Сара Анджелини
Влюбени до доказване на противното (29)

Епилог

Дарси надигна глава от възглавницата и я подпря на дланта си. Въздъхна доволно, загледан в топлото тяло, което спеше до него. Известно време я наблюдава как спи, но после не се сдържа и отметна една тъмнокафява къдрица от челото й. Сънливите клепки изпърхаха и се отвориха и нежните кафяви очи се фокусираха върху него.

— Добро утро, сладко грахче! — изрече тихо той.

По лицето й се разля усмивка.

— На какво се усмихваш? — засмя се нежно.

— Не мисля, че се усмихва. Просто пръцка — изрече другият човек в леглото му.

— Глупости, Лизи! Тя се усмихва на татко си, защото го смята за най-красивия мъж в целия свят! Нали така, Ема? — промърмори той, без да вдига очи.

Ема изгука и размаха ръчички към него.

Най-накрая Дарси вдигна очи към Елизабет, която ги наблюдаваше с щастлива усмивка на лице.

— Нали щеше да ставаш? — попита я той.

— Да, ще ставам — отговори тя, но не помръдна. Задържа погледа му още няколко секунди.

— Оооох! Мисля, че е гладна — изрече през смях той, като разтвори миниатюрните пръстчета, сграбчили космите на гърдите му. Устничките й се опитваха да достигнат зърното му. — Съжалявам, мъничката ми, но това кранче е сухо!

Елизабет разкопча нощницата си и пое Ема в скута си. Бебето намери гърдата й и лакомо започна да суче.

Дарси се излегна обратно в леглото. Последните шест седмици бяха за него чисто, неподправено блаженство. Никога не беше допускал, че би могъл да бъде по-щастлив, отколкото беше на сватбата им, но годината оттогава насам се бе превърнала в удобство и щастие, постепенно освобождавайки го от шеметното замайване, което бе изпитвал тогава с Елизабет.

Ала това беше преди Ема. Не си бе помислял, че е възможно да таи още любов в сърцето си, но ето че по някакъв странен начин това се бе оказало точно така. В първия момент, когато я пое в обятията си преди шест седмици — червена и пищяща, ядосана, че се е родила, — светът буквално беше спрял за него. Не съществуваше нищо друго, освен той и това безнадеждно крехко, безпомощно, гърчещо се топче къдрава коса и мощни бели дробове. Как бе успял тогава да не се разпадне в щастливи, истерични сълзи, и до днес не можеше да си отговори.

Обикновено не я вземаха при тях в леглото, но понякога Дарси просто не бе в състояние да се сдържи. Ако тя започнеше да скимти, той искаше да я грабне в обятията си. Дори и да не скимтеше, той пак искаше да я прегърне. Преди няколко часа бе чул Ема да се раздвижва в креватчето си и веднага бе скочил, за да я вземе при него в леглото.

Отблъскващото съдържание на памперса й не го отвращаваше. Беше сигурен, че би могъл да вземе първа награда, ако някой се сети да проведе състезание по смяна на пелени. Най-любимият му звук на света беше станало гукащото й гласче, което тя пазеше като че ли само за миговете, когато той я държеше.

Дарси се усмихна и вдигна поглед към тавана. Нямаше никакво съмнение, че ще бъде от бащите, които трудно отказват нещо на дъщерите си. Вече си представяше как играе с нея на кукли Барби, как я учи да кара велосипед и как да плува. Беше сигурен, че тя ще иска да ходи на уроци по танци, така че той щеше да я води в школата и да й носи миниатюрното сакче. Може би ще пожелае да играе и футбол, затова ще трябва да вмъкне и това в графика си. А после ще дойдат, разбира се, и уроците по пиано. Но дали ще успее да вмести и уроци по езда, в това не беше много сигурен. Прекара следващите десет минути в планиране на цялата извънкласна дейност на дъщеря си до прогимназията.

После се обърна и се загледа в Елизабет, която пък се беше загледала в Ема. Приличаха на съвременни Мадона и дете — освободената й коса падаше на къдрици по раменете я, разтворената й нощница разкриваше доста наедрялата й гръд, а детето сучеше тихо в ръцете й. Точно тогава Елизабет вдигна очи към него. Двамата задържаха погледите си над главичката на тяхното бебе, изживявайки един от многото си моменти на чиста и неподправена любов.

И двамата бяха изтощени след нощи наред кърмене на всеки два часа, обаче Дарси настояваше всеки път да става с Елизабет. Понякога, когато тя просто нямаше сили да надигне глава, той я оставяше да спи и хранеше Ема с предварително изцедено от гърдите на жена му мляко. Това бяха магически мигове за него, въпреки че на следващата сутрин не му се струваха никак магически.

Дарси беше напълно променен човек. Дните без снимки в портфейла му бяха минало. Сега той се беше издул със снимки от сватбата, снимки на бебето, снимки на Елизабет и Джейн — всичко, което го караше да се усмихва, беше натъпкано в този все по-неподходящ за целите му портфейл. На мобилния му телефон също имаше снимки — непрекъснато намираше нови, направени от Елизабет, с цел да го изненада. Превръщането му в семеен мъж го свари леко неподготвен, но въпреки това той го прие добре, защото най-голямата му мечта винаги бе била да си има свое семейство.

И Дарси, и Елизабет се чувстваха големи късметлии. Изборът на Елизабет да специализира в апелативните жалби й предоставяше много по-голяма гъвкавост във времето и възможност да работи дори от къщи, което от своя страна ги предпазваше от професионални конфликти. За никого не беше изненада, когато стана ясно, че професионалното недоволство на Дарси изчезна в мига, в който той постигна лично щастие — чувстваше се отново жив и подхождаше към всеки случай с ентусиазъм, какъвто не бе изпитвал от години. И когато реши да се кандидатира за втори съдийски мандат, спечели без всякакви проблеми.

Докато наблюдаваше дишането на Елизабет, заспала до него, той си припомни всичко, през което бяха преминали, докато стигнат дотук. Болката от раздялата го беше запратила в мрачна бездна, в която никога повече не желаеше да попада. Знаеше, че може да се счита за късметлия, задето в крайна сметка бяха успели да изгладят недоразуменията си. Защото от всички изпитания, които Дарси бе имал, спечелването на Елизабет беше най-трудното — то беше делото, което най-много си струваше да бъде спечелено.