Дебора Харкнес
Аз, вещицата (15)

15.

В понеделник сутринта въздухът беше застинал по типичния за есента начин. Целият свят изглеждаше пречистен и сияен, сякаш времето бе спряло. Станах призори и навлякох предварително приготвения екип за гребане, нямах търпение да изляза навън.

През първия час реката беше пуста. Когато слънцето се вдигна над хоризонта, мъглата покрай бреговете се разсея и започнах да преминавам през редуващи се участъци от гъста влага и розова слънчева светлина.

Спрях на кея и видях, че Матю ме чакаше на извитите стълби към балкона на хангара. Около врата бе увил стар униформен шал на „Ню Колидж“ на кафяви и кремави райета. Слязох от лодката, сложих ръце на кръста си и го загледах невярващо.

— Откъде намери това нещо? — И посочих шала.

— Трябва да уважаваш повече старите учени от твоя колеж — натърти той с палава усмивка и преметна единия край през рамо. — Мисля, че го купих през 1920 година, но честно казано, не си спомням точно кога. Със сигурност беше след края на световната война.

Поклатих глава и тръгнах към хангара да прибера греблата. Точно когато вдигах лодката от водата, покрай кея преминаха два екипажа, които гребяха в идеален синхрон. Свих леко колене, лодката се преобърна и застана с цялата си тежест върху главата ми.

— Защо не ми позволиш да ти помогна? — попита Матю и стана от стълбите.

— Няма начин.

Влязох с уверени стъпки в хангара. Той измърмори нещо под носа си.

След като прибрах лодката, Матю с лекота успя да ме убеди да закуся в кафенето на Мери и Дан. През по-голямата част той трябваше да е край мен, а и аз бях гладна след сутрешното физическо усилие. Хвана ме за лакътя и ме поведе през масите, а другата му ръка се залепи по-уверено отвсякога за гърба ми. Мери ме посрещна като стара приятелка, а Стеф не си направи труда да ми носи меню, само ме попита дали ще искам обичайното. Думите й дори не прозвучаха въпросително и когато ми донесе чинията, отрупана с яйца, бекон, гъби и домати, останах доволна, че не си поръчах нещо по-подходящо за една дама.

След закуска се прибрах в квартирата си, за да си взема душ и да се преоблека. Фред надникна през прозорчето си, за да види дали ягуарът на Матю е паркиран отпред. Портиерите без съмнение вече залагаха как ще се развие странната ни връзка. Тази сутрин за първи път успях да убедя ескорта си просто да ме докара и да продължи.

— Посред бял ден е и Фред ще припадне, ако запречиш входа във времето на доставките — протестирах аз, когато Матю понечи да слезе от колата. Той ме изгледа мрачно, но се съгласи, че не бива да спира и да запречва достъпа.

Тази сутрин всяка стъпка по обичайните ми маршрути трябваше да е бавна и пресметната. Взех дълъг ленив душ, оставих горещата вода да облива уморените ми мускули. Пак без да бързам, облякох удобни черни панталони, поло, което да пази раменете ми от схващане във все по-хладната библиотека, и сравнително представителна тъмносиня жилетка, за да освежа черния тоалет. Косата ми бе вързана на къса опашка. Както винаги пред лицето ми бе паднал кичур, който аз, мърморейки, затъкнах зад ухото.

Въпреки всички тези усилия, тревожността ми нарасна веднага, щом отворих стъклените врати на библиотеката. Охранителят присви очи, когато видя необичайно сърдечната ми усмивка, и отдели изключително много време да сравнява лицето ми със снимката от читателската карта. Най-накрая ме пусна и аз тръгнах нагоре по стълбите към „Херцог Хъмфри“.

Нямаше и час откакто се бях разделила с Матю, но се зарадвах, когато го видях седнал на неудобен стол на първия ред от елизабетински бюра в едно от средновековните крила. Той вдигна очи, когато лаптопът ми се стовари върху дървения плот.

— Той тук ли е? — попитах шепнешком. Не исках да назовавам Нокс по име.

Матю мрачно кимна.

— В „Селдън Енд“.

— Е, не може да виси там цял ден — казах тихо. Взех формуляр за поръчка от плитката табла на бюрото си. Написах на него „Ашмол МС 782“, името си и читателския си номер.

Шон беше на гишето за поръчки.

— Имам две запазени книги — съобщих му с усмивка. Той отиде до клетката и се върна с ръкописите ми. След това протегна ръка за новата ми поръчка. Сложи формуляра в износения сив картонен плик, който щеше да прати в хранилището.

— Може ли да говоря с теб за минута? — попита ме.

— Разбира се. — Направих жест на Матю да остане на мястото си и последвах Шон през летящата врата към отдела по изкуства, който, също като „Селдън Енд“, бе разположен напречно на дългата страна на библиотеката. Застанахме под един прозорец, през който се процеждаше слабата утринна светлина.

— Той притеснява ли те?

— Професор Клермон ли? Не.

— Не е моя работа, но не го харесвам. — Шон погледна тревожно към централната пътека, сякаш очакваше Матю да изскочи оттам и да го изгледа злобно. — През последната седмица тук се напълни със странни птици.

Нямаше как да споря с него, затова се задоволих с тихи съчувствени възклицания.

— Ще ми кажеш, ако нещо не е наред, нали?

— Разбира се, Шон. Но с професор Клермон всичко е наред. Той не бива да те притеснява.

Старият ми приятел не изглеждаше убеден.

— Шон може и да знае, че съм различна, но не съм толкова различна, колкото си ти — казах на Матю, когато се върнах на мястото си.

— Малцина са — процеди той мрачно и продължи да чете.

Включих компютъра си и се опитах да се съсредоточа върху работата. Доставката на ръкописа щеше да отнеме часове. Но седнала между вампир и гишето за поръчки, ми бе по-трудно отвсякога да мисля за алхимия. Вдигах глава всеки път, когато донасяха нови книги от хранилището.

След няколко фалшиви тревоги, чух тихи стъпки да се приближават към мен. Матю се стегна.

Питър Нокс се спря до бюрото ми.

— Д-р Бишъп — поздрави той хладно.

— Господин Нокс — отвърнах аз също така студено и върнах вниманието си на книгата пред себе си. Нокс направи още една стъпка към мен.

Матю се обади тихо, без да вдига очи от трудовете на Нийдъм пред себе си.

— На ваше място бих спрял дотук, освен ако д-р Бишъп не иска да говори с вас.

— Много съм заета. — Усетих напрежение около челото си и чух в главата си глас. Използвах и последната си частица енергия, за да държа вещера далеч от мислите си. — Казах, че съм заета — повторих с леден глас.

Матю остави молива си и се надигна от бюрото.

— Господин Нокс тъкмо си тръгва, Матю. — Обърнах се към лаптопа си и написах няколко напълно безсмислени изречения.

— Надявам се, че разбирате какво правите — изстреля Нокс.

Матю изръмжа и аз поставих длан върху ръката му. Очите на Нокс се впиха в точката, в която телата на вампир и вещица се допираха.

До този момент Нокс само се бе съмнявал, че с Матю сме по-близки, отколкото вещиците можеха да приемат. Сега вече бе сигурен.

Казала си му какво знаеш за книгата, прозвуча гласът на Нокс в главата ми. Въпреки че се опитвах да отблъсна натрапничеството му, способностите му бяха прекалено силни. Парира опита ми и аз затаих дъх от изненада.

Шон вдигна разтревожено поглед. Ръката на Матю трепереше, а ръмженето му стихна до заплашително зъбене.

— Кой сега привлича вниманието на обикновените хора? — изсъсках и стиснах ръката на Матю, за да му покажа, че нямам нужда от помощта му.

Нокс се усмихна криво.

— Тази сутрин привлякохте вниманието не само на човешките същества, д-р Бишъп. До залез-слънце всички вещици в Оксфорд ще знаят, че сте предателка.

Мускулите на Матю се стегнаха и той се пресегна към амулета на шията си.

О, боже, помислих си, той ще убие вещера тук, в Бодлианската библиотека. Застанах между двамата, за да спра назряващия сблъсък.

— Достатъчно — прошепнах тихо на Нокс. — Ако не си тръгнете, ще кажа на Шон, че ми досаждате, и ще го помоля да повика охраната.

— Светлината в „Селдън Енд“ днес е доста силна — каза накрая Нокс и напрежението се разреди. — Мисля да се преместя в тази част на библиотеката. — И се отдалечи.

Матю дръпна ръката си и започна да си събира нещата.

— Тръгваме си.

— Не, оставаме. Няма да си тръгваме, докато не получим ръкописа.

— Чуваш ли какво ти говоря? — настоя разгорещено Матю. — Той те заплаши! Нямам нужда от ръкописа, имам нужда от… — Млъкна внезапно.

Натиснах го да си седне на мястото. Шон все още се взираше в нас и ръката му витаеше над телефона. Аз му се усмихнах и поклатих глава, преди да се обърна отново към вампира.

— Грешката е моя. Не трябваше да те докосвам, докато той беше край нас — прошепнах и погледнах към рамото му, на което още бе положена ръката ми.

Хладните пръсти на Матю повдигнаха брадичката ми.

— Съжаляваш, че ме докосна или че вещерът те видя?

— Нито за едното, нито за другото — отвърнах тихо. В сивите му тъжни очи за миг проблесна изненада. — Но ти не искаш да съм безразсъдна.

Когато Нокс пак се появи, Матю стисна по-силно брадичката ми и всичките му сетива се насочиха към вещера. Нокс се спря през няколко бюра от нас и Матю отново ми заговори:

— Още една дума от негова страна и си тръгваме, без значение дали ръкописът е пристигнал. Не се шегувам, Даяна.

След това ми бе напълно невъзможно да мисля за алхимични илюстрации. Предупреждението на Джилиан какво се случва с вещици, които пазят тайни от другите вещици, както и категоричната присъда на Нокс, че съм предателка, още звучаха в главата ми. Матю ми предложи да отидем на обяд, но отказах. Ръкописът още не се бе появил, а ние не можехме да си позволим да сме в „Блекуелс“, когато това стане. Не и когато Нокс е наоколо.

— Не видя ли какво изядох за закуска? — попитах го, когато той настоя. — Не съм гладна.

Скоро край мен мина и демонът, любител на кафе, който си размяташе слушалките, хванал само кабела им.

— Здрасти — поздрави той и махна на Матю и мен.

Матю рязко вдигна глава.

— Радвам се да ви видя пак. Може ли да си проверя пощата ей там, тъй като вещерът е при вас?

— Как се казваш? — попитах го, като се опитвах да скрия усмивката си.

— Тимъти — представи се той, докато се люлееше напред-назад на пети. Носеше каубойски ботуши от различни чифтове, един червен и един черен. И очите му не бяха еднакви: едното бе синьо, а другото — зелено.

— Разбира се, че можеш да си провериш пощата където желаеш, Тимъти.

— Ти си върхът. — Посочи ме с пръст, завъртя се на пети и се отдалечи.

Час по-късно вече не можех да сдържам нетърпението си.

— Ръкописът трябваше вече да е тук.

Вампирът ме проследи с поглед по двата метра празно пространство до гишето за поръчки. Очите му оставяха ледени следи, а не снежинки като по-рано, и бяха насочени право към лопатките на гърба ми.

— Здрасти, Шон. Ще провериш ли дали е доставен ръкописът, който поръчах тази сутрин?

— Сигурно някой друг го чете — отвърна Шон. — Още нищо не е дошло за теб.

Прерови поръчките и намери моята. На нея бе закачена бележка: „Ръкописът липсва“.

— Не липсва, видях го преди няколко седмици.

— Нека проверя. — Той заобиколи гишето и се насочи към кабинета на началника си. Матю вдигна очи и го видя как чука на рамката на отворената врата.

— Д-р Бишъп поръча ръкопис, но за него има бележка, че липсва — обясни Шон и подаде поръчката ми.

Господин Джонсън свери формуляра с книгата на бюрото си, прокара пръст по редовете, както бяха правили поколения библиотекари преди него.

— А, да, Ашмол. Липсва от 1859 година. Нямаме микрофилм. — Чух как столът на Матю изскърца, когато той се оттласна от бюрото си.

— Но аз го видях преди няколко седмици.

— Това е невъзможно, д-р Бишъп. Никой не е виждал този ръкопис от сто и петдесет години. — Господин Джонсън премигна зад очилата си с дебели рамки.

— Д-р Бишъп, може ли да ви покажа нещо, когато имаме малко свободно време? — Гласът на Матю ме накара да подскоча.

— Да, разбира се — обърнах се веднага към него. — Благодаря — прошепнах на господин Джонсън.

— Тръгваме си, и то веднага — просъска Матю. На пътеката срещнахме най-различни видове свръхестествени същества, които ни гледаха настойчиво. Видях Нокс, Тимъти, сестрите вампирки, Джилиан и още няколко непознати лица. От портретите над полиците в „Херцог Хенри“ в нас се взираха с мрачно неодобрение крале, кралици и други видни личности.

— Не може да е изчезнал, видях го — повторих като в транс. — Трябва да ги накараме да проверят.

— Не говори сега за това, дори не мисли за него. — Матю събра нещата ми със скоростта на светлината, направо не виждах ръцете му, докато запаметяваше написаното на компютъра ми и го затваряше.

Послушах го и започнах да изреждам наум английските монарси от Вилхелм Завоевателя до наши дни, за да отвлека мислите си от липсващия ръкопис.

Нокс мина покрай мен, видях го, че пише съобщение на мобилния си телефон. След него вървяха сестрите вампирки, които изглеждаха по-мрачни от обикновено.

— Защо си тръгват? — учудих се.

— Защото не получи Ашмол. Прегрупират се. — Матю бутна в ръцете ми чантата и компютъра и взе двете книги, които четях. Със свободната си ръка ме хвана за лакътя и ме поведе към гишето за поръчки. Тимъти ни махна тъжно от „Селдън Енд“, преди да вдигне към нас два пръста и да се оттегли.

— Шон, д-р Бишъп се връща в колежа с мен, за да ми помогне да разреша една загадка в трудовете на Нийдъм. Тези книги няма да й трябват до края на деня. Аз също няма да се връщам днес. — Матю му подаде прибраните в кутиите ръкописи. Шон изгледа строго вампира, после подравни кутиите и ги понесе към хранилището.

Не си разменихме нито дума по стълбите, а когато излязохме през стъклените врати на двора, вече бях готова да го залея с въпроси.

Питър Нокс се бе облегнал на парапета, обграждащ бронзовата статуя на Уилям Хърбърт. Матю рязко спря, пристъпи бързо пред мен и ме защити с едрото си тяло.

— Е, д-р Бишъп, не можахте да го вземете пак — подметна злобно Нокс. — Казах ви, че е било случайно. Дори и една Бишъп не може да развали магията без необходимото обучение. Майка ви можеше и да успее, но май нямате нейния талант.

Матю стисна устни, но не каза нищо. Опитваше се да не се меси в споровете между вещици, но нямаше да издържи безкрайно наглостта на Нокс.

— Ръкописът липсва. Майка ми беше надарена, но не беше кучка. — Бях настръхнала и Матю вдигна леко ръка, за да ме успокои.

— Липсва, значи — ухили се ехидно Нокс. — Но въпреки това го намерихте веднъж. Добре, че не развалихте магията втори път.

— И защо? — попитах нетърпеливо.

— Защото не можем да позволим историята ни да попадне в ръцете на животно като него. Вещиците не общуват с вампири, д-р Бишъп. И има основателни причини за това. Помнете коя сте. Ако забравите, ще съжалявате.

Една вещица не бива да пази тайни от другите вещици. Тогава й се случват лоши неща. Думите на Джилиан още отекваха в главата ми. Усетих как стените на Бодлианската библиотека заплашват да се стоварят върху ми. Опитах се да потисна паническия пристъп, който надигаше глава.

— Ако още един път я заплашиш, ще те убия на място. — Гласът на Матю беше спокоен, но един случаен минувач замръзна за миг, когато го чу, което подсказваше, че лицето му издава силните емоции.

— Матю — помолих тихо. — Не тук.

— Почнал си да убиваш вещици, така ли, Клермон? — изрепчи се Нокс. — Свършиха ли се хората и вампирите?

— Остави я на мира. — Гласът на Матю продължаваше да бъде равен, но тялото му бе готово за скок, ако Нокс направеше и най-малко движение към мен.

Лицето на вещера се изкриви.

— Няма начин. Тя принадлежи на нас, а не на теб. Същото се отнася и за ръкописа.

— Матю — повторих по-настоятелно. Момче на тринайсет години, обикновено човешко същество, с обеца на ухото и блед тен го разглеждаше с интерес. — Хората ни гледат.

Той се пресегна назад и сграбчи ръката ми. Шокът от допира на хладната му кожа до моята топла плът и усещането, че съм вързана за него, ме заляха едновременно. Той ме дръпна напред и ме прегърна.

Нокс се изсмя подигравателно.

— Ще ти е необходимо да направиш нещо повече от това, за да я защитиш, Клермон. Тя ще вземе пак ръкописа и ще ни го даде. Ще се погрижим за това.

Без да каже нищо повече, Матю ме избута през полянката и двамата заедно поехме по калдъръмената пътека покрай „Радклиф Камера“. Той хвърли поглед към затворените порти на „Ол Соулс“, изруга кратко и бурно и продължи да ме влачи към Хай стрийт.

— Близо сме — каза и стисна ръката ми малко по-силно.

Не ме пусна и когато влязохме в сградата. Кимна набързо на портиера по пътя към квартирата си. Качихме се в мансардата му, която беше също толкова топла и уютна като в събота вечерта.

Матю хвърли ключовете си на шкафа и ме бутна безцеремонно на дивана. Изчезна в кухнята и се върна с чаша вода. Подаде ми я, а аз само я държах в ръка, без да я пия, обаче той така силно се намръщи, че ме принуди да отпия, но се задавих.

— Защо не получих ръкописа втория път? — Бях разтърсена, защото Нокс се бе оказал прав.

— Трябваше да послушам инстинктите си. — Матю стоеше до прозореца, стискаше и разпускаше десния си юмрук и не ми обръщаше никакво внимание. — Не можахме да разгадаем връзката ти с магията. Ти си в смъртна опасност, откакто се докосна за първи път до книгата на Ашмол.

— Нокс може да ме заплашва, Матю, но няма да извърши глупост пред очите на толкова много свидетели.

— Ще останеш в Удсток няколко дни. Държа да си далеч от Нокс. Повече никакви случайни срещи в колежа, никакви разминавания в Бодлианската библиотека.

— Нокс се оказа прав: не мога да взема пак ръкописа. Така че ще ме остави на мира.

— Ще ти се, Даяна! Нокс иска да разбере тайните на Ашмол точно толкова, колкото и ние с теб. — Обикновено безупречното лице на Матю сега бе сгърчено от страдание. Той рошеше косата си с пръсти, докато не заприлича на плашило.

— Откъде и двамата сте толкова сигурни, че в скрития текст има тайни? — почудих се аз и се приближих до камината. — Това е алхимична книга. Може би в нея няма нищо повече.

— Алхимията е история на сътворението, разказана с химични средства. Съществата са химия, претворена в биология.

— Но когато този ръкопис е бил създаден, хората не са знаели нищо за биологията, нито са споделяли твоето виждане за химията.

Очите на Матю се присвиха толкова силно, че се превърнаха в цепки.

— Даяна Бишъп, шокиран съм от тесногръдието ти. — Изобщо не се шегуваше. — Създателите на ръкописа може и да не са знаели нищо за ДНК, но какви доказателства имаш, че не са си задавали същите въпроси за сътворението, каквито мъчат и съвременните учени?

— Алхимичните текстове са алегории, не указания. — Пренасочих страха и тревогата си от последните няколко дни към него. — Може да намекват за по-големи истини, но ако ги следваш, не можеш да проведеш надежден експеримент.

— Никога не съм твърдял обратното — съгласи се той. Погледът му още бе помътнен от потиснат гняв. — Но говорим за потенциални читатели, които са вещици, демони и вампири. Малко свръхестествена дарба, малко извънземна креативност и спомени от далечно минало, с което да се запълнят празнините, могат да дадат на тези същества достъп до информация, която не бихме искали да достигне до тях.

— Информация, която ти не искаш да достигне до тях! — Спомних си обещанието към Агата Уилсън и повиших глас. — Ти не си по-добър от Нокс. Искаш Ашмол, за да задоволиш собственото си любопитство. — Когато си взех нещата, ръцете ми бяха изтръпнали.

— Успокой се. — Тонът му не ми харесваше.

— Престани да ми казваш какво да правя. — Изтръпването стана по-силно.

Пръстите ми бяха сини и от тях се изстрелваха искри като от бенгалски огън. Изпуснах компютъра си и вдигнах ръце.

Матю би трябвало да е ужасен. Но той изглеждаше просто заинтригуван.

— Това често ли ти се случва? — попита внимателно със спокоен тон.

— О, не! — Хукнах към кухнята, оставяйки искряща следа.

Матю ме настигна до вратата.

— Недей с вода — каза той рязко. — Миришат ми на електричество.

Аха. Това обясняваше последния пожар, който бях предизвикала в кухнята.

Стоях безмълвна и държах ръцете си високо между нас двамата. Гледахме ги известно време, докато пръстите ми порозовяха и искрите отмряха напълно, оставяйки след себе си миризма на изгорял бакелит.

Когато фойерверките свършиха, Матю се облегна на рамката на вратата с небрежното изражение на аристократ от времето на Ренесанса, който позира за портрет.

— Е — отбеляза той, като ме гледаше със спокойствието на орел, готов всеки миг да нападне жертвата си. — Това беше интересно. Така ли става винаги, когато си гневна?

— Не се гневя — възразих и се извърнах от него. Ръката му се стрелна напред и ме обърна пак с лице към него.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно. — Гласът му беше тих, но решителността му се бе върнала. — Гневиш се. Току-що се убедих. И за доказателство имам поне една дупка на килима.

— Пусни ме! — Устата ми се изкриви, на лицето ми се появи това, което Сара наричаше „кисела физиономия“. От нея студентите ми трепереха. Точно сега се надявах тя да накара Матю да се свие на топка и да се изтъркаля някъде надалеч. Или поне да ми пусне ръката, за да мога аз да се махна оттук.

— Предупредих те. Приятелството с вампир има усложнения. Дори и да исках, вече не мога да те пусна.

Наведох поглед към ръката му. Матю изсумтя раздразнено и я отдръпна, а аз се извърнах да си взема чантата.

Не бива да обръщаш гръб на вампир, когато се караш с него.

Ръцете на Матю ме обгърнаха изотзад и ме притиснаха толкова силно към гърдите му, че усетих как мускулите му се свиват и разпускат.

— А сега — каза той право в ухото ми — ще говорим като цивилизовани същества за случилото се. Няма да бягаш от него, нито от мен.

— Пусни ме, Матю. — Борех се да се освободя от ръцете му.

— Не.

Никой мъж не ми бе отказвал, когато го молех да спре да прави нещо — независимо дали ставаше въпрос за духане на носа в библиотеката, или за опит да си пъхне ръката под блузата ми в киносалона. Продължавах да се боря. Но Матю ме стисна по-силно.

— Спри да се бориш с мен. — Звучеше развеселен. — Ще се умориш много преди мен, уверявам те.

На курса по самозащита за жени ме бяха научили какво да правя, ако някой ме сграбчи отзад. Вдигнах стъпало и се опитах да го стоваря върху неговото. Матю обаче го отдръпна навреме и петата ми се заби в пода.

— Можем да продължаваме цял следобед в този дух, ако искаш — промърмори той. — Но честно казано, не ти го препоръчвам. Рефлексите ми са много по-бързи от твоите.

— Пусни ме и ще поговорим — процедих през стиснати зъби.

Той се засмя тихо и пикантният му аромат погали голата кожа на тила ми.

— Не се опитвай да се пазариш с мен, Даяна. Не, ще говорим така. Искам да знам колко пъти пръстите ти са посинявали.

— Не много често. — Инструкторът ми бе препоръчал, ако ме сграбчат отзад, да се отпусна и след това да се измъкна от хватката на нападателя. Но ръцете на Матю се затегнаха още повече. — Няколко пъти в детството. Подпалвах разни неща — кухнята, шкафове. Но сигурно защото се опитвах да си угася дланите на чешмата, а водата само усилваше огъня. Един или два пъти подпалих пердетата в стаята ми. Дърво извън дома ми, но беше малко дърво.

— И кога се случи за последен път?

— Миналата седмица, когато Мириам ме ядоса.

— И как стана? — попита той, като опря бузата си в моята. Би било успокоително, ако не ме държеше против волята ми.

— Каза ми, че трябва да се науча да се грижа за себе си и да спра да разчитам на теб за защита. В общи линии ме обвини, че играя ролята на принцеса в беда. — Само при спомена кръвта ми закипя и пръстите ми отново изтръпнаха.

— Ти си всичко друго, но не и принцеса в беда, Даяна. Случва ти се за втори път за по-малко от седмица — каза замислено той. — Интересно.

— Не мисля.

— Сигурен съм, че не мислиш така — потвърди той, — но въпреки това си е интересно. А сега да преминем към друга тема. — Приближи устни към ухото ми, макар че се опитах да се отдръпна, но без успех. — Какви са тези глупости, че се интересувам от нещо повече от един стар ръкопис?

Изчервих се. Краката ми се подкосиха.

— Сара и Ем смятат, че се въртиш около мен, защото искаш нещо от мен. Аз мисля, че искаш Ашмол.

— Но това не е вярно, нали? — прошепна той и нежно потри бузата и устните си в косата ми. Кръвта ми запя. Дори аз я чувах. Той отново се засмя, този път доволно. — И ти не го вярваш. Просто исках да съм сигурен.

Тялото ми се отпусна.

— Матю… — започнах аз.

— Ще те пусна — каза той и се отдръпна. — Но не се втурвай към вратата, ясно?

Още веднъж бяхме влезли в ролите на хищник и жертва. Ако побегнех, инстинктите щяха да му подскажат да ме подгони. Кимнах и той ме пусна, от което аз се почувствах странно неспособна да запазя равновесие.

— Какво да те правя? — Стоеше с ръце на кръста, на лицето му имаше крива усмивка. — Ти си най-разтърсващото същество, което някога съм срещал.

— Никой никога не е знаел какво да ме прави.

— Не се и съмнявам. — Разглеждаше ме известно време. — Отиваме в Удсток.

— Не! В колежа съм в пълна безопасност. — Беше ме предупредил, че вампирите обичат да покровителстват. И беше прав, не ми харесваше.

— Напротив — подчерта и в очите му проблесна гняв. — Някой се е опитвал да проникне в жилището ти.

— Какво? — Бях в шок.

— Разхлабената брава. Не помниш ли?

Всъщност имаше пресни драскотини по металните части. Но аз бях решила, че няма нужда да му казвам за тях.

— Ще останеш в Удсток, докато Питър Нокс напусне Оксфорд.

Сигурно на лицето ми се бе изписала досада.

— Няма да е толкова зле — каза той любезно. — Ще се занимаваш с йога когато си поискаш.

Матю отново се бе превърнал в мой телохранител и нямах голям избор. И ако беше прав — а аз подозирах, че е така — някой вече бе преминал покрай Фред и бе стигнал до квартирата ми.

— Хайде — подкани той и взе чантата с компютъра ми. — Ще те закарам до „Ню Колидж“ и ще изчакам да си събереш багажа. Но този разговор за връзката между Ашмол и посинелите ти пръсти не е приключил — продължи, като ме принуди да го погледна в очите. — Една сега започва.

Слязохме до служебния паркинг и Матю изкара ягуара измежду един скромен воксхол и старо пежо. С ограниченията на трафика в града с кола стигнахме два пъти по-бавно, отколкото щяхме да го направим пеша.

Матю спря пред портите на колежа.

— Веднага се връщам — обещах и преметнах чантата с компютъра на рамо, докато той ми отваряше вратата.

— Д-р Бишъп, имате поща — извика ми Фред във фоайето.

Взех си писмата, а главата ми пулсираше от стрес и тревога.

Размахах пощата си към Матю, преди да се кача в квартирата си.

Когато влязох, изритах обувките и си разтрих слепоочията. Хвърлих поглед към телефонния секретар. Той милостиво не примигваше. Пощата ми се състоеше само от сметки и голям кафяв плик с името ми, напечатано на него. Имаше марка, която показваше, че е от човек от университета. Пъхнах пръсти и измъкнах съдържанието.

Лист обикновена хартия бе прикрепен към нещо гладко и лъскаво. На хартията бе напечатана само една дума. „Помниш ли?“

С треперещи ръце махнах листа. Той падна на пода и под него се откри позната снимка. Бях я виждала само черно-бяла във вестниците. Тази беше цветна и толкова ясна, колкото в деня, в който бе снимана през 1983 година.

Трупът на майка ми по корем с тебеширени очертания около него, левият й крак бе извит под невъзможен ъгъл. Дясната й ръка се протягаше към баща ми, който лежеше по гръб, черепът му бе счупен отстрани, а торсът му бе разпорен от гърлото до слабините. Част от вътрешностите му бяха извадени и лежаха до него на пода.

От устата ми се изтръгна нещо средно между стон и писък. Паднах на пода, цялата треперех и не можех да откъсна очи от снимката.

— Даяна! — викаше ме трескаво Матю, но беше прекалено далеч. Чух как някой натиска бравата. Тропот от стъпки по стълбите, пъхване на ключ в ключалката.

Вратата внезапно се отвори, вдигнах поглед и видях пребледнялото лице на Матю и загрижената физиономия на Фред.

— Д-р Бишъп? — повика ме Фред.

Матю се движеше толкова бързо, та Фред сигурно разбра, че е вампир. Клекна до мен. Зъбите ми тракаха от шока.

— Ако ви дам ключовете, бихте ли закарали колата ми до „Ол Соулс“? — попита Матю през рамо. — Д-р Бишъп не е добре и не трябва да остава сама.

— Не се тревожете, професор Клермон. Ще я оставя тук, на паркинга на ректора — отвърна Фред. Матю му хвърли ключовете и портиерът ги хвана сръчно. След като ми отправи един последен разтревожен поглед, Фред затвори вратата.

— Ще повърна — прошепнах аз.

Матю ме вдигна на крака и ме поведе към банята. Строполих се до тоалетната и повърнах, като изпуснах снимката на пода, за да се хвана с две ръце за чинията. След като изпразних стомаха си, престанах да треперя така силно, но през няколко секунди цялото ми тяло се разтрисаше.

Затворих капака и посегнах да пусна водата, като се облегнах с цялата си тежест на казанчето, защото не ми стигаше силата. Зави ми се свят. Матю ме хвана, преди да се блъсна в стената на банята.

Изведнъж стъпалата ми се отлепиха от пода. Дясното ми рамо се притисна в гърдите на Матю и усетих ръката му под коленете си. След секунди той ме положи внимателно в леглото, запали лампата и бутна абажура. Хладните му пръсти докоснаха китката ми и от допира им пулсът ми започна да се забавя. Така успях да се фокусирам върху лицето му. То изглеждаше спокойно както винаги, ако не се брои малката тъмна вена до челото му, която потрепваше през минута-две.

— Ще ти донеса нещо за пиене. — Пусна китката ми и стана.

Заля ме нова вълна на паника. Скочих на крака, инстинктите ми подсказваха да бягам възможно най-далече.

Матю ме сграбчи за раменете и се опита да срещне погледа ми.

— Спри се, Даяна.

Стомахът ми притискаше белите дробове и прогонваше от тях всичкия въздух. А аз се борех да се освободя от ръцете му, без да слушам какво ми говори.

— Пусни ме — молех го и притисках и двете си длани в гърдите му.

— Даяна, погледни ме. — Нямаше как да не се подчиня на гласа на Матю и на хипнотичния му поглед. — Какво има?

— Родителите ми. Джилиан ми каза, че вещиците са ги убили. — Гласът ми бе задавен и писклив.

Матю изрече нещо на език, който не разбирах.

— Кога се е случило това? Къде са били? Да не би вещицата да е оставила съобщение на телефонния ти секретар? Да не те е заплашвала? — Той ме стисна още по-здраво.

— Нигерия. Каза, че семейство Бишъп вечно създавали проблеми.

— Ще дойда с теб. Но нека първо завъртя няколко телефона. — Матю пое дълбоко дъх. — Толкова съжалявам, Даяна.

— Къде ще дойдеш? — Нищо не разбирах.

— В Африка. — Матю изглеждаше объркан. — Някой ще трябва да идентифицира телата.

— Родителите ми бяха убити, когато бях на седем години.

Очите му се разшириха от изненада.

— И въпреки че се е случило толкова отдавна, вещиците още говорят за тях — Джилиан, Питър Нокс. — Започнах да треперя, защото паниката отново ме овладя. Усетих как към гърлото ми се надига вик. Матю ме притисна към себе си, преди да изкрещя. Прегръщаше ме толкова силно, че усещах очертанията на мускулите и костите му. Викът се превърна в стон. — На вещиците, които пазят тайни, се случват лоши неща. Така каза Джилиан.

— Каквото и да е казала, няма да позволя на Нокс, нито на някоя друга вещица да те нарани. Сега си в моите ръце. — Гласът му беше свиреп. Сведе глава и опря буза в косата ми, докато плачех. — О, Даяна. Защо не ми каза?

Ръждивата верига някъде дълбоко в душата ми започна да се отпуска. Развиваше се брънка по брънка там, където бе стояла непокътната и бе чакала него. Заедно с нея се разтвориха и ръцете ми, които досега бяха свити в юмруци и опрени в гърдите му. Веригата не спираше да пада надолу към неизбродните дълбини, в които имаше само мрак и Матю. Накрая се опъна в цялата си дължина и ме свърза с вампира. Въпреки ръкописа, въпреки че в ръцете ми имаше достатъчно електричество да захрани микровълнова печка, и въпреки снимката, докато бях свързана с него, аз бях в безопасност.

Когато стоновете ми утихнаха, Матю се отдръпна.

— Ще ти донеса вода, а след това ще си починеш. — Тонът му подсказваше, че това не подлежи на обсъждане. Върна се след секунди с чаша вода в ръка и две хапчета. — Изпий ги — каза и ми ги подаде заедно с водата.

— Какво е това?

— Успокоително. — Строгият му поглед ме накара да сложа и двете таблетки в устата си и веднага да ги преглътна с вода. — Нося го откакто ми каза, че страдаш от панически пристъпи.

— Мразя транквилантите.

— Преживя шок, във вените ти има прекалено много адреналин. Имаш нужда да се отпуснеш. — Матю ме зави плътно с юргана като в пашкул. Седна на леглото, чух как обувките му тупнаха на пода, преди да се изтегне, облегнал гръб на възглавниците. Притиснах увитото си в юргана тяло към него и въздъхнах. Матю се пресегна с лявата си ръка и ме притисна. Въпреки завивката помежду ни се чувствах като у дома си.

Лекарството проникна в кръвоносната ми система. Докато се унасях, телефонът на Матю завибрира в джоба му и ме стресна.

— Нищо важно, сигурно е Маркъс — каза той и ме целуна по челото. Сърдечният ми ритъм се успокои. — Опитай се да си починеш. Вече не си сама.

Все още усещах веригата, която ме свързваше с Матю, свързваше вещицата с вампира.

Брънките й вече бяха силни и блестящи и аз се унесох.