Сара Анджелини
Влюбени до доказване на противното (15)

Петнайсета глава

Елизабет успя да се стегне достатъчно, че да се яви на работа в понеделник рано сутринта. Всъщност, отиде толкова рано, че в предните офиси нямаше все още никой, което й даде възможността да избегне всякакви болезнени въпроси за ваканцията й. Затвори вратата на кабинета си и погледна календара. Макар днес да нямаше явявания в съда, останалата част от седмицата й беше пълна с дела, много от които се гледаха от Дарси. Да, седмицата се очертаваше като невероятно трудна и изтощителна. Тя обори глава в ръце и се зачуди как въобще ще се справи.

Шарлот веднага забеляза, че Елизабет изобщо не изглежда толкова освежена след двуседмичната си ваканция, колкото би трябвало. Когато Елизабет използва като извинение необходимостта да навакса със съобщенията си, за да откаже да излезе с нея на обяд, Шарлот не обърна внимание. Ала по-късно същия ден тревогата за приятелката й я накара да пробва повторно. Взе любимото кафе на Елизабет и почука на вратата й. С очевидна неохота Елизабет я пусна.

— Е, ще ми разкажеш ли за почивката си? — попита Шарлот, като приседна на стола срещу бюрото на Елизабет.

— Няма много за разказване. Не съм ходила нито на походи, нито на разходки. Просто наваксвах със съня.

— А тогава защо не изглеждаш отпочинала? — запита безцеремонно Шарлот.

Елизабет сви рамене и отвърна:

— Не знам. Може би съм прекалила със съня. Благодаря за кафето, Шарлот! Точно от това имах нужда, за да изкарам следобеда! Но сега наистина трябва да се подготвя за утрешното си дело! Какво ще кажеш да наваксаме по-късно през седмицата, а?

Шарлот прие спокойно недвусмисления намек на Елизабет, изправи се и каза:

— Разбира се.

Когато се обърна, за да излезе, погледна календара й и възкликна:

— Олеле! Утре си при съдия Дарси! Днес беше в отвратително настроение! Сигурно и той не си е прекарал добре почивката. Този идиот определено има нужда от свалка! — Шарлот се засмя и затвори тихо зад себе си вратата на кабинета.

Елизабет се завъртя с гръб към вратата и тайничко изтри една сълза от лицето си. Изобщо не се зарадва, когато чу, че Дарси бил нещастен. Почти се беше надявала да чуе, че той е в страхотно настроение — поне един от двамата да бъде щастлив и доволен.

След като си пое дълбоко дъх, Елизабет преглътна буцата в гърлото си и отново отвори работния си файл. Ала опитите й за концентрация бяха напълно безполезни — пред очите й непрекъснато се въртеше призракът на Дарси. Утре щеше да й се наложи да се изправи пред Дарси съдията, а той изобщо не беше толкова мил и щедър, колкото Дарси любовника. Нямаше начин да не забележи лошата й подготовка за пледирането й и, ако отново беше възвърнал стария си подход, да я изгони от залата.

Полагайки максимални усилия да не се сблъска някъде с Дарси, Елизабет се втурна към колата си малко преди пет. Облекчението, което изпита от безопасно преминалия й първи работен ден беше краткотрайно, бързо заменено от тревогата й от срещата с него на следващия. С надеждата да освободи известна част от напрежението си — или по-скоро да се изтощи до краен предел, за да може да заспи — тя слезе във фитнеса и пробяга десетки километри на пътеката със слушалките на айпода в ушите си.

* * *

В началото на същия ден, когато Дарси навлезе в паркинга на съда и автоматично забеляза колата на Елизабет, сърцето му подскочи от вълнение, но веднага след това се сви от разочарование. Сега, когато бяха отново тук, нещата действително щяха да станат непоносимо трудни. Промъкна се през задния вход, за да избегне вероятността от изненадваща среща — не беше изобщо сигурен как би реагирал, когато я види. Графикът на делата му подсказа, че точно днес няма да разбере, тъй като тя не беше записана при него, но пък останалата част от седмицата се очертаваше истински кошмар. Облекчението му, че е избегнал болезнената конфронтация, можеше да се сравни единствено с раздразнението му, че днес няма да има шанса да види Елизабет.

И както обикновено раздразнението му победи. С напредването на деня поведението му ставаше все по-сурово, критиките му — все по-остри, а търпението му — все по-недостатъчно. Дори секретарката му не беше пощадена. С надеждата да избегне каквито и да било задължителни социални контакти с нея, той само й излая заповедта да му донесе обяд и се оттегли в кабинета си. Не би се изненадал, ако жената се беше изплюла в сандвича му, но за щастие пълната му липса на апетит му спести необходимостта да се увери в този факт.

Седеше на бюрото си, мрачен като градоносен облак, ловеше трохи с попивателната си хартия и си спомняше усещането на кожата на Елизабет до бузата си, когато мобилният му телефон иззвъня. Дисплеят му показа, че е Чарли. Дарси не беше в настроение да изтърпи неясния разговор с приятеля си, затова не отговори. А после забеляза, че е пропуснал още едно обаждане — от Джорджиана. И изобщо не отговори на текстовото й съобщение, с което тя се самопоканваше на вечеря при него.

Обядът не допринесе с нищо за успокоението му, така че следобедните дела преминаха още по-кошмарно от сутрешните. Вместо да поощрява адвокатите да изглаждат различията си, както обикновено правеше, той отправяше завоалирани заплахи да ги накаже и издаваше заповеди, които поставяха и двете страни в крайно неудобно положение. Нямаше никакво настроение да убеждава хората да постъпват правилно. Изпитваше мазохистично удоволствие да наблюдава как иначе наперени адвокати се гърчат под погледа му. От обикновено снизходителното му отношение към провинилите се за първи път или към по-простичките ищци днес нямаше и следа — отхвърли жалбата на някаква седемдесетгодишна вдовица срещу съседа й хулиган, заповяда на безработен баща незабавно да изплати издръжката на детето си, иначе го грозял затвор, а една проститутка и нейния сводник изпрати директно в затвора за трийсет дни. Ала въпреки всичките си усилия към края на деня изобщо не се чувстваше по-добре.

Когато се прибра вкъщи, Джорджиана вече беше пристигнала и приготвяше вечеря. За първи път през живота си той съжали, че й е дал ключ, и му се прииска сестра му да не беше идвала да го види.

— Здрасти! Защо не ми върна обаждането? — попита възмутено тя, когато той влезе.

Той само тресна вратата, без да отговори. Тя завъртя очи и се върна обратно в кухнята.

— Как е госпожа Р.? — подвикна оттам.

— Добре — отговори троснато той.

Надяваше се, че ако поведе елементарен разговор, ще успее да удовлетвори майчинските инстинкти на Джорджиана, а след това ще я изпрати по живо, по здраво. Хвърли мобилния телефон и ключовете си на барплота до нейните, приседна уморено на масата и регистрира присъствие, докато тя водеше едностранен разговор.

— Уил, какво става? — попита накрая тя, след като той половин час не обели и думица. Той примигна и вдигна очи от недокоснатата си вечеря, сякаш виждаше сестра си за първи път.

— Нищо. Извинявай. Утре имам тежък ден, а съм изостанал с работата. — Струваше му монументално усилие на волята да предъвче дори тези думи.

Тя го погледа няколко секунди, грабна мобилния си телефон от барплота и обяви тържествено:

— Имам си ново кученце! Момченце! Много е сладък! — И влезе във фотоалбума си в телефона. Но после сбърчи нос, осъзнала, че е взела неговия телефон, а не нейния. — Коя е тази? — попита, когато му подаде телефона.

Дарси пое телефона от ръката й и сърцето му едва не експлодира от болка, когато зърна лицето на Елизабет. Лежаха заедно в леглото — той беше заспал, а тя се хилеше срещу камерата. Затвори рязко телефона.

— Никоя — отговори.

— А тогава защо е в леглото ти?

— Никоя е!

Беше истинско чудо, че успяваше да звучи толкова спокойно. Стисна здраво телефона в ръката си, едва устоявайки на изкушението да погледне пак снимката, а после да прегледа и останалите, за да провери дали тя тайно не е направила и други.

— Съжалявам, че без да искам, нахлух в личния ти живот — изрече тихо Джорджиана.

Той не отговори. Дори не вдигна очи към нея. Продължаваше да стиска телефона в ръка — толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. В гърдите му се бореха болка и ярост, дишането му беше бавно и отсечено, лицето му — напълно безизразно. Като че ли доловила зловещо затишие пред буря, Джорджиана побърза да си събере нещата и хукна към вратата.

— Ще те оставя сам. Обади ми се утре! — подвикна. Едва изминала няколко стъпки по коридора, когато подскочи стреснато — брат й беше запокитил телефона си към вратата.

След няколко минути той започна да събира парчетата от разбития си мобилен телефон. Вече съжаляваше за избухването си. Искаше пак да види снимката, да се опита да си спомни кога ли е направена. Искаше да разчете изражението й. Дали си е сбърчила носа, както правеше почти винаги, когато се усмихваше? Дали се усмихва сънливо или дяволито? Дали това е първата им сутрин заедно или по-късно? Изруга се мислено, вдигна домашния си телефон и набра един номер.

— Дарси? — достигна до него гласът на Бингли. — Опитвам се да се свържа с теб от…

Дарси го прекъсна безцеремонно, изричайки:

— Можеш ли да ми намериш номера й?

— Ще опитам.

И Дарси автоматично затвори. Той открай време се бе научил да сдържа емоциите си, а изпускането на нервите никак не му отиваше. Този аспект от характера му бе изключително неприемлив.

Крайно време бе да се овладее. Веднага!

* * *

На следващия ден Елизабет имаше чувството, че върху гърдите й е поставена оловна плоча, докато чакаше появата на Дарси. Когато той се появи с широка крачка в залата, другият адвокат изчурулика весело:

— Добре дошъл отново, Ваша чест! Надявам се, че сте прекарали добре ваканцията си.

В техния друг свят — светът, в който тя беше Лизи, а той Уил — той със сигурност щеше да се пошегува, че е прекарал нея. Ала за съжаление вече бяха в реалния свят, в който Дарси отвърна само с едно тихо:

— Много добре, благодаря, господин Джонсън! — Очите му се стрелнаха към нея, после отново се върнаха към бюрото му. — Добро утро, госпожице Бенет!

Елизабет промърмори някакъв поздрав, напълно съзнавайки, че той със сигурност ще долови треперенето в гласа й. Дали би могъл да чуе и бесните удари на сърцето й? И докато опонентът й излагаше основанията си за изслушване на показания под клетва, Елизабет кършеше нервно пръсти зад гърба си. После представи контрааргументи, като избягваше обичайните си продължителни размени на реплики. Когато и двамата изложиха позициите си, Дарси тихо отсъди срещу Елизабет. След това обяви почивка и светкавично напусна съдебната зала.

Елизабет издиша въздуха, който несъзнателно беше задържала, и затвори очи. Дали се е разочаровал от представянето й? Тя невиждащо натъпка папката си в чантата и хукна обратно към офиса си. Щом се озова на бюрото си, притисна длани о слепоочията си, налагайки си да се успокои. Адреналинът бе нахлул в тялото й в мига, в който видя Дарси. Но сега, когато се бе оттеглил, тя се чувстваше куха, изпразнена като спукан балон. Никога не бе предполагала, че любовта може дотолкова да изцежда човешките сили. Петминутната им среща й се бе сторила повече като спринтиране пет километра. И тъй като си даде сметка, че за тази сутрин няма никаква надежда да се концентрира и да свърши някаква сериозна работа, Елизабет отиде на йога, за да потърси покой сред хаоса в душата си.

* * *

След като видя Елизабет, Дарси беше принуден да се оттегли в покоите си, за да се успокои. Разтревожи се не на шега, когато я видя толкова изтощена и очевидно неспособна да се концентрира върху работата си. Това ли трябваше да очакват до края на живота си? Болезнени, неловки срещи, които събуждаха у него желанието да прескочи съдийската скамейка и да се хвърли да я успокоява? Прокара трепереща ръка през косата си и започна да крачи неспокойно из кабинета си. Би дал дясната си ръка, за да я види насаме. Дали да й се обади? Дали може да си позволи да рискува?

Неспособен да устои на желанието си, той прекара обедната почивка в близкия магазин за електроника, където прехвърли картата с памет на стария си телефон в нов. Само след двайсет минути вече седеше в колата си и се взираше в снимката, която бе провокирала такава необуздана реакция от негова страна. Елизабет се усмихваше палаво в камерата. Дори и през мъглата на болката той осъзна, че също й се усмихва. Пръстът му леко премина по лицето й и без да иска, затвори екрана. И след като тя вече не беше пред очите му, усмивката му увехна.

Сигурен беше, че е твърде смело да се надява, че Джейн ще даде на Бингли номера на Елизабет, особено ако знаеше, че всъщност го иска Дарси. Ала когато текстовото съобщение, съдържащо нейният номер, пристигна, Дарси прекара дълго време в обмисляне на ползите и вредите от едно евентуално обаждане до нея. В крайна сметка така и не успя да вземе решение и вместо това отиде да бяга.

* * *

На следващия ден Елизабет си беше все в същото мрачно настроение, ала все пак позволи на Шарлот да я убеди да отиде с нея на обяд в стола. Потънала в страхове от вероятността да се засече там с Дарси, Елизабет не чуваше почти нищо от нещата, които й говореше колежката й. На Шарлот определено трябваше да й се признае, че правеше всичко възможно да я развесели. За нещастие, избра да го направи, като измисли възмутителна история за страстната, ала злополучна любовна връзка на Елизабет с мистериозен мъж по време на почивката. Фарсът звучеше твърде истински, затова на Елизабет й струваше много да го отхвърли със смях. Нещата се влошиха още повече, когато страховете й се сбъднаха и тя видя Дарси да влиза в стола. Бледата й усмивка угасна и тя сведе глава, за да избегне настойчивостта на погледа му.

— Ама ти наистина си много разсеяна! — отбеляза Шарлот. — Мислиш си за горещите страсти по време на ваканцията, а? — И се изхили, когато Елизабет така и не успя да се засмее на историята й.

Опитвайки се да играе играта й, Елизабет направи нещастен опит за усмивка и рече:

— Какво те кара да смяташ, че съм правила чак толкова много секс по време на ваканцията?

— Когато престанеш да слагаш сметана в кафето, то става горчиво.

Елизабет се засмя кухо, но не изпускаше Дарси изпод леко спуснатите си мигли. Той я съзерцава дълго, дълго време, след което си тръгна.

Няколко минути по-късно мобилният й телефон иззвъня, показвайки й непознат номер. Шарлот погледна дисплея и се ухили.

— Любовникът те търси, а?

Неспособна да продължава тази игра, Елизабет се изправи, без да отговаря на повикването, и заяви:

— Връщам се на работа.

Тръгна си и остави Шарлот със зяпнала уста.

Когато се върна в кабинета си, тя провери гласовата си поща.

„Елизабет, обажда се Уил! Моля те, обади ми се!“

Изненадата да чуе неговия глас (нямаше никаква представа откъде е намерил номера й) я накара да се разтрепери. Ала беше изключено да върне обаждането му. Все още не беше готова да разговаря с него, но дори и да беше, само би отложила неизбежното. Това трябваше да свърши! Залогът беше твърде голям — кариерите и на двамата.

Делото пред Дарси на следващия ден също не мина добре. Засрамена от представянето си предишния ден и твърдо решена да продължи така, сякаш между тях нищо не е станало, Елизабет се бе подготвила много добре. Някога би изложила тезата си и ако Дарси не се съгласи с нея, щяха да влязат в двубой. Ала някога нещата не бяха имали личен привкус, а неговите критики срещу нея никога не бяха насочени лично към нея. А сега, когато знаеше колко нежен всъщност можеше да бъде той, усещаше още по-силно остротата на езика му. Той изглеждаше по-бдителен, сякаш й нямаше доверие, че ще играе честно, сякаш се опасяваше, че тя ще се опита да се възползва от чувствата му към нея. Беше студен, изцяло делови и винаги готов с безкомпромисните си въпроси да се увери, че никой — и най-вече тя — няма да се опита да му хвърли пясък в очите. Беше труден следобед и Елизабет се върна в кабинета си с чувството, че е била прекарана през преса.

Докато седеше на бюрото си и се взираше в празното пространство, мобилният й телефон иззвъня, показвайки отново непознат номер. Тя се досети, че сигурно е Дарси, и си каза, че не трябва да отговаря. Беше й необходимо огромно усилие на волята, за да не натисне зелената слушалка, затова от гърдите й се изтръгна невероятно облекчение, когато звъненето спря. До края на деня бе получила три съобщения от него, в които той я молеше да му се обади. Изкушението беше толкова силно, че тя неведнъж и два пъти се улавяше, че протяга ръка към телефона. Накрая отиде във фитнеса да изразходи енергията си.

Изтощена и емоционално, и физически, Елизабет си взе един хубав горещ душ, след което се стовари на леглото. Загледа се продължително в телефона си, докато накрая любопитството й надделя и тя провери съобщенията си. Когато видя, че от Дарси няма нови съобщения, изпита едновременно облекчение и разочарование. Но пък беше получила една картинка от Джейн, на която се виждаше съблазнителен коктейл маргарита. С кисела усмивка Елизабет отвори съхранените си картинки, за да й прати обичайния си отговор — знака „Просто кажи не“. Вместо това се оказа, че гледа снимката на Дарси как я целува по бузата на площад „Трафалгар“. Забравената снимка прониза сърцето й и в очите й затрептяха горчиви сълзи. Неспособна да устои на изкушението, тя прегледа и останалата част от снимките. Ето я нея под гранитните лъвове, а после и двамата, погледнали доволно в камерата. А когато видя снимката му в бричове и ботуши за езда, с крака, вдигнати върху табуретката и камшик в ръка, тя вече тихичко плачеше. Заспа със сълзи на очи едва когато батерията на телефона й свърши.

Петъкът завари Дарси в най-отвратителното му настроение досега. Доведе една адвокатка до сълзи, а друга изхвърли от залата, защото не знаела правилата за разпит на свидетели — и всичко това само до обяд. В коридора пред съдебната зала адвокатите си шептяха предупреждения и се поглеждаха притеснено. Така до момента, в който Елизабет се появи за своето следобедно дело, в съдебната зала се бе възцарила гробовна тишина.

Опитът от миналото я беше научил, че за дело пред Дарси най-добрата стратегия е да бъдеш добре подготвен, а настоящото й емоционално състояние й бе позволило да се потопи и в най-дребните подробности. Беше подготвена така, както никога досега.

Ала никое правно проучване не би могло да я подготви за гнева на Дарси. Когато даде знак за начало на делото, лицето му беше като тъмен облак, от който всеки момент ще се чуе гръм. Тя си пое дълбоко дъх и изправи рамене и не след дълго двамата се дуелираха като никога досега. Той отхвърли всичките й възражения, а тя реши да обжалва всичките. Гласовете им набираха все по-голяма сила — за огромно неудобство на другите страни. Дращеха се със зъби и нокти относно доказателствата и накрая Дарси отсъди в полза на опонента на Елизабет. А когато тя представи аргументите си, Дарси я изгледа на кръв и извика заплашително:

— Госпожице Бенет, днес вървите по много тънък лед!

— Но вие на чия планета следвате законите?! — възкликна отчаяно накрая тя и вдигна ръце във въздуха. В и без това тихата съдебна зала се възцари напрегнато мълчание. Лицето на Дарси почервеня и той се изправи.

— Обявявам пет минути почивка! — удари с чукчето си той. — Госпожице Бенет, с вас ще се видим в кабинета ми! Веднага!

Тонът му не търпеше никакви възражения. Другият адвокат също се изправи, за да ги последва.

— Насаме! — изръмжа Дарси.

Елизабет се изчерви като домат. Тресна папката си на масата, след което неохотно повлече крака след съдията. И двамата влязоха вътре, запазили пълно мълчание. Езикът на тялото им говореше за неподправена ярост, докато минаваха покрай секретарката. Той отвори вратата на кабинета си и я затвори плътно, когато тя влезе.

— Елизабет, какво правиш, по дяволите?

— Съхранявам делото си за пред апелативния съд, за да го спася от погрешната ти присъда!

— Възраженията ти са абсолютно безпочвени и изобщо не излагаш основанията за доказателствата си!

— А ти издаваш присъда срещу мен само за да докажеш, че не толерираш фаворити!

Този разговор би бил напълно нормален, стига той да не я бе награбил и да не бе започнал да я целува безумно в мига, в който вратата зад тях се затвори. Напълно забравяйки решимостта си да не му се дава, тя отвърна страстно на целувките му.

— Защо не отговаряш на обажданията ми? — запита той между две целувки.

— Всичко свърши, забрави ли? Всичко беше сън — отговори дрезгаво тя.

— Не, онова беше реалността! А това тук е кошмарът! Не искам да продължаваме повече така! — извика той и отстъпи крачка назад от нея, дишайки тежко. Косата му беше разрошена от ненаситните й пръсти.

— И аз не искам. Обаче ти обеща, че когато се върнем, всичко ще свърши — прошепна Елизабет. — Поведението ни е неетично.

— Елизабет, не мога така! Трябва да те виждам! Все ще измислим нещо!

— Не виждам никакъв изход — заяви тя. Вдигна ръка към лицето му и изтри размазаното червило по бузата му. После приглади косата му.

Той пък оправи костюма й и отсече:

— Все ще измисля нещо.

И веднага отвори вратата, с което парира всеки евентуален неин отговор. Върнаха се в съдебната зала.

— Господин Джонсън, оттеглям се от това дело! — обяви съдия Дарси в мига, в който зае мястото си.

— Какво?! — извика Елизабет. — Не можете да го направите!

Господин Джонсън също се опита да протестира. Дарси вдигна ръка, за да ги накара да замълчат, и продължи:

— По време на разговора си с госпожица Бенет двамата обсъдихме достойнствата на нейните доводи. Макар и нецеленасочена, смятам комуникацията ни за едностранчива, затова ще се чувствам много по-спокойно, ако се оттегля от случая.

— Това са пълни глупости! — провикна се яростно Елизабет. Дарси почервеня и я изгледа на кръв. Тя се овладя, сниши глас и допълни: — Не беше разговор за достойнствата, а по-скоро технически проблем!

— Госпожице Бенет, бихте ли желала да се върнем в моя кабинет и да преговорим разговора си, или държите още сега да ви постановя наказанието? — изрече през стиснати зъби той и така характерният за него яростен тон отново започна да си проправя път в гласа му.

Това на свой ред възпламени и нея. Тя извади чековата си книжка и троснато изрече:

— На Ф. Дарси ли да напиша чека? Със среден пръст вместо инициал?

Той запокити съдийското чукче върху масата си и изрева:

— В покоите ми! ВЕДНАГА!

И посочи към коридора. Тя го последва, напълно съзнавайки зяпналите от изумление лица, които ги проследиха.

Той затвори вратата, придърпа я отново в обятията си и започна да я целува.

— Не мога да бъда съдия по това дело! — промърмори, докато ръфаше ухото й.

— Да, след тази сцена, разбира се, че не можеш — промърмори с огорчение тя. После отметна глава назад, за да му предостави голия си врат.

— Моля те, нека се видим довечера! — изрече дрезгаво той, докато плъзгаше език по челюстта й.

— Не трябва.

Сега вече целуваше врата й.

— Трябва да те видя! Моля те!

Пръстите й отново се вкопчиха в чупливата му коса и тя жадно потърси устните му.

— Уил, тази работа няма да я бъде!

— Напротив, ще я накараме да я бъде! — увери я той. Притисна устни в нейните и я дари със страстна целувка, а езикът му сякаш изсмука цялата й воля. Ръцете му вече бяха под сакото й, обгърнали гърба й. А след това ги плъзна към задника й.

— Лизи, моля те, имам нужда от теб! — прошепна в ухото й. Гласът му потрепери от наситеността на чувствата му.

Елизабет се предаде и кимна. Отпусна глава на гърдите му. Той плъзна ръка по косата й и прошепна:

— Ела у дома в осем! В кооперацията ми не живее никой, който познаваме заедно. Напълно безопасно е. — Стисна я лекичко, след което я пусна и написа адреса си на гърба на една своя визитка.

— Това, което правим, не е правилно — промърмори притеснено тя, като пое визитката. Той повдигна брадичката й с показалец и я принуди да го погледне в очите.

— Не, правилно е! Нашата връзка е правилна! Ще трябва по някакъв начин да заобиколим правилата!

Тя отново кимна и изпъна сакото си. Той втъкна една непокорна къдрица зад ухото й и пак я целуна.

Когато се върнаха в съдебната зала, лицата и на двамата бяха поруменели от страст, което обаче единодушно беше изтълкувано като проява на неистов гняв.

— Моля отнесете случая пред съдия Клейтън — заповяда Дарси.

Елизабет замълча. Вече съжаляваше за публичното си избухване. Беше демонстрирала престъпно неуважение към него в съдебната зала, а фактът, че той не й наложи необходимото наказание, би могъл да се изтълкува като слабост.

— Ваша чест, искрено съжалявам за необузданата си реакция преди малко! Моля приемете искрените ми извинения! Много съжалявам! — изрече високо и ясно тя и целенасочено кратко, така че всички да я чуят и разберат.

— Благодаря ви, госпожице Бенет! Извинението ви е прието — кимна той. Веднага му стана ясно, че тя се опитва да спаси репутацията му, за което й беше неизказано благодарен.

* * *

Докато караше към дома си, Елизабет не спираше да се укорява заради липсата на воля, която беше демонстрирала. Ала решението й да сложи край на аферата с Дарси не бе в състояние да се сравнява по сила с желанието й да бъде с него, а за един миг си бе позволила да вярва, че нещата между тях може и да се наредят. Ала в момента, в който се бе откъснала от съблазнителната му прегръдка, здравият й разум отново бе заговорил. Тайните връзки изобщо не й бяха по вкуса, защото не намираше нищо приятно в непрекъснатото криене и прокрадване по тъмни доби. Освен ако един от двамата не предприемеше остър завой в кариерата си — като например той да се оттегли от съдийския си пост или тя да се прехвърли в друг съдебен район, — романтичната връзка между тях бе просто невъзможна. Докато се преобличаше от строг делови костюм в обикновена пола, потниче и сандали, тя стигна до заключението, че най-добрият ход би бил да сложи ясно и окончателно точка на взаимоотношенията им. И си обеща да направи точно това, веднага щом се видят с него тази вечер.

Със сърце, натежало от чувство за вина, Елизабет се насочи към центъра на Сан Франциско и успя да намери място за паркиране на една пресечка от сградата, където живееше Дарси. Беше учтиво спряна от портиера, който се обади на Дарси, за да се увери, че той я очаква. А после, с одобрително кимване, портиерът я поведе към асансьора, като добави:

— Двайсет и първия етаж, госпожице Бенет.

С всеки следващ етаж нагоре нервността й се увеличаваше все повече. До момента, в който най-сетне стигна до двайсет и първия етаж, сърцето й вече биеше в гърдите, а устните й бяха пресъхнали. Пое си дълбоко дъх и излезе в коридора, без изобщо да забележи, че апартаментът на Дарси заемаше целия етаж. На звънеца ръката й се поколеба и за един кратък миг тя едва не подви опашка и не побягна. После обаче затвори очи и натисна звънеца.

Секунда по-късно вратата се разтвори и пред нея застана Дарси с обезумяло от очакване лице. Двамата се гледаха известно време, без да помръднат, след което той се опомни, отстъпи и изрече тихо:

— Заповядай!

Елизабет пристъпи в антрето и веднага забеляза изящния дървен под и топлото осветление. Обстановката беше изискана и същевременно удобна — със същото излъчване на уют, с което се отличаваше и Пембърли. Тя разтри притеснено раменете си, опитвайки се да прогони студените тръпки.

— Опасявах се, че ще размислиш — призна й той, докато я отвеждаше в дневната.

— Почти се бях отказала — промърмори тя.

Краката й потънаха в дебелия мек килим. Стаята беше обзаведена в тъмно дърво, допълвано от кожени фотьойли, удобен диван и небрежно нахвърляни декоративни възглавнички. Интериорът беше мъжки, ала без внушение за мъжкарство — точно както и самият домакин.

— Хубаво местенце — отбеляза небрежно тя, избягвайки погледа му, като се правеше, че съзерцава някаква картина.

— Недей — изрече зад нея той. Тя усети пръстите му по рамото си.

— Недей какво?

— Недей да се преструваш, че между нас няма нищо! — Обърна я към себе си. — Лизи, толкова много ми липсваше! — прошепна и я привлече в обятията си. Едната му ръка легна върху кръста й, а другата се зарови в косата й. Приведе глава и притисна устни о нейните. Ръцете му около нея се стегнаха, а тя отвърна на целувката му, като обви ръце около врата му. Целувката стана по-страстна и телата им се притиснаха едно о друго. Ръката му се плъзна под потничето й и погали меката й кожа.

Тя беше безсилна да го спре — не искаше да го спре, — когато той започна горещо да целува врата й. А докато устните му се спуснаха върху голото й рамо, от гърлото й вече изригваха тихи стенания.

— Единственото, за което мога да мисля, си ти! Не мога да ям. Не мога да спя. Не мога да работя! — изрече той с изтощен и напрегнат глас. И Елизабет си даде сметка, че той се чувства точно толкова нещастно, колкото и тя. Дарси бе наясно с тяхната дилема и се чувстваше точно толкова впримчен в капана на чувствата, колкото и в сложните плетеници на закона, който ги спъваше. Откъсна се от нея, пое си дълбоко дъх и подпря брадичка върху главата й. — Онова между нас не беше само секс, Лизи! И ти отлично го знаеш! Беше нещо много повече! — Повдигна брадичката й, потърси погледа й и прошепна: — Кажи ми, че и ти изпитваш същото!

Неспособна да устои на зеления му поглед, тя кимна и затвори очи. После почти беззвучно прошепна:

— Да.

После хвана ръката му и я целуна. Дарси улови устните й в нова целувка и изпепели воплите на съвестта й чрез пламъка на чувствата.

Миг по-късно вече я бе вдигнал на ръце и я носеше към спалнята си. Разбута възглавниците настрани и я постави нежно на леглото. После легна върху нея. Едва успяха да се съблекат, за да позволят на пръстите си да се плъзнат по всяка вдлъбнатина и издутина на голите си кожи, да разрешат на устните си да се насладят на другия. Елизабет вдишваше уханието на чистота и на горски мъх, което се носеше от него, изгубвайки се напълно в омаята му. Всеки звук, който излизаше от устните му, докато вкусваха кожата й, всяка електрическа искра, която подпалваха чувствените му и нежни пръсти по нетърпеливото й тяло, всеки удар на сърцето му срещу нейното предизвикваха буен екстаз. А когато той най-сетне проникна в нея, въздишката й беше колкото от удоволствие, толкова и от облекчение — най-сетне беше цяла.

Правиха любов, докато слънцето залезе зад хоризонта, а после лежаха преплетени един в друг в нощния мрак. Накъсаното дишане на Дарси се успокои, а пръстите му започнаха да описват нежни, лениви кръгове по ръцете й. Елизабет притисна нос във врата му и с настървение започна да поглъща миговете до него — миговете, за които тя знаеше, че са последни.

— Мандатът ми приключва догодина през април — изрече внезапно той насред тишината. — Бихме могли да изчакаме дотогава, за да бъдем заедно.

Тя се изсмя горчиво и промърмори:

— Не мислиш ли, че затваряме вратата на конюшнята много след като конят вече е избягал?

— Просто се опитвам да постъпя правилно.

— Знам. Съжалявам. Обаче не знам дали бих могла да чакам толкова дълго.

— Бихме могли да…

— Не, няма да се промъквам тайничко…

— Не, разбира се! Извинявай, не знам какво говоря.

Настъпи поредната тягостна тишина.

— Би могла да се огледаш за други сфери на закона — за област, която не би могла да породи конфликти между нас — предложи той.

— И да се откажа от всичко, за което съм работила?! — извика тя, седна и го погледна възмутено. — И защо аз трябва да бъда тази, която да пожертва всичко, а? Защо ти не напуснеш?!

— Не мога да напусна. И без това не ни стигат двама съдии! — отговори той, вдигна очи към тавана и разтри очите си. — Имам цял куп отговорности. Не мога да напусна, дори и да искам!

— Аз също имам отговорности! Имам клиенти, които очакват от мен да се боря за тях! Не мога да ги захвърля ей така, с лека ръка само и само защото ми се ще да се вмъкна под чаршафите на съдията!

Дарси кимна и Елизабет отново се облегна назад, като отпусна глава върху свивката на рамото му.

— Тогава какво ще правим? — попита накрая той.

— Онова, което и двамата знаем, че трябва да направим.

— Не мога да сложа край на връзката ни!

— Тогава аз ще го направя! — отсече тя. Седна обратно на леглото, отметна коса от лицето си и спусна крака на пода. Облече потничето си и допълни: — Не е в характерите и на двама ни да лъжем и да заблуждаваме хората. Ти знаеш не по-зле от мен, че всичко това трябва да свърши. — Изправи се, нахлузи полата си, а след това и сандалите.

Дарси приседна и се загледа ужасено в нея, докато тя се насочваше към вратата.

— Да не би да очакваш от мен да приема това, а? Да те виждам всеки ден и да се преструвам, че нищо не се е случило? Да не би според теб това да не е лъжа?

Елизабет се закова за момент на място, а после изрече през рамо:

— Винаги е било лъжа, Уил. И двамата бяхме наясно, че това, което правим, е неправилно, ала бяхме твърде големи егоисти, за да спрем. А сега пък сме твърде големи егоисти, за да намерим начин да продължим. Сигурно това е цената, която трябва да платим за егоизма си.

И излезе.