Харолд Робинс
Никога не ме напускай (33)

Тридесет и втора глава

Лежах тихо на възглавницата си и слушах как Мардж плаче в съня си. Мен не ме ловеше сън. Припомних си какво ми беше казала, преди напълно да я обори изтощението, което бе изпило силите й.

— Толкова съм уплашена, Брад — проплака тя.

— Ще се оправи — казах с по-голяма увереност, отколкото чувствах. Имах странното усещане, че нещо стяга гърлото ми.

— Моля те, Господи — плачеше тя. — Не бих понесла да загубя и него.

Тогава разбрах, че е знаела всичко за мен, и замълчах. На устните ми напираха думи на успокоение, но не можех да й кажа нищо за себе си. Може би друг път, на друго място. Но не и сега.

Замислих се за Елейн. Сега разбирах какво имаше предвид. Годините на съвместен живот си вземаха своята дан. Едва сега разбирах защо ме попита как бих се чувствал.

Мардж продължаваше да ридае тихичко насън. Завладя ме нежно чувство към нея, каквото не бях изпитвал никога преди. Пъхнах ръката си под раменете й и притеглих главата й към гърдите си.

Тя остана така, притихнала, лека като дете, и скоро спря да ридае. Дишането й стана спокойно и равномерно. Лежах и чаках буден нощта да свърши и дневната светлина да озари прозорците.

Отговорът дойде след седмица. Една сутрин, когато отидохме в болницата, всички се усмихваха. Сестра Анджелика, колежката й от регистратурата, служителят от асансьора, санитарите и лекуващите лекари, които обикновено бяха мрачни и кисели по време на дежурство. Всички ни се усмихваха.

Докторът излезе от малкия си кабинет в далечния край на коридора и протегна ръце. Аз поех едната, а Мардж — другата.

— Всичко свърши — съобщи ни той щастливо. — Брад ще се оправи. Малко почивка и ще бъде като нов.

Не можехме да говорим, само се гледахме един друг с насълзени очи. Стиснахме здраво свободните си ръце и го последвахме до стаята на Брад.

Той лежеше на леглото, главата му бе леко повдигната на възглавници и гледаше към вратата. В другия край на стаята стоеше изоставен огромният дихателен апарат. Двамата коленичихме до леглото му, целунахме го и заплакахме.

Накрая той ни се усмихна с добре познатата ни някогашна своя усмивка. Ръката му помръдна върху чаршафа и той посочи металния дихателен апарат.

— Човече! — каза той с отслабнал глас, но с обичайната си духовитост. — Зарови тази ужасна тръба, в която духат всички ветрове.

От летището отидох направо в службата. Татко заведе Мардж и Брад вкъщи. Беше малко преди девет часа сутринта и кабинетът ми бе празен. Усмихнах се сам на себе си. Имах да отхвърлям толкова работа. Затворих вратата на кабинета си и започнах да преглеждам докладите на бюрото си.

Боб Ливай се оказа добро попадение. Бе ме замествал успешно, докато ме нямаше. А когато се бе разчуло, че с мен всичко е наред, всичките ми стари клиенти се бяха върнали. Той ги бе приел, но на по-високи цени. Предполагам, че бе решил да ги накара да платят за прегрешенията си.

Беше почти десет часа, когато вдигнах глава. Къде, по дяволите, бяха всички? Натиснах копчето на вътрешната линия.

— Брад, ти ли си? — гласът на Мики бе озадачен.

— Във всеки случай не е някой призрак! — изревах в добрия стил на Саймън Легрий.

После всички, като се започне от момчето на вратата, се струпаха в кабинета да ми стиснат ръка. Всички се радваха за мен. Чувствах се добре. Нещата вървяха както трябва.

Когато другите си тръгнаха, Боб остана след тях.

— В дванайсет и половина имаме среща с комисията на Американския институт за стомана — съобщи ми той.

— Добре — отговорих.

— А адвокатът им ми обеща договорът да бъде на бюрото ти днес следобед.

Погледнах го.

— Не знам какво щях да правя без теб, Боб.

Той ми се усмихна.

— И аз не знам какво щях да правя без теб. Не е ли странно?

— Но е хубаво — засмях се на свой ред аз.

Той си отиде в кабинета и денят потече както обикновено. Малко преди обед Мики влезе в кабинета ми с пакет.

— От магазина за кожени палта ти го изпращат — каза тя и го остави на бюрото ми.

Погледнах го. В първия момент не си спомних. После се сетих. Утре е годишнината ни. Беше ми трудно да повярвам, че е изминал един месец, откакто карах Джийни на училище и тя ми пусна мухата за визоновото палто. Толкова много неща се бяха случили за това време.

— Прибери го в колата — казах й.

Тя взе пакета и излезе с него от кабинета. Изчаках вратата да се затвори след нея. Бях го поръчал в деня, когато се запознах с Елейн.

Елейн! Пръстите ми замръзнаха на бюрото. Бях й обещал да й се обадя, но нямах възможност. Бяха изминали хиляда години, откакто говорих за последен път с нея. Вдигнах телефона и набрах номера за междуградски разговори.

Тъкмо щях да дам на телефонистката номера, когато Боб подаде глава през вратата.

— По-добре побързай. Нали не искаш да закъснееш за първата си официална среща с тях.

Неохотно оставих телефона и станах. Реших да й се обадя следобед. Взех шапката и палтото си и тръгнах към вратата.

Тогава още не знаех, но тя е била мъртва вече дванайсет часа.