Харолд Робинс
Никога не ме напускай (30)

Двадесет и девета глава

Беше един от онези апартаменти с градина, с които са гордеят светските квартали край Вашингтон. Стълбищното осветление не работеше, затова запалих клечка кибрит, докато намеря звънеца.

Скайлер. Натиснах копчето. Някъде отвътре дочух звука от позвъняването. Кибритената клечка изгоря и аз зачаках на тъмно. След няколко минути отново натиснах копчето. Никой не се обаждаше. Апартаментът продължаваше да е тъмен.

Излязох от обширното преддверие и седнах на стълбите. Беше чиста лудост от моя страна и аз го съзнавах. Дори да ми се беше обадила от къщи, както ми предаде Мики, нямаше защо сега да си е у дома. Не беше трудно да се досетя, че би могла да отиде някъде да прекара почивните дни. Все пак беше петък вечер.

Запалих цигара. А може би нещата стоят по съвсем друг начин. Може би в края на краищата не съм толкова схватлив. Нищо чудно да ме е лъгала през цялото време. Може би има друг мъж — дори други мъже. Не знаех. Знаех само онова, което тя ми бе казала. Нямаше никаква гаранция, че тя не може да ме излъже, ако поиска.

Цигарата ми загорча и аз я хвърлих. Искрите й се разпиляха по циментовата пътека пред мен като стотици малки светулки. Започна да застудява и аз си вдигнах яката да ми пази врата. Не можех да направя нищо друго. Бях твърдо решил да седя тук, ако ще и до второ пришествие.

Решението назря, когато се върнах на летището в Питсбърг. Опитах се да й позвъня, но никой не ми отговори. Тогава разбрах, че трябва да я видя. Нямах друг изход. Купих си самолетен билет за Вашингтон и след това се обадих вкъщи.

Опитах се гласът ми да звучи естествено, когато казах на Мардж.

— Мила, Брейди каза, че получавам договора за кампанията — започнах да лъжа аз, — но трябва тази вечер да се срещна във Вашингтон с президента на института.

— Не може ли да почака до понеделник? — попита тя. — Имам някакво ужасно предчувствие за почивните дни. — Сякаш я виждах как бърчи вежди, както правеше винаги щом се почувства зле.

— Не мога, скъпа — казах й, като се опитвах да скрия вината си. — Знаеш, че тази работа е последната ни надежда. Преди Брейди да каже „да“, бяхме загинали. Не мога да си позволя точно сега нещата да се объркат.

Изпитвах странното чувство, че не ми вярва. Чувах дъха й по телефона.

— Добре, Брад — колебливо отговори тя. — Щом трябва…

— Разбира се, че трябва — продължих да лъжа. — Ако не трябваше, нямаше да ида. Знаеш го.

Гласът й притихна.

— Вече нищо не знам, Брад — каза тя и затвори.

Окачих слушалката и излязох замислен на пистата. Самолетът за Вашингтон тъкмо заемаше място пред изхода. Пристигнах във Вашингтон малко след девет часа. Беше почти десет, когато за пръв път позвъних на вратата й…

Долових звук на приближаваща се кола, после чух как се затваря врата на гараж. За няколко секунди настъпи пълна тишина, после иззад ъгъла на сградата дочух тракането на високи токчета по циментовата пътека.

С усилие се изправих и се обърнах по посока на звука. Изведнъж краката ми се подкосиха. Тя се показа иззад ъгъла, но не ме видя.

Луната осветяваше лицето й, на което бе отпечатана такава красива, тъжна самота, от която сърцето ми изпитваше странна радост.

— Елейн! — прошепнах.

Тя спря с ръка, притисната към гърлото.

— Брад! — въздъхна тя и неочакваната радост, която се появи на лицето й, бързо изчезна.

Приближи се към мен. Гласът й бе тих и напрегнат:

— Брад, защо дойде? И двамата знаем, че всичко свърши.

— Трябваше да те видя. Не можеш да ме напуснеш просто така.

Тя отстъпи на няколко крачки назад и впери очи в лицето ми.

— Не ти ли стига онова, което направи? — извика тя. — Накара ме да се почувствам като евтина уличница, като всички останали? Защо не ме оставиш на мира?

— Това момиче не означава нищо за мен. Тя просто искаше да изрази благодарността си, защото обещах да й помогна.

Елейн не каза нищо, просто ме гледаше с тъмните си, изпълнени с болка очи. В дълбините им имаше нещо, което ми подсказваше, че иска да ми повярва.

Протегнах ръка към нея, но тя отстъпи.

— Кажи, че не ме обичаш, и аз ще си тръгна.

— Иди си — прошепна тя с напрегнат, тъжен глас.

— Остави ме на мира.

— Не мога. На този свят ти си всичко за мен. Не мога ей така да те оставя. Само ако ми кажеш, че не ме обичаш.

Тя гледаше надолу.

— Не те обичам — изрече с притихнал глас.

— Но нали само преди няколко дни ми каза, че ме обичаш? Погледна ме в очите и каза, че ме обичаш с цялото си сърце. Каза ми също, че никой никога не те е карал да се чувстваш толкова влюбена и обичана. Сега ме погледни в очите и ми кажи, че си ме лъгала. Кажи ми, че вече не ме обичаш. Кажи ми, че можеш да се измяташ всеки ден като риба. Тогава ще ти повярвам.

Бавно обърна лицето си към мен. Виждах, че устните й треперят.

— Аз… аз… — не можеше да промълви и дума.

Протегнах ръце към нея и тя бързо дойде в прегръдката ми. Зарови лице в палтото ми и заплака. Горчиви, силни ридания разтърсваха цялото й тяло. Едва долавях какво говореше.

— В един момент… там в кабинета… ми се стори, че онова момиче бях аз… а аз бях жена ти… и изведнъж толкова се засрамих. Почувствах се виновна… толкова виновна.

Притиснах я още по-силно до себе си. Косата й опираше до устните ми, докато й шепнех. Усещах как сълзите ми се стичаха по бузите към косата й.

— Моля те, Елейн — умолявах я аз. — Моля те, не плачи.

Устните й лудо се притиснаха към моите.

— Брад, Брад, толкова те обичам — извика тя, а целувките й бяха солени от сълзите й. — Не ме оставяй отново да избягам от теб! Никога не ме напускай!

— Така ще е, скъпа — казах й и изведнъж се почувствах спокоен. Затворих очи за целувките й. — Никога няма да те напусна.