Сара Анджелини
Влюбени до доказване на противното (4)

Четвърта глава

Лу Хърст се огледа критично в огледалото и оправи шапката върху главата си.

— Изглеждаш много добре — промърмори Елизабет, докато си слагаше ръкавиците. — Хайде, все още можем да направим няколко спускания!

— Смяташ ли, че инструкторът по сноуборд е гей? — попита той, докато оглеждаше ъгъла на плетената си шапка.

— Да, със сигурност.

Лу се усмихна и подхвърли:

— Искаш ли да вземеш няколко урока?

— Лу, вече знам как се управлява сноуборд.

— Аз също! — провикна се възмутено той. — Обаче ти нямаш никакво въображение!

— В такъв случай ти върви. Аз само ще ти преча. Какво ще кажеш да се срещнем в хижата за обяд в шест?

Лу кимна.

Двамата излязоха заедно, а в подножието на склона се разделиха. Ежегодната им ски ваканция винаги завършваше по този начин — Лу се прицелваше в първия хомосексуален мъж, който му се изпречваше пред погледа, а Елизабет се спускаше със сноуборда си до здрачаване, след което двамата се срещаха за вечеря, питиета и за по една маска. Това бе едно от нещата, които тя най-много харесваше в него — той не беше лепка. Въпреки че бяха заедно на почивка, не се чувстваха длъжни непрекъснато да се движат заедно.

Сега Елизабет се спусна по твърдия сняг с бузи, порозовели от студения вятър, и реши да завърши с един горещ шоколад в кафенето. Тъкмо облизваше битата сметана, полепнала по устните си, и се озърташе за свободно място, когато видя нещо и се смръзна.

Изправен срещу нея с лице, изобразяващо неподправена изненада, стоеше съдия Дарси.

— Госпожице Бенет! — възкликна сконфузено той.

Нейната собствена изненада не беше по-малка, затова единственото, което успя да стори, бе да изломоти несвързано:

— Съдия Дарси! Как… каква… каква изненада!

— Наистина. — Очевидно той също не знаеше какво да каже.

Само срещата с него извън съдебната зала бе достатъчна, за да образува топка в стомаха й. Тя не го харесваше и нямаше никакво желание да му позволява да проваля ски ваканцията й. Започна да търси в мозъка си някакъв учтив коментар, който да й позволи да се измъкне от кафенето по най-любезния възможен начин, но единственото, което изтърси, бе:

— Често ли идвате на ски? — Простена вътрешно.

„Не започвай разговор с него!“

— Ами винаги, когато мога. Няколко пъти годишно. А вие?

— Не, обикновено само веднъж годишно.

Настъпи неловка тишина. Дарси се заоглежда, сякаш отчаяно търсеше следващата тема за разговор.

— О, виждам, че карате сноуборд! — извика почти триумфално, като посочи към дъската й.

„Горкичкият! — каза си тя. — Изобщо не го бива в социалните контакти!“

— Да, с него се справям по-добре, отколкото със ските — отговори.

„Боже, колко още ще продължава това мъчение?! Не мога вечно да разговарям с този дъртак! В три имам маникюр!“

— А аз учих и двете по едно и също време, в гимназията — отбеляза той.

„В гимназията ли? Да не би да са преподавали сноуборд в онези далечни години? — запита се тя. — Ама на колко века изобщо е този човек?!“

Докато размишляваше по въпроса за възрастта на Дарси, към тях се приближи фина висока блондинка с розова скиорска шапка. Блондинката погледна с очакване към Дарси, обаче той изобщо не я виждаше — наблюдаваше Елизабет с твърде странно изражение на лицето си.

— Да, преподаваха — отговори съдията и се смръщи.

Божичко, да не би да го беше изрекла на глас?!

След като очевидно се прости с надеждата, че ще бъде представена подобаващо, блондинката протегна ръка към Елизабет и изрече:

— Приятно ми е! Аз съм Джорджиана.

Дарси тръсна глава и безсъмнено дошъл на себе си, изрече:

— Джорджи, това е Елизабет Бенет. Тя е адвокат в нашия съд.

И точно в този момент, сякаш от нищото, до тях се материализира Лу.

— Ще ме представиш ли? — изрече учтиво той, потривайки ръце. Пое чашата с горещия шоколад от ръцете на Елизабет, отпи глътка и й я върна.

— Съдия Дарси, това е моят добър приятел Луис Хърст. Лу, това са съдия Дарси и Джорджиана, неговата… дъщеря? — погледна въпросително тя към двамата.

Джорджиана отметна глава и се разсмя сърдечно, обаче веждите на съдия Дарси се смръщиха толкова, че едва не докоснаха носа му. Ужас!

— Джорджиана е моя сестра — изрече бавно той и ноздрите му потрепнаха гневно.

— О, я стига, тате! Защо я лъжеш? — засмя се Джорджиана. — Ти си на колко? Петдесет?

Дарси погледна ужасено сестра си и изсумтя:

— Извинете!

Обърна им гръб, насочи се към близката пейка и седна.

— Мисля, че уцелихте едно от болните му места — отбеляза Джорджиана, загледана в брат си, който се приведе и започна да си оправя ботушите. — По-добре да вървя, за да се опитам да успокоя егото му. А просто за протокола — той е само на трийсет и седем. Всичко е от съдийството. Хората винаги го мислят за много по-стар, отколкото е.

— Извинете! — смотолеви Елизабет и се изчерви чак до корените на косата си.

Загледа се в Джорджиана, която се приближи до брат си, смъкна шапката му и разроши косата му. И едва сега Елизабет осъзна, че без неговите прословути очила и с тази разрошена по момчешки коса съдия Дарси всъщност изобщо не изглежда толкова стар, колкото беше в съда. После Джорджиана му прошушна нещо, а той кимна в отговор. След което се изправи — висок и строен в своя тъмносин ски костюм. И тази гледка автоматично й напомни за един съвсем друг мъж. „О, Спийд, кой си ти?!“, запита се замечтано тя, докато наблюдаваше как изненадващо стегнатото и хубаво тяло на съдията се отдалечава нанякъде.

 

 

По-късно същата вечер Дарси и Джорджиана се наслаждаваха на приятната си вечеря в ресторанта на хижата, когато сервитьорът им донесе една почти празна бутилка вино и листче хартия.

— От младата дама до камината — обясни, като кимна към другия край на ресторанта.

Дарси проследи погледа му и забеляза Елизабет. Отблясъците от огъня играеха нежно в косата й и я правеха да изглежда много по-светла, отколкото беше всъщност. Дори и от това разстояние той беше в състояние да различи сенките, които дългите й мигли хвърляха върху бузите й. Тя беше в тотално неведение за своята красота, в тотално неведение за чувствата, които пораждаше у него — чувства, които той доскоро си мислеше, че е забравил. Отне му известно време, докато осъзнае, че тя е седнала с приятеля си, който на свой ред също го наблюдаваше с любопитство.

— И от къде на къде ти праща почти празна бутилка вино? — обади се Джорджиана.

— Правила! Нямаш право да подаряваш на съдия нещо на стойност повече от пет долара! — обясни той, с мъка откъсна вече съвсем очевадното си взиране в Елизабет и отвори бележката: „Извинявайте за онова с дъщерята!“

Той я погледна отново, а тя вдигна към него своята чаша вино с извинителна усмивка. Той усети у себе си непреодолимо желание да скочи, да отиде при нея и да я целуне. Вместо това само кимна учтиво, а след това побърза да извърне очи от нея.

Останалата част от вечерята Дарси и Джорджиана прекараха в мълчание. От време на време, когато си мислеше, че Елизабет не го гледа, Дарси я поглеждаше и въздишаше.

— Доста често поглеждаш към тази жена — обади се по едно време сестра му.

Дарси върна погледа си върху нея, сви небрежно рамене и отбеляза:

— Защо да не я гледам? Красива е.

— А защо не я поканиш на среща?

— Защото първо, тя вече е с някого, второ — това е против правилата на нашата гилдия, и трето, тя си мисли, че съм ти баща! — изброи на пръсти той.

— Единственото, което мога да кажа, е, че е твърде тъжно, задето ти купи пакет за ски ваканция за Свети Валентин, а заведе на нея сестра си — отбеляза Джорджиана и поклати глава. — Почти толкова, колкото, че на този ден тя е избрала да бъде със своя гей приятел.

* * *

— Каква според теб е причината за това тотално преобразяване? — прошепна й Шарлот Лукас в понеделник.

— Може би Кларк Кент му се е обадил и си е поискал очилата — пошегува се Елизабет.

— И сега всеки момент ще се появи Супермен! Погледни само тези очи! — продължи да нарежда Шарлот.

Съдия Дарси бе престанал да си зализва косата с гел и да носи очила, в резултат на което ставаше ясно, че очите му са изумително зелени.

— Може пък на приятелката му да й е писнало да си цапа всеки ден пръстите с гел — предположи Елизабет. — Чувам, че водещият партньор в „Дебърг и съдружници“ се опитва да му пробута дъщеря си.

— Коя, Ан ли? И съдия Дарси? Съмнявам се — махна пренебрежително с ръка Шарлот. — Срещала съм я няколко пъти, докато работех в „Дебърг“. Тя е артист с главно „А“. Никакви водни бои, ако ме разбираш какво имам предвид. Прави скулптури с хамбургери. — Елизабет постави ръка на устата си, за да потисне смеха си.

Обаче радостта им беше краткотрайна. Дарси направи забележка на Елизабет пред цялата зала, което невероятно много я ядоса. А след това се скара и на следващия адвокат. Както и на следващия. Не след дълго стана ясно, че съдия Дарси е в отвратително настроение. Ала не само днес. Дни наред. И още повече дни. Въобще целият месец февруари се оказа твърде неприятен за пледиране пред съдия Фицуилям Дарси.

* * *

Дарси бе успял да запише само едно име в малката си черна книжка, подарена му от сестра му — Ан Дебърг. За нещастие я намираше за отблъскваща. Тя като че ли неизменно вонеше на месо, а произведенията й си бяха определено страховити. Но все пак и това беше добре като за начало, пък и Ан беше превъзходен събеседник — особено ако разговорите можеха да бъдат проведени на чист въздух. Поради което той реши да я покани на пролетния концерт на симфоничния оркестър в парка.

— Много благодаря за поканата! — изрече тя, докато си търсеха място за постилане на одеялото. Ан беше ниска, фина жена, с катраненочерна коса, подстригана равно и невероятно късо. Сините й очи бяха прекалено големи за лицето й, бузите й изглеждаха така, сякаш бяха нарочно щипнати, а кожата й беше мъртвешки бледа. Отровно виолетовата й рокля висеше като палатка върху тънкото й тяло.

— Удоволствието е мое — отбеляза Дарси. Постла одеялото на земята и седна, като се облакъти на коленете си. — Майка ти ми подсказа, че сигурно ще ти хареса да бъдеш тук.

Ан сведе очи, усмихна се и изрече:

— Много се извинявам за тази намеса. Но тя като че ли изглежда решена всичко, за да… Но за твоя информация, аз не споделям мотивите на майка си, така че… — Погледна го и му се усмихна така, сякаш искаше да каже: „Отдъхни си!“

Дарси въздъхна. Очевидно щеше да му се наложи да задраска единственото име от дневника си.

— Е, ами… — Той прочисти гърлото си и прокара ръка по облечения си в тесни дънки крак, след което насочи очи към маратонките си.

— Майка ми ми спомена, че имаш някакви връзки със симфоничния оркестър — отбеляза Ан, очевидно опитвайки се да запълни неловката тишина, настанила се между тях.

— А, това ли? Да, преди няколко години бях в борда му, но вече не — отговори той. — Иначе сестра ми свири на виола в оркестъра.

— Така ли? Нямах представа, че свири на виола!

Удовлетворен, че най-сетне са успели да намерят неутрална тема за разговор — талантът на сестра му — Дарси се отпусна назад на лакти и изпъна крака. И веднага някой се спъна в краката му.

— О, много съжалявам! — възкликна той и скочи, за да помогне на бедната жена, която неволно беше спънал. И с изумление установи, че ръката, която държи в своята, принадлежи на Елизабет Бенет. — Госпожице Бенет — измърмори неловко.

Тя го погледна с големите си кафяви очи точно толкова изненадано — макар и не приятно, — колкото и той. Дарси я изправи на крака и навсякъде, където кожата му докосваше нейната, усещаше преминаването на електрическа искра.

— Гледай къде стъпваш, Лизи! — достига до тях нечий писклив глас.

„Лизи ли? — каза си Дарси. — Значи не Бет, не Лиз, нито Елиза?“ Реши, че умалителното име й отива и автоматично се запита какво ли би било и той да я нарече „Лизи“, да го прошепне в ухото й, да го издиша срещу топлата й кожа, докато… „Стига толкова!“ — отсече наум той, осъзнавайки, че се самонаказва.

Елизабет го дари със студена усмивка, а после се обърна по посока на гласа и рече:

— Добре съм, мамо. — А на съдията каза: — Много се извинявам. Добре ли сте?

Той само кимна. Устните му бяха прекалено пресъхнали, за да изрече каквото и да било.

Майката на Елизабет се появи до тях, пъшкайки тежко.

— Хей, ама това местенце ми изглежда перфектно! — Лекият бриз полюшваше русата й коса. Бузите й бяха порозовели от усилието.

— Не, мамо, хайде да отидем ей там! — побърза да каже Елизабет, посочвайки някъде неопределено напред, колкото е възможно по-далече от Дарси.

— Глупости! Тук е идеално! — И с тези финални слова госпожа Бенет разтвори шезлонга си и се тръшна решително в него.

— Мамо, но това място вече е заето! От тези хора тук! Прояви малко съобразителност! — възкликна Елизабет и за огромно удоволствие на Дарси се изчерви като домат.

— Съобразителност ли?! Ха! Те трябва да се съобразяват — с нервите ми! Не мога да направя и крачка повече в тази горещина! Нали нямате нищо против да седя тук? — обърна се госпожа Бенет към Дарси.

Елизабет извърна смутено очи. Точно в този момент се появиха баща й и Лу и започнаха да разгъват одеялото, с което сложиха край на всичките й усилия да си потърсят друго място за наблюдение.

Дарси поклати глава, погледна към Елизабет и каза:

— Ни най-малко, госпожице Бенет. За мен е удоволствие да споделя мястото си с вас!

Госпожа Бенет погледна дъщеря си и изрече остро:

— Вие двамата познавате ли се?

Елизабет въздъхна и увеси нос. След това вдигна глава и с мрачна усмивка изрече:

— Мамо, запознай се със съдия Дарси! Съдия Дарси, това са майка ми — Фани Бенет, баща ми — Том Бенет, а с Лу Хърст вече се познавате!

Дарси започна да се здрависва любезно и подред с всички представени.

— Съдия, Том! Видя ли, съдия! — размаха възбудено ръце госпожа Бенет, а след това погледна над слънчевите си очила и съвсем безпардонно допълни: — При това толкова млад!

— Мамо, това е съдия Дарси — същият, пред когото се явявам всеки ден със своите клиенти! — подчерта Елизабет, с всяка следваща секунда изпълваща се с все по-голямо неудобство.

— Познавате ли Ан Дебърг? — намеси се Дарси, представяйки Елизабет на Ан. — Ан е моя дама за вечерта — допълни, а наум добави раздразнено: „Не дъщеря, нито пък сестра!“ Ан го изгледа с интерес.

Елизабет се ръкува с Ан, след което се огледа за място, където да седне. Дарси се помести, за да им направи място, и Елизабет и Лу седнаха на земята до него.

— Вие сте дъщеря на Катрин Дебърг, нали? — попита учтиво Елизабет. Ан кимна. После двете проведоха кратък приятелски разговор, докато накрая изчерпаха общите си теми за разговор. Дарси не стори нищо, за да им помогне. Елизабет пренасочи вниманието си обратно към своето семейство и се опита да забрави за присъствието му.

— От доста време чакам този концерт, Лизи — обади се баща й от своя шезлонг.

— Какво щяхме да слушаме, бихте ли ми повторили? — попита госпожа Бенет, надничайки в програмата.

— Симфоничният оркестър на Сан Франциско ще свири „Лед Цепелин“ — намеси се услужливо Лу.

— Спомняш ли си, че ги гледахме на живо, преди да се оженим? — обърна се господин Бенет към съпругата си.

— Не, не си спомням — отговори тя и сбърчи чело.

— Не съм изненадан, скъпа — бяхме доста надрусани.

— Направо не мога да си ви представя вас двамата надрусани с ЛСД, крещейки на „Лед Цепелин“! — изкиска се Елизабет.

— Не бъди толкова пренебрежителна към родителите си, малка госпожичке! Освен това не беше ЛСД, а просто малко трева. Пък и защо си те спомням как обичаше да се въртиш в малката си балетна поличка под звуците на Елтън Джон, а?! — изрече високомерно госпожа Бенет, обърна се към Лу и допълни: — Някога искаше да става балерина. Обаче после понаедря.

— Благодаря, мамо! Много любезно от твоя страна — промърмори Елизабет, изчерви се и хвърли крадешком поглед към Дарси. За щастие той разглеждаше програмата и очевидно изобщо не слушаше разговора им.

— А най-голямата й мечта беше да бъде примабалерина в „Лешникотрошачката“! — продължи майка й, без изобщо да се съобразява с чувствата й.

— Лешникотрошачка, топкотрошачка — все тая! — промърмори Лу на Елизабет.

— Том, помниш ли как си разби брадичката, когато веднъж реши да танцува хула на току-що излъскания паркет? — подвикна госпожа Бенет на съпруга си. — Боже, какъв ужас само! Влизам аз и какво да видя — навсякъде кръв! — това беше за Лу. След това добави: — Беше само на четири. Беше си съблякла блузката и беше останала само по една къса поличка, защото така танцували жените на Хаваите. И се наложи да я караме в „Бърза помощ“ така!

Сега вече Елизабет беше сигурна, че забелязва леко потрепване по ъгълчетата на устните на Дарси. Ала твърдо реши да не му обръща внимание.

— И тогава вече решихме, че трябва да тръгне на уроци по танци — защото беше заплаха както за себе си, така и за останалите — добави госпожа Бенет.

— Значи не сте я виждали напоследък по нощните клубове — все си е същата заплаха! — изкиска се Лу.

Елизабет се сниши от неудобство, но все пак не можа да не се разсмее заедно с тях. Защо да й пука какво ще си помисли за нея съдия Дарси? Не тя беше тази, която излизаше с член на семейство Адамс, нали?! Въоръжена с тази успокояваща мисъл, тя реши да прогони завинаги от съзнанието си мисълта за съдията и да се наслади на вечерта и на концерта със семейството си.

Дарси никак не го биваше да ходи по срещи, затова извади голям късмет, че Ан не проявяваше никакъв интерес към него. А и точно сега почти не му оставаше време за разговор с нея, защото беше зает да подслушва размяната на реплики между членовете на семейство Бенет. Слушаше и се опита да не се изсмее, когато родителите й си спомняха как Елизабет — Лизи — е искала да танцува. Никак не му беше трудно да си я представи като малко момиченце, щуращо се насам-натам в розовата си балетна поличка. Но коментарът на Лу за нощните клубове му припомни онова, което беше видял на сцената в караоке бара, откъдето нататък мислите му поеха в не чак толкова невинна, но определено далеч по-приятна посока.

Плъзна леко поглед към нея. Тя се беше излегнала на тревата, изритала сандалите си и свила колене. Дългата й зелена пола се беше разтворила, разкривайки голяма част от крака и бедрото й, които той изгаряше от желание да докосне. Тайничко огледа извивката на гърдите й под тясно прилепналата тениска. Изпита непозната за него ревност, докато я наблюдаваше колко леко разговаря тя с Лу и как естествено се шегува с него и докато гледаше как Лу докосва ръцете и краката й съвсем свойски. Ревността му ни най-малко не отшумя, когато видя как Лу я прегръща и започва да отмерва такта на музиката върху ръката й. Тя затвори очи и започна да движи ръце и рамене, завладяна от музиката, а Дарси все така не отлепваше поглед от нея.

* * *

Ала от вниманието на Лу изобщо не беше убягнало, че Дарси не е бил в състояние да отлепи поглед от нея.

— Този човек си пада по теб — отбеляза той, докато се прибираха вкъщи.

— Кой? — погледна го изненадана тя.

— Съдията.

— Какво?! Ти с всичкия ли си? — засмя се тя. — Аз просто „не съм зле“, или май си забравил?! Както и да е — той не е Спийд.

Лу поклати глава. Той познаваше отлично признаците на влюбения мъж. И всички те бяха безсъмнено изписани по лицето на съдията.

— Може би е размислил относно твоята изкусителност — изрече той. — Ако се постараеш, мисля, че ще успееш да го изриташ от съдийската колегия, задето те е изчукал.

— Не съм много сигурна дали изобщо би могъл да изчука някоя, колкото и да се опитва! — изхили се тя.

— Лизи, човекът си го бива! Не е зле да помислиш по въпроса! — отбеляза замечтано Лу.

— Първо — ужас! Второ — ти луд ли си? И трето — пак ужас! — отброи на пръсти тя. — Освен това, дори и да проявявах интерес към него, не е етично адвокатка да излиза със съдията, който гледа делата й! Пък и не ме интересува!

— Окей, окей! Аз мислим дамата тук твърде протестира много! — подвикна шеговито Лу. — Хей, ако случайно се окаже гей, нали ще му дадеш моя номер, а?