Харолд Робинс
Никога не ме напускай (21)

Двадесета глава

Отидохме да обядваме в „Колони“. Метрдотелът ни посрещна от вратата.

— Господин Роуан — промърмори той, — имам много добра маса за вас.

Огледах се. Беше претъпкано, но този тип беше истински сладкодумец; той бе убеден, че всяка посочена от него маса беше добра. Заведе ни до една маса, толкова отдалечена от централната част на ресторанта, че ако направехме още две крачки, щяхме да се озовем на Шейсета улица. Чудех се дали бе чул какво се говори за мен.

Не съм получавал толкова лоша маса от времето, когато за пръв път дойдох тук — млад, готов на всичко мъж, опитващ се да впечатли един свой потенциален клиент.

Когато седнахме, се усмихнах. Доколкото си спомням, не бях успял да получа поръчката.

— На какво се смееш? — попита Елейн. Казах й и тя се засмя. — Не е ли странно?

Поклатих глава сериозно.

— Така живеят хората в този град. Слухът трябва да е тръгнал. Роуан е разорен.

Все още се смеехме, когато зад рамото си чух женски глас.

— Елейн Скайлер! — възкликна дамата. — Какво правиш в този град?

Примирено се изправих, а на устните ми вече се мъдреше вежлива усмивка. Привлекателна младолика жена на средна възраст ни се усмихваше. Изругах на ум, когато я познах. Не трябваше да идваме тук. Беше репортер за светските клюки в една информационна агенция. Утре сутринта щяхме да се появим на страниците на половината вестници в страната. Клюката бе твърде пикантна, за да бъде пропусната. Племенницата на Мат Брейди и неговият враг обядват заедно.

След няколко минути тя се отдалечи и аз погледнах Елейн.

— Знаеш ли какво означава това? — попитах я.

Тя кимна.

— Чичо ти ще се ядоса.

Тя бавно се усмихна.

— Пет пари не давам. — Ръката й се задържа върху моята на масата. — Щом съм с теб.

Върнахме се в кабинета и докато чакахме телефонния разговор, тя ми разказа някои неща за Мат Брейди и за стоманодобива. Историята си я биваше. Тези типове пипаха здраво. В сравнение с тях хората от моя бранш бяха аматьори. Изглежда, сред тях нямаше нито един, който поне веднъж да не е измамил останалите. Мнозина го бяха правили повече пъти. Сякаш им беше любимият спорт.

Или го правеха открито, или се криеха така, че да не бъдат хванати. Нищо чудно, че Мат Брейди ме предупреди. Независимо дали ми харесва или не, тези момчета спазваха правилата. И поемаха излишни рискове.

Личният ми телефон иззвъня и аз вдигнах слушалката. Беше Мардж.

— Как е, скъпи? — попита тя.

— По-добре — усмихнах се на Елейн над слушалката. — Тази сутрин дойде госпожа Скайлер. Предложи ми помощ и аз я приех.

— Ще говори ли с чичо си? — попита Мардж.

— Не — отговорих. — Знаеш, че не бих приел подобно нещо. Но се обаждаме на другите членове на комисията и тя ще ми помогне да получа поръчката въпреки Мат Брейди.

— О — разочаровано възкликна Мардж.

— Предпочитам така — отвърнах бързо.

В тона й настъпи едва доловима промяна.

— А Крис?

Накратко й разказах какво се бе случило сутринта. Когато свърших, от другата страна на телефона не се чуваше нищо.

— Там ли си още? — попитах притеснен.

Гласът й бе унил.

— Тук съм.

— Нищо не казваш.

— Просто не знам какво да кажа — отвърна тя. — Никога не съм мислила, че Крис може…

— Забрави го. Това е просто едно от онези неприятни неща, които понякога се случват. Той не заслужава дори да говорим за него, това е всичко.

— Брад — тя се колебаеше.

— Да?

— Може би е по-добре да приемеш предложението му. Ако не получиш поръчката, няма да ни остане нищо.

— Не бъди глупава, Мардж. Ако приема предложението му, оставам на сухо. Парите скоро ще свършат и после няма да има къде да отида. Никой няма да вземе на работа разорен човек.

— Тази сутрин отново получих писмо от Брад — смени темата тя.

— Добре. Какво пише?

— Смята, че настинката му полека–лека отминава. Надява се следващата седмица да тръгне на училище.

— Чудесно. Казах ти, че всичко ще е наред.

— Надявам се. Но съм много притеснена. Нищо не върви както трябва.

— Престани да се притесняваш — казах й. — Това не помага.

— Знам — отговори Мардж.

— Преди да се оправят, нещата стават по-лоши — опитах да се пошегувам.

Мардж не се поддаде.

— Точно от това се страхувам — рече тя сериозно.

— Мардж! — сопнах се аз. Започвах да губя търпение. Какво й ставаше? — Престани!

— Сам ли си? — попита тя, гласът й започна да се променя.

— Не.

— Госпожа Скайлер при теб ли е?

— Да — отвърнах кратко.

За миг замълча, преди да заговори отново.

— Не забравяй да й кажеш колко сме й благодарни за помощта, скъпи — подигравателно ми напомни тя.

Телефонът остана безмълвен в ръката ми. Погледнах бързо към Елейн. Тя ме наблюдаваше. Чудех се дали е чула онова, което каза Мардж. Изиграх сцената докрай.

— Довиждане, скъпа — рекох в глухия телефон и затворих. Обърнах се към Елейн.

— Мардж ме помоли да ти благодаря за помощта.

— Жена ти не ме харесва, нали?

— Защо мислиш така? — усмихнах се притеснен. — Та тя дори не те познава.

Елейн се загледа в пръстите си.

— Не я обвинявам. Бих изпитвала същото, ако бях на нейно място.

Точно тогава ме свързаха с Мартин и аз изпитах чувство на облекчение. Гласът му бе студен. Спомняше си за мен много добре. Не, вече не проявявал интерес към разработената от мен рекламна кампания. Разбира се, той говорел само от свое име, не и от името на останалите членове в комисията, но се съмнявал, че ще проявят интерес. Особено след онова, което вече се бе случило.

— А какво се е случило? — попитах.

Думите му поляха с ледена вода всичките ми надежди.

— Днес „Консолидейтид Стийл“ се оттегли от Американския институт за стомана и ще разработва своя собствена кампания.

Затворих телефона и погледнах Елейн. Опитах да се усмихна.

— Чичо ти е твърде усърден. Оттеглил е „Консолидейтид Стийл“ от института, съзнавайки, че те няма да имат достатъчно пари да направят рекламата без него.

Тя замълча за момент.

— Брад, трябва да ми позволиш да говоря с него. Той ще се вслуша в онова, което му казвам.

Поклатих изтощено глава.

— Не, не. Трябва да има друг начин.

Гласът й бе унил.

— Какъв например?

Облегнах се на стола си.

— Не знам. Но трябва да има някакъв изход. — Погледнах я. — Разказваше ми за стоманодобива и за чичо си. Продължавай. Може би оттам ще излезе нещо.

Денят премина, докато я слушах. Вече минаваше шест часа, когато изведнъж чух нещо, което ми направи силно впечатление. Седях с гръб към нея и гледах притъмняващото небе. Завъртях стола си.

Бе споменала, че съпругът й разбрал как „Консолидейтид Стийл“ е уредила съдебния си спор с правителството за нарушаване на антитръстовото законодателство и че искал да говори за това с Брейди.

— За какво ставаше дума? — попитах я.

— Така и не разбрах. Дейвид ми спомена за това само веднъж. Изглеждаше доста ядосан.

— А говориха ли с чичо ти? — попитах я.

Очите й се замъглиха.

— Не мисля. Това беше няколко седмици преди да се разболее.

Имах някакво предчувствие. Не знаех какво ще открия, но трябваше да проверя за какво става дума. Свързах се с Пол по телефона във Вашингтон малко преди да си тръгне от работа.

Не губих време за поздрави.

— Как „Консолидейтид Стийл“ е уредил съдебния си спор по антитръстовото законодателство?

— Чрез декрет на съгласието — отговори той. — Защо?

— Нещо нередно? — поинтересувах се аз.

— Не — отговори той. — Обичайната практика. „Консолидейтид Стийл“ се съгласи да не развива дейности, с които се занимават конкурентите й.

— Разбирам. Кой води случая от Министерството На правосъдието?

— Не знам. Но мога да разбера. Важно ли е?

— Имам усещането, че е важно. Надявам се да съм прав. Ако греша, с мен е свършено.

— Ще ти се обадя сутринта. — Пол затвори.

Елейн ме наблюдаваше, на лицето й бе изписан интерес.

— Мислиш ли, че се добра до нещо?

Поклатих глава.

— Стрелям напосоки. Но не мога да си позволя лукса да пропусна тази възможност. Сега ми разкажи всичко, което си спомняш. Всичко, което съпругът ти е споменал.

Очите й отново се замъглиха, но тя започна разказа си отначало, а аз слушах внимателно.

Когато излязохме на Медисън Авеню, вече бе тъмно. Погледнах часовника си. Осем и половина. Взех ръката й.

— Да се поразходим ли малко?

Тя кимна. Бяхме почти изминали разстоянието между две пресечки, когато тя ме попита:

— За какво мислиш, Брад?

Усмихнах й се.

— Имам чувството, че нещата ще се оправят — излъгах набързо.

Ръката й стисна моята.

— Наистина ли, Брад? Толкова се радвам!

Спрях и я погледнах. Струваше си да я излъжа, за да видя как очите й отново започват да блестят.

— Казах ти, че си ми талисман, мила.

Блясъкът изчезна от очите й.

— Последният път не ти провървя с мен, Брад.

— Последния път не се брои — рекох бързо. — Случилото се тогава няма нищо общо с теб. Броенето започва от днес. Днес ти го направи. Без теб нямаше да имам никакъв шанс.

Тя не отговори и ние мълчаливо изминахме още няколко пресечки. От студения нощен въздух почувствах глад. Спрях.

— Какво ще кажеш да вечеряме? — попитах я. — Умирам от глад.

Тя ме погледна, лицето й бе спокойно.

— По-добре да не го правим, Брад.

Усмихнах й се.

— Какво става? Страхуваш ли се от мен? Няма да те изям.

Тя поклати глава.

— Не е това, Брад. — Тя бе сериозна. — Просто мисля, че така ще е по-добре и за двама ни, това е всичко.

Отново изпитах болката, която не се появи през целия ден, откакто Елейн бе дошла при мен.

— С какво може да ни навреди? — попитах ядосано. — Беше с мен цял ден и нищо не се случи.

Очите й срещнаха моите. Онези луди пламъчета се спотайваха дълбоко в тях.

— Сега е различно, Брад. Онова бе бизнес. Вече нямаме извинение.

— Откога се нуждаем от извинение? — поинтересувах се.

Тя отбягна въпроса.

— Моля те, Брад — тихо продума тя. — Нека не се караме. Освен това съм много уморена.

Не казах нищо повече, махнах на едно такси, закарах я до хотела, върнах се в гаража и после потеглих към къщи…

Прибрах се към десет. Мардж четеше вестник. По погледа й разбрах, че е ядосана. Наведох се над стола й и я целунах по бузата, но тя извърна лице настрани.

— Хей! — протестирах аз и се опитах гласът ми да прозвучи естествено. — Така ли посрещат изморения войн след битка?

— Битка! — отбеляза хладно тя. Не ми хареса начина, по който го произнесе. Реших да я оставя да й мине.

Налях си малко уиски с вода.

— Досега работих. Мисля, че открихме една малка възможност.

— Открихме? — попита тя подигравателно. — Кого имаш предвид? Госпожа Скайлер и себе си?

— Почакай малко, Мардж. — Гледах я. — Какво те измъчва?

— Предполагам, че сте били твърде заети с госпожа Скайлер да кроите планове, за да ми се обадиш и да ми кажеш, че няма да се прибереш вкъщи за вечеря?

Плеснах се по челото.

— Боже господи! Забравих. — Усмихнах й се. — Мила, съжалявам. Просто съзнанието ми е претоварено…

— За нея не си толкова зает. Съзнанието ти не е така.

— Престани, Мардж — прекъснах я гневно. — Вчера ме караше да поискам помощта й. Днес, когато тя сама я предлага, ти се ядосваш. Изясни си какво искаш.

— Не искам нищо! — избухна тя. — Само не ми харесва държанието ти.

Разперих безпомощно ръце.

— А как искаш да се държа? — попитах я. — Главата ми ще хвръкне, а ти изпадаш в истерия, че не съм се обадил по телефона!

Тя стана от стола.

— Щом това е толкова маловажно за теб, значи си губя времето — каза тя студено.

Този път фитилът наистина се запали.

— Какво, по дяволите, съм аз? — изкрещях. — Дете, което трябва да ти докладва през десет минути? Остави ме на мира! И без това имам достатъчно неприятности!

Тя остана неподвижна за миг, цветът бързо изчезваше от лицето й. После се обърна и се качи по стълбите в стаята ни, без да каже дума.

Известно време се размотавах из хола, изпих още едно питие, после и аз се качих горе. Сложих ръка на бравата на нашата стая и я натиснах. Тя не помръдна. Завъртях топката. Беше заключено.

Почуках на вратата.

— Хей!

Тя не отговори.

Почуках пак. Отвътре отново не се чу звук. Погледнах безпомощно вратата, без да зная какво да правя. За пръв път ми заключваше вратата.

След няколко минути, през които започнах да се чувствам като глупак, ядосан тръгнах по коридора към гостната. Прекарах нощта, седейки неудобно, без да свалям дрехите си.