Дебора Харкнес
Аз, вещицата (33)

33.

Комбинацията от изтощение, болкоуспокояващи и познатия уют на дома ме държа в леглото с часове. Събудих се легнала по корем. Свих едното си коляно и протегнах ръка, за да потърся Матю, но него го нямаше.

Бях прекалено уморена, за да седна, затова само извърнах глава към вратата. В ключалката имаше голям ключ и от другата й страна се чуваха сподавени гласове. След като бавно се разсъних, гласовете станаха по-ясни.

— Това е отвратително — тросна се Матю. — Как сте могли да я оставите така?

— Нямахме представа колко голяма е силата й, поне не бяхме сигурни — отвърна Сара също толкова ядосано. — Отредено й е да е различна, като се има предвид кои са родителите й. Но никога не съм очаквала вещерски огън.

— Как позна, че се опитва да го извика, Емили? — попита Матю с по-мек глас.

— Една вещица от Кейп Код го призова, когато бях дете. Тогава трябва да е била на седемдесет — обясни Ем. — Никога няма да забравя как изглеждаше, нито какво е усещането да си край такава сила.

— Вещерският огън е смъртоносен. Няма магия, която може да го угаси или да излекува изгарянията от него. Майка ми ме научи да разпознавам знаците, за да мога да се пазя: мирисът на сяра, движението на ръцете на вещицата — заговори Сара. — Каза ми, че когато се появи вещерски огън, богинята е наблизо. Мислех си, че ще умра, без да го видя, и със сигурност не съм очаквала племенницата ми да го предизвика в собствената ми кухня. Вещерски огън и вещерска вода?

— Надявах се, че вещерският огън е рецесивен ген — призна Матю. — Разкажи ми за Стивън Проктър. — Доскоро заповедническият му тон ми се струваше наследство от миналото му на воин. Но сега, когато вече знаех за Рицарите на Лазар, разбирах, че е и част от настоящето му.

Сара не бе свикнала да й се говори така и настръхна.

— Стивън беше потаен. Не демонстрираше способностите си.

— Нищо чудно, че вещиците са го отворили, за да ги търсят.

Стиснах очи, за да прогоня гледката на трупа на баща ми, разпорен от гърлото до слабините. Така вещиците са търсили способностите му. За малко да ме постигне неговата съдба.

Матю пристъпи от крак на крак в коридора и къщата запротестира срещу промяната на центъра на тежестта.

— Той е бил опитен магьосник, но не е могъл да се мери с тях. Даяна може да е наследила неговите способности, както и тези на Ребека. Бог да й е на помощ. Но тя няма техните познания, а без тях е безпомощна. Превръща се в мишена.

Продължих най-безсрамно да подслушвам.

— Тя не е радиоприемник, Матю — каза отбранително Сара. — Не са ни я доставили с комплект батерии и инструкции за ползване. Направихме каквото можахме. Тя се промени, след като убиха Ребека и Стивън, затвори се в себе си и никой не можеше да стигне до нея. Какво можехме да сторим? Да я принудим да признае коя е, след като тя бе твърдо решена да го отрича?

— Не знам. — Матю все още беше раздразнен и си личеше по гласа му. — Но не трябваше да я оставяте така. Тази вещица я държа в плен повече от дванайсет часа.

— Ще я научим на това, което трябва да знае.

— За нейно добро ще е, ако не се бавите много.

— Обучението трае цял живот — сопна му се Сара. — Магията не е макраме. Отнема време.

— Но го нямаме — просъска Матю. Скърцането на дюшемето ми подсказа, че леля инстинктивно е отстъпила назад. — Паството си поигра на котка и мишка с нас, но по знака на гърба й разбирам, че играта е приключила.

— Как си позволяваш да наричаш случилото се с племенницата ми игра? — повиши глас Сара.

— Шшт — изшътка Ем. — Ще я събудиш.

— Какво може да ни помогне да разберем как е омагьосана Даяна, Емили? — Матю вече шепнеше. — Можеш ли да си спомниш нещо от времето, преди Ребека и Стивън да заминат за Африка? Някакви дребни подробности, за какво са се тревожели?

Омагьосана.

Думата отекна в ума ми, докато бавно се изправях. Омагьосването бе запазено за екстремни обстоятелства — животозастрашаваща опасност, лудост, чисто неконтролируемо зло. Вещиците можеха да те накажат дори само заради заплахата да го направиш.

Омагьосана?

Докато се изправя на крака, Матю вече беше до мен. Беше се смръщил.

— От какво имаш нужда?

— Искам да говоря с Ем. — Пръстите на ръцете ми изтръпваха и посиняваха. Същото се случваше и с пръстите на краката ми, които изскачаха от превръзката, обездвижваща глезена. Докато минавах покрай Матю, бинтът закачи стар пирон на пода.

Сара и Ем ме чакаха на стълбищната площадка с тревожни лица.

— Какво ми има? — попитах направо.

Емили се гушна в Сара.

— Нищо ти няма.

— Казахте, че съм омагьосана. Че собствената ми майка го е направила. — Бях чудовище. Това бе единственото възможно обяснение.

Емили прочете мислите ми.

— Не си чудовище, скъпа. Ребека го направи, защото се страхуваше за теб.

— Страхувала се е от мен, имаш предвид. — Посинелите ми пръсти наистина можеха да ужасят човек. Опитах се да ги скрия, но не исках да прогоря ризата на Матю, затова ги поставих върху старото дървено перило, рискувайки да подпаля цялата съща.

„Внимавай с килима, момиче!“ От килера надничаше призрак на висока жена и сочеше към килима. Вдигнах леко пръстите на краката си.

— Никой не се страхува от теб. — Леденият поглед на Матю се бе впил в гърба ми и ме караше да се обърна към него.

— Напротив. — Посочих с искрящ пръст лелите ми, без да ги изпускам от очи.

„Аз също“, призна друг мъртъв член на семейство Бишъп, момче в тийнейджърска възраст с издадени напред зъби. В ръцете му имаше ведро с плодове, носеше скъсани панталони.

Лелите ми отстъпиха назад, когато аз продължих да ги гледам унищожително.

— Имаш право да си объркана и уплашена. — Матю се приближи и застана точно зад гърба ми. Повя вятър и усетих снежното докосване на погледа му по бедрата си. — Вещерският вятър този път се появи, защото се чувстваш в капан. — Пристъпи още една крачка към мен и вихърът около глезените ми се усили. — Видя ли?

Да, това е по-скоро объркване и страх, отколкото гняв. Забравих за омагьосването и се обърнах да го попитам какви други теории има. Цветът на пръстите ми вече се нормализираше и пукането престана.

— Трябва да се опиташ да разбереш — умоляваше ме Ем. — Ребека и Стивън заминаха за Африка, за да те защитят. Омагьосаха те по същата причина. Искаха само да си в безопасност.

Къщата простена и затаи дъх. Старите й дървени стави изпукаха.

В тялото ми се разля студ отвътре навън.

— Аз ли съм виновна за смъртта им? Заминаха за Африка и някой ги уби заради мен? — погледнах Матю ужасена.

Без да дочакам отговор, тръгнах сляпо към стълбището, забравила за болката в глезена. Исках само да избягам.

— Не, Сара. Пусни я — нареди строго Матю.

Къщата отвори вратите си пред мен и ги затръшна зад гърба ми. Минах по главния коридор, през трапезарията, всекидневната и влязох в кухнята. Намъкнах върху босите си крака градинарските ботуши на Сара. Гумената им повърхност беше хладна и гладка. Излязох навън и направих това, което винаги правех, когато исках да се спася от семейството — влязох в гората.

Не забавих ход, докато не отминах хилавите ябълкови дървета и не се озовах в сенките на старите дъбове и кленове. Останах без дъх и цялата треперех от изтощение и шок. Бях в подножието на огромно дърво, което беше като че ли толкова широко, колкото и високо. Ниските му клони стигаха почти до земята и червеникавите листа с лилави оттенъци изпъкваха на фона на тъмната кора.

През детските и юношеските си години изливах разбитото си сърце и се оплаквах от самотата си пред този дънер. Поколения от семейство Бишъп бяха намирали същата утеха тук и бяха изсекли инициалите си в ствола. Моите бяха изрязани с ножче точно до буквите РБ, които майка ми бе оставила преди мен. Прокарах пръста си по тях, после се свих на кълбо до дървото и започнах да се люлея като дете.

Усетих хладно докосване по косата си, преди синята пухенка да се озове върху раменете ми. Едрата фигура на Матю се надвеси над мен и гърбът му се опря в кората на дървото.

— Казаха ли ти какво ми е? — Гласът ми бе приглушен.

— Нищо ти няма, мила моя.

— Имаш много да учиш за вещиците. — Подпрях брадичка на коленете си, но все още не се осмелявах да го погледна. — Вещиците никога не омагьосват някого без много основателна причина.

Матю мълчеше. Хвърлих му кос поглед. С ъгълчето на окото си видях краката му — единият бе опънат напред, а другият свит. Зърнах и дългата му бледа ръка, която висеше от коляното му.

— Родителите ти са имали много основателна причина. Те са искали да запазят живота на дъщеря си. — Говореше тихо и равно, но вътре в него клокочеха силни емоции. — И аз бих направил същото.

— Знаеше ли, че съм омагьосана? — Беше ми невъзможно да скрия укорителния си тон.

— Март и Изабо се досетиха. Казаха ми го точно преди да тръгнем за Ла Пиер. Емили потвърди подозренията им. Нямах възможност да ти го кажа.

— Как е могла Ем да го скрие от мен? — Почувствах се сама и предадена, точно както когато Сату ми каза какво е извършил Матю.

— Трябва да простиш на родителите си и на Емили. Те са направили това, което са мислили, че е най-добро за теб.

— Не разбираш, Матю — възразих и поклатих инатливо глава. — Собствената ми майка ми е вързала ръцете и е заминала за Африка, сякаш съм някакво опасно зло, обезумяло същество, на което не може да се има доверие.

— Родителите ти са се страхували от Паството.

— Това са глупости. — Пръстите ми изтръпнаха и аз отблъснах усещането към лактите си. Опитвах се да овладея гнева си. — Проклетото Паство не е всичко на този свят, Матю.

— Не, но това е. Не е нужно да си вещица, за да го разбереш.

Изведнъж без предупреждение пред мен се появи моята бяла маса. По повърхността й бяха пръснати минали и настоящи събития. Парчетата на пъзела започнаха да се подреждат сами: майка ми ме гони, докато аз пляскам с ръце и летя над линолеума в кухнята ни в Кембридж, баща ми крещи на Питър Нокс в кабинета си у дома, приказка за лека нощ за кръстницата фея и вълшебната панделка, родителите ми, надвесени над леглото, произнасят заклинания и правят магии, докато аз лежа кротко върху завивките. Парчетата се наместиха и картинката се появи.

— Приказките за лека нощ на майка ми — промълвих и се обърнах осенена към него. — Не е могла да ми признае страховете си направо, затова ги е превърнала в приказка за зли вещици, магически панделки и кръстница-фея. Всяка вечер ми я разказваше, за да може част от мен да я запомни.

— Помниш ли и нещо друго?

— Преди да ме омагьосат, Питър Нокс дойде при баща ми. — Потръпнах, когато чух отново звънеца и видях изражението на баща ми, когато отвори вратата. — Това същество беше в моя дом. Докосваше главата ми. — Припомних си усещането от допряната до тила ми ръка на Нокс. — Татко ме изпрати в стаята ми и двамата се скараха. Мама остана в кухнята. Беше странно, че не отиде да види какво става. След това баща ми излезе и дълго го нямаше. Мама умираше от притеснение. Обади се на Ем същата вечер. — Спомените идваха един след друг.

— Емили ми каза, че Ребека е направила магията така, че да се развали, когато пристигне „сенчестият мъж“. Майка ти е смятала, че аз ще мога да те защитя от Нокс и Паството. — Лицето му помръкна.

— Никой не може да ме защити освен самата аз. Сату беше права. Наистина съм жалка. — Отново сврях лице в коленете си. — Изобщо не съм като майка си.

Матю се изправи и ми протегна ръка.

— Ставай — заповяда ми рязко.

Сложих дланта си в неговата в очакване да ме прегърне и утеши. Но той пъхна ръцете ми в ръкавите на синята пухенка и отстъпи назад.

— Ти си вещица. Време е да се научиш да се грижиш за себе си.

— Не сега, Матю.

— Ще ми се да можем да те оставим да си избереш кога, но няма как — каза той строго. — Паството иска твоята сила, поне иска да я опознае. Търсят ръкописа на Ашмол, а за повече от век ти си единственото същество, което го е виждало.

— Искат също така теб и Рицарите на Лазар. — Отчаяно се мъчех да докажа, че не всичко се случваше заради мен и невежеството ми относно магиите.

— И преди можеха да унищожат братството. Паството е имало много възможности. — Матю очевидно ме преценяваше, претегляше силните и слабите ми страни. Това ме накара да се почувствам уязвима. — Но не се интересуват от него. Просто не искат да бъда с теб и да се сдобия с ръкописа.

— Но аз съм заобиколена от закрилници. Ти си с мен, Сара и Ем — също.

— Не можем да сме с теб във всеки миг, Даяна. А и искаш ли Сара и Емили да рискуват живота си, за да те пазят? — Тъп въпрос. Лицето му се изкриви. Отдалечи се от мен и очите му се свиха, докато се превърнаха в цепки.

— Плашиш ме — прошепнах, когато той клекна. И последните капки морфин се втурнаха през кръвообращението ми, подгонени от адреналина.

— Не е вярно — поклати той бавно глава и ми заприлича изцяло на вълк с развятата около лицето му коса. — Щях да помириша страха ти, ако наистина беше уплашена. Просто си объркана.

От гърлото му изригна хрип, който нямаше нищо общо със стоновете му на удоволствие. Отскочих назад.

— Това вече е друго — каза тихо той. — Поне вече знаеш как изглежда страхът.

— Защо го правиш? — прошепнах.

Изчезна, без да каже дума.

Премигнах.

— Матю?

Усетих две ледени докосвания по темето.

Матю висеше като прилеп в короната на дървото, ръцете му бяха разперени като криле. Краката му бяха захванати за един клон. Гледаше ме настойчиво и само снежинките, които валяха по мен, ми даваха представа къде шарят очите му.

— Аз не съм колега, с когото спориш. Това не е академичен диспут. Това е на живот и смърт.

— Слез веднага долу — казах аз рязко. — Показа ми аргументите си.

Не го видях да се приземява до мен, но усетих хладните му пръсти по шията и брадичката си. Извърна главата ми и оголи гърлото ми.

— Ако бях Жербер, вече да си мъртва — просъска той.

— Престани, Матю. — Опитах се да се освободя, но без резултат.

— Няма. — Стегна хватката си. — Сату се е опитала да те пречупи и заради това ти искаш да изчезнеш. Но трябва да се бориш.

— Аз го правя. — Бутнах го, за да подчертая думите си.

— Но не като човешко същество — отбеляза възмутено Матю. — Бори се като вещица.

И той отново изчезна. Този път не беше на дървото, нито усещах хладния му поглед по себе си.

— Уморена съм. Връщам се в къщата. — Не бях направила и три стъпки нататък, когато чух свистене. Матю ме бе метнал на рамо и аз бързо се движех в обратната посока.

— Никъде няма да ходиш.

— Сара и Ем ще излязат да ме търсят, ако продължаваш. — Една от тях със сигурност щеше да усети, че нещо не е наред. А ако пропуснат, Табита несъмнено щеше да се изнерви.

— Не, няма. — Матю ме пусна, когато навлязохме дълбоко в гората. — Обещаха да не напускат къщата, дори да пищиш, каквато и опасност да предусещат.

Отстъпих назад, исках да увелича разстоянието между себе си и огромните му черни очи. Мускулите на краката му се свиха, беше готов за скок. Когато се обърнах и побягнах, той вече беше пред мен. Обърнах се още веднъж, но той отново бе там. Около глезените ми полъхна.

— Добре — каза той доволно. Сви се в същата поза, която бе заел, докато дебнеше елена край Сет-Тур, и отново заплашително изръмжа.

Вятърът край краката ми повя на тласъци, но не се усили. Изтръпването се спусна от лактите към ноктите ми. Но вместо да потисна страха си, аз му позволих да нараства. От пръстите ми изскочиха сини електрически дъги.

— Използвай силата си — подкани той дрезгаво. — Не можеш да се биеш с мен по друг начин.

Махнах с ръка към него. Не изглеждаше много заплашително, но само това успях да измисля. Матю доказа само колко безплодни са усилията ми, като скочи към мен, завъртя ме и изчезна сред дърветата.

— Мъртва си, отново. — Гласът му долетя някъде отдясно.

— Каквото и да опитваш да направиш, не се получава! — извиках, обърната натам.

— Аз съм точно зад теб — прошепна той в ухото ми.

Писъкът ми раздра тишината в гората и около мен се завихри истински циклон.

— Не се приближавай! — изревах.

Матю обаче посегна с решителен поглед, ръцете му бръкнаха през преградата от вятър. Аз също се протегнах към него, управляваха ме инстинктите. Вихърът го бутна на земята. Той изглеждаше изненадан и от очите му надникна хищникът. Отново се приближи към мен и направи нов опит да премине бариерата от движещ се въздух. Въпреки че целенасочено се опитвах да го отблъсна, вихърът не реагираше както исках.

— Престани да се напъваш — посъветва ме Матю. Беше безстрашен и успя да премине през циклона. Пръстите му се впиха в раменете ми. — Майка ти те е омагьосала, за да не може никой да те принуждава да правиш магии, дори и ти самата.

— Тогава как да извикам магическата си сила, когато имам нужда от нея? Как да я контролирам?

— Измисли. — Снежинките от погледа на Матю заваляха по шията и раменете ми и инстинктивно намериха основните ми вени и артерии.

— Не мога. — Обзе ме паника. — Не съм никаква вещица.

— Престани да го повтаряш. Не е вярно и ти много добре го знаеш. — Внезапно ме пусна. — Затвори си очите и остани на място.

— Какво?

— Наблюдавам те от дни, Даяна. — Движеше се като диво животно, миризмата на карамфил беше толкова силна, че ме задушаваше. — Имаш нужда от неподвижност и притъпяване на сетивата, за да можеш само да чувстваш. — Бутна ме и аз залитнах. Когато се обърнах, той бе изчезнал.

Очите ми обходиха гората. Там беше зловещо тихо, животните се бяха изпокрили от силния хищник сред тях.

Затворих очи. Започнах да дишам дълбоко. Край мен повя вятър, първо в една посока, после в друга. Беше Матю, предизвикваше ме. Съсредоточих се върху дишането си и се опитах да остана неподвижна като останалите същества в гората.

Усетих стягане между очите. Вдишах дълбоко, спомних си съветите на Амира на упражненията по йога и на Март, която ми бе казала да оставя видението да мине пред мен. Стягането се превърна в изтръпване, а след това във възможност. Тогава вътрешното ми зрение, вещерското трето око, се отвори за първи път.

То огледа всичко живо в гората — растенията, енергията на земята, подземните води. Видях всяка жизнена сила ясно и цветно. Третото ми око забеляза зайците, приклекнали в дупка зад едно дърво. Сърцата им тупкаха силно от страх, след като бяха помирисали вампира. Зърнах и забулените сови, стреснати без време от следобедната дрямка от съществото, което се мяташе от клон на клон като пантера. Зайците и совите знаеха, че няма да му избягат.

— Царят на животните — прошепнах.

Тихият смях на Матю отекна през дърветата.

Нито едно същество в гората не можеше да спечели битка с Матю.

— Освен мен — казах задъхано.

Третото ми око огледа гората. Вампирът не е съвсем живо същество, затова ми бе трудно да го открия сред ослепителната енергия, която ме заобикаляше. Накрая забелязах очертанията му в мрака, беше като черна дупка. Бяха червени по краищата, там където свръхестествената му жизнена сила се докосваше до живия свят. Когато застанах с лице към него, инстинктите му го предупредиха, че съм го открила, и той изчезна между сенките на дърветата.

Двете ми очи бяха затворени, но вътрешното ми зрение работеше великолепно. Закрачих с надеждата, че ще го подмамя да ме последва. Сянката му се отдели от ствола на един клен зад мен, черно-червеният му силует се появи сред зеленината. Този път лицето ми остана обърнато в противоположната посока.

— Виждам те, Матю — казах му тихо.

— Нима, лъвице? И какво смяташ да правиш? — Засмя се отново, но продължи да ме преследва, като поддържеше постоянна дистанция. Вляво от мен имаше храст, затова се наведох надясно. Пред мен от пръста стърчаха острите ръбове на камък. Вдигнах високо крак, за да не се спъна.

Раздвижването на въздуха около гърдите ми подсказа, че има малка полянка. Вече не само живата природа в гората ми говореше. Цялата материя ми пращаше сигнали, за да ме води по пътя. Земя, въздух, огън и вода се свързаха със сетивата ми чрез леки убождания, които бяха много по-различни от посланията на флората и фауната в гората.

Енергията на Матю се концентрира и стана по-тъмна и дълбока. Тогава мракът в него, отсъствието на живот, изригна във въздуха в красив скок, на който всеки лъв би завидял. Разпери ръце, за да ме хване.

„Полети“, помислих си аз секунди преди пръстите му да докоснат кожата ми.

Вятърът премина през тялото ми с рязко свистене. Земята ме пусна и леко ме бутна нагоре. Точно както ми бе казал Матю, беше лесно, когато оставях тялото ми да върви след мислите ми. Беше също толкова лесно, като да следвам въображаема панделка към небесата.

Далеч долу Матю се преметна във въздуха и се приземи с лекота на крака точно там, където бях стояла преди няколко секунди.

Реех се над върховете на дърветата с широко отворени очи. Те сякаш бяха погълнали цялото море, бяха безкрайни като хоризонта и огрени от слънчева светлина и звезди. Косата ми се вееше, краищата на кичурите ми се превръщаха в пламъци, които облизваха лицето ми, без да го изгарят. Топлите им пипала галеха бузите ми, докато студения вятър свистеше покрай тях. Покрай мен премина гарван, озадачен от странното непознато същество, което споделяше въздушното му пространство.

Бледото лице на Матю беше обърнато към мен, в очите му се четеше почуда. Когато погледите ни се срещнаха, той се усмихна.

Никога преди не бях виждала такава красота. Обзе ме силно желание, изпитах гордост, че е мой.

Стрелнах се към нето и той веднага застана нащрек. Изръмжа, не беше сигурен какво ще направя, инстинктите му го предупреждаваха, че може да го нападна.

Спрях стремителния си полет с главата напред и се спуснах бавно, докато очите ни застанаха на едно ниво. Краката ми, обути в старите гумени ботуши на Сара, се вееха зад мен. Вятърът подухна кичур от косата ми към него.

„Не го наранявай.“ Цялото ми съзнание бе съсредоточено върху неговата безопасност. Въздухът и огънят ми се подчиняваха, а третото ми око изпиваше тъмнината в него.

— Стой далеч от мен — изръмжа той. — Само за малко. — Матю се опитваше да овладее хищническите си инстинкти. Искаше да се втурне към мен. Царят на животните не обичаше да бъде надвиван.

Без да обръщам внимание на предупреждението му, свалих краката си надолу и стъпалата ми увиснаха на няколко сантиметра над земята. Протегнах ръка с дланта нагоре. Видях с вътрешното си зрение собствената си енергия: подвижна маса от сребърно и златно, зелено и синьо, която искреше като утринната звезда. Представих си как я вдигам нагоре и наблюдавах с интерес как се изтърколи от сърцето ми, премина през рамото, после по ръката ми.

В дланта си държах сфера, в която имаше небе, море, земя и огън. Древните философи биха я нарекли микрокосмос — малък свят, в който имаше парченца от мен и голямата вселена.

— За теб — изрекох с глух глас. Пръстът ми бутна сферата към него.

Матю я хвана. Движеше се като живак по хладната му плът. Енергията ми спря в ръката му.

— Какво е това? — попита той и забрави за желанието си да ловува.

— Това съм аз — отвърнах. Матю се вгледа в мен. Черните му зеници бяха покрили сиво-зелените му ириси. — Ти няма да ме нараниш. Аз също няма да те нараня.

Вампирът държеше внимателно микрокосмоса ми, боеше се да не разсипе и капка.

— Но все още не зная как да се бия — добавих тъжно. — Мога само да отлетя, ако ме застигне опасност.

— Това е най-важният урок за един воин, вещице. — От устата на Матю тази смятана от вампирите за обидна дума звучеше като гальовно име. — Трябва да се научиш да избираш битките си и да не се втурваш към тези, които не можеш да спечелиш.

— Ти боиш ли се от мен? — попитах. Все още летях над земята.

— Не — отрече той.

Усетих парене в третото си око. Той казваше истината.

— Въпреки всичко това в мен? — Погледът ми се спря на ярката сфера в ръката му.

Матю стана внимателен и предпазлив.

— И преди съм виждал вещици с много силни способности. Но все още не сме изследвали всичко у теб. Ще трябва да го открием.

— Никога не съм искала да го знам.

— Защо, Даяна? Защо си се отказала от тези дарби? — Ръката му се стегна, сякаш някой можеше да му открадне енергията ми, преди да я е разгадал докрай.

— Страх? Желание? — промълвих тихо и докоснах внушителните му скули с върховете на пръстите си. Отново се изненадах от силата на любовта, която изпитвах към него. Спомних си какво неговият приятел демон Бруно бе писал през шестнайсети век.

— „Желанието ме кара да вървя напред, а страхът ме възпира.“ Нима това не обяснява всичко, което се случва в този свят?

— Всичко, освен теб — отвърна той с дрезгав глас. — Теб не мога да те проумея.

Стъпалата ми докоснаха земята и аз отдръпнах пръсти от лицето му и бавно ги разперих. Тялото ми сякаш знаеше движенията, макар умът ми да ги смяташе за непознати. Парчето от себе си, което му бях дала, скочи от ръката му в моята. Дланта ми се затвори и енергията се върна бързо в мен. Усетих познатото изтръпване от присъствието на вещица и си дадох сметка, че тази вещица съм аз. Наведох глава, уплашена от съществото, в което се превръщах.

Матю пъхна пръст под падналата пред лицето ми коса.

— Нищо не може да те скрие от магията — нито мълчанието, нито волята, нито настойчивостта. Тя винаги ще те намира. Не можеш да се скриеш от нея.

— Това каза и майка ми в шахтата. Тя знаеше за нас. — Уплашено от спомена за Ла Пиер, вътрешното ми зрение бързо се затвори. Потреперих и Матю ме придърпа към себе си. В хладните му прегръдки не ми стана по-топло, но почувствах, че съм на сигурно място.

— Може би е по-лесно за тях, ако знаят, че не си сама — каза тихо Матю. Устните му бяха хладни и твърди и моите се отвориха, за да ги притиснат още повече. Той зарови лице в шията ми и го чух как шумно вдъхна аромата ми. Отдръпна се неохотно, поглади косата ми и ме загърна с якето.

— Ще ме научиш ли да се бия като твоите рицари?

Ръцете на Матю замръзнаха.

— Те са знаели как да се защитават много преди да дойдат при мен. Но в миналото съм обучавал воини — хора, вампири, демони. Дори Маркъс научих, а бог ми е свидетел, че той бе истинско предизвикателство. Но никога не съм обучавал вещица.

— Да си вървим у дома. — Глезенът ми още пулсираше и умората започваше да ме надвива. След няколко колебливи стъпки Матю ме метна на гърба си като дете, аз го прегърнах през врата и той тръгна с мен в здрача. — Благодаря ти отново, че ме намери — прошепнах му, когато къщата се появи пред нас. Знаеше, че този път нямам предвид Ла Пиер.

— Отдавна бях спрял да търся. Но тогава те видях в Бодлианската библиотека на Мабон. Историчка. И вещица. — Матю поклати невярващо глава.

— Затова е магия — казах и го целунах нежно по тила. Той все още мъркаше от удоволствие, когато ме свали на верандата.

После влезе в бараката, за да вземе дърва за огъня, и ме остави да се помиря с лелите си. И двете изглеждаха неспокойни.

— Разбирам защо сте го крили от мен — обясних им аз. Прегърнах Ем и тя въздъхна облекчено. — Но мама ми каза, че с тайните вече е свършено.

— Видяла си Ребека? — попита изумена Сара с пребледняло лице.

— В Ла Пиер. Когато Сату се опита да ме сплаши и да ме накара да й съдействам. — Млъкнах. — И татко също.

— Тя беше ли… бяха ли те щастливи? — Сара се задави с думите. Баба стоеше зад нея и ме гледаше загрижено.

— Бяха заедно — казах просто и погледнах през прозореца да видя дали Матю се връща в къщата.

— И с теб — добави Ем с насълзени очи. — Това означава, че са били повече от щастливи.

Леля ми отвори уста да каже нещо, размисли и я затвори.

— Какво, Сара? — настоях и поставих ръка на рамото й.

— Ребека говори ли с теб? — Гласът й бе глух.

— Разказа ми приказка. Същата, която ми разказваше, когато бях малка — за вещицата и принца и феята кръстница. Макар че с татко са ме омагьосали, мама се опита да намери начин да ме накара да си спомня магията. Но аз исках да я забравя.

— Онова последно лято, преди майка ти и баща ти да заминат за Африка, Ребека ме попита кое оставя най-трайни впечатления у децата. Казах й, че това са приказките, които родителите им четат вечер, и всичките послания за надежда, сила и любов, които се съдържат в тях. — От очите на Ем вече течаха сълзи и тя ги обърса.

— Права си била — потвърдих тихо аз.

Трите вещици се бяха сдобрили, но когато Матю се появи в кухнята с наръч дърва, Сара веднага му се нахвърли.

— Никога повече не ме карай да пренебрегвам зова за помощ на Даяна и да не си посмял отново да я заплашваш, независимо по какви причини. Ако го направиш, така ще те омагьосам, че ще си мечтаеш никога да не си се прераждал. Разбра ли, вампире?

— Разбира се, Сара — промърмори напевно Матю. Имитираше прекрасно Изабо.

Вечеряхме на масата във всекидневната. Матю и Сара спазваха напрегнато примирие, но опасност от военни действия се появи, когато леля ми забеляза, че няма и парче месо наоколо.

— Пушиш като комин — обясни търпеливо Ем, когато Сара започна да мърмори, че нямало истинска храна. — Артериите ти ще ми благодарят.

— Не си го направила заради мен — нападна я Сара и стрелна с обвинителен поглед Матю. — Направила си го, за да не се изкуши той да ухапе Даяна.

Матю кротко се усмихна и извади тапата на една бутилка, която бе донесъл от рейнджровъра.

— Вино, Сара?

Тя погледна подозрително шишето.

— Това вносно ли е?

— Френско е — отговори той и наля от тъмночервената течност в чашата й за вода.

— Не обичам френско вино.

— Не вярвай на всичко, което четеш. Ние сме много по-мили, отколкото ни изкарват — отбеляза той и тя кисело се усмихна. — Довери ми се, ще свикнеш с нас. — И сякаш за да докаже думите му, Табита скочи от пода на рамото му и стоя там като папагал по време на цялата вечеря.

Матю пиеше вино и бъбреше за къщата. Разпитваше Сара и Ем за състоянието на фермата и за историята на имота. Не ми оставаше почти нищо друго, освен да ги гледам, трите същества, които обичах най-много, и да поглъщам лакомо големи количества чили и царевичен хляб.

Когато най-накрая си легнахме, аз се мушнах гола под завивките, нямах търпение да почувствам как хладното му тяло се докосва до моето. Той направи същото и ме придърпа към голата си плът.

— Топла си — каза и се притисна към мен.

— Ммм, миришеш прекрасно — въздъхнах и погладих нос в гърдите му. Ключът сам се завъртя в ключалката. Беше там, когато се събудих този следобед. — Ключът в бюрото ли беше?

— Къщата го е взела. — Той се засмя. — Изскочи от цепнатините между дъските на пода, близо до леглото, удари се в стената над ключа за лампата и се плъзна надолу. И тъй като не го взех веднага, прелетя през стаята и падна в скута ми.

Аз също се засмях, докато пръстите му обхождаха талията ми. Педантично избягваше раните, които Сату ми бе оставила.

— Ти имаш белези от битки — казах с надеждата да го утеша. — Сега и аз имам.

Устните му безпогрешно намериха моите в мрака. Едната му ръка се плъзна по гърба ми върху полумесеца. Другата вдигна между лопатките ми и покри звездата. Всичко ми беше ясно — нежното му докосване, думите, които мълвеше в мрака, твърдото му тяло до моето. Постепенно той се освободи от страха и гнева си. Докосвахме се с устни и пръсти, но укротихме първоначалното си нетърпение, за да удължим удоволствието.

Когато достигнах кулминацията, във въздуха полетяха звезди, а няколко от тях останаха на тавана и догоряха там, докато ние лежахме в прегръдките си в очакване на утрото.