Харолд Робинс
Никога не ме напускай (10)

Девета глава

Събудих се от звука на течаща вода. Лежах си неподвижен и чаках очите ми да свикнат със странната тъмнина. Инстинктивно потърсих цигарите си. Не бяха на обичайното си място. В този момент осъзнах къде съм.

Претърколих се до края на леглото и седнах. Запалих лампата на нощната масичка и погледнах часовника си. Девет часа. Мардж сигурно се притесняваше. Отидох до телефона и дадох номера на телефонистката.

Чувах как набира номера, когато вратата на банята се отвори и оттам излезе Елейн. Остана там за момент, гледайки ме, а светлината зад нея очертаваше силуета й на прага. Беше увила главата си с малка кърпа като с тюрбан, а тялото си — с голям хавлиен халат.

— Обаждаш се вкъщи? — Това бе повече констатация, отколкото въпрос.

Кимнах.

Тя не отговори. Точно тогава Мардж вдигна телефона:

— Брад?

— Да — отговорих аз. — Всичко ли е наред, мила?

— Да, Брад. Къде си? Притеснявах се.

— Добре съм — отвърнах по телефона и погледнах Елейн, която продължаваше да стои на вратата на банята. — Излязох да пийна нещо.

— Сигурен ли си, че си добре? — настоятелно попита тя. — Гласът ти ми звучи странно.

— Казах ти, че съм добре — отговорих нетърпеливо. — Просто съм изпил няколко питиета.

Елейн влезе обратно в банята и затвори вратата след себе си. Взех си цигара и се опитах да я запаля.

— Къде си? — попита Мардж. — От службата цял следобед се опитваха да те открият.

— В един бар на Трето Авеню — излъгах. — Какво искат?

— Не знам. Крис спомена, че имало нещо общо с Американския институт за стомана. Поръча да му се обадиш вкъщи. — Тя се поколеба. — Какво стана, Брад? Май не върви много добре, а?

— Не, не, тръгна — отговорих аз рязко.

Почти си я представих как се усмихва окуражително.

— Не се притеснявай за това, Брад. Не е толкова важно. Можем да се справим.

— Да.

— Крис ми каза, че можело да се наложи да заминеш за централата им в Питсбърг. Не можа да ми каже по кое време трябва да тръгнеш, когато говорих с него последния път, но аз ти приготвих багажа и го изпратих в службата, в случай че ти потрябва. Ще му се обадиш ли?

— Да — отвърнах аз.

Гласът й се оживи.

— Ще ми звъннеш после да ми кажеш какво става, нали?

— Разбира се, мила — обещах й.

— Надявам се, че не си пил много. Знаеш колко лошо се чувстваш след това.

— Не съм. — Изведнъж ми се прииска да затворя телефона. — Ще се обадя на Крис и пак ще ти звънна.

Затворих в момента, в който нейното довиждане още звучеше в ушите ми. Като че ли по сигнал банята се отвори отново и Елейн излезе.

— Не беше необходимо да го правиш. Разговорът не бе личен.

Очите й бяха широко отворени и замислени.

— Не можех да стоя и да слушам как лъжеш.

Опитах да се пошегувам.

— Не си никак смела, а?

Сянка премина през лицето й.

— Не съм — отвърна тя сериозно. — И преди съм ти го казвала.

Тръгнах към нея, но тя заобиколи протегнатата ми ръка.

— Трябва да се обадиш още веднъж, нали? — попита тя многозначително.

— Може да почака. — Успях да я уловя. Целунах я по устните, тялото й беше топло през хавлията.

Обгърна с ръце врата ми.

— Брад. Скъпи Брад.

Целунах вдлъбнатината на шията й, където бяха останали няколко мъниста вода от душа.

— Обичам те, Елейн — прошепнах. — Сякаш никога преди не съм обичал, сякаш досега не съм чувствал.

Чух как въздъхна доволно и се сгуши в мен колкото можеше.

— Говори ми, Брад. Накарай ме да повярвам, че не ме лъжеш, че не си играеш с мен. Кажи ми, че ме обичаш, както аз те обичам. Кажи ми го.

Когато най-накрая се обадих, гласът на Крис бе развълнуван.

— Къде, по дяволите, беше?

— Пих — отвърнах кратко и ясно. — Какво става?

— Цял следобед се опитвам да те открия. Брейди иска да се срещнете в кабинета му в Питсбърг утре сутринта.

Вълнението му започна да се предава и на мен. В крайна сметка дъртата сврака кацна на мушката ми. Трябваше да съм последният глупак, ако не се възползвам.

— Тръгвам веднага, за да си купя билети — съобщих му аз.

— Вече съм уредил всичко — отвърна той бързо. — На летището са, на твое име. Полет 104, тръгва в 11,15 ч. И багажът ти е там, на гардероб.

Погледнах часовника си. Беше почти десет часа. Трябваше да побързам.

— Добре, Крис. Тръгвам.

В гласа му усетих нотка на облекчение.

— Успех, шефе. Хвани тази работа и ще се облажим с прасенце.

— Свинското е за селяните — ухилих се аз. — Приготви крехко телешко.

Затворих телефона и се обърнах към Елейн.

— Чу ли? — попитах я.

Тя кимна.

— По-добре побързай. Няма много време — посъветва ме тя.

— По-добре ти побързай — усмихнах й се аз — и си сложи някои неща в чантата. Идваш с мен.

Тя седна в леглото озадачена.

— Брад, не бъди глупак. Не можеш да направиш това.

Вече си събирах нещата.

— Кукло — шеговито се обърнах към нея аз, — не ме познаваш. Способен съм на всичко. Ти си ми талисманът и няма да изчезнеш от погледа ми, докато договорът не бъде подписан, подпечатан и доставен.

Докато Елейн опаковаше багажа си, аз се обадих вкъщи.

— Вземам самолета в единайсет и петнайсет за Питсбърг.

— Чудех се защо не се обади веднага — отговори Мардж.

— Не можах — отвърнах й бързо. — Телефонът на Крис бе зает и успях току–що да се свържа с него. Брейди иска да ме види.

— Чудесно — засмя се тя по телефона. — Толкова се гордея с теб, Брад. Сигурна съм, че ще успееш.

Крис се бе погрижил за всичко. Към чантата ми бе прикрепил бележка, с която ми съобщаваше, че на мое име е запазил апартамент в хотел „Брук“ в Питсбърг. Регистрирахме се и се качихме в апартамента към два часа сутринта.

Тя стоеше в средата на хола, докато пиколото проверяваше всичко ли е наред. Накрая той дойде при мен с ключа в ръка. Дадох му един долар и вратата се затвори след него.

Обърнах се към нея и се усмихнах.

— Колкото и да е скромно, няма по-хубаво място от вкъщи.

Тя не отговори.

— Не бъди толкова тъжна, кукло. Може да се окаже, че в Питсбърг не е толкова лошо.

Накрая тя отговори.

— Трябва да съм луда, че ти позволих да го направиш. А ако срещнеш някой, който те познава?

— А ако ти срещнеш? — отговорих й по същия начин.

— Не е необходимо да обяснявам нищо на никого — отвърна тя. — Но ти…

Не я оставих да довърши.

— Проблемът е мой.

— Брад — възпротиви се тя, — не знаеш какво могат да кажат хората, какво могат да направят…

— Не ме е грижа — прекъснах я отново. — Пет пари не давам за хората. Мисля единствено за теб. Искам да си до мен, близо до мен. Сега, когато те намерих, не искам да сме разделени нито за миг. Твърде дълго те чаках.

Тя се приближи до мен, очите й оглеждаха трескаво лицето ми.

— Брад, това, което казваш, е истина, нали?

Кимнах.

— Тук сме, нали? Това трябва да е отговорът на въпросите ти.

Очите й не се откъсваха от лицето ми. Не знаех какво търсеше в него, но явно видя каквото искаше. Гласът ми я спря, когато стигна до вратата на спалнята. Тя се обърна към мен.

— Почакай малко, Елейн — казах аз. — Нека да го направим както трябва. — Вдигнах я на ръце и я пренесох през прага.