Сара Анджелини
Влюбени до доказване на противното (27)

Двайсет и седма глава

Тържеството по случай пенсионирането на Милтън Гардинър се проведе на луксозна яхта в залива на Сан Франциско през първата седмица на февруари. Пристигнаха най-малко двеста гости и най-малко половината от тях бяха адвокати, които познаваха и Дарси, и Елизабет. И въпреки че тяхната връзка отдавна беше станала всеобщо достояние, и двамата се стараеха да поддържат професионално разстояние помежду си, особено в светлината на последното решение на съдия Дарси да се кандидатира за втори мандат. В крайна сметка вече нямаше смисъл да се връща в Англия — всичко, за което беше мечтал, се намираше точно тук.

За да не изглежда, че пристигат заедно, Дарси остави Елизабет на пристана, а после обикаля с колата наоколо в продължение на петнайсет минути. Когато накрая и той се качи на борда на яхтата, погледът му автоматично беше привлечен от нея. Макар вече да я виждаше всеки ден от живота си и във всякакво облекло и без облекло, той неизменно изпитваше същата тръпка, когато я зърваше. Тази вечер кожата й беше придобила топлия блясък на копринената рокля в прасковен цвят, която беше облякла. Тя обгръщаше плътно гърдите й, омекотявайки извивките й, а оттам се спускаше право надолу покрай бедрата й, чак до коленете. Косата й беше вдигната в небрежно кокче, а изобилието от нежни къдрици просто подканваше да бъдат поставени зад ушите й. Обеците, които й беше подарил за Коледа, проблясваха нежно на фона на кожата й.

Когато замрежените й, замечтани й очи срещнаха неговите, придружени от онази кокетна полуусмивка, от която коленете му омекваха, той преглътна и само кимна. А после, твърдо решен да се държи професионално, се обърна, за да поздрави един приятел. Смесваха се в различни компании, докато накрая, при залез-слънце, яхтата потегли в открито море. Докато минаваше под моста Голдън Гейт, Дарси успя да намери момент насаме с Елизабет.

— Казах ли ти вече колко прекрасно изглеждаш тази вечер? — попита тихо.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Не, но възражението ви е надлежно отбелязано, Ваша чест.

Той се ухили и отстъпи настрани, когато видя, че към нея се приближава друг адвокат. А после всеки пое по пътя си.

Вечерята беше сервирана и те се храниха на различни маси. Алкохолът се лееше в изобилие и всички започнаха да се понапиват. Когато започнаха тостовете в чест на Милтън, Дарси се изтегли в задната част на залата и застана зад тълпите. Когато на сцената излезе съдия Бойд, Елизабет се приближи до Дарси, който веднага плъзна ръка по гърба й.

Докато председателят на съдийската колегия редеше словото си, Дарси пъхна ръка под роклята й и се промъкна чак до задника й. Стисна нежно едната му част, а после прокара пръст по дефилето между двата бряга. После издигна пръст нагоре и стигна до тила й. Тя се опита да сдържи напиращата си усмивка, но не успя особено. Той обаче гледаше право напред с абсолютно сериозна физиономия, без да издава с нищо възмутително порочните си занимания. После отново пъхна ръка под роклята й, стигна до задника й, стисна го и започна да го гали. Накрая лекичко я шляпна и издърпа ръката си от роклята.

Безкрайната реч продължаваше и Дарси излезе на палубата, за да се освежи и да дойде на себе си. Облегна се на перилата с лице към залата и се изпълни с възхита от фигурата на Елизабет. И докато я наблюдаваше, постепенно осъзна, че двамата са се виждали идеално от всеки, който е бил през това време на палубата. Погледна наляво и забеляза група от осем адвоката, мъже и жени, които го наблюдаваха. Някои от тях вдигнаха към него чаши за поздрав, други го поощриха с вдигнат палец — и всички до един се смееха и кискаха. А той ги познаваше всичките, всички до един. Знаеше дори имената им. На всеки един от тях. „О, господи!“ — помисли си сконфузено той и побърза да извърне очи. Но с изненада установи, че изобщо не му пука. И се засмя сам на себе си.

Миг по-късно към него се присъедини Елизабет.

— Този човек наистина харесва Милтън! — изрече с усмивка и се облегна на перилата до него.

Той също се усмихна. Тя се обърна по посока на водата и се загледа в проблясващите отражения на светлините на града. А когато потръпна от хладния бриз, Дарси свали сакото си и го метна на раменете й. Тя се обърна да му благодари.

Той я целуна.

— Уил, тук е пълно с хора! — напомни му тя и се дръпна.

— Не ми пука! — отсече Дарси, извади една фиба от косата й и я хвърли във водата. Малко след това полетя втора фиба. Тя го наблюдаваше със смесица от изненада и развеселеност. — Не ми пука, Елизабет! Обичам те! — промърмори, плъзна пръсти в косата й и я освободи окончателно. И пак я целуна. — Обичам те! — Тя се засмя и му върна целувката.

Дарси положи максимални усилия да не обръща внимание на окуражителните подвиквания, които идваха откъм тяхната лична публика.

— Давай, съдия, захапи я!

— Дар-си, Дар-си, Дар-си!

— О, любооов!

Той измъкна едната си ръка от разсипаната по раменете й коса и им показа среден пръст — за тяхна огромна наслада, разбира се. Те започнаха да дюдюкат и да се смеят, но никой не благоволи да си тръгне. Той въздъхна. Носеше пръстена на майка си в джоба си вече от три седмици в очакване на идеалната възможност да й направи предложение. Досега такава не се беше появила — винаги нещо липсваше. Някое внезапно иззвъняване на телефона, разсейване, прекъсване, спор. Очевидно вселената категорично отказваше да се подчини на волята му.

Ясно, това е то! Сега или никога, страхливец! Хайде, падай на колене! Изрецитирай любовно четиристишие! Кажи й колко е прекрасна на лунна светлина, нищо, че има мъгла! Помоли я да стане завинаги твоя и да живее с теб във вечността! Направи го добре! И гледай този път да не прецакаш нещата!

— Омъжи се за мен! — извика властно.

Божичко, не! Не, не и не! Това изобщо не беше романтично!

— Добре, съдия Дарси — отговори съвсем сериозно тя, но по устните й заигра усмивка. За момент сърцето му спря, но после отново се събуди за живот.

Тя го целуна продължително, а после го подкачи:

— Това ли е най-доброто, на което си способен?

— Да… не… Елизабет, хммм… Обичам те повече от самия живот! Ще ме направиш ли най-щастливият мъж на света, ако се съгласиш да…

— Престани! Първото беше по-добре!

Той сведе очи към нея в шеговита усмивка.

— А какво ще кажеш за следното: „Омъжи се за мен, красива мръснице, и двамата ще обиколим заедно седемте морета“?

— Е, не точно това! — засмя се тя.

Той стана сериозен, но очите му продължиха да проблясват. Притисна чело о нейното и промърмори:

— Трябва поне да ми позволиш да ти кажа колко силно ти се възхищавам и те обичам и как те умолявам да сложиш край на страданията ми и да станеш моя съпруга!

Тя преглътна и отбеляза:

— Да, това вече ми харесва! Именно тази версия ще разказваме на внуците си!

Той се усмихна и впи устни в нейните.

После извади пръстена от джоба си и го вдигна. Двамата се загледаха в трикаратовия смарагдов диамант с по едно половинкаратово диамантче от двете страни, поставени в платинов обков и дебела халка.

— Уил, зашеметяващ е! — прошепна тя, въпреки че не беше в състояние да оцени блясъка му в тъмното.

— Давам си сметка, че може да не е по вкуса ти, но после можем да купим друг. Все пак, ако ти харесва, ще бъда много щастлив, ако го носиш! Беше на майка ми — изрече тихо той, като погледна първо към пръстена, а после към нея.

— На майка ти ли? Не би ли трябвало да го носи Джорджиана?

Той поклати глава и изрече:

— Не, за теб е. Аз… този пръстен има за мен невероятна сантиментална стойност, затова държа да го вземеш!

— Е, в такъв случай не бих могла да бъда по-щастлива! — изгука тя и му се усмихна топло.

Той постави пръстена на пръста й и я целуна. Тяхната лична публика вече аплодираше високо и подсвиркваше. Впрочем, аплодисменти бяха избухнали и вътре в залата, тъй като съдия Бойд беше избрал точно този момент, за да завърши речта си. Нито един от тях не бе чул и думица от нея.

* * *

Макар Елизабет да беше убедена, че майка й няма начин да не забележи промяната в гравитацията на Земята в мига, в който тя се сгоди, Дарси успя да я убеди, че все пак трябва да намерят някакъв начин да съобщят на родителите й тази новина — начин, различен от кратка бележка, пъхната под чистачките на колата. Невъздържаният възторг на майка й напълно отговори на нейните очаквания. Ала въпреки това, незнайно защо, Елизабет го прие с усмивка. А що се отнася до госпожа Фани Бенет, след като беше организирала светското събитие на десетилетието чрез сватбата на Джейн, тя нямаше нищо против сега да се задоволи с една далеч по-скромна сватба. Но за съжаление Дарси не беше на същото мнение. Защото макар той също да предпочиташе по-скромно бракосъчетание, държеше то да се проведе в имението му Пембърли. Което на свой ред означаваше, че всички техни гости трябваше да бъдат прехвърлени със самолет в Англия и настанени по хотели поне за седмица. Добре че Елизабет успя да го убеди, че наемането на сватбен агент е най-разумното решение в този случай — решение, благодарение на което животът и на двамата стана далеч по-поносим.

Седмиците буквално излетяха и ето че най-внезапно и почти без обяснение Елизабет се озова обратно в своята стара стая в Пембърли. Булчинската й рокля вече я очакваше, закачена на вратата. Предстоеше й да се омъжи на следващия ден, поради което цялото й семейство и приятелите й бяха пристигнали в Англия на разноски на бъдещия й съпруг. И сега, през последната си нощ като неомъжена жена, Елизабет лежеше на леглото с Лу и двамата тихичко размишляваха относно предстоящото събитие.

— Тук ли ще живеете? — попита я той.

— Не, но се разбрахме, че веднага щом си родим деца, ще започнем да прекарваме летата си тук. А може би по-нататък ще се пренесем окончателно в Пембърли. Но не и в обозримото бъдеще.

Лу й се ухили дяволито и я подкачи:

— Хей, значи утре се омъжваш! Майка ти казвала ли ти е какво да очакваш през първата си брачна нощ?

Елизабет се засмя и поклати глава.

— Младите дами не би трябвало да знаят подобни неща. Би ли ме светнала по въпроса, лельо Лу?

— Така. Та значи, преживяването ще бъде ужасно, но не забравяй, че това е едно от основните ти задължения като съпруга! Той ще извади своята захарна пръчица и ще те обиди с нея! А ти трябва да затвориш очи и да лежиш неподвижно. Не се страхувай! Всичко ще свърши много бързо! — И Лу демонстрира казаното, като се просна на леглото до нея, неподвижен като пън, стисна силно очи, стисна и юмруци, а накрая стисна и челюстта си в мрачна решимост. — И помни, че ако имаш късмет, в рамките на първите няколко години ще му народиш десет сина! След това той вече никога повече няма да те закача! — Отвори едно око и й намигна.

— Не мога да си представя, че си преживял всичко това! — засмя се тя и се излегна до него. — Ще ми се да можеше да ми бъдеш шаферка!

— Я не говори глупости! Отлично знаеш, че изглеждам ужасно в зелено! — отсече той и подложи под главата си възглавниците й.

Елизабет плъзна ръка през кръста му. Двамата останаха така известно време, потънали в мълчание.

— Обещай ми, че това никога няма да се промени! — изрече накрая тя.

— Не мисля, че Дарси ще бъде във възторг, ако ви направя гости с преспиване — засмя се беззвучно той и започна да навива една от къдриците й на пръста си.

— Е, много добре знаеш какво имам предвид! — сръга го игриво в ребрата тя.

Лу замълча няколко секунди, след което изрече:

— Не мога да ти обещая, че нищо никога няма да се промени, Лизи. Хората порастват и поемат по различни пътища в живота. С теб винаги сме били най-добри приятели, обаче сега Дарси е най-добрият ти приятел — и точно така трябва да бъде! Но мога да ти обещая, че винаги ще бъда до теб, ако имаш нужда от мен, и че винаги ще те обичам! И точно така трябва да бъде!

Тя обори глава върху гърдите на Лу и се заслуша в ритъма на сърцето му. В продължение на петнайсет години той беше нейна неизменна опора в живота. Ако не беше гей — и ако тя не беше срещнала Дарси, — двамата със сигурност щяха да се оженят. Родителите й обичаха Лу, а той се заяждаше със сестрите й точно толкова, колкото и тя самата. Той й беше като брат — братът, когото родителите й така и не можаха да й подарят.

Но тази глава от живота й вече се затваряше. От утре започваше нова. Тя не можеше да си представи какъвто и да било друг край на приказката си, освен да остарее и побелее заедно с Уил Дарси.

— И от утре ти ставаш господарка на всичко това! — отбеляза замечтано Лу. — Ще разполагаш с много пари, страхотни коли, приказни дрехи…

— Нали не мислиш, че всичко това има някакво значение за мен?

— Не, но нищо по-малко от това не би могло да ме накара да се разделя с теб! — отвърна тихичко той.

* * *

Сватбеният ден на Елизабет Бенет Дарси профуча като стар, обичан филм — твърде бързо на определени места, твърде бавно — на други, но с безсъмнено щастлив край.

Тя изобщо не беше нервна. Сутринта излезе да побяга, после си взе душ, хапна си стабилна закуска и се подложи да й направят прическата. Майка й отново излъчваше онова вбесяващо неземно спокойствие, което имаше и на сватбата на Джейн — следеше изкъсо за перфектните модулации на гласа си и водеше интелигентни разговори. Така до момента, когато се озова в гримьорната на църквата, където я стегнаха в излятата по тялото й дантелена рокля на Моник Шантий. Елизабет бе достигнала до състояние на дзен блаженство — това беше нейната съдба и тя нямаше нищо против да се спусне по течението на своята карма.

После се напъха в елегантното късо сако, което трябваше да бъде носено в параклиса, и постави на главата си дългия до земята воал. В ръката й се озова красив букет диви цветя.

— О, Елизабет, изглеждаш прекрасно! — ахна Джейн. Елизабет й се усмихна в огледалото. — Как можеш да бъдеш толкова спокойна?

— Че какво може да се обърка?! Единственото, което има значение, е, че в края на деня с него ще бъдем женени!

— Хайде, готови сме! Излизай във фоайето! — подкани ги Фани, появявайки се в стаята. Но се закова на място, когато видя Елизабет и се усмихна. — О, Лизи! — беше единственото, което успя да отрони, и попи ъгълчетата на очите си с кърпичка.

Елизабет прегърна силно майка си, най-сетне проумяла защо най-голямото желание на майка й винаги е било да види дъщерите си щастливо омъжени. Защото сега и самата Елизабет не искаше нищо друго.

— Така, така — подсмръкна Фани. — Хайде да те водим навън. Нали не искаш да караме Уил да ни чака? — Пак попи очите си, после дари дъщеря си с ослепителна усмивка и отсече: — Хайде! Знам, че баща ти няма търпение да те види!

Подбраха полите, шлейфа, воала и цветята на Елизабет и излязоха в чакалнята на параклиса. Баща й, облечен в черен смокинг и изглеждащ много по-добре, отколкото го знаеше от години, се усмихна широко и очите му светнаха от гордост, когато я видя. Тя също се усмихна и го хвана под ръка.

— Малката ми Лизи! — изрече тихо и стисна лекичко пръстите й.

Примигна, за да върне сълзите си, и внимателно я прегърна, за да не развали роклята й. И за първи път през този ден Елизабет усети, че в гърлото й се събира буца.

— Само да си посмяла да се разплачеш! Майка ти ще ме убие, ако развалиш грима си! — поклати предупредително пръст господин Бенет.

Елизабет се разсмя, кимна и преглътна. А после се обърна към вратите на параклиса, за да посрещне съдбата си.

* * *

Дарси стоеше търпеливо при олтара на църквата. Елизабет закъсняваше, ала той не се притесняваше. Знаеше, че тя ще дойде. Имаше чувството, че целият му живот го е водил точно към това единствено събитие — никога досега не бе толкова сигурен в стъпката, която предприемаше. Всичко останало можеше да бъде променено в хода на времето, ала това сега — това беше писано да стане.

Струнният квартет промени звученето си, с което подсказа началото на сватбената церемония. Дарси се обърна към вратите в другия край на пътеката със сърце, разтуптяно от вълнение. Когато вратите се разтвориха, единственото, което бе в състояние да види, бяха два силуета, обрамчени от ярка бяла светлина. А после, когато силуетите пристъпиха напред, Дарси видя Елизабет. Може би беше от воала или от усмивката й, или от всепоглъщащото чувство, че това, което предстои да стане, е трябвало да стане, ала той осъзна, че никога не я беше виждал по-прекрасна, отколкото беше в този момент. Погледите им се сключиха и не се разделиха, докато баща й не постави внимателно ръката й в ръката на Дарси.

— Грижи се добре за нея — прошепна Томас с глас, подрезгавял от вълнение.

— Изобщо не се съмнявай в това! — обеща му Дарси, неспособен да свали очи от Елизабет. Помисли си, че много по-вероятно бе тя да се грижи за него, но знаеше, че до последния си дъх щеше да полага максимални усилия да я прави щастлива.

— Закъсня — прошепна й.

— Свиквай!

По устните й заигра закачливата усмивка, която той толкова много обичаше, и той почувства как й отвръща с усмивка. Но после си спомниха тържествеността на момента и важността на онова, което им предстоеше, и насочиха вниманието си към свещеника.

След това нито един от двамата не си спомняше кой знае какво от церемонията. Не бяха написали предварително обетите си, защото предпочитаха простичките, традиционни думи на англиканската църква:

„С този пръстен се венчавам за теб, с тялото си те боготворя и с всичките си земни дела славословя теб! В името на Отца и Сина, и Светаго духа. Амин.“

А после, точно толкова бързо, колкото беше започнало, всичко свърши и те бяха обявени за съпруг и съпруга. Църквата избухна в аплодисменти, а Дарси я грабна в обятията си и запечата обета си със страстна целувка. След това, хванати за ръце, двамата тръгнаха напред по пътеката, застлана с листа от цветя. Когато вратите пред тях се разтвориха и юнското слънце нахлу в мрачното пространство, Дарси се спря за момент и се обърна към нея.

— Честита годишнина! — изрече, ухилен до уши.

— Вече? — засмя се тя.

— Ами да! Днес става точно една година, откакто се влюбихме един в друг. Точно тук, в Пембърли!

Елизабет обгърна с ръце кръста му и поднесе лице към неговото. После промърмори:

— В такъв случай смятам, че се налага поздравителна целувка!

Дарси се усмихна, грабна лицето й в ръце и се приведе, за да я целуне.

Дискретно покашляне зад тях ги предупреди за приближаването на сватбения им агент и те сложиха край на целувката си, за да бъдат отведени към главната къща на имението за приема. Но щом се озоваха в кабинета, пак се прегърнаха.

— Най-накрая! — въздъхна Дарси и въздъхна във врата й. Затвори очи и си пое дълбоко дъх. Уханието на круши и диви цветя го замая. — Обичам те, госпожо Дарси! — прошепна той.

— И аз те обичам, Уил! Прието ли е булката да моли младоженеца за още една целувка?

— Няма нужда да го моли — засмя се той и отново притисна устни в нейните.

От приема Елизабет си спомняше само отделни моменти — смешни тостове, вдигнати от Джейн и Бингли, това, че светкавиците на фотоапаратите по едно време я ослепиха, и срещата с новите роднини, чиито имена изобщо не се надяваше някога да запомни. Най-силният й спомен бе за палеца на Дарси, непрекъснато разтриващ брачната й халка, като че ли да увери и двама им, че това не е сън — че те най-сетне са женени. Изтанцуваха задължителните танци, изядоха задължителната торта и демонстрираха задължителните целувки. И докато и двамата бяха извън себе си от радост да видят семействата си толкова щастливи, и двамата не искаха нищо друго, освен да останат сами, да почувстват за първи път интимната самота на брака.

Поради което точно в девет вечерта те напуснаха тържествено залата.

— Ъхъммм — прокашля се смутено Дарси, докато помахваха за довиждане. — Трябва да те предупредя нещо.

— Да?

— В нашия род има една традиция…

Традицията на рода стана очевидна от само себе си, тъй като роднините на Дарси изобщо не останаха почтително седнали по местата си, пожелаващи лека нощ на младоженците. Не, те моментално се изправиха и започнаха да надуват свирки и да размахват каквото им попадне — салфетки, носни кърпички, всичко.

— Традиция ли? — погледна го скептично Елизабет, докато вървяха нагоре по стълбите, следвани от огромна тълпа.

— Ами да. Датира от мноооого векове. Нещо като доказване, че сме консумирали брака си.

Елизабет се обърна ужасено към Дарси.

— Уил! — изкрещя. — Аз няма да…

— Не, разбира се — засмя се той. — Това просто е глупава стара традиция. Само трябва да им дадем нещо.

Стигнаха до най-горния етаж и се насочиха към най-вътрешната спалня — стаята на Дарси, с която Елизабет бе вече много добре запозната. Той отвори вратата, двамата влязоха и той затвори зад тях. Тълпата се събра отпред. Въпреки дебелите дъбови врати шумът от свирките и дюдюканията им не можеше да бъде пренебрегнат.

— И колко време ще останат там? — попита тя.

— Докато не им дадем нещо — отговори той.

— Да им дадем нещо ли?

— Просто някакъв дребен символ. С който да докажем, че… хммм…

Елизабет се разсмя от сърце, когато смисълът на думите му постепенно проникна в съзнанието й. Той съблече сакото си, а тя разхлаби вратовръзката му. С намигване и похотлива усмивка отвори вратата и я захвърли към чакащите отвън гости. Връзката беше посрещната от буен изблик на радост, ала не ги накара да напуснат вратата на стаята им.

— На никого не му пука дали ще се съблека гол или не! — засмя се той, придърпвайки я към себе си. — Ще трябва да им дадем нещо, с което да докажем, че ти си започнала да се събличаш!

Приклекна пред нея, свали внимателно единия от чорапите й и го измъкна от крака й. Отвори с размах вратата и захвърли чорапа към въодушевената тълпа. Последва нов буен изблик на радост, а след като той затвори вратата, групичката триумфално отнесе трофеите си обратно към балната зала.

— Хей, роднините ти ще се окажат големи перверзници! — засмя се Елизабет.

Посмяха се, но накрая млъкнаха. И мълчаха дълго време. И никой не знаеше какво да каже на другия. Дарси съзерцаваше Елизабет и усещаше, че в гърдите му нещо се стяга. Спомни си първия път, когато двамата правиха любов в същата тази стая. Изпълни се отново с онова нетърпение, с очакването за началото на нещо прекрасно. Засмя се тихичко, хвърли се към нея и започна да я целува. Това разруши неловкостта на момента и двамата почувстваха едновременно възторга, че са младоженци и че са лудо влюбени.

Тя се обърна в ръцете му, подканяйки го да смъкне ципа на роклята й. Но той не желаеше да бърза. Целуна врата й и задържа устни в падината под ухото й. Отметна косата й настрани и целуна топлата кожа на голото й рамо. После прокара чувствена следа в извивката на врата й, където дъхът му разроши къдриците й. Усмихна се, припомняйки си съблазнителната мощ на тези къдрици, начина, по който в началото го омагьосваха дотолкова, че не бе в състояние да мисли за нищо друго. Сега — и завинаги — той щеше да им отдава вниманието, което заслужаваха.

С леко треперещи пръсти той бавно смъкна ципа на роклята й. Забеляза отраженията им в огледалото и се загледа в тях. Светлината играеше по кожата й, затопляйки прасковените й тонове и като че ли вдлъбвайки още повече кухините на ключиците й. Едната презрамка се смъкна сама по рамото й, другата той принуди да слезе към лакътя й — докато накрая роклята се свлече в краката й.

Тя стоеше пред него, обърната към огледалото, по дантелени бели бикини и само с един чорап. Гладката й кожа изтръпна под дланите му, когато той прокара ръце по гърдите й и обгърна нежно всяка от перфектните й форми. Зърната й набъбнаха между пръстите му. Тя потрепери, обърна се в ръцете му и прокара нос по шията му. Той сведе глава, за да срещне устните й. Ръцете му заиграха по голата кожа на гърба й — загорялата му кожа се открояваше ярко на фона на нейната бледност. Свали ръце към задните й части, а пръстите му потънаха в меката плът там.

— Лизи — прошепна дрезгаво той, целият треперещ от любов, очакване и задоволство. Елизабет пъхна пръсти в колана на панталоните му, разкопча ги и ги свлече надолу, след което обгърна с ръце кръста му и погали твърдите му задни части. А после, между целувките и задъхания смях, двамата се разсъблякоха напълно.

С изключение на единствения й чорап двамата застанаха голи един пред друг, за първи път като съпруг и съпруга. Тя грабна букета си и започна да вади цветята от него, за да ги постави в косата си. Той се присегна и освободи косата й от хлабавата връзка. Когато видя къдриците й да се спускат свободно по раменете й, кимна удовлетворено, грабна остатъка от букета и започна да къса листенцата на цветята и да покрива с тях леглото.

Елизабет започна да сваля чорапа си, но той я спря.

— Недей, остави го! Много си секси така! — допълни с усмивка.

А после легнаха и той я прие в обятията си. Ръцете им се впуснаха в своето нетърпеливо приключение, проучвайки познатата територия с нов плам. Пръстите им се преплетоха, краката се сплетоха. Той захапа бедрата й, целуна зърната й и вкуси от гънките й. Тя галеше дългите линии на мускулите му, а после надигна гърба си в дъга и притисна меките си заоблености срещу неговите силни ъгли. Накрая той я бутна назад, гърдите им се притиснаха и с вик на удоволствие той проникна в нея.

— Господи, Лизи, толкова си хубава! — прошепна благоговейно той. Тя се засмя дрезгаво, бутна го по гръб на леглото и го обкрачи. Косата й падна около двете им лица. Дарси изви назад глава и затвори очи, усмихнат широко, докато тя го яздеше, неспособен да сдържи тихите си стенания, когато тя сменяше скоростта или ритъма.

Когато накрая отвори очи, остана без дъх от красотата на своята съпруга. Косата й падаше на нежни къдрици около лицето й, обсипана с диви цветя. Лицето й излъчваше смесица от смях, нежност и съблазнителност. Така, както беше — гола, с бузи, обсипани с фини лунички, с ясни и чисти очи, — тя приличаше на природно създание, на дървесна нимфа, изпратена да открадне сърцето му. И той доброволно й го предаде.

Претърколи я обратно по гръб, нетърпелив да усети чувствения възход на бедрата й срещу неговите. Докато целуваше клепачите й, бузите, носа и устните й, ръката му се плъзна настрани и се спря върху дантеления ръб на чорапа й. Глезените й се притиснаха в прасците му, неговите пръсти потънаха в бедрото й.

— Елизабет!

Името й избликна от устата му несдържано, неочаквано, изтласкано от чистата радост в гърдите му. И в тях вече не остана място за въздух. Тя се усмихна под ласкавия му глад и стегна прегръдката си около него.

— Да, Уил, аз съм твоята Лизи! Направи ме твоя! — прошепна.

Той проникна в нея с необуздана страст, едва поемащ си дъх.

Без изобщо да му пука кой може да ги чуе, той се отдаде на акта на любовта. Леглото започна да скърца и да стене под техните движения.

Когато тя заби пръсти в мястото до опашката му и повдигна тялото си към неговото, той чу рязкото й поемане на дъх, преди да премине ръба на оргазма. А после вече пулсираше около него, гърчеше се под него, едва успяваше да заглуши виковете си, притиснала се във врата му, приканвайки го да се присъедини към нейното удоволствие.

Той задържа още няколко секунди, преди да започне да се тресе от разтърсващия припадък на желанието.

— Лизи!

Викът му потъна в неразбираемото стенание на неподправеното блаженство. Никога досега не бе изразявал удоволствието си толкова ясно, никога досега не й беше позволявал да чуе с колко удоволствие го даряваше. Впоследствие, когато размишляваше върху случилото се, реши, че сигурно се е дължало на чистата, почти детинска, неземна радост, която изпитваше тогава. Но точно в този момент изобщо не бе в състояние да разсъждава смислено.