико бе намекнал за неговата мрачна страна, изпълнена с враждебност, опасности и смърт.

Почувствах се изтощена и водата ме повлече надолу. Умората бе придружена с някаква странна еуфория. Бях приклещена между собствената си смъртност и стихия, която обещаваше огромна необозрима мощ. Ако й се предадях, с Даяна Бишъп бе свършено. Щях да се превърна във вода, която щеше да е едновременно навсякъде и никъде, щях да се освободя от тялото и болките си.

— Съжалявам, Матю. — Но думите ми се превърнаха в тихо бълбукане след пороя.

Изабо пристъпи към мен и чух силно пукане вътре в главата си. Предупреждението се разби в грохота на водата като прииждаща към брега вълна. Край краката ми се завихри вятър и завъртя потоците. Вдигнах ръце към небето, а въздухът и водата образуваха фуния около тялото ми.

Март сграбчи Изабо за ръката и устните й започнаха бързо да се движат. Майката на Матю се опита да се отдръпне и видях как произнесе „не“, но Март не я пускаше и се взираше настойчиво в нея. След няколко секунди раменете на Изабо се отпуснаха. Тя се обърна към мен и запя. Нейният изпълнен с копнеж и съблазън глас проникна през водната стена и ме повика обратно в реалността.

Нивото на водата започна да спада. Знамето на семейство Дьо Клермон, което досега яростно бе плющяло, отново започна леко да се поклаща. Водопадите от пръстите ми изтъняха до поточета, след това до струйки и накрая напълно пресъхнаха. Водните змии от косата ми също изчезнаха. Накрая и от устата ми престана да се излива вода и от гърлото ми се откъсна изненадана въздишка. Прозрачните сфери, които падаха от очите ми вместо сълзи, бяха последните следи от вещерската вода, те спряха последни, а бяха първите, които се появиха. Потопът, който предизвиках, се оттече през малките дупчици в зидовете край ръба на кулата. Чувах как водата се излива долу върху чакъла в двора.

Когато и последната капка напусна тялото ми, се почувствах куха като издълбана тиква. Замръзвах от студ. Коленете ми се подгънаха и се удариха болезнено в каменния под.

— Слава богу — промълви Изабо. — За малко да я загубим.

Цялата се тресях от изтощение и студ. Двете жени се втурнаха към мен и ме изправиха на крака. Хванаха ме за ръцете и ме поведоха надолу по извитото стълбище със скорост, която ме накара да потръпна. Когато стигнахме в коридора Март ме задърпа към покоите на Матю, а Изабо — в обратна посока.

— Моите са по-близо — сопна се майката на Матю.

— Ще се чувства в по-голяма безопасност близо до него — възрази й Март.

Когато слязохме по стълбите до стаите на Матю, Изабо изстреля няколко цветисти фрази, които прозвучаха напълно неадекватно от деликатната й уста.

— Аз ще я занеса — заяви тя, когато спря да ругае сина си, природните стихии, вселената и някои необозначени индивиди със съмнителен произход, участвали в строежа на кулата. Изабо вдигна олекналото ми тяло без почти никакво усилие. — Защо му трябваше да прави тези стълби толкова извити, и с площадка между тях? Никога няма да го проумея.

Март вдигна мократа ми коса и я пъхна в свивката на лакътя на Изабо. След това сви рамене.

— За да ни е по-трудно, разбира се. Той все така прави. Да му е по-трудно на него. Както и на всички останали.

Никой не се бе сетил да се качи в късния следобед, за да запали свещите, но огънят все още тлееше и стаята бе сравнително топла. Март изчезна в банята и звукът от течаща вода ме накара да си погледна разтревожено пръстите. Изабо хвърли две огромни дървета в камината и докато се подпалваха, едното от тях се разцепи. Тя размеси жарта с въглища, а след това взе огън и запали десетина свещи само за няколко секунди. Под меката им светлина ме разгледа от главата до петите.

— Той няма да ми прости, ако се разболееш — каза тя, взе ръцете ми и разгледа ноктите. Те отново бяха посинели, но не от електричество, а от студ, и сгърчени от водата. Тя започна да трие енергично дланите ми между своите.

Все още треперех толкова силно, че зъбите ми тракаха. Издърпах ръцете си и се опитах да се прегърна, за да запазя малкото топлина, останала в тялото ми. Изабо отново ме сграбчи безцеремонно и ме завлече в банята.

— Вече трябва да влезе — каза строго Изабо. Банята бе пълна с пара. Март се извърна от ваната и помогна да ме съблекат. Скоро останах съвсем гола и двете вампирки ме подхванаха с хладните си ръце под мишниците и ме вдигнаха над горещата вода. Тя опари измръзналото ми тяло. Извиках и се опитах да се измъкна от дълбоката вана на Матю.

— Шшт — прошепна Изабо и отметна косата от лицето ми. — Това ще те стопли. Трябва да те стоплим.

Март стоеше на стража от единия край на ваната, а Изабо от другия. Шептеше ми успокоително и припяваше тихо под носа си. Мина доста време, преди да спра да треперя.

По едно време Март промърмори нещо на окситански и произнесе името на Маркъс. С Изабо едновременно извикахме: „Не!“.

— Всичко ще е наред. Не казвай на Маркъс какво се случи. Матю не трябва да знае за магията. Не и сега — помолих през тракащи зъби.

— Трябва ни само малко време да те стоплим. — Изабо се мъчеше да изглежда спокойна, но лицето й бе изопнато от тревога.

Топлината бавно започваше да прогонва последствията от вещерската вода в тялото ми. Март непрекъснато доливаше гореща вода във ваната, когато студът в мен я охлаждаше. Изабо грабна един стар съд, който лежеше под прозореца, потопи го във ваната и започна да излива гореща вода върху темето и раменете ми. След като главата ми се стопли, майката на Матю я уви в хавлиена кърпа и ме потопи по-дълбоко.

— Накисни се добре — нареди ми тя.

Март сновеше между спалнята и банята, носеше дрехи и кърпи. Промърмори нещо, като видя, че нямам пижама, а съм си донесла стари дрехи за йога, с които да спя. Нито една от тях не отговаряше на изискванията й за топлина.

Изабо пипна бузите и темето ми с опакото на дланта си и кимна.

Оставиха ме сама да изляза от ваната. Стичащата се по тялото ми вода ми напомни за вещерския потоп, който се бе случил на покрива, затова забих пръстите на краката си здраво в пода, за да устоя на подмолното притегляне на стихията.

Март и Изабо ме увиха в хавлиени кърпи, които досега се бяха топлили до камината и миришеха на дим. В спалнята успяха да ме подсушат, без да оголват и сантиметър от плътта ми. Въртяха ме между кърпите, докато усетих, че тялото ми отново започва да излъчва топлина. Друга хавлия започна да трие главата ми, преди пръстите на Март да сплетат косата ми на плитка. Изабо захвърли мокрите кърпи в едно кресло до камината, очевидно без да се притеснява, че се докосват до старинното дърво и изисканата дамаска.

Вече напълно облечена, седнах и се загледах в огъня. Март слезе долу без да каже дума и след малко се върна с поднос, върху който имаше мънички сандвичи и димяща кана билков чай.

— Яж. Веднага. — Това не беше молба, а заповед.

Поднесох един от сандвичите към устата си и отхапах края му.

Март присви очи при внезапната промяна на хранителните ми навици.

Храната ми се струваше като талаш, но въпреки това стомахът ми къркореше. След като изядох два сандвича, Март пъхна каната в ръцете ми. Нямаше нужда да ми казва да пия. Горещата течност се спусна в гърлото ми и отми солените следи от водата.

— Това вещерска вода ли беше? — Потръпнах при спомена за потопа, който се изля от мен.

Изабо стоеше до прозореца и се взираше в мрака навън. Обърна се и тръгна към дивана срещу мен.

— Да — потвърди тя. — Отдавна не бях виждала подобно нещо.

— Слава богу, че не стана както обикновено — казах тихо и отпих от чая.

— Повечето вещици в днешно време не са достатъчно силни, за да призоват вещерската вода като теб. Могат да правят вълни в езеро или да предизвикат дъжд, ако има облаци. Но не се превръщат във вода. — Изабо седеше срещу мен и ме разглеждаше с искрено любопитство.

Аз се бях превърнала във вода. Когато осъзнах, че това не е обичайно, се почувствах уязвима и още по-сама.

Чу се звън.

Изабо бръкна в джоба си и извади малък червен телефон, който изглеждаше необичайно ярък и високотехнологичен в бледата й ръка и на фона на класическите й дрехи в земни цветове.

— Oui? А, добре. Радвам се, че си пристигнал жив и здрав. — Говореше на английски, за да мога да разбирам и аз. Кимна към мен. — Да, добре е. Яде. — Изправи се и ми подаде телефона. — Матю иска да говори с теб.

— Даяна? — Едвам чувах гласа му.

— Да? — Не смеех да говоря много, защото се боях, че от устата ми ще излезе и нещо друго освен думи.

Той въздъхна с облекчение.

— Просто исках да се уверя, че си добре.

— Майка ти и Март се грижат страхотно за мен. — И не наводних замъка, помислих си.

— Гласът ти звучи уморено. — Разстоянието между нас го караше да се тревожи и той улавяше всеки нюанс в тона ми.

— Така е. Беше дълъг ден.

— Тогава поспи — предложи той с неочаквано нежен тон. Затворих очи, защото в тях изведнъж избиха сълзи. Нямаше да мога да спя тази нощ. Притеснявах се какво би направил в поредния си необмислен героичен опит да ме защити.

— Ходи ли до лабораторията?

— В момента отивам там. Маркъс иска да проверим заедно всичко и да се уверим, че сме взели необходимите защитни мерки. Мириам провери системата за сигурност и в дома ми. — Казваше ми половината истина и го правеше убедително и уверено, но аз знаех какво става. В един миг мълчанието между нас стана непоносимо.

— Не го прави, Матю. Не се опитвай да преговаряш с Нокс.

— Ще се погрижа да е безопасно за теб, когато се върнеш в Оксфорд.

— Нямам какво повече да ти кажа. Ти си взел решение. Аз също. — Подадох телефона на Изабо.

Тя се намръщи и го дръпна от ръката ми със студените си пръсти. Сбогува се със сина си, чух, че и той й отговори, но не успях да различа думите.

— Благодаря, че не му каза за вещерската вода — казах тихо, след като тя прекъсна връзката.

— Това е твоя работа, не моя. — Изабо се приближи към камината.

— Но не е хубаво да разказвам за нещо, което не разбирам. Защо силата ми се проявява сега? Първо вятърът, след това виденията, а сега и водата. — Потръпнах.

— Какви видения? — попита Изабо с явно любопитство.

— Матю не ти ли каза? Има го в ДНК теста ми… Магията. — Препъвах се във всяка дума. — Тестът показа, че могат да се появят видения, и те започнаха.

— Матю никога не би ми казал какво му е разкрила кръвта ти, със сигурност не и преди да получи твоето разрешение, а най-вероятно не би го направил дори и ти да му позволиш.

— Виденията се появиха тук, в замъка. — Поколебах се. — Как се научи да ги контролираш?

— Матю ти е казал, че съм имала видения, преди да стана вампир. — Изабо поклати глава. — Не биваше да го прави.

— Вещица ли си? — Това би обяснило неприязънта й към мен.

— Вещица? Не. Матю се чуди дали не съм била демон, но със сигурност някога бях обикновено човешко същество. Сред тях също има хора с видения. Не само свръхестествените са благословени или прокълнати по този начин.

— Успявала ли си някога да овладееш виденията или да предвидиш появата им?

— С времето става по-лесно. Има предупредителни знаци. Понякога едвам доловими, но се виждат. Март ми помогна с това.

Това бе единствената информация, която получих за миналото на Март. Не за първи път се почудих на колко години са двете жени и какви съдбовни сили ги бяха събрали.

Март стоеше със скръстени ръце.

— Oc — каза тя и погледна покровителствено и нежно Изабо. — По-лесно е, ако оставиш виденията да преминат през теб, без да им се съпротивляваш.

— Бях прекалено шокирана, за да се съпротивлявам — отговорих и си спомних какво стана в салона и библиотеката.

— Шокът е защитната реакция на тялото ти — обясни Изабо. — Трябва да се опиташ да се отпуснеш.

— Трудно е да се отпусна, когато виждам рицари в доспехи и лица на непознати жени, примесени със сцени от собственото ми минало. — И се прозях.

— Прекалено изтощена си, за да мислиш в момента. — Изабо се изправи.

— Не съм готова да заспя. — Потиснах нова прозявка и покрих устата си с опакото на дланта.

Тя ме погледна с интерес, като красив сокол, който разглежда полска мишка. После погледът й стана палав.

— Лягай в леглото, ще ти разкажа как създадох Матю.

Предложението беше прекалено съблазнително. Направих каквото ми каза, тя придърпа едно кресло, а Март се зае с чиниите и кърпите.

— Откъде да започна? — Изправи гръб и се взря в пламъците на свещите. — Не мога да започна от моята поява, а трябва да се върна към раждането му тук, в това село. Помня го от бебе. Баща му и майка му дойдоха, когато Филип реши да строи на тази земя, още докато Хлодвиг беше крал. Така възникна селото, в него живееха селяните и занаятчиите, които построиха църквата и замъка.

— А защо съпругът ти избра точно тази земя? — Облегнах се на възглавниците и свих колене към гърдите си под завивките.

— Хлодвиг му обеща да му даде земята, защото се надяваше, че така ще насърчи Филип да се бори срещу кралските врагове. Съпругът ми винаги играеше и за двете страни. — Изабо се усмихна тъжно. — Малцина го хващаха, че го прави.

— Бащата на Матю селянин ли беше?

— Селянин? — Изабо изглеждаше изненадана. — Не, беше дърводелец, също като Матю, преди да стане зидар.

Зидар. Камъните на кулата прилепваха така добре един в друг, че нямаха нужда от спойка. Спомних си и сложните комини на къщата край портите на „Старата ложа“. Едва ли Матю е позволил на някой друг да се упражнява върху тях. Дългите му тънки пръсти бяха достатъчно силни да счупят черупка на стрида или на кестен. Още едно парченце от пъзела си дойде на мястото и се намести идеално до образа му на воин, учен и рицар.

— И двамата работеха на строежа на замъка?

— Не на този замък — уточни Изабо и се огледа. — Той е подарък от Матю, когато тъгувах, че са ме принудили да напусна мястото, което обичах. Срути крепостта, която баща му бе построил, и направи нова. Но беше време за промяна. Първият замък бе направен от дърво и макар през годините да беше укрепен на някои места с камък, не беше много стабилен.

Опитах се да се върна в мислите си към времето на тези събития — строежа на първата крепост и появата на селото през шести век, до издигането на кулата на Матю през тринайсети век.

Изабо набърчи отвратено нос.

— Той построи тази кула, когато се прибра у дома, но не искаше да живее близо до семейството си. Никога не съм я харесвала, прекалено романтична ми е, но той така пожела и аз му позволих. — Тя сви рамене. — Много странна кула. Не помага за защитата на замъка. Преди това бе построил други кули, които изпълняваха тази функция.

Изабо продължи за разказва, само част от нея бе останала в двайсет и първи век.

— Матю бе роден в селото. Беше много будно и любопитно дете. Побъркваше баща си, когато идваше с него в замъка, непрекъснато му взимаше инструментите и си играеше с материалите. Някога децата се учеха на занаят отрано, но Матю го направи преди всички останали. Когато можеше да държи инструментите, без да се нарани, вече беше готов за работа.

Представих си как осемгодишният Матю с тънките си крака и сиво-зелените си очи тича по хълмовете наоколо.

— Да — усмихна се тя и се съгласи с неизречените ми мисли. — Беше наистина много красиво дете. Стана и красив младеж. Беше необичайно висок за онова време, макар и не толкова висок, колкото стана, когато се прероди във вампир. И имаше странно чувство за хумор. Все се преструваше, че нещо се е объркало, че не са му дали указания за тази греда на покрива или онази основа. Филип винаги се връзваше на лъжите му. — Изабо се наслаждаваше на разказа си. — Първият баща на Матю почина, когато той още не бе навършил двайсет години, а първата му майка вече отдавна беше мъртва. Остана сам и ние се притеснявахме, че няма да може да си намери жена и да се задоми. И тогава срещна Бланка. — Изабо млъкна. Погледна ме спокойно и незлобливо. — Сигурно не си мислиш, че не е бил обичан от жени. — Беше твърдение, не въпрос. Март стрелна Изабо със строг поглед, но не каза нищо.

— Разбира се, че не — отвърнах и аз спокойно, макар сърцето ми да натежа.

— Бланка беше нова в селото, слугиня на един от майсторите зидари, които Филип бе довел от Равена, за да постоят първата църква. Беше бледа, както подсказваше и името й, бяла кожа и очи с цвят на пролетно небе, а косата й бе като от злато.

Когато бях отишла да взема компютъра на Матю, получих видение с бледа красива жена. Описанието, което Изабо направи на Бланка, напълно съвпадаше с образа, който бях видяла.

— А усмивката й бе сладка, нали? — прошепнах.

Очите на Изабо се разшириха.

— Да, така беше.

— Знам. Видях я, когато светлината се отрази в доспехите на Матю в кабинета му.

Март изсумтя предупредително, но Изабо продължи:

— Понякога Бланка изглеждаше толкова крехка, че се страхувах да не се скърши, докато вади вода от кладенеца или бере зеленчуци. Предполагам, че точно тази крехкост е привлякла моя Матю. Той винаги е обичал крехките неща. — Погледът на Изабо се разходи по моето далеч не крехко тяло. — Ожениха се, когато Матю стана на двайсет и пет и можеше да издържа семейство. Бланка беше само на деветнайсет. Разбира се, бяха прекрасна двойка. Контрастът между смуглия Матю и бледата красота на Бланка беше невероятен. Бяха много влюбени и бракът им бе щастлив. Но не можеха да имат деца. Бланка помяташе бебетата едно след друго. Не можех дори да си представя какво им е, да виждаш как децата ти умират още преди да са поели първия си дъх. — Не бях сигурна дали вампирите могат да плачат, макар да си спомнях кървавата сълза по бузата на Изабо от видението ми в салона. Но тя като че ли плачеше в момента, дори без да пролива сълзи. На лицето й бе изписана мъка. — Накрая, след много опити, Бланка пак забременя. Беше през 531 година. Каква година само! На юг имаше нов крал и битките започнаха отново. Матю изглеждаше щастлив, сякаш си бе позволил да вярва, че това бебе ще оцелее. Така и стана. Лукас се роди през есента и бе кръстен в недовършената църква, на чийто строеж работеше Матю. Раждането беше тежко. Акушерките казаха, че може би това ще е първото и последното й дете. Но на Матю Лукас му бе достатъчен. И толкова много приличаше на баща си с черните си къдрици и острата си брадичка, както и с тези дълги крака.

— Какво е станало с Бланка и Лукас? — попитах тихо. От трансформацията на Матю във вампир ни деляха само шест години. Сигурно нещо се е случило, иначе не би позволил на Изабо да промени живота му.

— Матю и Бланка гледаха как синът им расте. Матю се бе научил да строи с камък, не само с дърво, търсеха го много от тук чак до Париж. Но селото бе нападнато от треска. Матю оцеля, но Бланка и Лукас не успяха. Стана през 536 година. Предната година бе странна, с много малко слънчеви дни, а зимата беше студена. Болестта пристигна заедно с пролетта и отнесе майката и детето.

— Селото не се ли почуди защо вие с Филип не се разболяхте?

— Разбира се. Но тогава имаше повече обяснения, отколкото днес. По-лесно им бе да си мислят, че Бог се е разгневил на селото или че замъкът е прокълнат, отколкото да си представят, че сред тях живее manjasang.

— Manjasang? — Опитах се да произнеса сричките по същия начин като Изабо.

— Това е старата дума за вампир, значи „ядящ кръв“. Някои от обитателите на селото подозираха каква е истината и си я шепнеха край огнището. Но по онова време нападенията на остроготите бяха много по-страшни от мисълта, че ги управлява manjasang. Филип бе обещал закрила на селото от набезите на враговете. А и никога не се хранехме близо до дома си — обясни тя обстойно.

— Какво направи Матю след смъртта на Бланка и Лукас?

— Тъгуваше. Беше неутешим. Спря да се храни. Заприлича на скелет и селяните дойдоха при нас за помощ. Аз му носех храна. — Изабо се усмихна на Март. — Карах го да яде, разхождах се с него, докато се успокои. Когато не можеше да спи, ходехме до църквата и се молехме за душите на Бланка и Лукас. Матю беше много религиозен тогава. Разговаряхме за рая и ада и той се тревожеше къде ли са попаднали душите им и дали ще може да ги срещне отново в отвъдното.

Матю беше толкова мил с мен, когато се будех от кошмари. Дали нощите му преди да стане вампир са били така безсънни като тези след прераждането му?

— До есента у него сякаш се появи надежда. Но зимата бе трудна. Хората гладуваха, не бяха се отървали от болестта. Смъртта беше навсякъде. Пролетта не успя да прогони мрачното настроение. Филип се тревожеше за строежа на църквата, а Матю работеше по-усърдно отвсякога. В началото на втората седмица на юни го намериха на пода под сводестия таван. Краката и гръбнакът му бяха счупени.

Затаих дъх, когато си представих как уязвимото човешко тяло на Матю полита към твърдия камък.

— Нямаше начин да преживее падането — каза тихо Изабо. — Умираше. Някои от строителите твърдяха, че се е подхлъзнал. Други пък казваха, че в един миг стоял здраво на скелето, а в следващия вече го нямало там. Мислеха, че Матю е скочил нарочно, и вече обсъждаха, че не може да бъде опят в църквата, защото се е самоубил. Не можех да го оставя да умре, боях се, че няма да се спаси от ада. Толкова много искаше да се събере пак с Бланка и Лукас, как би могъл да умре, ако съществуваше опасност да бъде отделен от тях във вечността?

— Постъпила си правилно. — Би ми било невъзможно да го изоставя, без значение каква ще е съдбата на душата му. Би било немислимо да го зарежа целия начупен и в силна болка. Ако кръвта ми би могла да го спаси, щях да се възползвам.

— Дали? — Изабо поклати глава. — Никога не съм била сигурна. Филип каза, че аз трябва да взема решението дали да направя Матю част от семейството ни. Бях превърнала и други във вампири преди него, щях да създам нови и след това. Но Матю беше различен. Харесвах го и знаех, че боговете ми дават възможност да го направя свое дете. Моя бе отговорността да го науча как да живее като вампир в този свят.

— Матю съпротивляваше ли се? — попитах. Вече не можех да се спра.

— Не — отвърна тя. — Не беше на себе си от болка. Казахме на всички да излязат и че ние ще повикаме свещеник. Не го направихме, разбира се. С Филип се доближихме до Матю и му обяснихме, че можем да го дарим с вечен живот без болка и страдание. Много по-късно Матю ни призна, че ни е взел за Йоан Кръстител и Света Богородица, които са дошли да го отведат на небето при съпругата и детето му. Когато му предложих от моята кръв, той си помислил, че свещеник му дава последно причастие.

В стаята се чуваше само тихото ми дишане и пукането на дървата в камината. Исках Изабо да ми разкаже с подробности как го е създала, но се боях да я помоля, за да не се окаже, че това е нещо, за което вампирите не говорят. Може би е прекалено лично или прекалено болезнено. Изабо обаче ми сподели без да я подканям.

— Той прие толкова лесно кръвта ми, сякаш бе роден за нея — каза тя с дълбока въздишка. — Не беше от хората, които се плашат от вида и миризмата на кръв. Прегризах си китката и му казах, че кръвта ще го излекува. Той изпи своето спасение без страх.

— А после? — прошепнах аз.

— След това беше… трудно — каза внимателно Изабо. — Всички нови вампири са силни и много гладни, но беше почти невъзможно да контролираме Матю. Той се гневеше, че се е превърнал във вампир, и изпитваше безкрайна жажда. Наложи се с Филип да ловуваме по цели дни и седмици наред, за да я утолим. И тялото му се промени повече, отколкото очаквахме. Всички порастваме на височина и ставаме по-елегантни и силни. Аз бях много по-дребна, преди да стана вампир. Но Матю се превърна от тънък като върлина човек в невероятно същество. Съпругът ми беше по-едър от новия ми син, но след първата глътка от моята кръв Матю стана неудържим дори за Филип.

Помъчих се да не се плаша от гнева и глада на Матю. Не откъсвах поглед от майка му, не исках да си затварям очите за същността му. Той точно от това се боеше, че ще разбера какъв е бил и какъв все още е, и ще изпитам отвращение.

— И какво го успокои? — попитах.

— Филип го заведе на лов — обясни Изабо — веднага щом се увери, че Матю няма да убие всяко живо същество, което се изпречи на пътя му. Дебненето отвличаше ума му, а преследването уморяваше тялото му. Скоро започна да копнее за самия лов повече, отколкото за кръв, което е добър знак при младите вампири. Означаваше, че не се ръководи само от апетита си, а отново може да мисли рационално. След това бе въпрос на време съвестта му да се върне и той започна да се замисля, преди да убива. А после единственото, от което му остана да се бои, бяха черните му периоди, когато се сещаше за загубата на Бланка и Лукас и започваше да утолява глада си с човешки същества.

— И какво му помагаше тогава?

— Понякога му пеех, същата песен, която изпях и на теб тази вечер, както и други. Те разсейваха мъката му. Друг път просто изчезваше и Филип ми забраняваше да го следвам и да му задавам въпроси, когато се върнеше. — Очите на Изабо, които се обърнаха към мен, бяха чисто черни. Споглеждането ни потвърди това, което и двете подозирахме: че Матю се е утешавал с кръвта на други жени, с докосването на ръце, които не са принадлежали нито на майка му, нито на съпругата му.

— Толкова е овладян — разсъждавах аз на глас, — че е трудно да си го представя такъв.

— Матю е много чувствителен. Това е благословия, но и бреме — да обичаш толкова силно, че да си способен да нараняваш, когато любовта си отиде.

В гласа на Изабо долових заплаха. Вдигнах решително брадичка и усетих как пръстите ми изтръпват.

— Тогава ще се погрижа любовта ми никога да не го напуска — заявих твърдо.

— И как ще го направиш? — попита ме Изабо. — Ще станеш ли вампир и ще тръгнеш ли с нас на лов? — Тя се засмя, но безрадостно и мрачно. — Без съмнение Доменико намекваше точно това. Едно-единствено ухапване, източваме кръвта ти, а после ти даряваме от нашата. След това Паството няма да има основание да ти се бърка.

— Какво имаш предвид? — окаменях.

— Не разбираш ли? — изръмжа Изабо. — Ако искаш да си с Матю, тогава стани една от нас и избави него и себе си от опасността. Вещиците може и да искат да те запазят като една от тях, но не могат да се противопоставят на връзката ви, ако и ти станеш вампир.

Чух как Март дрезгаво въздъхна.

— Затова ли Матю замина? Да не би Паството да му е наредило да ме превърне във вампир?

— Матю никога не би те направил manjasang — обади се презрително Март. Очите й блестяха от гняв.

— Не — додаде тихо, но и малко злобно Изабо. — Както вече ти казах, винаги е обичал крехките неща.

Това беше една от тайните, които Матю криеше от мен. Ако се превърнех във вампир, тогава над нас нямаше да тегнат забрани и нямаше да има причина да се страхуваме от Паството. Просто трябваше да стана нещо друго.

Обмислях възможността с изненадващо малко паника и страх. Щях да бъда с Матю и дори да стана по-висока. Изабо щеше да се погрижи. Очите й блеснаха, докато ме наблюдаваше как вдигам ръка към шията си.

Но не биваше да забравям виденията, както и силата на вятъра и водата. Все още не проумявах магическия потенциал на своята кръв. Ако стана вампир, може и никога да не успея да разгадая мистерията с ръкописа на Ашмол.

— Обещах му — изрече Март с дрезгав глас. — Даяна ще си остане каквато е, а именно вещица.

Изабо оголи леко зъбите си. Гледката не беше много красива. После кимна.

— А обеща ли му да не ми казваш какво наистина се е случило в Оксфорд?

Майката на Матю ме гледаше изпитателно.

— Трябва да питаш Матю, когато се върне. Не е моя работа да ти казвам.

Разполагах и с други въпроси, които Матю може би беше пропуснал да забрани да се обсъждат.

— Ще ми кажеш ли защо е важно, че свръхестествено същество се е опитало да проникне в лабораторията, а не обикновен човек?

Настъпи тишина, Изабо продължаваше да ме разглежда с интерес. Накрая отговори.

— Умно момиче. Не съм му обещавала да си мълча за правилата на доброто поведение. — Долових в погледа й леко одобрение. — Подобно поведение е неприемливо между свръхестествените същества. Да се надяваме, че става въпрос за някой пакостлив демон, който не разбира сериозността на извършеното. Тогава Матю може и да му прости.

— Винаги прощава на демоните — промърмори мрачно Март.

— Ами ако не е демон?

— Ако е бил вампир, това е страховита обида. Ние сме същества, които си бранят територията. Един вампир не влиза в дома или земите на друг вампир без разрешение.

— Матю би ли простил в такъв случай? — Като си спомних как удари с юмрук покрива на колата, предположих, че отговорът е отрицателен.

— Може би — каза изпълнена със съмнение Изабо. — Нищо не е взето, нищо не е повредено. Но по-вероятно Матю ще поиска някаква форма на наказание.

Още веднъж ме върнаха в Средновековието, когато опазването на честта и репутацията е било основна грижа.

— А ако е била вещица? — попитах тихо аз.

Майката на Матю извърна лице.

— Ако вещица направи подобно нещо, това е акт на агресия. Няма извинение.

Обхвана ме тревога.

Отметнах завивките и спуснах крака на пода.

— Проникването е имало за цел да провокира Матю. Той замина за Оксфорд с намерението да сключи сделка с Нокс. Трябва да го предупредя.

Изабо ме хвана здраво за коленете и раменете и ме спря.

— Той вече знае, Даяна.

Тази информация ме успокои.

— Затова ли отказа да ме вземе със себе си? В опасност ли е?

— Разбира се, че е в опасност — отвърна рязко Изабо. — Но ще направи каквото е по силите му, за да сложи край на това. — Вдигна краката ми обратно на леглото и ме зави плътно.

— Трябваше и аз да съм там — рекох тъжно.

— Само щеше да му пречиш. Ще останеш тук, както ти каза и той.

— Нямам ли право на мнение? — попитах сигурно за стотен път, откакто бях пристигнала в Сет-Тур.

— Не — отвърнаха едновременно и двете жени.

— Май наистина имаш много да учиш за вампирите — добави след това Изабо, но този път долових в гласа й леко съжаление.

Имах много да уча за вампирите. Това го знаех.

Но кой щеше да ме научи? И кога?