Дебора Харкнес
Аз, вещицата (31)

31.

„Даяна, време е да се събудиш.“ Гласът на майка ми беше тих, но настоятелен.

Бях прекалено изтощена, за да й отговоря. Придърпах юргана на ярки цветни кръпки над главата си с надеждата, че така ще се скрия от нея. Свих се на кълбо и се зачудих защо цялото ми тяло така силно ме боли.

„Събуждай се, сънливке.“ Едрите пръсти на баща ми сграбчиха завивката. Прилив на радост моментално заглуши болката. Той се престори, че е мечка, и изръмжа. Аз изпищях доволно, стиснах още по-силно юргана и се засмях, но когато той дръпна завивката, студеният въздух ме погълна.

Нещо не беше наред. Отворих едно око, като очаквах да видя ярките плакати и плюшените играчки, с които бе пълна стаята ми в Кембридж. Но моята стая нямаше сиви влажни стени.

Баща ми се усмихваше и очите му блестяха. Както винаги косата му бе рошава, а яката му бе изкривена. Но въпреки това го обичах и се опитах да го прегърна през врата, ала ръцете не ме слушаха. Той ме придърпа внимателно към себе си и ефирното му тяло ме обви като щит.

„Я кого виждам, госпожица Бишъп.“ Винаги казваше това, когато се промъквах в кабинета му вкъщи или слизах на долния етаж късно вечер за още една приказка за лека нощ.

— Толкова съм уморена. — Въпреки че ризата му бе прозрачна, тя някак си бе попила мирис на цигарен дим и на шоколадовите бонбони с карамел, които той винаги държеше в джоба си.

„Знам — каза баща ми и очите му престанаха да блестят. — Но повече не можеш да спиш.“

„Трябва да се събудиш.“ Ръцете на майка ми ме докоснаха и се опитаха да ме изтръгнат от прегръдките на баща ми.

— Първо ми разкажи края на приказката — помолих — и пропусни лошото.

„Така не става.“ Майка ми поклати глава и баща ми ме предаде в ръцете й с тъжно изражение.

— Не ми е добре. — Детският ми глас настояваше за специално отношение.

Въздишката на майка ми отекна в каменните стени.

„Не мога да пропусна лошото. Трябва да се изправиш лице в лице с него. Ще се справиш ли, малка вещице?“

Замислих се над това, което се искаше от мен, после кимнах.

„Докъде бяхме стигнали?“ — попита майка ми и седна до призрачния монах в средата на шахтата. Той изглеждаше шокиран и се премести на няколко сантиметра от нея. Баща ми скри усмивката си с длан и погледна майка ми по същия начин, по който аз гледах Матю.

„Спомних си — каза тя. — Даяна била заключена в тъмна стая съвсем сама. Седяла там часове наред и се чудела как да излезе. Тогава чула почукване по прозореца. Бил принцът. «Вещиците ме затвориха тук!», извикала Даяна. Принцът се опитал да счупи прозореца, но той бил направен от омагьосано стъкло и дори не се пукнал. Тогава принцът се втурнал към вратата, но тя била здраво залостена с омагьосана ключалка. Той заблъскал касата, но дървото било прекалено дебело и не се помествало.“

— Принцът не бил ли силен? — попитах аз, леко разочарована, че не успял да се справи със задачата.

„Много силен — каза тържествено майка ми. — Но не бил магьосник. Затова Даяна се огледала за нещо друго, което да опита принцът. Забелязала малка дупчица в покрива. Била колкото вещица като нея да се измъкне. И казала на принца да полети и да я повдигне. Но принцът не можел да лети.“

— Защото не бил магьосник — повторих аз. Монахът се кръстеше всеки път, когато чуеше да се споменава магия или магьосник.

„Точно така — потвърди майка ми. — Но Даяна си спомнила, че някога можела да лети. Погледнала надолу и видяла края на сребърна панделка. Тя била овързана здраво около нея, но когато дръпнала края й, панделката се развързала. Даяна я хвърлила високо над главата си. След това не й оставало нищо друго, освен да я последва към небето. Когато се приближила до дупката в покрива, тя събрала ръцете си, протегнала ги и излязла в нощния въздух. «Знаех си, че ще успееш», казал принцът.“

— И те заживели щастливо заедно — заявих убедено.

Майка ми се усмихна с горчивина и нежност.

„Да, Даяна.“

Взира се дълго в баща ми, по онзи начин, който децата проумяват чак когато пораснат.

Въздъхнах щастливо, за мен вече нямаше значение, че гърбът ме болеше ужасно и че се намирах на странно място, заобиколена от хора, през които можех да виждам.

„Време е“, каза майка ми на баща ми. Той кимна.

Над мен тежко дърво се блъсна в старите камъни с оглушителен трясък.

— Даяна? — Беше Матю. Звучеше извън себе си от притеснение. Тревогата му разля по тялото ми едновременно облекчение и адреналин.

— Матю! — Понечих да извикам, но се чу само дрезгаво хриптене.

— Слизам. — Викът на Матю отекна в каменните стени и предизвика болка в главата ми. Чувствах я как пулсира и бузата ми лепнеше.

— Не — каза друг по-груб и дълбок глас. — Ако слезеш, няма да мога да те извадя. А трябва да действаме бързо, Матю. Те ще се върнат за нея.

Погледнах нагоре, за да видя с кого говори, но съзрях само блед кръг.

— Даяна, чуй ме. — Матю вече не крещеше толкова силно. — Трябва да полетиш. Можеш ли да го направиш?

Майка ми кимна окуражително. „Време е да се събудиш и да станеш истинска вещица. Няма нужда повече от тайни.“

— Мисля, че да. — Опитах се да се изправя на крака. Десният ми глезен се огъна и паднах на коляно. — Сигурен ли си, че Сату си е тръгнала?

— Няма никой тук, само аз и брат ми Болдуин сме. Полети нагоре и ние ще те отведем. — Другият мъж промърмори нещо и Матю му се сопна гневно.

Не знаех кой е Болдуин, а и днес бях срещнала достатъчно непознати. Дори и Матю не беше в пълна безопасност след това, което каза Сату. Потърсих някъде да се скрия.

„Не можеш да се криеш от Матю — каза майка ми и се усмихна тъжно на баща ми. — Той винаги ще те намира, каквото и да се случи. Можеш да му имаш доверие. Той е мъжът, когото чакахме.“

Баща ми я прегърна с една ръка и аз си спомних какво бе в обятията на Матю. Ако някой ме прегръщаше по този начин, бе изключено да ме мами.

— Даяна, моля те, опитай. — Матю не можеше да скрие молбата в гласа си.

За да полетя, ми трябваше сребърна панделка. Но не виждах такава увита около мен. Не знаех какво да правя, затова потърсих родителите си в мрака. Техните призраци бяха избледнели.

„Не искаш ли да полетиш?“ — попита майка ми.

„Магията е в сърцето, Даяна — обади се и баща ми. — Не го забравяй.“

Затворих очи и си представих панделката. Хванах здраво края й с пръсти и я хвърлих към бледия кръг, очертан в мрака. Панделката се разгъна и се издигна нагоре, като ме повлече след себе си.

Майка ми се усмихваше, а баща ми изглеждаше толкова горд, колкото когато свали помощните колела от велосипеда ми. Матю надникна надолу заедно с още някой, сигурно бе брат му. С тях бяха и група призраци, изглеждаха очаровани, че някой след толкова години успява да излезе жив от шахтата.

— Слава богу — въздъхна Матю и протегна дългите си бледи пръсти към мен. — Хвани ме за ръката.

В мига, в който ме хвана, тялото ми натежа.

— Ръката ми! — извиках, когато мускулите ми се разтегнаха и раната ми се отвори.

Матю ме сграбчи за рамото, помогна му още една непозната ръка. Двамата ме изтеглиха от шахтата и само след миг вече бях в прегръдките на Матю. Притиснах се към гърдите му.

— Знаех си, че ще успееш — промълви той, също като принца от приказката на майка ми. Гласът му издаваше облекчение.

— Нямаме време за това. — Братът на Матю вече тичаше по коридора към вратата.

Матю хвана ръката ми и огледа набързо раните. Ноздрите му се разшириха от миризмата на засъхнала кръв.

— Можеш ли да вървиш? — попита той тихо.

— Взимай я на ръце и да се махаме, че иначе ще имаш по-големи тревоги от малко кръв! — извика другият вампир.

Матю ме вдигна като чувал брашно и затича, прегърнал ме през кръста. Прехапах устни и затворих очи, защото движещият се под мен ми напомни как летях със Сату. Промяната на въздуха ми подсказа, че вече сме свободни. Напълних дробовете си и започнах да треперя.

Матю хукна още по-бързо. Носеше ме към хеликоптера, кацнал на невероятно място — на черен път пред замъка. Обгърна ме закрилнически и скочи през отворената врата на вертолета. Брат му го последва. Зелените светлинки от кабината се отразяваха в яркочервената му коса.

Стъпалото ми се отърка в бедрото на Болдуин, когато той седна и ме погледна едновременно с омраза и любопитство. Лицето му ми се стори познато от виденията, които ми се бяха явили в кабинета на Матю: първо в отблясъците на доспехите и после когато докоснах печатите на Рицарите на Лазар.

— Мислех, че си мъртъв. — Свих се в Матю.

Очите на Болдуин се ококориха.

— Тръгвай! — извика той на пилота и полетяхме в небето.

Спомените за Сату се върнаха и затреперих още по-силно.

— Тя е в шок — отбеляза Матю. — Това чудо не може ли да лети по-бързо, Болдуин?

— Упои я — отвърна нервно Болдуин.

— Нямам успокоително в себе си.

— Аз имам. — Очите на брат му светнаха. — Искаш ли аз да го направя?

Матю ме погледна и се опита да се усмихне. Започнах да треперя по-малко, но всеки път, когато хеликоптерът се издигаше и спускаше заради вятъра, си спомнях за Сату.

— За бога, Матю, тя е ужасена — каза гневно Болдуин. — Просто го направи.

Матю прехапа устни, докато на тях не се появи капка кръв. Наведе се да ме целуне.

— Не. — Отдръпнах се далеч от устните му. — Знам какво правиш. Сату ми каза. Опитваш се да ме опитомиш с кръвта си.

— Ти си в шок, Даяна. Нямам друго. Нека ти помогна. — На лицето му бе изписана болка. Протегнах се и взех капката кръв от устните му.

— Не, аз ще го направя. — Нямаше да позволя на вещиците да клюкарстват, че Матю се опитва да ме зароби. Изсмуках солената течност от безчувствения си пръст.

Следващото, което си спомнях, бе студеният въздух по бузите ми и билките на Март. Бяхме в градината на Сет-Тур. Ръцете на Матю бяха под гърба ми, който ужасно ме болеше, а главата ми — подпряна на рамото му. Размърдах се и се огледах.

— У дома сме — прошепна той, без да спира да крачи към светлините на замъка.

— Изабо и Март — прошепнах, като се опитах да вдигна глава. — Те добре ли са?

— Напълно — отвърна Матю и ме притисна към себе си.

Минахме по коридора край кухнята, който бе ярко осветен. Очите ме заболяха и аз се извърнах, докато болката премине. Едното ми око ми се струваше по-малко от другото, затова присвих по-голямото, за да ги изравня. В дъното на коридора изникна група вампири. Болдуин изглеждаше любопитен, Изабо — бясна, а Март — мрачна и разтревожена. Изабо направи крачка напред, а Матю изръмжа.

— Матю — поде тя търпеливо, а изпълнените и с майчинска загриженост очи не се откъсваха от мен, — трябва да се обадиш на семейството й. Къде ти е телефонът?

Той протегна ръце. Почувствах главата си прекалено тежка, за да се задържи само на шията ми. Беше ми по-лесно, когато я бях облегнала на рамото на Матю.

— Сигурно е в джоба му, но няма да остави вещицата, за да го извади. Нито ще те пусне достатъчно близо, за да го вземеш. — Болдуин подаде на Изабо собствения си телефон. — Използвай този.

Погледът на Болдуин се разходи по раненото ми тяло толкова съсредоточено, че сякаш поставяше и вдигаше торби с лед от мен.

— Прилича на човек, току-що излязъл от битка. — В гласа му усетих неохотно възхищение.

Март каза нещо на окситански и братът на Матю кимна.

— Oc — каза той и ме погледна одобрително.

— Не сега, Болдуин — изломоти Матю.

— Номерът, Матю — обади се строго Изабо. Той го изрецитира и майка му набра цифрите.

— Добре съм — изхриптях дрезгаво, когато Сара вдигна. — Дай на мен, Матю.

— Не, обажда се Изабо дьо Клермон. Даяна е при нас.

После замълча, а погледът й се плъзгаше като ледена висулка по мен.

— Ранена е, но е вън от опасност. Въпреки това Матю трябва да я заведе вкъщи. При вас.

— Не. Тя ще ме последва. Сату не бива да се доближава до Сара и Ем — изграчих и се помъчих да се освободя.

— Матю — намеси се Болдуин, — остави Март да погрижи за нея или й затвори устата.

— Не се бъркай, Болдуин — сопна му се Матю. Хладните му устни се допряха до бузата ми и пулсът ми се забави. Гласът му се сниши до шепот. — Няма да правим нищо, което ти не искаш.

— Можем да я опазим от вампирите — чу се гласът на Изабо от все по-далеч. — Но не и от вещиците. Тя трябва да е при тези, които биха могли да я закрилят. — Разговорът заглъхна, обви ме сива мъгла.

Този път дойдох в съзнание в кулата. Всички свещи бяха запалени и в камината гореше буен огън. Стаята бе почти топла, но от адреналина и шока продължавах да треперя. Матю бе седнал на пода и бе подпрял главата ми върху коленете си. Преглеждаше дясната ми ръка. Окървавеният ми пуловер беше разрязан, от раната течеше свежа кръв.

Март и Изабо бяха застанали на вратата като два бдителни ястреба.

— Мога и сам да се погрижа за жена си, маман — опита се да я отпрати Матю.

— Разбира се, скъпи — промълви Изабо по типичния за нея начин.

Той разкъса напълно ръкава ми и изруга.

— Донеси ми чантата, Март.

— Не — възрази тя категорично. — Мръсна е, Матю.

— Нека се изкъпе — присъедини се и Изабо. — Даяна е измръзнала и ти не виждаш всичките й рани. Не й оказваш помощ, детето ми.

— Никаква вана — заяви той решително.

— И защо не? — попита нервно Изабо. Посочи към стълбите и Март тръгна.

— Кръвта й ще изтече във водата — обясни той напрегнато. — Болдуин ще я помирише.

— Това не е Йерусалим, Матю — противопостави се Изабо. — Той не е стъпвал в кулата откакто е построена.

— Какво се е случило в Йерусалим? — Посегнах към мястото, където обикновено висеше сребърният амулет на Матю.

— Любов моя, трябва да погледна гърба ти.

— Добре — прошепнах глухо. Съзнанието ми бе замъглено, все се опитвах да си представя ябълково дърво и да чуя гласа на майка ми.

— Легни по корем.

Още усещах студения каменен под на замъка, в който Сату ме бе държала.

— Не, Матю. Ти си мислиш, че крия тайни, но аз наистина не знам как да използвам магическите си способности. Сату каза…

Матю отново изруга.

— Тук няма вещици и не ми пука за магическите ти способности. — Хладната му ръка, която хвана моята, беше уверена и сигурна като погледа му.

Седнах в скута му и се наведох от кръста надолу, като се подпрях на ръцете му. Кожата на гърба ми се разтегна болезнено, но така бе по-добре, отколкото да лягам по корем. Усетих как Матю се стегна.

— Пуловерът ти е залепнал за кожата. Не виждам добре така. Ще трябва да те потопим за кратко във ваната, за да можем да го отлепим. Би ли напълнила ваната, Изабо?

Майка му изчезна и след малко се чу звук от течаща вода.

— Водата да не е прекалено гореща — извика той към нея.

— Какво се е случило в Йерусалим? — попитах пак.

— Ще ти кажа по-късно — отвърна той и ме изправи внимателно.

— Стига вече тайни, Матю. Кажи й, и го направи бързо — чу се строгият глас на Изабо откъм банята. — Тя ти е съпруга и има право да знае.

— Сигурно е нещо ужасно, иначе нямаше да носиш медальона на Лазар. — И притиснах длан към празното място над сърцето му.

Матю ме погледна отчаяно и заговори на отривисти изблици.

— Убих жена в Йерусалим. Застана между мен и Болдуин. Имаше много кръв. Обичах я, а тя…

Беше убил човек, не вещица, а обикновено човешко същество. Пръстът ми се прилепи към устните му.

— Това е достатъчно засега. Било е отдавна. — Чувствах се спокойна, но пак започнах да треперя. Не можех да понеса повече откровения.

Матю вдигна лявата ми ръка към устните си и я целуна страстно. Очите му ми казаха това, което не можеше да произнесе. Накрая пусна дланта ми и отклони поглед.

— Ако се притесняваш от Болдуин, ще го направим по друг начин. Можем да намокрим пуловера с компрес или да влезеш под душа.

Но само като си представих как по гърба ми пада вода или го притиска нещо мокро, реших да рискувам да предизвикам жаждата на Болдуин.

— По-добре да вляза във ваната.

Матю ме постави в топлата вода напълно облечена, заедно с обувките. Подпрях се така, че гърбът ми да е далеч от фаянса, и усетих как пуловерът ми бавно се накисва. Започна да се отлепя, а краката ми потрепваха под водата. Опитвах се да отпусна всеки свой мускул и нерв, но някои отказваха да се подчинят.

Докато стоях във водата, Матю се погрижи за лицето ми. Пръстите му се притиснаха към скулата ми. Намръщи се и повика тихо Март. Тя се появи с голяма черна лекарска чанта. Матю извади малко фенерче и провери очите ми, здраво стиснал устни.

— Лицето ми се удари в пода — премигнах аз. — Има ли нещо счупено?

— Не мисля, скъпа, просто е зле натъртено.

Март отвори някакъв пакет и до ноздрите ми достигна миризма на спирт. Когато Матю допря тампона до лепкавата ми буза, стиснах здраво ръба на ваната и очите ми се напълниха със сълзи. Когато го отдръпна, тампонът бе целия почервенял.

— Порязала съм се на остър камък. — Изрекох го делово, опитвах се да потисна спомените за Сату, които болката върна.

Хладните пръсти на Матю се плъзнаха по раната, която изчезваше в косата ми.

— Повърхностна е. Няма нужда от шевове. — Взе бурканче с мехлем и ме намаза. Миришеше на мента и билки от градината. — Алергична ли си към нещо? — попита той, когато приключи.

Поклатих глава.

Отново повика Март, която се дотътри с куп сгънати кърпи в ръце. Той й изрецитира цял списък с лекарства, а тя кимаше, въртейки връзка ключове, която извади от джоба си. Само едно лекарство ми бе познато.

— Морфин? — попитах и пулсът ми се ускори.

— Ще облекчи болката ти. А другите лекарства ще предотвратят подуването и инфекциите.

Част от напрежението ми се оттече във ваната, вече не бях в шок, но болката ставаше по-силна. Възможността да я притъпя съвсем беше примамлива и аз неохотно се съгласих да изпия лекарството, след като ме извадят от ваната. Седенето във вече почервенялата вода ме замайваше.

Преди да изляза обаче, Матю настоя да погледне дясното ми стъпало. Вдигна го над водата и подпря подметката на рамото си. И най-малкият натиск спираше дъха ми.

— Изабо, можеш ли да дойдеш, ако обичаш?

И тя като Март чакаше търпеливо в спалнята, в случай че синът й има нужда от помощ. Когато влезе, Матю я накара да застане зад мен, докато той развързваше подгизналите връзки на обувката и се опитваше внимателно да я свали. Изабо ме хвана за раменете, за да не изскоча от ваната.

Виках през целия преглед, дори и след като Матю спря с опитите да ми свали обувката и започна да я къса, както шивач пори тънка материя. Скъса и чорапа ми и разпра и шева на клина, след това оголи глезена ми. Около него имаше тъмен кръг, все едно съм била с пранги, които са се врязали в кожата ми и са оставили синини и мехури.

Матю вдигна очи, в погледа му се четеше гняв.

— Как е станало това?

— Сату ме провеси с главата надолу. Искаше да ме принуди да летя. — Извърнах се объркана, не можех да разбера защо толкова хора ми се ядосват за неща, за които нямам вина.

Изабо хвана внимателно стъпалото ми. Матю коленичи до ваната. Черната му коса бе пригладена назад, а дрехите му бяха мокри и изцапани с кръв. Обърна лицето ми към себе си и ме погледна. В очите му имаше яростно желание да ме закриля и гордост.

— Родена си през август, нали? И си зодия Лъв? — Говореше съвсем като французин, от изискания му английски акцент нямаше и следа.

Кимнах.

— Тогава ще трябва вече да те наричам моята лъвица, защото само лъвица би се съпротивлявала като теб. Но дори и тя има нужда от закрилник. — Блесналият му поглед се отклони към дясната ми ръка. Тъй като бях стискала силно ръба на ваната, кървенето бе започнало отново. — Глезенът ти е навехнат, но не е сериозно. Ще го превържа по-късно. А сега да се погрижим за гърба и ръката ти.

Матю ме вдигна от ваната и ме сложи да седна. Нареди ми да пренеса тежестта си върху левия крак. Март и Изабо ме държаха, докато той режеше клина и бельото ми. И тримата се отнасяха съвсем спокойно към голотата, така че и аз също спрях да се притеснявам, че съм полуразсъблечена пред тях. Матю повдигна подгизналата предница на пуловера и откри тъмната синина на корема ми.

— Господи — възкликна и пръстите му притиснаха охлузената плът над пубисната ми кост. — Как, по дяволите, е станало това?

— Сату си изпусна нервите. — Зъбите ми затракаха, когато си спомних как летях във въздуха и после усетих силна болка в корема. Матю уви кърпа около талията ми.

— Да свалим пуловера — каза той мрачно. Отиде зад мен и усетих докосване на метал до гърба си.

— Какво правиш? — Извърнах глава, за да видя. Сату ме държа по корем часове наред и не можех да понеса някой да стои зад мен, дори Матю. Тялото ми се затресе още по-силно.

— Спри, Матю — обади се настоятелно Изабо. — Тя не може да издържи.

Ножицата изтрака на пода.

— Всичко е наред. — Матю се притисна закрилнически към мен. Кръстоса ръце пред гърдите ми и ме обгърна напълно. — Ще го направя отпред.

След като спрях да треперя толкова силно, той мина пред мен и започна да реже пуловера. От хладината по гърба си разбрах, че по него не бе останало много от материята. Преряза сутиена ми и разтвори предницата на пуловера.

Изабо затаи дъх, докато парчетата падаха от гърба ми.

— Maria, Deu maire. — Март бе ужасена.

— Какво? Какво е направила? — Стаята се люлееше като полилей при земетресение. Матю ме обърна с лице към майка си. По лицето й бяха изписани мъка и състрадание.

— La sorciere est morte — закани се тихо Матю.

Вече планираше как да убие още една вещица. Кръвта във вените ми се смрази и полезрението ми се обрамчи с черно.

Матю ме задържа изправена.

— Не припадай, Даяна.

— Ти ли уби Джилиан? — изплаках аз.

— Да. — Гласът му бе равен и мъртвешки.

— Защо трябваше да го научавам от друг? Сату ми каза, че си влизал в жилището ми и че си ме упоил с кръвта си. Защо, Матю? Защо не ми каза?

— Защото се боях да не те загубя. Знаеш толкова малко за мен, Даяна. Тайни, закрилнически инстинкти, дори убийство, ако се наложи. Това съм аз в действителност.

Обърнах се с лице към него, върху себе си нямах нищо друго освен кърпата около кръста ми. Бях кръстосала ръце върху голите си гърди и емоциите ми се меняха бързо от страх към гняв и после към нещо още по-мрачно.

— Значи ще убиеш и Сату?

— Да. — Не се извини и не даде повече обяснения, но в погледа му се четеше едвам контролиран бяс. Хладните му сиви очи се впиха в лицето ми. — Ти си много по-смела от мен, казвал съм ти го и преди. Искаш ли да видиш какво ти е причинила? — попита и ме сграбчи за лактите.

Замислих се за миг, след това кимнах.

Изабо протестира на окситански, но Матю й изсъска и я накара да млъкне.

— Тя го е преживяла и е оцеляла, маман. Едва ли като го види, ще се почувства по-зле.

Изабо и Март слязоха долу, за да вземат две огледала, а Матю нежно попи влагата от тялото ми.

— Не припадай — повтаряше той всеки път, когато ме докосваше с грубата хавлия.

Жените се върнаха с едно огледало в красива позлатена рамка, което бяха взели от салона, и с едно още по-голямо, което само вампир би могъл да качи в кулата. Матю постави по-голямото зад мен, а Изабо и Март държаха другото пред мен, за да видя гърба си. Виждах в него и Матю.

Това не можеше да е моят гръб. Беше на някой друг, някой, който е бил удрян с камшик и прогарян, докато кожата му е станала на червени, сини и черни петна. Видях странни знаци, кръгове и символи. Споменът за огъня отново се появи в съзнанието ми.

— Сату каза, че ще ме отвори — прошепнах аз. Бях като хипнотизирана. — Но аз опазих тайните си вътре в себе си, мамо, точно както ти искаше.

Матю се опита да ме хване и това бе последното, което видях в огледалото, преди мракът да ме погълне.

Събудих се до камината в спалнята. Долната половина на тялото ми беше увита в хавлиена кърпа. Седях на ръба на тапицирано с дамаска кресло, приведена от кръста надолу. Торсът ми бе полегнал върху купчина възглавници, поставени върху друго тапицирано кресло. Виждах само стъпала, а някой мажеше гърба ми с мехлем. Беше Март, грубоватата й сила беше много по-различна от нежното докосване на Матю.

— Матю? — изхриптях и извърнах глава настрани.

Лицето му се появи пред мен.

— Да, скъпа моя?

— Защо вече няма болка?

— Това е магия — отвърна той и се опита да се усмихне, за да ми повдигне духа.

— Морфин — произнесох бавно, като си спомних списъка с лекарства, който бе дал на икономката.

— Точно това казах и аз. Всеки, който някога е изпитвал болка, знае, че морфинът е като магия. Сега, след като вече си в съзнание, ще те превържем. — Той подхвърли марля на Март. Обясни, че превръзката ще намали отока и ще предпази кожата ми. Пък и така ще прикрие гърдите ми, тъй като в близко бъдеше нямаше да мога да нося сутиен.

Двамата увиха километри бял бинт около торса ми. Благодарение на лекарствата изтърпях всичко все едно се случваше на някой друг. Но усещането изчезна, когато Матю започна да рови в лекарската си чанта и да говори за шевове. Като дете бях паднала и се бях наръгала на голяма вилица. Тогава трябваше да ме шият и месеци след това сънувах кошмари. Признах на Матю, че се страхувам, но той бе твърдо решен.

— Срезът на ръката ти е дълбок, Даяна. Няма да зарасне правилно, ако не те зашия.

Докато жените ме обличаха, Матю пийна малко вино. Пръстите му трепереха. Нямах никаква дреха, която се закопчава отпред, затова Март отново изчезна и се върна с цял наръч от дрехите на Матю. Пъхнаха ме в една от изисканите му памучни ризи. Беше ми голяма, но допирът й ми се стори приятен. Март внимателно наметна на раменете ми черна кашмирена жилетка с кожени копчета, също на Матю. А Изабо ми надяна едни от моите еластични панталони. После Матю ме положи върху купчината възглавници на дивана.

— Преоблечи се — нареди му Март и го побутна към банята.

Матю си взе бърз душ и излезе с чисти панталони. Избърса си косата край огъня и се дооблече.

— Имаш ли нещо против да сляза за малко долу? — попита той. — Март и Изабо ще останат при теб.

Подозирах, че отива на долния етаж заради брат си. Кимнах. Все още бях под влиянието на силното лекарство.

Когато той излезе, Изабо от време на време промърморваше нещо, което не бе нито на окситански, нито на френски, а Март се щураше напред-назад. Когато Матю се върна, те вече бяха изнесли повечето съсипани дрехи и окървавени кърпи от стаята. До него вървяха Фалън и Хектор, чиито езици висяха навън.

Изабо присви очи.

— Кучетата ти не могат да влизат в дома ми.

Фалън и Хектор преместиха поглед от Изабо към Матю с интерес. Матю щракна с пръсти и посочи пода. Кучетата легнаха и загрижените им муцуни се обърнаха към мен.

— Ще стоят при Даяна, докато си тръгнем — заяви категорично той. Майка му въздъхна, но не му се противопостави.

Матю вдигна краката ми, седна и ги сложи в скута си. Дланите му нежно ме галеха. Март постави чаша вино пред него, след това бутна в ръцете ми чаша чай. Двете с Изабо се оттеглиха и ни оставиха сами с кучетата пазачи.

Съзнанието ми блуждаеше, успокоено от морфина и хипнотичното докосване на Матю. Прехвърлях спомените си и се опитвах да разбера кое се бе случило наистина и кое си бях въобразила. Дали призракът на майка ми наистина беше в шахтата, или просто си бях представила времето ни заедно, преди да заминат с баща ми за Африка? Или умът ми бе опитал да се справи със стреса, като ме бе отвел във въображаем свят? Смръщих се.

— Какво има, лъвице моя? — попита Матю загрижено. — Да не би да те боли?

— Не. Просто си мисля. — Вгледах се в лицето му и заплувах през мъглата към неговия сигурен бряг. — Къде бях?

— В Ла Пиер. Стар замък, изоставен от години.

— Срещнах се с Жербер. — Мислите ми се лутаха, не искаха да стоят на едно място прекалено дълго.

Пръстите на Матю замръзнаха.

— Той е бил там?

— Само в началото. С Доменико ни чакаха, когато пристигнахме, но Сату ги отпрати.

— Разбирам. Докосна ли те? — Цялото тяло на Матю се стегна.

— По бузата. — Потръпнах. — Ръкописът е бил в ръцете му преди много време, Матю. Похвали се как го е взел от Испания. Още тогава е бил омагьосан. Държал е една вещица в робство с надеждата, че ще успее да развали магията на книгата.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи?

Стори ми се, че е прекалено скоро, и тъкмо се канех да му го кажа, когато думите сами се изляха от устата ми. Разказах за опитите на Сату да ме отвори, за да намери магията в мен, Матю ме прегърна, обгърна ме с ръце.

Държа ме така, докато говорех, не ме пусна и когато свърших и се разплаках. Каквото и да чувстваше, докато му разказвах за разкритията на Сату, той се владееше напълно. Дори когато му признах, че съм видяла майка си да седи под ябълково дърво, чиито корени са се разпрострели по каменния под на Ла Пиер, не ме притисна за повече подробности, макар в главата му вероятно да се въртяха хиляди въпроси.

Но не му доверих всичко, премълчах за присъствието на баща ми, за ясните ми спомени от приспивните приказки и как тичах по поляната зад къщата на Сара в Мадисън. Но все пак беше някакво начало, с времето щях да му кажа и останалото.

— И какво ще правим сега? — попитах накрая. — Не можем да позволим Паството да стори нещо на Сара и Ем или на Март и Изабо.

— Това зависи от теб — каза бавно Матю. — И ще те разбера, ако вече ти е дошло в повече. — Извих шия, за да го погледна, но той отказваше да срещне погледа ми, а се взираше упорито в мрака през прозореца.

— Обеща ми, че ще сме заедно за цял живот.

— Нищо не може да промени чувствата ми към теб, но ти не си вампир. Това, което ти се случи днес… — Матю млъкна, после продължи: — Ако размислиш, имам предвид за мен, ще те разбера.

— Дори Сату не може да ме накара да размисля. А тя се опита. Майка ми беше толкова сигурна, когато ми каза, че ти си човекът, когото съм чакала. Точно тогава успях да полетя. — Всъщност не беше точно така. Майка ми каза, че това е мъжът, когото ние сме чакали. Но тъй като не го разбирах, го премълчах.

— Сигурна ли си? — Матю вдигна брадичката ми и ме погледна в очите.

— Напълно.

Част от болката се изпари от лицето му. Наведе се и ме целуна, след това се отдръпна.

— Устните са единствените части от тялото ми, които не ме болят. — Имах нужда от напомняне, че на този свят живеят същества, които могат да ме докосват и без да ме нараняват.

Той притисна нежно устни към моите, дъхът му ухаеше на карамфил и подправки. Така прогони спомените ми от Ла Пиер и за няколко секунди успях да затворя очи и да се отпусна. Но спешната нужда да разбера какво ще се случи занапред, ме върна обратно нащрек.

— Е… сега какво? — попитах отново.

— Изабо е права. Трябва да отидем при твоето семейство. Вампирите не могат да ти помогнат да преоткриеш магическите си способности, а вещиците няма да спрат да те преследват.

— Кога? — След Ла Пиер бях готова да правя каквото ми каже.

Матю потрепна леко, очевидно изненадан от бързото ми съгласие.

— Заедно с Болдуин ще отлетим с хеликоптера до Лион. Самолетът му е зареден с гориво и готов за излитане. Сату и другите вещици от Паството няма да се върнат веднага, но със сигурност ще го направят — каза той мрачно.

— А дали Изабо и Март ще са в безопасност в Сет-Тур без теб?

Матю се засмя.

— Набърквали са се в много по-страшни битки през вековете. Глутница вампири и няколко любопитни вещици едва ли ще ги притеснят. Но трябва да се погрижа за нещо, преди да тръгнем. Ще успееш ли да си починеш, ако оставя Март при теб?

— Ще си събера багажа.

— Март ще го направи. Изабо ще помогне също, ако й позволиш.

Кимнах. Мисълта, че Изабо ще се върне в стаята, ми се стори странно успокояваща.

Матю подреди отново възглавниците. Повика тихо Март и Изабо и посочи на кучетата стълбите. Те застанаха там като статуите на лъвовете пред Нюйоркската обществена библиотека.

Двете жени се движеха тихо из спалнята, безшумните им стъпки и кратките разговори създадоха успокояващ фонов шум, който най-накрая ме приспа. Когато се събудих няколко часа по-късно, старият ми платнен сак беше готов и ме чакаше до камината, а Март се бе надвесила над него и пъхаше вътре метална кутия.

— Какво е това? — попитах и разтърках сънените си очи.

— Чаят ти. По една чаша всеки ден. Нали помниш?

— Да, Март. — Главата ми се отпусна отново на възглавниците. — Благодаря за всичко.

Грубата й ръка ме погали по челото.

— Той те обича. Нали го знаеш? — Гласът й бе дрезгав, както обикновено.

— Знам, Март. И аз го обичам.

Хектор и Фалън извърнаха глави. Вниманието им бе привлечено от шум по стълбите, но прекалено тих, за да мога да го чуя. Появи се тъмният силует на Матю. Приближи се до дивана, огледа ме и кимна одобрително, след като ми премери пулса. После ме вдигна на ръце, сякаш бях лека като перце. Морфинът се погрижи да усетя само лек натиск по гърба, докато ме носеше надолу по стълбите. Хектор и Фалън вървяха накрая на малката ни процесия.

Кабинетът му бе осветен само от огъня в камината, който караше книгите и предметите да хвърлят дълги сенки. Очите на Матю се стрелнаха към дървената играчка на полицата и той тихо се сбогува с Лукас и Бланка.

— Ще се върнем при първа възможност — обещах му.

Той се усмихна, но очите му останаха тъжни.

Болдуин ни чакаше в коридора. Хектор и Фалън се въртяха в краката на Матю и не позволяваха на никого да се приближи. Той им даде знак да се отдръпнат, за да може Изабо да дойде при него.

Тя постави хладните си ръце върху раменете ми.

— Бъде смела, дъще, но слушай Матю — заръча ми тя и ме целуна по двете бузи.

— Толкова съжалявам, че докарах толкова неприятности на дома ти.

— Hein, този дом е виждал и по-лоши неща — отвърна тя, преди да се обърне към Болдуин.

— Обади се, ако имаш нужда от нещо, Изабо. — Големият й син прилепи устните си към страните й.

— Разбира се, Болдуин. Лек полет — промълви тя, докато той излизаше.

— В кабинета на татко има седем писма — каза й Матю, когато брат му вече бе навън. Говореше тихо и много бързо. — Ален ще дойде да ги вземе. Той знае какво да прави. — Изабо кимна и очите й светнаха.

— Значи всичко започва отново — прошепна тя. — Баща ти би се гордял с теб, Матю. — Докосна го по ръката и взе багажа му.

Тръгнахме в редица — вампири, кучета и вещица — през поляните на замъка. Перките на хеликоптера се задвижиха бавно, когато се приближихме. Матю ме хвана през кръста и ме качи в кабината, след това ме последва.

Отлепихме се от земята и само след миг вече се бяхме издигнали над осветените стени на замъка. След това се отправихме на изток, където в мрака на предутринното небе блещукаха светлините на Лион.