Харолд Робинс
Никога не ме напускай (4)

Трета глава

Беше около четири и половина следобед и с Крис тъкмо обсъждахме разходите по рекламата за Американския институт за стомана, когато вътрешният телефон иззвъня и ме откъсна от работата. Отидох бързо до бюрото си и натиснах копчето.

— Никакви посещения, Мики — в гласа ми се чувстваше раздразнение. — Нали ти казах? — Изключих линията и се върнах да продължим. — Е, какви са цифрите, Крис.

Воднистите му сини очи проблеснаха зад широките метални рамки на очилата. Винаги изглеждаше щастлив, когато говореше за пари.

— Веднъж седмично в четиристотин екземпляра — започна да обяснява той с носовия си педантичен глас — струва петстотин и петнайсет долара. Еднократната петнайсет процентна такса върху тази сума възлиза на седемдесет и седем хиляди долара. Разходите по оформлението, размножаването и пакетирането — по хиляда долара на седмица, общо петдесет и две хиляди на година.

— Страхотно, страхотно — прекъснах го търпеливо, — но ще можем ли да се справим? Не искам изведнъж да се окажа в небрано лозе както при сделката с „Мейсън“ миналата година.

Той ме погледна невъзмутимо. Тогава бях поел работа за трийсет и пет хилядарки, която щеше да ми струва шейсет, за да изпълня договора. Усмихна ми се студено.

— Затова ми плащаш — отбеляза Крис. — Да те предпазвам от повторение на подобни грешки.

Кимнах.

— Колко?

— Ще ти струва по четиристотин долара на седмица. Печелим сто и осем хиляди долара.

Усмихнах му се.

— Добро момче — потупах го по рамото. — Сега нека обмислим рекламната кампания.

На лицето му се изписа подобие на усмивка, преди да се обърне към таблото, на което бяха окачени първите мостри на рекламите. Бяха общо десет проекта, всички изглеждаха много добре в сивите си мукавени паспартута.

Чух вратата зад нас да се отваря. Обърнах се. Мики идваше към мен.

— Струва ми се, поръчах никой да не ме безпокои — озъбих й се аз.

— Госпожа Скайлер е дошла за среща с теб, Брад — каза тя хладнокръвно, без да обръща внимание на раздразнението ми.

Погледнах я озадачен.

— Госпожа Скайлер? Коя, по дяволите, е тя?

Мики погледна към малка визитна картичка, която държеше в ръка.

— Госпожа Хортънс Е. Скайлер — прочете тя от нея и ми я подаде. — Каза, че има уговорена среща с теб.

Взех картичката от ръката й и я погледнах. Просто едно име, изписано в обикновен шрифт. Не ми говореше нищо. Върнах й картичката.

— Не си спомням за никаква среща. Специално запазих следобеда си свободен, за да можем с Крис да приключим тази работа.

Мики ме погледна учудено, когато пое картичката.

— Какво да й кажа? — попита тя.

Вдигнах рамене.

— Каквото искаш. Че съм излязъл в града или че съм в заседание. Просто се отърви от нея. Искам да свърша работата си. — Отново, се обърнах към таблото.

Зад рамото си чух гласа на Мики:

— Каза ми, че ще прояви разбиране, ако не можеш да я приемеш, защото си бил известен в последния момент. Трябвало обаче утре следобед да се върне във Вашингтон и би искала да знае кога ще е удобно да се видите.

Това ме подсети. Спомних си. Явно беше едно от „момичетата“ на Едит Реми. Бързо се обърнах.

— Защо не ми каза в самото начало? Пол звъня сутринта заради нея. Трябва да я приема. — Помислих малко. — Задръж я за няколко минути. Извини ме някак си за закъснението, а аз ще ти позвъня, щом бъда готов.

Учуденият поглед изчезна от очите на Мики и в тях сякаш проблесна облекчение.

— Добре, шефе — каза тя добре заучената фраза, завъртя се елегантно на пети и излезе от кабинета.

Погледнах Крис.

— Е, това е — изрекох с досада. — Ще трябва да довършим нещата утре сутринта.

— Нямаш много време да обмислиш плана, преди да се срещнеш с Мат Брейди и комисията в два часа — напомни ми той.

Тръгнах към бюрото си.

— Нищо не мога да направя, Крис. — През рамо добавих: — Ако не успея, просто ще трябва да импровизирам. Правил съм го и преди.

Той стоеше пред бюрото ми и на лицето му се четеше неодобрение.

— Тези типове не си поплюват.

Седнах и вдигнах поглед към него.

— Престани да се тревожиш, Крис — успокоих го аз. — И те са хора, нали? Същите като нас. Обичат парите, жените, алкохола. Носят дрехи, а не ангелски крила. Ще се доберем до тях точно както до всеки друг. Всеки може да бъде спечелен, ако знаеш какво му трябва. А когато разберем, ще получим поръчката. Толкова е лесно, колкото ти казвам.

Докато Крис клатеше глава в знак на несъгласие, аз натиснах копчето. А вътрешно се смеех. Бедният стар Крис. Продължаваше да живее в стария свят, където бизнесът беше просто бизнес и нищо повече. Спомням си, когато чу за първи път, че ще наема компаньонка за един наш клиент. Изчерви се толкова силно, че си представих как червенината ще полепне по бялата му колосана яка.

— Добре, Мики — обадих се по вътрешната линия.

— Покани оная дъртофелница.

По апарата чух как Мики бързо си пое въздух.

— Какво каза, Брад? — недоверчивият й глас проехтя в ушите ми.

— Казах да изпратиш оная дъртофелница при мен. Какво ти стана днес следобед? Оглушала си или какво?

Шепотът й премина в лек смях.

— Никога досега ли не си я виждал?

— Не — сопнах се аз. — И се надявам днес да е за пръв и последен път.

Мики вече се смееше.

— Обзалагам се на десет долара, че ще промениш мнението си. А ако не го направиш, следващия път, когато ми кажеш, че си се отказал от жените, ще ти повярвам.

Вътрешната линия прекъсна и аз погледнах Крис.

— Тя се е побъркала.

Той се усмихна мрачно и тръгна към вратата. Преди да стигне до нея, тя започна да се отваря. Крис чевръсто отстъпи встрани, така че тя да се отвори свободно.

Вече чувах гласа на Мики:

— Оттук, госпожо Скайлер.

Бавно започнах да се изправям, а Мики вече бе влязла. Крис гледаше през нея към предното помещение. На лицето му бе изписано изражение, което не бях виждал никога дотогава.

После тя влезе и аз веднага разбрах изражението на Крис. В края на краищата дори и в неговите вени не текат доларови банкноти.

На лицето ми трябва да се е изписало изражение, отразяващо коренна промяна в първоначалното ми отношение, защото Мики се усмихваше, когато затваряше вратата след себе си и Крис. Усетих, че излизам иззад бюрото си и тръгвам неуверено към нея.

— Госпожо Скайлер — протегнах й ръка. — Аз съм Брад Роуан.

Тя се усмихна и пое ръката ми.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Роуан — спокойно поздрави тя. — Едит ми е разказвала толкова много за вас. — Когато говореше, сякаш в кабинета звънтяха камбанки.

Огледах я. И преди съм познавал жени. Много жени. Когато работех във филмовата компания, ухажвах някои от най-красивите жени в света. Това беше работата ми. Не ме впечатляваха особено. Можех да ги имам и после да ги оставя. Но тази беше нещо специално.

Беше от класа. Като акциите на големите компании на таблото в борсата. Като златния стандарт. Или като големи бели орхидеи на витрината на цветарски магазин. Като попадения на Роджърс и Хамърстайн. Като мързеливо слънце в лятна утрин. Като зелена, ласкава земя. Като рубиненочервен портвайн след вечеря. Или любовно песнопение на Били Екстайн.

Косата й бе наситено пастелно кестенява, късо подстригана отпред и дълга отзад, почти до раменете. Очите й — тъмносини, почти виолетови с големи зеници, в които можеш да се гмурнеш. Лицето й не бе съвсем кръгло, имаше високи скули, меки и щедри устни, не толкова квадратна брадичка, не дотам правилен нос, а зъбите й бяха бели и равни — естествено равни, а не работа на някой зъболекар.

Поех дълбоко въздух и глътнах корема си. В този момент много исках да бях играл малко повече тенис или голф миналото лято и лекото шкембенце, което пусках, да го няма.

— Наричайте ме Брад — засмях се аз и й предложих стол. — Моля, седнете.

Тя приседна, а аз — все още в състояние на опиянение, се върнах зад голямото си бюро, за да се съвзема.

Погледнах я. Сваляше ръкавиците си и можех да видя ръцете й — бели и елегантни, изящни, с бледокоралов лак на ноктите. Носеше само пръстен с голям бял диамант на лявата си ръка, нищо повече.

— Пол ми се обади, че ще дойдете — непохватно подех разговора аз. — Но не ви очаквах толкова скоро. Какво мога да направя за вас, госпожо Скайлер?

Тя отново се усмихна. Едва ли имаше нужда от друга светлина в стаята.

— Наричайте ме Елейн — предложи тя на свой ред.

— Елейн — повторих след нея така, както тя го изрече.

Усмивка отново озари лицето й.

— Никога не съм харесвала Хортънс — гласът й звучеше доверителен. — И няма да простя на майка си това.

Усмихнах се.

— Разбирам ви. Кръстен съм Бърнард. Всички ми викаха Бърни.

Тя извади цигара от плоска златна табакера и аз почти щях да си счупя врата, докато заобиколя бюрото и й дам огънче. Всмука дълбоко и бавно изпусна дима.

Върнах се и седнах на стола си. Все още не бях наясно какво става с мен. Нищо не проумявах.

Погледна ме с широко отворени очи.

— Едит ме посъветва да ви потърся, защото — тя се засмя тихо — вие сте бил единственият човек в света, който можел да ми помогне.

Разсмях се заедно с нея. Вече се чувствах по-добре. Усещах под краката си почва, която познавах. Старата, добре позната история. Отново я огледах. Осъзнах, че бях поразен, защото бях очаквал нещо друго. Винаги съм смятал, че момичетата на Едит са същите изкопаеми като нея самата.

— Как? — поинтересувах се аз.

— Избраха ме за председател на местния комитет за борба с полиомиелита и мисля, че бихте могли да ми помогнете в разработването на кампания, която наистина би дала резултат. — Погледна ме, изпълнена с очакване.

Почувствах как нагъл цинизъм се разлива по ставите ми. Тя беше просто едно от момичетата на Едит, без значение как изглеждаше. Единственото, което я интересуваше, бе да получи достатъчно място във вестниците, така че усилията й да бъдат възнаградени. Усетих, че ме обзема разочарование.

Не знаех защо, но се разочаровах. Тези дами от висшето общество си приличаха като две капки вода. От класа или не, те не се различаваха, от която и да е жадна за популярност жена, стремяща се към големи колони във вестниците. Изправих се.

— За мен ще бъде удоволствие да ви помогна, госпожо Скайлер — казах й доста безцеремонно. — Ако оставите името и адреса си на секретарката ми и я държите в течение на всички дейности на вашата организация или вашите лично, ние ще се погрижим да ви осигурим истинска популярност и достойно място във вестниците.

Сега ме гледаше някак особено изненадана. В очите й се четеше обърканост от неочаквания край на разговора ни. С невярващ глас тя попита:

— Това ли е всичко, което можете да направите, господин Роуан?

Вгледах се в нея с раздразнение. Повдигаше ми се от лицемерки, които отиваха с визоновите си палта на срещи на благотворителни комитети.

— А не искахте ли тъкмо това, госпожо Скайлер? — попитах я заядливо. — В края на краищата не сме в състояние да ви дадем писмена гаранция за мястото, което можем да ангажираме за вас във вестниците, но ще направим каквото можем. Нали заради това участвате в благотворителна дейност?

Изведнъж тя замлъкна. Очите й станаха тъмни и студени. Изправи се на крака мълчаливо и загаси цигарата си в пепелника. Вдигна тефтерчето си от стола и когато обърна към мен лицето си, то бе тъй мрачно и студено като очите й. Тонът й бе по-враждебен и от моя.

— Разбрали сте ме погрешно, господин Роуан. Не търся никаква популярност за себе си. Имам я в излишък. Единствената причина, поради която се срещнах с вас, бе да разработим януарската кампания за борба с полиомиелита. А единствената причина, поради която приех работата, е защото знам какво е да изгубиш някого от тази ужасна болест и защото не искам никоя друга жена или майка да преживее онова, което изживях аз. — Обърна се и тръгна към вратата.

За миг гледах объркан след нея. После зърнах профила на побелялото й от гняв лице и тогава си спомних. Името й се отрони от устните ми.

— Госпожа Дейвид Е. Скайлер! — Сега вече си спомних цялата история. Проклех се наум за глупостта си. Миналата година вестниците непрекъснато пишеха за нея. Бе загубила близнаците и съпруга си след боледуване от полиомиелит.

Спрях я на вратата точно преди да я отвори. Облегнах се, за да я задържа затворена. Тя ме погледна. Видях в гневните й очите едва доловими следи от сълзи.

— Госпожо Скайлер — започнах разкаяно, — бихте ли простили на една глупава муцуна от Трето Авеню, която си въобразява, че знае всичко? Наистина се срамувам от себе си.

Очите й се вгледаха в моите, сякаш искаха да проникнат в тях. И това продължи един дълъг миг, после тя си пое дълбоко дъх и тихо се върна на стола си. Извади табакерата си и я отвори. Видях, че ръцете й трепереха, когато сложи цигарата в устата си. Извадих кибрит.

— Много съжалявам — казах й, докато пламъчето хвърляше златни отблясъци върху лицето й. — Помислих си, че сте просто една от онези жени, които търсят слава.

Очите й все още не се откъсваха от моите и аз виждах как синкавият дим се виеше около лицето й. После виждах само очите и аз потънах в непоносимата тъмносиня болка, скрита в тях. Борех се с порива си да я прегърна и да залича болката й. Никой не трябва да изпитва такава болка.

Гласът й бе много спокоен, почти нежен.

— Ще ви простя, ако наистина ми помогнете, Брад.