Харолд Робинс
Никога не ме напускай (23)

Двадесет и втора глава

Стигнах в Уопингър Фолс в два и половина. Градът не беше много голям — в два и трийсет и една минути едва не излязох от него, без да забележа, но имах късмет. Натиснах спирачките и спрях пред няколко магазина един до друг.

Слязох от колата и огледах улицата. Видях няколко двуетажни сгради на данъчната администрация. Прегледах указателите на служителите във всяка от тях. Никъде не срещнах името на Робърт Ливай.

Върнах се на улицата и почесах глава. Това беше последното място на света, където можеше да се засели и да практикува обещаващ млад корпоративен адвокат. Видях едно ченге да се разхожда по улицата. Запътих се към него.

— Офицер, бихте ли ми помогнали? Търся един човек.

Отдавна бях открил, че жителите на щат Ню Йорк бяха по-мълчаливи дори от жителите на щат Ню Ингланд. Това ченге нямаше никакво намерение да ме опровергава. Килна фуражката си назад и ме огледа бавно от главата до петите. После заговори или по-скоро изсумтя:

— Хм?

— Търся един адвокат, Робърт Ливай.

Около минута, докато премисляше, той не продума нищо.

— Тук няма адвокат с такова име.

— Трябва да има. От Вашингтон ми казаха, че е тук. Идвам от Ню Йорк, за да се срещна с него.

— Имате предвид града.

— Да — отговорих. — Град Ню Йорк.

— Хм. Приятен ден за шофиране. — Той запрехвърля късче тютюн из устата си и се изплю внимателно в канавката. — За какво търсите този човек? — поинтересува се той.

Имах чувството, че знае къде е Ливай, затова му изтъкнах най-внушаващата доверие причина, която ми хрумна.

— Имам работа за него. Много подходяща.

Изгледа ме хитро.

— Да не би да има недостиг на адвокати в града?

— Не — отговорих аз, — но Ливай има репутацията на един от най-способните млади хора в своя бранш.

Той погледна към колата ми надолу по улицата и отново се обърна към мен.

— Адвокат с това име няма, но има един Боб Ливай. Той беше летец по време на войната. Ас — свали единайсет японски самолета. Чувал съм, че след войната известно време е бил във Вашингтон. Може ли да е той?

Това ми бе достатъчно.

— Да — отвърнах бързо, — той е. — Запалих цигара. Този Ливай сигурно е страхотен тип. Колкото повече чувах за него, толкова по-малко вярвах, че е възможно да се засели тук.

— Къде мога да го намеря?

Ченгето вдигна ръка и посочи към улицата.

— Виждате ли ей онзи ъгъл? — Кимнах и той продължи. — Там ще завиете и ще вървите до края на пътя. Ще видите надпис „Кристал Кенълс“. Там ще го намерите.

Благодарих му и се върнах в колата. Завих край ъгъла, който той ми посочи. Тръгнах по един черен път. Изминах около миля и половина. Накрая, когато започвах да мисля, че съм станал жертва на шега, бризът довя до ушите ми звук на лаещи кучета и след завоя пътят свърши.

Имаше бял надпис „Кристал Кенълс“. Под него беше написано: „фокстериери — уелски териери. Предлагаме малки кученца. Собственост на господин и госпожа Боб Ливай.“

Слязох от колата и отидох до малката бяла къщичка, разположена встрани от пътя. Зад къщата видях телената ограда на кучешките колибки и чух щастливото джафкане на кученцата. Пред къщата бе паркирано комби „форд“. Моделът бе от четирийсет и девета година. Натиснах звънеца.

Звънеше не само из цялата къща, но и при кучешките колибки. Като че ли това бе сигнал всички кучета едновременно да залаят. През глъчката различих мъжки глас.

— Елате отзад — извика той.

Слязох по стълбите и заобиколих къщата, като се насочих към кучешките колибки. Пътеката бе добре поддържана, тревата бе неотдавна подстригана, лехите с цветята — добре очертани, а земята — скоро прекопана.

— Насам — извика гласът.

Надзърнах през телената ограда. Един мъж седеше на земята и се занимаваше с малко кученце, което една жена държеше.

— Ще дойда при вас след минута — обеща той с приятен глас, без да ме погледне. Жената ми се усмихна безмълвно.

Облегнах се на оградата и започнах да ги наблюдавам. Мъжът почистваше ушичките на кученцето с навит на дълга пръчица памук. Очите му бяха присвити съсредоточено. След минута той изсумтя и се изправи. Жената остави кученцето и то щастливо заподскача към другите малки кученца, с които си играеше.

— Имаше буболечка в ухото — обясни мъжът и ме погледна. — Трябва да ги поддържам чисти, иначе бог знае какво може да се случи.

Усмихнах му се.

— И в главите на хората има бръмбари. Но те няма как да бъдат изчистени. Но устата им безспорно имат нужда от почистване.

Мимолетен проблясък на предпазливост премина през погледа на мъжа. Той хвърли кос поглед към жената. Тя мълчеше. Погледнах я. Едва сега забелязах, че в чертите й има нещо азиатско.

— Какво мога да направя за вас, сър? — попита той. Забелязах, че гласът му стана глух и безизразен. — Кученце ли търсите?

Поклатих глава.

— Не. Търся Робърт Ливай. Бил е адвокат в Министерството на правосъдието във Вашингтон. Вие сте единственият с това име тук. Вие ли сте?

Отново си размениха погледи. Жената заговори.

— По-добре да вляза вътре. Имам работа.

Отстъпих и я пропуснах през портата. Загледах се след нея, докато вървеше по пътеката. Дори и в походката й азиатското си личеше — малки, премерени стъпки. Обърнах се към мъжа и зачаках да каже нещо.

Очите му я проследиха, докато влезе в къщата. В тях се четеше болка и това ме учуди. После той се обърна към мен, пред очите му сякаш падна пелена, която не му позволяваше да издаде чувствата си.

— Защо ми задавате този въпрос, господине?

Не знаех какво измъчва този тип, но не исках да удължавам изтезанието му. Нещо у него ми харесваше.

— Нуждая се от информация и съвет — казах му. Той погледна към колата ми и после отново към мен.

— Страхувам се, че не мога да ви помогна кой знае колко.

— Не се интересувам от закона, а само от някои факти.

Той ме погледна озадачен.

— Става дума за един случай, по който сте работили за правителството. „Консолидейтид Стийл“. Било е свързано с нарушения на антитръстовото законодателство. — Запалих цигара и го наблюдавах внимателно. — Разбрах, че вие сте извършили проучванията и сте подготвили документите.

Подозрението се върна в очите му.

— Какво общо имате вие с това? — попита той.

— Всъщност нищо. Просто може да се окаже важно за нещо, по което работя сега, затова реших да дойда и да се срещна с вас.

— Адвокат ли сте? — попита ме той.

Поклатих глава. Нещо ми подсказваше, че е по-добре да внимавам с този тип, защото в противен случай щеше да млъкне.

— Аз съм съветник за връзките с обществеността.

— Извадих визитна картичка и му я подадох.

Той я разгледа внимателно, после ми я върна.

— Защо се интересувате от този случай, господин Роуан?

Започнах отдалече:

— В продължение на осем години градих бизнеса, за който прочетохте във визитната ми картичка. Осем години от живота ми, за да направя всичко това. — Дръпнах от фаса, без да откъсвам очи от лицето му. На него вече личеше интерес. Продължих: — Един ден ми предложиха голяма сделка за рекламиране на цял промишлен отрасъл. Направих си разработката и я продадох. Знаех, че парите са в джоба ми. Тогава един тип ме извика в кабинета си и ми предложи работа. Шейсет хиляди на година. Големи пари. Можех да купя всичко, което поискам на този свят. Имаше само една пречка.

Спрях, за да видя дали ме слушаше. Слушаше ме и още как.

— И каква бе тя? — попита ме той.

Пак дръпнах от фаса и заговорих бавно:

— Всичко, което се искаше от мен, бе да измамя останалите участници в сделката. Да изоставя всички хора, които работят за мен и направиха този удар възможен, да предам всичките си приятели.

Загасих цигарата си с крак.

— Казах на този човек единственото, което можех да кажа. Че не искам тази работа. Това беше преди няколко дни. Днес вече съм разорен и почти унищожен. Изгубих осемдесет на сто от бизнеса си само защото ме обяви за неблагонадежден. Дойдох тук с предчувствието на удавник, хванал се за сламката. Докато стоях и разговарях с вас, у мен се породи чувството, че онова, което се случва сега с мен, някога се е случило с вас. И същият човек го е причинил. Искате ли да узнаете името му?

Очите му блуждаеха, когато отговори:

— Не е необходимо да ми го казвате. Вече знам името му. — Пое си дълбоко дъх. Гласът му бе пълен с омраза, каквато никое човешко същество не можеше да изрази. — Мат Брейди.

Дайте на този човек шейсет и четири сребърника — рекох тихо. — Къде ще ги похарчите?

Очите му престанаха да блуждаят и се спряха върху моите.

— Тук, на слънце, е много горещо господин Роуан. Защо не влезете вкъщи да поговорим. Жена ми прави чудесно кафе — покани ме той.