Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Leave Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Харолд Робинс. Никога не ме напускай

ИК „Хомо Футурос“, София, 1994

ISBN: 954-8231-13-1

История

  1. — Добавяне

Двадесет и пета глава

Този следобед научих за „Консолидейтид Стийл“ повече, отколкото през последните няколко седмици. Нямаше обаче нищо, за което можех да се заловя. Мат Брейди бе скрил всички следи.

Беше почти седем часа, когато се облегнах уморено на стола си и потърках очи. Отместих встрани купчината документи върху бюрото си и погледнах Боб.

— Стига толкова, момчето ми. Главата ми се върти. По-добре да продължим утре сутринта.

Той ме погледна усмихнат. Изглеждаше така свеж, както когато се бе появил днес следобед. Завидях на младостта му.

— Добре, Брад. — Той се изправи.

Телефонът иззвъня и аз вдигнах механично слушалката.

— Да?

— Господин Роуан? — попита женски глас, неуверен и смътно познат. Бях твърде уморен, за да го разпозная.

— На телефона.

— Обажда се Сандра Уолас. Направих усилие да се усмихна.

— Санди, много ми е приятно да те чуя.

Тя не си губеше времето.

— Искам да те видя, Брад.

Затворих очи и се облегнах на бюрото. Не беше време за любовни авантюри. Бях уморен. Освен това, ако не знаеше резултата досега, поне би трябвало да разбере, че е загубила играта.

— Зает съм. Не мога да изляза точно сега.

— Аз съм в кафенето няколко етажа под теб.

Окопитих се. Не беше женска прищявка.

— Качвай се тогава. По дяволите, не бъди толкова официална.

Чух смеха й, когато затваряше телефона. Боб ме гледаше с любопитство. Затворих слушалката.

— Може би утре ще се справим — рекох.

Той не отговори, само кимна и тръгна към вратата. Преди да стигне до нея, спря и се обърна към мен.

— Да, Боб? — попитах го.

— Може и не съм прав, но нещо не разбирам.

— Какво? — попитах.

Лицето му почервеня.

— Историята във вестниците за теб и онази дама Скайлер.

Едва ли бе нужно да ми обяснява. Знаех какво има предвид.

— Не се опитвам да го умилостивя, ако това те притеснява. — Изправих се. — Елейн е стара приятелка. Тя е на наша страна.

— Предполагам, че знаеш какво правиш. — По гласа му познах, че за него историята нямаше смисъл.

За пръв път започнах да се съмнявам в това, което правехме с Елейн. Мардж и моят старец може би бяха предубедени, но този човек само би могъл да загуби от това, което казваше. Беше съвършено безпристрастен.

— Трябваше да се опитам да направя нещо — едва успях да се оправдая.

Гласът му стана по-мек, но не беше загубил скептицизма си.

— Виждал съм я няколко пъти във Вашингтон. Тя е една от най-привлекателните жени, които познавам.

Думите се изплъзнаха от устата ми, преди да съм успял да ги спра.

— Тя е дори по-хубава, отколкото изглежда.

В очите му за миг проблесна разбиране, после бързо се обърна и тръгна към вратата.

— Ще се видим сутринта, Брад.

Вратата се отвори, преди да я е докоснал. На прага стоеше Сандра.

— О, съжалявам! — възкликна тя. — Не исках да ви прекъсвам.

— Няма нищо, Санди. Влизай.

— Тъкмо си тръгвах — каза Боб. — Лека нощ, Брад.

— Вратата се затвори след него, а аз заобиколих бюрото си.

— Радвам се, че те виждам, Санди. — Поех ръката й.

Тя се усмихна.

— Не изглеждаше толкова радостен по телефона.

— Бях уморен — предложих й стол. — Шефът ти почти ми изби зъбите.

— Бившият ми шеф, искаш да кажеш. Нуждая се от онази помощ, която ми обеща.

Бях изненадан и тя го почувства.

— Все пак го напусна?

— От утре. Той още не знае.

— Защо промени намеренията си? — попитах я. — Мислех си, че се справяш.

— Заради теб. — Очите й срещнаха моите. — Знам, че нямам никакъв шанс да бъда с теб. Но не мога по цял ден да седя в онзи кабинет и да му помагам.

Не ми се случва често да няма какво да кажа. Останах безмълвен обаче пред честността в погледа й.

— Много мило от твоя страна — казах й.

Тя се изправи и се приближи към мен, като продължаваше да ме гледа.

— Когато онзи ден си тръгна, казах си, че всичко е свършило, преди да започне, че не изпитваш нищо към мен. Ти принадлежеше на някоя друга. Но после видях какво става и почувствах, че всеки път, когато той ти нанасяше удар, мен ме болеше. Тогава реших, че нямам избор.

Мълчах. Тя беше много близо до мен и аз можех да усетя зова на тялото й и чисто животинската сексуалност, която възбуждаше у мен. Съпротивлявах се на притеглянето й и чаках.

— Може да не изпитваш нищо към мен, но аз имам чувства към теб. Познавам достатъчно мъже и знам какво говоря. С никого не съм се чувствала така, както с теб; никой никога не е могъл да ме накара да се почувствам така.

— Ти си млада — изрекох дрезгаво. — Някой ден ще се появи някое момче, което ще ти пасне идеално. В неговата сянка аз ще бъда нищо.

Лека усмивка премина по устните й.

— Ще повярвам, когато го видя.

Обърнах се и отидох до бюрото си. Запалих цигара.

— Наистина ли го напускаш? — попитах я.

Тя все още ме наблюдаваше. Кимна.

— Не ми ли вярваш?

Не отговорих.

Тя се върна на стола си.

— Каза, че ще ми намериш работа.

Поколебах се за миг.

— Излъга ли ме? — бързо попита тя.

Поклатих глава.

— Тогава бях много по-наперен. Не знаех какво е в състояние да направи Мат Брейди.

— Значи няма да ми помогнеш?

— Не съм казал това — възразих аз. — Просто не знам дали са ми останали приятели, които биха искали да чуят онова, което ще им кажа.

— Но ще опиташ, нали? — Продължаваше да ме гледа в очите.

— Ще направя невъзможното за теб.

Тя се изправи.

— Това е всичко, което искам. — Тя погледна часовника си. — Самолетът ми тръгва след час. Тъкмо ще успея.

Заобиколих бюрото.

— Ще ми се обадиш ли в понеделник?

— Ще ти се обадя. — Сандра ми протегна ръка.

Поех я и погледнах към нея.

— Санди, съжалявам, ако не съм мъжът, който си мислела, че съм. Не искам да давам обещания, които не мога да изпълня.

Тя се опита да се усмихне.

— Ти ми стигаш за всички мъже на света, Брад.

Погледнах я в очите. В тях нямаше лъжа.

— Благодаря ти, Санди.

Долната й устна потрепери и аз я притеглих към себе си. Целунах я.

— Брад! — Главата й се отдръпна назад. Тя приближи лицето си до моето и очите й безмълвно заоглеждаха моите.

— Санди, съжалявам — прошепнах.

Устните й се разтвориха, сякаш щеше да заговори. Зад нас се чу някакъв звук, после друг глас.

— Брад, ти толкова много работиш, че се налага да те измъкна оттук! — Вратата се отвори и на прага застана Елейн.

В първия момент бяхме твърде изненадани, за да реагираме, после Санди пусна ръцете си от врата ми.

Усмивката застина на лицето на Елейн, сетне бавно изчезна и в очите й се появи болка. Стоеше притихнала на прага, с ръка на бравата, сякаш всеки миг щеше да си тръгне. Погледът и се отмести от мен към Санди и после отново се върна към мен. Накрая заговори.

— Здравей, Сандра. — Усещах как се бори да овладее гласа си.

— Госпожо Скайлер — отвърна Санди с пресипнал глас.

Очите на Елейн бяха непроницаеми и изобщо не ме допускаха да надникна в тях.

— Може би сгреших, Брад — най-накрая обидата се промъкна в гласа й, — но не ти повярвах, когато ми каза, че ще си готов на всичко. Сега вече знам!

Вратата се затръшна след нея и тя изчезна. Двамата със Санди останахме, сякаш бяхме омагьосани. Изтичах към вратата и я отворих. Секретарската стая бе празна.

— Елейн! — извиках и се затичах по коридора. Чух звука от затварянето на вратите на асансьора. — Елейн! — извиках отново и се втурнах натам.

Беше твърде късно. Коридорът бе празен. Гледах безпомощно затворените врати, после се обърнах и бавно влязох обратно в кабинета си.

Сандра стоеше и ме наблюдаваше. Минах край нея и съкрушен се отпуснах на стола си.

— Много я обичаш, нали, Брад?

Кимнах.

Тя отиде до вратата и я отвори.

— Лека нощ, Брад.

— Лека нощ — отвърнах й. Вратата се затвори и аз изобщо не погледнах след нея. Отпуснах се на стола и затворих очи. Все още виждах болката в очите на Елейн. Тя ме изгаряше. Всичко се обърка. Нищо вече нямаше да бъде наред отново. Освен за Мат Брейди.

Той бе победил. Нямах повече сили да се боря. Огледах кабинета си. Беше страхотно, докато се държах, но това бе краят. Не ми оставаше нищо друго, освен да се предам. Утре ще затворя агенцията и след седмица ще си потърся работа.

Пресякох кабинета и потърсих бутилката. Все пак трябваше да се оттегля със стил. По-добре сам да изпия всичко, отколкото да го пият кредиторите ми. Тъкмо си налях едно питие, когато на вратата леко се почука.

— Още ли си тук, Брад? — попита гласът на Ливай.

— Влизай, Боб — отговорих. Усмихнах се горчиво на себе си. Така или иначе трябваше да се изправя лице в лице с него. Нямаше да ми е по-лесно, ако му съобщя сутринта. Беше най-краткият трудов договор през живота му.

На лицето му се четеше вълнение. Той се наведе над бюрото ми.

— Какво смяташ да правиш с дъщерята на Брейди? — попита ме той.

Погледнах го недоумяващо, както си стоях с питие в ръка. Изглежда, той бе още по-объркан от мен.

— Госпожа Скайлер е племенница на Брейди.

— Не говоря за госпожа Скайлер — нетърпеливо ме поправи той.

— Тогава за кого говориш? — попитах го.

Когато чух отговора му, питието се изля върху бюрото. Част от него дори покапа по панталона ми, но вече не давах и пет пари. Все едно, че бях възкръснал и излязъл от гроба си.

— За Сандра Уолас — бе отговорил той.