Дебора Харкнес
Аз, вещицата (36)

36.

Главата ми се намираше между коленете насред цялата бъркотия. Ръката на Матю ме притискаше и ме караше да се взирам в шарките на избелелия ориенталски килим под стъпалата ми. Чувах в далечината как Маркъс казва на Сара, че ако ме доближи, е много вероятно баща му да й откъсне главата.

— Това е характерно за вампирите — рече той успокоително. — Много сме ревниви към територията си.

— Кога са се оженили? — поинтересува се Сара, леко замаяна.

Усилията на Мириам да успокои Ем не бяха толкова тактични.

— Наричаме го закрила — пропя звънливото й сопрано. — Виждала ли си как сокол дебне жертвата си? Това прави в момента и Матю.

— Но Даяна не е негова жертва, нали? Той няма да я… ухапе, нали? — Ем погледна към шията ми.

— Не мисля — каза бавно Мириам, след като обмисли въпроса. — Не е гладен, а и тя не кърви. Опасността е минимална.

— Престани, Мириам — обади се Маркъс. — Няма за какво да се тревожиш, Емили.

— Вече мога да се изправя — промълвих аз.

— Не мърдай. Притокът на кръв към главата ти не се е нормализирал още. — Матю се опита да ми изръмжи, но не успя.

Сара сподави сумтенето си, подозренията й, че Матю непрекъснато следи кръвообращението ми, се потвърдиха.

— Мислиш ли, че ще ме пусне да мина покрай Даяна, за да взема резултатите от тестовете й? — попита Мириам Маркъс.

— Зависи колко е ядосан. Ако някой постъпи така с моята съпруга, ще го заколя и ще го изям за закуска. На твое място не бих мърдал от мястото си.

Столът на Мириам се плъзна по пода.

— Ще рискувам. — И се стрелна покрай мен.

— По дяволите — изруга тихо Сара.

— Невероятно бърза е — увери я Маркъс. — Дори и за вампир.

Матю ме изправи до седнало положение. Дори при най-лекото движение главата ми щеше да се пръсне и стаята отново се завърташе. Затворих за миг очи и когато отново ги отворих, Матю ме гледаше загрижено.

Пръстите му обвиха китката ми, за да ми премерят пулса.

— Съжалявам, Матю — промълви Маркъс. — Нямах представа, че Мириам ще се държи така.

— Наистина има за какво да съжаляваш — отвърна безизразно баща му, без да вдига поглед. — Започвай да обясняваш за какво е това посещение, и то бързо. — Вената на челото му пулсираше.

— Мириам… — започна Маркъс.

— Не съм питал Мириам. Питах теб — сопна се баща му.

— Какво става, Даяна? — намеси се леля ми. Изглеждаше бясна. Маркъс все още я прегръщаше през раменете.

— Мириам смята, че на алхимичната илюстрация сме аз и Матю — произнесох аз внимателно. — И изобразява етап в правенето на философския камък, който се нарича conjuctio или брак. Следващата стъпка е conceptio.

— Conceptio? — повтори Сара. — Това, което си мисля, ли означава?

— Вероятно. На латински значи зачатие — обясни Матю.

Очите на Сара се уголемиха.

— На деца ли?

Но мислите ми бяха другаде. Преглеждах наум илюстрациите на Ашмол.

— Conceptio също липсваше. — Посегнах към Матю. — Тази рисунка е у някого, както бракосъчетанието е у нас.

Мириам се появи точно навреме в стаята. Носеше някакви книжа.

— На кого да ги дам?

След като Матю я изгледа така, както се надявах никога повече да не прави с никого, лицето й стана перленосиво и тя бързо му връчи изследванията.

— Донесла си грешните изследвания, Мириам. Тези са на мъж — каза Матю, след като нервно прелисти първите две страници.

— Тези изследвания наистина са на Даяна — заяви Маркъс. — Тя е химера, Матю.

— Какво е това? — изуми се Ем. Химерата беше митологично същество, нещо средно между лъвица, дракон и коза. Погледнах надолу, като вече очаквах да видя опашка между краката си.

— Индивид, чиито клетки имат два и повече генетични профила — обясни Матю, като гледаше невярващо първата страница.

— Това е невъзможно. — Сърцето ми силно издумка. Матю ме прегърна и постави резултатите от тестовете на масата пред мен.

— Рядко е, но не е невъзможно — отбеляза той мрачно и очите му зашариха по сивите чертички.

— Предполагам, че става въпрос за фетална резорбция — обади се Мириам, без да обръща внимание на предупредителното смръщване на Маркъс. — Тези резултати са от косата й. Имаше косми по юргана, който занесохме в „Старата ложа“.

— Фетална резорбция или синдром на изчезващия близнак — обясни Маркъс, след като се обърна към Сара. — Ребека имала ли е някакви проблеми в началото на бременността? Кървене или опасения за помятане?

Сара поклати глава.

— Не, не мисля. Но те не бяха тук… Стивън и Ребека бяха в Африка. Върнаха се в Щатите чак след края на третия месец.

Никой не ми бе казвал, че съм зачената в Африка.

— Ребека не е могла да разбере, дори нещо да не е било наред. — Матю поклати глава и сви устни. — Синдромът на изчезващия близнак се проявява доста преди повечето жени да разберат, че са бременни.

— Значи съм била близначка и мама е пометнала другото бебе?

— Брат ти — поде Матю и ми показа резултатите със свободната си ръка. — Имала си близнак. В случаи като твоя по-жизненият плод поглъща кръв и тъкани от другия. Става много рано и обикновено не остава и следа от изчезналия близнак. Изследванията на косата на Даяна показват ли умения, които не сме уловили при другите ДНК тестове?

— Няколко — пътуване през времето, промяна на формата, пророкуване — отвърна синът му. — Даяна е погълнала напълно повечето от тях.

— Брат ми е трябвало да може да пътува през времето, не аз — произнесох бавно.

Малки фосфоресциращи петна ми подсказаха, че баба ми се приближава. Тя ме докосна леко по рамото и седна в далечния край на масата.

— Той е бил и генетично предразположен да контролира вещерския огън — добави Маркъс и кимна. — Открихме маркера за огъня само в косата. Но там няма следи от другите стихии.

— И ти мислиш, че майка ми не е знаела за съществуването на брат ми? — Прокарах пръсти по сивите, черни и бели чертички.

— О, знаела е. — Мириам изглеждаше убедена. — Ти си родена на празника на богинята. Затова те е нарекла Даяна.

— Е, и? — Потръпнах и се опитах да потисна спомена как яздя през гората в туника и сандали, както и странното усещане, че държах лък и стрела, когато предизвиках вещерски огън.

— Богинята на луната има брат-близнак — Аполон. „Лъвът създаде слънцето, за да го събере с неговата сестра — Луната.“ — Очите на Мириам светнаха, когато изрецитира стиховете от алхимичната поема. Беше намислила нещо.

— Нали знаеш, „Ловът на зеления лъв“.

— Знам и следващия стих: „Чрез брак това прекрасно чудо лъвът може да зачене цар“.

— За какво говори тя? — попита тревожно Сара.

Когато Мириам понечи да отговори, Матю поклати глава. Вампирката млъкна.

— Слънчевият цар и лунната царица — философските сяра и живак — се женят и зачеват дете — обясних на Сара. — В алхимичната образност тяхното дете е хермафродит, символизира смесването на веществата.

— С други думи, Матю — намеси се безцеремонно Мириам, — ръкописът на Ашмол не е за произхода, нито за еволюцията и изчезването на видовете. В него става въпрос за възпроизводството.

Намръщих се.

— Глупости.

— Може и да мислиш, че са глупости, Даяна, но на мен вече всичко ми е ясно. Вампир и вещица може и да успеят да създадат дете все пак. Както и другите смесени двойки. — Мириам се облегна победоносно назад, като безмълвно подканяше Матю да избухне.

— Но вампирите не могат да се възпроизвеждат биологично — заяви Ем. — Никога не са можели. А и различните видове не се смесват.

— Видовете се променят, адаптират се към новите обстоятелства — изтъкна Маркъс. — Инстинктът за продължаване на вида чрез репродукция е много силен, толкова силен, че може да предизвика генетични изменения.

Сара се намръщи.

— От вашите уста звучи сякаш сме на изчезване.

— Може и така да е. — Матю бутна изследванията към средата на масата при бележките и страницата от Ашмол. — Вещиците все по-рядко раждат и способностите им намаляват. На вампирите им става все по-трудно да преведат някое топлокръвно същество по пътя на прераждането. А демоните са по-нестабилни отвсякога.

— Все още не разбирам защо трябва да бъде позволено на вампирите и вещиците да имат общи деца — обади се Ем. — И ако ще има промяна, защо тя трябва да започва от Даяна и Матю?

— На Мириам това й хрумна, докато ги гледаше в библиотеката — обясни Маркъс.

— И преди сме виждали как вампирите защитават партньора си или бранят жертвата си. Но в някакъв момент други инстинкти — за ловуване, за хранене — надвиват желанието им да закрилят. Но закрилническите инстинкти на Матю спрямо Даяна стават все по-силни — изтъкна Мириам. — След това той започна вампирския брачен танц на чифтосването, за да отклони вниманието от нея.

— Това се прави, за да се защитят бъдещите деца — каза Маркъс на баща си. — Нищо друго не може да накара хищника да положи тези усилия.

— Емили има право. Вампирите и вещиците са прекалено различни. С Даяна не можем да имаме деца — прекъсна го рязко Матю и го погледна в очите.

— Не сме сигурни в това. Не и напълно. Погледни жабата. — Маркъс подпря лакти на масата и изпука силно пръстите си.

— Жабата ли? — Сара взе рисунката на алхимическата сватба и пръстите й смачкаха ръба. — Чакай малко. Даяна кое е — лъвицата, драконът или жабата? Или е кралицата?

— Тя е кралицата. Може би също и еднорогът. — Маркъс внимателно измъкна от ръцете на леля ми листа и се върна на земноводните. — В определени ситуации женската жаба чесновница може да се чифтоса с друг, макар и близък вид жаба. Потомството има някои положителни качества, като например, че се развива по-бързо. Това им помага да оцеляват.

— Вампирите и вещиците не са жаби чесновници, Маркъс — заяви хладно Матю. — И не всички промени са положителни.

— Защо си толкова невъзприемчив? — упрекна го нервно Мириам. — Кръстосването между видовете е нормална еволюционна стъпка.

— Генетичното рекомбиниране — каквото би се случило, ако вампир и вещица имат деца — води до ускорено еволюционно развитие. Всички видове преминават през такъв скок. Разказваме ти твоите открития, Матю — каза извинително Маркъс.

— И двамата забравяте за моралната страна на генетичното рекомбиниране. И ако си мислите, че ще експериментираме тези хипотези с Даяна, дълбоко грешите. — Гласът на Матю беше заплашително тих.

— Тъй като тя е химера, а също така и с кръвна група AB отрицателна, много по-малко е вероятно да отхвърли плод, който е полувампир. Тя приема кръвопреливане от всички и вече е резорбирала чужда ДНК. Може би стремежът към оцеляване я е довел при теб, също както става при жабата чесновница.

— Прекалено много предположения, Маркъс.

— Даяна е различна, Матю. Тя не е като другите вещици. — Маркъс премести погледа си от Матю към мен. — Не си видял изследванията на митохондриалната й ДНК.

Матю разлисти страниците. Дишането му стана свистящо.

Листът бе покрит с ярки цветни кръгове. Мириам бе написала най-отгоре: „Непознат клан“, а до него бе прибавила символ, който приличаше на обърнато „Е“ с дълга опашка. Матю набързо прегледа съдържанието, после отгърна на другата страница.

— Знаех, че ще подложиш резултатите на съмнение, затова донесох и други за сравнение — каза тихо Мириам.

— Какво е клан? — Наблюдавах внимателно Матю за някакъв знак, който да ми подскаже чувствата му.

— Генетично родословно дърво. Чрез изследване на митохондриалната ДНК можем да стигнем до една от четирите жени, от които са произлезли всички вещици, изследвани от нас.

— С изключение на теб — обърна се към мен Матю. — Ти и Сара не сте потомки на нито една от тях.

— Какво означава това? — Докоснах обърнатото „Е“.

— Това е древен глиф, който означава heh, пет на иврит — обясни ми Матю, след като се обърна към Мириам. — Колко стар е този клан?

Вампирката обмисли внимателно думите си.

— Кланът Хех е стар, независимо на коя теория за установяване на възрастта си привърженик.

— По-стар от клана Гимел? — попита Матю, имайки предвид три на иврит.

— Да. — Мириам се поколеба. — И за да отговоря на следващия ти въпрос; има две възможности. Има вероятност да се окаже, че кланът Хех произлиза от митохондриалната ДНК на Лилит.

Сара отвори уста, за да зададе въпрос, но се отказа, като ме видя как клатя глава.

— Или пък кланът Хех произлиза от сестра на Лилит, което значи, че жената, на която Даяна е потомка, е родоначалничка на клан, но не е вещерският еквивалент на митохондриалната ДНК на Ева. И в двата случая е възможно, ако Даяна няма потомство, кланът Хех да отмре с това поколение.

Бутнах кафявия плик от майка ми към Матю.

— Може ли да ми го нарисуваш? — Никой в стаята нямаше да разбере нищо, ако не се онагледи.

Ръката на Матю започна бързо да се движи по хартията. Нарисува две диаграми. Едната приличаше на змия, а другата се разклоняваше. Той посочи змията.

— Това са седемте познати дъщери на митохондриалната ДНК на Ева. Учените смятат, че от тях произлизат почти всички човешки същества от Западна Европа. Данните на всяка една от тях се появяват в различни епохи и на различни места на планетата. Но имат обща прародителка.

— И това е митохондриалната ДНК на Ева — казах аз.

— Да. — Той посочи разклонената диаграма. — А ето какво открихме за произхода по женска линия на вещиците. Има четири родословни дървета, или кланове. На всеки един сме сложили номер, за да можем да ги разграничаваме, макар че майката на клана Алеф — първия открит от нас — е живяла по-скоро от останалите.

— Какво означава „по-скоро“? — попита Ем.

— Алеф е отпреди седем хиляди години.

— Преди седем хиляди години? — Сара не можеше да повярва. — Семейство Бишъп знае родословното си дърво по женска линия само от 1617 година насам.

— Гимел се е появил преди четирийсет хиляди години — каза мрачно Матю. — Ако Мириам е права, то кланът Хех е по-стар и е съществувал много по-рано.

— По дяволите — възкликна Сара. — Коя е Лилит?

— Първата вещица. — Придърпах диаграмите на Матю и си спомних уклончивия му отговор на моя въпрос, дали не търси първия вампир. — Или поне първата вещица, от която произлизат по женска линия съвременните вещици.

— Маркъс си пада по прерафаелитите, а Мириам познава много добре митологията. Те избраха името — обясни Матю.

— Прерафаелитите са обожавали Лилит. Данте Габриел Росети я описва като вещицата, която Адам обичал преди Ева. — Очите на Маркъс станаха замечтани. — „Така премина през него твоята магия и изправената му осанка надве преви. А сърцето му бе задушено от златистите ти коси.“

— А това е от „Песен на песните“ — отбеляза Матю. — „Ти плени сърцето ми, сестрице невесто! Плени сърцето ми с един поглед на очите си, само с огърлието на шията си.“

— Алхимиците са се възхищавали на същия стих — намесих се и поклатих глава. — Има го и в „Aurora Consurgens“.

— Други версии за Лилит не са толкова възторжени — изтъкна сериозно Мириам и ни върна към това, за което говорехме. — В древните предания тя е описвана като същество на нощта, богиня на вятъра и луната, любимата на Самаил, ангела на смъртта.

— Богинята и ангелът на смъртта имали ли са деца? — попита Сара и ни погледна изпитателно. Отново приликите между древните притчи, алхимичните текстове и моята връзка с вампира бяха поразителни.

— Да. — Матю взе изследванията от ръцете ми и ги подреди на спретната купчинка.

— Значи това тревожи Паството — обадих се аз. — Боят се, че може да се родят деца, които да не са нито вампири, нито вещици, нито демони, а мелези. Тогава какво ще правят?

— Колко ли много други същества са били в същото положение през годините? — почуди се Маркъс.

— И колко в момента? — добави Мириам.

— Паството не знае за тези изследвания, и слава богу! — Матю бутна обратно купчината листа към средата на масата. — Но все още нямаме доказателства, че Даяна може да роди дете от мен.

— А защо икономката на майка ти я е учила как да прави от онзи чай? — попита Сара. — Значи смята, че е възможно.

„О, боже! — каза съчувствено баба ми. — Сега вече ще стане интересно.“

Матю застина и ароматът му стана изключително тръпчив.

— Не разбирам.

— Онзи чай, който Даяна и — как й беше името? — Март са правили във Франция. Пълен е с билки, които предизвикват аборт и които не позволяват да се зачене. Помирисах ги в мига, в който тя отвори кутията.

— Знаеше ли това? — Лицето на Матю бе побеляло от гняв.

— Не — прошепнах. — Но нищо лошо не е станало.

Матю се изправи. Извади телефона от джоба си, като избягваше погледа ми.

— Моля да ме извините — подхвърли на Ем и Сара и излезе от стаята.

— Сара, как можа? — извиках, когато вратата се затвори зад него.

— Той има право да знае, ти също. Никой не бива да пие нищо, без да е дал съгласието си.

— Не беше твоя работа да му казваш.

— Така е — натърти доволно Мириам. — Беше твоя работа.

— Не се бъркай, Мириам. — Бях бясна и ръцете ми потрепваха.

— Вече съм забъркана, Даяна. Твоята връзка с Матю поставя в опасност всяко същество в тази стая. Ако вие двамата имате деца, всичко ще се промени. А сега на всичкото отгоре той забърка и Рицарите на Лазар. — Мириам беше бясна не по-малко от мен. — Колкото повече същества са замесени във вашата връзка, толкова по-вероятно е да има война.

— Не ставай глупава. Война? — Усетих зловещи бодежи в раните, които Сату бе оставила по гърба ми. — Войни се водят между нации, а не защото вещица и вампир се обичат.

— Това, което Сату стори с теб, беше предизвикателство. Матю отвърна точно както те се надяваха: като свика братството. — Мириам изсумтя с отвращение. — Откакто ти влезе в Бодлианската библиотека, той изгуби контрол над сетивата си. А последния път, когато това се случи заради жена, съпругът ми умря.

Стаята притихна като гробница. Дори баба ми изглеждаше стресната.

Матю не беше убиец, поне все това си повтарях. Но е убивал, за да се храни, а също така в пристъп на гняв. Знаех го и въпреки това го обичах. Щом можех да обичам толкова силно подобно същество, какво говореше това за мен?

— Успокой се, Мириам — предупреди я Маркъс.

— Няма — озъби му се тя. — Това си е моята история, а не твоята.

— Тогава ни я разкажи — троснах се и стиснах ръба на масата.

— Бетран беше най-добрият приятел на Матю. Когато Елинор Сен-Леже беше убита, Йерусалим бе на прага на война. Англичаните и французите се бяха хванали за гушите. Той събра Рицарите на Лазар, за да разрешат конфликта. Тогава за малко човешките същества да ни изобличат. — Тънкият глас на Мириам трепереше. — Елинор умря от ръката на Матю, тогава той бе лидер на братството, също като сега. Съпругът ми пое вината, за да защити него и ордена. Един палач сарацинец го обезглави.

— Съжалявам, Мириам, наистина съжалявам за смъртта на съпруга ти. Но аз не съм Елинор Сен-Леже, нито сме в Йерусалим. Станало е отдавна и Матю вече не е същият.

— На мен ми се струва сякаш беше вчера — отвърна Мириам. — Матю дьо Клермон все иска това, което не може да има. Изобщо не се е променил.

Стаята утихна. Сара изглеждаше втрещена. Историята на Мириам бе потвърдила най-страшните й подозрения за вампирите изобщо и за Матю в частност.

— Може би ще му останеш вярна, дори и след като го опознаеш — продължи Мириам с мъртвешки глас. — Но колко същества ще унищожи той в твое име? Мислиш ли, че Сату Ярвинен ще избяга от съдбата на Джилиан Чембърлейн?

— Какво се е случило с Джилиан? — попита Ем, повишавайки глас.

Мириам понечи да отговори, но пръстите на дясната ми ръка инстинктивно се свиха. Щракнах с показалеца и средния пръст към нея. Тя сграбчи шията си и издаде гърлен стон.

„Това не беше много любезно, Даяна — сгълча ме баба ми и ми размаха пръст. — Не си изпускай нервите, момиче.“

— Не се бъркай, бабо, ти също, Мириам. — Изгледах и двете унищожително и се обърнах към Ем. — Джилиан е мъртва. Тя и Питър Нокс ми изпратиха снимка на мама и татко от Нигерия. Беше заплаха и Матю се почувства длъжен да ме защити. Това за него е инстинкт, като дишането. Моля те, опитай се да му простиш.

Ем пребледня.

— Матю я е убил, задето ти е пратила снимка?!

— Не само заради това — обади се Маркъс. — Тя шпионираше Даяна от години. Джилиан и Нокс са влизали в жилището й в „Ню Колидж“ и са го обърнали с главата надолу. Търсели са ДНК, за да научат повече за способностите й. Ако бяха разбрали това, което ние знаем…

Ако Джилиан и Нокс бяха научили за изследванията, моята съдба щеше да е по-лоша от смъртта на Джилиан. Обаче фактът, че не го бях чула от Матю, ме съсипваше. Скрих мислите си, като се опитах да пусна капаците зад очите си. Нямаше нужда лелите ми да разбират, че съпругът ми крие тайни от мен.

Но нищо не можех да скрия от баба. „О, Даяна — прошепна тя, — сигурна ли си, че знаеш каква правиш?“

— Искам всички да напуснете къщата ми. — Сара бутна стола си назад. — Ти също, Даяна.

В мазето под всекидневната нещо се разтресе и залюля цялото дюшеме. Трусът се издигна по стените и стъклата на прозорците задрънчаха. Столът на Сара се плъзна напред и я затисна към масата. Вратата между трапезарията и всекидневната се затвори с трясък.

„На къщата никога не й харесва, когато Сара се опитва да командва“, коментира баба ми.

Моят стол се дръпна назад и безцеремонно ме изсипа на пода. Хванах се за масата и се повдигнах. Когато вече бях на крака, невидими ръце ме уловиха, завъртяха ме и ме бутнаха навън от стаята към предната врата. Трапезарията се затвори зад гърба ми и хвана в капан две вещици, двама вампири и един призрак. Чуха се приглушени гневни викове.

Друг призрак, който никога преди това не бях виждала, излезе от килера и ме повика. Беше на жена. Тя носеше корсаж със сложна бродерия и тъмна широка пола, стигаща до пода. Лицето й бе набръчкано от старост, но несъмнено имаше дългия нос и упоритата брадичка на семейство Бишъп.

„Внимавай, дъще. — Гласът й бе плътен и дрезгав. — Ти си дете на кръстопът. Нито си тук, нито си там. Това е опасно място.“

— Коя си ти?

Тя погледна към предната врата, без да ми отговаря. Вратата се отвори леко и без звук, макар обикновено ръждясалите й панти все да скърцаха. „Винаги съм знаела, че той ще дойде, и то заради теб. Моята майка ми го каза.“

Разкъсвах се между двете семейства — Бишъп и Дьо Клермон. Част от мен искаше да се върне в трапезарията, а друга част копнееше да бъде с Матю. Призрачната жена се усмихна на моята дилема.

„Ти винаги си била помежду нещо, вещица наполовина. Но няма пътека пред теб, която да не включва и него. Която и от тях да избереш, ще трябва да го вземеш със себе си.“

Тя изчезна, оставяйки фосфоресциращи следи. През отворената врата видях бледото лице и ръце на Матю, беше като размазано светло петно в дъното на алеята. Когато го зърнах, вече ми беше лесно да взема решение.

Излязох и придърпах ръкавите си над дланите, за да ги предпазя от студа. Вдигнах едното си стъпало… и когато го поставих на земята, гърбът на Матю вече беше точно пред мен. Само една стъпка ми беше достатъчна, за да прекося цялата алея.

Той говореше бясно на окситански. Сигурно от другата страна на линията беше Изабо.

— Матю — повиках го тихо. Не исках да го стресна.

Той се обърна рязко и се намръщи.

— Даяна, не те чух да идваш.

— Нямаше как да ме чуеш. Може ли да говоря с Изабо? — И се пресегнах към телефона.

— Даяна, по-добре…

Семействата ни бяха хванати в капан в трапезарията, а Сара заплашваше да ни изхвърли всичките. Имахме твърде много проблеми, за да си позволим да прекъсваме връзките с Изабо и Март.

— Какво беше казал Ейбрахам Линкълн за къщата?

— „Разделената къща не може да издържи нищо“ — цитира Матю с озадачена физиономия.

— Точно така. Дай ми телефона. — Той неохотно го направи.

— Даяна? — Гласът на Изабо звучеше нетипично враждебно.

— Каквото и да ти е казал Матю, аз не съм ти сърдита. Нищо лошо не е станало.

— Благодаря ти — въздъхна тя. — Опитвах се да му обясня, че това беше просто усещане, което помним бегло от много отдавна. Тогава Диана беше богинята на плодородието. Твоят мирис ми напомни за онова време и за жриците, които помагаха на жените да зачеват.

Очите на Матю ме докосваха през мрака.

— Ще кажеш ли и на Март?

— Разбира се, Даяна. — Тя млъкна. — Матю ми съобщи резултатите от изследванията ти и за теориите на Маркъс. Толкова много са го стреснали, че дори ми разказа твоите тайни. Не знам дали да плача от радост или от мъка при тази новина.

— Рано е да се каже, Изабо. Може би и двете?

Тя тихо се засмя.

— Няма да е за първи път децата ми да ме разплакват. Но никога не бих се отказала от тъгата, ако това означава да се откажа и от радостта.

— Всичко вкъщи наред ли е? — Думите сами излязоха от устата ми и погледът на Матю омекна.

— Вкъщи? — Изабо също разбра значението на думата. — Да, всички тук сме добре. Много е… тихо, откакто вие двамата заминахте.

Очите ми се напълниха със сълзи. Въпреки строгостта й, у Изабо имаше нещо много майчинско.

— Боя се, че вещиците са по-шумни от вампирите.

— Да. И щастието винаги е по-шумно от тъгата. В този дом не е имало достатъчно щастие. — Гласът й се оживи. — Матю ми каза всичко. Да се надяваме, че най-силният му гняв е преминал. Ще се грижим един за друг. — Последното изречение на Изабо беше категорично. Това правеха жените от нейното — от моето — семейство за тези, които обичаха.

— Винаги. — Погледнах към моя вампир, чиято бледа кожа светеше в мрака, и прекъснах връзката. По тревата от двете страни на алеята бе паднала слана и ледените кристалчета улавяха оскъдните лунни лъчи, процеждащи се през облаците.

— И ти ли го подозираше? Затова ли не искаше да се любим? — попитах Матю.

— Казах ти моите основания. В правенето на любов трябва да има интимност, а не просто физическо желание. — Стори ми се раздразнен, че се налага да повтаря.

— Ако не искаш да имаш деца от мен, ще те разбера — заявих, макар част от мен да не бе съгласна.

Той ме сграбчи за ръцете.

— Господи, Даяна, как можа да си помислиш, че не искам да имаме наши деца? Но може да е опасно — и за теб, и за тях.

— При всяка бременност има риск. Дори и ти не можеш да контролираш природата.

— Нямаме представа какви ще бъдат децата ни. Ами ако имат моята нужда да пият кръв?

— Всички бебета са вампири, Матю. Хранят се с кръвта на майка си.

— Не е същото, много добре го знаеш. Много отдавна спрях да се надявам, че ще мога да имам деца. — Погледите ни се срещнаха, търсехме доказателство, че нищо между нас не се е променило. — Но не мога да си представя да загубя теб.

„И не мога да си представя, че може да изгубим децата си.“

Чух неизречените думи на Матю толкова ясно, колкото и пищенето на совата над главата ми. Болката от загубата на Лукас никога нямаше да отшуми напълно. Тя бе оставила по-дълбока следа от кончините на Бланка и Елинор. С Лукас си е отишла част от него, която никога нямаше да може да си върне.

— Значи си взел решение. Никакви деца. Сигурен си. — Допрях длани до гърдите му и зачаках удара на сърцето му.

— В нищо не съм сигурен — каза Матю. — Не сме имали време да го обсъдим.

— Тогава ще взимаме предпазни мерки. Ще пия от чая на Март.

— Ще трябва да направиш много повече от това — натърти той мрачно. — Този чай е по-добре от нищо, но е далеч от съвременните средства на медицината. Макар че, когато става въпрос за вампири и вещици, може никое човешко противозачатъчно средство да не се окаже ефективно.

— Въпреки това ще пия и хапчета — уверих го аз.

— Ами ти? — попита той и хвана брадичката ми, за да не ми позволи да избегна погледа му. — Искаш ли да ми родиш деца?

— Никога не съм си представяла, че мога да стана майка — признах. По лицето му премина сянка. — Но когато си мисля за твоите деца, ми се струва като съдба.

Той пусна брадичката ми. Стояхме мълчаливо в мрака, той ме бе прегърнал през кръста, а аз бях положила глава на гърдите му. Въздухът сякаш бе натежал. Това бе тежестта на отговорността. Той носеше отговорност за семейството си, за рицарите на Лазар, а сега и за мен.

— Боиш се, че няма да можеш да ги предпазиш — изведнъж проумях аз.

— Аз дори теб не мога да предпазя — каза той дрезгаво и пръстите му се плъзнаха по полумесеца на гърба ми.

— Няма нужда да решаваме веднага. Със или без деца, ние вече сме семейство, което трябва да пазим. — Част от тежестта на въздуха се пренесе върху моите рамене. Цял живот бях живяла само за себе си, без да зачитам задълженията към семейството и традицията. Дори сега част от мен искаше да се върне към сигурността на моята независимост и да отхвърли това ново бреме.

Погледът му се плъзна нагоре по алеята към къщата.

— Какво стана, след като излязох?

— О, точно каквото очакваше. Мириам ни разказа за Бетран и Йерусалим и се изпусна за Джилиан. Маркъс съобщи кой е влизал в жилището ми. А също така, че може да сме станали причина за някаква война.

— Dieu, защо не могат да си държат устите затворени? — Прокара пръсти през косата си. По очите му познавах, че съжалява, задето е крил всичко това от мен. — Отначало бях сигурен, че е заради ръкописа. После предположих, че е заради теб. И проклет да съм, ако не успея да разбера за какво е всичко това. Разбулва се някаква древна и силна тайна и ние сме свързани с нея.

— Има ли право Мириам да се чуди колко още същества са оплетени в нея? — Взрях се в луната, сякаш тя можеше да ми отговори на въпроса. Но вместо нея го направи Матю.

— Съмнявам се да сме първите същества, които обичат когото не бива, и със сигурност няма да сме последните. — Хвана ме за ръката. — Да влизаме. Трябва да обясним някои неща.

Докато вървяхме по алеята, Матю отбеляза, че обясненията, също като хапчетата, се преглъщат по-лесно с течности. Влязохме в къщата през задната врата, за да вземем необходимото. Матю ме гледаше, докато подреждах подноса.

— Какво? — Вдигнах очи. — Да не съм забравила нещо?

Ъгълчетата на устата му леко се повдигнаха.

— Не, лъвице. Просто се опитвам да проумея откъде се сдобих с такава решителна съпруга. Дори когато слагаш чаши върху таблата, изглеждаш заплашително.

— Не изглеждам заплашително — възразих и притеснено си оправих опашката.

— Напротив. — Матю се усмихна. — Иначе Мириам нямаше да е в такова състояние.

Когато стигнахме до вратата между всекидневната и трапезарията, се ослушахме за признаци на битка вътре, но не се чуваше нищо друго, освен сподавени разговори. Къщата се отключи и се отвори пред нас.

— Помислихме си, че може да сте жадни — казах и поставих таблата на масата.

Множество очи се обърнаха към нас — на вампири, вещици, призраци. Зад гърба на баба ми се виждаше цяла група роднини, които се суетяха и се опитваха да свикнат с присъствието на вампирите в трапезарията.

— Уиски, Сара? — попита Матю и взе една чаша от подноса.

Тя го изгледа продължително.

— Мириам твърди, че ако приемем връзката ви, можем да предизвикаме война. Баща ми се е бил във Втората световна война.

— Моят също — каза Матю, докато й наливаше уиски. И самият той също, но затова си премълча.

— Той все казваше, че уискито му помагало вечер да си затвори очите, без да се намрази, че е изпълнил дадените му през деня заповеди.

— Няма гаранция, но помага. — Матю й подаде чашата.

Сара я взе.

— Би ли убил собствения си син, ако решиш, че представлява заплаха за Даяна?

Той кимна.

— Без да се поколебая.

— И той така каза. — Сара кимна към Маркъс. — Дай му и на него питие. Сигурно не му е лесно да знае, че собственият му баща би го убил.

Матю занесе уиски и на Маркъс и наля на Мириам чаша вино. Аз направих на Ем кафе с мляко. Беше плакала и изглеждаше по-крехка отвсякога.

— Не знам дали бих се справила с това, Даяна — прошепна ми тя, докато взимаше чашата. — Маркъс ни обясни какво са планирали Джилиан и Питър Нокс. Но когато си помисля за Барбара Чембърлейн, как се чувства тя след смъртта на дъщеря си… — Ем потрепери и млъкна.

— Джилиан Чембърлейн беше амбициозна жена, Емили — изтъкна Матю. — Стремеше се да се издигне до ръководен пост в Паството.

— Но нямаше нужда да я убиваш — настоя Ем.

— Джилиан беше твърдо убедена, че вещиците и вампирите трябва да странят едни от други. Паството не останало доволно, след като не разгадало докрай силата на Стивън Проктър, затова наредили на Джилиан да следи Даяна. Тя нямаше да се успокои, докато не предаде ръкописа на Ашмол и самата Даяна в ръцете на Паството.

— Но тя е донесла просто една снимка. — Ем си избърса очите.

— Беше заплаха. Паството трябваше да разбере, че няма да стоя със скръстени ръце и да им позволя да пипнат Даяна.

— Сату обаче я пипна — изтъкна Ем с необичайно остър тон.

— Стига, скъпа. — Пресегнах се и покрих дланта й с моята.

— Ами относно децата? — намеси се Сара и размаха чашата си. — Вие двамата сигурни ли сте, че искате да предприемете нещо толкова рисковано?

— Стига — повторих доста по-сурово, изправих се и ударих по масата. Всички освен Матю и баба ми подскочиха от изненада. — Ако ще влизаме във война, то няма да е заради някакъв омагьосан алхимичен ръкопис, моята безопасност или правото ми да се омъжвам и да имам деца. Ще се бием за бъдещето на всички ни. — Зърнах за миг това бъдеще, но ярката картина веднага се разкъса и частите й се разбягаха в хиляди посоки. — Ако нашите деца не успеят да преминат на следващото еволюционно стъпало, то нечии други деца ще го направят. И уискито няма да ми помогне да си затворя очите и да забравя това. Никой повече няма да преминава през този ад само защото обича някого, когото не бива да обича. Аз няма да го позволя.

Баба ми бавно, но сладко ми се усмихна. „Браво, моето момиче. Каза го като истинска Бишъп.“

— Не очакваме от никого да се бие на наша страна. Но разберете едно: нашата армия има един генерал. Матю. Ако не ви харесва, не се записвайте в нея.

Старият часовник в предния коридор удари полунощ.

Сара погледна към Ем.

— Е, скъпа? Ще застанем ли до Даяна в армията на Матю, или ще оставим дявола да победи?

— Не разбирам какво всички вие имате предвид, като казвате война. Ще има ли битки? Ще идват ли тук вампири и вещици? — попита Ем с треперещ глас обърнала взор към Матю.

— Паството е убедено, че отговорите на всичките им въпроси са в Даяна. Няма да престанат да я преследват.

— Но с Матю не се налага да останем тук. До сутринта може да сме заминали.

— Майка ми все казваше, че животът ми ще бъде провален, ако го свържа със семейство Бишъп — въздъхна Ем с уморена усмивка.

— Благодаря ти, Ем — отвърна Сара, но лицето й казваше много повече.

Часовникът отброи последния удар. Механизмът се върна в изходно положение, готов да удари на следващия кръгъл час.

— Мириам? — попита Матю. — Тук ли ще останеш, или се връщаш в Оксфорд?

— Моето място е при семейство Дьо Клермон.

— Даяна вече е от семейство Дьо Клермон — каза той с леден глас.

— Разбирам, Матю. — Мириам ме погледна. — Няма да се повтори.

— Колко странно — промърмори Маркъс и очите му обходиха стаята. — Първо си споделихме тайна. А сега три вещици и трима вампири се кълнат във вярност един към друг. Ако имахме и трима демони, можехме да сформираме Паство в сянка.

— Едва ли ще намерим трима демони в Мадисън — изтъкна Матю. — Но каквото и да се случи, това, за което говорихме тази вечер, трябва да си остане само между нас. Ясно ли е? ДНК изследванията на Даяна не са ничия работа.

Всички около масата закимаха. Пъстрата армия на Матю се строяваше след него, готова да се изправи срещу враг, когото не познавахме и чието име не знаехме.

Пожелахме си лека нощ и се качихме на горния етаж. Матю ме прегърна и ме преведе през вратата на спалнята, когато се обърках в тъмното. Мушнах се между студените чаршафи и зъбите ми затракаха. Когато хладното му тяло се притисна към моето, тракането на зъбите спря.

Спах дълбоко, събудих се само веднъж. Очите на Матю блестяха в мрака. Той ме придърпа съм себе си и двамата се притиснахме като лъжици.

— Заспивай — прошепна той и ме целуна зад ухото. — Тук съм. — Студената му ръка покри корема ми, вече защитаваше и неродените ни деца.